Алън Уилямс
Архивът на Берия (3)

Част първа

Ако знаех какво ще последва, никога нямаше да започна.

Клифърд Ървинг

Чарлс Е. Уитмор, вицепрезидент на „Атлантик, Нашънъл & Дженеръл Консолидейтид“, вдигна поглед към зеленото око, което му намигаше през бюрото, и чу механичния глас:

— Време е за обяда ви в един и петнайсет с господин Мъскин, господин Уитмор.

Бавно, с грижливостта на учен, боравещ с някакъв деликатен прибор, Уитмор остави златния молив върху полето на листа, събра машинописния текст, заключи го в чекмеджето до коляното си и едва тогава отговори на автомата:

— Слизам веднага, госпожице Кийст.

Беше едър мъж със сиво чиновническо лице и движения на инвалид. Днес прояви изключителната предпазливост да заключи вратата, преди да премине край залата с преградени зад стъкла офиси, пълни със замлъкнали пишещи машини и шеговити надписи по стените, и да се появи в един вестибюл с цвета на ментолов крем, където група красиви секретарки чакаха строени като почетна рота зад бюра с позлатени крака.

Уитмор мина безмълвно край тях. При асансьорите бе принуден да се включи в обедната навалица и няколко души му кимнаха, без в бледите очи на Уитмор да проблесне някакъв отговор. Приличаше на човек, свикнал да пътува в първа класа, за когото всички спътници са едно необходимо бреме.

Пред мраморното преддверие чакаше лимузина със запален двигател, а шофьорът стоеше на тротоара. Уитмор потъна в тапицирания полумрак, защитен зад опушените стъкла от блясъка на Мадисън авеню, докато колата пропълзя по краткия път до тихия прохладен ресторант, където зеленчуците се доставяха пресни всяка сутрин със самолет на Ер Франс.

Гостът вече беше пристигнал и се открояваше в сянката с белозъбата си усмивка. Уитмор изръмжа нещо и седна насреща му. Един келнер се появи като привидение и сложи чаша студено мляко пред него. Сай Мъскин стискаше с шепи ствола на чашата, пълна с недокоснато мартини.

— Е, сър, каква е присъдата?

Мъскин беше дребен повратлив човек с прекалено голяма глава. Когато говореше, тя се поклащаше насам-натам като на онези кучета играчки, които се пулят иззад стъклата на колите. Чертите на лицето му бяха меки и пухкави, но имаше широки алчни ноздри и сиви очи, ококорени на фона на изкуствения загар. Беше главен редактор в „Бърн Хирш“, една от уважаваните издателски къщи в Съединените щати, основана преди повече от век, но понастоящем едва ли нещо повече от интелектуален орнамент на конгломерата „Атлантик, Нашънъл & Дженеръл“. Самият Мъскин, макар и не интелектуалец, следеше съвременната литература, което ще рече текущите бестселъри, и знаеше всички литературни клюки, като си оставаше един старомоден манипулатор, упорит и ловък, особено в пробутването на евтини заглавия, което смяташе за основна цел на издателската дейност.

Репутацията му се градеше на не повече от пет-шест книги, до една лишени от всякаква литературна стойност, но с над десетмилионни тиражи в света. Мъскин беше отгледал авторите им с вещина, като се бе превърнал не само в редактор, но и в агент, мениджър и посредник за всичко: уговаряйки, подкупвайки, подлагайки им капан (съвсем законно) с примамливи насрещни предложения, перспективи за филмиране, повратливи адвокати, измишльотини за чуждестранни данъци, докато се окажеше, че те не могат да мръднат, ако не се помръдне той. А той не спираше да мърда за миг: ходеше от издателство на издателство и прибираше всички автори „в своя гардероб“, като всеки път вдигаше залога.

Беше оптимист. Притежаваше абсолютната самоувереност на преуспяващ комарджия. И ето сега голямата игра бе дошла: мизата, която изведнъж щеше да го направи прочут. Просто трябваше да убеди Уитмор да сложи на масата три милиона долара за един проект. При това трябваше да се бърза.

Уитмор отпи глътка мляко. Започна, подбирайки тежко думите, с вид на лекар, който изрича диагноза.

— Още не съм стигнал до края, Сай, прочел съм около две трети. Но засега не съм особено очарован. Половината е порнография — евтина, гадна, сензационна мръсотия от рода на онова, което ти навира под носа всеки амбулантен търговец на Четирийсет и втора улица.

Мъскин близна мартинито си. Достатъчно добре познаваше работодателя си, за да се опитва да го пришпорва. Уитмор беше предпазлив човек, свикнал на ниска печалба от висок оборот. Изобщо не би позволил някакво мимолетно отклонение в печалбите да наруши баптистките му принципи. Като вицепрезидент на „А. Н. и Дж.“ се чувстваше задължен да показва, че не само върти добър бизнес, но и че го прави по нравствен американски начин.

Мъскин замълча, докато келнерът вземаше поръчките им. Избра си обикновен стек, полусуров, а Уитмор — обичайната варена риба. Когато отново останаха сами, Мъскин се облегна напред и подхвана с кротък предразполагащ глас, споделяйки загрижеността на възрастния мъж, досущ като съчувстващ любовник:

— Напълно съм съгласен с вас, сър. Боклук е. И точно това е причината, поради която трябва да я издадем.

Уитмор гледаше през масата и чакаше.

— Да я издадем — продължи Мъскин — именно защото такива неща предлагат отрепките на пазара. Само че за такова нещо не са и сънували. Защото този наш мръсник допреди по-малко от двайсет години е бил вторият по могъщество човек в света и вероятно един от най-големите злодеи в историята.

Уитмор седеше в полумрака като безформен камък на дъното на дълбока вода.

— Стига това нещо да не излезе мистификация — каза най-сетне той. — Защото не искам отново да се окажем с някой Клифърд Ървинг на главата.

— Основно сме проверили всичко, сър. Вие сте прочели рецензията на професор Крул от Харвардския център за международни изследвания, нали? Той смята, че е автентично.

— Дали е готов да заложи три милиона долара за него? — с кисела усмивка попита Уитмор.

— Той е най-големият авторитет в тази област, сър. Освен това наехме експерт езиковед да провери оригинала и той не откри никакви грешки. Същото важи и за съдебните експерти. Хартията е най-малко петнайсет-двайсет годишна — не могат да определят с по-голяма прецизност. Проверили са и марката на пишещата машина. Отпреди войната е. За шрифта са сигурни, че е много стар. Казвам ви, автентично е!

— Тези експерти са като икономистите — изръмжа Уитмор. — Обаждаш им се и до вечерта ти изсипват повече мнения, отколкото са главите, които са ги давали. Вземи книгата на Хрушчов. Колко от твоите експерти все още разправят наляво и надясно, че не е писана от стареца, а си е просто шарлатания, скроена или от руснаците, или от нашите тук? Аз изобщо не успях да стигна до дъното на тази работа и се съмнявам дали някой е успял.

— Книгата на Хрушчов донесе пари, макар че бяха заложени два милиона долара. При това не беше кой знае колко пикантна.

— Друго е, Сай. Онова на Хрушчов си бяха чисти политически мемоари. И дори и да се бе оказало фалшификат, единствените евентуални последствия щяха да бъдат няколко разгневени физиономии в редакциите на „Лайф“ и „Тайм“ и известен дефицит в баланса на издателите. Но ако ние решим и издадем това, за което говориш ти, и излезе, че е било писано от някой измамник с мръснишко въображение, подпомогнат, разбира се, от специалист по въпроса, тогава ще загазим яко. Нямам предвид финансово нито дори от гледна точка на морала — Уитмор отпи нова глътка мляко. — Става дума за нещо по-сериозно. Като оставим настрана мръсотията, в тази книга има голяма доза политически експлозив, при това лесно възпламеним. Ако е фалшификация, „Бърн Хирш“ сериозно ще загази. И като казвам това, нямам предвид нито счетоводителите, нито дори акционерите. Имам предвид Държавния департамент. Разпространяване на клеветнически лъжи за съветските ръководители… — Той млъкна, тъй като келнерът донесе храната им. После си пое дълбоко дъх и поклати глава: — Не. Преди да се набъркаме в тази игра, имам нужда от нещо повече от простото одобрение на някоя гола харвардска кратуна и на неколцина езиковеди. Искам недвусмислено и независимо доказателство, преди да заложа на тази работа.

— Какво например?

— Някой свидетел. Някой от обкръжението, този тип Рафик например. Полковник Сак-незнам-койси…

— Полковник Саркисов. Той е покойник.

— Някой друг тогава. Дали не е останал жив някой от грузинските телохранители?

— До един са били убити през юли петдесет и трета.

— Всички?

— До последния човек. Съвсем в римски стил: при жестоко сражение с бойни части на Червената армия, като се съпротивявали до последно в имението на граф Орлов край Москва. Крул е изложил всичко това в своята рецензия.

Уитмор ровеше с вилица обезкостената риба в чинията си.

— Трябва да има и други хора, прислужници, шофьори… може би някой от лекарите? А момичетата? Навярно са вече възрастни жени, но някоя от тях все може да бъде накарана да проговори. Доларът отваря всякакви врати в Русия, не е ли така?

Мъскин пусна отработената си усмивка.

— Някога били ли сте в Русия, сър?

— Не — рече Уитмор.

Мъскин кимна.

— Няма начин да не минат седмици и месеци, преди изобщо да надушим някаква следа. Но по-вероятно е преди това КГБ да се добере до нас и да ни изтегли за ушите… Или дори още по-лошо. Възможно е пресата да успее да изрови нещо, след като го издадем, но в момента просто ни липсва време.

Мъскин погледна часовника си.

— Моят човек ще позвъни по телефона в четири, тоест в десет часа тази вечер швейцарско време. Дотогава трябва да съм готов с категорично „да“ или „не“.

— Трябва да позабавиш топката.

— Клиентът е сериозен, предупреждавам ви. И е ангажирал един от най-добрите адвокати в Цюрих.

— Швейцарските адвокати не са американските адвокати — рече Уитмор. — Освен това машинописният текст е в нас.

Мъскин си отряза парче червено месо и каза тихо:

— Само половината.

Уитмор зяпна насреща му.

— Половината ли? Половината ли каза, Сай?

Лицето на Мъскин изразяваше смирение.

— Мисля, че ви казах, сър. Моят човек постави това като едно от предварителните условия: само половината от текста да излезе извън Швейцария. Реши, че това ще ни е достатъчно, за да вземем решение.

— Тогава аз какво четох тази сутрин? Нещо като дневник, който започва от края на войната и стига до смъртта му — през петдесет и трета година, нали така каза? Аз съм вече до есента на петдесет и първа.

— Така е, но сигурно сте забелязали, че има празноти: дни, дори и седмици. Преди да ми предаде оригинала, човекът прояви предпазливостта да го раздели на две, като остави нашата половина — пилотната част, така да се каже — достатъчно пълна, за да не се къса повествованието. При него обаче остана немалка част от материала.

— Мръсник! — промърмори Уитмор, после добави: — И няма да получим втората част, докато не сключим договора, така ли?

— Точно така.

Осеяните с тъмнокафяви петна ръце на Уитмор избарабаниха няколко бавни такта по масата.

— Да речем, че му предложим по-малко? — каза той. — Да кажем, един милион налични, в брой. А след това да отпечатаме това, което имаме?

Предложението на Уитмор показваше, че той е започнал да се поддава.

— Не бих ви посъветвал за такъв подход, сър — предпазливо подхвана Мъскин. — Първо, мисля, че той няма да вземе нито цент по-малко от онова, което иска, като при това заключението на Крул само подсилва позицията му. В същото време, ако реши, че крием нещо от него, просто ще отнесе стоката другаде. Би могъл дори да сключи отделни договори в различни страни. И ако някоя от тях ни изпревари дори само с един ден, ще бъдем прецакани. Освен това — добави той с леко страдалчески тон, — мисля, че изобщо не би било добре за нас да излезем само с част от ръкописа в едно пиратско всъщност издание. В края на краищата длъжен съм да мисля и за собствената си репутация, сър.

— Добре, добре — побърза да каже рече Уитмор. — И така как стои въпросът с авторските права?

— Пускаме веднага издание на оригиналния грузински език, да кажем, 500 екземпляра, фактически аз вече съм направил необходимата подготовка. Ще ни излезе скъпо, но е единственият начин да придобием изключителни права за целия свят в рамките на Конвенцията за авторско право, която обхваща повечето уважавани страни отсам Желязната завеса.

— Кой притежава правата сега? Твоят човек в Швейцария ли?

Мъскин замълча за момент.

— Фактически да. Разбира се, не е като да имаме работа със самия автор. Тук авторът не играе и мисля, че няма нужда да се безпокоим особено относно евентуални наследници. Има една съпруга и един син, които са си сменили имената. Без съмнение ще ги накарат да пуснат обичайните опровержения: империалистически клевети срещу Съветския съюз и т.н., но не мисля, че ще се опитат да вдигат патърдия за хонорари, тъй като авторът е масов убиец и освен това не е жив.

— Притежателят очаква ли някакъв процент?

— Не. Собствеността е негова, продава я срещу заплащане в брой.

— Кой казва, че е така? Кой може да потвърди, че не я е откраднал? Или че това, което ти е дал, не е само копие, едно от няколко? Как се казваше онова, техният нелегален печат в Русия… Онези неща, които се печатат тайно и се предават от ръка на ръка?

— Самиздат. Не, нищо общо. Ако това беше стигнало до самиздат, отдавна да сме чули за него. Случаят не е такъв, сър. В сделка като тази човек трябва да разчита до известна степен на взаимно доверие.

Той млъкна, за да поръча кафе и да поиска сметката. Уитмор гледаше мрачно чинията си, олизана като от котка.

— Говориш за доверие към някакъв напълно непознат при сделка за три милиона долара.

— Именно! — извика Мъскин. — Точно затова мисля, че е честен. С толкова пари няма да тръгне да върти номера. За какво му е? Той не желае да се заплита в каквато и да било правна процедура, също както и ние. Не, той иска бърза, незабавна сделка без никакви номера, без никакви условия. И моят съвет е да му я предложим.

— Въпреки всичко имам нужда от още време, Сай. Поне четирийсет и осем часа. И не ми казвай, че няма да изчака толкова, колкото и категоричен да е. Такова бързане ме кара да мисля, че някъде е заложена уловка. Можеш да му кажеш това. Значи ще ти се обади в четири. После какво следва?

— Вземам тазвечерния самолет за Женева, пристигам утре сутринта и отивам с кола до „Отел Дьо Лак“ във Веве, където ще се срещна с него и с адвоката му. Трябва да нося договора със себе си, подписан от вас, заедно с банковия превод, или поне придружително писмо, което да потвърждава, че преводът е извършен. Той подписва, предава ми втората половина от материала и сделката е приключена.

— Договорът готов ли е?

Мъскин потупа вътрешния си джоб.

— Всичко е написано, с изключение на заглавието. Ще го попълня на място при подписването. Не искам дори нашите собствени юристи да го виждат. Името е достатъчно, за да подшушне някой на вестниците…

— Добре. Сега слушай. Кажи му, че заминаваш с утрешния самолет. Че аз още не съм го изчел до края и че имам нужда от допълнителна консултация с Крул… Обичайните извъртания. Действай хладнокръвно, без да будиш подозренията му. Просто му дай да разбере, че сме предпазливи. В края на краищата той ни потърси и ако действително е хитър, не би трябвало да очаква да сме толкова доверчиви, дявол да го вземе!

— Още нещо — добави той, след като келнерът остави пред тях кафетата. — Сигурен ли си все пак, че сме първи в списъка му? Неприятно ми е да си представя, че вече е разнасял ръкописа наляво и надясно.

Мъскин разтвори ръце и каза с насмешливо покорен глас:

— Както ви обясних, сър, имаме само неговата дума. Но можем спокойно да приемем, струва ми се, че е започнал от онези, които са на върха.

Уитмор прие комплимента с кратко кимване, след това стана, без да допие кафето си.

— Добре, Сай. Погрижи се да се качиш на утрешния самолет. Междувременно, като говориш с него, провери откъде се обажда и се опитай да разбереш къде е отседнал.

Той се обърна и си тръгна, съпроводен от цяла свита келнери. Мъскин осъзна, когато беше вече твърде късно, че не е получил подпис на договора. Уитмор беше безкрайно предпазлив негодник, който искаше договорът да бъде проучен от собствените му адвокати, напечатан със съответен шрифт и така нататък.

Мъскин се върна в офиса си, разположен в сградата от кафяв камък на Източна 44-та улица, където беше седалището на фирмата още от основаването й през 1892 година, наля си едно силно уиски със сода и зачака обаждането от Европа.

Прекият телефон, за да не минава разговорът през централата на фирмата, иззвъня точно на минутата. Мъскин леко се подразни, когато гласът на телефонистката му съобщи, че обаждането е от някакъв номер в Анеси, Франция. Гласът долетя, много висок и със силен акцент:

— Мистър Мъскин?

— На телефона.

— Тук е Грегъри. Всичко наред ли е, мистър Мъскин?

— Всичко върви добре, мистър Грегъри.

— Говорихте ли с шефа си?

— Говорих.

— Значи утре пристигате в Женева?

— Изчакайте още мъничко, мистър Грегъри. Остават още няколко дреболии…

— Какви дреболии? Не е ли уредено всичко?

— Трябва да се направят още няколко дребни проверки.

— Проверки! Какви проверки?

— Моят шеф трябва да обсъди още нещо с професор Крул…

— Крул! — това беше пронизителен крясък. — Той нали остана доволен?

— Професор Крул е напълно доволен — търпеливо каза Мъскин. — Просто в случаи като този не бива да се прибързва…

— Вашият шеф показва материала на други хора! — изкрещя гласът. — Добре тогава, щом Крул не е достатъчен…

— Ще ми дадете ли възможност да довърша? — каза Мъскин.

Настъпи пукаща пауза.

— Всичко ще бъде уредено по нормалния ред. В събота сутринта.

— В събота банките не работят!

— Не се безпокойте за банките — утеши го Мъскин. — Ние ще имаме грижата за това. Само пригответе материала с вашия адвокат и веднага ще подпишем, както си му е редът.

— Мистър Мъскин — сега гласът звучеше по-тихо. — Ако има някакви неприятности, някаква измама…

— Вижте какво, мистър Грегъри, аз представлявам…

— Вие сте американски бизнесмен и аз ви продавам нещо, което струва повече от злато. Ако се опитате да ме преметнете…

— Да не сте пиян, мистър Грегъри?

Нова рязка пауза.

— Не е ваша работа! Не, не съм пиян. И така пристигате в събота, нали? По същото време, на същото място. И без никакви номера!

Мъскин се усмихна уморено в себе си.

— Никакви номера — повтори той. — Между другото, бих искал да знам къде мога да ви намеря, ако възникне нещо важно.

За момент линията онемя, сякаш някой бе сложил ръка на микрофона. След това гласът каза:

— Ще ви позвъня контролно в офиса, мистър Мъскин. Утре сутринта, по обед, нюйоркско време.

— Къде сте отседнали, мистър Грегъри?

— В движение съм — припряно отвърна гласът. — Това отлагане сега… тези уточнения с Крул…

— Съжалявам. Ще ви обясня всичко, когато се видим, мистър Грегъри. Довиждане.

Той отново чу някакво хрипливо възклицание и затвори. Сега не му оставаше друго, освен да чака.

* * *

Докато Мъскин размотаваше Грегъри по телефона, Чарлс Уитмор провеждаше срещата, която си бе уредил тази сутрин с един високопоставен служител от Министерството на финансите, в Галеонската зала на хотел „Сейнт Риджис“. Последните закъснели посетители — някакви мъже, които през цялото време се смееха на висок глас и се оглеждаха възбудено — си тръгнаха, така че цялото помещение остана на тяхно разположение.

Сътрапезникът на Уитмор, Майк Зангер, беше висок мъж с изрязан профил, облечен в гълъбовосив костюм и с неутрална вратовръзка. Завеждаше отдела за борба с фалшификации, неплащане на данъци и международно измамничество в широки мащаби — работа, която го поставяше в близък контакт с полицейските служби на повечето европейски страни. Именно като такъв, както и като близък семеен приятел, го бе потърсил Уитмор няколко часа по-рано.

Той мина веднага на въпроса.

— Както ти казах по телефона, Майк, това е една крайно деликатна и поверителна работа. Преди три седмици нашият главен редактор в „Бърн Хирш“, името му е Мъскин, беше в Европа за панаира на книгата в Монтрьо. Панаир не звучи много по швейцарски, но това е един от важните начини, по които днес се търгува с книги. Последния ден някой позвънил на Мъскин в стаята от фоайето на хотела. Някакъв чужденец, който му казал, че предлага нещо много интересно. Оказало се, че е източноевропеец… поляк или руснак. Прадедите на Мъскин произхождат някъде оттам, та той има нюх за тези хора. Човекът бил много възбуден, представил се просто като Грегъри и казал, че идва от Виена, където се сдобил с някакъв ръкопис, тайно изнесен от Унгария. Не искал да каже как, заявил само, че го предлага за продан. Цената била, и все още е, три милиона долара.

Той разбърка чая си, в който нямаше захар, финансистът чакаше, почувствал, че за пръв път в кариерата си старецът се е озовал на непозната, дори опасна територия.

— С две думи — продължи Уитмор, — ръкописът претендира да е личният дневник на Берия, шефа на Сталинската полиция.

Зангер подсвирна.

— Това трябва да е адски интересно! Стига да е истински…

— Точно затова имам нужда от помощта ти, Майк.

— Със съвет или с действие?

— И с двете. Намирам се в затруднение. Преди да си тръгне, на другия ден Мъскин се срещнал с Грегъри и с адвоката му, някаква важна клечка от Цюрих на име Детвайлер. Изглежда той няма точна представа за естеството на материала и присъствал само за да освидетелства подписа на Мъскин върху разписката за ръкописа: или по-точно, за половината от ръкописа. Написан е на грузински или на не знам какъв си там език. Нищо общо с европейските или с руския. Мъскин се поозори, докато осигури превода, най-вече защото трябваше да бъде направен във възможно най-голяма тайна. Както и да е… После Мъскин го дал на професор Крул от Харвардския университет, чието все още не съвсем окончателно заключение е, че е истински. През това време Грегъри проявява нетърпение. Иска сделката да бъде сключена до събота сутринта, когато Мъскин ще излети за там, евентуално, за да подпише. Заплашва, че в противен случай ще си търси друг купувач. Конкуренцията е доста жестока.

Зангер се усмихна накриво.

— Има си хас! Ти, разбира се, си го прочел?

— По-голямата част. Нещо като порнографски роман с всякакви ужасии в него. Изнасилвания, убийства, гаври с малки момиченца, за каквото се сетиш, този тип го е правил. Или поне твърди, че го е правил. Бих искал да добавя, Майк, че има доста политика, в това число и някои крайно компрометиращи подробности за сегашните шефове в Кремъл.

— Звучи съвършено комерсиално — сухо рече Зангер, докато изваждаше лула и кесия за тютюн от свинска кожа. — Дори прекалено комерсиално, за да е правдоподобно?

— Там е бедата. Аз съм притиснат, Майк. Ако ръкописът наистина е автентичен, колкото и да е мръснишки, просто не мога да си позволя да го изпусна. От друга страна, окаже ли се, че не е истински, самото естество на материала ще е достатъчно, за да вдигне „Бърн Хирш“ във въздуха и да мине доста време, преди парчетата да паднат на земята.

Зангер се зае да тъпче лулата си.

— Значи искаш моя съвет?

— Не е изключено да ми е нужно нещо повече от съвет — заяви Уитмор.

— Добре. Казваш, че трябва да вземеш решение до събота, което поради това че банките не работят тогава, означава понеделник. На твое място бих потърсил още едно мнение, но не от друг специалист по Съветите. Бих дал текста на някой психолог, който е наясно с политическата обстановка и ще се произнесе преди всичко за това дали тип като Берия би писал дневник. Не съм го чел, но не ми се вярва много един началник на тайната полиция да напише нещо, което звучи като сериозно самообвинение за извършени престъпления. Възможно е такъв човек, с ръце, оцапани с кръвта на милиони хора, да е бил тласкан от някакъв непреодолим подтик да се изповяда, да се разтовари от тези неща въпреки вероятността да стигнат до поколенията.

Уитмор започваше да показва признаци на нетърпение.

— Добре де — рече той, — психоаналитиците засега ще почакат. Интересуват ме фактите. Можеш ли да откриеш дирята на този Грегъри? Кой е той, къде живее, с какво се занимава? Възможно ли е да научиш нещо преди събота сутринта?

Зангер смукна дълбоко от лулата си.

— До събота сутринта! Искаш невъзможното, Чък. Освен ако Грегъри е истинското му име. В такъв случай, особено ако е чужденец или имигрант, швейцарците ще имат негово досие. Или пък австрийците. Каза, че донесъл ръкописа от Виена?

— Да. А Мъскин твърди, че разговарял свободно на немски с адвоката.

— Добре, ще накарам нашите хора да се разтичат и да проверят навсякъде, при швейцарците, австрийците, германците, французите, англичаните. Без драматизъм, просто като една обикновена лична молба. Непрекъснато правим такива неща. — Той извади един бележник. — Първо, къде ще бъде срещата в събота?

— В „Отел Дьо Лак“ във Веве, по обед. Той трябва да е позвънил на Мъскин днес следобед в четири часа. Преди да си тръгнем, ще проверя откъде се е обадил. Възможно е вече дори да е отседнал в хотела, съвсем открито.

— Възможно е — съгласи се Зангер. — В случай че е аматьор и че е честен. Да предположим обаче, че е професионалист, все едно добросъвестен или измамник, за момента това няма значение. В сделка като тази биха могли да изскочат какви ли не подводни камъни. Не само обичайната стръв за печалба, но и сериозни политически развития. Било опит да се дискредитират неосталинистките елементи в днешна Русия или, както казваш ти, някакъв заговор да се разстрои цялата система на властта в съветския блок. Доказването на връзка с Берия в миналото все още означава политическа смърт за повечето важни клечки там. Затова всеки, който посегне към това нещо, трябва да пипа страшно внимателно.

Той млъкна и недоверчиво изгледа стареца над чашката на лулата си. Знаеше, че политическите възгледи на Уитмор са последователно консервативни: тънкостите в противоречията между разните воюващи една с друга фракции вътре в комунистическата система изобщо не го интересуваха.

Уитмор изглежда съзнаваше това, защото когато заговори, в тона му прозвуча известна скромност:

— Аз съм бизнесмен, не политик. В случая просто не мога да направя пълна преценка за политическата страна на въпроса. Но ако това все пак тревожи някого, ще има достатъчно време ръкописът да се огледа преди отпечатването. Аз се занимавам с факти и с цифри. Цифрите са съвсем прости: три милиона до понеделник сутринта. Нуждая се от още факти. Какво мислиш за банките? В случай че не успеем да научим нищо за този Грегъри до изтичането на крайния срок, ще можем ли да го проследим по някакъв начин след това?

— Чрез номера на банковата сметка ли? — попита Зангер, съсредоточен в лулата си. — Това означава да си имаш работа с най-педантичния от педантите. Нали знаеш как е при швейцарците: клиентът винаги има право, при условие че си плаща.

— Мислех си, че сме успели да ги разбутаме малко в това отношение. Нима не пускат от време на време нашите момчета от данъчните служби да надникнат в някои от онези зашифровани сметки?

— Така е, но само при изключителни обстоятелства. Трябва да има решение на Върховния съд. А в случая, дори и да докажем наличие на измама, съмнявам се, че бихме могли да постигнем екстрадиране. Освен, разбира се, ако Грегъри или някой от възможните му съучастници не се окажат американски граждани.

— Добре, но този тип, Грегъри, първо трябва да открие сметката, нали така?

Зангер кимна.

— Как ще го направи?

— С пари. Точно както, в която и да е друга банка, само че при швейцарците става още по-лесно.

Уитмор махна нетърпеливо с ръка:

— Виж какво, Майк, не ме прави на глупак. Говоря за формалностите: самоличност и прочее. Той няма да влезе там с пътнически куфар, за бога!

Зангер засмука силно лулата си.

— Споменал ли е конкретно някоя банка?

— Фолкскантонале банк в Цюрих. Те имат клон в Ню Йорк.

— Познавам ги. Една от по-малките швейцарски банки. Не са имали разправии с тукашните данъчни власти.

— И значи какво ще му трябва на Грегъри, за да докаже самоличността си, без да съобщава истинското си име?

— Например едно препоръчително писмо, написано от швейцарския му адвокат.

— Само с името Грегъри?

— Може да се нарече и Йосиф Сталин, тях това не ги интересува. Важен е номерът, не името. Грегъри и толкоз, друго не им е нужно за чека.

— Предполагам — бавно изрече Уитмор, — че твоите връзки в ЦРУ не вършат работа в случая?

Зангер се засмя.

— За бога, тях не ги закачай! Само да надушат и веднага ще поискат сами да грабнат сделката и е много вероятно всичко да провалят. Хайде да се разберем, Чък: ако искаш помощта ми, няма да се забъркваме с „Компанията“.

Уитмор изглеждаше потиснат.

— Излиза, че нямаме голям избор?

Зангер изтръска лулата си.

— Имаме по един много способен човек в Женева и във Виена. Струва ми се, че днес вече не би могло да се направи нищо, но по някое време утре ще разполагаме с данни за Грегъри, ако това му е името. Ще пусна и опашка след твоя човек, Мъскин, от момента на кацането му. Имаш ли номера на полета му?

Уитмор му го даде.

Зангер затвори бележника си и двамата станаха от масата.

— Почакай за секунда, да позвъня на Мъскин — каза Уитмор. — Да разберем дали е научил къде е отседнал Грегъри.

Той се върна след малко, още по-посърнал.

— Нищо радостно. Обадил се от Анеси, във Франция. Щял да бъде в движение. Това е положението, ако Мъскин казва истината.

Зангер кимна и двамата се ръкуваха.

— Довиждане, Чък. И не се тревожи толкова. Остави на мен нещата. Ще ти се обадя веднага щом разбера нещо.

* * *

Зангер се обади на Уитмор на другия ден, малко преди пет.

— Съжалявам, но това Грегъри изглежда е някаква измишльотина. В нито един швейцарски хотел или пансион няма човек, записан под това име през последните пет дни, и в нито един от големите хотели няма резервация на името Грегъри за предстоящия уикенд. Във всички останали страни не са открили нищо.

Уитмор изръмжа, без да каже дума.

— Нещо ново при теб, Чък?

— Нищо.

— Е, ще държим връзка.

Уитмор остана дълго време загледан в кожата върху писалището на бюрото си.

Преди половин час бе дал на Мъскин последните си нареждания: десет процента от исканата цена — 300000 долара — да бъдат платени на Грегъри при подписването за едномесечна опция върху ръкописа. Уитмор реши, че така „Бърн Хирш“ ще има време за допълнителни проверки, както и за да се изчака някакво евентуално обстоятелство, което би тласнало нещата в една или друга посока. Договорът предвиждаше, че след изтичането на трийсет дни „Бърн Хирш“ са свободни да се откажат от опцията, ако възникнат сериозни съмнения относно автентичността на ръкописа. Грегъри се задължаваше през това време да не го предлага другаде.

Дълбоко в себе си Уитмор се чувстваше нещастен. В миналото, докато „Бърн Хирш“ издаваше може би по една наистина печеливша книга годишно, всички бяха доволни. Политиката не влизаше в техния обсег, освен ако не ставаше дума за нещо напълно благоприлично или за древна история. А дневниците на другаря Лаврентий Павлович Берия, както изглежда, бяха твърде далеч и от едното, и от другото.

* * *

Самолетът на „Трансуърлд Еъруейз“, с който пътуваше Сай Мъскин, кацна на летище Коантрен в Женева в 10:20, в събота сутринта. Пиер Жадо от Федералната финансова полиция проследи кацането му от терасата за посрещачи и се насочи надолу към сектор „Пристигане“, където главният имиграционен инспектор му кимна с глава, когато неговият човек мина бариерата.

Мъскин излезе от самолета с бодра стъпка. Успял бе да разкара махмурлука си от предишната вечер с половин бутилка френско шампанско и сега, свежо избръснат, трудно можеше да бъде изплашен с ядовете, които би му поднесъл Грегъри. Мина веднага през митническата и имиграционната проверка, тъй като багажът му се състоеше от една пътна чанта и черно дипломатическо куфарче. Таксито веднага потегли по автомагистралата край езерото към Лозана.

Мъскин се чувстваше напрегнат, но доволен. Дори времето сякаш предвещаваше успех с чистия и свеж въздух след застоялата жега на Манхатън. Веве ухаеше на прясно набрани цветя, улиците бяха като грижливо пометени подове. Бе едва 11:30. Той остави пътната чанта на рецепцията и изпи едно кафе с мартини в барчето. Имаше резервация за една нощ в „Отел Де Берг“ в Женева, както и билет обратно за Ню Йорк, за другия ден вечерта.

Вратата на апартамент 96 отвори набит мъжага с черна брада.

— Мистър Мъскин! Точен сте като часовник! Заповядайте.

За миг Мъскин не можа да го познае. Мъжът, който предишния път му се бе представил като Грегъри, носеше същия лъскав син костюм, но брадата беше новост. При това фалшива. Човекът се потеше и краищата на марлената основа се бяха отлепили под ушите му. Мъскин се чудеше дали трябва да му каже това. Преговорите с човек като Грегъри не бяха лесно нещо; преговорите с него, натъкмен с нелепа дегизировка, застрашаха да се превърнат в гротеска. Мъскин се страхуваше, че ще се разсмее, а пазарлък за три милиона долара не беше никак смешна работа.

Но преди да бе казал нещо, Грегъри сграбчи ръката му и махна към някакъв мъж, седнал до прозореца.

— Вие, разбира се, познавате господин Детвайлер? Можем да ви предложим малко хубаво шампанско. Или предпочитате уиски? Аз самият пия „Зубровка“, това е полска ликьорена водка, която действа много освежаващо по това време на деня!

Огромното му туловище се гънеше около Мъскин и за малко не го препъна, докато затваряше вратата.

Детвайлер се надигна бавно от креслото и подаде ръка.

— Радвам се да ви видя отново, мистър Мъскин. Надявам се, че пътуването ви е било приятно?

— Добре мина — Мъскин оголи зъбите си в усмивка. — Всичко наред ли е при вас, мистър Грегъри?

Грегъри се примъкна тромаво до едно от креслата, където имаше отворена бутилка шампанско в кофа за лед.

— Всичко е тип-топ! — провикна се той с ужасяващ американски акцент. — Желаете ли малко шампанско? — повтори той и без да дочака отговор, напълни една чаша, като пяната преля и образува локвичка. Той допълни чашата и отново разсипа половината, докато я поднасяше на Мъскин. После доля своята чаша от жълтеникавозелената бутилка, в която, както с лошо предчувствие отбеляза Мъскин, бе останало по-малко от половината. Швейцарският адвокат покани Мъскин да седне в едно кресло, докато Грегъри остана прав, без да се спира за миг на едно място.

— Не виждам никаква причина да не пристъпим направо към деловата част — започна Детвайлер. — Носите ли всички необходими документи?

Мъскин потупа дипломатическото куфарче в скута си.

— Но се чудя дали мистър Грегъри би имал нещо против да се представи малко по-изчерпателно преди това — той се подсмихна лекичко. — Някак не ми е удобно да продължавам да ви наричам мистър Грегъри, нали разбирате? Звучи глупаво.

— Защо глупаво? — Грегъри спря да крачи и се загледа в него с големите си насълзени очи, изпъстрени с червени жилчици.

Мъскин сви рамене.

— Звучи ми като малко име.

— Джон се казвам. Джон Грегъри — предизвикателно изпъчи той масивната си фигура.

— Това не е истинското ви име, нали? — попита Мъскин, този път само с едва забележима усмивка.

— Ако ви кажа, че е истинското, няма да повярвате, нали? — заяви Грегъри, при което от възбуда акцентът му още повече се засили.

Мъскин погледна към Детвайлер.

— Да разбирам ли, че това ще е подписът, който ще получа на договора?

Швейцарецът кимна.

— Точно така.

Мъскин стисна здраво устни.

— Не искам да създавам затруднения — каза той, без да сваля поглед от адвоката. — Но както споменах при последната ни среща, работодателите ми много държат да знаят с кого си имат работа. Три милиона долара не са малко пари, за да се дадат с лека ръка на напълно непознат човек.

— Мистър Мъскин — започна Детвайлер с толкова нисък глас, че на Мъскин му се наложи да се наведе, за да чува думите му, — както струва ми се споменах при последната ни среща, моят клиент действа като посредник — единствен посредник за въпросната стока. Ако сте удовлетворени по отношение на истинността на тази стока, не е необходимо да поставяте въпроси от лично естество. Аз съм повереникът на мистър Грегъри и ще говоря от негово име.

Мъскин отпи глътка шампанско.

— Съгласен съм. Впрочем едва ли е необходимо пред вас да подчертавам, господин Детвайлер, че ако възникнат някакви усложнения около тази сделка, „Атлантик, Дженеръл енд Нашънъл Консолидейтид“ ще държат вас отговорен. А те притежават дяволски силно влияние, дори и тук!

Нищо не трепна върху лицето на адвоката.

— Надявам се, че нямате намерение да ме заплашвате? — каза той със същия тих глас и главата на Мъскин се приведе напред. Той започваше да се радва на себе си.

— О, не заплашвам никого, господин Детвайлер. Оставям това на моите работодатели. А както казвате, вие сте повереникът на мистър Грегъри, което лично мен ме устройва чудесно. Просто имам усещането, че вашият клиент и на вас не е казал всичко. Той не ви е казал какво е естеството на стоката, доколкото разбирам.

Швейцарецът хвърли бърз поглед към Грегъри, който бе гаврътнал питието си и стоеше, съзерцавайки Мъскин подозрително.

— Това не влизаше в сделката! — извика той. — Миналия път обсъдихме всичко това. Казвате, че не искате да създавате усложнения, а ето че ги създавате!

— Добре, добре — Мъскин си бе доставил удоволствието: посял бе необходимото съмнение в съзнанието на Детвайлер, за да разхлаби връзката помежду им, така че от сега нататък швейцарецът щеше да действа повече като рефер, отколкото като противник. Нямаше начин Грегъри да не вдигне достатъчна врява, когато работата стигне до десетпроцентната опция.

Мъскин отключи дипломатическото куфарче и извади привързана с червена лента папка и писмо с подписа на Уитмор, напечатано върху бланка с емблемата на A. N. & G. Co.

Грегъри се изправи над него, дишайки тежко.

— Да позвъня ли в банката?

Мъскин погледна часовника си.

— Страхувам се, че банките са затворени.

— Нашата е отворена.

Мъскин го погледна с ласкава усмивка.

— Не е необходимо, мистър Грегъри. Преводът няма да може да пристигне преди понеделник сутринта.

— Понеделник! Вие казахте днес, събота!

Грегъри размаха огромните си ръчища и зяпна безпомощно към Детвайлер, който на свой ред погледна към Мъскин.

— Спокойно, господа, не изпадайте в паника. Просто малка задръжка от контрола по преводите. — Той им отправи най-белоснежната си усмивка. — Дори в Съединените щати, както знаете, трябва, да спазваме някои правила при прехвърлянето на големи суми от една страна в друга.

— Нямаше да е зле по-рано да ни бяхте осведомили за този проблем.

Мъскин сви рамене и повдигна писмото.

— Освен това трябва да отбележа, че моите работодатели внесоха известни промени в нашия оригинал.

Докато той говореше, Грегъри се хвърли с гърдите напред и изтегли листа от ръцете му.

— Само за момент, господин Грегъри! — Мъскин се изправи чевръсто. — Върнете ми това нещо, може да се повреди.

Сега беше негов ред да потърси с поглед помощ от швейцареца. Детвайлер кимна.

— Върнете го, ако обичате, господин Грегъри.

Мъскин го взе, седна отново и на няколко пъти го приглади върху коляното си. След това го подаде на Детвайлер. Швейцарецът прочете писмото, без да трепне. Подаваше го обратно на Мъскин, когато Грегъри го изтегли от ръцете му и го зачете, като лицето му ставаше все по-червено и по-червено.

— Йоб твою мать! — руската псувня се отрони от устата му полугласно, но следващите три думи излетяха с бесен рев и водопад от слюнка: — Триста хиляди долара!

Той зяпна към Детвайлер, останал без дъх.

— Това е долна измама! Три милиона, за толкова се споразумяхме! — Извъртя се към Мъскин и размаха писмото пред лицето му. — Мръсен свински номер! Американски бизнесмени! Всичките сте една долна пасмина! Ловите риба в мътна вода! Няма обаче да я хванете — той се изкикоти страховито. — Няма да я хванете, защото ще я отнесем другаде. Детвайлер, обадете се в Берлин, Париж, Лондон, Милано и на японските юнаци. Отделни сделки с всички. А тези американски кучета ще го духат!

— Не ставайте глупав — каза Мъскин и се обърна към швейцареца. — Май няма да е зле да съобщите на вашия клиент, господин Детвайлер, че дори големите американски корпорации нямат навика да дават три милиона долара без никакви гаранции…

— Гаранции! — изрева руснакът. — Имате шибания ръкопис, имате рецензията на Крул! Какво още искате? Духът на Берия да подпише договора ли?

— Млъкнете — каза Мъскин и хвърли бърз поглед към Детвайлер, но лицето на адвоката не изразяваше нищо. — И махнете тази проклета брада! — додаде той. — Кого се опитвате да баламосвате?

Грегъри извъртя очи и премигна.

— Това е, защото се страхувахме да не се появят фотографи — измърмори той, след това се обърна и излезе с препъване в другата стая.

Двамата изчакаха мълчаливо, докато се появи отново, бършейки лицето си, по което все още имаше нишки лепило, останали по потната му четина като засъхнал мармалад.

— Това, което предлага „Бърн Хирш“ — каза Мъскин, полуобърнат към адвоката, — е трийсетдневна опция за десет процента. Дори ако решим да не издаваме, парите остават за вашия клиент. Мисля, че дори и той не би могъл да оспори разумността на подобна стъпка.

За негова изненада Грегъри мълчеше.

— Разбирам раздразнението на господин Грегъри — обади се швейцарецът. — Доколкото схващам, новото условие се различава от уговорката ви по телефона?

— Изглежда вашият клиент ви е информирал погрешно, господин Детвайлер. Аз никога не обсъждам сделки по телефона. Това не е в нашия стил. Така или иначе — и той потупа писмото — сега не аз решавам. Решенията идват отгоре.

Грегъри си бе налял нова чаша зубровка и се върна с препъване, а от устата му се процеждаше тънка струйка от течността.

— Казахте три милиона! Казахте го в Монтрьо! Притежавате книга, която струва може би десет милиона. Уникална, без цена! А сега се измятате, предавате ме… — той измърмори нещо на руски, после отиде до една маса и сграбчи телефона. — Сделката се отменя — изкрещя той през рамо към Мъскин.

— Оставете това нещо, глупак с глупак — уморено измърмори Мъскин.

Грегъри се спря. От слушалката, която стискаше, в тишината се разнесе звук, напомнящ жуженето на хваната в капан оса.

— Оставете телефона — обади се и Детвайлер.

Грегъри се поколеба, сякаш се чудеше дали да не тресне апарата в ръба на масата. После бавно го върна на мястото му.

— По-добре веднага да изясним едно нещо, Грегъри — каза Мъскин. — Нямам намерение да ви подвеждам. Ние разполагаме с половината материал в Ню Йорк, което ни дава известно право на претенция спрямо него. И преди да започнете да звъните в Париж, Милано и Токио, просто помислете, че това, което ще предложите, вече е стока от втора ръка, по дяволите! Никой не обича холандски разпродажби, а дори някой да пожелае ръкописа, ще му се наложи да води битка. Нашите адвокати в Ню Йорк ще се погрижат за това — той млъкна и отпи глътка шампанско. — Предлага ви се добра сделка, Грегъри. Не я разваляте. Може да не ви се отдаде друг шанс.

Поведението на руснака се промени: той се укроти и закърши неловко ръце, сякаш не знаеше къде да ги дене, докато Мъскин подаде договора на Детвайлер.

— Няма да е зле да го прегледате. Но смятам, че преди това е в интерес на вашия клиент да изслушате някои условия, които ние съзнателно не вписахме в договора.

— Условия ли? Пак ли условия! — провикна се Грегъри.

— Досега ние не сме поставяли нито едно условие — каза Мъскин, — като изключим трийсетдневната опция. И мога да ви уверя, че ми се наложи да воювам за този срок.

Грегъри въртеше тънката чаша в едната си ръка, а с другата рошеше косата си, но не каза нищо. Мъскин продължи:

— Тъй като мистър Грегъри отказва да ни даде каквото и да било сведения за себе си, ние очевидно ще трябва по други пътища да търсим по-сериозно доказателство за автентичността на материала.

— Разполагате с доказателството на Крул — каза Грегъри.

— Разполагаме с мнението на Крул — любезно отвърна Мъскин. — Съмнявате ли се, че можем да намерим други, също толкова уважавани експерти, които ще бъдат на противоположно становище, фактът, че досега не сме го направили, би трябвало да ви говори за нашето доверие към материала.

Той млъкна. Детвайлер седеше неподвижен с длани върху скута, напомнящи салфетки. Мъскин се обърна към Грегъри:

— Казахте по време на последната ни среща, че сте получили материала във Виена от някакъв унгарски източник. Трябва ни информация за този източник. И преди всичко за това как материалът се е озовал в Унгария. От Русия, предполагам?

Докато той говореше, Грегъри се бе приближил до него, така че Мъскин вече усещаше миризмата му на пот и одеколон. Той въздъхна и приседна на едно канапе между двамата. Мъскин забеляза известно отпускане в поведението му.

Детвайлер каза:

— Нищо не споменахте за тези условия при първата ни среща.

— Не можех да зная при първата ни среща какви условия ще поставят моите работодатели — Мъскин погледна към Грегъри. — Бих добавил, че никой уважаван издател, и със сигурност нито един от онези, на които сте помислили да се обадите, не би погледнал ръкописа без по-сериозни сведения за произхода му и за пътищата, по които е доставен?

Грегъри се беше вторачил в пода, а големите му обувки от кожа на алигатор непрекъснато шаваха под масичката за кафе.

— Начинът, по който е излязъл от Унгария, не е интересен — най-после каза той. — Един западен турист го пренесе в багажа си. Рискът беше много малък. През лятото в Унгария има толкова много туристи, че граничната полиция рядко претърсва някой от тях.

— Той как се е сдобил с него?

— От един човек в Будапеща.

— Кой е той?

Настъпи мълчание.

— Трябва да зная, мистър Грегъри, иначе не съм упълномощен да подпиша този договор.

Руснакът размърда грамадното си туловище и едната му ръка направи безполезно усилие да приглади надолу косата му. Най-сетне извади от джоба си един дебел плик и го побутна към Мъскин, сякаш беше оръжие. На лицевата страна беше отпечатано с червени букви: ДО г-н С. МЪСКИН. ЛИЧНО, ПОВЕРИТЕЛНО.

— Вътре има клетвена декларация, подписана от един много добър мой приятел, унгарец — Грегъри замълча. — Сега вече не говорим като бизнесмени, мистър Мъскин, а като човешки същества. Ако името на този човек излезе наяве по някакъв начин, последствията ще бъдат страшни. Едва ли е необходимо да ви обяснявам защо…

Мъскин кимна съчувствено.

— Голям човек — продължи Грегъри, — стар комунист, воювал в Испания с Пал Малетер, един от генералите, които руснаците разстреляха през петдесет и шеста. През войната този човек се сражавал в Червената армия и получил орден „Ленин“, по-късно заемал висок пост при комунистическия режим в Унгария, до чистките в началото на петдесетте, когато си подава оставката и го хвърлят в затвора. Излиза през петдесет и пета, сега е пенсионер и пише поезия.

— От Русия ли е изнесъл материала?

— Да — дебелите пръсти на Грегъри зашариха по главата му. — В клетвената декларация е обяснено всичко.

Мъскин седеше и държеше плика, но без изобщо да посегне да го отвори. Най-сетне каза:

— Значи някакъв стар комунистически ренегат с присъда зад гърба си. И въпреки това е бил допуснат в Москва. Как става тая работа?

— Всичко е описано там — повтори Грегъри.

— А името му?

— И името му.

— И вие сте получили всичко това от туриста, от човека, който го е донесъл във Виена?

Грегъри кимна.

— Как се добрахте до този турист?

— Той е стар приятел.

— А унгарецът?

Грегъри си наля малко шампанско.

— Познавам го. Това е единственото, което има значение. Подробностите не са важни.

— Всичко е важно — каза Мъскин.

Грегъри сви рамене:

— Запознах се с него на времето в Москва — преди много години. Поддържаме редовна кореспонденция.

— Така да бъде. Каква е неговата печалба? Една тлъста комисиона, предполагам?

Долната устна на Грегъри увисна.

— Свети боже, не! Той не е някакъв търгаш, прави го само от идеализъм! Вие познавате съдържанието на ръкописа и не може да не съзнавате, че това е последният гвоздей в ковчега на сталинизма. Когато излезе на бял свят, онези сталинистки прасета никога няма да посмеят отново да надигнат глави. Затова го прави моят приятел, не заради кирливите ви долари!

— Но с вас нещата не стоят така, нали? Вие жадувате за тези долари.

— То е друго, аз съм бизнесмен! — Грегъри скочи на крака и отново закрачи напред-назад, разливайки шампанско по килима.

— Добре — каза Мъскин. — А сега западният турист. Ще ни трябва името му.

— Не е необходимо. Той е човек с име, което трябва да пази.

— За какво става дума, дявол да го вземе! Откога тук се смята за престъпление нелегалното изнасяне на ръкопис иззад Желязната завеса?

— Хм, вие нищо не разбирате! — извика Грегъри и се насочи обратно към канапето. — Когато такова нещо изскочи навън, веднага се започват всякакви мръсотии. Тези съветолози са истинска академична мафия и ненавиждат всеки, дошъл извън тяхната среда, всеки, който застрашава позициите им. Измислят конспирации, както стана със Солженицин. Тогава щяха да се пукнат от яд, защото не успяха да го спечелят на своя страна, и за да го компрометират, пръснаха най-гадни слухове: че книгите му били изнесени на Запад от КГБ и не знам още какво.

— Информацията, която ни давате, ще бъде разгледана с абсолютно доверие. Имате честната ми дума за това — каза Мъскин. За негово облекчение руснакът седна.

— Нещата са много прости — продължи Грегъри. — Можете да обявите за пред обществеността, че източникът е поверителен и че ръкописът е изнесен през една от страните сателити. Хората не са толкова глупави. Всъщност онова, което би ги направило подозрителни, са прекалено подробните обяснения.

Мъскин седеше, хванал с четири пръста запечатания плик.

— Добре, да забравим договора за миг. Само че това — той кимна към плика — подлежи на проверка. Тя ще бъде направена при най-голяма дискретност, не се безпокойте. Вашият човек не бива да се страхува от нищо. Но трябва да ви предупредя, мистър Грегъри — и той се вгледа многозначително в Детвайлер, — че ако нещо не е наред, ще си имате неприятности. Фактически ще смятаме всяка неточност за явно нарушение на договора.

— Нямате основания за опасения. Проверявайте колкото си искате! — извика Грегъри. — Само че аз също ви предупреждавам: ако името на този човек излезе някога на бял свят… достатъчна ще бъде една дума да се промъкне в пресата, аз ще ви спипам, мистър Мъскин! Ще ви спипам и ще ви счупя врата!

Мъскин се опита да запази спокойствие.

— Ще го имам предвид, Джон. Но първо трябва да прочета това — той размаха плика. — Имате ли нещо против да използвам спалнята?

Грегъри кимна към вратата.

— Но никакви копия, никакви снимки.

Мъскин се усмихна.

— Нямам навика да ходя с джобен ксерокс в себе си.

Пет минути по-късно той се върна, седна и внимателно постави плика в куфарчето си, под договора.

— Добре звучи. Както казах, налага се да проверим някои неща. Но мисля, че това ще е достатъчно, за да удовлетвори моите работодатели, що се отнася до опцията.

— А големият договор, всичките три милиона?

— За това може да имаме нужда от нещо повече. Нещо наистина решаващо… и публично.

— Като например?

— Например от свидетел. Някой, който да се изправи открито и категорично да заяви, че въпросните дневници… — той свари да хвърли един бърз поглед към Детвайлер, тъй като все още не беше сигурен до каква степен адвокатът е наясно с точното естество на материала. При първата среща.

Грегъри се държеше твърде потайно с него. — Някой напълно независим човек, който може да потвърди под клетва и публично, за пресата и пред телевизията, че дадени случки в тази книга са истински.

Беше готов за избухването на Грегъри, но такова не последва. Руснакът просто кимна. Но на лицето му бе изписана отсянка на задоволена хитрост като у дебела котка, току-що облизала паничка с мляко. Това събуди тревога у Мъскин — той дотолкова беше свикнал с пристъпите на ярост у Грегъри, че сегашното ненадейно спокойствие го смути. Той връчи договора на Детвайлер.

— Може би ще пожелаете да прегледате това.

Мъскин се обърна към Грегъри и се усмихна, като за негова изненада руснакът също му се усмихна в отговор.

— Не е написано наименованието на стоката — каза Детвайлер.

Мъскин не откъсваше очи от Грегъри, чийто поглед беше едновременно дружелюбен и изпитателен. Руснакът избърса с ръка устата си.

— Наименованието на стоката — повтори той. — О, да. Нещо… — той се поколеба, търсейки английската дума.

— Неангажиращо — каза Детвайлер и Грегъри енергично кимна.

— Струва ми се — обади се Мъскин, — че би било разумно да се доверите изцяло на господин Детвайлер, Джон.

Адвокатската практика навярно бе преситила Детвайлер от подобни сложни сделки на чужденци. Но мотивът на Мъскин бе друг. Той искаше още повече да привлече швейцареца на своя страна, тъй като въпреки всичко нямаше пълна вяра на Грегъри. Грубото кратко нравоучително слово на Мъскин за това, че издателите не обичат холандските разпродажби, си беше до голяма степен блъф: той бе наясно, че повечето големи издателски къщи на Запад сигурно охотно биха участвали в евентуално наддаване за дневниците на Берия. Детвайлер без съмнение също го знаеше, но пък в негов интерес беше сделката да приключи колкото може по-бързо.

Грегъри се мотаеше из стаята, сплел длани в щръкналата си коса.

— Нужно ни е заглавие, което да не е по никакъв начин двусмислено — каза Мъскин. — Имам предвид за договора. Над издателското заглавие можем да помислим по-късно — той погледна към Детвайлер. — Името на автора трябва да се спомене. Аз предлагам нещо просто. Защо не „Лични документи на Берия“? — Докато говореше, той наблюдаваше Детвайлер, но лицето на адвоката отново не издаде нито изненада, нито интерес. Мъскин се обърна назад към Грегъри. — Ако, разбира се, го приемате, Джон…

— Чудесно е, едно наистина пазарно заглавие. То ще ви донесе добри пари, мистър Мъскин.

— Е, щом възнамеряваме да заложим на него три милиона долара, надявам се да е така! — откликна Мъскин, обръщайки се към руснака със самодоволната усмивка на познавач.

Детвайлер прочете договора с бързо професионално око. Той зададе няколко въпроса, но адвокатите на Уитмор не бяха оставили никакви празноти и накрая швейцарецът беше удовлетворен. Той подаде договора обратно на Мъскин, който го нареди до останалите три екземпляра върху масичката за кафе. След това седна и се усмихна на Грегъри.

— Така! Сега останалата част от стоката.

Руснакът кимна. Детвайлер влезе в спалнята и се върна с едно куфарче, от което извади пакет, увит в кафява хартия.

— Желаете ли да видите съдържанието?

Мъскин сви рамене.

— Само заради протокола.

Грегъри скъса лепенките, разтвори кафявата опаковка и показа на Мъскин грубата пожълтяла хартия на вече познатия неразбираем ръкопис, избеляла и разграфена на две, тук-там с поправки с молив.

— Не бихте ли желали първо да ви го преведем?

Мъскин се изсмя:

— Мисля, че на този етап ще трябва просто да се доверя на думата ви. Той вдигна купчината листа, както си беше с опаковката, и я сложи в куфарчето си. След това се облегна назад и извади една златна писалка. — И така подписите, господа.

Подписаха последователно — Мъскин, Грегъри, после Детвайлер: първо горния екземпляр с червена лента, след това трите копия на по-тънка хартия, които подписаха в същата последователност. Мъскин си отбеляза, че Грегъри изписва прекалено четливо името си за нормален подпис.

Когато приключиха, руснакът предложи нова бутилка шампанско. Мъскин погледна часовника си. Беше почти един.

— Не искам да прозвучи грубо, Джон, но трябва да обядвам с един от нашите автори, който живее край езерото. Вече закъснявам! — Докато говореше, ръцете му бързо събираха договорите, като оставиха един екземпляр за Детвайлер. — Нали ще ме извините? И не мислете прекалено лоши неща за нашите груби американски делови нрави: всъщност всички ние сме меки и нежни като ангели! — Той протегна ръка. — Беше ми приятно да поработим с вас, мистър Грегъри.

* * *

От креслото си, разположено срещу асансьорите във фоайето, Жадо видя излизащия Мъскин, но не направи никакъв опит да го последва. Указанията бяха да се увери, че първият обект, Мъскин, е провел срещата си с Детвайлер в „Отел Дьо Лак“ във Веве. След това трябваше да поеме наблюдението на другия обект, който се бе качил в апартамента на Детвайлер половин час преди пристигането на първия. По уговорка с управителя служителят на рецепцията щеше да го информира незабавно за появата му.

Жадо чакаше вече час и четирийсет минути, когато Грегъри най-сетне се показа. През това време преследвачът бе инструктирал служителя на рецепцията да засече всички телефонни обаждания от и до апартамент 334. Бяха общо две, и двете до Цюрих. Жадо провери в службата си в Женева и научи, че това са домашният и служебният номер на Детвайлер.

В два без петнайсет служителят от рецепцията се приближи, за да му каже, че таксито го чака — уговореният сигнал, че неговият втори субект се е появил. Инструкциите на Жадо бяха да установи в кой хотел ще отседне или през кой граничен пункт ще излезе и да установи самоличността му, както и всичките му особени белези. В тези инструкции не влизаше непрекъснато наблюдение над обекта.

Той се измъкна навън и влезе в колата си, като очакваше, че мъжът ще вземе такси. Вместо това обектът тръгна бавно по брега на езерото и спря пред кейчето за туристическите корабчета, които кръстосваха между Женева и Шильон. Едно от тях беше пристанало и палубата му гъмжеше от излетници.

Човекът погледна часовника си, след това сякаш се поколеба. Жадо го задмина с колата и паркира малко по-нататък под дърветата. В огледалото видя, че обектът гледа към езерото, където друго корабче се приближаваше откъм Шильон. Мъжът сякаш внезапно взе решение, стъпи на кея и се качи на борда. Преди Жадо да стигне до него, второто корабче спря, пътниците се засуетиха във всички посоки и Жадо в един миг изгуби човека от погледа си. Той си запробива път през навалицата и блъсна някаква жена с кошница. Тя му кресна нещо на немски и Жадо, по природа плах човек, загуби пет жизненоважни секунди, за да се извини. Тълпата пътници вече се оттичаше. Второто корабче наду свирката и Жадо отново съгледа обекта. Беше се качил на него, като междувременно бе нахлупил твърде малка за главата му барета. Но маскировката бе свършила работа за момента и Жадо се замисли дали е била преднамерена, докато отново си запробива път напред, стиснал полицейската си карта в ръка. Успя да прескочи разстоянието между двата борда. Двигателите бумтяха, корабчета вече се отдалечаваха едно от друго и тогава пред очите на Жадо обектът бързо отиде към кърмата и със слонска пъргавина скочи през парапета върху палубата на другото параходче, все още долепено с единия борд до пристанищната платформа.

Безполезно беше да се опитва да го следва. Вместо това Жано изтича нагоре към мостика. Намираха се вече на стотина метра от брега, когато капитанът се съгласи да се върне назад. Жадо не хранеше никакви надежди. Цели три минути изтекоха, преди отново да се озове на кея, откъдето първото корабче също бе потеглило. На кея бяха останали само няколко души, от обекта нямаше следа.

Жадо се върна с колата в „Отел Дьо Лак“ и се обади в службата си, свеждайки обясненията до минимум. По негово мнение поведението на обекта представляваше достатъчно основание за налагането на наблюдение от втора степен над всички летища и гранични пунктове, автомагистрали и железници в цялата страна. Ако наблюдението дадеше отрицателен резултат, следваше да бъде разпространено описание на обекта до всички полицейски патрули, до хотелите и пансионите.

Прекият началник на Жадо още не се бе прибрал от обяд и мина почти половин час, преди да успее да се свърже с него. Началникът обаче не прояви готовност да се разпореди за такива сериозни мерки, без да се е посъветвал с по-горното началство. Тъй като беше краят на седмицата, съобщителният механизъм действаше по-тромаво от обикновено и едва деветдесет минути, след като Жадо бе изпуснал обекта, най-после бе разпоредено наблюдение от втора степен.

* * *

Представителството на Федералната финансова полиция в Женева изпрати по телекса доклада си до Министерството на финансите в Ню Йорк в 16:20 европейско време. Майк Зангер се намираше в морето с десетметровия си ял, когато дежурният започна да звъни в крайморската му вила в покрайнините на Уестпорт, Кънектикът. Връзката се осъществи едва късно вечерта. Майк включи телефонния секретар и накара дежурния да изчете телекса. Двайсет минути по-късно се обади на Уитмор в ранчото му край Таунърс и му пусна записа, без какъвто и да е коментар.

Когато свърши, Уитмор простена:

— Значи са оплескали работата. Що за полиция е това? Преследвачът отива за зелен хайвер и рибата се измъква от мрежата!

— Така е — съгласи се Зангер. Чувстваше се уморен и най-малко му се искаше да защитава колегите си в Европа. Още повече че правеше на стареца просто една услуга. — Съгласен съм, че не звучи много весело, Чък. Но спомни си, че ти настояваше преди всичко за дискретност. Е, това е положението. Все пак има голяма вероятност Грегъри да е още в Швейцария, но ако искаш швейцарците да продължат издирването му, работата трябва да се отнесе по-нагоре, което означава — до Криминалната полиция, което на свой ред означава да направим официални постъпки.

— Но според този доклад от Женева те вече са се включили! — викна Уитмор.

— Само наполовина — предпазливо отвърна Зангер. — За да наложат продължително наблюдение по границите си, трябва да им представим солидни основания. Те трябва да мислят за туристическия си бизнес. Освен това не обичат да ги притесняват. Досега винаги сме го избягвали.

Уитмор се озъби.

— Най-напред, защо им са били нужни близо два часа, преди да съобщят в граничните си пунктове?

— Трябвало е да минат по съответния ред, а тъй като случаят е неофициален, това е отнело време. Швейцарците обичат да съблюдават правилата.

— По дяволите правилата! — изръмжа Уитмор. — Просто ми намери този Грегъри. Може да ми се наложи да платя три милиона долара на този тип. Всъщност както излиза, аз съм вече вътре с триста хиляди. И това не са държавни пари, Майк, а на корпорацията!

— Добре — каза Зангер, — какво точно искаш от мен сега?

— Прати по дирите му швейцарците… и всички останали. Англичани, германци, французи, италианци, австрийци… Някой все трябва да има представа кой е той!

Последва пауза.

— Слушай, Чък. Мисля, че подхващаш неправилно въпроса. Ти искаш едва ли не международно издирване преди понеделник сутринта, без да разполагаш с почти нищо, като изключим едно бегло описание. Нямаш дори негова снимка. А междувременно ще се наложи да дадеш някакви обяснения, не подробни може би, но достатъчни, за да оправдаеш необходимостта от тази мярка. При всички случаи ще бъдат въвлечени много хора, а не всички от тях ще са така дискретни както моите познати в Женева. Рано или късно, особено ако разкрием кой е този Грегъри, ще си напъхат носа и момчетата на ЦРУ. Те доста плътно присъстват там. За повечето Швейцария е един туристически рай, но по красивите склонове със ски писти буквално гъмжи от специалисти в занаята. А захапят ли веднъж онези от ЦРУ, вече няма да го изпуснат. Ти не искаш това, нали?

Уитмор се размърда на стола си и изруга едва чуто.

— Какво ще кажеш за тоя адвокат, Детвайлер? Той би трябвало да може да ни отведе до Грегъри.

Зангер притвори очи и каза:

— Чък, адвокатите са като лекарите. Освен ако не представим обвинителен акт, който предполага екстрадиране, не можем да накараме швейцарците да му направят дори едно посещение на вежливост.

Последва по-продължителна пауза. После гласът на Уитмор прозвуча отново, леко дрезгав и агресивен:

— Майк, имам адски основателна причина да се откажа от цялата сделка. Да анулирам договора въз основа на подозрителното поведение на Грегъри. Швейцарците биха ни подкрепили, нали?

— Имаш предвид пред съда ли? — отново настъпи мълчание. — Чък, ти ме помоли за съвет. Давам ти го веднага. Картите са раздадени и най-доброто, което можеш да направиш сега, е да играеш. Сложил си своя залог за трийсет дни. През това време можеш да изровиш нещо. Според мен това е разумен търговски риск.

Уитмор въздъхна дълбоко по телефона.

— Е, Майк, изглежда, че трябва да се съглася с теб, да оставя залога и да разиграя картите. Благодаря ти все пак.

— Съжалявам, че не можах да направя нещо повече. Ще държим връзка.

* * *

В понеделник, в 10:20 часа сутринта швейцарско време, във Фолкскантонале Банк, Цюрих, се получи превод от Банк ъв Америка за 300000 щатски долара на името на Джон Грегъри. Бенефициентът трябваше да се представи с препоръчително писмо от вицепрезидента на „Атлантик, Нашънъл енд Дженеръл Консолидейтид“ в присъствието на Лудвиг Детвайлер, адвокат от Цюрих.