Павел Вежинов
Далече от бреговете (4)

IV

Приставът седеше в казиното и цедеше внимателно през русите си мустачки голяма чаша бира. Боята все още лепнеше и той гледаше да не докосне грапавия ръб на масата. Откакто преди една година бе дошъл в градчето, никой никога не бе го видял с изцапана или измачкана униформа. И сега неговият бял кител светеше като колосан от чистота, а синият му панталон сякаш току-що бе излязъл изпод ютията. На един съседен стол върху вестник бяха поставени ръкавиците му. Приставът пиеше бирата бавно, защото това бе втората му и предпоследна бира за деня. Миналото лято бюфетчията бе местен грък — той нито правеше сметка на бирите му, нито пък позволяваше да ги плаща. Новият бюфетчия, як като дъб софиянец с бръсната глава, го гледаше пренебрежително и взимаше парите му до рупче. Приставът грижливо го дебнеше, но вече две недели не намираше предлог да го извика при себе си в участъка.

Казиното бе построено на височка естествена тераса край морето. Гърбът му опираше в развалините на стара византийска църква, цялата потънала в бурен и диви растения, с красива антична арка точно над скарата на кебапчията. Отпред лежеше заливчето, но от най-високата част, където бе павилиончето за музикантите, можеше да се види и откритото море. Сега в казиното бе съвсем тихо, тъй като приставът беше единственият клиент. Той отпиваше бавно от бирата и скучаеше, без да дава вид, че скучае. Беше вече към пет часа. Крайбрежното корабче бе заминало, последните изпращачи се бяха пръснали по тесните улички на градчето. Над морето летяха гларуси и кацаха по старите изгнили аламани, извлечени на брега. Един гмуркач плаваше в плитчините на заливчето. Слабичко жилаво момченце с мокри гащички, които висяха над колената му, хвърляше по него камъни. Гмуркачът изчезваше под водата и след малко се появяваше някъде наоколо, все така невъзмутим и спокоен, сякаш нищо не е било. Заливът бе притихнал съвсем — в гладкия като огледало щил се отразяваха отчетливо старите крепостни стени, мачтите на гемиите, дървените закатранени колове на кея. Оттатък заливчето пясъчните дюни бяха потъмнели съвсем. В покоя и тишината на летния следобед само вятърната мелница край провлака махаше лениво дървените си крила и на пристава му се струваше, че дочува тяхното старческо пронизително скърцане.

Тъкмо бе изпил бирата си и се готвеше да плаща, в бирарията влязоха четирима мъже. Той веднага разбра, че търсят него, защото гледаха към масата му. Най-възрастният от тях — едрият мъж с мустаците — изглеждаше спокоен и нехаен, в погледа му се четеше едва скривано насмешливо любопитство. Лицата на другите двама изглеждаха съвсем обикновени, но в погледа на четвъртия — нисичък и с груби черти на лицето — той съзря спотаена омраза. Какво можеха да искат от него? Някакво смътно безпокойство мина като полъх през душата му и веднага изчезна.

Мъжете приближиха. Най-младият от тях каза спокойно:

— Господин началник, тая вечер заминаваме за Созопол… Ако обичате, да ни издадете разрешително…

Приставът отново изостри вниманието си. Гладката и добре подредена фраза сякаш подсказваше, че е била предварително намислена.

— С какво заминавате? — запита небрежно той.

— С моторницата на Адамаки…

— Дайте си личните карти — каза приставът.

Четиримата почнаха да бъркат по джобовете си. Приставът пое всичките карти наведнъж и започна бавно да ги чете. Втората от тях бе фалшива — той още от първия поглед разбра това. Не беше изключено и другите карти да са фалшиви. Докато четеше бавно, умът му трескаво работеше. Разбира се, може да им каже, че кочанът не е в него, и да ги покани в участъка. Тогава арестуването щеше да бъде много по-лесно. Можеше да им даде сега разрешителното, пък после да ги арестува на пристанището. Само сега, в момента, не биваше да се действува — сега те бяха четирима, а той сам. Когато вдигна глава от личните карти, приставът все още не беше решил какво да прави.

— Каква работа имате в Созопол? — запита той, като се стараеше да не се издаде с гласа си.

— Ние сме тухлари, господин началник! — каза най-младият. — Ще правим тухли там…

— По-добре заминете утре с параходчето — каза неохотно приставът.

— Късно е утре — каза младежът. — Току-що ни се обадиха — търгът е определен за осем часа…

— Хайде, хайде — идете утре! — каза добродушно приставът. — Тъкмо няма да харчите пари…

Приставът усети как четиримата едва забележимо се спогледаха. Настана тягостна, застрашителна тишина.

— Господин началник! — каза възрастният. — Ние трябва да заминем още тая вечер…

Гласът му беше твърд, в него звучеше някаква особена властност. Приставът знаеше, че не може да има такъв глас обикновен човек от народа. В същия миг той съвсем ясно и отчетливо почувствува смъртната заплаха, която висеше над главата му. Погледите и на четиримата бяха изпълнени с желязна решителност и студенина, а на младежа с грубото лице очите бяха станали още по-зли и мразещи. Явно — не трябваше да губи нито секунда повече.

— Щом искате, вървете! — каза добродушно приставът. — Аз за ваше добро…

Той ясно забеляза как облекчението мина като светлина по четирите лица. Така облекчен се чувствуваше и сам той. Отново слънцето меко заблестя по прясната зелена боя на масата, отново до слуха му стигна пронизителният крясък на гларусите. В залива край аламаните спокойно плуваше гмуркачът, тъй като момченцето си бе отишло. Приставът бръкна в джоба си, извади кочана и каза:

— Има ли някой от вас молив?

Студентът имаше добре подострен химически молив. Приставът написа грижливо разрешителното, подаде го на възрастния мъж и измърмори:

— Хайде, вървете…

— Благодарим, господин началник! — каза сдържано мъжът с мустаците.

Четиримата се отдалечиха. Щом излязоха на улицата, те спряха вкупом и нерешително се спогледаха — коя посока да вземат? Милутин пръв се обади.

— Най-добре е към пристанището — рече той. — Да ви кажа право — приставът не ми хареса…

— Само туй остана — да ти хареса! — усмихна се малко накриво нисичкият.

— Забелязахте ли — никак не му се искаше да ни пусне! — разсъждаваше гласно Милутин. — Ако бяхме обикновени летовници — дума нямаше да отвори…

— А ако се е усъмнил? — запита печатарят. — И ако се опита да ни арестува?

— Какво, според теб да му се дадем ли? — усмихна се иронично Милутин. — За да не плашим народа с терористични актове?…

Настана кратка пауза.

— Според мене — каза Милутин — не трябва да ходим в града… Там по-лесно ще ни пипнат… Пристанището е на открито… Ако почнат да ни обкръжават — веднага ще забележим…

Милутин млъкна за малко.

— От пристанището по-лесно ще офейкаме — продължи той. — Ще се качим на лодката, ще пуснем мотора и — дим да ни няма… Докато се организират, ние ще слезем някъде по брега…

— Така е най-умно! — съгласи се печатарят.

— Ти, Кръстане — обърна се Милутин към студента, — ще отидеш веднага да подадеш телеграмата… Ако се опитат да те арестуват — стреляй над главите им!… Това ще бъде за нас сигнал… Стреляй и бягай насам!… Ние ще те чакаме!…

— Приставът нищо не е усетил — каза студентът. — Напразно си създавате тревоги…

— Аз не си създавам тревоги — намръщи се Милутин. — Но всичко трябва да се предвиди… Хайде върви!…

Студентът пое към града, другите свиха надолу. Печатарят излезе на дървения кей, който се вдаваше петдесетина метра в морето. По това време там нямаше никого освен граничния войник, който се бе облегнал на една камара сандъци и гледаше апатично към залива. Изглеждаше селянче, видът му бе отпуснат и немарлив. На двете си уши и по края на устните имаше неприятен обрив, който кървеше и го безпокоеше — от време на време той внимателно се почесваше, като свиваше грубичкото си изпръхнало лице в болезнена гримаса.

Позицията на печатаря в тоя момент беше най-важната. От мястото си той виждаше цялото продължение на пристанищната улица до чаршията, казиното, целия бряг на заливчето. В случай на опасност той трябваше да обезвреди часовоя и да задържи нападателите, докато Милутин запали мотора на лодката. Другите двама, които бяха слезли до морето, седнаха върху грапавите отломки на крепостната стена и търпеливо зачакаха. Войникът се размърда на мястото си, като видя непознатия човек, той бръкна в джоба на брича си и извади оттам полупразна омачкана цигара. За да може да я запали, той сви единия край на фитил, а другия откъсна. Цигарата остана едва на половина.

— Имаш ли кибрит? — запита войникът.

Печатарят извади кибрита заедно с цигарите.

— Запали от моите — каза той.

Войникът с удоволствие пресегна. Голяма лъскава муха се завъртя край болното му ухо и той лениво я прогони. Когато цигарите бяха вече запалени, печатарят запита:

— Разрешават ли ви да пушите на пост?

— Кой ти гледа! — махна с ръка войникът.

— Защо — няма ли офицер?

— Само туй ни липсваше! — каза войникът с досада. — Тогава щяхме хептен да втасаме!…

— И вашата не е лесна — подхвърли съчувствено печатарят.

— Ние си знаем, ама добре, че й се вижда краят…

— Какво ти е на ухото?

— Знам ли! — намръщи се войникът. — От лесен живот ще е… от какво друго…

Печатарят забеляза, че приставът излезе от казиното и тръгна нагоре по улицата. Походката му бе права, гъвкава, навярно с труд доведена до такова съвършенство. Във всеки случай никак не приличаше на човек, който бърза нанякъде с определена цел.

— Хубаво е — каза печатарят — да го намажеш с някакъв мехлем… В аптеката има такъв един… благ мехлем…

— Мехлем има, ами пари няма! — каза войникът. — На нас нали знаеш какво ни плащат — по трийсет и един ден на месец…

— Не струва много… няколко лева… Иначе може да ти пламне цялото лице…

— Нека пламне! — каза намръщено войникът. — Белки откача някой и друг ден в лазарета…

— То пък голяма полза…

На устните на войника се появи крива, болезнена усмивка.

— Ти войник служил ли си?

— Не съм — каза печатарят.

— Затова приказваш тъй… Ами какво му е лошото?… Лежачка и кльопачка…

— Слушай, като тръгнем, на тебе ли да дадем разрешителното?

Той нарочно зададе така неочаквано въпроса.

— Къде ще ходите? — запита го войникът.

— За Созопол сме тръгнали… С моторницата на Адамаки…

— Бе карай — кой те пита! — махна с ръка войникът.

Печатарят извади от джоба на панталона си стар тумбест часовник и отвори с нокът потъмнелия сребърен капак. Студентът беше тръгнал преди четвърт час, след десетина-петнадесет минути трябваше да бъде тук. Да, добре тръгна с войника — помисли той. — Сега трябваше да поддържа някак разговора, да спечели още повече доверието му.

По същото това време студентът влизаше в пощата. Той се бе срещнал с Вацлав и му беше обяснил какво трябва да прави до вечерта. Сега оставаше най-важното — телеграмата. Макар да знаеше наизуст текста й, той отново си го повтори наум. Пред гишето за телеграми чакаха три жени, и трите с вид на курортистки, поохранени, потъмнели от слънцето, с деколтирани рокли, силно изпотени под мишниците. Той взе бланка от гишето и седна край намастилената масичка. Текстът на телеграмата беше съвсем къс:

Тодор Гинчев книжар

Созопол

Намерихме квартира. Тръгнете веднага.

Серафим

Той още веднъж прочете телеграмата, за да не е забравил нещо, и отиде до гишето. Жените бяха останали две. Тая пред него бе пълна, в рокля от розово имприме, по голия й врат бяха избили ситни капчици пот. Като усети мъж зад гърба си, тя се обърна и го погледна. Лицето й бе плоско, с дребни, но добре очертани скули, дебел пласт оранжево червило покриваше пълните й устни. Талията й бе тънка, но ханшът — широк и силно набъбнал под слабините. Когато тя се наведе над гишето, всичко това още повече разшири размерите й. Той инстинктивно отстъпи назад, преследван от тежката миризма на пот. Най-после жената се отмести, въздухът стана като че ли по-чист, задухът — не така тежък.

— Дайте си телеграмата! — каза някой от гишето.

Младежът се наведе, за да види човека, в ръцете на когото поставяше съдбата на всички. Изглеждаше приблизително на неговата възраст, тъмнорусата му коса бе зле подстригана, лицето, доколкото можеше да го види, му се стори добро и честно. Беше облечен в евтина готова риза на сини райета, ръкавите бяха небрежно запретнати и откриваха слабичка, но жилава ръка. Младежът пое телеграмата и започна да брои думите, като ги подчертаваше с мастило.

— Подател — каза той.

Стреснат, младежът едва ли не сбърка.

— Серафим Петров — отвърна той бързо.

— Дом?

— Жельо Богданов…

— При бай Жельо ли намерихте квартира? — запита пощенският чиновник поучуден.

Жельо Богданов беше един от богатите хора в градчето, къщата му бе една от най-хубавите. Но пощенският чиновник знаеше добре, че той не дава квартири под наем.

— Не, не при него! — каза студентът. — Бърза!…

„Бърза“ — написа чиновникът на бланката.

— Нали ще отиде още тая вечер? — запита младежът.

— Разбира се…

— Много ви моля да имате грижата — каза той. — Жена ми чака и се тревожи…

Чиновникът откъсна квитанцията и му я подаде. Сега се виждаше цялото му лице — усмихнато и благоразположено.

— Не се безпокойте!… Аз лично ще я предам!

Младежът отново излезе на улицата. Сега вече имаше повече хора, момченца с връзки риба в ръце ходеха между минувачите и предлагаха стоката си. Някъде в далечината му се мярна жената с розовата рокля, но той, отвратен, отмести погледа си. Точно в тоя миг един полицай на велосипед мина по улицата с посока към шосето, което извеждаше от града. Той караше много бързо и изглеждаше зает с нещо важно, но посоката беше обратна на пристанището, където чакаха другарите му.

Без да бърза, той се запъти нататък. Всеки предмет влизаше в очите му, той се прощаваше с всичко. Чудно градче с ясно безоблачно лято, с вятърни мелници, с пустинни дюни, със стари посивели крепостни стени — чудна мъничка раковинка сред жълтите меки пясъци на крайбрежието. Кога ще види пак тоя град? Може би никога! Той крачеше бавно край стари зидове от шуплив камък, край прострени по скалите рибарски мрежи — кафяви и дъхащи на солено топло море, — край дворове със смокинови и нарови дървета, край развалините на антични църкви с техните спокойни арки и разрушени от времето сводове — и всичко докосваше с поглед, с всичко се прощаваше. Пристанищната улица вече го теглеше с наклона си към морето, стъпките му ставаха по-бързи. След малко той видя кея и набитата фигура на печатаря, който все още говореше с пограничния войник. Младежът се усмихна. Ясно, всичко е наред — засега няма никаква опасност. Само въображението на преследвания човек — мислеше той — може да роди такава мнителност — да се вижда на всяка крачка заплаха и във всеки човек враг. То се знае — и приставът като всички други нищо не е забелязал, иначе отдавна да са загубили свободата или живота си.

Но приставът всичко беше забелязал. Той бе разбрал и това, което те самите още не съзнаваха. Той бе почувствувал тяхната страшна решителност. Той знаеше, че това са хора, които са хвърлили жребия. А хора, които са хвърлили жребия, са спасени от страха — тях вече нищо не можеше да ги спре.

Той седеше пред стария телефонен апарат, съвсем олющен и с изтрит от времето герб, и все още се колебаеше. Имаше време да поиска подкрепление от Анхиало, където околийският началник разполагаше с повече хора. В краен случай можеше да предупреди граничните войски. Дори на открито море можеха да бъдат застигнати от някой военен катер и съвсем леко обезвредени. Имаше много начини да бъдат задържани, но той все още се колебаеше.

Имаше наистина за какво да се колебае. Ако направеше засада в своя район, той трябваше да ръководи операцията, той трябваше да отиде с гърдите си срещу куршумите. А да отидеш срещу куршумите на хора, решени на всичко — това беше наистина глупаво. В името на какво да го направи? Има, разбира се, по света глупци, които все още вярват в дълга и родината. Той знаеше, че тия, които имат всичко, нямат дълг и родина. Не трябва да имаш ни сърце, ни съвест, ни нерви, за да имаш власт или богатство. Това се прости неща, той ги знаеше отдавна. Тогава защо да се жертвуваш за тях? Наистина те харесват тия, които нямат в себе си нищо освен жестокост, смелост и безсърдечие. Те купуват такива хора, защото им са необходими в борбата за съществуване. И той би купувал на тяхно място. Но като всичко друго — като ризите, връзките, телешкото месо или десертното грозде — те го купуват на най-ниската цена, която е възможна. Не, не можеше той да прави такива сделки с живота си — само безнадеждните са готови да правят такива сделки.

Тия неща му бяха ясни, за тях не се колебаеше. Той си мислеше — ако залови без риск за живота тая банда от нещастници, тия тесногръди и слепи фанатици, нямаше ли това да го тикне напред в службата? Навярно — да! Ще го преместят след време в по-голям град, ще увеличат малко заплатата му. След няколко години, като пипне за врата друга такава банда нещастници — ще го преместят в още по-голям град и още малко ще увеличат заплатата му. Но заедно с това десет пъти ще се увеличават главоболията и неприятностите. Тогава, вместо да шляпа плесници, ще трябва да мели кости. Не е въпрос за съвест, но човек постепенно се озверява и става скот. Тогава вече никой не го желае при себе си и тия, които ще го хвалят, ще странят от него, както господарят страни от вярното, но зло куче. Той ще се отдели от тях и ще остане само между скотовете.

Той си мислеше — ако не ги арестувам, това няма ли да ме провали, няма ли да ме остави съвсем без хляб? Може би ще ги пипнат още в созополското пристанище. Ще видят неговия подпис на разрешителното. Как ще обясни, че не е догледал? Сляп ли е бил да не разбере на пръв поглед, че тия хора приличат на всичко друго, но не и на тухлари?

Ето това е мъчно да се реши! Можеш ли да съхраниш себе си, ако се пазиш от всичко?… Не, надали!… От всичко се пази само тоя, който няма в себе си никаква сила. Който е силен, той най-добре пази себе си. Може би не е мислимо да вървиш напред в живота, ако не умееш да рискуваш.

Но да рискуваш живота си?

Приставът въздъхна и стана от мястото си. В тясната стаичка миришеше силно на прах, макар три пъти седмично да миеха кабинета му. Той отиде бавно до прозореца, изправи се пред него с пусто лице. Тук, в тоя кабинет, това беше единственото му развлечение — прозорецът. Но сега слънчевата светлина идваше от запад и му пречеше да гледа. Лъчите блестяха неприятно в лъскавите съдове на павилиончето за соди и сиропи. Той едва виждаше продавачката — суха и болнава, с оскъдна невчесана коса. Той все още се колебаеше. По улицата мина стройно момиче — малко грозновато и зло в лицето, но изящно облечено. Той знаеше, че се казва Нели Медарева и че е дъщеря на видния текстилен търговец Стоил Медарев. Преди три дни го бяха запознали, той се бе погрижил да се мярка по-често пред очите й, но тя съвсем слабо го отбелязваше. Ето това беше лошото!

Това беше най-лошото! Той знаеше, че не е истински успех да напредваш по тясната и хлъзгава административна стълбичка, толкова несигурна в тия партизански времена. По-хубаво е да бъдеш господар, отколкото слуга. Но как да се добереш до тях? Не можеш да напреднеш, ако не станеш член на тяхното семейство. Не могат да ти помогнат ни дарба, ни ум. Много умни хора стоят долу на бедната постна земя, за да ги газят грубияни и глупаци. Но ако успееш да се промъкнеш в тяхното семейство — изведнъж тръгваш в крак с успеха. Въпросът е да се получи един начален тласък. Въпросът е добре да оплетеш дъщерята на Стоил Медарев, ето там е въпросът.

Той я видя, че влезе във вестникарската агенция и излезе оттам с един брой „Щурец“. Тя го разгръщаше още на улицата и едва забележимо се усмихваше. Щом излезе от сянката, слънцето скри съвсем лицето й. Тя спря един миг неподвижно, после се запъти към бирарията и седна на една от крайните маси. Рибарите на другата маса веднага се загледаха в нейния строен крак, почти целия гол под късата светлосиня пола. Сега е удобно, разбира се, да слезе долу, да се завърти нехайно между масите и да седне при нея. Да, удобно е… Но преди това трябва да реши, наистина трябва да реши съдбата на другите.