Павел Вежинов
Далече от бреговете (15)

VII

Към обяд жегата стана непоносима. На небето нямаше никакво облаче, с още по-голяма сила от вчерашния ден светеше брилянтно и ярко лятното слънце. Морето под него сякаш бе притихнало навеки, сякаш бе заспало тежък сън, от който никога вече нямаше да се събуди. Сега то бе станало отново синьо и гладко като порцелан, твърдо и неподвижно като ледник. Хората се бяха отпуснали по пейките, никой не проговорваше. „Сега в душите им е тъмно — мислеше с горчивина далматинецът. — Тъмнина, безнадеждност, униние. Може би те няма да клюмнат съвсем, ще вървят докрай към целта, но ще вървят без надежда, като осъдени. Жаждата ще им се струва по-тежка, гладът по-мъчителен. Силите им ще почнат да отпадат бързо, след ден-два те едва ще стават от местата си.“

Трябва да се измисли нещо — размишляваше горчиво далматинецът. — Трябва да ги раздвижи, да ги разбуди, да ги съживи. Трябва да ги извади от вцепенението. Трябва да ги залиса, да отклони нанякъде вниманието им. Но как? С какво? Морето и небето бяха празни, без ни най-малка следа от живот. Ни птица, ни риба, дори медуза не се мяркаше около тях. Какво да направи?

Внезапно той се досети нещо, сърцето му радостно трепна. Каква глупост — да не му мине през ума досега! Самото море трябва най-напред за туй да го подсети! Милутин се усмихна и започна бавно да се съблича.

Стефан го погледна учуден.

— Ти какво? — измърмори той. — Слънчеви бани ли ще правиш?

— Ще видиш! — засмя се далматинецът.

— Само туй липсваше — каза Стефан мрачно и изплю гъстата си слюнка през борда.

Далматинецът се съблече съвсем гол. Тялото му беше бяло, стегнато, атлетически развито. Никъде по него не личеше тлъстинка или отпуснатост. Коремът му бе гладък, мускулите играеха пъргаво под чистата кожа, по която не можеше да се види никакво петънце. Той изглеждаше така млад, силен и запазен, сякаш животът не бе докоснал с нищо здравото му тяло. Докато се качваше на носа на лодката, всички неволно му се любуваха, през душите им мина някакъв чуден полъх на жизненост.

— Ще се къпеш ли? — попита печатарят зарадван.

— Ще се разхладя малко! — усмихна се далматинецът.

Той стъпи на ръба, направи дълъг красив скок и се заби с глава към водата. Всички любопитно гледаха. Когато отново се показа на повърхността, очите му сияеха от удоволствие.

— Чудесна вода! — каза той весело.

Милутин се гмурна във водата, след това заплува около лодката с такава лекота, сякаш бе някаква грамадна морска риба. Движенията му бяха леки, едва забележими, но силни — бялото тяло се плъзгаше под прозрачната вода като теглено от мотор.

— Има ли риби? — обади се Вацлав шеговито.

Далматинецът се гмурна дълбоко, влезе под лодката и след малко излезе от другата й страна.

— Ни риба, Вацлав, ни дявол! — обади се той.

Далматинецът поплува малко, след това излезе. Изглеждаше освежен, тялото му излъчваше прохлада.

— Чий ред е сега? — попита той весело.

Никой не се обади. Изведнъж се оказа, че половината от хората не знаят да плуват. На Кръстан му се беше случвало, но в плитките води край брега — и, разбира се, толкова, колкото да не се удави. Тъмното бездънно море сега му се видя страшно, струваше му се, че щом се потопи във водата, ще полети стремително надолу.

— Не смееш ли? — усмихна се далматинецът.

— Малко е страшничко! — призна си Кръстан откровено.

Усмивката на Милутин стана с няколко сантиметра по-широка.

— Добре, ще те вържем! — каза той. — Ще те придържаме с въжето, докато добиеш самочувствие…

Кръстан озадачено се почеса. Далматинецът се бе къпал гол, но той се стесняваше да се съблече пред другарите си. Да свикне с мъжката голота винаги му се беше струвало по-трудно, отколкото да свикне с женската. Докато се събличаше, Милутин приготви въжето, след това го върза здраво под мишниците. Студентът скочи във водата, след това започна да плува около лодката. Не стана нужда да го придържат с въжето — плуваше леко, без усилия, усещаше как прохладата на водата обгръщаше отвсякъде тялото му. Като се поизмори, той се прихвана за малко на перваза, после отново се отпусна във водата.

— Стига! — обади се далматинецът. — Стига, ще се изтощиш!

Трети влезе във водата Вацлав. Вързаха и него, но щом го потопиха, той потъна така стремително, сякаш бяха пуснали в морето парче желязо. Далматинецът опъна въжето, словакът изскочи като тапа над водната повърхност. Меката руса коса бе паднала върху лицето му, той пръхтеше и плюеше вода.

— Ух, че хубаво! — обади се Вацлав прегракнало. — Пускай!

Отново отпуснаха въжето, той започна да пляска върху водата като кученце, успя да се задържи няколко мига, без да потъне. Заедно с бляскащите на слънцето водни капки във въздуха се носеше и високият му младежки смях — и весел, и мъничко разтревожен. Щом започна да потъва, отново опънаха въжето.

— Ей, хора, здрав ли е възелът? — попита той сериозно. — Ако се отвърже, ще потъна като ютия на дъното…

— Не бой се — усмихна се Милутин.

Пуснаха го. Водата го пое отново в прохладните си обятия, водните струи го милваха с нежните си пръсти, течаха по цялото му тяло, обгръщаха го отвсякъде, свежи и плътни. Кръвта му се съживи, сивата пелена, паднала над съзнанието му, сякаш се разкъса и той отново виждаше всичко в неговите истински багри, в чудната му свежест и преснота. Струваше му се, че е готов да престои във водата до вечерта, но далматинецът се обади:

— Стига, Вацлав!… Ще те вадим!…

— Още малко — каза Вацлав умолително.

Оставиха го още няколко минути и го изтеглиха в лодката. Вацлав дишаше дълбоко, очите му блестяха.

— Тъжно ми е за Чехословакия! — каза той тихо. — Тъжно ми е, че няма море!…

— Когато премахнем границите — каза студентът, — всички морета ще бъдат наши…

Последен се окъпа печатарят. Той се съблече бавно и като че ли без желание. Още щом свали гимнастическата си фланелка, всички неволно го загледаха. Якото му тяло бе покрито с десетина стари заздравели рани, пръснати по гърдите и раменете. Те изглеждаха всички еднакви по размер, не кръгли, както при изприщванията, а тесни, с грубо зараснали ръбове, сякаш някой му бе нанасял удари с нож. Когато се съблече съвсем, те видяха още няколко такива рани по хълбоците и дори по краката му. Цялото му тяло бе покрито с пробои, като че ли бе служило за казармена мишена. Само Стефан знаеше какво означават тия рани и макар да не ги виждаше за пръв път, лицето му някак особено се изостри.

— Какво е туй чудо? — обади се тихо, с неуверен глас далматинецът.

Печатарят махна с ръка.

— Чудо на природата!…

— Точно тъй — каза Стефан.

Нещо спираше хората да питат повече. Далматинецът го върза под мишниците и печатарят се спусна внимателно във водата. Той знаеше малко да плува, трябваше само от време на време да го придържат. Плуваше така, както плуват из речните вирове малките селски момчета — държеше главата си високо над водата, бухаше силно с крака по водната повърхност.

— Това са рани от нож! — каза Стефан. — От войнишки ножове!…

Като че ли някаква болезнена тръпка мина през лодката.

— Как е възможно? — каза тихо далматинецът.

— Бил е мушкан като чучело! — каза Стефан. — И ето на — пак е останал жив!…

Печатарят ги погледна — изглежда, бе дочул нещо от думите на Стефан.

— Корава е човешката душа! — обади се той.

— Къде е станало туй нещо? — попита далматинецът.

— През въстанието — каза Стефан.

Печатарят остана във водата повече от другите. Когато го извадиха, той се чувствуваше изморен — не толкова от самата вода, колкото от усилията при плуването. Краката му леко трепереха, усещаше лоша празнина в стомаха си. И тогава бе чувствувал същото — припомни си той. — Същата празнина, същия метален вкус в устата, сякаш стоманата на ножовете се беше претопила в плътта му, бе й придала нов дъх. Той избягваше да си спомня за тая ужасна нощ. Нямаше сили да си спомня. Ръцете се протягаха напред — ножовете ги пронизваха. Ръцете хващаха остриетата, които прерязваха пръстите. Те знаеха, че няма да избягнат смъртта, и все пак се бранеха от студените остриета, искаха да забавят поне за мигновение смъртоносния удар.

Само Милка не се бе отбранявала. Тя хвана сама един от войнишките ножове и го заби с все сила в сърцето си. Милка — сестра му!

„Не е имало друго такова момиче през въстанието — мислеше печатарят. — Друга такава героиня не е имало.“ Той бе чул стотици страшни и кървави истории за въстанието, но такова нещо никога не бе чул. Никаква друга такава девойка не бе виждал. Тя бе храбра като никоя друга — по-храбра от братята му, по-храбра от баща им, който бе получил през войните два златни войнишки кръста. Тя беше и хубава. Малко нисичка беше, но хубава — с горещ поглед, с тъмна къдрава коса, много стройна, сякаш не се бе родила на село, сякаш не бе превивала всяко лято гръб над сърпа. Тя бе по-умна от всички девойки, които бе срещал в живота си — по-умна от всички мъже в селото, по-пламенна, по-горда, по-чиста. Чудно беше как се е родила такава в семейството им — всички други бяха по-малки от нея. Тя бе завършила първа по успех врачанската гимназия — сам директорът й бе връчил наградата, макар да знаеше много добре, че е комунистка. С нея се гордееше целият Комсомол в гимназията, името й притегляше като магнит все нови и нови хора в групите…

— Да сте чували за Милка Кацарска?

Той сам се изненада, като чу гласа си. Другите го погледнаха — те знаеха досега само неговото име, — всички, освен Стефан. Печатарят наведе глава, помисли малко и внезапно започна:

— Като разбиха въстанието, целият отряд започна да отстъпва към югославската граница… Разделихме се на малки групички, за да се промъкнем по-лесно… Ние тръгнахме семейно — баща ми, двамата ми братя, сестра ми и аз… Милка Кацарска е сестра ми — такава героиня нашият край не е раждал. По-големият ми брат се казваше Христо и работеше като обикновен работник в каменните кариери. Средният се казваше Йордан и беше учител в селото… Баща ми беше прост кантонер. Като го уволниха, той сложи в една цигарена кутия двата си златни войнишки кръста, опакова я и я изпрати препоръчана до министъра на железниците… Той беше най-обикновен селянин, но пред никого не навеждаше глава — ни пред свои, ни пред чужди. Като ни разбиха, не искаше да напусне позицията — искаше да остане там, да умре с пушка в ръка… И изглежда, че тъй щеше да бъде най-хубаво…

Той млъкна за момент, лицето му потъмня съвсем и доби напрегнато изражение.

— Имахме само три пушки и един пистолет — продължи печатарят с малко по-глух глас. — С пушките стреляха баща ми и двамата ми братя — те бяха служили войници. На сестра ми дадохме пистолета — тя беше момиче, трябваше да се пази… Аз имах само един войнишки нож — туй беше цялото ми оръжие… За пушките имаше до десетина патрона и няколко за пистолета. Знаехме, че ако се наложи да водим бой — няма да издържим повече от час, нямаше с какво да се браним…

— Сигурно ви е предал някой! — обади се Стефан със зъл глас.

— Не вярвам — поклати глава печатарят. — Никого не срещнахме по пътя си, защото се придвижвахме само нощем… Откриха ни през деня в една малка горичка, заградиха ни от всички страни… Беше цяла рота, но ние удържахме позицията близо три часа… Баща ми уби двама, един уби каменарят, двама нарани тежко учителят… След това патроните се свършиха, те тръгнаха срещу нас. Само един патрон беше останал в пистолета на сестра ми — един за самата нея. Но Йордан не я остави, измъкна оръжието от ръката й, захвърли го в храстите. „Не бива! — каза той разплакан. — Ти си момиче, може да те пожалят.“

И сестра ми заплака, тръгна към храстите да търси пистолета си. Тръгна права, без да се бои от куршумите. Онези веднага откриха по нея стрелба. Тогава брат ми се изправи и извика високо:

„Предаваме се!“

Лицето на печатаря прежълтя от спомена, гласът му съвсем прегракна.

— Плениха ни и ни заведоха в близкото село — продължи той. — Ротата командуваше поручик Йорданов, син на генерал Йорданов. Него сигурно го знаете — придворен човек с много голямо влияние. И военният министър се накланя лекичко, когато говори с него по парадите. Синчето чувствуваше властта на баща си, държеше се наистина като генералски син… Беше красив младеж с много елегантна униформа, пушеше цигара от цигара, говореше късо и малко предвзето. Когато ни вкараха в стаята му, той беше седнал на миндера и държеше в ръката си късо камшиче. Спомням си го като сега — беше без куртка, ризата му бе разгърдена до средата на гърдите… Лицето му беше красиво, но малко голобрадо и женско. Ако не беше униформата, целият би изглеждал някак мекичък и закръглен. Поручикът умееше да се владее, като влязохме, едва ни погледна.

„Кажете си имената!“ — обади се той.

Ние си казахме имената. За пръв път той повдигна глава и ни погледна малко учудено.

„Роднини ли сте?“

„Това са синовете и щерка ми!“ — каза старият.

„Интересно! — измърмори иронично поручикът. — Семеен комунизъм!… Много интересно!“

Сега той ни разглеждаше по-внимателно, по-дълго спря погледа си на сестра ми.

„На колко години сте?“ — попита той сестра ми.

„На деветнайсет!“ — каза тя.

„По-хубаво да си бяхте гледали седенките! — каза той. — По-добре да ви бяха щипали ергените!“

„Те и на вас не биха простили!“ — каза студено сестра ми.

„Тъй ли?“ — намръщи се поручикът.

Той помълча малко, после каза:

„Кой уби войниците?“

„Аз!“ — обади се баща ми.

„Не беше лошо! — каза поручикът. — Пет души от десет удара.“

„От девет!“ — каза брат ми, учителят.

„Единият от убитите е ваш! — измърмори презрително поручикът. — Тъкмо се чудех какво да го правя!“

„Тоя грях Бог ще ни прости!“ — каза баща ми.

„Вярваш ли в Бога?“

„Не!“ — каза баща ми.

Но той излъга. Тайно той вярваше в Бога, в това бях сигурен. Но сега той се срамуваше да има един и същ бог с тях.

„Къде си се научил да стреляш така добре?“ — попита поручикът.

„Участвувал съм във войните! — каза старият. — Имам два златни войнишки кръста!“

Офицерът се намръщи.

„Срамота! — каза той сърдито. — Герой от войните, а сега предател… Срам ме е да те гледам!“

„И мен ме е срам да те гледам! — отвърна спокойно баща ми. — Докато ние си леехме кръвта и гниехме в окопите, твоят баща седеше на топло в двореца и лижеше подметките на царя!“

За пръв път, откакто бяхме в стаята, в погледа на поручика блесна омраза. Но той се овладя бързо, на устните му се появи малко крива презрителна усмивка.

„Вие сте смели хора! — каза той. — А на нас ни трябват смели и силни хора!… Ние умеем да ги ценим!“

„На вас ви трябват подлеци! — каза учителят. — Подлеци и подлизурки!… Как ще си въобразите, че сте силни, ако няма кой да ви лиже ботушите?“

„Сега говорим като хора!“ — възрази офицерът намръщено.

„А откъде ще се вземат при вас смели и силни хора? — продължи развълнувано брат ми. — Щом някой повдигне глава, вие веднага го смачквате, натъпквате го в земята… Хората около вас стават все по-дребни и по-дребни!…“

Поручикът помаха нервно камшичето си.

„Бате! — каза сестра ми. — Не се унижавай да спориш с него!“

Офицерът отново погледна сестра ми. Постепенно лицето му се измени, той лекичко облиза червените си устни.

„Ти си хубава!… — каза той. — И предполагам, че не си девствена… Доколкото знам, вие не държите на такива буржоазни предразсъдъци.“

Сестра ми пребледня, но не отговори.

„Вие сте за свободната любов, така ли е? — продължи той презрително. — За свободното отдаване?“

„Мръсник!“ — каза грубо сестра ми.

Поручикът я гледаше нахално, лекичко разклащаше камшичето си.

„Сигурно си спала там с всички! — каза той. — Да се избере само един — туй е против равенството!“

„Ти си играеш с живота!“ — обади се брат ми, учителят.

„Нима? — засмя се подигравателно поручикът. — Не е ли обратното?“

„Ние сме трима яки мъже! — каза брат ми. — Ако скочим и тримата — ще те удушим, преди да гъкнеш!“

„Ами охраната…“

„Няма да гъкнеш!“ — повтори брат ми.

Офицерът все още гледаше към сестра ми. Личеше си, че никак не се страхува от нас.

„А може би се лъжа! — каза той. — Може би комунизмът не те е отровил докрай!…“

За пръв път сестра ми едва забележимо се усмихна.

„Докрай! — каза тя. — Съвсем докрай!“

„Имаш ли си някого?“

„Аз ще умра чиста! — отвърна сестра ми. — Туй никой не може да ми отнеме…“

„Ами ако те дам на войниците? — каза поручикът. — Те поработиха добре днес… заслужават тая награда!“

Гласът му беше твърд и леден. За пръв път ние онемяхме — не смеехме да кажем нито дума. Баща ми мълчеше като попарен и брат ми, учителят, мълчеше. От него сякаш бе изчезнала всичката сила — сега той не приличаше на себе си.

„Всичко зависи от мен! — каза поручикът. — Само от мен и от никого другиго. Запомнете добре това!“

За пръв път той стана, отиде до прозореца и погледна навън. Нощта бе лунна, листата на дърветата изглеждаха бели. Тоя свят зад прозореца ми се струваше така далечен, така непостижим и забравен, сякаш бяха минали векове, откакто го бяхме напуснали. Офицерът мълчеше и гледаше през прозореца. В тоя миг той навярно нещо размисляше, защото лицето му изглеждаше неестествено съсредоточено. И ние мълчахме, гледахме бездиханни неговите високи лачени ботуши. Вече никой не мислеше, че можем да се хвърлим върху него. Ние чакахме. Ние знаехме, че той сега решава съдбата ни. Тогава за пръв път разбрах колко страшна сила има в човека, който държи в ръцете си съдбата ти. Най-после поручикът се обърна и ни обхвана с хладния си поглед.

„Мога да ви застрелям още тая нощ! — каза той сухо. — Без съд и присъда!… Мога да ви предам на военен съд!… Мога и да ви пусна — това зависи само от мен!…“

„Не можеш да ни пуснеш! — каза глухо брат ми, каменарят. — Ако ни пуснеш — ще ти смъкнат пагоните!“

„Моите пагони — каза офицерът — може само царят да свали… Никой друг — само царят…“

„Не говори с него!“ — каза мрачно учителят.

„Ние и без това свършваме целия разговор! — намръщи се офицерът. — Ето какво ви предлагам аз… Момичето ще остане да спи при мен тая нощ… Разбирате ли?… Доброволно и съзнателно!“

„Ще те удушим!“ — обади се глухо учителят.

„Мълчи, глупак! — за пръв път рязко и грубо повиши глас офицерът. — Като говоря — слушай!… Ако тя се съгласи — ще пусна трима от вас — най-напред, разбира се, момичето!“

Той ни огледа мимоходом.

„И теб!“ — той ме посочи с камшичето си.

„И теб!“ — той посочи брат ми — работника.

Настана глуха, страшна тишина.

„А вас двамата — каза той — ще предам на военния съд… Не се знае как ще ви осъдят… Ако мине време — може и да отървете куршума!“

Сестра ми се обърна и ме погледна. Очите й бяха уплашени, в тях имаше сълзи. Много добре разбрах в тоя миг, че тя мислеше за мене, не за себе си. Поручикът отново седна на миндерчето.

„Ще бъда с вас откровен докрай! — продължи той намръщено. — Ако бяхте слаби — може би щях да ви пожаля!… Но вие сте силни и смели!… Трябва да бъда луд човек, за да пусна такива хора на свобода… Кой ще ми гарантира, че утре няма да пратите куршум в гърдите ми!?… Вие такова нещо можете ли тук пред мен да обещаете?“

Ние мълчахме.

„Ето виждате ли? — каза той мрачно. — За да ви пусна — аз трябва да отнема силата ви!… Туй е съвсем ясно!“

„Никой не може да отнеме силата ни!“ — каза учителят.

„Тебе не те питам! — каза презрително офицерът. — Сега питам сестра ви!“

„Съвсем излишно е! — отвърна глухо сестра ми. — Ние тръгнахме заедно на смърт!… Ние всички заедно ще умрем!…“

Тя каза това тихо, но гласът й просто звънна в ушите ми. Кога бе успяла да събере силите си? Брат ми, учителят, се усмихна, лицето му просия. Брат ми, работникът, въздъхна дълбоко и изправи главата си. Баща ми мълчеше покрусен и гледаше към мен. Тогава аз почти не забелязах погледа му. Припомних си го по-късно. И тоя миг аз го виждам така ясно, сякаш той е пред очите ми. Сърцето ми се къса, когато си спомням за това, иска ми се да хапя ръцете си…

… Внезапно печатарят млъкна. Лицето му беше посивяло, грозни ситни бръчици се появиха около очите му. Всички в лодката мълчаха. Лицето на Стефан бе станало като каменно, страшна ледена омраза бе свила устните му. Пощенският чиновник бе пребледнял силно и бе навел глава. Капитанът се бе навъсил и смутено мачкаше пръстите си. Само в погледа на Ставрос проблясваше едва сдържано мрачно злорадство.

— Аз това съм го изпитал! — каза тихо далматинецът.

Печатарят трепна и повдигна глава.

— Вацлав, ти разбираш ли? — попита той.

— Всичко разбирам! — отвърна тихо Вацлав.

Сега дори да подухнеше вятър — те не биха го усетили. Сега те бяха забравили морето, облаците, далечните брегове — бяха забравили и себе си.

— Изведоха ни на разстрел след полунощ — започна печатарят така внезапно, както бе млъкнал. Бяха един взвод войници заедно с поручик Йорданов. Минахме през селото — така глухо и пусто, сякаш в него нямаше жив човек. Никъде не светеше прозорец, никъде не лавна куче — само луната блестеше страшно върху каските на войниците. Щом излязохме от селото, поручикът спря колоната. Ние се спогледахме ужасени — дали някъде тук няма да бъде гробът ни? Но поручикът извика взводния подофицер и заповяда сухо:

„Съблечи момичето!“

Подофицерът го погледна с недоумение.

„Съблечи момичето! — кресна грубо поручикът. — Не разбираш ли български?“

Подофицерът разкъса дрехите й, тя остана гола пред нас и пред войниците. Поручик Йорданов отново изкомандува, колоната тръгна напред. Луната все така безмилостно светеше и заливаше всичко с мъртвешка белина. Мъчех се да не гледам сестра ни, която вървеше между нас с вкаменено лице и неподвижен поглед. Гледах отчаяното лице на баща ни, гледах сълзите в очите на учителя, гледах убитата походка на най-стария брат и сам плачех. Раменете ми се тресяха, спъвах се на всяка крачка, едва движех краката си. Чувствувах, че войниците ни окръжаваха все по-плътно и по-плътно, чувах все по-ясно тяхното грубо дишане, сумтенето им, сухото им преглъщане. Струваше ми се, че в тия ужасни минути сме заобиколени не от хора, а от животни — от чакали някакви, които скимтят и протракват с ченетата си, готови всеки миг да се нахвърлят като бесни върху сестра ни. Строят се разтури съвсем, тежките ботуши тупаха безразборно по твърдата земя. Те мълчаха и всички ние се движехме като някаква тъмна вълна — пред тях вървеше бяла като сняг сестра ни — крачеше безшумно към прясно изкопаните гробове. Виждах как чистите й бели рамене треперят и разбрах, че те треперят не от страх, а от срам — от срам пред братята й, пред стария й баща. Срамът цялата я разтърсваше и тя бързаше — бързаше повече от нас към близките гробове, а заедно с нас бързаше и се задъхваше тъмната войнишка глутница.

„Сестричке! — обади се разплакан учителят. — Горе главата, сестричке!“

Но тя мълчеше.

„Ако комунистът се унижи — той престава да бъде комунист! — говореше на пресекулки брат ми. — Затова поручикът го е измислил туй!… Само за това, разбери!“

„Разбрах!“ — каза през зъби сестра ми.

Погледнах я — сестра ми бе изправила главата си, вървеше вече с много по-сигурна и твърда стъпка. В тоя миг тя ми се стори необикновено красива — по-красива от най-красивия сън. Вече не се срамувах да я гледам. Бях горд с нея и потайно прехвърлях нейната красота върху себе си. Та тя е моя сестра — моя истинска сестра, нейната плът е и моя плът, нейната кръв е моя кръв, нейната душа е моя душа. И тя, и братята сме като клони, които изхождат от едно стебло — ние сме едно общо, което никой не може да раздели.

„Стойй!“ — изкомандува поручикът.

Бяхме пристигнали. Пред нас зееше голяма черна яма — нашият общ гроб. Земята беше глинеста, стоеше на едри, страшни буци, побелели от лунната светлина.

„Отстъпи десет крачки назад!“ — изкомандува офицерът на войниците.

Те отстъпиха. Поручикът дойде при нас и ни погледна мрачно. Лицето му бе много бледно, устните плътно стиснати. Сега той не изглеждаше така силен и самоуверен, както в стаята си, гласът му звучеше малко глухо.

„Повтарям ви още веднъж моето предложение! — каза той нетърпеливо. — Заклевам ви се — ще си удържа обещанието!“

„Махай се, куче! — извика сестра ми. — По-добре ме хвърли на войниците!…“

Той я гледаше, но тя вече не трепереше и не се криеше.

„Добре! — каза офицерът. — Сами си избрахте съдбата!…“

Изправиха ни край ямата. Офицерът изкомандува сухо и войниците сложиха ножовете. Едва сега разбрахме страшното му решение — трябваше да загинем не от куршумите, а от студените стоманени остриета. Подофицерът стоеше край взвода, лицето му беше черно от мъка. Чувствувах как пушките потреперват в ръцете на войниците, очите им бяха широко отворени и уплашени. Те гледаха към нас — малката групичка, застанала край гроба, хора с изправени глави, хванати ръка за ръка; те гледаха към голото момиче, което вече не трепереше и не се срамуваше; гледаха блясъка в очите ни, стиснатите ни устни. Може би едва в тоя миг те почувствуваха колко ние сме по-силни от тях, колко е велико и безсмъртно делото ни. Преди малко те бяха глутница, сега се бяха превърнали в стадо. Единственото нещо, което ги спояваше, беше страшната, осветена от вековете воля на командира.

Поручик Йорданов стоеше на няколко крачки от тях и пушеше. Огънчето на цигарата му святкаше, на силната луна проблясваше лакът на ботушите му. Той се бавеше. Може би той чакаше от нас някаква последна дума, може би искаше да увеличи нашата предсмъртна агония.

„Да живее съветска България!“ — извика учителят.

Поручикът хвърли цигарата и я стъпка с ботушите си.

„Муши!“ — заповяда той остро.

Гората от ножове тръгна срещу нас. Те идваха все по-близко и по-близко, блясъкът им ставаше все по-силен и все по-страшен, аз все още не можех да повярвам, че това е краят — толкова е било могъщо в мен желанието за живот. Едва когато първият нож прониза гърдите ми, разбрах, че всичко е свършено…

… Печатарят поклати печално глава, погледна своите спътници и продължи със съвсем притихнал глас.

— Няма да ви разказвам как се събудих в гроба, зарит с пръст… Който е преживял тоя ужас и е запазил разсъдъка си — той вече от нищо не може да се стресне… Когато се измъкнах навън, все още бях с доста запазени сили… Бях много млад и както след това разбрах — не бях загубил много кръв… Тогава бях облечен в тесен, прилепнал до тялото ловджийски елек от еленова кожа… Добре обработената жилава кожа бе намалила силата на ударите — нито един от ножовете не бе проникнал много дълбоко и като по чудо не бе засегнал никаква жизнена артерия… Освен това тясно прилепналата дрешка бе задържала и кръвоизливите. Едва когато изминах няколкостотин метра, от раните ми почна да блика повече кръв… На пътя ми се изпречи някаква планинска рекичка — немного широка, но дълбока и силна… Падах и ставах, разбих зъбите си в хлъзгавите речни камъни, но най-после стигнах до отсрещния бряг… Силите ми се изчерпваха съвсем — вече не можех да ходя, вече пълзях… Пълзял съм тъй няколко часа и най-после съм загубил свяст… В това положение ме намерил един наш другар от селото… Той ме прибра у дома си, той ме лекува, докато съвсем оздравях… Но това е цяла история, нея друг път ще ви разкажа…

Печатарят млъкна. Никой в лодката не повдигна глава, не трепна, не се обади. И синята водна шир около тях не трепкаше — гладка и лъскава като огледало. Морето като че ли бе притихнало завинаги и като че ли завинаги бяха угаснали неукротимите морски стихии. В мъртвината на задушния летен ден само сърцата на хората бяха живи, само те все още обичаха и мразеха, разкайваха се и се изпълваха с неугасими надежди…