Павел Вежинов
Далече от бреговете (28)

IX

Бурята избухна с такава страшна сила, че дори Неджеб, който чакаше най-лошото, се смути и забърка.

Половин час преди това все още не се виждаше никакъв облак. Небето стана съвсем пепеляво, залезът чезнеше в задушни, оловни отблясъци. Неджеб ходеше по палубата и сърдито подвикваше на моряците. Той чувствуваше бурята с цялото си същество и я чакаше с мрачно примирение — каквото е писано да стане, ще стане, никой не може да му попречи! И моряците бяха неспокойни, говореха късо, в гласовете им се чувствуваше нервна заядливост. Те затвориха добре трюма, покриха го с непромокаеми брезенти, затегнаха възлите. Всичко, което можеше да бъде отнесено от бурята, бе скрито в кубрика, двете големи платна бяха завързани здраво за мачтите.

— Трябва да изчистим палубата! — каза мрачно Неджеб. — Ще хвърлим чувалите в морето!…

Кенан го погледна разтревожен. Той знаеше, че Неджеб никога не бе хвърлял стока — колкото и силна да е била бурята.

— Не е ли рано? — попита той с половин глас.

— После може да стане късно! — каза Неджеб. — Бурята ще дойде изведнъж, няма да гъкнем…

— Лошо! — каза Кенан.

Той сам не разбра как тая дума се изтръгна от устата му. Неджеб го погледна късо, плю и се запъти към бака. След малко неговият гърлен, отривист глас се разнесе по цялата палуба, моряците бързо притичаха.

— Хвърляй! — каза той глухо и изведнъж сърдито повиши глас: — Хвърляй, що чакаш!…

Моряците се заеха с готовност за тежката и неприятна работа. Неджеб крачеше около тях с болно сърце, мрачно гледаше чувалите, които летяха в надпревара към морето. „Заради Кенан! — мислеше той с горчивина. — Само заради него!“

В тоя миг пред очите му се мярна Ставрос. Той бе седнал върху трюма и бавно дъвчеше парче хляб.

— Хей, момче! — подвикна му сърдито Неджеб.

Ставрос мълчаливо стана.

— Хайде, хващай се! — избоботи Неджеб, като му показа с жестове какво трябва да прави. — И по-живо!…

Ставрос неохотно тръгна към моряците. Неджеб се огледа — капитанът на лодката стоеше на бака и гледаше втренчено към морето. Вече цял час той не бе помръднал от мястото си, нищо не бе поискал, никаква дума не бе казал. Той гледаше към лодката. Тя се бе отдалечила на няколкостотин метра от гемията, гребците отдавна бяха оставили греблата. Сама сред огромното неспокойно море, тя изглеждаше толкова малка и безпомощна, че Неджеб неволно помисли: „И тяхната не е лесна, бог да ги пази!“.

Най-после се показаха и облаците. Отначало те като че ли не предвещаваха нищо страшно — бяха сиви плоски облаци с метален отблясък, перестите им краища се сливаха със сивотата на небето. Неджеб застана на носа и впери в тях нетрепкащия си поглед. Облачната маса бързо се увеличаваше, но не прииждаше към тях, а се разпростираше по целия хоризонт, обхващаше ги от всички страни като гигантски криле на хищна птица. Залезът угасна в сивата им маса, в далечината проехтя първият глух тежък тътен.

„Почва!“ — помисли с въздишка Неджеб.

Кого да остави на руля? Кой ще има смелостта да остане там докрай? Кой ще има опитността да води гемията сред бясната стихия на бурята? Знае се кой — сам той, Неджеб!… Сам той!…

Все още не духаше вятър, все още в тежкия задушен въздух не минаваше никакъв повей. Точно на север облаците почнаха да се сгъстяват, ставаха все по-тъмни и все по-зловещи. Точно там на север се образуваше като гигантски цирей страшният електрически заряд на бурята. Неджеб гледаше, без да трепне. Тъмното петно ставаше все по-черно, заприличваше на грамадно космато валмо, което се въртеше и трептеше, разкъсвано всеки миг от мълниите. Техният тътнеж ставаше все по-отчетлив и рязък, идваше все по-близо, разпростираше се все по-нашироко. Хищната птица мъчително бавно се издигаше над хоризонта, крилата й растяха, черният й клюн се насочваше към небесния зенит.

— По-бързо! — извика Неджеб на моряците.

Скоро и последните чували полетяха в морето. Вълните ги подхвърляха, блъскаха ги в бордовете, след туй ги разпиляваха по цялото море. Гемията се носеше между тях като между черни трупове на мъртъвци в черно мъртво море, осветявано от мълниите. Изведнъж притъмня, хоризонтите изчезнаха — само на юг блестеше съвсем тънка ивица нежно и чисто небе.

— Ето го и вятъра! — каза гласно Неджеб.

Той го видя, преди още да го усети, по далечните бризги, които замрежиха гъсто гладката повърхност на вълнението и промениха изведнъж цвета му. Първият му порив беше внезапен и силен, но бързо угасна. След малко задуха западен вятър, северозападен, източен, после отново северен. Ветровете идваха от всички страни, смесваха се, люлееха мачтите, издигаха се в бързи, яростни вихрушки към небето.

„Това не е истинският вятър!“ — мислеше Неджеб.

Изведнъж тежката маса на облаците тръгна бързо към тях. Гигантски мълнии сечаха небето по цялата му дължина, сплитаха се в ужасяващи възли, със страшен грохот кънтяха над морето. Под облаците беше нощ, която бързо прииждаше, гасеше всички светлини. Блясъците ставаха все по-ослепителни, грохотът им разтърсваше гемията. Неджеб инстинктивно отстъпи назад и се обърна. Близо до кубрика стоеше Кенан, лицето му бе пребледняло, в погледа му се четеше уплаха. Той гледаше към небето, в зениците му трепкаха мълниите, цялата му фигура изглеждаше някак неестествено свита.

— Кенан! — извика Неджеб тревожно.

Кенан го погледна с плахи очи.

— Влизай вътре!… — извика Неджеб.

Кенан погледна още веднъж страшното черно небе, раздирано от мълниите, и влезе в кубрика. Неджеб с твърда крачка се отправи към кърмата. Той още не бе хванал със здравите си ръце руля, когато бурята с бясна скорост връхлетя върху гемията. Тя се разтрепери цялата като ударена с мощен юмрук, заскърца, подскочи върху вълните, след това дълго, мъчително застена. Вятърът фучеше яростно, вдигаше с тонове вода от гребена на вълните, носеше я като водопад от пяна и пръски над морето.

— Боже, помогни! — каза Неджеб с дълбока вяра в сърцето си.

Само капитанът не помръдна от мястото си, макар да се залови още по-здраво за въжето. Той едва виждаше лодката, която ту литваше над вълните, осветена от блясъка на мълниите, ту изчезваше съвсем в клокочещата пяна. Изведнъж му се стори, че те не държат курс срещу вятъра в цялата й дължина. „Какво правят! — помисли капитанът ужасен. — Та Милутин знае!“ Отново блесна мълния и той отново я зърна, наклонена силно на една страна, готова всеки миг да се обърне.

— Срещу вятъра! — изкрещя капитанът с все сила.

Гласът му угасна в трясъка. „Луд ли съм? — помисли капитанът. — Кой ще ме чуе?“

— Срещу вятъра!…

Нещо зад гърба му пронизително скърцаше и трещеше, сякаш се готвеше да рухне всеки миг над главата му. „Ще загинат!“ — мислеше капитанът. Сърцето му сякаш се разчупи на хиляди късчета, сълзи потекоха по изсушеното му лице. Защо ги оставиха, защо не ги прибраха на гемията? Струваше му се, че вижда тънкия врат на Дафин, едрите плещи на печатаря, строго сключените вежди на далматинеца. Какво е станало? Греблата ли са изпуснали? Или пък момчето не знае как да насочва руля? Вятърът бясно фучеше, заливаше палубата с гейзери от шумяща, пенеста вода, мъчеше се да го изтръгне с лудия си напор от палубата.

— Срещу вятъра! — каза с глух, сломен глас капитанът.

Стъмни се, лодката изчезна. Една мълния светна като експлозия над главата му и тогава той видя за последен път малкото бяло петънце. Сега тя бе кацнала на гребена на една вълна, носът й сочеше право на север. Отново стана тъмно. Най-после небето се отпуши, над палубата заплющя стихиен дъжд — ни дъжд, ни морска вода, вдигната от вълните. Вятърът го носеше над морето, той шибаше като с конска опашка лицето на капитана, пълнеше очите му с вода, заслепяваше го. За миг му се стори, че върху него не пада дъжд, а истински водопад, който го задавяше и му пречеше да поема дъха си. Къде е носът, къде е кубрикът? Всичко се бе сляло в гъста непрогледна маса. Стреснат, капитанът потегли бавно назад. След няколко крачки стихията го повали на пода, вълните го помъкнаха по палубата. Той удари главата си в някакъв ръб, извъртя се отчаяно и докопа с яките си пръсти брезента на трюма. Гемията се повдигна над вълната, отново можеше да се вижда — макар и на няколко крачки. Като се държеше здраво за брезента, той припълзя близо до кубрика — два скока и се залови за бравата. Ръцете му трепереха, устата му бе пълна със солена вода, нетърпимо го болеше коляното. Най-после капитанът отвори вратата и влезе вътре. Бурята остана зад тънката дървена стена — стенеше, блъскаше с все сила, къртеше леките части и побесняла ги хвърляше в морето. Вътре беше тъмно, дъхаше тежко на застоял въздух. Капитанът държеше с изтръпнали ръце парапета, без никакво чувство за посоките, без никаква надежда за спасение.