Андрей Гуляшки
Кавалерът Химериус (6)

Глава шеста

Спомняш ли си оня русокос великан, лъхащия на вино, със засмените очи, който ме оглеждаше с неописуемо удивление, сякаш бях най-рядката птица в света, и който насмалко не изкълчи раменете ми и не издъни гърба ми в порив на внезапно лумнали приятелски чувства? Както ти го описах тогава, ти веднага се досети, мила, че става дума не за кой да е от видните мъже, близки на хана, а за вашия най-горен старейшина, за княз Славуна, който на празничните трапези в двореца заема челно място между боилите, винаги срещу господаря.

Е, добре… Случило се веднъж, на някакво празненство в двореца, двамата да се запият ужасно и без мярка. Ханът пиел вино от златния потир, а Славун според обичая си смучел еликсира от дълбока глинена паница. Започнали от ранна вечер и продължавали така докъм среднощ. Музикантите пели песни, танцувачките танцували, всичко вървяло както трябва, но на някои от гостите се сторило, че този път ханът прекалено мълчал, а Славун прекалено дърпал дългия си като къделя мустак. Вътрешни хора предпазливо подшушвали, уж случайно, както става обикновено на такива тържествени вечери, че тази заран, така и така, ханът разговарял много строго с княза, а князът се правел, че не дочува и че си мисли за други неща. Както и да е, двамата не мълчали съвсем, а от време на време взаимно се подканяли да пият, като всеки път изричали накъсо обичайните наздравици. И ето, изведнъж се разразила страшна буря. Всъщност бурята била там, в залата, но стояла стаена някъде и само чакала повод, за да се покаже пред всички. А поводът за всеобща изненада нямал нищо общо със сутрешния разговор между двамата. Нищо общо, защото мнозина от гостите чули, когато Славун ревнал: „Туй е измама! Мене караш да пия, а ти само миришеш потира! Бог Перун да ме съди, но аз няма да оставя тази работа!“ На което хан Крум отвърнал с ледено спокойствие: „Гледай си паницата, княже, и остави Перуна на мира!“ „Тъй ли? — пламнал Славун, почервенял от гняв. — Ти се осмеляваш да ругаеш моя бог, ти…“ Не довършил, защото думите, които били в паметта му, се разхвърчали като ято врабци. „Ти…“ — повторил той, почервенял още повече от гняв, задето нито едно врабче не било останало на мястото си, та не могъл да си довърши мисълта. Грабнал тежката паница и както става, когато думите ги няма в паметта — замахнал, но как замахнал, сякаш се изсилвал с бойна секира! Паницата полетяла към главата на хана. Кой знае какво щяло да стане, но ханът съумял да се наведе в същия миг и опасността минала над главата му. Някъде зад него треснало, един от ония златни свещници се строполил като посечен на пода.

Настъпила мигновена тишина. После гръмнала врява, гостите наскачали, блеснали ятагани. Славун се понесъл към изхода, помел като отприщен яз ония, които се пречнали насреща му и изчезнал. Втурнали се да го стигнат, но ги заковал на място властния и железен глас на хана:

— Стоите!

Нямало как, всички застанали. Гласът на хана ги стиснал за гушите.

— Защо ще го гоните! — казал той и помълчал някое време. Сетне продължил, но вече по-меко: — Князът ще се върне. Ще видите, че непременно ще се завърне. Обзалагам се срещу дясната си ръка. Хайде обърнал се той към музикантите, — онемяхте ли?

Виночерпците се размърдали, налели вино, музикантите засвирили, танцувачките размахали ръце и заизвивали снаги. Пиршеството продължило, но някак си без душа. Гостите току поглеждали към изхода, чоглаво им било, защото ханът се бил обзаложил срещу дясната си ръка, а той никога не приказвал напразно, удържал думата си.

Времето не вървяло, пълзяло едва-едва. И ето, най-после пак настъпил такъв миг, когато всички замлъкнали отново, извърнали глави към изхода и затаили дъх — да не би видението да изчезне. Тъй им се сторило — че в сводестата рамка не стои истински човек, а видение. Но човекът изглеждал съвсем истински и бездруго — бил самият Славун. Никой не отронвал дума, танцувачките застинали, виночерпците се вкаменили, както държали стаканите. Защото такова нещо не се случвало всеки ден — да видиш как един княз сам слага главата си на дръвника. А главата на Славуна била на дръвника, разбира се; отдавна действувал закон: който посягал върху хана, да се наказва незабавно със смърт.

Така или иначе, в залата се възцарила тържествена тишина. Князът стоял на прага като тъмен градобитен облак или като мечка стръвница, възправена на краката си. В очите му святкали златни мълнии. Стоял някое време неподвижен, после изсумтял, тръснал глава и с твърди крачки се доближил до онова място, където ханът седял. Откачил широкия си меч от колана и с много нехаен жест го захвърлил в краката на господаря.

Нищо не казал, но от тоя му жест се разбирали много неща.

Хан Крум се понавел, взел меча от пода и го поставил на коленете си. Отпил глътка вино, погледнал княза в очите и се усмихнал.

— Досега това оръжие е било в ръцете на съюзник — казал той, като почуквал с тънките си пръсти по ножницата. — В ръцете на съюзник, чийто върховен повелител съм аз. Отсега нататък искам това оръжие да бъде в ръцете на съюзник, чиято глава върховният повелител е спасил от посичане. Приемаш ли?

— Нямам нищо против — отвърнал Славун. И се засмял широко и сърдечно, като че ли цялата тази работа била една шега…

 

 

Но историята с пълководеца Зингилах, мила, закършила малко по-другояче и краят й както ще видиш, няма да те разсмее.

Зингилах произхождал от видно семейство. Родът Зингилаховци давал на войската блестящи, смели войници, които в кратко време се издигали до високи постове. Тоя, за когото става дума, бил само на тридесет години, но вече командувал самостоятелна войскова част, съставена от пехота, кавалерия и обсадни машини.

Като пълководец Зингилах се отличавал с горещо сърце, находчив ум и отчаяна смелост. Той не обичал бавните движения, предпазливите обхождания, нерешителните стълкновения, дългата окопна и обсадна война не му била по вкуса. Търсел слабото място на противника и когато го откривал, нападал ненадейно, светкавично, с цялата си войска. Пробивал фронта, излизал в тила и оттам започвал да обхожда фланговете и да унищожава раздробените и обкръжени противникови части. Зингилах воювал буйно, рисковано, но щастието не му изменяло, една след друга печелил битките и една след друга, от славна по-славна, идели наградите. Трябва да се каже, справедливостта го изисква, че заедно с наградите младият пълководец приемал и предупрежденията на хана — да бъде по-сдържан и повече да обтяга юздите на дързостта си, отколкото да ги отпуща.

Било по време на войната за крайморските градове.

Към подстъпите на Месемврия се издигала малка, но яка твърдина. На няколко пъти се опитвал Зингилах да влезе с щурм в крепостта, но всеки негов опит завършвал с неуспех. Мястото пред стените било открито, нанагорно, защитниците покосявали със стрели и камъни щурмовите части, а сами не давали почти никакви жертви. Пътят към града бил пресечен, войната се затегнала, нещата започнали да тъпчат на едно място. Тогава на полесражението пристигнал Крум. Обходил местността, проучил всяка гънка и след като видял всичко, каквото могло да се види, заповядал на Зингилах да преустанови пристъпите, да обкръжи крепостта с окоп и да има под прицел ония места, през които защитниците получавали помощ от града. Като дал разпорежданията си, ханът се завърнал обратно в Плиска.

Тази работа, да държи в обсада твърдината, както казах вече, не била по вкуса на Зингилах. Решил да води войната по свой начин. Наредил каменометните машини близо една до друга, цял ден бил стените в един малък участък, а като се сдрачило, започнал да придвижва войските си към това място. Но като настъпила пълна тъмнина, отминал по-нататък, почти на противоположната страна, и според предварителната уговорка с помощниците си, дал заповед за решителен щурм.

Така се завързала нощната битка за твърдината, която траяла до зори. Зингилах се излъгал в сметката си, че защитниците били заблудени. Кое предугадили, кое доловили по шума от движението на толкова много хора и оръжия, макар че било тъмнина и се извила буря, защитниците не само че не разредили строя си, ами още повече го уплътнили и тъкмо на това място, където ударил Зингилах. Кипнала страшна битка, хвърчели щурмови стълби, премятали се хора от височините, запламтял гръцкият огън. И понеже Зингилах трябвало да варди гърба си откъм града, нямал възможност да струпа всичката си сила на мястото, където насилвал стените. Битката се водила с променчив успех, та се наложило най-после сам Зингилах да се покатери на зъберите и със своя меч да отвори път на щурмоваците.

Към полунощ крепостта била овладяна, но боевете продължили вътре, в средището на твърдината, където били дигнати други стени и изкопани вътрешни ровове. В тия схватки тъмнината помагала повече на защитниците. И чак призори, когато от небето рукнал проливен дъжд, пожарищата стихнали и настъпила тишина.

Зингилах заплатил прескъпо за тази победа. Той ударил крепостта с две хиляди души, а заранта оцелелите стотници му съобщили, че останали живи едва четвъртината. Пък и от живите мнозина били с рани. Сам Зингилах бил толкова накълцан, така кървав, че приличал по-скоро на човек, давен до смърт от глутница изгладнели вълци.

Както и да е, още същия ден той изпратил помощника си в Плиска, за да съобщи за голямата победа, след три дни пристигнал при него пратеник на хана. Ханът заповядал да се яви веднага в двореца, за да бъде чествуван, както се полагало в такива случаи, и лично да получи заслужената си награда.

И ето, настъпил тържественият час. Съпровождан от малък отряд, Зингилах влязъл на кон през външната двукрила порта на дворцовата крепост. Тук го чакали ханът, боилите, пълководците, много първенци, тук го очаквала строена почетната стотня от ханската гвардия. Когато се показал, музиката засвирила тържествения химн на победителите, гвардейците викали „ура“, развявали се конски опашки. Било тържествено като на най-голям празник.

Зингилах слязъл от коня малко несръчно поради раните си, но пред хана застанал мирно, по войнишки, и му се поклонил. Крум го прегърнал, целунал го по двете бузи, а после му посочил подаръците, с които го удостоявал.

— Това е за храбростта, която си проявил при превземането на твърдината — казал ласкаво той.

Имало пурпур, атлази, сърма. Музиката гърмяла, гвардейците викали „ура“.

— Тия неща ти подарява признателното отечество — казал ханът. — Те са твои, слугите ще ги занесат в къщата ти. — Уловил го за ръка и продължил: — А сега ще ти покажа подаръка, който лично аз съм ти избрал, с който лично аз съм те удостоил. Върви с мене!

И го повел към вътрешния двор.

Стражниците отворили еднокрилата порта.

И Зингилах видял на няколко крачки пред себе си голям изсъхнал пън, подравнен отгоре, страшен като смъртта и огромен като цялата земя. До тоя пън стоял палачът със засукани ръкави. Лъскава като слънцето секира блестяла в ужасните му ръце.

— Ето — казал Крум, като му посочил дръвника. — С това съм решил да те възнаградя, задето не изпълни заповедта ми!

Зингилах гледал тежката и лъскава секира и мълчал. Той имал опитно око за тия работи, секирата му се виждала добра.

Сетне, като се досетил, че задържа хана премного време и че това в края на краищата е неприлично, побързал към дръвника. Коленичил до него и се понамръщил, защото раните го заболели. Но стиснал зъби оголил врата си и захлупил глава върху подравнената страна на дървото. Някаква цепленка го ожулила по бузата и това било последното усещане, което отнесъл в небитието…

 

 

А ханът? Какъв чуден човек! Един конник препуска в ранна утрин из полето, надпреварва се с лудия вятър. Чергарите примират от възторг: привиждат им се битки, съскат стрели, звънтят копия, цвилят дългогриви коне, на хоризонта се мяркат безкрайни кервани от коли — возят плячката. Ето, конникът минава по главните улици на столицата в сдържан тръс; той е спокоен, невъзмутим и търговците казват: „Този господар ще ни осигури траен мир. Няма да се поддава на страсти-красти, а ще гледа в страната да има ред и справедливост, а по границите — добросъседство и тишина.“ Но конникът е пристигнал вече в двореца си и веднага се захваща с макета на някаква страшна бойна машина. Иска от оръжейните майстори да му измайсторят тъкмо такава машина, само че по-могъща, да не й се опира дори най-яката крепостна стена. Войнствените чергари казват, че ханът обичал войната, че войната била в кръвта му. Миролюбивите търговци твърдят обратното, че сърцето на хана теглело към безметежния живот… Пък аз казвам, мила, че и едните и другите имат право.

Но ти не слушай никого, а съди сама, защото всяко сърце си има своя мярка за нещата.

И като мислиш за хана добро или лошо, не забравяй, че отворих дума за него не заради самия него, а за да си изясня защо ме изпрати тук, в дивия свят на славините, след като ми пощади живота и ме държа дълго време при себе си, в двореца. Че не ме е проводил, за да съм в полза с нещо на славините, това е очевидно — нито имам силата на Хилвуд, нито опита на чичо Добрета, а да ви преподавам теология или латинска граматика, или стара литература е смешно дори да се мисли. Но като не ме е изпратил в тия земи, за да съм в полза с нещо на славините, не ме ли е проводил сред тия пущинаци, та аз на свой ред да извлека някаква полза от обещанието си със славините? Тази мисъл ми иде наум неслучайно, а във връзка с някои по-особени събития, които преживях напоследък.

И така, като пощади живота ми, имаше си някакви свои съображения за това, ханът нареди да ми ушият нови дрехи, по подобие на тия, които носех на гърба си, разпореди се да ми дадат жилище — в отделението на прислужниците — и да ми носят храна, каквато се предвиждаше за по-дребните началници от дворцовия гарнизон. Разреши ми да се разхождам във вътрешния двор на крепостта, но заповяда на стражата да ме довърши на място, ако направя макар опит да си покажа носа навън.

След мизерния и окаян живот, който прекарах в тая колиба от пръти, новата обстановка ми изглеждаше премного добра, поне на външност, но някак си тъгувах за простата чешма с чучурите и за някои други неща, които бях заобикнал, приказките с овчарите, тояжките, които шарех с везмо.

Ханът започна често да ме вика при себе си, на разговор, и винаги в онази зала, където бяха ме въвели първия път. Поиска да му разкажа житието си и това продължи повече от седмица, защото той любопитствуваше за някои подробности, които на самия мене не бяха особено ясни. Искаше да знае например какви имоти притежава семейството ни, рентата, която получавам и какви данъци плащаме на държавата. За рентата му казах, споменах нещо приблизително за имотите, а за данъците вдигнах рамене — де ще ги зная, имаше си хора, които се занимаваха с тия работи, много са ме интересували данъците! Той страшно се ядоса. Света Магдалено, едва не ме зашлеви с камшика си! Не можах точно да разбера за какво толкова се разгневи, но ми каза, че съм бил безподобен търтей, негодник и един излишен човек. Такъв убийствен гняв, задето не съм знаял повече за имотите и данъците си!

Както и да е, размина се някак. После се занизаха дългите и безкрайни разговори за Константинополис. Той не ме разпитваше например какви пиеси се играят в градския театър или как изглежда крайбрежният булевард при залез-слънце, или кои са последните фаворити на светия старец, нашия патриарх. Не ме питаше дори за най-популярните хора на столицата — победителите в конните състезания. За всичко това можех да му разказвам с часове, с часове и с удоволствие, и гладко — като по вода. Не, той за тия неща не обелваше зъб. Той много се интересуваше с какви складове за хранителни продукти разполага нашата столица, колко жито побират, маслини, зехтин. Много се интересуваше от числеността на населението и какви стоки се внасят по море, и какви стоки се внасят в града по суша. Боях се да му отговарям, каквото ми дойде на ум, защото забелязах, че в двореца се въртят и други гърци, и араби, че може би те са казали вече някои неща, които ханът непременно ще сравни с моите отговори, и тогава — горко ми, горко ми, ако ме уличеше в голяма лъжа! Затова гледах да си припомням, каквото съм чул и видял, а за онова, което не бях чул и видял — да го осведомявам с данни що-годе близки на здравия разум.

Ах, закрилнице моя, света изкусителко, колко мъки изпитах през тия дни! Но за да съм справедлив, мила, трябва да ти кажа, че колкото повече разговаряме с господаря, толкова лицето му ставаше по-добро, някак си просветваше, стопяваше се оная суровост в чертите, която предизвикваше тръпки, човек преставаше да изпитва чувството, че стои пред студен и бездушен съдник. В това хубаво разположение на духа ханът приличаше на някои от най-знаменитите ни светила по теология, само да не бяха тия негови продълговати очи!

Да, на третия ден той ми разреши да сядам на едно малко столче, покрито с меча кожа — внимание, достойно за отбелязване, защото в тази зала бях виждал да сядат само неколцина мъже, Славун и двама-трима от по-първите боили.

Когато най-после завършихме със складовете, стоките и припасите, дойде ред на географията. Но каква география, мила! Колко стъпки има от една градска врата до друга врата и колко стъпки има приблизително цялата вътрешна обиколка на стените! Кои булеварди водят пряко за центъра на града, колко стъпки има дотам и по какъв най-къс път може да се стигне примерно от вратата при Златния рог до императорския дворец!

Тия неща не ме измъчиха никак, защото аз познавах моя Пол Полис като петтях си пръста, можех с вързани очи да прекося града надлъж и нашир, макар и никога да не ми е минавало наум да върша такава работа пеша.

Когато и тая серия от разговори привърши, ханът вече се усмихваше, изглеждаше още по-красив и като го гледах, мислех си, че сигурно такива ще са на външност, като него, най-прочутите поети и съчинители на безкрайния и загадъчен Изток.

Да, а сетне нашите срещи оредяха. Когато ме викаше, ние разговаряхме вече за много и най-различни неща. Разпитваше ме за уредбата на къщите ни, как прекарваме вечерите си, какви са любимите ни ястия — слушаше, правеше критични забележки, понякога се засмиваше весело. И на една такава среща се случи най-необикновеното: ханът заповяда да донесат вино. Нареди на прислужника си да ми налее, а той напълни чашата си сам.

Сетне смелостта ми нарасна, виното беше гъсто и силно, и аз запитах:

— Вярно ли е, господарю, така съм чул да се приказва, щял си да забраниш употребата на вино в градовете, където има войска?

Ханът помълча, лицето му като че ли се поизопна и поетът избяга.

— Вярно е — каза ханът, като правеше усилия да задържи теолога. Знаех, че ако теологът избяга, ще остане суровият съдник, и раменете ми потръпнаха, макар че ми беше станало топло от гъстото вино. — Вярно е — повтори ханът. — Нещо повече — продължи той, — с намерение съм да забраня изобщо употребата и продажбата на вино в градовете. Когато моят народ постигне в живота си това, което вие, ромеите, вече сте постигнали, тогава, дори на всеки път и кръстопът да има по една кръчма, пак няма да е страшно. Когато пътникът измине най-трудната част от пътя си, той има право и да си поотпочине, и да се повесели, и едното, и другото е нужно. А ние сме в началото на пътя си, най-трудното е още отпред. Ние сме войска в поход, войската няма да пристигне до целта си, ако се отдаде на забавления и пиянство. Но ще кажеш — защо в такъв случай сам не плиснеш виното, а го изпиваш до капка? Ще ти отговоря: ако утре призори ще има битка, пълководците нареждат на войниците си да лягат рано, а те сами не склапят очи, така става обикновено. Войникът трябва да има будно око и точна ръка, затова му е необходим сънят, преди да настъпи боят. Но ако пълководецът се отдаде рано на съня, кой ще мисли за разположението на бойния строй, коя част какво място да заеме и какво да удари? Тия неща той ще определи в последния момент, след като цяла нощ му бъде донасяно от съгледвачите къде се намира противникът и какви движения извършва. Добродетелите са според човека, според мястото, което той заема в живота, и според задачите, които има да изпълнява…

Още много приказки изрече ханът, все в тоя дух, а аз си мислех: каква езическа философия! Философията му беше езическа, разбира се, определяше добродетелите според социалното положение на хората, но ми харесваше, дявол да го вземе, много ми харесваше. Света Магдалено! Аз винаги съм имал слабост към езичеството…

Някакво приятелство ли се завърза помежду ни, кой знае, изгубих представа за цветовете, но той на няколко пъти праща да ме викат на неговите празнични вечери и аз отивах, и езичник с езичниците пиех вина, радвах се на яденето и на танцувачките, бях много доволен. И когато неговият поглед случайно ме съзираше на отреденото ми скромно място, все ми се струваше, че в тъмните му очи проблясват златни, приятелски искрици.

Веднъж ме заведе на лов. Към обяд времето се заоблачи, откъм планината се спущаше голям дъжд. Случи се така, че ние с него изпреварихме групата, преминахме някаква река и навлязохме в гъста букова гора. Затрещяха гръмотевици, небето се свлече, потънахме изведнъж в хладина и влага, дъждовните пръски започнаха да пробиват зеления свод над главите ни. Слязохме от конете, потърсихме подслон под огромния разклонен шатър на един престарял бук.

— Сега онази рекичка ще стане голяма — каза ханът — и толкова буйна, че нито ние ще можем да минем отвъд, нито пък нашите хора ще могат да я прегазят, за да стигнат до нас.

Имаше още доста време до залез-слънце, но притъмня, като че ли вечерта беше стояла скрита някъде наблизо. Влагата се промъкваше през моите кадифени дрешки, опипваше гърба и раменете ми със студени пръсти, започнах да се прозявам и да зъзна от студ.

— Ти си бил по-зиморничав от стара жена! — каза презрително ханът, като ме измерваше от петите до главата със смръщени очи. — Знаеш ли — продължи той, — че на такова време моите хора спят, без да се завиват дори с наметалата си?

Казах му, че всъщност не ми е много студено и че за никакво наметало не мисля, но че от дете още не съм понасял влагата, една особеност, на която и аз не обръщам внимание и за която не си струва да се приказва.

Като ме чу да говоря така, той се намръщи като че ли още повече, обърна ми гръб и отиде при конете, за да разхлаби каишите на седлата. Сетне дойде при мене, измъкна от торбичката, която висеше на пояса му, огниво и прахан, подаде ми ги доста грубо и заповяда!

— Пали!

Аз разбрах, че трябва да запаля огън, зарадвах се и на часа се заех с тази приятна работа. Начупих клони и съчки, натрупах ги на куп, най-отдолу съчките, разбира се, после започнах да чукам с огнивото върху кремъка. Ще извадя искри, искрите ще подпалят прахана, останалото е дреболия. Нали съм виждал как става тази работа, при чешмата с многото чучури вечер овчарите палеха весел, хубав огън. Но проклетото огниво, а може би кремъкът беше лош, излизаха едни съвсем нищожни искри, пък и летяха накриво, не улучваха прахана. Усещах през цялото време оногова зад гърба си, самата смърт да беше, нямаше да ми е толкова неудобно. Пот изби по челото ми, от пръстите ми, където държах кремъка, потече кръв. И това ми било ханско огниво!

Най-после, тъкмо в мига, когато ми идеше вече да ревна, една мила и добра искрица лизна прахана и аз си отдъхнах, оня ужас, дето беше зад гърба ми, изведнаж се изпари. Наведох се, мушнах прахана под съчките, а когато се изправих, стори ми се, че светът се кланя в краката ми. Погледнах хана — той приличаше на вкаменен човек. Нищо, рекох си, когато лумнат пламъците, той ще се развесели.

Но пламъци не лумнаха, праханът умря, без да даде на съчките дори мигновен живот. Прехапах устни, сега аз заприличах на вкаменен човек, имах това чувство, че се вкаменявам, не смеех да се обърна.

Дъждът се усили, воден прашец налиташе на талази под сведената корона на нашия бук.

Ханът изсумтя съвсем като рис, после ритна с крак купчината, която бях натъкмил, затири се в гората и след някое време се завърна с наръч сухи клончета и изсъхнала ланска шума. Това подложи най-отдолу, сетне натрупа отгоре ред по ред съчките и вършините. Протегна ръка за огнивото и кремъка, които тутакси му подадох, замахна и сноп искри улучиха веднага прахана. Приклекна срещу купчината, наду устни и задуха — ланската шума пламна като факел, съчките запращяха, зелените клонища, облизвани от пламъците, жално зацвилиха. Лумна разкошен огън.

— Грей се! — подкани ме ханът.

Доближих огъня и протегнах ръце.

Бурята премина в равен, настойчив, тъжен дъжд. Откъм реката, която клокочеше като бясна, заприижда рехава белезникава мъгла.

Ханът откачи от седлото на коня си колчана със стрелите, преметна през рамо ловджийския си лък, и с малко насмешлив глас ме запита:

— Ще смееш ли да останеш сам за някое време?

Този въпрос ме обиждаше, трябваше да повдигна рамене, отде накъде ще ме е страх, да не съм дете, но му отвърнах кротко, че той може да ходи, където обича; ако е необходимо, аз ще прекарам нощта самичък и ще пазя конете.

Той се усмихна снизходително, посъветва ме да натрупам дърва върху огъня и бързо изчезна сред горския пущинак.

От самотията ли или защото валеше толкова противно, една ужасна тъга притисна сърцето ми, почувствувах се просто замаян от жал, въпреки че нямаше какво толкова да жаля. Оня Химериус, с перото, той жалеше за нещо, притискаше лице в коленете си и мъката му преливаше в моето сърце.

По едно време изтръпнах: оня Химериус, с перото, като че ли ме теглеше към реката. Изправих се и като пребит тръгнах подире му. Реката беше излязла нашироко от руслото си, търкаляше разпенените си води, бучеше като хиляда фурии, плискаше нозете ми с жълтеникава пяна. Зави ми се свят, обърнах гръб на оня Химериус, с перото, и отново се дотътрих до огъня. Приклекнах срещу пламъка и избърсах очите си — изглежда, че се бяха насълзили от дима.

В тоя миг чух някакъв внезапен шум в здрачината, подскочих и насмалко не се заврях в огъня. Нали не бях живял в гората, мила, не познавах различните шумове, не можех да направя отлика между шум от лапи на звяр и шум от стъпки на човек. Пък и да бях познал, че е от човек, какви ли хора не скитаха из пущинаците!

— Не бой се де! — плисна ме в ушите гласът на хана. Гласът му беше някак си насмешлив и сърдит.

Дойде до огъня и аз видях в лявата му ръка увесил мустаката главичка дълъг и рунтав заек.

Ханът ме погледна в лицето, поклати глава, но не каза нищо. Той захвърли животното на земята и изтупа краката си — ботушите му бяха до глезените в кал.

— Можеш ли да свалиш кожата му? — попита ме ханът.

Съобразих, че става дума за заека, мътните го взели, никога не бях вършил такова нещо, но нямаше как, срам ме беше да кажа, че не мога.

Той измъкна кинжала си и ми го подаде. Оръжието натежа в ръката ми, студенината му като че ли ме парна по сърцето. И никак не се бои, че мога да го пробода — помислих. Наведох се, улових с два пръста животното и допрях острието до козината. Пак помислих — не се бои, че мога да го пробода, защото отдавна ме е претеглил колко струвам! Забих острието и едва не ми прилоша от гнусливост. Света Магдалено!

— Я се махни — каза ханът. — Тебе за нищо не то бива! — додаде той, като измъкна кинжала из ръцете ми. — Ако бях момиче, щях по-скоро да се обеся, но за такъв нямаше да се омъжа! — И започна да одира кожата на заека толкова сръчно, сякаш беше вършил тази работа цял живот и всеки ден. — Не зяпай, а върви до огъня да се грееш! — нареди ми той.

Щях да отвърна с горчивина, че вече не ми е студено и че той се лъже, ако си мисли, че държа да гледам как одира заека, но в тоя миг някъде из дълбочините на тъмнината гръмнаха рогове и светът изведнъж оживя. Ханът остави работата си, наду своя рог и оттатък му отвърнаха още по-многогласно и по-весело.

След четвърт час, а може би и за по-малко, доприпкаха мокри до кости ония, които реката беше отрязала от нас. Търсили брод и като изгубили надежда, изплашени за господаря, хвърлили се в реката, та дано някои стигнат до отсрещния бряг. Слава богу, всичко минало благополучно. Като разказваха така, за невероятно късо време опънаха на колчета наметалата си и направиха от тях истинска палатка за хана под навеса на буковите клони. Разшетаха се из гората, домъкнаха купища вършини, огънят се извиси и нощта отстъпи на двадесетина разкрача назад. Живо извадиха из дисагите вино, месо, ръжени питки, наредиха всичко пред господаря, и стояха прави, докато той не ги покани да седнат. После започна голяма веселба.

Няколко пъти погледът на хана срещаше моя поглед, но в очите му не съзирах вече познатите ми златни искри.

 

 

Завърнахме се в Плиска. Мина време и един ден той окачи на врата ми тази верижка с плочката и заповяда на стотника Бутаул да ме изпроводи с още двама войници до земята на княз Славуна.

Не можеше да понася оня Химериус, с перото. Надявал се е, изглежда, че ще се затрие някъде из тази сурова и дива страна.