Андрей Гуляшки
Кавалерът Химериус (4)

Глава четвърта

Химериус се събуди на зазоряване. Брадати морски разбойници, които до един приличаха на Хилвуд — рунтави гиганти като него, — забиваха дълги гвоздеи в ръцете му, разпъваха го на кръст. Всъщност те го бяха повалили върху някакъв под и го ковяха за дъските, палуба може би на проклетия им пиратски кораб. Но най-любопитното се състоеше в това, че като го ковяха за дъските, те пееха много прочувствено и жалостиво, и всички в хор, позната черковна песен, същата, която свещениците виеха на разпети петък в началото на голямата литургия. Но и това не беше най-интересното, защото тази тълпа от хилвудовци бяха може би предрешени попове, макар че на разпети петък поповете обикновено не разпъваха никого, а горко оплакваха злодеянието, извършено над божия син. Както и да е, най-чудноватото беше това, че сред жалостивото виене на мъчителите му изведнъж прозвъня един сребърен женски глас — на Магдалена сигурно, защото само тя можеше да пее толкова сладко популярната в константинополските кръчми песенчица.

… В брачната стая леглото

било твърде широко

за младата жена.

За младата жена.

И ей тъй се въртяла тя —

сама!

Тра-ла-ла, ла!

И Ниса припяваше тази песничка, когато го виждаше от кухнята да минава през двора. Палубата се полюшна, голяма вълна беше връхлетяла кораба. Разбойниците хилвудовци изчезнаха. Остана само сребърният глас на Магдалена. От потъмнялото небе се изсипа дрезгава предутринна светлина.

До камарата сено, където лежеше, беше коленичила Вита. Той я позна не изведнъж, защото под широкия покрив на навеса имаше още нераздиплен сумрак.

— Магдалена! — прошепна Химериус.

Той се усмихна. Устните му бяха напукани и усмивката не изглеждаше особено весела.

— Не съм никаква Магдалена, а Вита — каза натъртено девойката.

— Вита — поправи се Химериус.

За Магдалена беше в реда на нещата да пее кръчмарски песнички, защото тя беше една евтина уличница, скиташе около публичните домове край Тържището.

— Ние всички отиваме на сенокос — започна бързо Вита. — Тук остават само няколко баби и един старец. Ако ти омръзне самотията, иди да се поразговориш с него, той е приказлив.

— Разбира се — каза Химериус, — ти не си Магдалена, а Вита. Магдалена е направена от бои и лежи в позлатена рамка, а ти си от месо и дъхът ти е топъл, усещам го по лицето си.

— Ние ще се върнем привечер — продължи Вита, но се поотмести настрана, но не много. — Ето тук — тя посочи с ръка — ще намериш нещо за ядене, не е бог знае какво, отделих го от нашата храна. — Тя се изправи, постоя някое време замислена, сетне се извърна и тръгна бързо към изхода. На входа се спря: — Татко Добрета отиде да търси Славуна. Князът бил излязъл на лов и днес ще пладнува в селището на старейшината Войсил. Селището на Войсил е на половин ден път оттук — най-много!

Тя говореше бързо, сякаш беше закъсняла — косачите стоят с торбите си на рамо и всички я викат от двора в един глас.

— Радвам се, че татко ти Добрета ще се върне до довечера — каза Химериус, като я изпращаше с очи.

Фигурата й се открояваше срещу светлината, хълбоците и краката като че ли поглъщаха двете трети от височината й. Тя носеше пак същото кожухче без ръкави, същата широка пола, която едва прикриваше коленете й, но беше стегнала косите си с червена кърпа превързана отпред на гушата. „Гледай ти — учуди се Химериус, — по същия начин носят кърпите си и нашите селски момичета!“ Случайно ги срещаше в Константинополис в пазарен ден, когато пресичаше площада на Тържището, за да излезе от Теодориховия булевард… „Много хубаво ти стои тази кърпа!“ — искаше да й каже Химериус. Трябваше да й подхвърли нещо приятно, но не можеше нищо друго да измисли.

— Откъде ги вземате тия украси? — попита той. — Като всичко наоколо ви е само пустош и гори!

Тя се усмихна някак снизходително-ласкаво, пооправи кърпата си и повдигна рамене.

Света Богородице, това варварско момиче оправяше кърпата си от грубо сукно по същия начин и почти със същите движения, както правеха това неговите приятелки с арабските си воали, украсени с бисерни мъниста и златни висулки!

— Ако се видим довечера — отвърна Вита, — ще ти кажа откъде вземаме нашите украси. Но и старецът Мусокий може да ти обясни някои неща.

— Защо „ако се видим довечера“? — Стори му се, че самотата започна отново да наднича из ъглите с мишите си очи.

— Защото — тя вторачи големите си кестеняви очи в него, — ако не чакаш добро от Славуна, полезно ще бъде за тебе да не дочакаш никого от нас!… Поемай пътя през планината за топлите полета. Аз затова съм ти приготвила повечко храна!

Усмихна се, кимна с глава и си отиде.

После в двора закипя глъч за малко време, сплитаха се мъжки и женски гласове и не можеше да се определи кои вземат връх. И накрая всичко утихна, животът изтрополя шумно нанякъде, а при колибите остана само тишината, за да дочака изгрева и да прави дружинка на Мусокий, който вече не виждаше света, но помнеше много неща.

Излегнат върху миризливото прясно сено, наследникът на Клавдиевци, като нямаше какво друго да прави реши да сложи малко ред в душата си — да отдели миналото от настоящето, по-раншния Химериус от сегашния, за да разбере защо осъмва тоя ден в колибата на чичо Добрета, и ако може — кой знае! — да проникне поне малко, няколко стъпки, в онова, което го очакваше занапред.

* * *

Денят няма свършек, гроздето е кехлибарено, сладкият му сок лепне по устните ми. Както лепнат по бузите ми целувките на мама и на кърмачката ми, гъркиня от остров Тасос, посестрима на Титаните, с гърди хълмове, с напевен и мек къдрав глас, най-добрата жена на света. И с хубави очи, каквито няма никоя друга жена. Очите на мама виждах рядко, бяха все забързани, като че ли ги очакваха някъде. Може би ги чакаха: тя се застояваше рядко във вилата ни, пътуваше от едно наше имение до друго, а понякога отиваше и до манастирите, в планината. Нейните очи бяха усмихнати, целуваха ме, но все ми се струваше, че не мислят много за мене. А гъркинята не ме изпущаше от погледа си, дори когато се запилявах надалеч от града, към лозята или към развалините на древното Аполоново светилище… Денят няма свършек, защото полето около Аполония е широко, по пътя минават хора, точат се коли, игрите с връстниците нямат край. Тоя дълъг ден, окъпан с топъл и влажен въздух, малко напрашен от конете, които пренасят ябълки с кошове, лъхащ на южно вино, току-що започнало да кипи! Как ще има край?

Ти ме питаш девойко, къде е Аполония, искаш да знаеш дали този град е голям и красив като вашата Плиска. Е добре, докато бях юноша, той беше най-красивият град, макар учителите ми да казваха, че има несравнимо по-красиви и много по-големи градове. Аз не им вярвах, затова моята Аполония беше най-хубавата в света.

В Аполония няма дворец като двореца на вашия хан, нито толкова войска, няма ровове, укрепления като вашите, стражеви кули. Гражданите на Аполония живеят в зидани къщи на по един и два ката, никъде няма да видиш кожени шатри като българските, нито ще срещнеш някъде хора, облечени в кожени дрехи. В Аполония има театър с триста места за сядане, има покрит базар, централна магистрала с мраморни плочници. Но всичко това в сравнение с Константинополис е плява и слама, мила моя! Толкова е жалка Аполония в сравнение с Византион, колкото са жалки вашите мизерни колиби в сравнение с мраморния палат на хан Крум! Но тогава аз не бях виждал Града на градовете, централния му площад, където можеше да се събере цялата наша Аполония, булевардите му — прави като полета на дългопереста войнишка стрела; и форума, и паметниците, и магазините с витрини, обкичени със златни гроздове, и пристанището му с кораби, дошли от всички краища на света… Бях едно невежо момче и сигурно затова бях влюбен в моята бедна Аполония! И сигурно затова гроздето беше кехлибарено, въздухът — толкова сладък и денят нямаше свършек и лъхаше на вино, което буйно кипи…

Търпение, мила, не ми се сърди, че се унесох по минали неща, сега ще чуеш къде се намира Аполония. Почивай си върху сламата и слушай. Нека оня дръвник Хилвуд, той да реже тревата. Рязането на тревата си имаше своя дума, другояче се казваше, но както и да е.

И така… Моят роден град се намира на югоизточния бряг на Стримонския залив, на няколко часа път по море от остров Тасос. Знаеш ли колко маслинени гори и златни лозя имам на тоя остров? Имам на тоя остров аз, защото сега всичко е мое — и горите, и лозята. Баща ми почина малко време, преди да се случи това нещастие с мене. Аз съм единствен наследник и затова всичко е мое.

Впрочем какво приказвам… Аз съм един бездомник, който няма дори покрив над главата си. Аз имам волското наметало на Бутаул (Дано бог му даде сто години на тоя чудесен човек!) и това наметало е едничкото ми богатство. Дрехите ми са скъсани, моите кадифени и копринени дрехи… А други нямам. Ти ми се усмихваш насърчително? Казваш, че ще ги закърпиш? Какво пък, за такава усмивка аз бих късал всеки ден по един чифт патрициански одежди!

Внимание! Ето го първия извод: трябваше съдбата да ми отнеме всичко — звание, чин, богатство, — за да разбера, че една добра усмивка струва повече, много повече от дузина най-скъпи златотъкани дрехи! А в Константинополис по време на силата си за такива усмивки плащах най-много по четвърт златна монета — толкова, колкото струва сърмената маншета на единия ми ръкав…

И тъй, думата ми беше за Аполония. Слушаш ли ме? Ако някой тръгне от нашия град и върви все на изток, по крайбрежната земя, той непременно ще стигне след една седмица до Константинополис. Пътят по море е по-къс — през Хелеспонтския провлак и Пропонтидско море. Ако корабът е бързоходен и вятърът попътен, до Византион ще доплаваш най-много за три денонощия.

Света Богородице, аз ти говоря за попътен вятър и от кораби, а ти не си виждала море! Сложи ръка над очите си, момиче, ей така, за да си правиш сянка от слънцето, и си представи света, който виждаш до кръгозора — представи си тоя свят само от вода, дълбока, колкото е разстоянието например от тук до небето, до онова малко облаче, дето се рее в синевата. Представи си, че тази вода се разлива и оттатък кръгозора и още толкова, и още много пъти по толкова… Това е морето. Нашият кораб е една голяма лодка, в която могат да се поберат всичките ви колиби. Не се страхувай, вълните го полюляват, но той няма да се обърне. Мини под голямото платно и застани тук, близо до носа. Чуваш ли как клокочат вълните? Това е много необозримо, тоя свят е безкраен, ти се смущаваш от тази първа среща с величието на природата, търсиш ръката ми, искаш да я намериш, но се боиш от тежкия и мнителен поглед на твоя бъдещ съпруг. Нека не го сърдим, рано е още да го сърдим, онова проклето куче изхапа ръцете ми, нямам сили да издърпам котвата от водата. Почакай, бъди търпелива!

Когато навърших шестнадесет години, баща ми реши — както би сторил всеки наследствен патриций, който има много земя и много пари — да ме изпрати в Константинополис, за да продължа образованието си във Висшата императорска богословско-философска школа.

Баща ми, мила, беше богат, забележителен, рядък човек! Едно изключително съчетание на златото с духа, съчетание на златната търговска монета с лирата или с палитрата на артиста! Той изнасяше от Константинополис жито, зехтин, добитък, имаше свои кораби, които командуваше братът на майка ми — бивш моряк, голям началник някога от военноморската флота на империята. Баща ми държеше своя кантора в Константинополис и своя конюшня с породисти коне и отбрани колесничари, защото беше луд по конните състезания и цар на обзалаганията. Той залагаше огромни суми и кой знае как, почти винаги печелеше. На всяко голямо състезание първите награди вземаха неговите коне.

Всъщност той отделяше малко време за търговските си работи. Със сделките се занимаваха двамата му управители в Аполония и Константинополис, а стоките пренасяше по море вуйчо. Баща му кръстосваше света, за да търси чистокръвни коне, за да купува и препродава скъпоценни камъни и синеоки хубавици с тъми коси. Най-очарователните камъни задържаше за себе си, а някои от тях щедро подаряваше на хубавиците в които се влюбваше. Към иконоборците и иконопочитателите нямаше никакво отношение. Малко искаше да знае и за решенията на Никейския събор. Той имаше душа на езичник, обичаше живота и красивите неща в живота, но за да може да ги има и да им се любува, преструваше се на порядъчен християнин, даваше пари на църквата и тя затваряше очите си пред езическите му безобразия. В тази игра печелеха и двете страни.

И така, когато навърших шестнадесет години, той ме заведе в Константинополис. Записа ме в императорската школа, нае ми самостоятелна къща в най-тихата и аристократична част на града и ме предостави на грижите на своя управител, един стар и мръсен арменец, хитрец и мошеник — баща ми го презираше, знаеше, че го лъже в сделките, но не можеше без него. Тоя тип имаше връзки с търговците от комай целия източен свят.

Така започнах самостоятелния си живот… Нищо не ми липсваше, за да се чувствувам нещастен. Две готвачки се грижеха за храната ми, глезеха ме със сладкиши и всякакви лакомства. Един пазач и двама слуги се грижеха за спокойствието ми, за облеклото ми, пребиваха се, за да изпълняват всичко, каквото поръчвах, каквото ми идваше наум. Това им беше работата — да ми служат, защото бяха мои слуги, но каквото вършеха, вършеха го от сърце. И в ония години, и по-късно винаги съм се отнасял със слугите си меко, не ги биех, пусках ги да си поскитват, правех им малки подаръци. Изобщо приятно ми беше да ги гледам доволни.

Точно тъй. Бивах щедър с тях, но струва ми се, че това го правех най-вече заради себе си. Когато им давах пари например, аз не се съобразявах с нуждите им, с положението им поотделно, малко ме беше грижа кой от тях е по̀ сиромах, кому трябва да се помогне повече. Вадех монети от кесията си, подхвърлях им ги на пода и трябва да ти кажа, че ми ставаше хубаво и весело на сърцето, като ги гледах как се боричкат помежду си и с какво настървение ги събират.

Но тъй или иначе аз никога не биех слугите си, дори в ония, юношеските си години, аз не ги клеветях на Асадур. И баща ми не биеше и не изтезаваше нито слугите, нито робите си, но затова пък той умееше да се държи господарски с тях, някак началнически благосклонно. Да се държа като голям господар, да принуждавам — без думи и без поглед — по-низшите от мене да гледат в земята, когато стоят отпреде ми, това изкуство, мила, не успях да изуча и до ден-днешен. Може би защото в жилите ми тече кръв от кръвта на майка ми, а тя беше по произход най-обикновена жена от народа, дъщеря на богат лозар.

В императорската школа изучавах богословие, риторика, старогръцки и латински език, история и малко математика. Ще умра от смях, ако си помислиш, че по богословието съм бил усърден, дори прилежен ученик, че тая наука за божествените работи изобщо ме е привличала някога или че съм изпитвал някакъв по-особен интерес към трогателните житиета на няколкото дузини прочути светци. Аз, грешникът, син на още по грешни родители, правнук на деди, които никога няма да седнат нито отдясно, нито отляво на Отца на утрото след Страшния съд, защото са обичали много силно и виното, и жените, и парите, аз, грешникът, нямам нито за асприца слабост към такива възвишени неща, като аскетичния живот и самоограничението и други спасителни за душата добродетели от тоя род. Да ме прости бог! Самоограничението например е една непостижима добродетел за обикновения смъртен, особено в годините на младостта, и аз затова си мисля, че то е чисто и просто един мит. Бих се обзаложил на талант злато срещу една бакърена аспра, че и самоограничението на Богородица е една измислица, и аз ще ти кажа защо. Ето как е станала тази работа, мила. Едно време Зевс се е превърнал на лебед, за да прелъсти Леда. Бас държа, че нашият бог се е превърнал на цвете, за да го притисне Мария до гърдите си. А после работите са се развили така, както стават в живота, както бог е наредил от памтивека, та чак до деня на Страшния съд.

Ти, мила, имаш ли слабост към лебедите? Не си виждала лебед? А кои цветя най-много обичаш? Всичките цветя?… Е, не ми се сърди, че се смея. Просто ми е смешно, затова се смея, а за тебе не мисля нищо лошо. Ти си едно чудесно момиче! Аз ще ти подаря наниз от истински маргарит, от истински бисери, запомни!

И така, в часовете по богословие аз се мъчех да си представя как е изглеждала в действителност Мария, какви са били, да речем… очите й. Те сигурно са били като твоите, сини. И невинни, макар и да не са имали нищо против да не бъдат чак толкова невинни… Усмихваш се? Великолепно! И жените в моята страна се усмихват, когато стане дума за такива неща. Само че моите приятелки правят тия усмивки по-открити, по-предизвикателни, а ти извръщаш срамежливо глава и гледаш встрани. За такава непресторена деликатност знаеш ли, у нас плащат много пари! Има хора, които предпочитат една стеснителна любовница от народа пред професионалната куртизанка. Въпрос на възпитание и култура, мила!

Та ставаше дума за богословието… Ние бяхме богати момчета, преситени с всякакви видове удоволствия. Дрехите ни бяха от коприна, кадифе и сърма, тъпчехме се със сладкиши, избрани от настойниците ни, робинки правеха всичко, каквото трябва, за да ни въвеждат в изкуството на любовта. Такива ученици мъчно възприемат философията на самоограничението, житиетата на светците им изглеждат като съчинения, написани от смахнати автори, а самите светци — някакви недействителни същества или същества от друг свят, доста непонятен за земните им представи. Така стоеше работата с богословието, а що се отнася до историята и езиците, прощавай! Нещата имаха друг вид. Имаха много по-привлекателен вид, макар че проклетите падежи, акузативи и герундиуми правеха понякога живота ми по-черен от мастилото, в което топях перото си. Но какво значение имат трудностите, когато човек обича! Аз обикнах света на Ахил и Одисей, на Медея и Едип, на Еней, на Архилох и Вергилий, ако щеш — и акузативите легнаха покорно в краката ми, като добри и съвестни слуги. Какъв свят се разкриваше пред очите ми, мила!

Аз живеех в хубава къща, но тя имаше все пак четири стени. Извън тия стени водеше за школата един широк булевард. Школата беше просторна, но всичкият й простор пак се ограничаваше от четири стени. Такъв беше моят свят — стени, булевард и пак стени. А историята и езиците ми разкриваха една вселена, изпълнена от горе до долу с блясък, с мъжество, с какви ли не дръзновени дела на силни мъже, на мъже с железни мускули и велики умове. С една дума, разкриваха за въображението ми онова, което липсваше в живота ми, а може би и онова, към което се стремеше кръвта ми, без умът и мускулите ми, разбира се, да са достойни за него. Защото аз не вършех почти никаква по-тежка работа и моите мускули бяха меки, умът ми имаше само една задача — да пресмила и да запомня чутото от преподавателите, прочетеното в книгите.

Така безметежно и кротко изтекоха в школата тия три години. Когато завърших, господарят император ме зачисли в свитата си. Той назначаваше в свитата си синовете на управителите, наследниците на големи имения, та поради тия си предимства и аз бях удостоен с вниманието му. Императорът, като всеки император, искаше да има около себе си свои хора, тоест хора, близки нему по благородството на произхода си, синове на знатни бащи, на велможи, на богати земевладелци, чиито земи дори с кон не можеш обходи за един ден! Такива кавалери му бяха нужни, неговата сила черпеше сок, живина от силата на старите и благородни фамилии, които тачеха свято законите на дедите, владееха много от най-хубавата земя и изнасяха със свои кораби зърно и вино за близки и далечни народи. Така поради произхода и имуществото си аз попаднах и свитата на императора, а не по своя воля или заради свои някакви царедворски стремежи. Много ми бяха потрябвали! Имах си достатъчно пари, за да живея удобно и весело и без тая царедворска чест.

Но веднъж попаднал в свитата, надянал на раменете си кавалерската пелерина, обул краката си в червени ботуши, трябваше да свиквам! Школските часове се сменяха с часове на дворцови празненства, с неделни литургии в патриаршеската катедрала, с тържествено съпровождане на императора по константинополските булеварди. Специалисти от императорската гвардия ни учеха да боравим със сабя и да стреляме с лък. Сабите и лъковете бяха изящни, но леки. В жилите на конете ни течеше буйна арабска кръв, но рядко се случваше да яздим извън градските стени. Събуждахме се, замръквахме и нощувахме вътре, в града.

Рядко се сещах вече за родния край, за вилата край морето, за лозята. Тия неща като че ли се изличиха от съзнанието ми, изчезнаха зад някакви далечни хоризонти. Спомнях си за тях само когато боледувах, когато горях в огън, но това се случваше много рядко. Откъсне ли се човек от родното си място, започва постепенно да го забравя, нали? Но аз започнах да забравям постепенно и книгите, които бях обикнал по време на следването си в императорската школа, и славния Ахил, и стиховете на тъжния Архилох… Зарея се оттатък хоризонта, в страната на сенките, целият някогашен мой свят, който имаше сладкия вкус на полския мед, богат със златисти залези, с прашни пътища, по които скрибуцат каруци, натоварени с кехлибарено грозде, изпълнен с образи на безсмъртни герои, със смехове и глъч на хора, които събират дърва от гората, за да накладат големия вечерен огън…

Всеки месец Асадур слагаше на масата ми по една кожена кесия, натъпкана с хубави и весели пари. Парите се грижеха за всичко. Парите се грижеха за сърмената ми якичка и за златните везма по ръкавите на кадифената ми блуза. Осигуряваха ми любовни ласки, лично място на хиподрома, отлежало силно вино. Доставяха ми удоволствието да се обзалагам на големи суми, да хвърлям зарове, без да потрепва ръката ми. Сърма, конни надбягвания, весела любов, зарове, празненства в двореца, пиршества вкъщи или у приятели! Константинополис е чудесен град, а когато човек има пари, става божествен. Предлага всичко, каквото може да измисли въображението на един императорски кавалер!

Е, стига с тоя твой някогашен свят! Да живее императорът, бог да даде сто години на мъдрия патриарх! Днес ще изгаряме на клада сред форума иконоборците, утре — иконопочитателите. Но търговецът ще си търгува, а слугата ще служи. И виното ще има цвят на разтопено злато, смесено с рубин, и ще е лъвски силно. Да живеят кавалерите на императора, ура!

Ах, свят ми се върти от тия кучешки зъби и от изтощението, и от бялата кожа на коленете и ръцете ти! Вие, славянките, не носите гладко остригани кожени гащи като българките и това е толкова хубаво, толкова хубаво!

Ти се изчервяваш? Слава богу, доживях да видя едно момиче, което да се изчервява от смущение!

И така, започнах да обиквам нещата, с които живеех. Какво казах — обиквам? Може би това не е най-точната дума, Най-точната дума е навярно — свиквам.

Свиквам, свиквам! Какъв къдравичък, смирен, жизнеспасителен глагол! Кланям му се, но си мисля, че ако го нямаше, хората щяха да живеят като богове. Защото боговете не привикват, не познават това състояние на привикване, а принуждават природата и всичко живо да се приспособява към тяхната воля и към техните вкусове и привички. Щастливци! Но аз съм беден смъртен и отдавна щях да съм в страната на сенките, ако не се подпирах с патерицата на тоя безобразен глагол!

И така, започнах да свиквам с нещата, сред които живеех: сърмата, якичките, церемониалната езда, заровете. Златната птичка на щастието беше кацнала на рамото ми. Какво повече искам от съдбата? Имах вече всичко, което е нужно на един млад човек, за да бъде щастлив. Радвах се на добро здраве, имах достатъчно пари и чудесна служба.

Работите се развиваха от добре по на добре, но кой знае защо, по едно време започнах да забелязвам, че нещо в живота ми не върви. Уж всичко е на мястото си, а нещо скърца. Например събудя се нощем и макар да съм спал само час или два, осъмвам с ококорени очи. Сядам с приятели да пия, поднасят ми силно вино в златен потир, а виното не ми се услажда. Дори не усещам какво пия. Приятелите се смеят, веселят се от душа, а аз седя сериозен и разсеян като на литургия в императорската катедрала. Спечеля голяма сума на комар или при обзалагане на хиподрома, прибирам парите в сърмената си кесия, а не изпитвам никаква радост. Загубя ли — пак същото, никаква мъка не гложди сърцето ми. Като че ли парите нямат цена и не са от злато и сребро, а са някакви търкалца, направени от най-долнопробна тенекия. Печеля или ги губя — все едно, безразлично ми е донемайкъде. В едно такова чудновато състояние изпаднах — няма ветрове, няма цветове, мътилка някаква, свечеряване край блато в глуха гора.

Но понякога — и това е най-чудното от всичко! — понякога мътилката се проясняваше, здрачевината се вдигаше и тогава пред очите ми се появяваха стари, забравени неща. Ей тъй, изведнъж се засмиваха например слънчевите валози около моята родна Аполония, с къшлите на пастирите, с овчите стада, белнали се тук и там като разхвърляни бобени зърна. Каква хубост, господи! Лозята, маслинените горички в падините и тоя бял път, който се виеше в подножието на зелените хълмове! Скрибуцат коли, теглени от витороги волове, а между ритлите, в дълбоки копани — златночервени ябълки, зрели смокини, кехлибарено грозде… Въздухът ухае на мека, тиха есен. Весели хора крачат зад колите, пеят момичета, но най-прелестно от всичко е това протяжно, унасящо скрибуцане на високите колелета.

Ето какво ми се присънваше наяве понякога и аз се усмихвах, защото имах чувството, че потъвам в някакви сладки звуци. А моите сътрапезници си въобразяваха сигурно, че се усмихвам на виното, което искреше в златния потир.

Понякога си припомнях вечерните огньове, които лумваха сред смълчаните валози по време на гроздобер. Погребаното езичество възкръсваше и звездите се смееха — нали повечето от тях носеха имената на герои, живели в славните езически времена! Какви нощи! Ловките и силни младежи печелеха момичетата, отвличаха ги в сенките, а непохватните и слабите ближеха раните си на светлото, при огньовете. В света имаше ред! А тук, в столицата на столиците, един смахнат или един гърбав може да измъкне хубавицата от обятията на Аполон дори, стига да има висок чин и в кесията си — златни монети; или да се ползува от благоволението на императора — все едно. Защото благоволението на императора винаги се превръща в хубави пари или във висок чин.

Как да не милея за ония нощи! И в моята Аполония парите си бяха пари, и първенците не отстъпваха властта си за чепка грозде, но заедно с това имаше весели нощи на открито, празници за много хора, щастливи часове, когато природата царуваше, и силният, находчивият, макар и да нямаше пауново перо на шапката си и златни монети в кесията си, печелеше и в игрите, и в любовта, и можеше да се смее безгрижно, като бог…

Сега съм пленник, моите благороднически одежди са се превърнали в дрипи, излежавам се върху купчина сено сред някакво затънтено в пущинаците славянско селище, но си мисля: ех, ако бях цар! Това е мой навик — да си представям разни хубави небивалици. Ако бях цар! Добре. Ето ме с червени ботуши и със скиптър, и с царствена диадема. Слушайте, слушайте! Връщам на демоса чудесните стари празници, езическите, празниците на нашите прадеди. Отнемам правото на пауновото перо. Нека за това право се състезават сръчните и силните, простите хора, които нямат знаменити и влиятелни приятели! По дяволите и това струпване на хората от всички страни в Константинополис! Небето над Константинополис няма звезди, а луната над тоя град изглежда жалка и забравена като кандило в параклис… Какво струва човек, който не вижда звездите, не забелязва луната, който не кладе огньове по гроздобер и не празнува празниците на дедите, който вижда буйни коне само на хиподрома и слуша пойни птички само в градската градина? Такъв човек не струва повече от една бакърена пара. Аз съм цар и не искам моите поданици да приличат на жалки бакърени пари!

 

 

Върнах се веднъж вкъщи, в моя разкошен дом с мраморни стълбища, и до разсъмване не затворих очи. Каква тъга, господи. Въртях се в леглото, мъка притискаше сърцето ми, а защо тъгувах, за какво, откъде беше долетяла скръбта — не знаех. Нищо неприятно, но ми се беше случило, пари не дължах никому, с никого не бях се карал. Чудно, чудно! Златото си стои непокътнато, заключено е в железен сандък с девет железни ключалки, а стопанинът се чувствува ограбен. Мъчно му е, като че ли крадци наистина са го съсипали, пък златото си стои в сандъка непипнато.

Така, като се душех в това мрачно настроение, аз изведнъж си спомних ония слънчеви валози около моята стара Аполония и белия път, който се извиваше в подножието на ниските заоблени хълмове. (Изглежда, че нарочно съм търсил за какво да се уловя, та да се измъкна някак от тресавището на лошите си чувства!) Дочух скрибуцане на колелета, песни, глъч. Каква позната картина! Стиснах клепките си, за да избяга видението от очите ми. Над хълмовете се спусна нощ, белият път изчезна в тъмнината, но в дълбините на небесния купол изгряха рояци златни звезди, Най-малката от тия звезди беше голяма колкото орех. Безброй златни орехи по небето. Къде можеха да се сравняват тия звезди с константинополските! Тукашните приличаха на жалки мъниста от калугерска броеница.

По мекия път вървяха девойки и младежи, пееха любовни песни. Песните достигаха до слуха ми, но самите младежи и девойки не виждах, защото нощта беше непрогледна като всяка истинска нощ. И затова ми се струваше, че пее нощта или земята, или може би пееха звездите. Кой знае! Всичко беше сплетено, а един възел, изглеждаше прелестно, по-великолепно от оня тържествен празник, когато императорът сам наметна върху раменете ми червената гвардейска мантия и ме направи свой придворен велможа.

Ето какви видения ме навестиха през тая безсънна нощ. Всъщност това бяха спомени — минали неща, прехвръкнали през юношеските ми години като рояк прелетни птици, дошли и си отишли.

На другия ден главата ми тежеше като камък, сякаш бях пил и препил. Не ми се приказваше, скитах разсеян нагоре-надолу, сърдех се на слугите и робите за дреболии. Отказах се от обяда си, вечерта хапнах няколко маслини, а до виното не се докоснах. Изпих чаша вода и почувствувах в устата си отвратителен вкус — беше блудкава, нагарчаше.

Легнах си, без да се разсъбличам, като че ли след малко щях да изляза на разходка. Но аз знаех много добре, че няма да излизам никъде. Хитрувах — нали никога не бях се прибирал вкъщи преди полунощ! Нищо не беше станало, за бога, аз си бях същият.

Загасих лампата и разтворих прозорците. Тая юлска нощ беше задушна, тъмна, канеше се да вали. Някъде на изток, далеч, оттатък провлака, бушуваше буря. Небето над тая страна проблясваше, червените повлекла на облаците приличаха на раздиплена боядисана вълна. Но гръмотевици не се чуваха, нищо не разклащаше неподвижната и тежка тъмнина.

И ето, аз отидох оттатък провлака, където топлият дъжд се изливаше на водопади от небето. Запокитих всичките си дрехи — малко ме беше грижа къде! И както бях гол, започнах да скачам да се пляскам по бедрата и да крещя от удоволствие колкото ми глас държи. Като един див варварин, презрян скит. И колкото повече ме шибаха водните камшици по плещите, по гърдите, толкова по-весело ми ставаше, по-приятно — усещах тялото си леко, гъвкаво, тетива на ловджийски лък! Хуу, бях станал изведнъж див варварин, презрян скит и ми беше толкова хубаво, толкова хубаво!

После намерих една лъскава секира, изтичах в храсталаците, насякох клонища, шумак и си стъкмих малка, но уютна колибка. Беше ми тясно вътре, ниско, затова седях на колене, сгушен. Дъждът плющеше по шумата, наоколо клокочеха и бълбукаха вадички, а при мен беше сухо, аз имах покрив над главата си, който ухаеше при това на габър, на свежа гора. Аз си бях сам измайсторил една отлична колиба, с ръцете си, сам бях съумял да си създам подслон и затова ликувах, пъчех се от гордост, самодоволството скачаше в кръвта ми като луд жребец. Хуу, ето какво значи да си мъж, да имаш здрави мускули и да умееш сръчно да въртиш секирата! Какво знаете, какво можете вие, кадифени кавалери на пауновото перо, потни и разкиснати в тоя час под вашите пухени завивки? Ах, мъже от тесто, във вашата кръв никога няма да препуска лудият жребец!

Къде ли не скитах тая нощ!

Когато се завърнах, забелязах, че навън вали кротък дъжд. В стаята ми нахлуваше мирис на мокър кирпич; напечените през деня каменни булеварди изпущаха стипчивия си дъх.

През следващите дни началството започна да ме поглежда накриво: ту униформата ми не била в ред, конят ми не бил оседлан както трябва, изоставал съм от строя по време на езда… Нещата взеха да скърцат и извън службата. Никакво ядене вече не ми харесваше, скучаех, станах заядлив. Скарах се с държанката си заради нищо и никакви пари. Беше си купила някакъв нищожен накит, сребърна брошка, струва ми се, но аз й казах да върви по дяволите, да се маха от очите ми, казах й, че не ми трябва любовница, която ще ме доведе в края на краищата до просяшка тояга. Случаят с тази сребърна брошка изуми всичките ми приятели и познати, защото аз бях наистина един голям прахосник и с лека ръка пилеех десетократно по-значителни суми. Но най-лошото беше това, че аз сам съзнавах грозотията на постъпката си, ругаех се заради идиотските си думи, а пред външния свят вирех нос и си подсвирквах, тоест „наредих глупачката както трябва, на мене не ми минават такива!“

С една дума — бях загубил равновесието си, приличах на човек, изпуснал юздите на коня.

А работата всъщност беше много проста. Пристигне провинциалист в Града на градовете и за кратко време стане повече вълк от изпечените столични вълци. Гладната му и силна примитивна кръв няма насищане. Такъв изпреварва за невъобразимо къс срок конкурентите си и накрая сполучва да се намести отдясно на самия император. А друг, като дойде в Града на градовете, отначало гледа всичко с възторжени очи, старае се от всичко да опита, пие с пълни шепи виното, което замайва главата, сетне бързо започва да се пресища и да тъгува за простите неща на родния си край. Бях, изглежда, от тази категория пришълци.

Затова боледувах. Някои не привикват с новите неща за един ден, дори когато тия неща са приятни и чудесни.

Болестта, като повечето болести, щеше да мине и отмине с течение на времето и аз щях напълно да свикна и с константинополския въздух и с начина на живот, който прилягаше на един императорски кавалер. Но в ония дни всичко ми беше толкова опротивяло, така се бях затъжил за простите неща, че когато ми се отдаде сгоден случай да замина с вуйчо си по море за месец-два, рекох си: „Няма да се върна тук цяла година! Цяла една година, па ако ще би да загубя завинаги пауновото си перо!“

* * *

Корабът на вуйчо беше хвърлил котва в пристанището на Созополис, разтоварваха жито, пък аз бях решил да погледам морето от високо, от зелените хълмове над града. Нищо друго, нищо повече, зелените хълмове винаги са ме привличали, напомняха ми моята родна Аполония. Аз ги сънувах в душната си стая, белите пътища, които опасваха снагите им, лозята и червените летни къщи, сгушени сред маслиновите горички. Нищо повече, исках да се върна десет години назад, да усетя сладостта на ореховите ядки, натопени в мед, най-простият десерт на света. Затова бях тръгнал към зелените хълмове, имах време, долу сваляха житото, а после щяха да товарят бъчвичките с виното и зехтина. Така, на хвърлей камък от крепостните стени, развеселен от лудата миризма на бъзовите храсталаци, на смокиновите дръвчета, на напечената от слънцето мащерка, замаян от топлия дъх на припеците, изведнъж и като насън, съвсем като насън видях наоколо си качулати мъже, с копия, с къси мечове със святкащи продълговати очи, със закривени надолу ужасни мустаци. Изскочиха от шубраките като рисове, а в крепостта твърдяха, че наоколо е чисто, че войниците на хана са оттатък хълмовете. Бяха съвсем сигурни, че са оттатък хълмовете, затова се реших да предприема тази малка разходка, иначе щях да си остана в кръчмата срещу кея. Може да си в кръчмата и в същото време да скиташ къде ли не, по всякакви височини и да виждаш всичко, зависи от виното. Ако не бях усетил ремъците, с които ме свързаха, сигурно щях да мисля, че тия мъже с кожени шлемове са излезли от приказките, защото в крепостта говореха съвсем сериозно, че българските отряди са разположени много, много надалеч. Поведоха ме към своите и макар тази работа да приличаше на сън, почувствувах в сърцето си страшна жалост за кораба — разтоварваха житото и аз можех да си седя в кръчмата, а ето че сега вървях с вързани ръце, глупаво, пленник на варвари. Тази жалост за кораба беше първото чувство, което изпитах, когато ме поведоха нататък, през хълмовете. А сетне ме налетяха угризенията, като лешояди: защо ми трябваше да дохождам в Созополис, нали можех да остана в кое да е друго пристанище, по островите или на малоазиатския бряг. Гъсто червено вино, момичета по избор, зарове, разкази на скитници, които кръстосват целия свят. Морските ветрове бяха отвели от душата ми онова лошо настроение, можех отново да сложа пауновото перо и да наметна на раменете си кавалерската мантия. Странствуванията и малките приключения бяха възвърнали предишния ми апетит и доброто ми самочувствие и ако бавех завръщането си в Константинополис, беше само заради тази все още неуталожена жажда по зелените хълмове и белите пътища. Хълмове и пътища, разбира се, това не изразяваше нищо от същността на работата, но все едно! Нима видът на една опечена овнешка плешка може да утоли глада на изгладнелия? Както и да е, да си стоя в кръчмата срещу кея и в същото време да скитам по хълмовете, да слушам песничките на кръчмарските момичета и да се унасям в скрибуцането на колите, натоварени със сладко грозде и смокини. Защо ми трябваше да излизам си крепостта!

След жалостта по кораба, който нямаше да видя вече, и хапливите угризения за лекомислието си, тия лешояди, които често ме налитаха, но които винаги съм мразел, след всичко това заприиждаха пристъпите на страха. Отначало леки, като плитките крайбрежни вълни, те облъхваха душата ми със смущение, нали беше настъпила такава неочаквана промяна в положението ми — свободният гражданин, патрицият, кавалерът на императора, отличникът на Магнаурската школа вървеше с вързани ръце сред група първобитни варвари! Сетне вълните се надигнаха, както става по-навътре от брега, извисиха застрашителни гребени и в кръвта ми настъпи тревога — накъде ме водеха проклетите качулати дяволи? Какво можех да очаквам от тия рисове с продълговати очи? Щяха ли да изявят почит към моето магнаурско образование и да се държат с мене като с представител на цивилизования свят, на духовната му елитна прослойка, или поради службата ми при императора ще им се прище да ми одерат кожата и да я напълнят със слама? Това, че можеха да ми одерат кожата като нищо, беше напълно възможно, защото, каквито и да бяха, тия типове не пасяха трева и знаеха много добре какви чувства изпитва моят император и към тях, и към господарството им. Тях мечтаеше да избеси до един, страната им да превърне в гробище и това гробище да нарече Северна провинция. Нали бях слушал речите му във форума и на големите паради! Що се отнася до мене, аз малко исках да зная за тия негови големи проекти и не за това, че варварите бяха мили на сърцето ми, по дяволите! Една Северна провинция, това си беше в реда на нещата. Но аз не исках да си блъскам главата с неговите големи проекти, защото, казано откровено, не изпитвах интерес към тия неща, предпочитах да си пия виното в приятна компания, да ходя на театър и да залагам на конните надбягвания. Така че от гледище на справедливостта варварите не трябваше да ме държат отговорен за завоевателските помисли на моя император. Но как да им го кажа, как да им изясня, че аз не се бърках в работите на моя господар, а бях само кавалер в свитата му, едно пауново перо за украса! Нито те разбираха езика ми, нито аз знаех техния…

Е, ако не беше гвардейската ми униформа, можех да ги излъжа някак. Сега трябваше да се разплащам за слабостта си към кадифето и сърмата, за баретата с перото, за червения колан с герба на императора. Нали бях в отпуск, защо ми трябваше да се кича с тия наперени доспехи! На това място сред уплашените си мисли усетих, че се изчервявам: какъв позор! Ето че започнах да се отричам от себе си и да се превръщам в лъжец само поради тоя страх за кожата си. Недостойно и грозно дори за един най-обикновен човечец от простолюдието!

От тоя миг нататък моите страхове се удвоиха: плашех се за участта си, за живота си, защото не ми се умираше. Но се плашех и за достойнството си: ще намеря ли достатъчно сили, достатъчно храброст в душата си, за да се държа пред тия варвари като истински мъж, гражданин на една велика империя?

В първите часове на пленничеството си мислех за тия неща, гледах някак да не изпусна юздите. Отговарях: „По обществено положение аз съм патриций, служа в свитата на императора.“ Обяснявах: „В отпуск съм, пътувам за собствено удоволствие.“ Те ме гледаха съсредоточено, мълчаливо, но в очите им нямаше дори искрица доверчивост. Глупости, глупости! Те ме гледаха със съсредоточена ненавист, мълчаливо — защото не отдаваха никакво значение на думите ми, а в ястребовите им очи блестеше чудовищна увереност. „Ще избълваш истината, негоднико, когато започнем да отпаряме кожата ти, почакай!“ Така отговаряха на моите обяснения, макар и без думи, и аз ги разбирах и затова твърде бързо, за унизително кратко време изпаднах в състоянието на човек, когото водят някъде си, при някого си, за да бъде наказан със смърт.

Колкото и да ми се щеше да греша в заключенията си, но изводът беше точно такъв, проклетите варвари ми го подсказваха, нямаше смисъл да се правя пред себе си на наивник.

Вървяхме по лоши пътища, изкачвахме хълмове, слизахме в равни полета, после отново поемахме козите пътеки, навлизахме в усоите на безлюдни и гористи планини. Меките подметки на моите гвардейски ботуши скоро се протриха, разцепиха се на много места, нали не бях ходил никога бос — стъпалата ми се разкървавиха, започнах да куцам и да залитам като сакат. Минахме през някакво жалко селище, тия качулати типове намериха някакво дръгливо муле и ми предложиха да го яхна. Отказах, беше под достойнството ми, те яздеха силни и охранени коне. Но развързаха ръцете ми и това беше хубаво, толкова ме трогна, че веднага бръкнах за кесията си, да ги почерпя. Уви, не намерих никаква кесия, дявол знае къде беше изчезнала, някъде по пътя или още в кръчмата срещу кея, когато плащах на кръчмаря.

Сетне ми предложиха от месото, което вадеха изпод седлата на конете си, ръфаха го с ужасно настървение. Разбира се, аз се отказах от тази мърша, макар че бях изгладнял до припадък. Те трябваше да разберат, че аз имам достойнство, че един кавалер на императора не яде сурово конско месо дори когато умира от глад.

Като се отдалечавахме непрекъснато от пътищата, които лъкатушеха в близост до крайбрежието, в края на деня навлязохме в усойничаво планинско дефиле, между стръмни скатове, покрити с гъсти и стари букови гори. Навремени тесният път вървеше срещу течението на една скоклива и гърмяща бистра рекичка, която на някои места правеше дълбоки сини вирове. Никоя хубавица не ме е мамила към обятията си както тая студена вода! Скършен от умора, с подбити и разкървавени крака, струваше ми се, че ако се гмурна в някой от вировете, ще изпитам най-върховното успокоение, каквото може да изпита човек, преди да се раздели завинаги със земния свят.

Но ние вървяхме, вървяхме, катерехме се по това нанагорно дефиле, докато синкавият здрач започна да се слива с прииждащата из долините тъмнина. Над главите ни изгряха мигащи сребърни звезди.

Тогава началникът, който водеше конвоя, избра за нощувка една малка полянка, няколко стъпки над реката. Войниците бяха шестима. Спънаха конете, едни отидоха да кастрят шума, а други се затириха наблизо в гората да секат дърва. От шумата си приготвиха нещо като постели, колкото да не лежат съвсем на голата земя, а с насечените цепеници и клонища накладоха голям огън. После насядаха около огъня, изровиха малко от жарта и натъкмиха отгоре й парчета от конското месо.

Приседнах на няколко крачки от огъня, сетне, като видях, че никой видимо не ми обръщаше внимание, проснах се по гръб и затворих очи. Светът се люшна нанякъде и в същия миг и аз се понесох сред облаци от святкащи звезди.

Носех се нагоре и надолу, полюшван в невидима гигантска люлка, но през всичкото време до ушите ми плискаха гърлените гласове на войниците, слушах приказките и смеховете им, а миризмата на обжарваното месо връхлиташе отгоре ми като изгладняла хидра, която има хиляда глави.

Когато мръвките бяха опечени, войниците започнаха да ядат с ужасяващ апетит. Не бих могъл да се закълна, че се хранеха деликатно, къде ти, те вършеха тази работа енергично, по мъжки, без припряност, но и без всякакво суетене. Ядяха съсредоточено, почти мълчаливо, и понякога някой от тях ми подхвърляше по нещо, може би кокал или мръвка, но аз лежах неподвижен, правех се на заспал, държах още на кавалерското си достойнство. Свят ми се виеше, гладът ръфаше стомаха ми, хапех устните си, за да не ревна с глас.

Свършиха бързо с яденето, звездите едва бяха започнали да златеят над главата ми. Пламъците притихнаха, откъм дефилето повя студен, бръснещ ветрец. Побъбриха още малко, после всеки се изтегна на постелята си. Ах, всеки от тях се зави с дебелото си наметало от волска кожа! Колко ли беше хубаво под тия пелерини, сърцето ме заболя от завист…

Петима спяха, шестият стоеше на пост. Той ходеше тихо напред-назад и когато се доближаваше до огъня, острието на късото му копие блесваше като сърпа на изгрялата месечина.

На няколко крачки по-надолу гърмеше реката.

Пламъците угаснаха, жаравата захвана да тлее. Бръснещият вятър сякаш разгаряше блясъка на звездите, никога не бях допускал, че под тоя мигащ светлик може да бъде толкова студено. И както зъзнех и се въртях ту на една, ту на друга страна, търсех място къде да сгуша ръцете си, за да ги стопля поне мъничко, докопах една от мръвките, които ми бяха подхвърлили — като че ли сама се навря под дланта ми. Мигновено я захапах, безумна стръв пламна по всичките ми жили, дори не усетих сладостта й. Още докато преглъщах, зашарих по тревата, бяха ми запокитили няколко парчета, добре си спомнях, това не беше излизало от паметта ми, въпреки че мислех за звездите, за копието на часовия, което блестеше като рогчето на месечината, и за други неща. И кой знае дали щях да търся със същото усърдие, дори ако бях уверен, че вместо мръвки и кокалчета наоколо ми са захвърлени пламтящи рубини…

Три парчета месо и един кокал, света Магдалено! Какво блаженство! Ближех кокала, защото трябваше да имам вълчи зъби, за да го схрускам, ближех го и примигвах, дишах възбудено, сякаш имах до устата си устните на най-сладострастната хубавица от харема на арабския халиф! Каква сладост в тоя кокал, каква сладост, а се мислех допреди един ден само за сит и пресит на всякакво месо.

Сетне, кой знае защо, усетих в ъгълчетата на очите си парещи искри, като някога, в детските години. Спазма сви гърлото ми, обърнах се с лице към земята, захапах някакви горчиви стръкчета, за да не захлипам с глас.

Когато и това мина, над душата ми като че беше простряло криле спокойствието, всичко почиваше в мир. Бях един обикновен човек, като всички обикновени човеци на земята. Пропълзях до жаравата на огъня, която все още мъждукаше, без да изпитвам чувство на срам от часовия, угризение, че върша нещо недопустимо за един човек с достойнство. Топлината облъхна лицето ми, света Магдалена ме беше приела в скута си, земята приличаше на голяма люлка. Мярна се още веднъж пред очите ми онова рогче на месечината, после всичко потъна в кротка тъмнина.

На развиделяване тръгнахме отново на път. Яхнах Мулето и когато спряхме да починем, малко след изгрев, не се отказах от месото, което ми предложи началникът на конвоя. Изядох го почти сурово, както беше седяло под седлото на коня. Гадеше ми се от възкиселия му вкус, но устоях, дори си казах „чудесно, чудесно!“, като да бях извършил нещо наистина невероятно.

На втория ден, късно вечерта, пристигнахме в Плиска. Затвориха ме в тази колиба, плетена от пръти и мазана с кал, където по-рано бяха прибирали добитък за нощувка. Първата нощ беше ужасна, имаше толкова мръсотия, че се овалях като прасе. Но на другия ден ме накараха да изрина купищата бърбонки, донесоха няколко наръча прясно сено и аз го разстлах срещу прозореца, срещу зарешетената дупка, която служеше за прозорец, приготвих си легло. Стана сравнително хубаво, но кой знае защо, като се отпуснах на сеното, пак усетих оная спазма в гърлото си, въгленчетата в очите. Не ми беше весело, напротив.

Срещу моята колиба имаше чешма с няколко чучура, дълбоки и дълги каменни корита, винаги пълни със студена и бистра вода. Тук водеха на водопой волове и овци, тук ме довеждаше и моят пазач, да наплискам лицето си и да изплакна глинената съдинка, в която ми носеха храна. Мога да се закълна в паметта на дедите си, че тия часове при чешмата бяха най-прелестните, каквито бях преживял дотогава, несравнимо по-хубави от най-хубавите часове, прекарани по константинополските крайбрежни булеварди или във форума, или на големите паради. Защото тук, на открито, при чучурите и каменните корита, аз за пръв път разбрах истинската цена на слънчевата топлина, истинската прелест на простора, на синевата, на радостта да гледаш на воля, надалече, докъдето погледът стига… Какви часове!

Тук идеха пастири, воловари, често се случваше някой от тях да извади от торбата си бучка сирене или коматче ръжен хляб и някак ядосано да каже: „Вземи, вземи!“ Зад грубите думи личеше простодушна, добра усмивка и аз взимах сиренето или хляба и на свой ред казвах: „Благодаря, благодаря!“ — отначало неловко, разбира се, защото не бях привикнал да разговарям с толкова прости и първобитни хора. После, колкото дните вървяха напред и се нижеха в еднообразна върволица толкова по-малко започнах да обръщам внимание на пропастта, която ме отделяше от тях. Всъщност нещо беше се случило, нещо беше запълнило пропастта, дойде такова време, когато аз ги чаках да пристигнат и се радвах, като ги виждах. Научиха ме да дялкам и да шаря тояжки, да дълбая паници, да познавам кой вятър носи дъжд и какво ще бъде времето утре и другиден според летежа на птиците. Пък аз, поусвоил вече езика им, разказвах за големите къщи в моя град, колко е просторна земята и какви черни хора живеят някъде си, оттатък морето. И си мислех след тия добри срещи защо наистина техният хан ще поиска да ме обесят и защо, дявол да го вземе, моят император възнамерява да ги изтреби до крак. Когато бях в Константинопол и ходех с пауново перо на шапката си, струваше ми се тогава, че е в реда на нещата варварите да се изтребват, макар че за тия работи мислех много малко и че що се отнася до самия мене — аз не изпитвах никакво желание да изтребвам когото и да било. Сега, като нямах вече пауновото си перо, нито злато, нито чин, а живеех в коптор и носех на гърба си някакви мръсни кадифени парцали, сега тази работа ми изглеждаше невероятно глупава и ненужна. Защо техният хан трябваше да ме беси и защо моят император трябваше да ги изтребва? Нали взаимно ние не си причинявахме зло, всеки гледаше своите си неща, а когато се срещахме случайно — приказвахме си за птиците и за времето? Другояче щеше да стои този въпрос, ако аз бях дошел в земята им със зли цели, а пък те, от своя страна, дрънкаха с оръжие по границите и заплашваха народа и градовете ни с гибел. Тогава, разбира се, ханът щеше да е в правото си да ме беси и моят император щеше да е в правото си да ги изтребва…

Такива сложни и мъчни мисли минаваха през ума ми, когато те ме учеха да дълбая паници, а пък аз им разправях за черните хора оттатък морето. Но си мълчах и не споделях тревогите си, защото все едно тия въпроси щяха да се решават от най-големите господари, ние можехме само да дялкаме тояжки, да си приказваме за времето и за птиците и да гадаем кога ще нали дъжд…

Така се нижеха дните, от колибата — до чешмата с чучурите, защото ханът все още отсъствуваше от Плиска, а пък аз бях важен човек, кавалер на императора, и само той можеше да нареди да ме обесят. Ако бях с по-нисък чин, войник или малък началник, въжето отдавна щеше да свърши работата си, щях да се преседя в света на сенките, преди да се науча да дълбая паници, да пера сам ризата си и да шаря върбовите тояжки с везмо.

Нощно време, като слушах как плъховете топуркат наоколо ми, през тия слепи часове, които сякаш нямаха начало и край, мислех си за разни чудновати и много странни неща. Ако по онова време, когато имах пауновото перо на шапката си и се чудех при кое от момичетата да прекарам нощта яли с кои от приятелите си да играя комар, ако по онова славно време някой беше ме попитал, и не на шега, какво например бих предпочел — незабавна смърт или живот в колиба, сред варвари, — щях тутакси да отговоря: смърт. Така щях да отговоря, без да се колебая дори за миг.

Чудесно, Химериус! Достоен отговор за човек, който има на шапката си пауново перо и носи на колана си императорския герб.

Само че, както си лежах на сплъстеното сено и шътках на плъховете, оня Химериус, предишният, макар да стоеше пред очите ми, изглеждаше отдалечен на невъобразимо разстояние, може би някъде си оттатък Херкулесовите стълбове. И макар ние двамата да бяхме всъщност един човек, аз като че ли не бях твърде съгласен с неговото мнение за незабавната смърт. Защо трябва да се бърза толкова много наистина! Човек може да издълбае една паница, една гаванка, да нашари някоя и друга пръчка, може просто да си полежи на тревата, до чучурите, загледан в синевата — това е толкова хубаво, защо да се изпуска? Не, оня Химериус, дето надничаше откъм Херкулесовите стълбове, с перото на шапката си, той не познаваше тия малки радости, не допускаше, че за цивилизования човек може да има все пак някакви радости и в земята на варварите, затова бързаше към смъртта. Негова си работа! Пък аз, колкото се учех да правя по-изкусно паниците, толкова повече изпитвах желание ханът да се позабави още някой и други ден…

Такива чудновати мисли ме спохождаха нощем, когато сънят бягаше от очите ми — разговарях и спорех с двойника си, макар че ние бяхме един човек. Само че оня беше облечен в блестящи одежди от кадифе и сърма и като че ли току-що ушити в придворната шивачница. Освен това, като всеки потомствен велможа, той имаше малко надменен вид, въпреки че по характер не беше горделив, и много държеше на честта, достойнството и прочее неща от тоя род, защото беше кавалер на императора и гражданин на най-цивилизованата страна в света. И аз бях кавалер на императора и гражданин на най-цивилизованата страна в света, но за разлика от моя двойник нямах блестящ вид, напротив, а за честта и достойнството, и прочее неща от тоя порядък — срам ме е да си призная — напоследък бях престанал изобщо да мисля. Когато ме извеждаха при чешмата с многото чучури, на слънце, бързах да се порадвам на синевата, кротка като погледа на света Магдалена, на простора — ширнал се на юг до виолетовите снаги на планините, нашарен щедро от хората и природата със златни и зелени бои. Душата ми преливаше от благост и умиление, като че ли за пръв път виждах истинско небе и истински простор, в християнски олтар се възземаха на възбог езически химни, славех слънцето, тревите, любовта, която ми липсваше, а за честта и достойнството и за прочее неща от тоя порядък нищо не ми идеше наум. Какви часове, прелест, пленник беше оня Химериус, с перото си, пък аз бях — макар и за броени мигове — свободен човек!

Може би това беше налудничавост, кой знае. Защото за каква свобода става дума, когато моят пазач не ме изпущаше от окото си и всичкото място, където ми беше позволено да се разхождам, не надхвърляше десетина стъпки около чешмата, напред и назад. Но ония дни бяха необикновени, промяната в живота ми — внезапна и неочаквана, с обичайните мерки мъчно можеше да се определи кое е разумно в душата ми и кое е налудничаво. Химериус, предишният, имаше известно основание да ме гледа учудено и да поклаща глава…

Така вървеше времето, силата на лятото вече се източваше, Орион, божественият, започна да наднича вечер в зарешетената пролука на моя прозорец. И ето, едно септемврийско утро трябваше да оставя зад гърба си колибата и чешмата и да тръгна по оня път, който отдавна ме чакаше: дойдоха войници, качулати и с каменни лица, и ме поведоха мълчаливо към града. Беше настъпил ужасният ден, защото всяко начало имаше и своя край.

* * *

Сред големия безлюден площад, покрит с едри бели камъни, стърчеше бесилка, а под напречната й греда кротко висеше обесен човек. С вързани на гърба ръце и малко подгънати в коленете крака той тихо се полюляваше наляво, надясно и кой знае защо, тъй като не духаше отникъде вятър, никакъв полъх не долиташе от тъмнеещите се на юг планини.

Както вървяхме, гледах да отвличам вниманието си от онова, което щеше да стане, може би до обяд или по-скоро, но като минахме през площада и видях бесилката с обесения, разбрах, че съм загубил играта. Тогава улових предишния Химериус за ръка, казах му, че всичко е било глупост там, при чешмата, на поляната, и го помолих да ми повтори думите си за честта и за достойнството. Колкото и да бях изнемощял от слабост и страх, трябваше да покажа на тия варвари, че в жилите ми тече римска кръв.

Тая пустота, изцъкленото синьо небе, големите черни птици, които безмълвно прелитаха над бесилката, за да изчезнат някъде наблизо, като сенки, приличаха на зловещ сън, на ужасна приказка, измислена от жесток човек. Измислени, недействителни ми се сториха и високите каменни зидове, и назъбените стражеви кули, които се мернаха пред очите ми откъм източната страна на площада. Войниците пред сводестия вход на крепостта, с кожени шлемове, с дълги копия в ръцете си — и те приличаха на привидения, цветни фигури, пръкнали от страниците на отколешен пергамент.

Това мое чувство за недействителност се стопи и изчезна в същия миг, когато усетих нечий юмрук да ме ръга в слабините. След шарените шатри, бъбривите ручейчета покрай стоборите, спокойните каменни къщи и притихналите овощни градини, след тоя свят на весели цветове с гнезда на щъркели до комините видът на тази ужасна бесилка се стовари като камък отгоре ми, от безлюдието и черните птици въздухът като че ли изведнъж се изпари. Коленете ми отмаляха, забавих стъпките си, стори ми се, че съм попаднал внезапно в страната на сенките, макар че слънцето грееше много ярко над главата ми. Затова крепостната стена и стражевите кули, и войниците с кожените шлемове ми се видяха недействителни. Но всичко дойде на мястото си и придоби истинския си вид, когато усетих под ребрата си юмрука на войника, който ме водеше.

Входът на вътрешната крепост се затваряше от огромна двукрила врата, широка около пет стъпки и достатъчно висока, за да пропусне оттатък зида човек, възседнал кон. На дебелина имаше повече от два лакътя, беше обкована от горе до долу с железни блокчета и шини. От двете й страни се издигаха витите фасади на стражевите кули. Ние минавахме под каменния свод на тоя мрачен проход и излязохме в един огромен двор, залян от слънце, застлан със ситен и равен калдъръм. Имаше някакви постройки от двете страни, ниски и учудващо дълги, но очите ми бяха тутакси грабнати от няколко четвъртити масивни кули, които препречваха източната окрайнина на двора. Горната част на тия кули беше дървена, от дялани греди, подаваше се с бойниците си малко напред, а долната част, каменната, висока около два човешки боя, беше облицована с разноцветни мраморни плочи. Между две кръгли колони, под тежък сводест корниз, извезан с орнаменти, лъщеше желязна еднокрила порта.

Не беше необходима особена досетливост, за да разбера, че ме водят при хана. Защото насреща си виждах сгради, внушителни и величествени за тоя получергарски град, достойни за славата на човек, който упражнява върховна власт. Но ако видът на бесилката ме беше ударил като камък по главата, изгледът на двореца, който се мерна пред очите ми, веднага след като минахме през входа на крепостната стена, изпълни душата ми с изненада и изумление. Разбира се, тоя дворец не можеше да се сравнява с двореца на моя император, отстъпваше и на някои други официални сгради, но все пак взимаше очите и което беше най-важното и се хвърляше от пръв поглед — внушаваше уважение като прославен воин, стъпил здраво на могъщите си нозе.

И какъв воин, света Магдалено! Никак не даваше вид, че е само временно застанал върху тази земя. Напротив, напротив! Тежките каменни блокове, арките, мраморните колонади — това гледаше гордо и с някаква непоклатима увереност в бъдните времена.

Вървях, накъдето ме водеха, по сенчести коридори със сводове от малахит, по широки стълбища, покрити с разкошни кадифени настилки, през полутъмни студени зали, където светлината се цедеше като че ли капка по капка от тесните пролуки.

Оставиха ме да почакам в едно кръгло преддверие със зарешетени прозорчета, с дивани, със сърмени възглавници, с мечи кожи на пода. После ме заведоха при хана.

Той беше в работната си стая и изглеждаше много зает. Дори не ме погледна, когато прекрачих вътре, а продължаваше да разглежда един малък дървен макет.

Ханът държеше в ръцете си дървения макет и внимателно го разглеждаше. Тази играчка наподобяваше от пръв поглед колесарка или талига, но при повече вглеждане личеше, че е модел на някаква бойна машина, може би таран или нещо друго, което прилича на тарана. Всъщност аз нямах много ясна представа за устройството на тарана, знаех само, че е на колелета и че служи за разбиване на крепостни стени, но не ми беше известно с каква точно и по какъв начин се извършваше тази удивителна работа. Когато бойната техника дефилираше пред фронта на гвардията ни, на големите и тържествени паради, теглена от безбройни впрягове волове, катъри и роби, аз предпочитах да зяпам цветния букет отсреща, където аленееха разкошни млади устица и святкаха като пламъчета лъчезарни и лакоми очи. Какъв букет, какъв букет! Макове и божури, зной, а бойната техника с катърите и воловете — по дяволите, тя си минаваше, скърцаше, правеше мокро по настилката на булеварда и други неща, но аз не й обръщах внимание, гледах насреща божурите и маковете.

Та колкото и да не разбирах от бойни машини, стори ми се, че ханът държи в ръцете си макет на таран. Голяма работа, това не може да ме учуди, пък и нямах настроение за дивене след онази бесилка на площада. Но ханът!

Колчем си мислех за него в моята плетена от пръти кошара, все си го представях нисък, трътлест, кривокрак, в кожени гащи, с валчесто лице и закривени надолу мустаци. С котешки студени очи, понякога свирепи, понякога лукави, винаги лъхащ на кисело кобилино мляко. А хан Крум беше такъв мъж, че пред него моят император щеше да изглежда бездруго като чучело, напълнено със слама. Тоя човек имаше снага на дискохвъргач, на олимпийски първенец — висок, тънък в кръста, с могъщи рамене и прекрасна шия. Ръцете му бяха силни, ужасни, ръце на войник, който можеше с един удар да разсече човек на две. Но силата в тях беше някак стаена, обуздана, спокойна — два леопарда, прибрали се в леговищата си след сполучлив лов.

Лицето му беше слабо, скулесто, устните — тънки, прави, почти безцветни, като на богослов. Очите му бяха тъмни, напръскани със златисти точици, засенени с дълги, леко извити мигли. По израз приличаха на ръцете — спокойни, съсредоточени и като че ли вечно претеглящи нещо на много чувствителни везни.

Разбира се, има различни видове спокойствие и за да не бъда разбран криво, искам веднага да уточня. Има спокойствие, зад което се простира свят, изпълнен с милосърдие, размисъл, доброта. Такива са били вероятно очите на Христос — мъдри, всеопрощаващи, добри. И Мария Магдалена, лекомислената, и тя е заслепявала с добротата и великодушието на милосърдните си очи. Но има спокойствие, което прикрива свят от огньове и вулкани, зад чието мълчание скърцат зъби и съскат стрели. Очите на хана бяха тъкмо такива — измамна кадифена завеса над един тревожен и буреносен свят.

Тоя великолепен езичник беше облечен в меден византийски халат, поразтворен небрежно на гърдите и пак така небрежно пристегнат на кръста с тънък шнур. Под халата блестеше синя блуза, стегната около шията с тясно огърлие, бродирано със златна сърма. Панталоните, сини като блузата, бяха скроени по войнишки тип — тесни, почти прилепнали за бедрата, пъхнати под коленете във високи, червени ботуши.

Само една подробност от ханското облекло изглеждаше необичайна, причудлива за окото на ромееца: синята конусообразна шапчица, украсена с дълъг и провесен надолу червен пискюл. Каква шапчица, господи! Пясъци и пустини, диви племена, варварски пълчища, които тъпчат с копитата на конете си блясъка на Капитолия! Тази островърха шапчица напомняше неприятни неща.

И така, поради почудата си от вида на господаря, предизвикана от изненада и удивление, аз не успях да разгледам веднага залата, където бях въведен. Но още като прекрачвах прага, почувствувах, че влизам в помещение, приглушено, засенчено, потънало в полутъмнина, отрупано с килими и възглавници, застлано с цветни дългорунести кожи. Само предната част на това помещение, мястото, където стоеше ханът, беше ярко осветено от силна слънчева светлина. Тя струеше през един продълговат прозорец, изсечен под тавана, и падаше оттам като водопад над огромна дъбова маса, покрита със зелена атлазена покривка. Върху масата лежаха няколко пергаментни свитъци, пера за писане, глинено шише с мастило и по средата — усукан дебел камшик с жълта костена дръжка. Ханът стоеше на това осветено място в струите на светлия водопад, който се спущаше от прозореца, а другата част на залата и всичко, което беше вътре, изглеждаше забулено в сумрак.

Дали от тежките очи на хана, от чудноватата ли обстановка или поради онова, което очаквах да чуя — присъдата, — изведнъж усетих прималяване във всичките си стави, в коленете си, каменният под като че ли омекна под краката ми. В ушите ми пищяха някакви далечни свирки, водопадът, който се спущаше от прозореца започна да се обагря с виолетови и малинови бои. А може би това беше от слабата храна, месо не бях вкусвал цяла вечност, само едно мляко и понякога, много рядко, комат клисав хляб! Кой знае! Беше позорно за един римлянин да усеща каменните плочи омекнали в слънчевата светлина шарена, затова допрях ръка до челото си, потърках го и се престорих на човек, който малко иска да знае къде са го довели и какво искат от него.

Челото ми беше студено и мокро от пот.

После очите ми се спряха върху лицето на хана и в тоя миг почувствувах сърцето си сграбчено от ръка, която не познава милост. Неговите очи ме пронизваха като студени остриета, претегляха ме колко струвам. Бяха уверени в себе си, в справедливата си и безпогрешна преценка, както палачът е уверен в опитната си ръка. Раз-два и главата на осъдения се изтърколва върху камъните. Играеш на мъжество? Не се преструвай, не мога да понасям лъжците. В тоя момент ти си една оскубана кокошка и нищо повече, и хич не се насилвай да показваш поза на орел!

— Дайте на тоя нещастник чаша вино! — каза спокойно ханът.

Такава беше истината, той ми я каза открито с очите си и аз признах справедливостта му, поклоних му се до земята. Какъв мъж съм аз, господи? — удрях се по челото и плачех с глас като бито и изхвърлено на улицата пропаднало момиче. Защото, ако бях мъж, истински римлянин, коленете ми нямаше да треперят и погледът му щеше да отскочи от моя поглед, както отскача мечът от закалените плочки на войнишкия щит. Ако бях такъв герой, за какъвто исках да се представя, нямаше да мисля как изглеждам и как да изглеждам храбър, нямаше да играя роля, а щях да се държа достойно и просто като всички действително храбри мъже. Такава беше истината, в тоя миг за пръв път в живота си почувствувах, че не ми достигат сили, беше унизително, слабостта винаги унизява, пък аз бях представител на цивилизования свят — горко ми, горко ми! Късах кадифената си блузка, бродираната си кавалерска блузка, с якичката, с дантелките, но от това не ми ставаше по-добре…

Всъщност аз не правех нищо. Стоях на прималелите си крака и гледах тъпо в зеления атлаз на масата.

После отпих една глътка от виното, което ми поднесоха, и когато понечих да върна чашата, ханът с едно кимване ми заповяда да изпразня чашата до дъно. Аз се подчиних на господарската воля и изпих всичкото вино до капка. Запрепускаха коне, жребци, повя топлият вятър от юг. Каменните плочи застинаха неподвижни под краката ми, водопадът се избистри.

Сега щеше да започне разпитът и аз се прокашлях тихичко, за да изчистя гласа си — така ни беше учил нашият преподавател по реторика. Трябваше да се воюва някак, бесилката и човекът, който се люлееше под напречната й греда, не излизаха от съзнанието ми.

Случва се паметта да се върне назад, по отдавна изминати пътища, и в миг само да възстанови онова, което е видяно и преживяно в предишни времена. Най-вече, когато човек очаква някакъв фатален поврат в живота си или стои надвесен над вечното мълчание, пред самия враг на смъртта.

От господаря на българите не чаках милост, нали моят император се заканваше да изтреби до крак варварите, които бяха дръзнали да образуват държава в държавата му. Каква милост! Аз бях човек на императора, тъй ми се падаше. Нима вие, ромеите, ще пожалите някого от моите, ако го спипате в земята си? Ще го погалите по главата, но със сатър или просто ще го запалите насмолен, както правите с обсебените от дявола. Ти си виждал такива неща на площада пред патриаршията и макар да ти е ставало гадно и да си затискал носа си, сам дори една мишка не би подпалил, мислил си ги тия живи факли за справедливи и за неизбежни. Щом като вие ще запалите моя човек, защо аз да не метна въжената примка на шията ти? Въжето във всички случаи е по-добро от огъня, както аз съм по-добър и по-милостив от твоя господар. Бъди благодарен и отдай възхвала богу за моята доброта. Ако палачът те подръпне по-силно за краката, когато увиснеш на въжето, ти ще умреш сравнително бързо, а на кладата работата е по-друга, особено в безветрие и при влажни дърва. Ханът е като нубийския лъв, свиреп е само когато го предизвикат, иначе той е свикнал да пресмята и да обмисля жестокостите си, всекиму да отдава заслуженото и със справедлива мярка. Горко ми горко ми, как можах да попадна в тази страна, проклетите зелени хълмове! Но сега трябва да играя ролята на храбрец, да бъда мъж, да имам пауновото перо на шапката си, гледайте — кавалерът Химериус не се бои от смъртта и малко иска да знае, никак не иска да знае за тоя варварски господар. Ах, само земята да не пропадаше под краката ми!

Неговите тъмни очи пронизват хаоса, който е в душата ми, един обречен на смърт моли небето за помощ, кавалер от свитата на императора размахва храбро шапката с перото, всичко е огряно от пронизващия блясък на очите му. Бърша с ръка студената пот от челото си. Исусе, спаси!

Достойнството, честта. Хиляди пъти бих продал душата си на дявола за една шепа твърдост. Гледайте кавалерът Химериус знае да умира достойно, защото е син на най-цивилизованата нация в света, защото е завършил Магнаурската академия и може да пише, да превежда и дори да говори на латински език. Ах, само проклетата земя да не бягаше под краката ми! Шепа твърдост. Нищо повече, само шепа твърдост.

Ханът заповяда да ми поднесат вино. Тоя железен човек беше прозрял в душата ми, беше доловил от какво имам нужда, за да играя по-добре ролята си: земята да не се клати под краката ми, да изглеждам храбрец въпреки студената пот по челото си. Нали трябваше да изслушам една присъда, хлопване на врата, зад която цареше вечното и студено мълчание? Доброто вино превръща дори заека в храбрец.

После времето се разтегна, вратата зееше отворена. Чаках хлопването, но ханът като че ли ме забрави, заемах място в залата, без да съществувам. А той отново взе дървения макет в ръцете си и се извърна към неколцина мъже, които излязоха като оживели привидения из смрачената част на залата. Бяха гърци, познах ги по лицата и по облеклото. Към тази група се присъедини и един белобрад арабин, прегърбен, сух като мумия. Водопадът заливаше тия хора със зелени отблясъци и понеже ушите ми бучаха от виното, не чувах нищо от приказките им, всичко изглеждаше някак недействително, като сън. Действително беше само хлопването на вратата, което очаквах, но и то не идеше, бавеше се, аз стоях все още зад прага.

Така, като очаквах тоя разговор за макета да свърши най-после, видях, че към мене се приближава един огромен мъж, почти исполин, светлоок, наметнат с бяло наметало, обшито по яката с лисичи кожи. Тоя русокос Херкулес застана наблизо, започна да ме мери с тежък поглед от петите до главата и аз забелязах, че е славянски тип, че мустаците и брадата му са посивели доста и че в сините му очи блещукат незлобливи, присмехулни огънчета. Дъхът му миришеше ужасно на вино.

Той направи още една крачка, протегна ръка и аз усетих върху рамото си, една желязна лопата, с такива лопати моряците изгребваха житото от трюма на вуйчовия кораб. Той опипа рамото ми, пръстите му бяха като куките за абордаж, зави ми се свят от болка и от винени пари. Чух го да мляска, да сумти в брадата си, но не можеше да се разбере дали се смее или ръмжи по мечешки. Може би се смееше, защото ме потупа дружелюбно по гърба. Помислих си, че там ще останат синини, но какво значение имаше, нали стоях на прага и вратата щеше много скоро да се хлопне подире ми.

После видях пред себе си хана, леопардите в очите му скърцаха със зъби, лежаха си спокойно, сигурно още мислеха за дървената играчка. Тя беше сега на масата, приличаше на един голям плъх върху колелета, но нямаше опашка. Исполинът погледна хана и направи с ръка жест около шията си, примка, но незлобливо, очите му се смееха. Ханът поклати глава, сетне го чух да казва, че за това има време и че никога не ще бъде късно, ако потрябва. Русокосият се засмя с глас и пак ме потупа по рамото и тоя път може би по-силно, а ханът плесна с ръце и ония леопарди в очите му скръцнаха със зъби. Долетя някакъв придворен човек, във военна униформа: заслужавал двадесет пръчки по голо, задето ме въвел в залата с тия дрипи на гърба ми! Светът отново започна да се люшка и да се носи нанякъде. Предишният Химериус прошепна в ухото ми да правя безразлично и отегчено лице, но аз го пратих по дяволите, погледът ми се замрежи. Весела мрежа, през която всичко изглеждаше чудесно и като че ли направено от сребро. Сетне ханът каза да ме заведат в шивачницата и където е необходимо, за да заприличам на човек, с когото може да се разговаря по човешки. И леопардите се прибраха в леговищата си. Светът се носеше кой знае накъде, мяркаше се между сребърните неща пауново перо, една могъща десница ме поведе към вратата. Оттатък прага имаше живот, вечното мълчание беше изпълзяло надалече и макар че ми се гадеше от винените пари, както се бях облегнал на онази десница, дочух наблизо сладкия глас на света Магдалена, моята закрилница: пееше богохулни езически песни…

* * *

И така мила, не зная дали си обърнала внимание на това, но когато оня Химериус, с перото, прошепна в ухото ми да направя безразлично и отегчено лице, за да почувствува ханът колко съм храбър и че малко държа на милосърдието му, не зная дали е обърнал внимание на това, но аз пратих по дяволите тоя човек, престорих се на глух. Не ми трябваха неговите наставления. Откакто бях стъпил на варварска земя, той неотстъпно вървеше подире ми и това му правеше чест, нали не беше привикнал на суров и примитивен живот! Непрекъснато вървеше подире ми, спътник като собствената сянка, от която човек не може да избяга. Трогателно, трогателно! За такава вярност се заплаща с чисто злато. Е добре, но той не вървеше подире ми безмълвен, послушен, кученце, което следва господаря си през огън и вода. Носят господаря за гробищата, а кученцето припка след ковчега, смирено и с подвита опашка, дори не му идва наум да вдигне крак, за да се разпише някъде из пътя. Къде ти! Оня Химериус, с перото, изтъкваше много упорито присъствието си, напомняше постоянно за себе си, наставляваше ме, съветваше ме, държеше се като опекун, понякога надигаше глас доста настойчиво, по командирски. В Константинополис през най-добрите дни, когато лакомо поглъщах каквото ми паднеше от пищната трапеза на развлеченията, на патрицианските удоволствия, аз го слушах като най-примерен ученик, подчинявах му се, оправях крачката си в строя според неговата свирка. После вкусните неща от трапезата започнаха да ми поомръзват; той ми говореше нещо, пак наставнически, и аз пак го слушах, но му се подчинявах някак пряко сила и с много тъжно чувство в душата си. Идеше ми да затворя вратата си под носа му и ако не го правех, не го правех, защото не ми стигаше достатъчно смелост, пък и не знаех какво ще се случи по-нататък, как ще живея, след като той остане зад вратата. Затова крачех според свирката му, слушах го, продължавах да бъда примерен ученик, а тъгата в душата ми растеше, надигаше се, една помътняла река излизаше от коритото си. Ах, тоя човек с пауновото перо на шапката си! Той ме държеше във властта си или аз се оставях да бъда във властта му, все едно, трябваше да се хитрува, за да не потъна в мътилката. Така, като го слушах и изпълнявах заръките му, аз си мислех за зелените хълмове, ходех по белите пътища, превръщах се на див варварин, ревях, „Хуу!“ през дъждовните нощи и размахвах секира като пиян скит. Но да тръшна вратата си под носа му — не се решавах, пък и не ми достигаха сили.

Той ми каза да направя безразлично и отегчено лице и аз го пратих по дяволите, защото вече имах опит, бяхме на варварска земя, случвало се беше на няколко пъти да му посочвам пътя. Спомняш ли си оная нощ, при реката, водеха ме за Плиска? Той заповяда да не докосвам месото, което войниците бяха ми подхвърлили за вечеря, но аз не го послушах, а оглозгах хубавичко мръвките и както виждаш, от това не излезе нищо лошо. Ако не бях се превърнал на куче, за да глозгам, кучетата непременно щяха да видят сметката ми на другия ден. Тъй или иначе, но оня Химериус, с перото, беше надвит, за пръв път не изравних крачката си според свирката му. Една победа, разбира се, но ми се плачеше, защото го обичах, тъжно е да празнуваш победа над човек, който ти е мил.

На другия ден реших да яхна онова дръгливо муле, а той се противеше ужасно, кълнеше ме да не опозорявам честта на дедите си, в края на краищата аз бях патриций, кавалер на императора, мулета и катъри яздеха само хора от трета ръка. Имаше право, не му възразих, но все пак яхнах мулето — Плиска беше далеч, а от изранените ми и подути крака течеше кръв. Като ме видя върху кльощавия гръб на добичето, той закри с ръка очите си, срамуваше се за мене, за достойнството ми и това ме накара да изляза от кожата си. „Слушай — казах му, — ако има някой виновен за тоя позор, не го търси на друго място, а погледни себе си. Не си привикнал на дълъг път, краката ти са изнежени, никога не са стъпвали боси на земята. Ти направи от мене свое подобие, когато исках да поскитам някъде навън, по хълмовете, по белите пътища, по-далеч от шумотевицата на столичните булеварди и площади, ти казваше, че това е несериозно, лекомислие, препоръчваше ми една разходка по крайбрежния булевард и заповядваше на робите да оседлаят най-гиздавия, но и най-кроткия от конете. Така ме учеше да живея, по твой вкус и разбирания, затова сега съм негоден за по-мъчен път.“ Той не отговори нищо, продължаваше да крие очите си, изглеждаше съсипан от огорчение. Отминах, и в сърцето ми преля жалост. Казах си: защо му се сърдя? Нима е предполагал някога, че ще попадна във варварска страна, че ще спя на гола земя и ще изкачвам усойни дефилета?

Исках да ти кажа, мила, че преди да ме отведат в оная ужасна зала, с водопада, който се спущаше от прозореца, ние с него бяхме имали вече доста разправии, пред хана не стоеше послушният ученик на кавалера с перото. Пред господаря на българите стоеше човек, усъмнил се в мъдростта на учителя си, но не съвсем, позагубил вяра в достойнствата му, но с още очарование в сърцето си от някои негови отделни схващания и постъпки. Веднъж протяга умолително ръце и шепне с много любов: учителю, помогни! Друг път той го отпраща при дяволите с очи, в които няма дори капчица топлина.

Аз ще ти разкажа, мила, ние ще имаме сигурно много време да си приказваме така, един до друг, сами, докато ти си в планината и събираш сено с оня дръвник Хилвуд, а тук, в селището, е останал само старецът Мусокий, който нищо не вижда, но знае много неща за изминалите времена; аз ще ти разкажа как ханът на българите ми даде възможност да прозра голямата истина за оня човек с перото, моя двойник, и как си мисля сега, че съм се отделил завинаги от него, особено след снощната случка с вълкодава Панас. Зная, че Хилвуд не изпитва добри чувства към хана на българите, но какво пък, и аз не изпитвам добри чувства към твоя Хилвуд. Вълци да го ядат макар! Няма да лея сълзи по него. А ти, мила, не ме кори за лошия език. На раменете си нося волската кожа на стотника Бутаул, кадифената кавалерска пелерина е само спомен, спомен. И после, аз победих Панас, ти видя с очите си това, такъв ужасен звяр, а победителите не говорят с копринени думи, с думи от старо тънко сребро. Но приказката ми беше за хана, за господаря на българите, тоя красавец с продълговати очи, полубог, с него и света Магдалена би сгрешила, но тайно, много тайно, за да не я изгонят от книгите за светците. Какъв господар! Казах ти вече, моят император и телом, и особено духом прилича на сламено чучело в сравнение с него. Слушай, слушай, аз ще ти разкажа някои неща за тоя велик човек, за чудните дни, които прекарах в сянката му, и ти ще разбереш защо оня Химериус, с перото, вече е напълно отчаян от мене. Ела по-близо, старецът Мусокий не вижда нищо, ние сме сами, и докато ти събираш сено в планината, аз ще ти разкажа много, много неща…