Андрей Гуляшки
Кавалерът Химериус (2)

Глава втора

Събуди се на разсъмване. Скрит в шумата над главата му, един дрозд чуруликаше прехласнато любовната си песничка, а от съседния габър свирукаше кос, правеше усилия да съчини нещо за пред хората, но си личеше, че не му върви. Каквото и да подхванеше, всичко се нагаждаше някак си към оная еднообразна свирня, с която воловарите подканяха добитъка си на водопой. Но той я повтаряше упорито, натрапчиво, сякаш сто души воловари пояха говедата си, и дроздът не издържа — покрусен помаха главичка нагоре и надолу, сякаш призоваваше и земята, и небето да му бъдат свидетели, разпери криле и отлетя. А косът свирна подире му тържествено и победоносно, подскочи няколко пъти от радост и както правеше всяка заран, започна да оправя черната си перушина перце по перце. Дроздът с песничките си, а той с внушителната си външност на хански ковчежник — всеки по свой начин търсеше успех в прастарата игра на любов.

Химериус, смъкнал наметалото от главата си, слушаше полусънен нежното чуруликане на дрозда и деловата свирня на коса и не можеше веднага да си припомни защо лежи под тая разперена бука, насред гората и направо върху твърдата и гола земя. Най-напред му се стори, че е в старата кошара от плетени пръти, където го държаха през първите няколко седмици на пленничеството, защото по онова време ханът отсъствуваше от Плиска. Досами кошарата бяха натъкмени дълги дървени корита и в тях чердите утоляваха жаждата си по пладне и привечер, а гледачите им свиреха почти по същия начин, както сега свиреше косът от височината на своя клон. Затова, като слушаше коса, той си спомни най-напред тая кошара от пръти, първото му жилище-затвор в страната на българите. И си мислеше, че всички българи живеят в хижи като неговата и когато една заран го поведоха към крепостта, за да го представят на хана, много се учуди, защото това, което видя, не приличаше никак на представата, която имаше в ума си. Между дълбокия вал и първата каменна стена, която опасваше града, зеленееше широко поле, оживено от добитъка, който се рееше из тучните морави, загадъчно и някак непривично с огромните кобилици на бунарите си, вирнали самоуверено гигантски показалци към бездънния купол на небето. Оттатък широкия пояс на стената започваше окрайнина, прорязана с окопи, повдигната тук и там от площадките на землените укрепления, кръстосана от високи плетища и завардена с четиристенни кули, наполовина зидани с камък и наполовина изградени от дебели дъбови греди. Като гледаше тая настръхнала земя, която никак не даваше вид, че е лесна за овладяване, а, напротив, показваше зъби и нокти, вълчица, светкаща с очи до леговището си, Химериус си спомни за плановете на Никифор и замислено поклати глава. Много гърла ще прегризе вълчицата, а дали ще се даде, само един бог знае. Както само един бог знае защо варварите бранят толкова ревниво свободата си, когато нямат нищо, което да си струва кръвта, за да бъде защищавано. Сам той никога не би помислил да дохожда с меч в тази страна, предпочита да гледа надбягвания с колесници на форума, да играе на криеница със съдбата, като залага на зарове, но Никифор казва, че ако Византия не глътне Плиска, ще дойде време Плиска да хване Византия за гърлото така, както дивите готи са забили някога ножа си в самото сърце на цивилизования свят…

Изминаха укрепената окрайнина, и като навлязоха в града, Химериус видя, че и българите, както всички хора по божията земя, живеят всеки според състоянието си и съсловното си положение. Най-бедните, може би пленниците, освободените роби и семействата на слугите, изтикани в най-външните градски покраища, живееха сврени в землянки, ями, издълбани в земята и покрити отгоре със слама. После идеха шатрите, големи и малки, с дворове и без дворове, но всичките пъстри и засмени, шарени, напомнящи някакъв странен, чуден и далечен свят. Където шатрите завършваха, започваха каменни домове с покриви от плочи или греди, сред широки дворове, оградени с високи и дебели зидове. Целият този голям и кой знае защо някак си притихнал град дишаше сред китна зеленина, сред овощни градини, окъпан от щедро слънце, оросен от безброй вадички и ручейчета, които ромоляха покрай стобори и зидове, притулени с папрати, бъзови храсти и нестъпкана трева.

Слънцето, тишината и ручеите, и веселите шатри, и щъркелите, които бодърствуваха по на един крак до гнездата си, стъкмени върху плоските покриви на каменните къщи — това изведнъж помръкна пред очите му, когато най-сетне излязоха на големия площад, откъдето се откриваше изгледът на силно укрепената малка Плиска — престолната твърдина на българския хан. Точно насред площада, гол и покрит с едър калдъръм, безлюден, сякаш всичко живо наоколо беше отдавна замряло — насред площада стърчеше бесилка, а под напречната й греда висеше човек.

И Химериус, като гледаше с ужасени очи обесения, в същия миг си спомни за своята кошара до големия вал и изпита силна болка в сърцето си, че го бяха извели оттам. Беше живял в разкош, сред най-нежни мрамори, завеси и балдахини, но сърцето го заболя за колибата от плетени пръти, която служеше за обор.

Такива мисли и спомени извика в паметта му свирнята на коса. Сега нямаше дори колиба, гората му служеше за дом, ланската шума — за постеля, завиваше се с кожа от вол. Да даде бог сто години на това животно Бутаул! Как щеше да изкара нощта без неговото наметало?

Горе, високо над главата му, короните на буките започнаха да светлеят, невидимото слънце вече багреше върхарите им с мека виделина — една смесица от старо сребро с почервенял бакър. Скоро бакърът ще се стопи и над гората ще ливне, като всяко утро, краткотраен сребърен дъжд. Ставай Химериус, протягай ръце и вземай от среброто, за да го лиснеш на лицето си! Нали така правеше сутрин? Разтваряше завесите на прозорците и протягаше ръце… Е, не за да плискаш със слънце лицето си, много ти беше притрябвало тогава слънцето, а защото главата ти тежеше от снощното вино и трябваше малко свеж въздух, няколко глътки, за да проветриш задрямалия си мозък. Затова протягаше ръце — една сладка прозявка и няколко глътки чист въздух. Хайде, нека влиза слугата, за да вчесва косата ти. Внимавай, Андреас, ако ме скубнеш, ще заповядам на Палистрат да изскубне един цял кичур от брадата ти! И не се подсмивай, защото ще дойде такъв ден, когато аз наистина ще заповядам на Палистрат да те накаже.

Имало е и такива дни, но кой знае къде са отишли. Сега няма прозорци, няма завеси и затова Химериус виждаше слънцето, първите му лъчи, които галеха върхарите, и много му се щеше да протегне ръце, за да си напълни шепите с мъничко топло сребро. Как беше вкочаняло тялото му през нощта, господи! Всичко го болеше, всяка става, и мускулите, и костите, и пръстите на ръцете. Беше заспал мокър, а сега дрехите му са само влажни и това е добре, защото хората на Славун ще се смеят, ако се яви при тях с мокри одежди. Топлинка, топлинка, нека по-скоро това сребро да покапе през клоните! Той ще го събира капка по капка, както лихваря — сребърните си монети.

Чудно, че оная глутница не беше успяла да го открие. Вълци ли бяха, или рисове? Рисовете не ходят на стада.

А докато чака топлината! Андреас, защо не носиш закуската? Пак ли ще ми донесеш мляко, подсладено с мед, сладкиши от разбит на пяна белтък, бяло месо от пиле, поръсено с нарязани маслини, и вечните фурми, и вечните портокали? Върви по дяволите!

Докато го държаха в онази колиба от плетени пръти, до големия вал, носеха му за закуска мляко, сипано в кратуна, подсолено, неварено. Лъхаше на земя и бърбонки, на козина, но колко вкусно беше, Андреас! Плюя на твоите сладкиши от разпенен белтък! Донеси ми за закуска мляко, диво, варварско, и аз ще те снабдя с билет за комедийния театър, ще ти осигуря място във форума, прилично за мъже къде-къде по-достойни и почтени от тебе!

Ти се пулиш, не вярваш на ушите си? Не допускаш, че господарят ти е възлюбил млякото на варварите — неварено и над всичко отгоре подсолено? И поднесено в съд, кратуна някаква, от какъвто дори робите на баща ми не пият? Не ме обиждай, стари глупако, с учудването си, защото ми иде да те прасна по главата ей с тази волска кожа така, както снощи мене ме прасна по главата оня звяр, Бутаул. Добър е бог, ще дойде може би сгодно време да ти обясня как и защо възлюбих и суровото мляко на варварите, и мръвките им от недопечено конско месо. А сега аз нищо особено не мога да ти кажа по този въпрос, защото и на мене самия нещата не са ми ясни. Обирай крушите си и не прави жалостива муцуна заради силните думички, необичайни за моя говор, на каквито ти не си свикнал. Знаеш ли, че започна да ми прави удоволствие да изговарям подобни думички? Трябва да свикваш. Слугите нямат право да показват жалостиви муцуни. Това разваля доброто настроение на господарите им. Научи се да търпиш!

Химериус въздъхна. Ах, да имаше една кратуна с мляко! Той се изправи с мъка и с още по-голяма мъка поразкърши вкочанелите си рамене. Как боляха тия простинали кости и вдървени мускули! Слънце искаха, но проклетото си правеше оглушки, свикнало беше да се разхожда по върхарите. Долу, измежду гладките стволове и прогнилите хралупи, лъкатушеше рядка, белезникава мъглица. Където случайно я докосваше промъкнал се през шумата слънчев сноп, там се подпалваше тутакси разноцветен огън, просияваше небесна дъга. Но тоя огън не можа да зарадва дори очите му — не топлеше. По-рано, преди да падне в плен, когато му се случеше да наблюдава тая игра на слънцето с мъглата, в душата му запяваше хор от ангели, възнасяше благодарствени химни към твореца, който беше изчислил и създал това чудо на цветовете. Сега хиляда такива чудеса би разменил за два истински въглена.

Като нямаше възможност да размени всичките смайващи дъги за два истински въглена, той реши да търси слънцето. Градски човек, без какъвто и да било опит в горските работи, по инстинкт чувствуваше, че може да срещне слънцето само на някоя по-големичка и открита поляна. Или в края на гората, където, според онова животно Бутаул, извиваше пътят за Славуновите поселища.

И така, беше дошел от изток, на тая страна трябваше да търси и пътя за Славуновата земя, и спасителното слънце. Точният изток мъчно можеше да се намери, поради гъстата шума и клонищата, които закриваха небето. Но през пролуките им лъщяха тук и там късчета синева — най-ярките и най-светлите от тия късчета сочеха изтока, защото в утринните часове силната светлина идеше само от изток.

Краката му тежаха, едва ги влачеше, сякаш мъкнеше топузи, като осъдените. Виеше му се свят, някакво лято зверче скачаше в стомаха му, хапеше го със зъби. От вчера сутринта не беше преглътнал залък каквато и да било храна. Опря рамо на едно дърво и се замисли: кога е било това „вчера“? Ако се намираше в Константинополис, разстоянието от днешното до вчерашното щеше да се равнява на една шепа време. Ръката е бръкнала в сребърна купа, пълна догоре със скъпоценни дреболии, и сетне, когато разтваря пръстите си, върху дланта блестят бисерчета, утринната Венера се е разпаднала на мъниста и всяко зрънце прилича на капка роса. Но той не е в Константинополис, златния Полис, столицата на света, а е на враждебна варварска земя, сурова и дива. Затова времето, прекарвано в тази страна, не е шепа скъпоценни дреболии, а железни топузи, закачени за краката вериги, които правят пътя от вчерашното до днешното по-дълъг от всичките пътища, тръгнали през планини и полета за златния Полис.

Хайде, каква полза от тия сметки, времето в Константинополис има една дължина, в Плиска — друга, а тук, в преддверието на Славуновите поселища, то с вълчица, която го дебне на всяка крачка, от всеки храст със святкащи, изгладнели очи. Господи, оня звяр в стомаха му трака със зъби, хапе, дращи с нокти. Нищо не е слагал в устата си от вчера, отпреди сто години, и това е непоносимо, и това не може и не бива повече да се търпи. Чуваш ли, Андреас?

Ето ти случай да докажеш, че си верен слуга, нахрани господаря си? Не искаш? Добре ти е да се излежаваш на слънце и да се заглеждаш мижешком в голото място под туниката на Ниса, когато тя се навежда над ведрото, за да гребне вода… Малко ще ти бъде, дъртако, ако заповядам да те увесят на някое дърво с главата надолу. Да мърлявиш голото място под туниката на Ниса с късогледите си старчески очи! Какво от това, че си ме държал на скута си още по времето, когато съм лазил. Ще те обеся с главата надолу, защото съм гладен, зверски гладен, унизително гладен, господи, прости ми! Не ме интересува никакъв Андреас и никаква Ниса, да вървят по дяволите, нищо не искам да зная за тях! Глътка мляко, късче месо, макар и конско, макар и сурово!

Да ям, да ям! Една недопечена мръвка от конски бут е по-сладка от всичките голи хубости на Ниса, защото аз съм опитвал и едното месо, и другото, робинката Ниса самичка ми е предлагала, и зная кое как изглежда и какво е на вкус. Парче месо, парче месо, всичко друго е суета, както е казал Еклезиаст, както са ме учили, че е казал Еклезиаст, дяволите да го вземат!

Свлече се на земята, върху шумата, и улови главата си с ръце. Пред очите му играеха червени и виолетови пламъчета, челото му пареше, а по гърба му отново плъзнаха мравките, на гъсти рояци. Лесно му е било на тоя Еклезиаст да разправя, че всичко е суета, защото е бил сит и пресит, какви ли меса не е ял и какво ли не е имал на трапезата си! За преситения всичко може да изглежда безсмислено, излишно, глупаво, отегчително, но я изтегли блюдото из ръцете му, разлей виното му, изсечи овошките, които има в градините си, заколи кокошките му, разпилей зърното, складирано в хамбарите му, и тогава го запитай него, преситения, дали всичко, което си му отнел, е суета. Ако ти каже „суета“, ще те излъже, защото гласът, с който ще произнесе тази дума, ще бъде плачлив, защото ръцете му ще треперят, а очите, с които ще те гледа, ще бъдат непременно очи на ограбен и съсипан човек… Еклезиаст, лъжец, позьор като треторазреден актьор! Или разплут от срамни болести женолюбец, който вече не е мъж, за да обладава, или дъртак с изгнили зъби, безпомощен да сдъвче дори къс варено пилешко месо!

Ах, да се мернеше кокошка отнякъде, ей така би извил шията й, би отскубнал главата й, макар това никога да не е вършил по-рано, нито да е смятал способен да го извърши. Ще я оскубе, изчисти и в краен случай, ако не намери огън, ако не успее да си накладе, ще я стопли до гърдите си (струва му се, че са нагрети като пещ), ще я затопли до гърдите си и пак ще я изяде. (Дори ще схруска и изгълта по-дребните костички, защото една кокошка — това не е бог знае колко голямо ядене за един здрав и прегладнял мъж.)

Една кокошка сред букет от алени и виолетови пламъчета! Химериус се засмя — много пъти беше виждал печени кокошки, полегнали в сребърни тави, гарнирани с всякакви видове цветни зеленчуци и плодове, но жива кокошка! Ах, жива кокошка не беше виждал кой знае откога, от онова детско време може би, когато прескачаше във вътрешния двор на вилата до морето, за да получи от ръцете на беловласия роб паничка златен мед… И това беше в реда на нещата, защото по булевардите на Константинополис живи кокошки не се разхождат, нито около форума, нито около театрите и дворците! Къде можеше да види жива кокошка?

Сега проклетницата стоеше отпреде му и се пъчеше нахално и лукаво, като търговка на млади момичета. Нищо, той знаеше, че това е от огъня, който пареше челото му, видение, предизвикано от слабост и глад. Ето, поклаща глава, вдишва по-дълбоко въздух и от кокошката не остава дори перце: има само храсти, грапави стволове на високи дървета, гора, глуха и дива варварска гора.

На изток, на изток! При слънцето, което ще го стопли, при пътя, който ще го заведе в страната на Славуна!

Химериус се изправи, погледна към върхарите, сплетени над главата му — наляво се мяркаха лъскави сини прозорчета, обилна светлина ручеше през тях, натам трябваше да върви, към слънцето, към утринния час на деня.

Ето тъй, тук шумата изглеждаше като че ли утъпкана и гората не беше толкова дива и усойна. Отгоре идеше повече слънце, на места лъкатушеха слънчеви пътеки — сигурни признаци, че някъде наблизо завършва тоя затънтен горски свят. Още малко, двадесетина крачки, можеше да заложи волското си наметало, че след двадесет крачки ще излезе най-после на белия божи свят!

Крачките бяха толкова, не се излъга в броя им, а белият божи свят представляваше една широка поляна, почти равна, зелена, потопена в светлина, заляна с прозрачно сребро. Тази поляна се усмихваше свойски, мамеше очите, предлагаше гръдта си, накичена с жълтурчета, с лайкучка, с безброй лилави, морави и розови диви цветчета. Ела, легни, отпусни се сред дъхавата морава, затвори очи, ослушай се в жуженето на горските пчели и преди да се унесеш в блажения сън на праведниците, благослови твореца за милостта му, че те е извел до тоя малък земен рай! Или ще дръзнеш да твърдиш, че в твоя царствен Полис има такива чудеса? Хайде де, толкова се срещат, колкото девственици ще намериш в публичния дом зад градската Митрополия!

Такива чисти и прелестни чудеса не се срещаха в царствения Полис — там имаше много улици с дървета, булеварди от камък, озеленени с шпалири от кестени, градини, опасани с железни огради, където вечер свиреха оркестри и младите хора от народа танцуваха на поляни като тази… В парка зад императорския дворец, да, но там градинарите подстригваха тревата ако не всеки ден, то поне всяка седмица, цветята бяха подредени на редове и във фигури, имаше много наперени и горди помежду им, от Италия, Африка, от островите: князе, княгини и принцове, с корони, огърлици, чалми, но опорочени, ах, развратени от погледи и похотливи ноздри, и нито едно цветче — прелестно заради невинността си, девствено поради отшелническия си живот!

Химериус съзерцаваше тази хубост с натъжени очи. Преди две години, видеше ли я, щеше тутакси да си спомни възторжени стихове от някогашни поети или сам би съчинил нещо наум. Ето го Пан, застанал насред поляната, свири с малката си флейта, а зад храсталаците надзъртат нимфи с пламнали погледи, нетърпеливи да се отдадат на дълго очаквания сватбен танц с Бакхусовите синове. Или нещо подобно, но във всеки случай поетично и необуздано, еретическо, не за пред хората, подходящо за пияни актьори. Сега никакъв Пан не се мяркаше пред очите му и никакви красавици с голи гърди. Тревата си беше трева, цветята — жалки лайкучки, мизерни жълтурчета и разни други овчарски пъстротии. Да беше негова и да имаше кому, цялата тази поляна с удоволствие би продал, и без да трепне сърцето му, за една кокошка, да речем, или за коматче пшеничен хляб! И за какъв дявол му беше притрябвала, нали търсеше изток, пътя, който се виеше покрай гората и водеше за Славуновите поселища, където има къщи, огън, добитък, където доят мляко и месят погачи, и жарят месо… Тъй, слънцето блести откъм дясното му рамо, вървял е, глупакът, на север, излъгали са го ония сини прозорчета помежду върхарите или пък очите му са невежи, проклетите му градски очи! Дето за миг могат да разпознаят арменката от антиохката, нубийката от египтянката, развратената хетера от по-малко развратената, а тук, в гората, са като провинциални дръвници, доведени и изоставени в пъпа на празничния константинополски пазар. Да върви на север вместо на изток, посред бял ден, какъв герой, какъв мъж!

Като помисли така, той изведнъж се сепна — сякаш до ушите му беше долетял отнякъде си железният смях на хана: „Какъв човек си ти, какъв мъж?“ Господи, неговият собствен мозък повтаряше думите на хана, толкова надълбоко се бяха вдълбали в душата му! Когато ги чу за първи път, сякаш усети върху сърцето си ония насветлени до червено железа, с които жигосваха робите по раменете — толкова бяха унизителни, толкова го притискаха към земята! Но той беше потомък на Клавдиевци все пак и когато го запитаха какъв човек е, събра мъжество в сърцето си и отвърна:

— Патриций, син на патриций!

Кой знае защо, ханът каза тогава, че у тях, българите, млякото си е мляко, а суроватката — суроватка. Суроватката дават на псетата, а никой не казва на суроватката — мляко…

Да, сетне имаше много подходящи случаи, за да се увери сам, че е за псетата, а ето и сега — луташе се из гората като момиче, не можеше да налучка посоката, откъдето беше дошел! „Какъв човек си ти, какъв мъж?“

Буца заседна в гърлото му, очите му се напълниха със сълзи. С какво беше заслужил божията немилост? За това ли го беше възненавидял бог, задето не четеше с голяма охота житиетата на светиите?

И както стоеше оклюмал, натъжен и почти разплакан, изведнъж разтърси глава, сви юмруци и погледна с омраза към небето. Житиетата ли? Ще почакаш! Ще почакаш, и още колко!

Извърна се към един храст, за да утоли стоешком една своя естествена нужда, предоволен от богохулството си, от смелостта си, но отчаян като човек, който сам скача в пламъците на ада и тогава — пак изведнъж — нададе победоносен вик, един варварин, достоен за наметалото си от волска кожа! Дори забрави последното копче на кадифения си панталон… Защото от този храст се усмихваха право в очите му горски ягоди, планински ягоди, приветствуваше го надеждата, която не изглеждаше много смутена от богохулните думи и срамния му жест.

Нахвърли се върху плодовете с вълча стръв, макар и да го бяха приучвали още от дете да не дава воля на лакомията си дори когато е прегладнял. Да вървят по дяволите навиците, доброто възпитание, толкова е хубаво да усеща устата си пълна и рубинения сок в ъгълчетата на устните си, и гърлото му да преглъща, да преглъща! Та това е по-приятно от целувката, мили поети, от любовната целувка, която се купува с чисто злато!

Имаше ги навред тия диви горски ягоди и Химериус пълнеше шепите си, ядеше, не повдигаше глава. А когато слънцето изскочи на няколко лакътя над гората и започна да припича, той неусетно се намери в дъното на поляната. На това място ромолеше ручей, скрит сред тревата и папратите, и по-надолу, където имаше падинка, пълнеше плитко езерце, няколко стъпки широко. Сгорещен под наметалото си, което не смееше да свали, той застана до сами езерцето, за да си отдъхне, преди да се напие със студена вода. Погледна в огледалната възсинкава повърхност и от почуда отвори уста. Едва не се стъписа. Лежеше в краката му — малко скъсена, разбира се — фигурата на някакъв варварин, наметната с кожа, раздърпана на гърдите, с разчорлена коса и ококорени очи. „Господи, аз ли съм това?“ — прошепна Химериус и у същия миг почувствува угризение, задето изрича името господне, защото си спомни, че преди малко го беше най-безсрамно похулил. „Но тогава бях гладен! — оправда се Химериус. — И после, аз отдавна съм казал, че тази работа с четенето на житиетата няма да я бъде!“ Като помисли така, той реши, че е уредил задоволително малката свада със своя бог и отново отправи погледа си към водата. „Това е толкова патриций — въздъхна Химериус, загледан печално в образа си, — колкото аз съм девственият свети Йосиф неспособният мъж на пресвета дева Богородица, майката на Исуса Христа!“

Безсилен да промени положението си, да внесе мъничко подобрение в окаяната си външност, той се търкулна на припек върху тревата и затвори очи. Наоколо му жужаха диви пчели, миришеше сладко на затоплен бъз, поточето мърмореше приспивно над главата му. „Какъв свети Йосиф съм аз? — засмя се в полусън Химериус. Той беше напълнил стомаха си с чудесни горски ягоди, чувствуваше се отлично. — Един бог знае колко такива като Ниса са зачевали от мене, да не броим хетерите! Тях света Магдалена, покровителката, ги е научила на най-чудното изкуство: да се любят, без да връзват плод!“ Пак се засмя, но този път съвсем несъзнателно, защото сънят вече го носеше, отнасяше го към синьото си царство…

Събуди се в преизподнята. И така му се падаше! Усетеше ли се в добро разположение било от хубаво ядене или от силно вино, или поради печалба от някое рисковано обзалагане, тутакси започваше да отпуска езика си и в това си увлечение не знаеше мярка: сядаше редом до света Богородица и най-интимно слагаше ръката си върху коляното й. С Блажения Августин играеше на зарове, предлагаше му най-скъпата от любовниците си, за да му уреди среща със света Магдалена. Така и сега — преди да заспи, намекна нещо за свети Йосиф, нещо, което засягаше достойнството на мъжа, и ето че небето беше решило да си отмъсти. Нека най-после и патрициите да си знаят езика! Един здравеняк светец, главорез сигурно, преди да се похристиянчи, връзваше ръцете му с дебело въже. Не чакаше да се пробуди съвсем, а си вършеше работата и по това се познаваше, че е от долен плебейски произход. Защото един патриций никога няма да връзва заспал или полусъбуден човек. Може да му пререже гърлото или да забие копието си в сърцето му, но да го връзва в едно състояние на полудрямка, полусън… „Хей, така ли ви учат горе в рая?“

Химериус дойде на себе си, извърна се по гръб, сви колена и ритна силно простака в слабините. Простакът изрева и се претърколи, но пък друг изникна изневиделица и като повалено дърво се сгромоляса отгоре му. Каква тежест, господи, и каква ужасна, отровна миризма на лук! После една ръка се стовари върху лицето му, тежка и грапава като дъбова цепеница, и всичко се превърна в тъмнина.

Развиделяването започна постепенно, бавно се разтваряха завесите, които прикриваха светлината. Когато краищата им напълно се отдръпнаха, Химериус видя най-напред поточето — то си беше същото, ромонеше все същите си тихи и несмели припеви. А той седеше до поточето и усещаше, че някой го подпира отдире с коляното си. Косите и лицето му бяха мокри, устата му се пълнеха с кръв. Един мъж стоеше до него, встрани, и затуляше слънцето. Защо му взимаха слънцето? Какво искаха тия изчадия на ада от него?

Избърса брадата си, по която се стичаха струйки кръв, и повдигна глава.

Така се срещнаха двамата за пръв път. Седналият, патрицият, беше нагизден в кадифе, но изглеждаше смачкан, окалян като прасе, жалък и смешен с това наметало от волска кожа на гърба си. Изправеният, макар и облечен в космати кожени гащи и в дълъг кожух с вълната отвън, наметнат на голо, приличаше на някакъв местен Херкулес, стъпил по господарски на земята и сякаш враснал в нея като млад дъб. Той имаше дълги коси, но прави, лицето му беше широко, грубо, с могъщи челюсти на месоядно животно, осветено от големи, студено съсредоточени кестеняви очи. Не можеше да се каже, че очите му бяха лоши, зли, нито пък беше разумно да се обзаложи човек, че от тях следва да се очаква само добро. Но едно изглеждаше съвсем сигурно — че умеят да бъдат според случая или ужасно лоши, или прекалено добри. В тоя момент, като наблюдаваха странното човешко същество, което седеше на земята с окървавена муцуна, прилично много на ромеец, но с българско бойно наметало на раменете си, те като че ли се колебаеха какво по-точно да изберат — благия мир или цепеницата. Защото тоя мъжага наистина държеше в лявата си ръка чепата небелена тояга, дебела колкото цафарата на възрастен мъж.

Химериус избърса с ръкав кръвта от лицето си, дантелената му маншета почервеня. „Сега приличам на един гаден месарин“ — мина му през ума. От някакъв тъмен ъгъл на душата му подскочи разярено кученце, изквича и го захапа за сърцето.

— Див варварин! — просъска злобно Химериус. — Животно, дива свиня, шопар!

Тук не беше Константинополис, за да прескочи до съседния дюкян за нови дантели.

Тогава мъжагата извърна глава към другаря си и произнесе на славянски с мек напевен глас:

— Тоз човек, чичо Добрета, май че кълне и двама ни на кучия си ромейски език. Как гледаш ти на тази работа?

Той поразмърда кривака си, сякаш чакаше и от него някакъв мъдър съвет.

Побелелият и попрегърбен чичо Добрета, който и на стари години не отстъпваше по ръст на младия си спътник, поклати глава и прекара бавно пръсти през брадата си, сплъстена на бели вълнисти фъндъци.

— Дали ни кълне, или казва нещо друго — отвърна чичо Добрета, — аз, момчето ми, не мога да отсъждам. Не ща да си кривя душата! Ей ги! И духът на гората, и духът на тази рекичка. Надничат из храстите и слушат. Слушат ни какво си приказваме! Ако объркам и напразно наклеветя човека, горският дух ще помъти очите ми и вляза ли в гората, никога не ще мога да изляза от нея. А духът на таз рекичка, колкото и да е дребен, ще се заплете в краката ми някъде и ще ме удави, както има една дума, в педя вода. — Той се подпря на тоягата си, чепата като на по-младия, но не толкова дебела, и продължи, сякаш нищо особено не беше се случило и никакъв чужденец не седеше в краката им: — Защото клеветата е грозен грях, Хилвуде, тя изяжда невинния, както гъсеницата листото, и затуй, както съм чул от други старейшини, а те от Славуна, ханът на българите режел езиците на клеветниците, а някои, сигурно за по-тежки клевети, направо обесвал или продавал в робство и аз, ако ме питаш, намирам туй за много справедливо.

— Нито те питам, нито ме е грижа да знам какво прави ханът на българите с тия, дето клеветят! — отвърна мрачно Хилвуд. — Той помълча някое време, със свъсени вежди, сърдит — кой знае защо, спокойните думи на чичо Добрета бяха изведнъж помрачили хубавото му настроение. — То си е негова работа — добави той и стисна здраво тоягата си. Бездруго той имаше предвид работите на българския хан. — Ако ще да реже и главите на своите си хора, все ми е едно!

Тогава Химериус, който беше понаучил донякъде славянския език и който изведнъж започна да симпатизира на стария и да ненавижда Хилвуд, не можа да се сдържи:

— Ти си един глупак! — отяде се той. Очите му клъцнаха като змийчета широкото лице на гиганта. — Не знаеш ли, дървеняко, че законите на българския хан важат и за тебе? Или си мислиш, че като живееш далеч от Плиска, ханската власт не може да те стисне за гушата?

Ако всички горски и речни духове бяха изневиделица и отведнъж изскочили отпреде им, чичо Добрета и Хилвуд нямаше да се изненадат толкова — и двамата зяпнаха с отворени уста и очите им едва не се изцъклиха от страх и почуда. Ромейски велможа, с българско бойно наметало, говори на славянски и над всичко отгоре кори славянин на славянска земя и защищава ханските закони! Това беше прекалено сложно, объркано и противоречиво.

Мозъците им заработиха трескаво и въпреки че двамата се различаваха много и на години, и по характер, изводите, до които стигнаха, не се отличаваха особено едни от други. Разсъждаваха горе-долу така:

Ромейски велможа — трябва да се пречука веднага, разбира се!

С българско бойно наметало — откраднало го е кучето, за да се предреши. Да се пречука веднага!

Говори на славянски — научил е езикът им, за да ги шпионира. Да се пречука веднага!

Кори славянин на славянска земя — смърт, разбира се!

Защищава ханските закони — Добрета ги приемаше донякъде. Хилвуд не ги приемаше никак, но и двамата бяха съгласни, че византиец не бива да бърка в тия работи, а щом като е решил да бърка — да се пречука и край.

Мислите им бяха много напрегнати, изписваха се по лицата им като по книга и за Химериус не беше трудно да ги разчита. Затова в същия момент, когато те уловиха здраво тоягите си, за да действуват, той с отчаян жест разтвори наметалото си и изсумтя насреща им като ранен рис:

— Не смейте, говеда!

Медната плочка на хана ги зашлеви по очите като камшик. Можеха да си мислят едно или друго за неговите закони, но като видяха плочата — усетиха сякаш ръката му и се стъписаха, както кучетата се стъписват пред дебелата тояга.

Химериус изгаряше от желание да подхвърли в лицата им какви ли не обидни думи — в края на краищата бяха го нападнали по време на сън, недостойно, подло, дори кучетата не правеха така. Кучетата лаят, ръмжат, тракат със зъби, обикалят около заспалия, но не го захапват. А тия двамата… И особено по-младият! Две години прекара в плен при българите, но нито един българин, от най-долно потекло до велможите им, никой не го беше обиждал по такъв мизерен начин, макар и те самите да бяха варвари. Ах, дръвници такива! Сълзи излязоха в очите му от мъка и яд.

Чичо Добрета, който първи успя да се съвземе, пристъпи крачка напред и издълбоко се прокашля:

— Кой си ти — рече — и как си попаднал на наша земя? — Понеже Химериус не бързаше да отговори, той порови в брадата си и продължи: — И как си се сдобил с печата на хана?

— Може да го е откраднал — проломоти намръщено Хилвуд.

— Аз съм патриций и син на патриций! — Химериус впи очи в лицето на гиганта.

Той се изправи и сви юмруци.

— Хм — каза Хилвуд.

— Как си се сдобил е печата на хана? — повтори чичо Добрета.

Ето че това диво животно го взимаше за крадец. Ако имаше кинжала си със златната дръжка! Нищо че говедото беше с две глави по-високо от него!… И в същото време се размисли. Каквито и да бяха тия варвари, съдено му беше да живее с тях. Колко? Само ханът знаеше и небето над него. Година, две, десетилетие, а може би и цял живот. Господи, помилуй. Повтаряше се историята на бедния Овидий. Внимание!

Каза им, че е нещо като личен пленник на хана, но не съвсем пленник, а по-скоро заложник, макар че и тази дума да не е най-точната. Всъщност княз Славун го е виждал в малката Плиска и той, разбира се, ще да е запознат с неговото положение. Сега ханът го е проводил в земята на Славуна, в поселищата им, да поживее сред тукашните хора и сам да се грижи и за прехраната си, и за облеклото си, и да се надява само на своите ръце, докато отново го извика обратно в Плиска. Някой ден ще го изпрати в Константинополис, в родината му, то се знае, но кога ще стане това, само един бог знае. Защото само бог може да чете мислите на вождовете, на избраниците, които управляват хората и от негово име се разпореждат със съдбините на народите си.

— Ние си имаме свои божества и твоите богове нито признаваме, нито искаме да ги знаем! — прекъсна го грубо Хилвуд.

— Така да бъде — каза примирително Химериус, а в себе си помисли: „Дивак, ходи по-лошо облечен от нашите свинари, пък горделив като патриций! На какво отгоре?“ И допълни: — Дали приемаш, или не приемаш моя бог, то си е твоя работа, в границите на нашата империя живеят много и всякакви народи, ние никому не налагаме насила вярата си. Но този печат — той потупа с длан медната плочка, — този печат ти си длъжен да тачиш, ако държиш кожата ти да е цяла и ако искаш да имаш още дни. Разбра ли?

Хилвуд го измери с очи, както вълкодава — наеженото от злоба мъниче, помълча, сетне вдигна рамене:

— Все едно че те няма — рече той. — Живей си, щом като на българския хан му харесва да си жив!

Той се извърна настрана, измъкна из пояса си един дълъг нож с костени чирени и започна да дялка с него края на тоягата си, по която бяха засъхнали буци кал.

— Плочката беше скрита под наметалото ти и затова ние не я забелязахме — каза чичо Добрета. Той се засмя: — И добре стана, че ни я показа навреме, иначе моят сестриник Хилвуд щеше да ти види сметката!

— А сетне, ханът — неговата сметка — Химериус показа с ръка.

Сега и чичо Добрета го изгледа, както оня, големият пес — мъничето.

— Ти си един смахнат човек! — каза той. — Много глупав човек! Откъде ще знае ханът кой те е свършил? Мъртвият не говори, па макар и да е византиец! А свидетели няма. Кой ще е свидетел? Гората? Гората си има свой език и него го разбират само птиците. И не всичките, а само някои птици. Ако постоиш по-дълго време при нас, ти ще научиш кои от птиците разбират езика на гората. Тъй че не ще се намери нито една жива душа, която да каже на хана или на неговите хора: Ето, Хилвуд закла византиеца, а старейшината Добрета не си помръдна дори пръста, за да му попречи.

— Още не се е родил тоя, дето ще се опитва да ми пречи! — избоботи под носа си Хилвуд.

— Такава е думата — каза чичо Добрета. — Никой не ще свидетелствува, че ти си сторил тая работа.

— Хм — каза Хилвуд и за някое време престана да дялка тоягата. Той отново мереше византиеца от главата до петите и очите му бяха на ръба между доброто и злото.

„Дъртият хитрец го насъсква — помисли Химериус, — както овчарят насъсква кучето си!“ — И най-неочаквано почувствува да ляга върху раменете му някакъв огромен воденичен камък. Ония цветни кръгчета отново започнаха да скачат нагоре и надолу. „Омръзна ми, господи!“ — изстена някаква струна и той полека се отпусна на земята. Мамят се тия глупци, ако си мислят, че се бои от тоягите им. Бои се само за едно — да не му вземат земята. Кой казва, че голата земя била твърда, убивала?

— Сега вече ние няма да ти сторим зло — продължи приказката си чичо Добрета. — Ти ни показа печата на хана, а ние сме дали дума на нашия княз да тачим тоя печат. Но ако Хилвуд беше те заклал, аз ти казвам, че до утре заранта от тебе щяха да останат само купчина кокали. — Той се облегна на тоягата си и весело намигна по посока на гората. — Чувал ли си диви свини да ядат мъртъвци? Не си? Пък аз ще ти кажа, че в нашата гора има стадо диви свине, които биха изхрупкали и жив човек, само да им падне!

— Има такива свини — каза Хилвуд, който отново беше се заел с тоягата си. — Слушал съм, че нападат и хора.

— Те по нищо не се различават от другите диви свини — каза чичо Добрета. — И козината им същата, и опашките, и зурлата.

— Козината им била по-щръкнала — каза замислено Хилвуд.

— Аз съм убивал свини с щръкнала козина! — чичо Добрета поразкърши рамене. — Всякакви свини съм убивал, но кои от тях са били стръвници, не знам.

Химериус си спомни за снощното трополене на копитца по мократа шума. „Как ли щяха да ме оглозгат!“ — помисли и се усмихна. Усмихна се, защото в същия миг едно червено балонче излетя пред очите му, голямо като мехур на гигантска риба, съвсем прозрачно. Такова балонче не беше виждал никога в живота си. А покрай ушите му се плъзгаха думите на Хилвуд: „Четината на стръвниците е по-щръкнала на гърба, като на таралеж, така съм слушал да се приказва.“ Чичо Добрета му отговаряше нещо с равен и провлачен глас, но кой знае защо, неговите думи не стигаха до ушите му, превръщаха се в някакво монотонно ручене или по-скоро на жужене като песента на дивите пчели. След това му се стори, че земята протяга ръце — невидими, но много топли, защото ги усещаше. Обвиха се около него и го понесоха нанякъде. Миришеше на топла, сочна трева.

Чичо Добрета и Хилвуд почти не повярваха на очите си. Приказваха си за свинете стръвници, а той изведнъж се търколи на земята.

— Ти да не си го чукнал по-ячко? — попита чичо Добрета.

Хилвуд снизходително поклати глава. После каза:

— Само го цапнах по лицето, ама едва-едва!

Двамата помълчаха.

Чичо Добрета захвърли тоягата си, доближи до него и коленичи. Внимателно го попипа по гърдите, по шията, наведе ухо, за да послуша дали диша.

— Прилошало му е — каза той. — Избила го е пот и по челото, и по клепачите му. Когато видиш някого със студени капчици пот по клепачите, да знаеш, че той не е добре.

— Ще зная, чичо Добрета. Видя ли някого така нареден, ще зная, че е тръгнал на път.

— Е — каза чичо Добрета, — той може да не е тръгнал за онуй място, откъдето никой не се завръща, по оня, най-дългия път. Когато човек поеме тоя път, клепачите му стават възсинкави или пък пожълтяват, добиват цвета на стара, престояла лой. У нашия ромей, както виждаш, клепачите не са нито синкави, нито жълти, а са побледнели само. У него животът си гори, значи главнята не е угаснала. Е, пламъчето го няма, затова е и тая пот по клепачите. И аз ще ти кажа защо: стомахът му плаче от глад, а сърцето — от умора и страх.

— Хм — поклати глава Хилвуд, — а на мене не ми се стори много страхлив.

— Той прикрива страха си с гордост — каза чичо Добрета. — Трябва да знаеш, че хората от неговата черга са горделиви. Заради произхода и положението си, иначе за нищо не ги бива. Ако го накараш да накладе огън в дъждовно време и под открито небе, нищо няма да направи. Гмурне ли се в дълбокото на някоя река — ще се удави, а нито една рибка няма да извади. Тури му жива риба в ръцете — ще се изплаши и ще я изтърве. Накарай го да излезе с копие срещу глиган — все едно е да го пратиш на сигурна смърт. Пипни го по раменете, по ръцете — мек като момиче. А пък горделив, горделив!… И защо, за какво? За нищо ги не бива такива хора, а държат главите си като князе.

— И нашият Славун гледа отвисоко — каза Хилвуд.

— Това го научи от българските боили! — Чичо Добрета направи кисела гримаса и лицето му заприлича на спечена дива ябълка. — И аз ще ти кажа, Хилвуде, че ти не бива така да приказваш, на всичко да вдигаш крак, като куче!

— Каквото ми е угодно, туй правя! — намръщи вежди Хилвуд.

— Правиш! — Чичо Добрета дръпна ядосано брадата си. — Аз съм виждал Славуна да разбива с цепеница главата на мечка стръвница, виждал съм го в битка с ромеите как работи със секирата си!

— Е, хубаво! — каза Хилвуд. — Сега пък върти опашка пред българските първенци.

— Ти си още много млад, за да съдиш тъй или онъй за Славуна! — Чичо Добрета разроши брадата си и изсумтя: — Няма още свой дом, палето му с пале, а взел да приказва за велики работи!

— Ще ми дадеш храненицата си Вита за жена и аз ще си направя свой дом! — Хилвуд се засмя и очите му избягаха през девет реки и планини от злото. — Стените му ще дигна от ей такива трупи — той показа с ръце, — а вътре ще го постеля с вълчи и мечи кожи. И на Вита ще е меко, и на децата ще бъде топло! — Той се засмя, въздъхна щастливо, защото си представи може би колко ще бъде удобно вътре и на Вита, и на децата, после се наведе, сграбчи Химериус за раменете и го метна като агънце на гърба си.

— Къде го понесе бе? — викна уплашено подире му чичо Добрета.

— Вземи кривака ми! — отвърна Хилвуд.