Клифърд Саймък
Омагьосано странство (9)

ГЛАВА ДЕВЕТА

Корнуол се загледа към блатото. По позицията на слънцето установи, че е почти обяд. Блатото се простираше много надалеч. Тук и там растяха групички дървета, вероятно върху някакви островчета, за да има къде да се задържат корените им. Някъде далеч облак от птици изникна внезапно из тревите и тръстиките. Той се издигна в небето, изви се с военна точност и кацна за почивка.

Някаква лодка се появи иззад завоя на канала и се отправи към сала. Посивял мъж, принадлежащ към хората от блатото, седеше в задната й част. С удар на греблата й той приближи лодката към сала.

— Аз съм Друуд — представи се той на Корнуол. — Изглеждаш къде къде по-наперен от снощи.

— Чувствам се добре — отвърна му Корнуол.

— Имаш сериозно нараняване на черепа — каза Друуд. — Скалпът ти се бе отворил. А раната на ръката ти бе толкова дълбока, че достигаше до костта.

Той слезе от лодката и я завърза за сала. С тежки движения се приближи към Корнуол и приклекна до него, за да го наблюдава в лицето.

— И все пак, ти излезе щастливец — каза му той. — Всички други са мъртви. Тази сутрин претърсихме гората. Явно никой не е успял да се измъкне. Предполагам, че това са били бандити. Дошли са от много далеч. Едно време имаше такива по тези места, но се махнаха. Не сме чували за тях от години. Какъв товар пренасяхте?

Корнуол намести главата си.

— Не знам със сигурност. Всякакви видове стоки, предполагам. Мисля, че преди всичко платове. Не бях част от тях. Само пътувахме заедно.

Мисис Друуд, която носеше някаква купа, се приближи иззад колибата.

— Това е Майчето — каза Друуд. — Донесла ти е малко супа. Изяж колкото можеш. Имаш нужда от нея.

Тя му подаде лъжица.

— Яж, аз ще държа купата пред теб. Само с една ръка не можеш да се справиш сам.

Супата беше топла и вкусна. След първата лъжица усети колко ужасно е изгладнял. Опита се да си спомни кога за, последен път бе ял, но паметта му му изневери.

— Сигурно е много хубаво — каза Друуд — някой да те храни по този начин.

Корнуол изяде купата.

— Искаш ли още? — попита го Майчето. — Има още много в гърнето.

Корнуол поклати глава.

— Не, благодаря. Много беше вкусно. Беше много любезно от ваша страна.

— Сега обратно в леглото — каза тя. — Вече седя достатъчно време. Можеш да си полегнеш и да си поговориш с Татенцето.

— Не искам да ви притеснявам. Вече достатъчно ви натоварих. Ще си тръгна веднага след като се срещна с Гиб и му благодаря.

— Никъде няма да отиваш — каза му Татенцето. — Не си в състояние да си тръгваш. Ние се гордеем с теб и изобщо не си ни в тежест.

Корнуол легна по гръб, след това се обърна на една страна и загледа приклекналия мъж.

— Хубаво място — каза той. — От отдавна ли живеете тук?

— Тук съм прекарал целия си живот — започна да му разказва Друуд. — Също и баща ми и неговият баща и всички преди него. Ние, Хората от Блатото не обикаляме много. Но разкажи нещо за себе си. Домът ти надалеч ли е от тук?

— Да. Идвам от запад.

— Дива страна е там — каза Друуд.

— Да, така е.

— И сега се връщаше там?

— Може и така да се каже.

— Ти си много мълчаливо същество. Човек с мъка може да научи нещо от теб — каза Друуд.

— Предполагам, че се получава така, защото нямам какво толкова да разказвам.

— Сигурно си прав. Не искам да си пъхам носа, където не ми е работата. Почивай сега. Съвсем скоро и Гиб ще се върне.

Той стана и точно се обърна да си тръгва, когато Корнуол го спря.

— Почакайте малко, Господин Друуд. Бих искал да ви благодаря за всичко, което направихте за мен.

Друуд кимна, а очите му се извиха в усмивка.

— Няма защо, млади човече. Чувствай се като у дома си.

Слънцето, което се изкачваше по небосклона, го стопляше и той затвори очи. В момента, когато го направи, пред него изникна картината от предишната вечер — внезапното нападение, мъжете изскачащи от гората, многобройните стрели, неясното просветване на остриетата. Всичко бе извършено тихо — без викове или шум, с изключение на този, който издадоха наранените мъже. А и не всички от тях извикаха, защото много от тях умряха почти веднага. Стрели пронизваха сърцата им.

Как се бе случило така, че той оживя? За това той си спомняше много малко — някакъв меч, който се приближаваше към главата му, инстинктивната му реакция да протегне ръце, за да отбие удара, след това падна. Спомняше си падането от коня, който яздеше, но нямаше спомени за земята. Просто знаеше, че е паднал, но не се е ударил — вероятно заради някакъв храст. Това бе логично, защото навсякъде около пътеката имаше гъсти храсти. Когато е паднал, са си помислили, че е умрял. След това изобщо не са го забелязали.

Той чу някакъв стържещ звук и отвори очи. Някаква друга лодка се приближаваше към сала. В нея седеше млад блатен човек, а пред него имаше кошница, пълна с миди. Корнуол седна.

— Ти би трябвало да си Гиб — каза той.

— Точно така — отвърна му Гиб. — Радвам се, че вече си по-добре.

— Казвам се Марк Корнуол. Те ми казаха, че си ми спасил живота.

— Радвам се, че успях. Бях там точно на време. Бореше се с един вълк с голи ръце. Доста кураж е нужен за такова нещо. Спомняш ли си?

— Много слабо — отвърна му Корнуол. — Само някои откъслечни неща.

Гиб слезе от лодката и сложи кошницата е миди върху сала.

— Ще можем да си сготвим много миди с лук. Нали обичаш?

— Да, много.

— Никой друг не ги прави така, както Мисис Друуд. Той се приближи и застана до Корнуол.

— Аз и Друуд отидохме там, тази сутрин. Намерихме телата на седмина. Всичко ценно бе свалено от тях. Не бяха оставили нищо — дори нож или поне кесия. Всичко им бе отнето. Дори седлата на конете. Било е дело на бандити.

— Не съм съвсем сигурен — каза Корнуол.

— Какво искаш да кажеш с това, че не си сигурен?

— Виж, ти ми спаси живота. Дължа ти нещо. А единственото, което мога да ти дам е истината. Друуд ми задаваше въпроси, но на него нищо не съм му казвал.

— Можеш да се довериш на Друуд — каза Гиб. — С него няма да имаш проблеми. Можеш да се довериш на всеки от блатото. Освен това, не трябва да ми казваш нищо. Не е необходимо да знам.

— По някакъв начин чувствам, че трябва да ти кажа — отвърна му Корнуол. — Аз не съм търговец. Аз съм или по-точно аз бях студент в университета Уалузинг. Откраднах един документ от университетската библиотека. Един приятелски настроен към мен таласъм ме предупреди да избягам, защото и други се интересували от този същия документ. Така че аз намерих един търговец и му платих, за да ми позволи да пътувам с него.

— Значи ти смяташ, че някой ви е нападнал, за да може да се отърве от теб? Или пък за да вземе документа? Убили са всички, за да се отърват от теб? А взели ли са документа?

— Мисля, че не. Би ли събул десния ми ботуш? Само с една ръка не бих могъл да се справя.

Гиб се наведе и издърпа ботуша.

— Потърси из него — каза му Корнуол.

Гиб потърси малко, след което се обади.

— Тук има нещо — и го извади.

— Точно това е — той несръчно разгъна единствената страница и я показа на Гиб.

— Не мога да чета — каза той. — Измежду нас няма никой, който да може.

— То и без това е на латински.

— Нещо не мога да проумея — каза Гиб — и това е защо този документ се намира в тебе, а не у тях? Би трябвало да са те претърсили за него.

— Не, не е трябвало да ме претърсват. Те си мислят, че притежават документа. Оставих едно скрито копие на този оригинал на такова място, че да го намерят без много проблеми.

— Но след като си оставил копието.

— Аз го промених. Разбира се не много. Само на някои съществени места. Ако го бях променил много, щеше да стане твърде подозрително. Може би някой знае или пък се досеща за нещо, което пише в него. Малко е вероятно, не е възможно. Затова мисля, че те не търсеха документа, а мен. Някой иска да не съм между живите.

— Ти ми се доверяваш — каза Гиб. — Не трябваше. Нямаше нужда да ми разказваш това.

— Напротив, имаше — каза Корнуол. — Ако не беше ти вече щях да съм умрял. Може би те заплашва опасност като ме държиш при себе си. Ако искаш мога да изчезна. Само трябва да ми помогнеш да стигна да брега. А след това, ако някой те пита за мен, можеш да му кажеш, че никога не си ме чувал или виждал. Честно е да знаеш на каква опасност се подлагаш.

— He — каза Гиб.

— Какво не?

— Не, ние няма да те оставим да си тръгнеш. Никой не знае къде си. Никой не те е видял, а и аз не съм казвал на никого. Така или иначе, те ще си мислят, че си умрял.

— Предполагам, че си прав.

— Така че ти ще останеш тук, докато не се възстановиш. След това можеш да ходиш, където си искаш.

— Няма да чакам много. Предстои ми дълго пътуване.

— И на мен също — каза Гиб.

— И на теб? Мислех си, че вашият народ никога не напуска блатото. Друуд каза.

— Обикновено е така. Но там, между хълмовете живееше стар отшелник. Преди да умре ми предаде книга и една юмручна брадвичка. Помоли ме да ги занеса на един човек. Наричат го Свещеника от Кулата.

— Живее на северозапад от тук, нали?

— Така ми каза и отшелникът. Нагоре по течението на реката, на северозапад. Познаваш ли Свещеника от Кулата?

— Чувал съм за него. Живее на границата с Опустошената земя.

— Опустошената земя? Не знаех. Имаш предвид омагьосания свят?

— Точно така — отговори Корнуол. — Аз отивам именно на там.

— Значи можем да пътуваме заедно?

Корнуол кимна.

— До кулата да. Аз продължавам и след това.

— Знаеш ли пътя?

— До кулата ли? Не. Имам представа само най-общо от посоката. Има карти, но на тях не може много да се разчита.

— Имам един приятел — каза Гиб, — Хол от Кухото Дърво. Той пътува много. Вероятно той знае. Може да иска да дойде с нас, за да ни води.

— Преди да решиш дали искаш да пътуваш с мен, трябва да вземеш в предвид, че вече имаше един опит да ме убият. Може да има и други.

— Но този, който е бил заинтересуван, те смята за мъртъв.

— Да, засега това е така. Но по пътя ни ще има много чужди очи и много зли езици. Пътешествениците винаги се забелязват и обсъждат.

— Ако Хол дойде с нас, няма да се наложи да пътуваме по нечии пътища или следи. Ще пътуваме през горите. Много малко ще бъдат тези, които ще имат възможността да ни видят.

— Звучи така, сякаш искаш да пътуваш с мен, дори след като знаеш.

— Ние от блатото сме боязлив народ — каза Гиб. — Чувстваме се несигурни, когато се отделим от него. Доста треперя при мисълта за това пътуване. Но при условие, че ти и Хол ще ме придружавате.

— Добър приятел ли си с Хол?

— По-добър от него нямам. Взаимно си ходим на гости. Той е млад, почти колкото мен, и по-силен. Познава горите. Не се страхува от нищо. Краде от нивите, обира разни градини.

— Изглежда е свестен човек.

— Той е много повече от това — каза Гиб.

— Мислиш ли, че ще иска да дойде с нас?

— Мисля, че ще иска. Той не е от тези, които с лека ръка отхвърлят някакво приключение.