Клифърд Саймък
Омагьосано странство (37)

ГЛАВА ТРИДЕСЕТ И СЕДМА

Бе късно следобяд и почти бяха преминали клисурата, когато първата точица се приближи в небето. Докато още я наблюдаваха, на небето се появиха и други.

— Просто птици — каза Гиб. — Ставаме все по-страхливи. Почти сме стигнали, но въпреки всичко в главата ни се мотаят думите на Древните, които ни казаха, че нещо ще ни се случи. Ти каза, че вече почти сме преминали клисурата, нали така Мистър Джоунс?

Джоунс кимна.

— Това, което най-много ме притеснява — каза Хол — е, че Древните говореха за Тези, Които Пазят Планината. А тези, които пазят са птиците — те мътят своите яйца.

— Ти нали премина през клисурата — попита Корнуол Джоунс, — без нищо да ти се случи? Без да забележиш каквато и да било опасност?

— Може да е било така — каза Джоунс, — защото пътувах в правилната посока. Би било логично това, което е тук да е тук, за да пази университета. Те не биха обърнали никакво внимание на някой, който вече го напуска.

Точките станаха повече. Те се виеха в кръг и постепенно слизаха все по-ниско и по-ниско. Стените на клисурата се издигаха нависоко и затъмняваха слънцето. Единствено по обед то осветяваше вътрешността й. Тук-там имаше дървета — преди всичко кедър и други по-малки вечнозелени растения, чиито корени растяха от скалната стена и черпеха живот от малките количества пръст, събрала се в пукнатините й. Вятърът стенеше, преминавайки през извиващият се път, следван от клисурата.

— Това място не ми харесва — каза Снивли. — Направо ме смразява.

— И аз си стоя тук и единственото ми оръжие е някаква си тояга, която успях да намеря. Само да си беше с мен пушката ми… Ако този глупав робот не я бе захвърлил…

Глупавият робот изобщо не се обезпокои от думите на Джоунс, ако разбира се бе чул това, което той каза. Всичките му пипала бяха прибрани с изключение на едно, което той бе оставил на гръдния си кош и имаше формата на кутия.

Точиците слизаха надолу и сега можеше да се забележи, че те бяха огромни птици с чудовищни разперени криле.

— Само да си носех очилата и щях да разбера какво са — каза Джоунс. — Но разбира се, аз не си ги нося. Мислех си, че пътуването ще е леко. Чудя се как даже успях да взема нещо. Но в действителност двете неща, на които толкова много разчитах и това се моторът и пушката, вече ги няма.

— Аз мога да ти кажа какво са те — каза Хол.

— Имаш остри очи, приятелю мой.

— Има горски очи — каза Гиб. — Очи на ловец.

— Това са Харпии — каза Хол.

— Най-подлите същества, обитаващи Омагьосаната Земя! — изпищя Снивли. — Те са по-подли и от Адските Хрътки. А ние сме на открито!

Корнуол извади меча си.

— Ставаш все по-добър — каза безразлично Хол. — Мечът ти има гладкостта на коприна. Ако се поупражниш малко, няма да е зле.

Харпиите смъртоносно се втурваха надолу. Крилата им бяха полуприбрани, жестоките им, прилични на човек, но притежаващи и смъртоносен клюн, лица се протягаха напред, докато те се снижаваха.

Тетивата на Хол се опъна и една от харпиите преустанови атаката си. Падайки, тя се обръщаше от страна на страна. Сгънатите й криле се отпуснаха и се простряха във въздуха. Тетивата отново се опъна и втора започна да пада.

Другите ги изчакваха, а Госипър, подпрял се на скалистата стена, държеше тоягата си в готовност. Малкото куцо кученце се бе свило зад краката му, а гарванът надаваше писъци и си стоеше на рамото му.

— Нека само един път да ги ударя добре — каза Госипър, почти като в молитва или като че ли си го казваше на себе си. — Ще им строша вратовете. Мразя тези мръсни, гадни същества. Не трябваше да съм тук, но сега вече няма как да се махна. Аз напълних стомаха си благодарение на тази компания вече няколко пъти, пък и моят и Фидо и техният Куун се разбират добре.

— Бързо долу на земята — каза Корнуол на Мери. — Дръж се зад мен.

Снивли и Оливър набързо бяха събрали малка купчина от камъни и сега стояха от двете й страни, напълнили шепите си.

Харпиите бяха почти над тях, когато изведнъж промениха посоката си, завъртайки се около оста си, за да изложат на опасност своите масивни крака, с огромни нокти, вместо клюнестите си глави.

Корнуол разлюля меча си и той отряза крака на една от харпиите. Извивайки се, тежкото тяло падна на земята и при допира с нея подскочи. Човката на нараненото чудовище се удари в крака на Хол, но не успя да се забие в него.

Разположил се до Госипър, Бъкет бе в основата на размахващите се пипала, които удряха втурващите се харпии, улавяха ги и ги запращаха в каменните стени.

Джоунс, размахващ тоягата си с огромна воля, повали две от атакуващите. Третата мина покрай него и успя да одере рамото му с единия си нокът, опитвайки се с другия да достигне до лицето му. Силните криле упорито се размахваха, за да могат да го издигнат. Чувайки уплашения му вик, Хол се извърна и изстреля стрела по чудовището. Харпията и Джоунс се строполиха тежко. Джоунс се освободи и с тоягата си започна да налага харпията по черепа й. От лявата му ръка струеше кръв и тя висеше отпуснато.

Госипър отбиваше с тоягата си атаката на някаква харния, а гарванът му пищеше триумфално. Оливър и Снивли упорито продължаваха да хвърлят камъни.

Гиб съсече две от атакуващите с брадвата си, докато Корнуол, размахващ смъртоносното, блестящо оръжие отбиваше нападение след нападение. Половин дузина наранени харпии подскачаха и подхвърчаха около скалния под на клисурата. Въздухът бе изпълнен с падащи пера.

Една от харпиите неуспявайки да се втурне върху Снивли, както възнамеряваше, се извъртя така, поради купчината с камъни, които Оливър и Снивли трупаха, че случайно закачи един от ноктите си на колана на Снивли и започна да се издига нагоре. Снивли изпищя от ужас, а Хол, който видя какво се бе случило, бързо изпрати стрела, която прониза съществото във врата му. То се строполи тежко, повличайки и Снивли след себе си.

Харпиите се оттеглиха, упорито опитвайки се да издигнат масивните си тела към небето.

Корнуол свали меча си и се огледа наоколо. Мери се бе притиснала до краката му, Снивли, изричащ клетви, се опитваше да се измъкне от хватката на ноктите на умрялата харния. Хол, бе свалил лъка си и наблюдаваше отдалечаващите се харпии.

— Те ще се върнат — каза той. — Сега им трябва време да се прегрупират. На мен са ми останали не повече от три стрели. Мога да извадя и някой други от телата на харпиите, но това ще ми отнеме време.

Снивли, който все още бе разярен, се приближи към тях. Той започна да хока Хол:

— Тази стрела, която изпрати, едва не ме уцели. Усетих вятъра, който направи, минавайки покрай ухото ми.

— Нима предпочиташ да те бях оставил да те отнесат? — попита Хол.

— Трябваше да бъдеш по-внимателен — извика Снивли.

— Как е ръката ти? — попита Корнуол Джоунс.

— Раната е дълбока. Ще се втвърди и се опасявам, че ще се получи инфекция; — след това се обърна към Хол: — Благодаря ти за изстрела.

— Ще ни бъде доста трудно да ги отблъснем следващият път — каза Корнуол. — Сега имахме късмет, защото като че ли съпротивата ни много ги изненада.

Тежки сенки надвиснаха над клисурата. Слънцето вече осветяваше едно съвсем малко пространство от назъбени скали. Тъмни, черни петна покриваха тук и там острите извивки на скалния под.

— Има един начин — каза Госипър, — по който можем да намерим някаква помощ. Не съм напълно сигурен, но ми се струва, че може и да свърши работа.

Бъкет си стоеше апатично там, където си бе стоял през цялото време. Всичките му пипала с изключение на едно, бяха прибрани, а това, което не бе, бе завито във формата на кутия и си почиваше върху гръдния му кош.

Госипър протегна тоягата си и докосна навитото пипало с върха й, протягайки другата си ръка.

— Моля те — каза той. — Моля те, дай ми го. Може би именно това ще ни спаси.

Развълнуван, Бъкет започна да развива пипалото си, докато те го наблюдаваха. Най-накрая те видяха какво държеше той — това бе юмручната брадвичка на Древните.

— Сигурно я е взел, докато разчистваше пода на убежището от камъни и пръчки — каза Гиб.

Бъкет подаде брадвичката на Госипьр.

— Благодаря ти — каза Госипър, докато я поемаше. Той я намести в ръката си, която издигна високо във въздуха и запя някаква дива, мелодична песен. Тесните стени на клисурата уловиха думите на песента и ги разпръскваха навсякъде. Скоро тясното пространство се изпълни с безброй гласове, сякаш пееше някакъв хор. Докато траеше песента, сенките потъмняваха и в тях се усещаше някакво движение и звук — звук, създаден от движението на много крака.

Мери изпищя, а Корнуол извади меча си, след което бавно го свали надолу.

— Нека Бог да ни спаси — каза той.

Изглеждаше като че ли те бяха хиляди — нещо повече от сенки в сенките. Дори в мрака, те се очертаваха и можеше да се види какво представляват — огромни, груби мъже, в по-голямата си част голи, макар че някои от тях носеха кожени препаски около кръста си. Те се бяха отпуснали на коленете си, които не можеха да изправят и вървяха, превити в кръста. Носеха копия, чиито краища имаха заострен, каменен връх. Очите им хвърляха червени отблясъци в тъмнината.

Високо в яркото небе, харпиите престанаха да се издигат нагоре и отново започнаха да се спускат надолу. Те се хвърлиха в масова атака и наблюдавайки ги, Корнуол знаеше, че този път нямат никакъв шанс да ги спрат. Той протегна свободната си ръка и с нея притегли Мери до себе си.

Дивашките викове заглушиха песента на Госипър. Грубите мъже викаха обезумели и размахваха копията си към атакуващите харпии. Мъжете-сенки се приближаваха все по-близо. Изглеждаше, като че ли клисурата се бе изпълнила с тях.

Харпиите се впуснаха между издигащите се стени. Тогава изведнъж стройните им редици се развалиха. Все още намиращи се във въздуха, те се спряха и започнаха да се блъскат една в друга, размахваха крила, от които се сипеха пера. Те пищяха от изненада и настървение, а под тях мъжете-сенки виеха в триумфален екстаз.

Госипър престана да пее и извика силно: „Сега бягайте! Бягайте за живота си!“

Корнуол се обърна към Мери.

— Следвай ме — каза той. — Дръж се близо до мен. Аз ще проправям път.

Той се приведе и тръгна напред, очаквайки съпротива от натиска на телата, намиращи се около него. Но нямаше никаква съпротива. Той премина през мъжете-сенки като че ли те представляваха есенни листа, надигнати от вятъра. Джоунс, който накуцвайки тичаше пред него, се спъна, падна и изпищя, когато ранената му ръка се удари в каменната земя. Корнуол се наведе и го хвана, след което го издигна и го преметна през рамената си. Пред него всички други, включително и Мери, тичаха през мъжете-сенки. Той хвърли поглед нагоре и забеляза, че харпиите се бяха освободили от конструкциите на каменните стени на клисурата и сега се отправяха към осветеното от слънцето небе.

Пред него се виждаше светлина, струяща от мястото, където клисурата свършваше. Когато излезе през отвора, той се озова върху някаква гладка равнина. Мъжете-сенки бяха изчезнали. Той подмина. Госипър, който задъхвайки се, се придвижваше напред колкото се може по-бързо. Пред Госипър малкото бяло кученце подскачаше в някаква странна, поклащаща се походка на трите си крака. Куун галопираше от едната му страна.

Когато излязоха от клисурата, тичането им стана по-лесно. На няколко мили пред тях, върху малката равнина, заобиколена от издигащите се планини, се виждаха красиви сгради — точно както Джоунс бе казал. Те като че ли наистина бяха направени от пяна и коприна и въпреки нереалността си, криеха в себе си взимаща дъха грандиозност.

— Сега вече можеш да ме оставиш — каза Джоунс. — Благодаря ти, че ме поноси.

Корнуол се спря и го свали на краката му. Джоунс кимна с глава към наранената си ръка.

— Това проклето нещо гори — каза той. Той направи крачка с помощта на Корнуол.

— Моторът ми е ей там, малко по-напред — каза той. — Ще го видиш в дясно. Там имам подкожна инжекция. О, само не ме карай да ти обяснявам. Това е магическа игла. Може да се наложи да ми помогнеш с нея. Ще ти покажа как.

Към тях през поляната, намираща се около приказната сграда, се приближаваше група от някакви същества. Намираха се твърде надалеч, за да могат да бъдат описани. Единственото, което се забелязваше, бе че едното от тях изглеждаше по-високо от другите.

— По дяволите. — каза Джоунс. — Когато аз дойдох тук, пребродих наоколо и не можах да открия жива душа, а я сега само погледни тълпата, която идва към нас.

Пред другите тичаше някакво същество със слаба фигурка, което подскачаше, викаше от радост и се въртеше, с което изразяваше своето щастие.

— Мери! — викаше то. — Мери! Мери! Мери!

— Струва ми се, че това е Фидълфингърс — възкликна изумено Мери. — През цялото време се чудих, къде ли се е загубило това дяволче!

— Да не би да имаш предвид онова, което е правело заедно с теб топки от кал? — попита Корнуол.

— Точно това — каза Мери.

Тя приклекна и го извика. То дойде и се хвърли в обятията й.

— Те ми казаха, че идваш — изписка то, — но аз не можех да им повярвам.

То се освободи от нея и се отдръпна назад, за да я огледа.

— Ти си тръгна и сега си пораснала — каза обвинително Фидълфингърс. — Пък аз никога не пораснах.

— Питах за теб в Къщата на Магьосницата, но там ми казаха, че си изчезнал.

— От дълги години съм тук — каза малкото брауни. — Имам толкова много неща да ти показвам.

Останалите, които идваха насам да ги посрещнат, вече се бяха приближили достатъчно и можеше да се забележи, че те принадлежаха към Малкия народ — една танцуваща и подскачаща сбирщина от браунита, тролове, елфи и феи. Между тях вървеше някаква тържествена, човешка фигура, облечена в дълга, черна дреха. Черна калимявка покриваше главата и лицето й. Изглеждаше като че ли или тя нямаше лице или просто калимявката го закриваше и то изобщо не се виждаше. Около нея имаше някаква замъгленост и изглеждаше като че ли тя вървеше в мъгла, която сега разкриваше и същевременно укриваше вида й.

Когато се приближи към тях, тя спря и каза с глас не по-малко тържествен от дрехата й.

— Аз съм Пазителят и ви приветствам с Добре Дошли. Предполагам, че сте си имали проблеми с харпиите — понякога стават много ревниви.

— Ни най-малко — каза Хол. — Ние умело се справихме с тях.

— Ние не им обръщаме дължимото внимание — каза Пазителят, — защото имаме твърде малко посетители. Твоите родители, скъпа моя — обърна се той към Мери, — бяха тук преди няколко години и от тогава не сме имали други.

— Аз бях тук само преди няколко дни — каза Джоунс, — и вие не ми обърнахте никакво внимание. Струва ми се, че вие се опитахте да направите така, че това място да изглежда напълно необитаемо.

— Ние ви наблюдавахме, господине. — каза Пазителят. — Преди да ви се бяхме представили, трябваше да разберем какъв сте. Пък и вие ни напуснахте доста набързо…

— Вие казвате, че те са били тук — прекъсна го Мери, — моите родители. В такъв случай те вече не са, така ли?

— Те отидоха на едно друго място — каза Пазителят. — Аз ще ви разкажа за това, а също и за някои други неща, но малко по-късно. Надявам се, че сега всички вие ще се присъедините към трапезата ни, нали?

— Струва ми се — каза Госипър, — че наистина не би било зле да похапнем малко.