Клифърд Саймък
Омагьосано странство (25)

ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И ПЕТА

Малкият народ ги бе напуснал. Сега те пътуваха съвсем сами — само шестимата.

Вече бе почти вечер. Земята малко се бе променила. На пет мили от малкия хълм, на който бе разположена Къщата на Магьосницата, те попаднаха на Поразената Равнина. До хоризонта тя бе едно опустошено място. Тук-там имаше самотни пясъчни дюни, а между тях земята бе изсъхнала и празна. В по-ниските части, където някога бе текла вода, можеше да се открие изсъхнала трева, която вече приличаше на слама. От време на време откриваха дървета, издигнали своите, приличащи на скелет клони над земята. Те наподобяваха на извити, счупени пръсти, прострели се към небето.

Върху три от конете бяха натоварени запасите им с вода. Редуваха се да яздят останалите два. Рано сутринта Мери се бе възпротивила на неизречената уговорка тя да не слиза от коня и бе извървяла своята част от пътя. Като се изключат пясъчните дюни, вървенето не бе трудно, но то намаляваше разстоянието, което вече биха могли да са изминали, при условие че бяха с коне.

Хол и Корнуол водеха групата. Хол хвърли поглед на слънцето.

— Ще трябва скоро да спираме — каза той. — Всички сме уморени, а и трябва да се разположим, преди падането на нощта. Какво ще кажете за онзи хребет ей там, в ляво? Мястото е високо, така че ще можем да наблюдаваме наоколо. Има и много мъртви дървета, от които ще можем да си стъкмим огън.

— Ако запалим огън там горе — възпротиви се Корнуол, — можем да бъдем забелязани от далеч.

Хол вдигна рамене.

— Ние не можем да се крием. Това го знаеш много добре. Може би сега никой не ни наблюдава, но те знаят, че ние сме тръгнали. Знаят къде да ни намерят.

— За Адските Хрътки ли говориш?

— Кой знае — каза Хол. — Може би за Адските Хрътки. Може би за нещо друго.

— Не звучиш притеснено.

— Разбира се, че съм притеснен. Би било глупаво да не съм поне малко уплашен. Най-добрият съвет, който получихме, ни го даде Великанът Човекоядец. Той ни каза да не отиваме никъде. Но ние трябваше да тръгнем. Нямаше смисъл да сме дошли толкова далеч, само за да се върнем обратно.

— Напълно съм съгласен с теб — каза Корнуол.

— Във всички случаи — каза Хол — ти и Гиб щяхте да продължите сами. А ние не можехме да ви оставим сами. Просто бе належащо да дойдем с вас.

— Нямаше път назад — каза Корнуол.

Те мълчаливо продължиха напред, а пясъкът и камъчетата скърцаха под краката им. Приближиха хребета, който Хол им бе посочил.

— Е, какво ще кажете? — попита Хол. — Ще отидем ли натам?

Корнуол кимна.

— Ти си този, който разбира. Ти си спец по горите.

— Но там няма никакви дървета.

— Въпреки това — каза Корнуол. — Ти си този, който трябва да знае. Аз все още си оставам градско чадо и разбирам много малко от тези неща.

Докато се изкачваха нагоре, Хол посочи някаква врязана долина, разположена от едната му страна.

— Тук има суха трева — каза той. — Хубаво е конете да похапнат малко преди мръкване. След това ще ги доведем в лагера за през нощта.

Когато се събраха на върха, Хол пое ръководството над нещата.

— Марк — каза той — ти ще напоиш конете. Ще дадеш на всеки по половин кофа, не повече. След това ще ги заведеш на паша. Върни ги преди да се стъмни и добре се оглеждай. Мери, ти ще застанеш на пост. Наблюдавай всички посоки. Ако видиш нещо, извикай. Другите да отидат да съберат дърва за огъня ей от там. Имаме нужда от много.

Когато Корнуол се върна на върха с конете, огънят гореше ярко, а от едната му страна имаше натрупани въглени, върху които готвеше Мери. Снивли и Оливър бяха на пост. Хол пое конете от Корнуол и сега ги завързваше на колчета.

— Отиди да похапнеш — каза той на Корнуол. — Другите сме яли.

— Къде е Гиб?

— Отиде на разузнаване.

Слънцето вече бе залязло, но все още слаба светлина проникваше наоколо. Небето бе пурпурно. Наоколо нищо не се виждаше. Земята бе изпълнена със сенки.

— Скоро ще изгрее луната — каза Хол.

Корнуол се разположи на земята до огъня.

— Гладен ли си? — попита Мери.

— Ужасно — каза той. — А и съм уморен. А ти как си?

— Добре — каза тя и напълни чинията му. Ето ти житен хляб — каза тя. — А също и малко бекон. Има много сос. Вярно, че е много мазен, но се надявам това да няма значение за теб. За съжаление нямаме прясно месо. Нямаше нищо, което Хол да застреля. Появиха се само някакви зайци, но за съжаление Хол нямаше късмет с тях.

Тя седна до него, след това се приближи още по-близо и облегна глава на ръката му.

— Трябва да си поговоря с теб, преди другите да са се върнали — каза тя. — Оливър говори с мен и искаше да говори и с теб. Но аз му казах да ме остави първо аз да поговоря с теб. Казах му, че така ще е по-добре.

— Какво толкова има да ти каже Оливър? — попита той учуден.

— Помниш ли палатката?

— Никога не бих забравил. А ти? Ти какво мислиш за това, Мери?

— Никога не бих могла да го забравя. Но това не може да продължи. Оливър казва, че не може. Именно за това си говорихме.

— Какво общо, по дяволите, има Оливър с това? С нас двамата — теб и мен? Разбира се, ако и ти усещаш нещата, както и аз.

Тя хвана ръката му и облегна главата си на нея.

— И аз така ги чувствам. През всичките тези дни ти изобщо не ме забелязваше, а после изведнъж. И когато това се случи, ми идеше да заплача. Ти си първият — това трябва да го разбереш — ти си първият. Нищо, че бях кръчмарска слугиня. Аз бях такава, но не и…

— Никога не съм те мислел — каза той. — Никога не съм те мислел, дори и в палатката, за лека жена.

— Но Оливър.

— Не виждам какво Оливър.

Тя се надигна от ръката му и го погледна в лицето.

— Той ми обясни — каза тя. — Беше много притеснен, но успя да ми обясни. Той каза, че трябва да остана девствена. Каза, че ще говори и с теб, но аз му казах…

Корнуол започна да се изправя на крака бутайки чинията с храната на земята, но тя успя да го хване за колана и го дръпна долу.

— Виж какво направи! — изплака тя.

— По дяволите, този Оливър! — каза той. — Ще му извия врата като на пиле. Какво право има той.

— Рогът — каза тя. — Рогът, от еднорог. Нима не разбираш? Магията на рога.

— О, мили Боже! — възкликна той.

— Аз успях да го измъкна от дървото — каза тя. — Единствено аз успях, защото никога не бях познала мъж. Рогът носи мощна магия, но само, когато е в мои ръце. Оливър каза, че на наша страна имаме толкова малко неща и не можем да си позволим да загубим тази магия, от която имаме голяма нужда. Казах му, че ще се опитам да ти го обясня и сега вече се опитах. Не беше лесно, но се опитах. Знаех какво ще се случи, ако той се опита да говори с теб. А не можехме да позволим това да се случи. Трябва да се държим един за друг, а не да сме един срещу друг.

— Съжалявам — каза той. — Съжалявам, че се наложи ти да ми го кажеш. Трябваше аз самият да знам, да съм се досетил.

— Нито ти, нито аз бяхме помислили за това — каза тя. — Всичко се случи толкова изведнъж, че нямаше време да помислим. Скъпи, с всеки ли винаги се случва толкова бързо?

Тя се облегна на него, а той обви ръце около нея.

— Не — каза той. — Предполагам, че не. Но аз просто не можех да се възпра.

— Нито пък аз. Толкова много те желаех. Не го знаех, докато не се случи. Във всяка жена има нещо скрито, което при докосването от правилния мъж се разбужда.

— Това няма да продължи завинаги — каза той. — Ще дойде време, когато няма да имаме нужда от магията на рога. Можем да почакаме дотогава.

Тя се сгуши до него.

— Когато дойде времето, когато ще можем, ще забравим, че някога не сме могли — каза тя.

От огъня бяха останали само въглени, които слабо осветяваха наоколо. На изток небето изсветляваше, като предвестник на изгряващата луна. Небето се покри със звезди.

Зад тях прошумоляха нечии крака и тогава тя стана.

— Ще ти донеса още една чиния с храна — каза тя. — Имаме предостатъчно.