Джоан Рос
Принцът и актрисата (11)

Единадесета глава

Въпреки думите на оптимистично настроената Шантал, Сабрина не се чувстваше убедена. Защото дори Бърк да й направеше предложение за брак, тя нямаше да посмее да го приеме. Не можеше да се омъжи за човек, носещ отговорността за благополучието на цяла нация. Принцът се нуждаеше от сериозна съпруга със съответните обноски и произход. Жена, която народът му да уважава и на която да се възхищава.

Същата вечер Сабрина стоеше край прозореца на спалнята си, загледана в обляното от лунна светлина езеро. Беше късно. Всички спяха, но тя не можеше да заспи. Разбираше по-добре от всякога буйната страст на Маги. Защото тази нощ самата Сабрина се чувстваше като котка върху горещ ламаринен покрив.

Бе така вглъбена в бушуващите в гърдите й чувства, че не чу, когато вратата на спалнята й се отвори.

— Чудесно — достигна до нея плътният, така добре познат й мъжки глас. — Надявах се да си будна.

При вида на окъпаната в лунна светлина Сабрина Бърк усети прилив на желание. Бе облечена в къса, обточена с дантела, копринена нощница в греховно червен цвят. Краката й изглеждаха безкрайно дълги.

Вместо с копринен халат, с какъвто предполагаше, че трябва да бъде облечен един принц, тя установи, че той е с ленен панталон с цвят екрю и бяла фланелка с емблемата на Оксфордския университет. Беше бос.

— Причината е в преумората — измисли набързо Сабрина оправдание. — Никога не мога да заспя след представление.

— Обикновено и аз съм така след състезание — призна Бърк и допълни мислено списъка от нещата, по които си приличаха. — Ти беше прекрасна.

— Благодаря ти. — Тя се страхуваше, че огънят, който пламтеше в очите му, ще я изпепели!

Той пресече стаята и застана пред нея.

— Не можех да откъсна очи от теб. — Обви ръце около талията й и я привлече към себе си. — Знаех, че притежаваш талант. — Докосна устните й със своите. — И все пак бях поразен от красотата ти. — Езикът му облиза устните й, оставяйки зашеметяващо усещане. — От силата в теб, от…

— Бърк — прекъсна го отчаяно Сабрина, — може ли да те помоля за нещо?

Ръката му галеше шията й и палецът му правеше бавни кръгове върху мястото, където се усещаше диво препускащия й пулс.

— Всичко, каквото пожелаеш.

— Бих искала да млъкнеш и да ме целунеш… — Тя плъзна ръце под фланелката му и притисна длани към гърдите му. — … Ваше Височество… — Пръстите й си играеха с тъмните косъмчета, покриващи гърдите му, и при допира й кожата пламна.

— Готов съм на всичко, за да угодя на дамата — отговори той с плътен дрезгав глас. — Хвана главата й, наведе я назад и пое устните й в гореща ненаситна целувка.

Необузданият му език се втурна и потърси нейния за еротичен танц, който беше подобие и прелюдия към любовната игра. Сабрина се отдаде изцяло на целувката, изстена леко и обви ръце около него. Притисна се разтреперана към тялото му в неизказано желание. Всички различия между тях изчезнаха, отвеяни от усилващия се, изгарящ ги вихър на страстта.

— Имаш ли представа — каза задъхано Бърк, когато най-сетне се откъсна от устните й — колко много те желая?

— Да… — Почти обезумяла Сабрина впи устни в шията му. — Почти толкова, колкото и аз теб.

Изключителната й честност и прямота бяха сред многото причини, поради които се бе влюбил в нея. Подръпна нежно косата й и я накара да вдигне замъглен поглед към него.

— Изцяло съм твой.

С тези думи й предлагаше не само тялото и любовта си. Той й поднасяше всичките си дни и нощи, целия си живот. В Сабрина почтеността се бореше с желанието, а честността — със страстта. Знаеше, че трябва да продължи да го убеждава, че всичко, на което могат да се надяват, са тези невероятни вълшебни дни, прекарани заедно. Осъзна с яснотата на споделените чувства, че Шантал е права — принцът искаше Сабрина да остане с него в Монтакроа. Разбра също и че ако се съгласеше да се любят тази нощ, това би било равносилно на обещание, което не би могла да удържи.

Но, мили боже, тя се страхуваше ужасно, че ако кажеше истината, ако обяснеше защо е невъзможно да остане, можеше да нарани толкова дълбоко самолюбието на Бърк, че той да не пожелае никога повече да се любят! Нещо, за което не беше готова. Затова заглуши тънкото гласче на съвестта си и се усмихна с безкрайна нежност и топлота.

— Наистина ли? — попита го предизвикателно. — И мога да правя каквото си искам?

Бърк свали ръце от косите й и ги разпери встрани.

— Всичко, което ти хрумне.

— В такъв случай… — Подхвана фланелката му, надигна се на пръсти и я съблече през главата му.

— Така е по-добре — прошепна той. Привлечена от вида на тялото му, което би могло да бъде модел за всяка от ренесансовите скулптури в двореца, тя притисна устни към гърдите му, като се наслаждаваше на кадифената кожа.

— Много… по-добре — съгласи се той и ахна, щом езикът й докосна едното му зърно.

Почувства как плътта му започва да пламти, а с всеки изминал миг присвиването в слабините се превръща в болезнена възбуда. Като че ли прочела мислите му, Сабрина коленичи и потопи език в пъпната му вдлъбнатина, възнаградена веднага от дрезгавия му стон. Насърчена и необичайно смела, плъзна пръсти и почна да разкопчава панталона му.

Бърк се облегна на махагоновия гардероб и притвори очи.

— О, да… — прошепна той. — Така е още по-добре.

Сабрина притисна длан към твърдата му ерекция, замаяна от женската си сила. Сила, която знаеше, че Бърк й бе отстъпил с желание. Когато устните й заместиха ръката, усети бурно движение под грубата ленена тъкан.

Разкопча бавно копчетата едно по едно, като всеки път го милваше с устни.

— Невероятно…

Вдигна поглед към него, коленичила на пода, а в очите й танцуваха палави пламъчета. Тесните му къси копринени гащета извикаха у нея и изненада, и възхищение.

— Преди две-три години получих няколко чифта като подарък от една парижка моделиерка, но досега не ги бях обувал — обясни Бърк с леко неудобство. — След онова, което изживяхме във вилата, ми се стори подходящо да ги нося. Допирът им ми напомня за копринената ти кожа.

— О! — При чувствената представа Сабрина усети, как между бедрата й се събира влага. Прекара пръсти по линията на гащетата на хълбоците му, доволна от животинското ръмжене, изтръгнало се дълбоко от него.

И тогава, с дързост, от която би се почувствала ужасена само преди няколко дни, притисна разтворени устни към черната коприна, наслаждавайки се на усещането за силното мъжко тяло, което се стегна под интимните й ласки.

— Сабрина… — изстена Бърк. — Ако искаш да те моля…

— Не — ръцете й обхванаха твърдата плът между бедрата му, — никога не бих го поискала от теб.

Тя свали копринените гащета надолу по силните му крака. Той пристъпи, освободи се от тях и протегна ръце към нея, ала Сабрина поклати глава. По вените й се разливаше опияняваща чувственост. Чувстваше се невероятно жива. Зарови лице в тъмните косъмчета около необуздания му орган, поглъщайки топлината, мускусния вкус и усещането за гъвкавост. Пръстите й го обгърнаха и го погалиха с нежност. Бе запленена от копринената му гладкост.

— Боже мой, Сабрина! — Бърк вплете отново пръсти в косите й.

Искаше му се тя да престане и едновременно с това — никога да не спира. Убиваше го бавно с всяка своя милувка, с устните си, с топлия си сладострастен език.

Когато тя остави с език дълга, мокра следа по цялата дължина на болезнено възбуденото копие на мъжествеността му и накрая обиколи влажния му връх с чувствените инстинкти на родена куртизанка, самообладанието на Бърк се прекърши.

Като се отказа от ласкавия си подход в любовта, с който толкова се гордееше, той почти я завлече до леглото.

— Сабрина, обич моя, ако продължиш да си играеш така безразсъдно с огъня, рискуваш да опожариш до основи дома на семейството ми!

Разперила ръце, тя лежеше по гръб. Дългите й крака бяха извити настрани, а украсената с дантела къса нощница се бе вдигнала нагоре. Косата й се бе разпиляла по ленената възглавница като ореол на ангел. Но когато го погледна с очи, изпълнени със страст, и с полуотворени устни, в лицето й нямаше нищо ангелско.

Легна до нея, а Сабрина се претърколи и коленичи над него.

— Когато бях малко момиче — зашепна тя, — всяко лято ходех на лагер. — Изгарящи, устните й се плъзнаха първо по шията му, после по гърдите и стомаха. — Знаеш ли, кое най-много ми харесваше в тях?

Жажда и страст! Бърк бе почти обезумял, изпълнен с жажда и страст. Кръвта пулсираше в слепоочията му, в сърцето, в изпълнените с болезненост слабини.

— Може би да яздиш? — изрече дрезгаво той.

— Не. Лагерният огън. Винаги обичах най-много да разпалвам лагерния огън.

— Не се и съмнявам. — Пресегна се и разкопча дрехата, която я отделяше от него. — Тъй като си много, много добра в това.

Дръпна рязко пурпурната коприна и я привлече да го възседне. Когато Бърк изви нагоре хълбоци, Сабрина се спусна към него, за да го посрещне. И тогава той най-сетне предяви правата си над гладкото й хлъзгаво тяло и проникна в него. Устните им се срещнаха и сподавиха виковете от взаимното удоволствие. Започнаха да се движат в синхрон, все по-бързо, докато накрая направиха заедно великолепния скок в забравата…

 

 

Коронацията трябваше да се състои вечерта на следния ден. Сабрина бе разочарована, но не и изненадана, че Бърк беше в катедралата почти през цялото време.

На другия ден сутринта тя, сестрите й и Дикси си тръгваха. И въпреки че вечерта предстоеше балът, Сабрина се съмняваше, че ще успеят да откраднат някой и друг час за тях двамата.

— Е, поне ще бъдем винаги добре дошли в Монтакроа — промърмори тя, приключила с приготовленията за церемонията по коронацията.

Беше облякла най-строгия си тоалет — копринен костюм в яркосиньо с лъскави златисти копчета, допълнен с подходяща шапка, която падаше ниско над едната й вежда.

— Какво каза? — попита Ариел и влезе в стаята на Сабрина, за да потърси ръкавиците си.

— Нищо — отвърна сестра й и хвърли последен критичен поглед в огледалото. — Готова ли си? — Престорено бляскавата й усмивка издаваше, че сърцето й се къса от мъка.

Коронацията премина с цялото великолепие и подробности, които Сабрина бе очаквала при такова важно тържествено събитие. Напомни й отново от колко различни светове идват двамата с Бърк и това разби сърцето й на парченца.

Присъстващите на церемонията бяха все престижни хора. Представителите на други кралски фамилии — мъже в прекрасни тъмни костюми и жени във великолепни официални рокли и блестящи с безценни камъни диадеми, споделяха първите редици с ръководителите на няколко държави. Пред себе си тя позна вицепрезидента със съпругата му, както и двама бивши президенти.

Докато очакваше пристигането на Бърк, което, както й беше казала Шантал, щеше да стане със същата карета, с която е пътувал Наполеон, когато е дошъл в катедралата, за да короняса първия регент на Монтакроа, Сабрина разглеждаше забележителното здание с изящни колони и високи прозорци, чиито боядисани стъкла искряха на слънчевата светлина.

Щом часовникът удари шест, вратите от ковано желязо в дъното на катедралата се разтвориха. Едновременно с това хорът запя химна.

Пръв влезе епископът на Монтакроа, облечен в снежнобял стихар, последван от свещеника на града, подир когото вървеше момче с кралската корона, поставена върху бяла сатенена възглавница.

Зад него крачеха още няколко момчета, облечени в тържествени черно-бели одежди. Следваха ги членовете на законодателния орган на Монтакроа в червени роби. После влезе министър-председателят, който носеше тежък жезъл, украсен със скъпоценни камъни. Всички заеха местата си от двете страни на високия трон.

Музиката се смени и възвести пристигането на кралското семейство. Принц Едуард, облечен в широка пурпурна роба, и Джесика, която носеше украсена с пайети рокля в цвят на слонова кост и ослепителни бижута, водеха процесията на рода Жиродо. Принцът бе нарушил традицията и бе пожелал съпругата му да върви редом с него, вместо да пристъпва смирено отзад.

След тях бяха Шантал и Кейн, последна бе Ноел. Семейството изкачи петте стъпала и застана пред олтара.

В катедралата се възцари трептяща тишина, изпълнена с очакване.

И тогава вратите в дъното се разтвориха отново и, съпроводен от фанфари, в катедралата влезе принц Бърк Жиродо дьо Монтакроа.

Сабрина никога не го бе виждала толкова сериозен. Коронацията продължи точно така, както е протекла първия път, преди почти двеста години. Епископът благослови присъстващите.

Най-сетне настана мигът, за който се бяха събрали всички. Министър-председателят стана от позлатения си стол, взе богато украсената със скъпоценни камъни златна корона от сатененото й ложе и я постави на главата на Едуард. После преви едното си коляно в знак, че приема принца като свой владетел.

Това беше сигнал за Бърк, който стоеше встрани, да приближи и коленичи пред баща си.

Едуард се изправи и в катедралата се понесе едва доловимо шушукане. Той свали короната от главата си и я вдигна високо, за да могат да я видят всички присъстващи. И тогава с преднамерена театрална артистичност я сведе бавно и я постави върху тъмнокосата глава на сина си.

Всеобща въздишка изпълни залата. Принц Бърк вече беше регент. Времето за покушение бе отминало.

Бърк се изправи и се поклони първо на баща си, после на майка си, а след това на законодателите. Министър-председателят също му се поклони и подаде на принца жезъла, символизиращ неговата власт.

Щом Бърк се обърна и се поклони на събралото се множество, тържествената тишина бе нарушена от медния звън на дванадесетте камбани на катедралата, които разпратиха радостната вест из цялата страна.

Княжество Монтакроа имаше нов принц!

 

 

— Не мога да повярвам! — Ариел гледаше втрещено Сабрина, когато тя се присъедини към семейството във всекидневната. — Моля те, кажи ми, че не възнамеряваш наистина да тръгнеш с тази чудовищна дреха!

— Тази чудовищна дреха, както неласкаво я нарече, представлява истинска скулптура — отвърна Сабрина.

Беше се надявала, че роклята, която бе натоварила така тежко банковата й сметка, щеше да й хареса, когато я погледнеше отново. За жалост това не стана.

— Кошмарна е — възрази Рейвън. — Приличаш на Батман.

— Не е вярно!

— Вярно е. Само ти липсват маската и батмобила.

— Ако си решила да накараш Бърк да се откаже от теб, определено ще успееш — заяви Ариел. — В сравнение с тази дреха одеждите на монахините са направо секси!

— Момичета — намеси се Дикси, както бе правила толкова много пъти, — оставете Сабрина на мира. Мисля, че изглежда… — Гласът й замря, докато се мъчеше да измисли някоя по-приятна дума. — Много оригинално! — довърши и погледна предупредително Ариел и Рейвън.

— Купих я от бутика, който ми препоръча Шантал — каза Сабрина, когато излязоха от стаята.

— Или принцесата обича да се шегува, или някоя продавачка садистка се е изгаврила с теб — отговори Рейвън.

Сабрина не отвърна нищо, все още раздирана от нерешителност. Докато се спускаха по стълбището, Дикси спря и се обърна към нея.

— Знаеш ли, скъпа, имаш време да се преоблечеш преди първия валс.

На покритата с копринени тапети стена край тях висеше огледало в позлатена рамка. Един поглед в него накара Сабрина да вземе решение.

— Мисля, че ще те послушам. Вие вървете, а аз ще дойда колкото може по-скоро.

Почти бе стигнала до вратата на техния апартамент, когато до нея достигнаха приглушени гласове.

— Изпуснахте толкова възможности — дочу гласа на Моник. — Принц Бърк вече е регент и Монтакроа остава монархия.

— Но не за дълго — отвърна й мъжки глас. — Беше твърде рисковано да предприемем нов опит за покушение по време на празненството или на коронацията. Но сега, след като е коронован, охрана му ще се отпусне и няма да е толкова бдителна.

— Надявай се! — изсъска Моник.

— Знам си работата. Когато тази вечер принцът тръгне надолу по стълбите към балната зала, това ще бъде първото му и последно появяване като регент.

Сабрина сложи ръка на устата си, за да не се чуе ахването й. Обърна се с намерението да изтича и да предупреди за замисленото убийство, и се оказа лице в лице с един мъж, който й се стори странно познат.

— Майка ви е трябвало да ви научи на по-добри обноски, госпожице. — Пръстите на мъжа, облечени в ръкавица, се впиха в ръката й. — Не е възпитано да подслушвате.

— Да подслушвам ли? — Тя го озари с най-ослепителната си усмивка, като се надяваше, че гласът й звучи убедително. — Не разбирам за какво говорите. Просто се върнах в стаята, за да се преоблека.

— Добре изиграно. — Пръстите му стиснаха още по-силно ръката й. — Но се страхувам, че номерът ви не мина.

Той отвори вратата и Сабрина видя вътре Моник и още някакъв мъж. Сети се, че това е единият от двамата портиери, посрещнали лимузината в деня на пристигането им в Монтакроа.

— Какво правиш тук? — извика камериерката с тон, нямащ нищо общо с раболепието й, което толкова играеше по нервите на Сабрина.

— Не бъди така недружелюбна — смъмри я мъжът, който водеше Сабрина. — Всъщност тази очарователна американка току-що ни осигури нов сценарий. — Той прекара ръка по шията на пленницата си. — Хванахме едно хубаво пиленце.

— Какво означава това? — попита Моник.

— Означава, моя малка глупава аристократке, че ще използваме любовницата на принца, за да го вкараме в капан.

— О! — Очите на камериерката светнаха като на дете, току-що намерило под коледната елха красива нова кукла. — Това ми допада!

— Така и предполагах — кимна мъжът. — Особено като се има предвид, че принц Бърк отхвърли предложението на баща ти двата стари рода да се свържат чрез женитба.

Той погледна към Сабрина, която се бореше храбро да запази самообладание. Беше се сетила със закъснение, че това е същият човек, когото бе видяла на връщане от казиното.

— Май не се чувстваш съвсем добре, скъпа. — Мъжът погали страната й с опакото на ръката си. — Вероятно е от вълнението. — Обърна се към портиера. — Дали да не съпроводиш дамата навън за глътка свеж въздух?

Младият портиер се усмихна и се поклони подигравателно на Сабрина.

— За мен ще бъде удоволствие. — Извади пистолет и го насочи към нея. — А сега бъди добро момиче, ако не искаш да пострадаш.

Когато приближиха дежурния портиер, на Сабрина й се прииска да се изскубне от ръката на похитителя си и да извика за помощ, но реши, че не бива да излага живота на този човек на опасност.

— На госпожица Дарлинг малко й прилоша — обясни портиерът предател, докато я превеждаше през група току-що пристигнали гости. — Ще я изведа навън за малко свеж въздух. Това е нареждане на принц Бърк.

— Да, разбира се — съгласи се дежурният, без да прояви никакво съмнение. — Изглеждате, ъ-ъ, много добре тази вечер, госпожице. Както винаги.

Сабрина долови неискреността в очите му и за сетен път се почуди какво ли я беше накарало да купи тази мрачна, лишена от всякаква женственост, рокля. За всичко бе виновен Бърк, реши в пристъп на гняв. Беше й размътил мозъка така, че вече дори не можеше да мисли както трябва.

— Благодаря ти, Бърк — промърмори в отговор Сабрина, решила, че няма да допусне да я намерят мъртва в тази дреха, с която приличаше на прилеп.

 

 

Бърк дори не се опита да прикрие разочарованието си, когато семейство Дарлинг се появи в балната зала без Сабрина.

— Къде е тя? — попита той, след като се здрависа с Дикси, застанала на дългата редица от лица, желаещи да го поздравят.

— Ще дойде малко по-късно — увери го Дикси. — Искаше да се преоблече, за да бъде хубава.

— Сабрина би изглеждала прекрасна с каквото и да е облечена.

— Не бих била толкова сигурна — каза Ариел с кадифен глас.

Преди той да успее да отговори, Ноел проби редицата от чакащите и се втурна към него.

— Бърк, нещо е станало със Сабрина!

В същия момент радиоприемникът в сакото на зет му изпука и той го извади.

— Да?

Бърк чакаше мълчаливо и когато сестра му и Кейн се спогледаха, почувства как сърцето му се свива.

— Какво има?

— Взели са Сабрина за заложник — съобщи зет му. — Но моят човек е по следите им.

— Къде се намира тя в момента?

— В градината с розите — отвърнаха едновременно Ноел и Кейн.

Бърк изтича от балната зала, сподирен от оплакванията на гостите, които още чакаха да им дойде реда, и се закле, че след като Сабрина бъде в безопасност — за обратното не смееше дори да помисли, нямаше да се откаже от нея за нищо на света!