Нека се радваме, приятели,

да има прегръдки навред.

Днес вървим по цветната земя,

но никой тук не ще остане.

Цветя и песни

пребъдват в дома на Даряващия живот.

Тук, на земята, е царството на мимолетния миг.

Дали е така и на мястото,

където също някак се живее?

Радва ли се там човек?

Приятели има ли там?

Или пък само тук, на земята,

дошли сме да познаем нашите лица?

Мигел Леон-Портиля, Айокуан Куецпалцин^[1], „Тринадесет поети от света на ацтеките“

Със същата бързина, с която домът й се изпълваше с цветя и поздравителни факсове, сърцето на Исабел се изпълваше с тревога. Животът не можеше да й предложи по-голяма награда от това да я изберат за американски кандидат за президент на Планетата. Сбъднатата й мечта. Винаги бе искала да застане на върха на властта, да усеща всеобщо уважение и възхита. Но сега, когато го бе постигнала, бе уплашена до смърт. Някакъв необясним страх й пречеше да се наслади на своя триумф. Колкото повече хора й показваха своята подкрепа, толкова по-застрашена се чувстваше тя, тъй като, както бе логично да се предположи, всеки би желал да бъде на нейното място. Смяташе, че й завиждат, че я наблюдават, и се чувстваше много, много уязвима. Считаше всички, които я заобикаляха, за потенциални врагове. Знаеше, че човекът е подкупен по природа, и не вярваше на никого. Всеки можеше да я предаде. Затова бе започнала да засилва мерките за сигурност. Спеше на заключена врата. Долавяше всевъзможни странни миризми, които само тя усещаше. Бе станала свръхчувствителна към вкусове. Накратко, чувстваше реална и непрестанна заплаха от външния свят и бе убедена, че цялата вселена е срещу нея. Докато нямаше какво да губи, бе живяла сравнително спокойно, но сега, когато бе на път да има всичко, трепереше като стръкче мак, подухвано от вятъра. Както когато беше малка и не можеше да ходи в тъмното, защото мислеше, че торбаланът ще я нападне в гръб. Изпитваше същото чувство, когато гледаше любовни сцени във филмите. Знаеше, че повечето от тях предшестват някакво нещастие, и тогава, вместо да се наслади на целувките, които влюбените си разменяха, погледът й шареше по целия екран, очаквайки момента, в който ножът ще изскочи на сцената и ще потъне в гърба на мъжа. Същото ставаше и с музиката. Тъй като знаеше, че страшната музика върви ръка за ръка с всевъзможни ужаси, вместо да се радва на любовната мелодия, тя бе постоянно нащрек да отчете всяка дребна вариация в нея, за да затвори очи и да предотврати силната уплаха. Всеки знаеше, че този вид тревоги са много опасни за здравето. Дотолкова, че Министерството на здравеопазването и социалните грижи неотдавна бе забранило употребата на стряскаща музика във филмите, понеже сериозно увреждала черния дроб на зрителите. Исабел бе приветствала с ентусиазъм тази мярка. Съжаляваше само, че в реалния живот не съществува институция, която да контролира появата на трагедиите във всекидневието, която да следи звукът на празничните камбани да не преминава внезапно във вой на линейка и която да предупреждава населението за нашествието на ужаса, за да може Исабел да затвори навреме очи. Защото положението, в което я бе поставил животът, я държеше в постоянно напрежение и със свита душа. Всички искаха да я видят, да я поздравят, да й вземат интервю, да бъдат близо до нея, тоест до властта. Исабел трябваше да овладее положението и да си отваря очите на четири. Трябваше да бъде много внимателна. Да не вярва на никого. Да не дава и най-малкия повод, за който да се хванат нейните врагове и да я унищожат. Трябваше да бъде нащрек и сърцето й да не трепва, когато се наложи. Макар че тук проблеми нямаше. Щом бе способна да премахне собствената си дъщеря, можеше да го направи и с всеки друг, който се изпречи на пътя й.

Дъщеря й се бе родила в град Мексико на 12 януари, 2180 година, в 21 часа и 20 минути. Бе зодия козирог с асцендент дева. Астрологичната й карта вещаеше, че я очакват много проблеми с властта, защото заемаше квадрант между планетите Сатурн и Уран. Сатурн бе символ на властта, а Уран — на свободата и непокорството. Освен това положението на Уран в знака Овен е силно утвърждаващо, така че ако тя решеше да противоречи, щеше да го стори твърдо, на моменти импулсивно и безразсъдно. Положението на Уран в VIII дом, дома на престъплението, сочеше, че може да се забърка в тъмни и нелегални деяния, с цел да въстане срещу властта.

Предвид всички размирни белези, които притежаваше момичето, можеше да се очаква, че когато порасне, ще се превърне в истински проблем — особено за Исабел, която цял живот бе кроила планове да заеме поста президент на света. А и това не беше само мечта, астралната й карта го показваше и гарантираше, че когато това станеше, най-после щеше да настъпи период на мир за човечеството. Затова Исабел не пожела да има за противник дъщеря си и преди да успее да се привърже към нея, нареди да я разпаднат за сто години, за да не позволи светлото бъдеще на човечеството да бъде помрачено.

Понякога си мислеше за нея. Каква ли щеше да бъде, ако беше останала жива? Щеше ли да бъде красива? Щеше ли да прилича на нея? Дали щеше да е слаба, или пък дебела като Кармела, другата й дъщеря? Като се замислеше, може би нямаше да е лошо да я беше разпаднала и нея. Тя само я излагаше. Тази сутрин например първото нещо, което Исабел направи, след като отвори очи, бе да включи виртуалната телевизия, за да види дали излъчват интервюто, което й бяха взели при номинирането й за кандидат-президент на Планетата — и наистина, тъкмо него показваха. Беше изключително приятно да се види в триизмерен образ в собствената си спалня. Изпита такова блаженство от мисълта, че е била във всички къщи на земята! Казаха й, че са я гледали милиони хора. Само дето на Абел Саблудовски му бе хрумнало да интервюира Кармела. Какъв срам! Това прасе, дъщеря й, също бе влязло във всеки дом. Надяваше се само да се е побрала в стаите, без да е изместила нея самата. Това се казваше да си човек с тежест! Какъв ужас! Какво ли си мислеха хората за нея? Че е лоша майка, която не държи дъщеря си на диета. Какъв позор! Не знаеше какво ще я прави отсега нататък. Очакваше безброй гости, които щяха да дойдат на официалната аудиенция. В двора подготвяха банкета, който щеше да даде за пресата, и не искаше дъщеря й да се мярка наоколо. Но как да я скрие? След като бе излязла по новините, всички щяха да питат за нея. Трябваше да измисли нещо. Гласът на дъщеря й прекъсна тези мисли.

— Мамче, може ли да вляза?

— Да.

Вратата на спалнята й се отвори и се появи Кармела. Беше се издокарала за банкета. Носеше красива бяла дантелена рокля. Искаше да изглежда възможно най-добре в този толкова специален ден за майка й.

— Разкарай тая рокля!

— Ама… тя ми е най-хубавата…

— Приличаш на буца с дрехи. Стои ти ужасно. Как може да се обличаш в бяло, като си толкова дебела?

— Нали банкетът е през деня, а ти си ми казвала, че черното е само за вечер.

— Отлично помниш какво съм казала, когато ти изнася, нали? Ами когато трябва да изпълняваш заповедите ми? Отивай да се преобличаш! И като се върнеш, донеси и чантата, която ще носиш, за да видя дали ти отива на роклята.

— Нямам черна чанта.

— Да намериш. Няма да ми слизаш долу, без да носиш чанта. Само проститутките ходят без чанта. Това ли искаш, да приличаш на проститутка? Ти какво си намислила? Да ме правиш за смях ли?

— Не.

Кармела не можа повече да сдържа плача си. Извади от чантата хартиена кърпичка и попи сълзите, които се стичаха по лицето й.

— Какво е това? Нямаш ли кърпички от плат? Как може да тръгнеш така! Кога си виждала принцеса да си духа носа с хартиени кърпички? От днес нататък трябва да свикваш да се държиш на висотата на положението, което заемам. И се махай, че вече ме ядоса!

Кармела се обърна, но преди да стигне до вратата, Исабел я спря.

— И не забравяй да се скриеш от камерите.

Исабел беше бясна. Младите я подлудяваха. Имаше чувството, че вечно искат да става тяхното, да не се подчиняват, да налагат вкуса си, да предизвикват властта, тоест нея. Не разбираше защо всички имат този проблем с нейната особа. Не можеха да я гледат на по-висока позиция, без веднага да поискат да се разбунтуват. Впрочем най-добре би било да провери дали служителите й са подредили двора и масите така, както им бе наредила.

Дворът приличаше на кошер от истерични пчели. Безброй работници се суетяха насам-натам под заповедите на Агапито, довереника на Исабел. Агапито трябваше да положи повече усилия от всякога, за да угоди на своята шефка, защото бе имал твърде малко време, за да организира толкова важен банкет. Исабел всъщност не беше длъжна да го прави. Бяха изминали едва двайсет и четири часа, откакто бе номинирана за кандидат, и бе логично да не е готова да приеме толкова хора вкъщи, но тя бе пожелала да впечатли всички с бляскавата си организация. Агапито много успешно се бе постарал всичко да бъде перфектно. Масите, покривките, украсата от цветя, вината, храната, обслужването, поканите, пресата, музиката, всичко, буквално всичко бе координирано от него. Не беше пропуснал нито детайл. Носеше в ръце всички вестникарски изрезки с новината за номинацията и отчет за всички хора, които се бяха обадили, за да поздравят Исабел. Отлично знаеше, че първото нещо, което ще поиска да разбере тя, е кой е на нейна страна и кой още не е засвидетелствал симпатия, за да го постави в списъка с врагове. Връхлетя го чувство на нетърпение, щом видя Исабел да се задава срещу него. Копнееше да получи поздравления от своята господарка и покровителка. Бе капнал от усилие всичко да бъде перфектно и в идеален ред. Исабел обходи с поглед двора. Всичко изглеждаше точно както бе очаквала, но внезапно погледът й се натъкна на останките на някаква пирамида, която напираше да излезе на повърхността точно в средата на двора. Този проблем се явяваше не за първи път и не за първи път Исабел разпореждаше да я покрият. Изобщо не я устройваше правителството да научи, че под нейната къща има древна пирамида. В подобни случаи се пристъпваше към национализация на имота от страна на държавата. Ако това станеше, археолозите щяха да започнат разкопки, които биха извадили на бял свят част от миналото на Исабел, която тя искаше да остане много, много надълбоко.

— Агапито! Защо не сте покрили пирамидата?

— Ами… защото… помислихме, че е добре за имиджа ви да видят, че се интересувате от предколумбови работи…

— Помислихте? Кои?

— Ами… момчетата и аз…

— Момчетата! Момчетата са едни идиоти, които не могат да мислят сами и са под твое командване. Ако те имат повече власт от теб, ти за какво си ми? Ще трябва да наема друг, който да може да ги управлява и те да го слушат!

— Е, те си ме слушат… Решението по-скоро беше мое…

— Все едно, уволнен си.

— Ама… защо?

— Как така защо? Защото вече се уморих да си играя на учителка с малоумни ученици! Сто пъти съм ти казвала, че който не изпълнява онова, което кажа, отива по дяволите.

— Ама аз направих каквото казахте.

— Никога не съм казвала да оставиш тая пирамида там.

— Ама не сте ми казвали и да я покрия. Не е честно да ме уволнявате за тази грешка, след като всичко останало е идеално, сама виждате…

— Единственото, което виждам, е, че не си професионалист и че искам да се махаш незабавно. Кажи на Росалио да заеме твоето място.

— Росалио го няма.

— Как така го няма? Къде е отишъл?

— До центъра…

Исабел се зарадва на отговора и скришом попита Агапито:

— Да ми купи шоколада?

— Не, нали му дадохте разрешение да занесе документите си в Службата за защита на потребителя.

— Значи и него да уволниш. Вече ми дойдохте до гуша!

Исабел престана да крещи и надяна отработената си шармантна усмивка, щом видя, че Абел Саблудовски влиза със своя екип и камерите. Обзе я ужас. Дали я беше чул да вика? Надяваше се, че не. Не беше никак подходящо за имиджа й. Прегърна Агапито през раменете и за всеки случай се престори, че се шегува с него. Внезапно сърцето й подскочи. Насреща се задаваше Кармела, с целия блясък на своите триста кила. Не трябваше да допуска да й вземат ново интервю, както и Абел Саблудовски да вижда върха на пирамидата.

Агапито се изхитри и отгатвайки мисълта й, предложи една гениална идея, която успя да му върне поста и доверието, което Исабел му бе гласувала.

— Какво ще кажете да сложим Кармела да седне на върха на пирамидата и да й забраним да мърда оттам?

И стана така, че пищната Кармела, с черна чантичка в ръка, отърва майка си никой да не научи, че дворът на нейния дом е на път да роди пирамида.

Асусена се беше върнала вкъщи пеша. Ходенето възстановяваше душевното й спокойствие. На ъгъла на улицата, където живееше, мярна Кукита да влиза в нейната сграда. Доста се учуди, че пристига чак сега, защото беше напуснала офиса на „Астрално изкачване“ много преди нея. Но като видя, че носи торба с покупки, намери логично обяснение. Явно беше ходила на пазар, преди да си дойде. Кукита също зърна Асусена отдалеч и не й стана никак приятно. Помъчи се да влезе колкото се може по-бързо вътре, но й попречи мазното туловище на пияния й съпруг, който се беше проснал на прага. Това не беше нещо ново. Мъжът й на практика бе станал част от кварталния пейзаж и никой не се изненадваше, че редовно го вижда да се въргаля по земята, кисел и омазан в повръщано. Съседите вече бяха подали жалба в „Социални грижи“ и оттам бяха предупредили Кукита да не оставя мъжа си да ползва улицата за спалня. „Бедната Кукита!“, помисли Асусена. Ненапразно искаше да си смени съпруга. Но пък очевидно беше извършила нещо сериозно в предишни животи, за да изтърпява подобна карма. От мястото, на което се намираше, Асусена видя как Кукита се мъчи да замъкне мъжа си към вътрешността на сградата и как той побесня и започна зверски да я налага. Подобен род несправедливости влудяваха Асусена. Не успяваше да се сдържи, кръвта нахлуваше в главата й и тя се превръщаше в неудържима природна стихия. За броени секунди стигна до странната двойка, сграбчи мъжа на Кукита за косите, блъсна го в стената и после му заби жесток шут в топките. В допълнение го смушка в черния дроб и когато той падна на земята, щедро го засипа с ритници, в които изля цялата си натрупана ярост. Асусена остана без сили, но почувства огромно облекчение. Кукита не знаеше дали да й целува ръка, или да събира съдържанието на торбата с покупки, което се бе разпиляло по стълбите. Накрая смотолеви кратка благодарност и започна да прибира нещата си, преди някой да ги е видял. Асусена побърза да й помогне, но се смая, като видя, че в торбата има не плодове или зеленчуци, а огромно количество виртуални книги.

Няколко месеца по-рано Кукита я беше молила за помощ да се сдобие с такива. Баба й бе сляпа и много страдаше, че не може нито да чете, нито да гледа виртуална телевизия. На пазара тъкмо се бе появило сензационно откритие за филми за слепи — простички лещи, които изпращаха електрически импулси към мозъка, без да е нужно участието на очите, и помагаха на слепите да „гледат“ виртуални филми със същата яснота, с която и хората, които се радваха на зрение. Бабата на Кукита била първата, която подала молба да се сдобие с уреда, както и първата, на която отказали. Не можело да се възползва от това удобство, понеже слепотата й била кармична — когато била аржентински военен, със своите мъчения ослепила няколко души. Виждайки я как плаче ден и нощ, Кукита се бе осмелила да помоли Асусена за препоръчително писмо, в което да посочи, че тя е астроаналитикът на госпожата, и да удостовери, че същата вече е изкупила своите карми на „бияч“, което не беше вярно. Асусена, разбира се, беше отказала. Бе против професионалната й етика да върши подобно нещо. Но за нейна изненада Кукита бе постигнала своето и се бе сдобила с тях. Асусена бе крайно заинтригувана как е успяла. Кого ли бе подкупила? Кукита не й даде време да предполага каквото и да било. Дотърча до нея, грабна една от виртуалните книги в ръцете й и тутакси я мушна в торбата. След което й се сопна дръзко:

— Какво, ще ме разоблачиш ли?

— Какво да направя?

— Я не ми се прави! Предупреждавам те, че ако кажеш на полицията, съм способна на всичко. За да защитя семейството си, мога да…

— А! Не, не се тревожи, няма да те разоблича… Но те моля да ми кажеш дали там, откъдето си ги купила, продават и компактдискове.

Кукита много се учуди, виждайки интереса на Асусена. Явно нямаше желание да я издава, а по-скоро да се възползва от информацията. Сочеше го блясъкът в очите й и без много да му мисли, тя реши да й се довери.

— Такова… да… обаче е бая опасно да се купуват, понеже са абсолютно нелетални. Предупреждавам те!

— Не ме интересува. Кажи ми откъде са, моля те. Трябва спешно да намеря един!

— От черния пазар в Тепито^[2].

— А как да стигна дотам?

— Какво, никога ли не си ходила?

— Не.

— Божке! Значи като нищо ще се изгубиш, понеже си е бая компилирано да се отиде. Бих дошла с теб, обаче баба ми ме чака, за да я нахраня… Ако искаш, ще отидем утре.

— Не, благодаря, предпочитам да отида още днес.

— Ами твоя си работа. Тръгвай значи към Тепито и там ще питаш.

— Благодаря.

Асусена скочи като пружина и без да си вземе довиждане с Кукита, хукна към аерофонната кабина на ъгъла, за да се придвижи към Тепито. Само след няколко секунди вече се намираше в сърцето на битака Лагуниля. Вратата на аерофона се отвори и пред нея изникна цяла тълпа, която се буташе с лакти да ползва кабината, която щеше да освободи. Проправи си с мъка път сред чакащите и започна обиколката си из Тепито. Сред навалицата от хора се запъти първо към местата, на които продаваха антики. Всеки един от предметите имаше омагьосващо въздействие над нея. Веднага се запита на кого ли са принадлежали, от кое място и коя епоха са били. Мина през няколко места, задръстени с джанти, коли, прахосмукачки, компютри и други излезли от употреба предмети, но никъде не видя компактдискове. Най-накрая на една сергия зърна музикална уредба. Със сигурност там щеше да намери. Приближи се, но в момента вехтошарят не можеше да я обслужи. Спореше с един клиент, който искаше да купи цял зъболекарски стол заедно с комплект пинсети, спринцовки и калъпи за вземане на зъбни отливки. Асусена не проумяваше как е възможно някой да иска да купи подобен уред за мъчения, но пък на този свят имаше всякакви вкусове. Постоя малко, докато приключи операцията по пазаренето, но двамата мъже бяха еднакво глупави и никой не искаше да отстъпи. По някое време отегченият от спора вехтошар се обърна и попита Асусена какво желае, но тя не успя да обели и дума. Не се осмели да пита на висок глас за черния пазар на компактдискове. За да не става съвсем за смях, се поинтересува от цената на една красива сребърна лъжица за сервиране. Зад гърба си чу женски глас да казва: „Тази лъжица е моя. Бях си я запазила.“ Асусена се завъртя и се озова лице в лице с привлекателна брюнетка, която настояваше за лъжицата, която тя държеше в ръка. Асусена й я подаде и й се извини с думите, че не е знаела, че вече си има собственичка. После се обърна и си тръгна напълно обезсърчена. Съществуваше огромна бездна между увереността, че има черен пазар, и възможността да се свърже с хората, които го контролираха. Нямаше никаква представа как да постъпи, какво да попита, къде да отиде. Това да си еволюирал и да не се занимаваш с тъмни дела, имаше и своите големи недостатъци. Най-добре да се върне друг път с Кукита.

Асусена беше започнала да търси пътя към изхода сред безбройните сергии, когато внезапно чу някаква мелодия, идваща от място, специализирано в продажбата на музикални уредби, радиоапарати и телевизори. Веднага се запъти нататък. Щом стигна, първото нещо, което привлече вниманието й, бе надписът „Музика за плач“ и отдолу, с малки букви — „Одобрена от Генералната дирекция за обществено здраве“. Въпреки че тук всичко изглеждаше съвсем законно, Асусена предчувстваше, че на тази сергия ще намери онова, което търсеше. Музиката наистина разплакваше. Пробуждаше носталгията у човек и съживяваше спомените му. Щом я чу, Асусена си припомни какво бе изпитала, когато се сля в едно същество с Родриго, какво бе да премине границите на плътта и да има четири ръце, четири крака, четири очи, двадесет пръсти и двадесет нокти, с които да разкъса Химена към входа на Рая. Асусена се разплака безутешно пред антикваря. Антикварят я погледна нежно. Асусена засрамено избърса сълзите си. Антикварят, без да каже и дума, извади компактдиска от уредбата и й го подаде.

— Колко струва?

— Нищо.

— Как така нищо? Ще го купя…

Антикварят се усмихна любезно. Асусена почувства как между тях се разлива вълна̀ от симпатия.

— Никой не може да продаде онова, което не е негово. Нито пък да получи онова, което не е заслужил. Вземете го, той ви принадлежи.

— Благодаря.

Асусена взе компактдиска и го прибра в чантата. Досрамя я да сподели на антикваря, че има нужда и от електронно устройство, за да го слуша, защото този човек, едновременно така познат и непознат, със сигурност би предложил да й го подари — а пък това вече щеше да е прекалено. Преди да си тръгне, брюнетката със сребърната лъжица се приближи, за да поздрави антикваря. „Здравей, Тео!“ Антикварят я посрещна с прегръдка. „Скъпа ми Ситлали, така се радвам да те видя!“ Асусена се отдалечи, без да каже нищо, и остави двойката да разговаря оживено. Няколко сергии по-нататък купи дискмен, на който да слуша компактдиска, и после се насочи към най-близката аерофонна кабина. Нямаше търпение да си иде вкъщи, за да чуе музиката. Чувстваше се като малко момиче с нова играчка. Но щом стигна на мястото, където бяха аерофонните кабини, за малко да припадне. Пред всяка от тях имаше хаотична тълпа, която се опитваше да влезе. Асусена успя да си проправи път с лакти и да стигне до целта си за рекордно време — половин час. Но добрият й късмет бе помрачен от някакъв мъж с буен мустак, който я изблъска в опит да влезе в кабината преди нея. Асусена отново полудя пред тази поредна несправедливост. С разкривено от гняв лице тя настигна мъжа и с едно движение го издърпа навън. Мъжът изглеждаше напълно отчаян. Потеше се точно толкова усилено, колкото и молеше за милост.

— Госпожице, позволете ми да ползвам кабината, моля ви!

— Няма! Сега е мой ред. И аз чаках като вас, докато стигна…

— Какво ще ви струва да ме пуснете? Колко са трийсет секунди повече или по-малко? Точно толкова ще се забавя, докато ви освободя кабината…

Тълпата започна да недоволства и да се мъчи да нахълта в кабината, която тези двамата така неразумно хабяха. Точно в този момент мустакатият видя, че съседната кабина се освобождава и, ни лук ял, ни лук мирисал, се шмугна в нея. Преди някой да я пререди, Асусена се напъха в нейната и проблемът се реши.

Какъв ужас! Бе изумително да види как човешкото същество реагира по такъв животински начин през XXIII век. Особено ако се вземеше предвид големият напредък, който бе постигнат в научната сфера. Докато набираше своя аерофонен номер, Асусена си помисли колко е приятно да се наслаждаваш на постиженията в технологиите. Да се разпадаш, да пътуваш в пространството и да се свързваш отново само за миг. Фантастично!

Вратата на аерофона се отвори и Асусена понечи да влезе в хола на своя апартамент, но не успя — попречи й електромагнитна бариера. Включи се аларма и Асусена осъзна, че не се намира в своя дом, а в дневната на чужда къща, където някаква двойка необуздано правеше любов. Всъщност като се замислеше, постиженията на технологиите в Мексико не бяха особено надеждни. Често се случваше подобен род инциденти, защото аерофонните линии се преплитаха или повреждаха. За щастие в такива случаи нямаше смъртна опасност. И все пак тези грешки си оставаха досадни и неловки.

Чувайки алармата, двойката рязко прекъсна любовния акт. Жената опита да си намести полата, като в същото време пищеше: „Мъжът ми!“ Асусена не знаеше какво да прави, нито накъде да гледа. Отмести поглед, обходи с него цялата стая и накрая попадна на един портрет върху стената. И онемя. Мустакатият мъж на снимката бе не друг, а същият онзи човек, с когото преди малко се беше карала! Горкият, с право беше искал бързо да се прибере.

Асусена заключи, че мустакатият явно е успял да набере своя аерофонен номер, преди тя да го измъкне от кабината, и затова се е озовала в неговата къща. Никога досега не бе изпадала в такава конфузна ситуация. Опита да се извини, преди да излезе.

— Прощавайте, грешен номер.

— Къде блееш! Тъпачкааа!

Вратата на аерофона се затвори и отвори отново след няколко секунди. Асусена въздъхна облекчено, виждайки, че се намира в собствения си апартамент. Или по-скоро в онова, което бе останало от него. В дневната цареше пълен безпорядък. Навсякъде се въргаляха мебели и дрехи, а насред този хаос… мустакатият, и то мъртъв! От ушите му течеше струйка кръв. Това се случваше, когато някое тяло пренебрегнеше звука на алармата и преминеше рязко през защитното магнитно поле на къща, която не беше неговата. Клетките на тялото не се свързваха правилно и артериите му се пръсваха поради свръхналягане… Бедният! Значи на практика бе станало следното, аерофонните линии се бяха преплели и заради отчаянието, с което мъжът бе хукнал, за да спипа жена си на местопрестъплението, сигурно бе изхвърчал от кабината, без въобще да разбере за алармата… Само че момент! Асусена не беше оставяла алармата включена! Продължаваше да храни надежда, че Родриго някой ден ще се върне, и не искаше да има проблеми с влизането. Какво тогава бе станало? И защо цареше такъв безпорядък в нейния апартамент?

Асусена незабавно отиде да провери регистрационното табло на защитната система на жилището и откри, че някой го е пипал. Кабелите бяха объркани и неправилно свързани. Това означаваше, че някой се бе опитал да я убие! Но некадърността на Аерофонната компания й бе спасила живота. Случайното преплитане на линии между двете аерофонни кабини бе станало причина този човек да умре вместо нея. Какво нещо е съдбата! Дължеше живота си на нечия некадърност! Възникваха нови въпроси. Защо са искали да я убият? И кой? Нямаше представа. Бе сигурна само в това, че извършителят е получил разрешение да се намеси в главния регистрационен контрол на сградата и че Кукита е единствената, която имаше правомощия да му го разреши.

Асусена почука на вратата на Кукита. Наложи се малко да почака, преди Кукита да й отвори със сълзи на очи. Асусена съжали, че е дошла в неподходящ момент. Само дано пияният й мъж не я е удрял отново!

— Добър ден, Кукита.

— Добър ден.

— Станало ли е нещо?

— Не, просто си гледам сериала.

Асусена съвсем бе забравила, че Кукита не приема никого по време на любимия си сериал — съвременната версия на „Право да родиш“^[3].

— Извинявай! Съвсем забравих… Проблемът е, че трябва спешно да науча кой е идвал да поправя моя аерофон…

— Ами кой да е идвал, ония от агрофонната компания!

— Имаха ли заповед?

— Естествено! Не съм тръгнала да пускам разни хора ей така.

— А казаха ли, дали ще се връщат?

— Да, казаха, че утре ще дойдат да довършат работата… и ако нямаш повече въпроси, много ще се радвам да ме оставиш да си гледам сериала…

— Да, Кукита, извинявай. Благодаря и до утре.

— Ъхъ!

Затръшнатата пред лицето й врата я блъсна със същата сила, с която думата „Опасност“ се заби в мозъка й. Предполагаемите аерофоници предполагаха, че тя е умряла. И както може да се предположи, очакваха да приберат трупа й на следващия ден и, предполага се, без никакъв проблем. Майка им предполагаема! Щели да се върнат на следващия ден, но по кое време? Кукита не беше казала, но ако отново позвънеше на вратата й, щеше да я убие. Най-вероятно тези хора щяха да дойдат в работно време, понеже искаха да минат за служители на Аерофонната компания. Добре, имаше цяла нощ, за да си подреди мислите и да начертае отбранителен план. Засега трябваше да се отърве от мустакатия.

Асусена се върна бързо в своя апартамент и потърси в джоба на панталона на рогоносеца личната му карта. После набра отбелязания там аерофонен номер, напъха мустакатия в кабината и го изпрати обратно у тях. Нямаше съмнение, че ако днес не беше късметлийски ден за този мъж, то със сигурност беше ден на неприятни изненади за жена му! Каква физиономия щеше да направи, като го види! Асусена не искаше и да си помисля за чувството на вина, което щеше да я обземе после. Добре де, ама защо пак трябваше да се бърка в неща, които не я засягат! Това, че винаги се интересуваше какъв травматичен ефект оказват трагедиите върху човешките същества, се дължеше на професионална деформация.

Беше й страшно мъчно за този човек, който бе разменил съдбата си с нейната. Щеше да му бъде благодарна до живот. Бе я спасил от смърт. Но кой щеше да я спаси от опасността, в която се намираше сега? Ако поне бе разменил и тялото си с нейното, услугата щеше да бъде безценна — аерофониците щяха да дойдат, да намерят безжизнения труп, да помислят, че е мъртва, и така тя щеше да продължи да търси Родриго, макар и в тялото на мустакатия. Размяна на тела! Лешоядът! Бинго! Асусена трябваше само да иде много рано в Службата за защита на потребителя и със сигурност щеше да открие лешояда, който предлагаше услугата за трансплантация на души в нерегистрирани тела. Знаеше, че това означава да нагази много дълбоко в нелегалната територия, че рискуваше от офиса на „Астрално изкачване“ да научат за незаконната й дейност и да й отнемат правото да живее със сродната си душа. Но в сегашната ситуация на Асусена не й оставаше друг изход. Беше готова на всичко.

Докато дебнеше лешояда, спотаена сред опашката от хора, които чакаха да отворят офисите на Службата за защита на потребителя, Асусена все си мислеше за това кой и защо иска да я убие. Вече беше изкупила всичките си карми. Нямаше врагове, не беше отговорна за никакво престъпление. Единствената, която я мразеше, беше Кукита, но пък не я смяташе за чак толкова интелигентна, че да подготви такава изтънчена смърт. Ако е имала намерение да я убие, отдавна да й е забила някой кухненски нож в гърба. Тогава кой? Неприятният образ на лешояда, който тъкмо завиваше зад ъгъла, прекъсна тези размишления. Асусена се запъти към него. Щом я видя да идва, лешоядът лукаво се подсмихна.

— Е? Промени ли си вече мнението?

— Да.

— Следвай ме.

Асусена го последва в продължение на няколко пресечки и двамата лека-полека навлязоха в най-стария и порутен квартал на града. Проникнаха в някаква сграда, която приличаше на фабрика за дрехи, и слязоха в мазето по сгъваема стълба. Ужасената Асусена се срещна отблизо с нелегалния трафик на тела.

Началото на този бизнес било поставено неволно от група учени в края на ХХ век при експерименти с изкуствено осеменяване на стерилни жени. Правело се по следния начин — първо чрез операция се извличала яйцеклетка от жената. Тази яйцеклетка се оплождала в епруветка, като се използвала спермата на съпруга. И когато ембрионът в епруветката навършел няколко седмици, се имплантирал в утробата на жената. Понякога жената не успявала да задържи плода и абортирала. Тогава трябвало да се повтори целият процес. Тъй като хирургичната интервенция била досадна, учените решили вместо една яйцеклетка да извличат по няколко наведнъж. Щели да оплождат всички наравно, така че ако по някаква причина се провалял първият опит за имплантиране, да разполагат с резервен ембрион от същите родители, готов да бъде поставен в матката. Тъй като не всеки път било необходимо да се ползва втори, още по-малко пък трети ембрион, останалите били замразявани и така се поставило начало на банката за ембриони. С тях били провеждани всевъзможни нехуманни експерименти чак до голямото земетресение. След това лабораторията и банката за ембриони били погребани за дълги години под земята. През настоящия век, докато правели преустройство на някакъв магазин, открили замразените ембриони. Купил ги един безскрупулен учен и чрез съвременни техники успял да развие всеки ембрион до зряло тяло. Бизнесът му дошъл като по поръчка. Единственото същество, способно да вдъхне душа в човешкото тяло, е майката. Тези тела нямаха майки, поради което нямаха и душа. Не бяха и регистрирани, понеже не бяха родени на място, контролирано от правителството. С други думи, само чакаха някой да им трансплантира душа, за да заживеят! А лешоядът с удоволствие изпълняваше този вид „добри дела“.

Асусена го последва по мрачните коридори. Не знаеше кое тяло да избере. Имаше от всякакъв размер и цвят, и за всеки вкус. Асусена се спря пред тялото на една жена с красиви крака. Винаги си бе мечтала да има такива. Нейните бяха твърде кльощави и макар да притежаваше безброй интелектуални и душевни качества, които да компенсират този дефект, червейчето да има изваяни крака бе останало дълбоко загнездено в нея. Асусена се поколеба за миг, но понеже нямаше много време за чудене, защото аерофониците щяха всеки момент да пристигнат у тях, бързо посочи тялото, като в същото време казваше: „Това!“ След като го избра, пожела да й направят трансплантацията веднага. Това вдигна цената, но нямаше как. В живота има наложителни неща.

След броени секунди Асусена се озова в тялото на руса синеока жена с прекрасни крака. Чувстваше се странно, но сега не можеше да размишлява върху новото си състояние. Плати за услугата и я отведоха до тайна аерофонна кабина, откъдето изпрати старото си тяло до апартамента. Даже не успя да се сбогува с него. Веднага след това се придвижи до аерофонната кабина, която се намираше най-близо до тях. Искаше да пристигне приблизително по същото време като своето тяло, защото изпитваше нужда да бъде там, когато аерофониците дойдат да приберат трупа — за да види лицата на своите врагове. Беше се погрижила да остави кабелите така, както ги бе заварила. По този начин старото й тяло, влизайки у тях, щеше да „умре“ точно както се надяваха убийците, и те нямаше повече да я притесняват.

Асусена стоеше на ъгъла на своята улица. Оттам можеше да наблюдава отлично всяко движение в блока. Макар че и тя самата бе станала обект на наблюдение и постоянно чуваше комплименти по адрес на краката си. Как бе възможно човечеството да не е еволюирало за толкова хилядолетия! Как бе възможно чифт красиви крака да продължава да влудява мъжете? Тя бе същата като вчера, не се беше променила с нищо, чувстваше същото, мислеше същото и въпреки това вчера никой не й обръщаше внимание. Колко ли още време трябваше да мине, докато мъжете започнат да изпитват екстаз, съзерцавайки блестящата аура на някоя извисена и свята жена? Кой знае. Но ако постоеше още малко на това място, щяха да завалят и друг вид предложения. Реши да влезе в закусвалнята, която се намираше на отсрещния ъгъл на улицата — освен че оттам можеше да продължи да следи кой влиза и излиза от нейния блок, щеше да хапне и един съблазнителен сандвич. Беше така изгладняла! Дали от тревогите, или понеже новото й тяло се нуждаеше от храна, но просто си умираше за сандвич.

Появата й в закусвалнята привлече вниманието на всички мъже. На Асусена й стана неприятно. Бързо прекоси заведението и седна до прозореца, за да не изпусне нещо от случващото се навън. Щом краката й изчезнаха от общото полезрение, закусвалнята се върна към нормалното ежедневие. Повечето редовни клиенти бяха работници, които живееха на Луната и трябваше да пътуват много рано, още преди новинарският канал да започне своята програма. Така че в тази закусвалня, освен че можеха да хапнат превъзходно, научаваха и какво се случва по света. Най-хубавото от всичко беше, че собствениците на закусвалнята още държаха допотопен телевизор, което си беше огромно облекчение — още повече в тези размирни времена. Новинарските емисии не спираха да повтарят убийството на господин Буш и беше ужасно, че виртуалната телевизия я принуждаваше да присъства отново и отново на сцената на престъплението. Да чува изстрела в ухото, да гледа как куршумът пронизва черепа и после излиза от мозъка заедно с част от мозъчната тъкан, да вижда как господин Буш се сгромолясва, да слуша писъците и бягащите стъпки, да си припомня ужаса. Повечето ресторанти държаха виртуалните телевизори включени през целия ден по молба на клиентите, които бяха уплашени и искаха да се информират ежеминутно за това, което става. Асусена не знаеше как го понасят, как можеха да се хранят сред мириса на кръв, на барут, на печал. Поне на това място, където собствениците отказваха да сложат виртуален телевизор, всеки можеше да реши дали да гледа онова, което показваше екранът. Асусена имаше достатъчно причини да бъде тъжна и притеснена, за да си припомня и тези мъчения.

Тя реши да концентрира вниманието си върху онова, което ставаше на отсрещната страна на улицата, докато останалите посетители гледаха телевизора. Новините не казваха нищо ново за разследването на убийството на господин Буш.

— Полицията продължава да търси улики на мястото на инцидента…

— Това подло убийство разтърси душите на всички хора…

— Генералният прокурор на Планетата разпореди на служителите на „Съдебна полиция“ да се присъединят към издирванията, които ще доведат до разкриването на убиеца…

— Световният президент на Планетата осъди този атентат срещу мира и демокрацията и гарантира на населението, че във възможно най-кратки срокове ще се пристъпи към установяване на неговия произход и на самоличността на моралните подбудители на този възмутителен акт…

Асусена долавяше уплашеното приглушено шушукане на консуматорите на сандвичи. Всички изглеждаха много разтревожени, но щом дойдоха спортните новини, тутакси се оживиха. Футболният шампионат ги караше да забравят, че е имало убийство, и сега най-голямата им грижа бе да разберат дали момчето, което бе прероденият Уго Санчес, щеше да бъде включено в състава. По мнението на Асусена убиецът или убийците на кандидата бяха нагласили всичко така, че да съвпадне с интерпланетарния шампионат по футбол. Способността на футбола да приспива съзнанията бе невероятна! В момента интервюираха губернатора на федерален окръг Мексико, който предупреждаваше населението, че нямало да бъдат позволени празненствата около „Анхел де ла Индепенденсия“^[4]. В деня на мача Земя — Венера щели да разпаднат паметника за една седмица, за да избегнат ексцесии. Народът открито се възмути. Сред освиркванията и единодушното „… ераст“, почти никой не успя да чуе интервюто, което Абел Саблудовски предаваше от къщата на Исабел Гонсалес, новата кандидатка за световен президент на света, която гордо изтъкваше благородническата си титла на бивша Майка Тереза, която била получила в миналия си живот през ХХ век. В края на интервюто се показа образът на някаква дебелана, която зае целия екран. Всички се питаха коя е дебеланата, но никой не знаеше отговора, понеже бяха загубили нишката на интервюто. Единствената, която не забравяше своята задача, бе Асусена. Космическият кораб на Аерофонната компания току-що бе кацнал пред нейния блок. От него слязоха двама мъже. Светът престана да интересува Асусена. Съществуваха само тези мъже, които тя не изпускаше от поглед. И когато малко оставаше да зърне лицата им, кацна корабът на Интерпланетарния панаир на нейния съсед Хулито и напълно й закри видимостта. Асусена ужасно се отчая. Не можеше да е истина! От панаирджийския кораб един по един слязоха членовете на група мариачи. Асусена не можеше да види нищо, защото натруфените им сомбрера закриваха цялата гледка. Хулито й стана по-неприятен от всякога. Асусена набързо плати сандвича и изскочи от заведението. Сега нямаше друг избор, освен да доближи сградата, за да огледа убийците, щом излязат, и така да рискува да бъде разпозната. Ама каква глупачка беше! Не можеха да я разпознаят, защото имаше друго тяло. Асусена се изкиска. Смяната на тела бе станала толкова бързо, че още не я бе осъзнала. Седна на стълбите пред блока и изчака известно време. След броени минути аерофониците се появиха, придружени от Кукита, обляна в сълзи. На входа се сбогуваха с нея и й казаха, че много съжаляват. Асусена се вцепени — не толкова от това, че предполагаемата й смърт бе докарала Кукита до плач, а понеже един от аерофониците убийци бе не друг, а бившата балерина и неин бивш съсед по опашка в Службата за защита на потребителя, който искаше женско тяло на всяка цена. Не можеше да е истина! Той я беше убил, за да й вземе тялото! Но защо тогава не го бе взел със себе си? Сигурно за да продължи с театъра. Но в такъв случай Асусена нищо не разбираше, защото това, което сега следваше, бе погребалният космически кораб от Гайосо да прибере тялото и да го разпадне в пространството. Ако гайосанците го вземеха, как бившата балерина щеше да се докопа до него? Дали пък нямаше връзки в погребалната агенция?

Хулито започна да репетира известното болеро „Моят вкус на твоите устни“ с групата си мариачи. Музиката прекъсна размишленията на Асусена и я накара да се разплаче. Напоследък бе станала прекалено чувствителна на тема музика… Музика ли? Ама наистина беше голяма глупачка! Покрай цялата бъркотия беше забравила да прибере компактдиска от апартамента. А може би в този компактдиск се намираше операта, която й бяха пуснали по време на изпита за влизане в УКМЖ. Сега вече я втаса! Трябваше да влезе в своя апартамент, а не можеше. Новото й тяло не бе регистрирано в главното контролно табло. Но трябваше спешно да си върне компактдиска! Така че, без много да му мисли, натисна звънеца на портиерната. Кукита отговори по видеофона.

— Кой е?

— Кукита, аз съм. Отвори ми, моля те.

— Коя аз? Не ви познавам.

— Кукита… няма да повярваш, но това съм аз… Асусена.

— Как пък не!

Кукита затръшна слушалката. Образът й изчезна от екрана на входа. Асусена отново позвъни.

— Пак ли вие? Вижте, ако не си тръгнете, ще извикам полиция.

— Добре, направи го. Мисля, че полицията ще бъде много заинтригувана да научи откъде купуваш виртуалните книги за баба си.

Кукита не отговори. Внезапно бе онемяла. Коя, по дяволите, бе тази жена, която знаеше за виртуалните книги? Единствената, която знаеше, наистина бе Асусена.

— Кукита, моля те, пусни ме да вляза и ще ти разкажа всичко. Става ли?

Кукита бързо даде достъп на Асусена.

Докато Асусена разказваше своята история, Кукита я усещаше все по-близка до себе си. Вече не я разглеждаше като враг, нито като онова недостижимо същество, на което трябваше непременно да завижда. За първи път я възприемаше като приятел, макар тя да принадлежеше към различна политическа партия — тази на еволюиралите. Класовата борба между тях винаги бе играла ролята на бариера. Напоследък дори се беше изострила заради новата разпоредба, приета от правителството, според която еволюиралите трябваше да носят ясно различим знак върху своята аура — звезда на Давид на височината на челото. Идеята бе носителят на звездата да бъде незабавно идентифициран, за да получи преференциално отношение, където и да отиде. Еволюиралите се ползваха от безброй привилегии. За тях се пазеха най-добрите места в космическите кораби, в хотелите, в курортите и, най-важното, само те имаха достъп до поверителни постове. Което бе логично — на никой не би му хрумнало да остави Държавната хазна в ръцете на някой нееволюирал. Иначе заради криминалното си минало и липсата си на духовно просветление, той най-вероятно би я изпразнил. Но за Кукита това положение не беше никак справедливо. По какъв начин нееволюиралите щяха да преодолеят душевното си невежество, щом никой не им даваше шанс да покажат, че еволюират? Не беше честно, че понеже в предишен живот са отмъкнали кокошка, в този да ги заклеймяват като „кокошкари“. Трябваше да воюват за правото си да упражняват своята свободна воля и затова се бе създала ПРН. Кукита беше ревностна активистка на партията и най-голямата й мечта бе да спечели правото да намери своята сродна душа, също като еволюиралата си съседка. Как й беше завидяла в деня, в който научи, че е срещнала Родриго! Но съдбата бе странно нещо — в момента и двете бяха еднакво изоставени, разстроени и отчаяни. Погледът й бе омекнал и тя се трогна до сълзи, когато Асусена й сподели своята любовна история. Прегърнати като стари приятелки, двете си обещаха да пазят тайна. Кукита нямаше да разкрива информацията относно истинската самоличност на Асусена, а пък Асусена нямаше да разказва на никого за виртуалните книги на бабата на Кукита. И след като вече се бяха сближили, Кукита се осмели да я попита нещо — какво щеше да измисли в понеделник, когато отидеше да внесе документите си в УКМЖ, така че аурографията, която й бяха направили, да съвпадне с тази на новото й тяло. Асусена се вцепени. Не се беше сетила за това. Когато човек се стреми към оцеляване, не вижда проблемите в перспектива. Какво щеше да прави? Внезапно си спомни, че бяха затворили гишето, преди да подаде документите. Това й даваше шанс да си направи някъде аурография с новото си тяло и да подмени тази в УКМЖ, и… и изведнъж цялата пребледня. Тя имаше ново тяло! Изобщо не беше помислила, че при размяната на души микрокомпютърът ще остане в старото. Ето това се казваше голям проблем! Без този микрокомпютър не можеше дори да припари до сградата на УКМЖ — там заснемаха мислите на всички хора в радиус от една пресечка. Трябваше незабавно да намери доктор Диес. Трябваше да инсталира нов микрокомпютър в главата си.

Асусена си пое дъх, преди да почука на вратата на кабинета на доктор Диес. Беше изкачила петнайсетте етажа пеша. Аерофонът на доктора постоянно даваше заето. Сигурно беше развален. И понеже тя не можеше да ползва аерофона в своя кабинет, защото новото й тяло не беше регистрирано в защитното електромагнитно поле, наложи се да вземе стълбите пеша. Щом успя да поуспокои дишането си, почука на вратата на скъпия си съсед. Вратата беше отворена. Асусена я побутна и откри причината, поради която линията на доктор Диес даваше заето — преди да умре, тялото на доктора се бе строполило точно напряко на вратата на аерофона, запречвайки механизма, който я затваряше. Докторът бе умрял досущ като мустакатия. Асусена остана без дъх. Какво ставаше? Второ престъпление за по-малко от седмица. Тя започна да трепери. И в същия миг чу африканската теменужка на доктора тихичко да плаче. Доктор Диес също имаше навика да оставя растенията си включени към цветоговорителя. На Асусена й се гадеше. Тя изтича в тоалетната и повърна. Реши, че трябва бързо да се махне. Не искаше да я заварят там. Хукна навън, но преди това грабна африканската теменужка. Ако я оставеше в офиса, тя щеше да умре от мъка.

Асусена лежи в леглото. Чувства се сама. Много сама. Тъгата е лоша компания. Сковава душата. Асусена включва виртуалната телевизия — по-скоро за да усети човек до себе си, отколкото за да види какво се случва. Абел Саблудовски тутакси сяда на леглото. Асусена се сгушва до него. Абел е телевиртуален образ и не усеща присъствието й, защото всъщност не е там, а в телевиртуалното студио. Тялото, което изниква в спалнята на Асусена, е само илюзия, само химера. Въпреки това Асусена чувства, че има компания. Абел говори за забележителния житейски път на бившия кандидат за президент на света. Господин Буш бил цветнокож, принадлежал към едно от най-видните семейства в Бронкс. Детството си прекарал в рамките на същия богаташки квартал. Посещавал най-добрите училища. От малък показал вроден интерес към обществената служба. Изпълнявал безброй дейности с хуманитарен характер и т.н., и т.н. Но Асусена изобщо не слуша. В момента не я интересува какво ще каже Абел. Интересува я само кой и защо е убил доктор Диес. Смъртта на доктора я потресе. Не само защото й бе добър приятел, но и защото без негова помощ никога няма да успее да постъпи на работа в УКМЖ — а това означава край на надеждите да открие Родриго. Родриго! Колко далечен й се струва денят, в който бе споделила с него същото това легло. Сега трябва да го прави с Абел Саблудовски, просто жалък въображаем заместник. Родриго беше толкова различен. Имаше най-дълбоките очи, които е виждала, най-сигурните обятия, най-деликатните пръсти, най-коравите и чувствени мускули. Докато беше в прегръдките на Родриго, се чувстваше защитена, обичана, жива! Желанието бе нахлуло във всяка клетка от нейното тяло, кръвта бе заблъскала страстно в слепоочията й, топлината я бе завладяла точно… точно както се чувстваше сега в ръцете на Абел Саблудовски. Асусена отвори очи с тревога. Не можеше да повярва, че е толкова похотлива! Какво й ставаше? Въпросът бе там, че наистина се оказа сгушена върху тялото на Родриго, а Абел Саблудовски бе изчезнал. Чуваше се само гласът му, който предупреждаваше населението.

— Мъжът, когото всички виждате в момента, е предполагаемият съучастник на убиеца на господин Буш и се издирва от полицията.

На екрана се изписа аерофонен номер, на който разпозналите го лица да се свържат незабавно с Генералната прокуратура на Планетата. Асусена подскочи. Как бе възможно! Това бе лъжа, долна лъжа! Родриго бе с нея в деня на убийството. Той нямаше нищо общо с това престъпление. Въпреки всичко бе много благодарна, че са го объркали с въпросния престъпник, защото така успя да се порадва на присъствието му. С безкрайна нежност започна да го милва по цялото тяло, но удоволствието й трая твърде кратко, понеже любимият образ на Родриго постепенно се разсея и на негово място се появи този на бившия й другар по опашка от Службата за защита на потребителя. На отчаяната бивша балерина, която й бе отнела живота и която очевидно бе убила и доктор Диес.

Какво ставаше? Кой беше този човек? Какво искаше? Да не беше психопат? Гласът на Абел Саблудовски продължи с информацията, която Асусена искаше да чуе. Този човек бил не друг, а самият убиец на господин Буш. Така сочели аурографските изследвания. Открили го мъртъв в дома му. Самоубил се със свръхдоза хапчета. Защо се беше самоубил? И сега кой щеше да обясни, че Родриго няма нищо общо с убийството? В главата на Асусена се лутаха прекалено много въпроси. Прекалено много, за да запази разсъдък. Трябваше спешно да получи някакви отговори. Единственият, който можеше да й ги даде, беше Анакреонт. Асусена се изкуши да поднови връзка с него, но гордостта й я възпря. Не искаше да прекланя глава. Бе заявила, че ще докаже, че може да управлява живота си сама, и щеше да изпълни това на всяка цена.

Асусена наистина е упорита като магаре. Откакто престана да говори с мен, реши да действа, както си знае, и направи страшни дивотии. Отчайващо е да я гледам как върши глупост след глупост, без да мога да се намеся. Нали вече казах, че вироглавата госпожица е свикнала да прави каквото й хрумне. Няма оправия! Най-лошото е, че когато я хване депресията, няма кой да я измъкне от нея. От известно време бдя над безсънието й. Освен всичко останало, не може да спи и понеже новото й тяло не пасва на формата, която старото е оставило върху матрака. Дълго време седя на ръба на леглото. После плака приблизително двайсет минути. Междувременно петнайсет пъти си издуха носа в чаршафа. Трийсет минути гледа безцелно в тавана. Пет минути се съзерцава в огледалото на стария гардероб, който стои срещу леглото. Пъхна ръка под нощницата и започна лекичко да се гали. После, може би за да овладее напълно новото си тяло, мастурбира. Отново плака около двайсет минути. Лакомо изгълта четири сопес^[5], три тамала и пет сметанови крема. След десет минути повърна всичко, което беше изяла. Нацапа си нощницата. Свали я. Изпра я. Просна я върху душа в банята. Взе си душ. Докато си миеше главата, страшно й домъчня за предишната й дълга коса. Върна се в леглото. Въртя се насам-натам като пумпал. И накрая пет ча̀са лежа като препарирана. Но нито за миг не й хрумна да послуша моите съвети. Ако ми беше разрешила да говоря, щях да й кажа, че първото, което трябва да направи, е да си пусне компактдиска, за да се върне в своето минало. Там е скрит ключът към всичко, а тя не го направи, защото чувства, че вече не е в настроение да плаче!!! Отчайващо!

Не ще и дума, че който чака, лесно се отчайва. Асусена чака Родриго да се върне. Аз чакам тя да излезе от отчаянието, в което се намира. Павана, Ангелът пазител на Родриго, чака аз да й окажа съдействие. Лилит, моята годеница, чака аз да приключа с възпитанието на Асусена, за да отидем на почивка. И всички сме с вързани ръце заради нейната глупост.

Тя не разбира, че всичко, което става на тази земя, си има причина и че не се случва просто така. Дадена постъпка, колкото и маловажна да е тя, отключва низ от събития по света. Съзиданието притежава съвършен механизъм на действие и за да поддържа общата хармония, се нуждае всяко едно от съществата, които го формираме, да изпълнява стриктно дейността, която му е отредена в рамките на тази организация. Ако не го правим, ритъмът на цялата Вселена отива на кино. Затова не е възможно при това положение Асусена още да мисли, че може да действа, както си знае! Дори най-малката частица от атома знае, че трябва да получава заповеди от по-висшестоящи, че не може да се управлява сама. Ако някоя телесна клетка реши, че е цар и господар на своята съдба, и започне да прави, каквото си поиска, тя би се изродила в рак, който ще наруши из основи добрата работа на организма. Когато някой забрави, че е част от цялото и че носи в себе си Божествената същност, когато някой не съзнава, че, иска или не, е свързан с Космоса, той може да си позволи глупостта да дреме в леглото и да си мисли дивотии. Асусена не е изолирана, както си е втълпила. Нито е откъсната, както си въобразява. Нито може да е толкова глупава, по дяволите! Решила е, че е останала без нищо. Не разбира, че това нищо, което я заобикаля, я подкрепя и винаги ще я подкрепя, където и да се намира. Това нищо ще я държи в хармония, където и да иде. И това нищо винаги ще чака точния момент, в който да влезе във връзка с нея, за да чуе тя неговото послание. Всяка клетка на човешкото тяло носи някакво послание. Откъде го получава? Праща й го мозъкът. А мозъкът откъде го получава? От човешкото същество, управляващо тялото. А това човешко същество откъде получава посланието? Подсказва му го неговият Ангел пазител, и така нататък. Съществува висш разум, който ни диктува как да крепим равновесието между съзидание и разрушение. Движението и покоят контролират битката между тези две сили. Силата на съзиданието слага ред в хаоса. После настъпва период на покой заради усилието, което е нужно, за да се овладее безредието. Ако покоят продължи повече от необходимото, съзиданието се оказва в опасност, защото разрушението усеща, че то е загубило нужната сила, и решава да влезе в действие. Това е като внезапно да преместиш на сянка цвете, расло на слънчева светлина — то губи силата, която го е крепяла, и разрушителната сила се заема да го унищожи. Именно такава опасност грози Асусена с нейната парализа.

Когато някой човек се парализира, той парализира целия свят. Нарушава се ритъмът на Вселената. Ако някой ден Луната спре своя ход, това би предизвикало катастрофа. Ако някой ден облаците обявят стачка и престане да вали, това би предизвикало всеобща суша. Сушата би предизвикала глад, а гладът — гибелта на човешкия род. Колкото по-голяма е парализата, толкова по-голяма е депресията, а колкото по-голяма е депресията, толкова по-големи са бедствията.

Понякога човек изглежда парализиран, но всъщност не е, а просто намества във вътрешния си свят неща, които накрая ще го поставят в хармония с Космоса. Проблемът е пълната парализа. На всички равнища. Точно като тази, която е сковала Асусена. И проблемът не е в това, че не прави нищо във външния свят, а че не го прави и във вътрешния. Не само че не иска да чуе мен, но не иска да чуе и себе си. И понеже не си разрешава да чуе вътрешния си глас, не знае какво действие трябва да предприеме. Посланието не стига до нея, защото съзнанието й не му дава да влезе. Изпълнена е с отрицателни мисли. Необходимо е да ги остави да излязат, понеже те разстройват канала за комуникация. Висшият разум използва директен канал, който се отклонява встрани, ако срещне смущение по пътя си, в резултат на което Разумът остава неразбран или бива тълкуван погрешно. Начинът да решиш този проблем е, като вкараш духа си в строй. Този строй няма нищо общо с онзи, който се практикува на Земята. Тукашният строй наподобява пирамидална структура, в която низшестоящите не могат да правят друго, освен да изпълняват всичко, което им бъде наредено отгоре, и където човешкото същество престава да бъде отговорно за своите действия и се подчинява на всичко, което му кажат другите. Не, това не е строяване, а затъпяване. Вкарването в строй, за което говоря, се състои по-скоро в това да застанеш на една честота с любовната енергия, която циркулира в Космоса. И се постига, като човек се отпусне и остави животът да нахлуе във всяка от клетките му. Тогава Любовта, тази космическа ДНК, ще му припомни генетичната му, изначална задача, мисията, която му е отредена. Тази мисия не е колективна, както е прието в земния тип строй, а уникална и индивидуална. Когато Асусена постигне това, цялото й същество ще започне да диша космическа енергия и тя ще си спомни, че не е сама, камо ли пък без Любов.

Любовта не се разбира лесно. Обикновено човек е свикнал да я получава чрез партньор. Но любовта, която изпитваме по време на любовния акт, е само бледо отражение на истинската Любов. Нашият партньор е само посредникът, чрез който получаваме Божествената любов. Благодарение на целувката, на прегръдката човек получава необходимия душевен мир, за да може да влезе в строй и да се свърже с Него. Но внимание, това не значи, че партньорът притежава тази Любов, нито пък че единствен той може да ни я даде, нито че ако този човек си отиде, ще вземе Любовта със себе си, а нас ще остави на произвола на съдбата. Божествената Любов е безкрайна. Тя е навсякъде и във всеки един момент се намира на една ръка разстояние от нас. Много е глупаво да се опитваш да я смалиш и да я сведеш до малкото пространство, което обгръщат обятията на Родриго. Само ако Асусена знаеше, че единственото, което трябва да направи, е да се научи да отваря съзнанието си за енергията от други нива, тя щеше да започне да черпи с пълни шепи от Любовта, от която така се нуждае! Само ако знаеше, че точно в този момент е заобиколена от Любов, която циркулира покрай нея, макар никой да не я целува, нито пък милва или прегръща. Само ако знаеше, че е любима дъщеря на Вселената, щеше да спре да се чувства изгубена.

Асусена вини мен за всичко, което й се случва, и не си дава сметка, че загубата на Родриго е нещо, което трябва да изстрада, защото, когато се втурне да го търси, по пътя ще открие решението на проблем, който измъчва човечеството от хилядолетия. Това е истинската причина за всичко. Обяснението на всичките й въпроси. Съществува проблем с космически произход, който засяга всички обитатели на планетата, и тя е натоварена да го реши. Това е мисия, която обхваща всички ни, но егото на Асусена я смалява и я превръща във въпрос от личен характер. Нараненото й его я кара да мисли, че целият свят е срещу нея и че всичко, което се случва, засяга единствено нея. Тя е част от този свят и ако нещо засяга нея, то засяга и света. Светът има много по-големи интереси от това да съсипе Асусена. Освен това би било абсурдно, защото унищожавайки човешко същество, той би унищожил и част от себе си, а Вселената не се стреми към саморазрушение. Де да можеше тя да бъде тук до мен в пространството! Щеше да види едновременно и своето минало, и своето бъдеще и само така би разбрала защо позволих Родриго да изчезне. Де да можеше да види, че не всички възможности са си отишли с доктор Диес! Де да можеше да види, че разполага с много по-добри алтернативи от онези, които предлагаше той! Де да можеше да упражни разумно правото си на избор! Изобщо не е толкова трудно да го направи, по дяволите! Животът никога няма да ни постави на кръстопът с посока, която би ни отвела към гибел. Ще ни постави в обстоятелства, с които сме в състояние да се справим. Проблемът е, че човек обикновено се предава пред обстоятелствата. Възприема ги като непреодолими препятствия, пред които не може да стори нищо, а няма нищо по-грешно от това. Вселената винаги ще ни поставя в ситуации, които отговарят на нашата степен на еволюция. Затова, в конкретния случай на Асусена, аз бях твърдо против тя да ускори срещата си с Родриго. И не защото тя трябваше още да еволюира или заради дълговете, които той имаше да урежда, а защото Асусена трябваше още малко да учи как да контролира своите пориви и непокорство, преди да попадне в ситуацията, в която сега се намира. Аз знаех много добре, че ще се ядоса, и не сгреших. Заблудата, в която живее, не й позволява да види истината. На Земята съществуват низ от истини и низ от заблуди и лъжи. Заблудата идва оттам, че човек приема за истина неща, които не са. Истината никога не е навън. Ако започне да общува със себе си, всеки има способността да я открие. Логично е в такъв момент Асусена да се чувства объркана. Навън намери само хаос, лъжи, убийства, страх, несигурност. Тя си мисли, че тази истина е непоклатима като скала, а не е така. Пред всеобщото отчаяние, което цари навън, тя трябва да си каже: „Не съм длъжна да участвам в този хаос, макар да признавам, че го виждам, защото ХАОСЪТ НЕ СЪМ АЗ.“ В мига, в който отхвърли като истина действителността, която я заобикаля, тя ще намери своята собствена истина и ще открие мир. И понеже каквото е вън, това е и вътре^[6], този личен мир ще предизвика Вселенски мир. Но понеже не очаквам, че Асусена в момента е в състояние да постигне това, трябва да направя така, че да окаже помощ на някой в нужда. Помагайки на друг човек, тя ще помогне на себе си.

Силно блъскане по вратата накара Асусена да стане от леглото. Щом отвори, се натъкна на Кукита, бабата на Кукита, куфарите на Кукита и папагала на Кукита. Кукита и баба й бяха целите в синини. Папагалът не. Асусена не знаеше какво да каже и й хрумна само да ги покани да влязат. Кукита й сподели своите проблеми. Мъжът й я налагал все по-жестоко. Вече не го понасяла. Но върхът бил, че сега натупал и баба й, а това тя нямало да позволи. Помоли Асусена да прекарат няколко дни при нея. Асусена й каза, че може. Нямаше друг избор. Кукита знаеше за размяната на тела, а тя не искаше да бъде издадена. Разбира се, можеше да постъпи по същия начин и да разгласи информацията за виртуалните книги, но нямаше полза. Това, което щеше да изгуби, не можеше да се сравнява с онова, което Кукита в дадения случай би изгубила. Така че реши да загърби собствената си болка и да сподели дома си с тях. А и нали щеше да е само за няколко дни.

Щом Кукита завзе кухнята, Асусена се почувства като под окупация. Наистина, бабата имаше спешна нужда от липов чай срещу уплахата, но това, което не се понрави на Асусена, бе, че Кукита окачи клетката на папагала точно над масата в трапезарията. Закриваше цялата гледка и освен това означаваше, че отсега нататък ще се хранят с птичи пера под носа. Усещането за окупация се засили още повече, докато Кукита се разполагаше. Като начало настани баба си на разтегателния диван в хола. Бабата беше доста приспособима и тиха, но при всички случаи пречеше. Сега всеки път, щом решеше да иде за вода до кухнята, Асусена трябваше да я прескача. Но чашата преля, когато Кукита накрая завзе и спалнята на Асусена. Започна да оставя свои вещи навсякъде. Асусена вървеше след нея и се мъчеше да въдвори ред. Вежливо й намекна, че може да приберат куфарчето с мостри на „Ейвън“ в дрешника. Асусена не искаше да мисли какво ще си каже за нея Родриго, когато се върне и завари глупавия куфар в средата на стаята. Кукита категорично отказа, заявявайки, че на другия ден има демонстрация и че ще се сети за нея само ако го вижда.

Асусена не можеше да повярва на очите си. Кукита притежаваше внушително количество ужасно кичозни предмети. Най-голямо впечатление й направи някакъв странен апарат, подобен на примитивна пишеща машина. Към него Кукита се отнасяше особено грижливо. Асусена я попита какво представлява и Кукита й отвърна изключително гордо:

— Това е мое изобретение.

— А! Така ли? И какво е?

— Това е кибернетична спиртическа дъска.

Кукита разположи апарата върху нощното шкафче и го показа на Асусена, все едно предлагаше продукт на „Ейвън“. Апаратът се състоеше от първобитен компютър, факс, грамофон от каменната ера, телеграф, кантар, стъклена колба, от която стърчаха някакви странни тръби, комал^[7], изолиран с кварц, и кречетало. По средата на комала бяха очертани длани, които указваха мястото, на което да поставиш ръце.

— Такова… Ама много е хубава! И за какво служи?

— Как така за какво! Да не би никога да не си ползвала такава дъска?

— Не.

— Ама и аз как забравих, че вие, еволюиралите, сте големи снобаровци и че не ви трябват такива апарати, за да се свързвате с вашите Ангели пазители, обаче на нас, дето не страдаме от комплекс за превъзходство, на бедните духом, онеправданите, на тия, дето трябва да се оправяме със собствени сили, ни се налага да измисляме ей такива боклуци, ако искаме да научим нещо за своето минало…

Асусена се трогна от протеста на Кукита. От километри личеше, че е много недоволна и огорчена. Като астроаналитик знаеше, че не може да я остави да вибрира в тази отрицателна емоция без подходяща терапия, и се опита да я поощри, за да повдигне духа й.

— Не се ядосвай, Кукита. Попитах те за какво служи не защото никога не съм ползвала спиритическа дъска, а защото преди не бях виждала толкова сложна… толкова различна… толкова модерна дъска. А как работи?

Чувствайки се поощрена, Кукита незабавно се успокои и започна да смекчава тона.

— А! Ами виж, работата е много проста. Ако искаш да се свържеш със своя Ангел пазител, слагаш ръцете върху комала, намисляш си въпрос и веднагически получаваш отговор по фаса. Ако пък искаш да побъбриш с любими същества, които са умрели, а не трябва никой да разбира за какво си говорите, заради скрити съкровища и разни подобни, тогава въпросът се праща по телеграф и отговорът се получава пак там…

— Ама това е чудесно!

Кукита се почувства поласкана, лицето й грейна и дори се покри с руменина, без да броим синините, които вече имаше.

— А! То това не е нищо. Ако например искат да ти пробутат някой диск или антика, която е била, да кажем, на Педро Инфанте^[8] или някой подобен, а ти искаш да знаеш дали това е вярно, или само те будалкат, то тогава, ако е диск, го слагаш ей тука — тя посочи грамофона, — ако пък става въпрос за някаква друга антика, я слагаме тука — сега посочи колбата, — сипваме й специална течност, която ще я разпарчетоса като натрошен лед, и после компютърът ще разпечати историята на предмета, разказана от самия предмет, а по фаса ще излязат цветните снимки на всички, дето някога са пипали тоя предмет, сиреч с един удар ще гръмнеш два заека, понеже хем разбираш дали не даваш кон за кокошка, хем получаваш безплатна снимка на любимия си идол. Какво ще кажеш?

Асусена наистина беше изгубила ума и дума. Как бе възможно тази жена, която нямаше дори основно образование, да е била способна да изобрети такъв прецизен уред? Е, оставаше да се види дали наистина работи, но при всички случаи инициативата й заслужаваше възхищение. Кукита не можеше да си намери място от радост, че Асусена е искрено заинтригувана от нейния апарат.

— Кукита, имам само един въпрос. Ако искам да разбера, например, на кого е било някое легло. Какво да правя?

— Ами ще отчупиш от него тресчица и ще я сложим в колбата.

— Ами ако леглото е месингово?

— Е, тогава няма да го купуваш. Не мога да мисля за всичко. И знаеш ли какво? По-добре да спрем дотук, че нещо започвам да се изнервям.

Кукита всеки момент щеше да избухне, а Асусена искаше да избегне това. Нямаше да бъде добро начало за съвместния им живот.

— Чакай, не ми каза за какво е кречеталото.

— А! Амче то е много важно. Като започне да се върти и да трака, променя енергията на стаята, където ще се получават съобщенията на къси вълни, и държи на разстояние хлапетиите.

— Ооо!

Асусена не успя да потисне огромното чувство на любопитство да се свърже с отвъдното. Откакто бе прекъснала връзката с Анакреонт, нямаше никаква представа какво става или какво предстои да стане. Може би това бе нейният шанс да научи нещо за Родриго, без да отстъпва пред Анакреонт.

— А може ли да питам нещо?

— Разбира се!

Кукита се почувства истински поласкана от тази молба и тутакси започна да върти кречеталото из цялата спалня. След това даде указания на Асусена как да постави ръце в центъра на комала и как да се съсредоточи, за да зададе своя въпрос. Асусена изпълни тези указания дума по дума и след няколко секунди отговорът започна да излиза по факса: „Мило момиче, ще го намериш по-бързо, отколкото очакваш.“

Очите на Асусена се напълниха със сълзи. Кукита я прегърна покровителски.

— Видя ли? Всичко ще се нареди.

Асусена кимна с глава. Не можеше да говори от радост. Кукита се чувстваше напълно удовлетворена. За първи път някой ползваше нейния апарат и се бе уверила, че той наистина работи. Атмосферата в жилището веднага стана друга. Асусена усети това и осъзна, че малката помощ, която бе оказала на Кукита, й се връща многократно. Започна да гледа на положението, в което се намира, откъм добрата му страна. В края на краищата можеше да се окаже много забавно и полезно Кукита да прекара няколко дни с нея.

Новината, че скоро ще намери Родриго, така я бе въодушевила, че тъмните облаци над главата й се разбягаха. За първи път от много дни насам й стана леко на сърцето. И помисли, че сега е най-добрият момент да си пусне компактдиска. Чувстваше се толкова облекчена, че цялата натрупана умора я връхлетя. Подхвърли на Кукита, че вече е време за лягане. На Кукита предложението й се стори чудесно. Беше три сутринта, а денят бе дълъг. Асусена постави слушалките на главата си, легна в единия край на леглото и затвори очи. Кукита я последва.

Но Кукита изведнъж откри дистанционното на виртуалния телевизор и полудя от удоволствие. Забрави за съня, умората и болката от синините. Цял живот си бе мечтала за такъв, но никога не бе имала пари, за да си купи. Бе успяла да се сдобие само с най-обикновен триизмерен телевизор. Веднага го включи и започна да сменя каналите като малко дете. Асусена изобщо не разбра. Тя си слушаше тихо и кротко компактдиска със затворени очи.

Кукита, като достоен представител на партията на нееволюиралите, гледаше с мазохистична наслада „Шоуто на Кристина“. Тази вечер предаваха на живо от затвора на някаква наказателна планета. С помощта на менталния фотоапарат мислите на най-големите престъпници, които се намираха там, се превръщаха в картини на виртуална реалност. По този начин телевиртуалните зрители можеха да влязат в спалните, където бяха ставали кръвосмешенията, изнасилванията, убийствата. Кукита беше очарована. Не беше изпитвала такива силни емоции от ученическите си години. Образователната система използваше същия метод, за да внуши на учениците какво ужасно нещо са войните. Поставяха ги в центъра на някоя битка, за да усетят мириса на смъртта, да изпитат на собствен гръб болката, отчаянието, ужаса. Знаеха, че това е единственият начин, по който човешкото същество се учи — приемайки преживяванията през сетивните органи. Надяваха се, че след това директно възприятие никой няма да се осмели да организира войни, да изтезава някого или да нарушава по какъвто и да било начин закона, защото вече щеше да е разбрал какво се усеща. Но не беше така. Престъпността наистина бе под контрол, но не толкова, защото човекът си беше научил урока, а заради напредъка на технологиите. Допреди убийството на господин Буш никой не бе посмял да убива не защото не му се е искало, а заради страха от наказание. С помощта на новите изобретения никой не можеше да се спаси от залавяне. Така на човешките същества не им беше останал друг избор, освен да се научат да потискат престъпните си инстинкти — но това не означаваше, че нямат такива. Не, нищо подобно. Доказателството бе огромният рейтинг, който имаха предаванията на Кристина, Опра, Донахю, Сали^[9] и т.н., в които телевиртуалните зрители можеха да изпитат всякакъв вид примитивни емоции. Правителството разрешаваше тяхното излъчване, защото така народът канализираше своите инстинкти за убийство и беше по-лесно да ги държи под контрол.

Кукита не можеше да повярва колко е прекрасно да се намираш в центъра на събитието. Не беше на себе си от радост, докато присъстваше на убийството на Шарън Тейт^[10]. Обожаваше да усеща страха, сковал цялото й тяло, настръхналата кожа, изправените косъмчета, свитото гърло. От насилието й се повдигаше, но като всяка добра мазохистка го смяташе за част от забавлението. И точно тогава започнаха рекламите. Кукита се ядоса — бяха направили на пух и прах нейното страдание. Започна отчаяно да сменя от канал на канал, в опит да намери друга подобна програма, когато яркочервеният цвят грабна очите й. Лавата винаги бе оказвала хипнотизиращо въздействие върху нея.

В момента излъчваха на живо от планетата Корма. Исабел вървеше сред оцелелите от изригването. Беше на Корма заедно с една спасителна мисия. Бе пожелала това да е първата й изява от кампанията й за президент на света. Благодарение на виртуалната телевизия Кукита ненадейно се озова на идеалното място за всяка клюкарка — точно между Исабел и Абел Саблудовски, който не спираше да повтаря колко невероятно изглежда Исабел за своите сто и петдесет години. „И аз да бях на нейно място!“, подхвърли Кукита. Исабел работеше от години като интерпланетарна посланичка. При всяко пътуване си спестяваше доста години, понеже от часовата разлика между различните планети се натрупваха много месеци. Когато се върнеше от пътуване, което за нея бе продължило седмица, откриваше, че на Земята вече са минали пет години. Но дори заради младежкия й вид Кукита не би се разменила с нея. Питаше се: „Колко ли сопес пропуска да вкуси човек през тези изгубени години? На колко ли празненства пропуска да иде?“ Исабел започна да раздава храна на пострадалите от изригването и всички първобитни се нахвърлиха върху нея, за да получат своя дял. Телохранителите пък раздаваха безразборни удари, в опит да я защитят. Кукита подскочи в леглото и започна да крещи на Асусена.

— Асусена, Асусена, виж!

Телохранителите на Исабел бяха предполагаемите служители на аерофонната компания и Асусена — е, по-скоро Екс-Асусена, защото тялото й беше заето от друг човек, отвори очи още замаяна и се помъчи да разбере какво става. Стана свидетел на това как телохранителите отвеждат Исабел далеч от гладните диваци. Асусена се смая, виждайки, че един от тях е в предишното й тяло и че редом до него стои тялото на бившия аерофонист. Но едва не припадна, когато видя, че Исабел отива към някакъв мъж, стоящ настрана от всички останали — това беше самият Родриго! Асусена тъкмо го сънуваше, когато Кукита я събуди, и сега не знаеше дали това, което вижда, е плод на нейната фантазия, или е реалност.

Родриго съсредоточено дялкаше дървена лъжица с камък. Щом видя Исабел да приближава, се изправи. Исабел му подаде един тамал, но Родриго, вместо да го приеме, отиде до Екс-Асусена и я погали по лицето, мъчейки се да си я припомни. Екс-Асусена се притесни. Исабел се заинтригува. Кукита се възмути. А Асусена посвети няколкото кратки минути на това да милва Родриго с цялата си любов. Времето не беше много, но се оказа достатъчно, за да направи отчаянието й огромно, щом го видя да се разсейва във въздуха. Образите на всички присъстващи на Корма отстъпиха място на футболистите на тренировъчното игрище. От новините бяха преминали към спортната емисия. Кукита и Асусена се спогледаха. Асусена отчаяно плачеше.

— Това беше Родриго!

— Оня ли?

Кукита беше крайно изненадана от плачевното състояние, в което се намираше той.

— Да.

— А онази беше ти!

— Да.

— А какво прави годеникът ти на Корма?

Асусена не знаеше. Знаеше само, че се е забъркала в сериозна каша. Щом мъжете, които опитаха да я убият и откраднаха тялото й, са телохранителите на Исабел, значи Исабел беше замесена във всичко това. А щом Исабел беше замесена във всичко това, властта беше на нейна страна. А щом властта беше на нейна страна, щеше да бъде адски трудно да й се опълчи. Асусена започна бързо да прехвърля причините, които Исабел е имала, за да иска да я убие. Със сигурност тя е наредила да премахнат господин Буш. После е нарочила Родриго като идеалния кандидат да бъде обвинен в убийство. Защо него? Кой знае. После е разбрала, че Родриго е прекарал нощта на престъплението, любейки се с нея, и логичната стъпка е била да заповяда да премахнат алибито — тоест нея. Добре, дотам всичко беше добре. Но какво следваше сега? Исабел имаше изгода да твърди, че убиецът е Родриго. Но какво щеше да направи, за да му попречи да заяви невинността си пред властите? Може би в плановете й не влизаше той да проговори. Може би затова го беше заточила на Корма. Може би мислеше да го остави там завинаги. Може би… може би. Това, което не разбираше, бе защо Исабел рискува по такъв начин всичко да се провали. Ами ако някой от виртуалните зрители, които в момента гледаха новините, разпознаеше Родриго и го предадеше? Какво щеше да стане? Кой знае. Асусена не виждаше изход от проблема, в който се намираха, но Кукита, вероятно заради по-скромната си аналитична способност, да. Без много да се напряга, тя измисли решение.

— Трябва да намерим годеника ти и да го доведем — отсъди тя.

— Не можем. Полицията го търси. Казват, че е съучастник в убийството на господин Буш, но това не е вярно, онази нощ той прекара с мен.

— Знам. От скърцането на матрака не можах да спя.

Асусена се сети за любовната си нощ и започна да хлипа още по-силно.

— Не плачи. Голяма работа, че го търси полицията, ще му сменим тялото и готово, проблемът е решен! Вече не сме като по времето на баба ми, когато са казвали: „Какъв ужас! Къщата нагоре с краката, грънците пръснати, децата болни, бащата разлютен. Боже, колко грижи!“ Не, не бива да се предаваме пред трудностите. Избърши си сълзите и да се захващаме!

Асусена спря да плаче и кротко се предаде пред волята на Кукита. Не можеше да продължава така. Беше получила прекалено много удари за твърде кратко време. В разстояние на само една седмица бе изгубила сродната си душа, бе избегнала на косъм смъртта, бе принудена да си трансплантира душа, бе открила, че скъп приятел е станал жертва на престъпление, бе видяла как любимото й тяло се заема от убиец и, най-накрая, бе открила Родриго в плачевно състояние, в сериозна опасност и на практически недостъпно за нея място. Отчайващо! Чувстваше се дълбоко наранена, накърнена, беззащитна, крехка, изтощена, неспособна да вземе каквото и да било решение.

— Трябва да тръгнем още утре.

— Но как? Аз нямам пари. Камо ли пък ти. А знаеш, че интерпланетарните пътувания са много скъпи.

— Да, да, дето се вика, не е на далавера, но все ще намерим начин…

Кукита и Асусена внезапно впериха поглед една в друга. В очите на Кукита проблесна искрица разум и гениалната идея, която току-що й бе дошла, се предаде на Асусена. Асусена веднага я схвана и извика в един глас с нея:

— Хулито!

Асусена беше истински отчаяна. Интерпланетарният кораб на Хулито представляваше долнопробна таратайка, която спираше на абсолютно всяка планета, която срещнеше по пътя за Корма. Всеки път, когато корабът спираше, Асусена имаше чувството, че цялата Вселена прекъсва своя ход. Вече беше говорила с Хулито за възможността да направят директен полет, но той категорично бе отказал и деликатно й бе напомнил, че не е в положение да иска нищо, понеже пътува гратис. От друга страна, той бе длъжен да спира, защото освен да кара Панаира до твърде малко развити планети, въртеше и други два бизнеса, които му докарваха големи финансови печалби — даваше под наем внучета за вкъщи и съпрузи с доставка на място. В отдалечените космически колонии имаше мъже и жени в напреднала възраст, които така и не бяха успели да се оженят или да имат внуци и които изпадаха в много дълбоки депресивни състояния. Тогава на Хулито му бе хрумнал идеалният бизнес — да дава под наем внуци. Точно сега се намираше в пиковия сезон, защото децата сираци тъкмо бяха излезли във ваканция. Другият бизнес, в който имаше голямо търсене, бе този със съпрузи или съпруги с доставка на място. Когато млади мъже или жени заминаваха на космическа мисия за дълъг период, хормоните им започваха да бушуват. Тъй като не беше никак препоръчително да поддържат сексуални връзки с местните, техните партньори на Земята им пращаха съпруг или съпруга заместител (според конкретния случай), за да могат да заситят сексуалните си апетити пълноценно. И не само това, любовникът заместител учеше послания и стихотворения наизуст при желание от страна на брачния партньор и ги рецитираше на клиентите, докато ги любеше. Затова освен с бойните петли, мариачите, кабаретните танцьорки и певците от Панаира, корабът бе пълен и с деца, съпрузи и съпруги заместители.

Асусена бе на път да полудее. А имаше такава нужда от тишина, за да подреди своите мисли! Патардията, която цареше на кораба, въобще не й помагаше! Навсякъде топуркаха деца, мариачите пробваха да изпълняват „Аморсито корасон“^[11] с някакъв певец, който беше прероденият Педро Инфанте, съпрузите заместители пробваха номера си с кабаретните танцьорки, бабата на Кукита пробваше да плете пипнешком на една кука, пияният мъж на Кукита пробваше да не си изповръща червата, петлите пробваха своето „кукуригу“, а лешоядът телопродавец, който й беше продал новото й тяло, пробваше, без особен успех, да направи размяна на души между танцьорка и петел.

В това положение Асусена имаше само два варианта — да полудее от отчаяние, защото не намира спокойствието, от което се нуждае, или да започне да изпробва нещо по примера на всички други. Реши да упражнява целувката, с която щеше да посрещне Родриго, щом го видеше. И с голямо въодушевление започна да опитва какъв ще бъде най-добрият ефект от една хубава мокра целувка, поставяйки показалец между устните си. Спря да го прави, когато един от съпрузите заместители предложи да се упражнява заедно с нея. Асусена се засрами, че са я разкрили, и тогава реши, че е по-добре да се откъсне от тази лудница. Като всеки нормален влюбен и тя пожела да остане сама, за да може да мисли за Родриго на спокойствие. Присъствието на другите я смущаваше, разсейваше, дразнеше. Понеже не беше възможно да накара всички от кораба да изчезнат, затвори очи, за да се потопи в спомените. Трябваше отново да извика Родриго в паметта си, да му придаде форма, да си припомни магията да бъде свързана със сродната си душа, да съживи усещането за самодостатъчност, цялост, необятност. Само присъствието на Родриго можеше да изпълни действителността със съдържание, само светлината, която струеше от усмивката му, можеше да прогони тъгата, която смазваше душата на Асусена. Мисълта, че скоро ще го види, придаваше отново смисъл на всичко. Тя сложи слушалките и си пусна своя компактдиск. Единственото, което искаше, бе да се гмурне в един различен свят от този, в който се намираше. Вече бе изгубила надежда, че музиката може да я върне към миналия й живот, в който бе живяла с Родриго. Миналата нощ бе изслушала целия компактдиск с надеждата в него да открие музиката, която й бяха пуснали по време на изпита за прием в УКМЖ, но така и не я бе открила. Така че понеже вече знаеше, че музиката в този компактдиск не е онази, която тя търси, се отпусна и се изгуби в мелодията. Странното бе, че щом се отърва от натрапчивата идея за регресия, остави музиката да проникне свободно в нейното подсъзнание и да я отведе по съвсем естествен начин към предишния живот, който толкова я интересуваше.

Раздрусването на Кукита рязко прекъсна виденията на Асусена. Сърцето й биеше ускорено, дишането й бе учестено. Щом зърна лицето й, Кукита много се засрами, че я е събудила. Нямаше намерение да се натрапва. Направи го, защото помисли за свое задължение да я информира, че всеки момент ще кацнат на Корма. Така съжаляваше! Асусена беше цялата червена и обилно се потеше. Кукита помисли, че сигурно е сънувала някой страстен и похотлив сън с Родриго точно когато е дошла да я събуди. Веднага помоли за извинение, но Асусена нито я виждаше, нито я чуваше. Беше напълно вглъбена в себе си. Тя и Исабел се бяха познавали в този предишен живот! Как бе възможно? Бяха изминали толкова години, а Исабел още изглеждаше по същия начин. Нещата ставаха все по-сложни. Нали в този живот Исабел е била Майка Тереза? Как бе възможно тази „светица“ да я е убила, когато е била бебе? Ами защото не е била светица. А мръсница, която бе измамила целия свят, карайки го да вярва, че е била Майка Тереза, докато истината беше, че Исабел от 2200 година бе същата като онази от 1985. Асусена бързо направи сметка. Ако тази жена бе същата, която тя бе видяла по време на земетресението, в което бяха загинали родителите й в град Мексико през 1985, то тогава вместо на сто и петдесет години тя беше на двеста и петдесет! Кой й беше изфабрикувал живота на Майка Тереза? Сигурно доктор Диес! По всяка вероятност той й бе създал фалшив живот и го бе записал в микрокомпютър, точно като онзи, който бе инсталирал на нея. Нещата започваха да се нареждат! Може би щом докторът е приключил с работата, Исабел го е премахнала, за да не я издаде. Сигурно точно затова е наредила да убият и нея. Освен че беше алиби на Родриго, тя беше и свидетел, че Исабел е била жива през 1985 година. Един момент! Не само това. Асусена беше свидетел и на престъплението, което Исабел бе извършила срещу нея, а един кандидат-президент на Планетата в никакъв случай не можеше да има престъпление в своето минало. Или поне в последните си десет живота преди кандидатурата. Исабел автоматично щеше да отпадне от битката за президентския стол, ако някой научеше, че през 1985 г. е извършила убийство. Но нещо не се връзваше — ако Исабел я е убила като бебе, тя очевидно познаваше и Родриго, защото в онзи живот той е бил баща на Асусена. Ако Исабел познаваше Родриго, защо не беше заповядала да го премахнат? Може би защото, когато Исабел е извършила убийството, Родриго вече е бил мъртъв и не я е видял. Кой знае. Кой знае и доколко животът на Родриго беше застрашен, щом Исабел се намираше на Корма. Единственото сигурно бе, че Исабел е изключително опасна и че трябва да стои далеч от нея.

Отпи глътка от горещото атоле^[12], което Кукита й предложи, и се почувства много ободрена. Асусена беше останала сирак и никога не бе имала човек, който да я глези. Това беше първият път, в който някой й приготвяше нещо с едничката цел да я накара да се чувства по-добре. Много се трогна, че Кукита си е направила този труд, и от този момент нататък я заобича.

Щом зърна Родриго, сърцето на Асусена изпращя като нагорещена стъклена гарафа, в която са излели студена течност. Душата й не беше подготвена за такъв леден поглед. Хладните кинжали, които се впиха в нея като в напълно непозната, смразиха радостта й от срещата.

Не беше лесно да открият пещерата, в която се намираше, защото Родриго се стремеше да стои далеч от племето. Непрестанната му нужда да слага неща в ред го караше да чака първобитните да направят своите свинщини и да тръгнат на лов, за да влезе в действие. В момента събираше хартиите, в които бяха увити тамалите, и ги сгъваше грижливо една върху друга. Откакто бе дошъл, пещерата изглеждаше по коренно различен начин. Вече нямаше изпражнения навсякъде, нито пък храна по ъглите, а дървата за огъня бяха в идеален ред. Той прекъсна заниманието си, щом видя Асусена. Тази руса жена, която стоеше пред него с отворени обятия и широка усмивка, му направи силно впечатление. Не знаеше коя е, нито откъде се е появила. Разбира се, не от някоя пещера в Корма. Беше очевидно, че тя, също като него, не беше оттук.

Пасивността на Родриго обърка Асусена. Единственото, на което можеше да я отдаде, бе, че не я е разпознал в новото й тяло. Асусена се поуспокои и побърза да му обясни, че е Асусена. Родриго я изгледа с недоумение и повтори: „Асусена?“

Тук вече Асусена престана да разбира какво става. Беше си мечтала за среща като по филмите, в която Родриго щеше да я зърне в далечината и да хукне към нея на забавен кадър. Тя щеше да бъде облечена в бяла тюлена рокля, която да се вее на вятъра. Той щеше да бъде облечен като джентълмен от ХХ век, с широки ленени панталони и разгърдена копринена риза, която да открива здравите му мускулести гърди. За фон можеше да звучи само музиката от „Отнесени от вихъра“. Щом стигнеха един до друг, щяха да се прегърнат като Ромео и Жулиета, като Тристан и Изолда, като Паоло и Франческа. И тогава музиката от телата им щеше да се слее с космическата мелодия, превръщайки тяхната среща в незабравим момент, който щеше да стане част от историята на знаменитите влюбени. Но вместо това стоеше пред някакъв мъж, който не даваше никакви признаци на живот, нямаше никакво намерение да я докосне, не желаеше да обели и дума, не й позволяваше да проникне дълбоко в очите му, убиваше я със своето безразличие и я караше да се чувства като истински призрак от миналото. Чувстваше се по-жалка от пайетите на фолклорната носия, с която бе принудена да се дегизира, за да пътува на панаирджийския кораб, по-изкуствена от лозунг в устата на изселник, по-нелепа от хлебарка в сватбена торта.

Какво ставаше? За тази ли абсурдна среща не беше спала толкова нощи? Как сега да спре целувките, които напираха да изскочат от устата й? На кого да подари така мечтаната прегръдка? Какво да прави с нежните думи, свити на топка в гърлото й? Асусена обърна гръб и хукна навън. На входа се сблъска с Кукита, мъжа на Кукита и лешоядът телопродавец. Бутна ги и се втурна да бяга. Кукита остави мъжете в пещерата и излезе да търси Асусена. Откри я да плаче до дънера на едно овъглено дърво.

— Какво ти става? Зле ли ти е? И на мене, да знаеш. Вече провърнах. Хулито наистина няма мярка с тия завои, дето прави с кораба… Ама какво ти е? Да не плачеш?

Асусена горчиво ридаеше. Кукита я прегърна. Ръцете й бяха големи и пухкави. Гърдите й — обли, едри и мекички като памук. Асусена се мушна в тях и за първи път усети какво е да се сгушиш в майчини обятия. Без дори да разбере, тя се върна в невръстните си години и с детско гласче се оплака на Кукита. Кукита я прегърна и я посъветва, както би направила всяка добра майка.

— С любимия си ли се скара? — Асусена поклати отрицателно глава. — Тогава защо плачеш?

— Ох, Кукита! — Асусена се разплака още по-силно. Кукита й избърса сълзите.

— Всичките са еднакви, но рано или късно върху тях ще се стовари всичката сол от нашите сълзи! Проклетници, нещастници! Имал си е друга, нали?

— Не, Кукита! Проблемът е, че Родриго вече не ме помни.

— Как така не те помни?

— Така, не знае коя съм, не ме позна.

— Ама как! Да не са му дали бурунданга^[13]?

— Каква бурунданга, стига глупости! Проблемът е, че Бог не ме обича, мрази ме, мами ме, накара ме да повярвам в любовта само за да се разочаровам, но любовта не съществува!

— Не, не говори така. Дядо Боже ще се ядоса, ако те чуе.

— Нека се ядосва, пък дано така ме остави на мира. Вече ми писна от него и от цялата му свита Ангели пазители, които стават само за едно — да сеят гадости по пътя ми!

— А не си ли мислила, че може би всичко, което ти се случва, е трябвало да ти се случи?

— Как ти хрумна, Кукита! Аз не съм сторила нищо на никого.

— В този живот да, но какво ще кажеш за предишните? Човек никога не знае!

— Аз знам! И ти се кълна, че вече съм платила за всичко, което съм правила в предишните. Това е несправедливо!

— Не вярвам, в тоя живот няма нищо несправедливо.

— Разбира се, че има!

— Вместо да се дърляме, защо не попиташ твоя Ангел пазител какво мисли?

— Не искам да чувам нищо за него, дойде ми до гуша, защото не ми помогна и допусна да ми причинят големи гадости! Изостави ме, когато имах най-голяма нужда от него. Никога няма да му проговоря, нещо повече, изобщо да не ми се мярка пред очите, защото иначе ще му счупя кратуната!

— Ммм, тогава бая ще се озорим да излезем от тая каша.

— Не, няма да е толкова трудно, аз да не съм малоумна.

— Не, не съм казала това, дори ми е напълно безлично какво ще правиш с живота си, но аз знам, че всичко в тоя живот си има причина… ти да не мислиш, че баба ми има реализъм просто ей така?

— Какво? Какъв реализъм?

— Реализма, дето я удари в кълката! Това е карма, която е заслужила, докато е била генерал при Пиночет, и аз на твое място вече щях да се връщам назад, за да разбера защо ми се случват тия ужасии.

— Ами не мога! Когато съм депресирана, не мога да правя регресия към минали животи…

— Ами отдепресирай се, защото иначе…

Кукита изпитваше такова огромно желание да помогне на Асусена, че се превърна в съвършения медиум, по който Анакреонт да изпрати съобщение до своето протеже. Ни в клин, ни в ръкав, от устата й започнаха да излизат думи, които не бяха нейни.

— Защото иначе… защото… „това, което още не си разбрала, е, че се намираш в привилегирован момент. Преживяваш голямо страдание, несъмнено, но точно в тези моменти човек може да приеме, че се чувства зле, че наистина е зле. В мига, в който го приемеш, ще се отвори една съвсем истинска, съвсем обозрима врата към възможността да влезеш в хармония със себе си. В това отворено състояние ти ще разбереш, че човек може да бъде щастлив на Земята. Логично е в момента да не го съзнаваш, страдала си много, но скоро ще започнеш да го проумяваш. Ще започнеш да усещаш, че всичко, което се е случило, е част от един балансиран свят. От розата, която са ти подарили, до сопата, с която са те ударили по главата. Всичко си има причина да съществува. Тогава толкова ли е нужно да отвръщаш на сопата? Светът се е превърнал в една безкрайна верига от «той ми навреди, значи и аз ще му навредя». Тази верига ще се разкъса, когато някой се възпре, и вместо да отвърне с омраза, го направи с любов. В този ден ще разбереш, че врагът може да се обича. Достатъчно пророци вече са имали грижата да го кажат! И от този ден нататък ти ще се надсмиваш над всичко, което ти се случва. Ще го приемеш като част от цялото и ще позволиш на мисълта ти да пътува, накъдето пожелаеш. Към непознатото. Към началото. Не към началото на Земята, не, това по принцип е доста трудно, а към началото, до което никой не е стигал. Защото, забележи, въпреки че толкова говори, пише и философства, човекът още не е намерил достатъчно сила, за да стигне до началото на всички начала. Когато те видях, разбрах, че ти имаш тази сила. Ти се стремиш да постигнеш мир и вътрешно равновесие, търсейки изначалната си половинка. Бориш се да намериш себе си в Родриго. Чудесно! Позволи ми обаче да ти кажа нещо — по време на тази борба ти всъщност ще си върнеш себе си. Изглежда същото, но не е. Не е едно и също да си върнеш душевното равновесие в резултат на вътрешно хармонизиране и да го направиш посредством връзката си с друг човек, та дори и този човек да е сродната ти душа. Как ще постигнеш това равновесие? Като разгърнеш своето съзнание. Така че да побере всичко, което го заобикаля. В момента, например, ти си тъжна. Забулва те тъга. Външният свят ти носи само болка, страдание. Какво може да направиш? Да разтвориш своето съзнание! Да приемеш тъгата, да я изпиеш глътка по глътка, да я вдишаш, да я затвориш в себе си, да я оставиш да залее всяко кътче от твоето тяло, докато навън от нея не остане нищо. И тогава с какво ще бъдеш заобиколена, щом вече си пуснала в себе си цялата тъга?“

— С какво? — попита Асусена.

— „С щастие! Затова не трябва да се страхуваш от тъгата, от болката. Трябва да се научиш да й се наслаждаваш, да я приемаш. Човек не може да избяга от съдбата си. Ако човек бяга от страданието, то винаги ще ни заобикаля. Ако го приеме като част от живота, като част от цялото, и го пусне в себе си, докато от него не остане нищо, той ще остане заобиколен от радост и щастие. Хайде, малката, много късмет, и се потапяй в насладата! А, и още нещо, преди да завърша. Ако успееш да разгърнеш своето съзнание дотолкова, че да побереш напълно Родриго, ще можеш да прозреш отвъд неговия отказ и ще успееш да разбереш защо не те е познал…“

Кукита завърши кратката си реч и онемя от изненада. Знаеше много добре, че всички думи, които бяха излезли от устата й, са й били внушени. За първи път й се случваше подобно нещо. Асусена бе спряла да плаче и я гледаше с изумление и благодарност. Тя затвори очи за момент и тихичко, почти беззвучно, произнесе:

— Защото са му изтрили паметта.

— Какво?

— Родриго не ме позна, защото са му изтрили паметта!

Асусена затанцува от удоволствие. Прегърна Кукита и я обсипа с целувки. Кукита също се зарадва на откритието, но радостта им трая кратко, понеже в същия момент делегацията, която придружаваше Исабел, се насочи право към пещерата. Кукита и Асусена веднага изтичаха да приберат Родриго, преди някой да е открил присъствието на всички тях на Корма.

Асусена не преставаше да се взира в пияния съпруг на Кукита. Беше невероятно, че в това мазно, грубовато, подпухнало от алкохола тяло е затворена душата на Родриго. Лешоядът телопродавец бе свършил отлична работа. Размяната на души между телата на мъжа на Кукита и Родриго не можеше да бъде по-успешна. Особено като се вземеше предвид, че телопродавецът беше работил в доста неблагоприятни условия.

Кукита на свой ред също не отделяше поглед от Екс-Родриго. През корабния илюминатор го гледаше как крачи напълно объркан сред племето. Струваше й се невероятно, че най-сетне се е отървала от своя съпруг. От този ден нататък можеше да спи спокойно. Идеята за размяната на телата им беше наистина чудесна. От една страна, Асусена можеше да доведе обратно на Земята своя любим (или по-точно душата на своя любим), без риск полицията да го задържи за предполагаемото му участие в убийството на господин Буш, а от друга страна, тя си връщаше отново свободата! Кукита ставаше все по-весела, докато корабът се отдалечаваше от Корма. А най-голяма радост й бе доставило да види как една първобитна мъжкарана се промъква към Екс-Родриго и изненадващо го прегръща откъм гърба. Мъжът, мислейки я за Кукита, автоматично й зашлеви плесница, а в отговор първобитната добре го напердаши. Кукита ръкопляска, крещя и плака от радост. Ако това не беше божия справедливост, тогава не знаеше какво е! Най-после някой го беше накарал да сърба собствената си попара! Бившият Родриго остана нокаутиран на земята, без да успее да разбере каквото и да било.

Той не беше единственият в това положение. Имаше още един човек, който беше напълно объркан и не разбираше какво става — бабата на Кукита. Тя бе много разстроена, че са я сложили да седне до „мръсното пиянде“, както тя наричаше съпруга на Кукита, и никой не можеше да я убеди, че не стои до мъжа на своята внучка, а до Родриго. Заради слепотата си бабата се ръководеше само по звуците и миризмите, а тялото, което беше до нея и вонеше на алкохол и урина, не можеше да бъде на друг, освен на Рикардо, съпруга на Кукита. Няколко пъти й обясниха за размяната на души и че душата на Родриго, която сега заема това тяло, е кристалночиста. За да провери това, тя здравата го фрасна по носа. Родриго не й отвърна и това бе достатъчно бабата на Кукита да реши да си отмъсти за пердаха от миналия ден, като дълго и безмилостно го налага. Изкрещя му в лицето, че е болна по негова вина, и го предупреди, че за нея е и винаги ще бъде мръсно пиянде. И след като изля целия си гняв, спокойно заспа. Най-после можеше да си отдъхне.

Родриго беше много наранен, повече морално, отколкото физически, от това, че се е превърнал в мишена за ударите, с които го бе затрупала бабата на Кукита. Отново не разбираше какво става. Не можеше да понася миризмата, която се носеше от тялото му. От мръсотията го сърбеше. Изпитваше нечовешка нужда от алкохол, а не знаеше откъде идва, защото беше заклет въздържател. Не помнеше някога да е виждал старицата, която преди малко го беше удряла и обвинила в тормоз. Чувстваше се заобиколен от луди на този странен кораб. Не знаеше накъде го карат, нито пък защо. Знаеше само, че усеща буца в гърлото… и че ужасно му се пикае. Изправи се с намерението да иде до тоалетната, но краката му не го издържаха. Левият му крак се огъна напълно, сякаш някой му го беше откачил. Асусена незабавно се втурна да му помогне. Сложи го да легне на пода и го попита дали го боли нещо. Родриго се оплака от много силна болка в бедрото. Асусена сложи ръка на посоченото място и той подскочи. Не издържаше някой да го пипа. Като добър астроаналитик, Асусена веднага разбра, че тази болка се е зародила в минал живот. Това беше дълбоко пазен страх, който бабата на Кукита бе активирала при своето насилие. Асусена го успокои, обясни му, че те са група приятели, които са дошли, за да го спасят, и че нямат намерение да му причиняват зло, а да му окажат помощ. Че знаят за загубата на паметта му и че са напълно в състояние да му помогнат да си я върне, защото тя самата е астроаналитик и е… най-добрата му приятелка. Родриго дълго време разглежда Асусена, мъчейки се да я познае, но лицето й му беше съвсем чуждо.

— Извинете, но не ви помня.

— Знам. Не се тревожи.

— Наистина ли може да ме накарате да си върна паметта?

— Наистина. Ако искаш, може да започнем още днес.

Родриго не искаше да губи повече време. Без много да му мисли, кимна с глава. Лицето на тази жена, която твърдеше, че му е приятелка, го караше да се чувства много добре. Гласът й му вдъхваше сигурност.

Асусена го помоли да се отпусне и да диша дълбоко. След това му даде указания да прави кратки последователни вдишвания. После го накара да повтори няколко пъти на висок глас: „Страх ме е!“ Родриго изпълни дословно всички инструкции. В определен момент лицето и дишането му се промениха. Асусена разбра, че е установил контакт със спомените от миналия си живот.

— Къде се намираш?

— В трапезарията у дома…

— И какво става там?

— Не искам да гледам…

Родриго започна да плаче. Лицето му изразяваше огромно страдание.

— Повтори: „Не искам да гледам какво става там, защото е много болезнено.“

— Не, не искам…

— В този живот мъж ли си, или жена?

— Жена…

— И какво ти правят, за да се страхуваш така? Кой те е наранил?

— Братът на моя съпруг…

— Какво ти е направил?

— Аз не исках… Аз не исках…

— Какво не си искал?

— Да… ме изнасили…

— Да отидем към този момент. Какво се случва?

— Беше ужасно… не искам да го виждам…

— Знам, че е болезнено, но ако не го видим, няма да може да продължим и няма да се излекуваш. Добре е да говориш за него, колкото и лошо да е било.

— Тъкмо ми бяха съобщили, че съм бременна и… — плачът на Родриго ставаше все по-мъчителен. — И… за мен бременността е нещо много свято… а той развали всичко…

— По какъв начин?

— Съпругът ми беше пийнал и беше заспал, а аз събирах масата и…

— И какво стана?

— Не виждам… нищо не виждам…

— Повтори: „Не искам да виждам, защото е много болезнено…“

— Не искам да виждам, защото е много болезнено…

— Сега какво виждаш?

— Нищо, всичко е черно…

Кукита не успяваше да чуе онова, за което Родриго и Асусена си говореха, но въпреки това не изпускаше нищо от ставащото в ъгълчето на кораба, където се намираха двамата. Слухът й толкова се изостри, за да хване нещо от разговора, че малко след като започна да се напъва, успя да долови дори онова, което Анакреонт се мъчеше да каже на Асусена, а тя бе затруднена да чуе — че Родриго не можел да говори по две причини. От една страна, имал блокаж от емоционален характер, много подобен на този на Асусена, а от друга, имал реален блокаж, предизвикан от прекъснатата връзка с паметта му. Но щом Асусена успяла да преодолее този блокаж, слушайки музиката, която й били пуснали по време на изпита за прием в УКМЖ, същото можело да стане и с Родриго, понеже като сродни души двамата реагирали на едни и същи стимули. Кукита почака известно време, за да види дали Асусена ще обърне внимание на своя наставник, но щом видя, че няма, реши да предостави своите услуги на професионален навлек, предавайки на Асусена съобщението от нейния Ангел пазител — че трябва да пусне на Родриго една от ариите в компактдиска и да заснеме регресията с ментален фотоапарат. Асусена я попита откъде да намерят такъв и Кукита се сети, че Хулито има фотоапарат. Винаги пътувал с него, защото му бил много полезен да открива мошеници сред присъстващите на неговите спектакли. С всеки изминал ден Асусена се изненадваше все повече от Кукита. Решаваше всичките й проблеми. А тя я беше подценявала толкова време! Тази жена бе истински гений. Веднага поискаха назаем фотоапарата на Хулито и го разположиха пред Родриго. След това поставиха на главата му слушалките на дискмена, за да чуе една от любовните арии.

След образа на екрана се появиха чисти хоризонтални линии. Като някакъв вид бягство, Родриго потъна в сън. Не можеше да продължи нататък. Неговият блокаж беше много по-мощен от този на Асусена. Въпреки това кадрите, с които разполагаше, щяха да й бъдат много полезни. Тайничко бе започнала да ги прехвърля, преди Родриго да се събуди. Първото нещо, което я порази, бе откритието, че трапезарията на къщата е същата онази стая, която тя бе ползвала за спалня през живота си от 1985 г. Разпозна във витража на единия прозорец стъклото, което се беше стоварило върху нея в деня на земетресението. С изключение на това между трапезарията от живота на Родриго и нейната спалня имаше огромна разлика. Трапезарията принадлежеше към бляскавия период на жилището, а спалнята към периода му на упадък. Асусена внезапно прекъсна тези сравнения. Доближи до лицето си една от снимките, за да я разгледа в детайли, и откри, че лъжицата, която Родриго бе държал в ръка по време на изнасилването, е същата, която тя бе видяла в Тепито и която бе купила приятелката на Тео антикваря! Щом се върнеха на Земята, първото, което Асусена трябваше да направи, бе да потърси Тео, за да я заведе при неговата приятелка. Дано тази жена още да пази лъжицата! За момента трябваше да приключи сеанса с Родриго. Трябваше да го хармонизира. Не можеше да го остави в състоянието, в което се намираше. Слагайки пръсти на челото му, Асусена му нареди да се събуди и да продължи с регресията. Родриго реагира отлично на нейните указания.

— Да отидем към момента на твоята смърт. Нека да разберем защо е трябвало да преживееш това, което ти се е случило. Къде си?

— Току-що умрях.

— Попитай своя наставник какво е трябвало да научиш.

— Какво представлява изнасилването…

— Защо? Да не би да си изнасилил някого в предишен живот?

— Да.

— И какво се усеща, когато те изнасилват?

— Огромно безсилие… огромен гняв.

— Повикай девера си по име и му кажи какво си чувствал, когато те е изнасилил.

— Пабло…

— По-силно.

— Пабло!

— Вече е пред теб, кажи му всичко…

— Пабло, накара ме да се чувствам много зле… много ме нарани…

— Кажи му какво чувстваш към него.

— Мразя те…

— Кажи го по-силно. Изкрещи го в лицето му.

— Мразя те… Мразя те…

— Какво чувстваш?

— Гняв, огромен гняв… Ръцете ми ще се пръснат от гняв!

Лицето на Родриго се изкриви. Вените му бяха изскочили. Мишците му бяха напрегнати, юмруците му стиснати. Гласът му звучеше дрезгав и променен. Той отчаяно плачеше. Асусена му каза, че трябва да продължи да крещи, докато целият натрупан гняв не излезе навън. За да му помогне да се облекчи, тя му подаде една възглавница и му нареди да я удря с всичка сила. Възглавницата се оказа недостатъчна да побере яростта, която едно изнасилване оставя в организма. Малко след като започна да я удря, Родриго я разкъса, което подейства отлично, защото на лицето му започна да се изписва облекчение. Лошото беше, че всички в кораба трябваше да се дръпнат настрана, за да не ги застигне някой удар, и корабът, който, така да се каже, не беше в много добро състояние, стана нестабилен и започна да се клатушка. Бабата на Кукита, която спеше дълбоко, се събуди от врявата. Крясъците на Родриго стигнаха до дъното на душата й и в просъница тя промълви само: „Нали ви казвах, че тоя си е същото мръсно пиянде.“

Асусена успя да укроти всички. Обясни им, че Родриго вече е излял цялата си отрицателна енергия и че отсега нататък няма да създава никакви проблеми. Нямаше от какво да се страхуват. Всички се върнаха по местата си. В кораба отново настана спокойствие. И тя успя да продължи своята работа.

— Много добре, Родриго, много добре. Сега трябва да отидем към момента, в който се е зародил проблемът между теб и твоя девер. Защото съм сигурна, че е било в предишен живот. Кажи ми познавал ли си го преди.

— Да… отдавна…

— Къде живеехте и каква бе връзката ти с него?

— Той беше жена… Аз бях мъж… Живеехме в Мексико…

— През коя година?

— През 1527… Тя беше индианка, която слугуваше при мен…

— Да отидем към момента, в който е възникнал проблемът. Какво се случва?

— Аз съм върху една пирамида, която наричат Пирамидата на Любовта, и тя идва… и аз… я изнасилвам още там…

— Аха! Това е интересно… Сега, когато вече знаеш какво е да те изнасилят, какво чувстваш към нея?

— Много ме е срам, че съм й причинил такава болка.

— Кажи й го. Повикай я. Познаваш ли я в сегашния си живот?

— Не, в този не, но в другия да. Тя беше деверът, който ме изнасили.

— Аха! И след като вече знаеш това, още ли го мразиш?

— Не.

— Тогава го повикай и му го кажи. Знаеш ли как се казваше в онзи живот?

— Да. Ситлали… Ситлали, искам да те помоля за прошка, че те изнасилих… не знаех, че ти причинявам такава болка… Прости ми, моля те… много съжалявам за онова, което ти сторих… нямах намерение да те наранявам… исках само да те обичам, но не знаех как…

— Кажи й как си платил за това, че си я изнасилил… придвижи се напред във времето… да преминем към живота непосредствено след този…

— Къде си?

— В Испания…

— През коя година?

— Мисля, че през 1600 и някоя… Аз съм монах… Нося брада, главата ми е обръсната… Мъча се да дисциплинирам тялото си… Гол съм до кръста, заровен съм в снега… Има снежна буря… много ми е студено, но трябва да подчиня своето тяло.

Тялото на Родриго трепереше от глава до пети, той изглеждаше уморен и изтерзан, но Асусена трябваше да продължи с разпита.

— Успяваш ли да го контролираш?

— Да… една монахиня се приближава и се съблича пред мен, но аз устоявам…

— Как изглежда монахинята?

— Красива е… има прекрасно тяло… но… това е халюцинация… тя не съществува… умът ми си я измисля, защото от десет дни не съм ял, за да победя лакомията… аз умирам… много съм слаб… разкайвам се, че съм похабил тялото си… живота си…

— Защо? С какво си се занимавал в този живот?

— С нищо… С контрол над тялото и желанията си… Но ми костваше много усилия…

— Все нещо добро трябва да си направил… Потърси някой момент, който ти е донесъл голямо удовлетворение…

— Не намирам такъв… Не съм направил нищо… Е, единственото полезно нещо бе, че измислих псувни…

— Как така?

— Монасите от Нова Испания не искаха индианците да се учат да ругаят като испанците, понеже те непрекъснато повтаряха „И света го духа“, и ни помолиха да измислим нови псувни…

— Аха! Колко интересно… Е, тогава животът ти не е бил съвсем похабен, не мислиш ли?

— Не, но много се мъчих…

— Кажи го на Ситлали в живота, в който си я изнасилил… Кажи й, че е трябвало много да страдаш, за да изкупиш вината си… Кажи й, че е било много трудно да се научиш да контролираш желанията си… Кажи й как си се мъчил.

Асусена остави известно време на Родриго, за да поговори мислено с Пабло-Ситлали, и после реши да прекрати сеанса.

— Добре, сега повтаряй заедно с мен: „Освобождавам те от страстта си, от желанията си. Освобождавам се от мислите ти за отмъщение, защото вече изкупих онова, което ти сторих. Освобождавам теб и освобождавам себе си. Прощавам на теб и прощавам на себе си. Оставям целия гняв, който ме е свързвал с теб, да излезе. Оставям го отново да циркулира. Освобождавам го и оставям природата да го пречисти и да го използва за обновяването на растенията, за хармонизирането на Космоса, за разпространението на Любовта.“

Родриго повтори една по една думите, които Асусена му каза, и на лицето му полека се разстла облекчение. Откри, че болката в бедрото е изчезнала, а когато отвори подпухналите си от плач очи, погледът му бе съвсем различен. Настроението на кораба светкавично се подобри и до края на пътуването всички се чувстваха безкрайно щастливи.

Бележки

[1] Ацтекски аристократ, мъдрец и поет от XVI век. — Б.пр. ↑

[2] Квартал в град Мексико, известен със своята бедност и огромния пазар на открито, традиционно провеждан там още от предколумбово време. — Б.пр. ↑

[3] Популярен и многократно филмиран сериал в Мексико. — Б.пр. ↑

[4] Паметник, посветен на стогодишнината от войната за независимост на Мексико и разположен в централната част на столицата, около който традиционно се провеждат протести и различни тържества. — Б.пр. ↑

[5] Традиционно мексиканско ястие с основа от пържена царевична питка, върху която се слага пюре от боб, кълцано месо, лук, маруля, сирене и сос. — Б.пр. ↑

[6] Тук и по-нататък в книгата многократно и под различна форма се цитира т.нар. принцип на съответствието на египетско-халдейския философ и родоначалник на езотериката Хермес Трисмегист — „Каквото е горе (т.е. на небето), това е и долу (т.е. на земята), и каквото е долу, това е и горе“. Според него вътрешният свят на човек е точно копие на Вселената и обратното. Както ще забележи читателят, Лаура Ескивел използва активно и други от общо седемте основни принципа на неговата теория — принципа на вибрацията (всичко се движи, нищо не е в покой), на полярността (всичко е двойствено), на ритъма (винаги има действие и противодействие), на причината и следствието. — Б.пр. ↑

[7] Типичен за Мексико кръгъл и плосък глинен съд, който се използва за печене на царевични питки. — Б.пр. ↑

[8] Един от най-популярните мексикански актьори и певци от миналото. — Б.пр. ↑

[9] Популярни американски телевизионни програми, разглеждащи полемични и провокативни теми. — Б.пр. ↑

[10] Американска актриса и бивша съпруга на режисьора Роман Полански, убита бременна в осмия месец от последователи на серийния убиец Чарлс Менсън. — Б.пр. ↑

[11] Една от най-известните песни на Педро Инфанте. — Б.пр. ↑

[12] Традиционна мексиканска топла напитка от вода, царевично брашно, кафява захар, канела, ванилия, понякога шоколад и плодове. — Б.пр. ↑

[13] Сънотворно и халюциногенно вещество, предизвикващо и загуба на паметта, използвано от векове от местното население в религиозни церемонии. — Б.пр. ↑

Към следващата част или към съдържанието

Лаура Ескивел Законът на любовта (3)

Метаданни

Данни

Законът на любовта

Информация

История

Сваляне / Връзки

3

Лаура Ескивел
Законът на любовта (3)