Лаура Ескивел
Законът на любовта (2)

2

Нима земята е нашият дом?

Не спирам да страдам, защото само в тревоги живеем.

Дали ще посея отново

плътта си в своите баща и майка?

Дали ще узрея отново като царевичен кочан?

Дали повторно ще стана реколта?

Ридая — тук няма никой, оставиха ни сираци.

Дали е вярно, че животът продължава

на мястото, където всички се срещат?

Нима го вярват нашите сърца?

Антология „Мексикански песни“,

Тринадесет поети от света на ацтеките,

Мигел Леон-Портиля

Пирамидите на Парангарикутиримикуаро^[1] са парангарикутиримизирани, този, който ги разпарангарикутиримизира, ще бъде велик разпарангарикутиримизатор.

Да бъдеш Ангел пазител не е никак лесно. Но да си Анакреонт, Ангелът пазител на Асусена, наистина е кофти работа. Асусена не разбира от дума. Свикнала е да прави каквото й душа иска. Искам да уточня, че тази „душа“ няма нищо общо с божественото. Тя не признава съществуването на по-висша воля от своята и затова никога не е слушала наставления, различни от онова, което й диктуват собствените й желания. Ако си позволим една поетическа волност, бихме казали, че й пука на оная работа за божествената воля, а ако продължим с волностите, бихме казали, че реши „по мъжки“, че е крайно време да намери сродната си душа, че вече й е писнало да страда и че няма намерение да чака дори един живот повече, за да я срещне. С безкрайно упорство изпълни всички бюрократични процедури, които трябваше да премине, и убеди всеки бюрократ, когото срещна по пътя си, че трябва да й позволят да се свърже с Родриго. Не я обвинявам, намирам го за чудесно. Успя да чуе правилно вътрешния си глас и със силна воля преодоля всяко препятствие. Само че вярва, че е победила, защото е мъжко момиче, а тук греши. Всичко се нареди, защото вътрешният й глас бе в пълна хармония с божията воля и с космическия ред, където всички имаме място — мястото, което ни е отредено. Когато го открием, всичко се хармонизира. Влизаме в руслото на живота. Понасяме се плавно по водите му, освен ако не срещнем препятствие. Когато някой камък не е на място, той затлачва пътя на течението и водата застоява, вмирисва се, загнива.

Много лесно се открива безредието в реалния, обозримия свят. Но е трудно да се намери ред в нещата, които не се виждат. Малцина могат да го сторят. Сред тях са хората на изкуството, които са главните „наместващи“. Със специалния си усет те решават на кое място да бъде жълтото, синьото или червеното върху едно платно; на кое място да бъдат нотите и на кое паузите; коя да бъде първата дума в ново стихотворение. Творят главоблъсканици, водени единствено от вътрешния си глас, който им казва „Това пасва тук“ или „Това не пасва тук“, докато не сложат на място и последното парче.

Щом във всяко художествено произведение съществува предварителен ред за цветовете, звуците или думите, това означава, че целта на това произведение далеч не се ограничава само с удовлетворението за автора. Означава, че още преди да бъде създадено, за него вече е било определено специално място. Къде? В човешката душа.

Ето защо, когато поетът намества думи в дадена поема по силата на божията воля, той намества нещо и във всички човешки същества, тъй като произведението му е в хармония с космическия ред. В резултат на това то започва да циркулира безпрепятствено във вените на всички, създавайки изключително здрава колективна връзка.

Както хората на изкуството са главните „наместващи“, така съществуват и главни „разместващи“. Това са онези, които вярват, че само тяхната воля е от значение. Онези, които освен това имат и достатъчно власт, за да я наложат. Онези, които смятат, че имат право да се разпореждат с човешките животи; които слагат лъжа на мястото на истината, смърт на мястото на живота, омраза на мястото на любовта в сърцето, запречвайки изцяло течението на реката на живота. А сърцето определено не е подходящо място за омразата. Къде е нейното място? Не зная. Това е една от загадките на Вселената. Като че ли боговете си падат по бъркотии, защото с това, че не са предвидили специално място за омразата, са предизвикали безкраен хаос. Омразата по неволя си търси подслон — пъха се там, където не бива, заема мястото, което не й принадлежи, и неминуемо изтласква любовта.

Природата пък, която, за разлика от боговете е доста подредена, почти маниакална, така да се каже, усеща необходимост да се намеси, за да запази равновесието и да сложи нещата, където трябва да бъдат. Не може да позволи на омразата да завладее сърцето, тъй като тази енергия би попречила на циркулацията на любовната енергия в човешкото тяло, с риск душата да се вмирише и да загние, точно като застоялата вода. И ще опита да я изгони оттам на всяка цена. Много е лесно да го направи, когато омразата се е загнездила в нашето сърце погрешка или пък по невнимание. В повечето случаи е достатъчно само да влезем в допир с художествени произведения, създадени от „наместващите“. Когато правим това, душата се отделя от тялото. Оставя се да бъде издигната към висините от фината енергия на цветовете, звуците, формите или думите. Енергията на омразата е толкова тежка, в буквален смисъл, че не разбира от този финес и няма как да се издигне заедно с душата. Остава затворена в тялото, но като че ли вече не й е комфортно, не намира къде да се подслони и решава да потърси някое по-уютно местенце. Когато душата се върне в тялото, в сърцето вече има място и любовта има къде да се настани. Елементарно.

Проблем възниква, когато омразата е била посадена в сърцето ни под прякото действие на някой „разместващ“. Когато сме станали жертва на кражба, насилие, лъжа, предателство, убийство. В този случай единственият, който може да премахне омразата, е самият насилник. Така гласи Законът на Любовта. Човекът, който нарушава равновесието в космическия ред, е единственият, който може да го възстанови. Повечето пъти един живот не е достатъчен, за да успее. Ето защо природата позволява прераждането, за да даде възможност на „разместващите“ да оправят своите каши. Когато между двама души съществува омраза, животът ще ги срещне колкото пъти е нужно, докато тя не изчезне. Ще се раждат отново и отново близо един до друг, докато не научат да се обичат. И ще дойде ден, навярно след четиринайсет хиляди живота, когато ще са научили за Закона на Любовта достатъчно, за да им бъде разрешено да срещнат сродната си душа. Това е най-добрата награда, която едно човешко същество може да очаква от живота. И може да сте сигурни, че на всеки ще му се случи, но когато му дойде времето. Ето това не разбира скъпата ми Асусена. Бе настъпил моментът да срещне Родриго, но не и времето да заживее с него — най-напред тя трябва да установи по-голям контрол върху своите емоции, а той да плати стари сметки. Трябва първо да сложи някои неща по местата им, ако иска да остане завинаги с нея, а Асусена ще трябва да му помогне. Надяваме се, че всичко ще се подреди, за доброто на родени и неродени. Но аз знам, че ще бъде много трудно. За да изпълни своята мисия, Асусена се нуждае от доста помощ. Аз, като неин Ангел пазител, съм задължен да й помогна. Тя, като моя подопечна, трябва да ме слуша и да следва моите напътствия. И в това е проблемът. Не ми обръща никакво внимание. От пет минути й повтарям, че трябва да деактивира енергийното защитно поле на къщата, за да може Родриго да влезе, но все едно говоря на стената. Толкова е развълнувана от мисълта, че ще го види, че изобщо не чува какво я съветвам. Дано бедният й любим не се повреди прекалено, когато прекрачи прага. Какво пък! В крайна сметка няма аз да съм виновен. Сто пъти й подшушнах какво да направи. И нищо! Повече ме притеснява (щом не иска да чуе и да изпълни толкова проста заповед) какво ще стане, когато наистина има нужда от помощта ми, за да отърве кожата. Но да става каквото Господ е рекъл!

Едва когато алармата в апартамента й започна да звъни, Асусена разбра какво се бе опитвал да й каже Анакреонт. Съвсем бе забравила да я изключи! А това си беше сериозно! Аурата на Родриго не беше регистрирана в електромагнитната защитна система на къщата и ако не деактивираше алармата веднага, апаратът щеше да възприеме Родриго като чуждо тяло и в резултат на това да попречи на клетките му да се свържат правилно в аерофонната кабина. Да чака толкова време и да направи такава глупост! Не можеше да повярва! В най-добрия случай Родриго рискуваше да бъде разпаднат в пространството за период от двайсет и четири часа. Трябваше да действа бързо, а имаше само десет секунди, за да го стори! За щастие силата на любовта е несломима, а човешкото тяло реагира наистина забележително в критични ситуации. В един миг Асусена прекоси стаята, изключи алармата, върна се, преди вратата на аерофона да се отвори, и й остана време дори да си оправи косата и да покаже най-хубавата си усмивка, за да посрещне с нея Родриго.

Усмивка, която Родриго така и не видя, защото, щом очите му зърнаха нейните, започна най-прекрасната среща на света — срещата между две сродни души, при която белезите на физическото тяло минават на заден план. Топлината от очите на влюбените разтапя бариерата, издигната от плътта, и ги оставя да потънат изцяло в съзерцание на душата. Понеже тази душа е подобна на душата отсреща, тя разпознава енергията й като своя собствена. Разпознаването започва в енергийните рецептори на човешкото тяло — чакрите. Съществуват седем чакри. На всяка от тях отговаря един звук от музикалната стълбица и един цвят от дъгата. Когато бъдат задействани от енергията на сродната душа, те започват да вибрират с цялата си сила и издават звук. Естествено, когато става дума за сродни души, всяка чакра резонира и едновременно с това е резонатор на чакрата на партньора. Тези два идентични, хармонични звука образуват фина енергия, която циркулира по гръбначния стълб, достига центъра на мозъка и оттам се изстрелва нагоре, след което веднага пада обратно, превърната в цветна завеса, която окъпва аурата от глава до пети.

Сливайки душите си, Асусена и Родриго повториха тази операция с всяка една от своите чакри, докато енергийното им поле не заприлича на истинска цветна дъга и чакрите им не подеха чудна мелодия, подобна на онази, която издават планетите от Слънчевата система по време на своя ход.

Съществува огромна разлика между сливането на тела с разнородни души и сливането на тела със сродни души. В първия случай става дума за стремеж към физическо обладаване и колкото и силна да стане връзката, тя винаги ще бъде зависима от материята. Душите никога няма да постигнат съвършената близост, колкото и сходства да има между тях. Може най-много да се изпита безкрайна физическа наслада, но само дотам.

При сродните души е по-интересно, защото обединението между тях е пълно и протича на всяко ниво. Както в тялото на жената има място, което да бъде заето от мъжкия член, така и сред атомите на всяко тяло има свободно пространство, което да бъде заето от енергията на сродната душа — т.е. говорим за взаимно проникване, при което всяко пространство се превръща едновременно в съд и съдържание на другия: в извор и вода, в меч и рана, в слънце и луна, в море и пясък, в пенис и вагина. Усещането да проникваш в дадено пространство може да се сравни единствено с това да бъдеш проникван. Усещането да мокриш — с това да бъдеш мокрен. Усещането да кърмиш — с това да бъдеш кърмен. Усещането да поемеш топлата сперма с утроба — с това да я изтласкаш. И двете водят до оргазъм. И когато всяко едно от пространствата, намиращи се между атомите на клетките в тялото, бъде заето или на свой ред заеме друго (което в случая е едно и също), следва дълбок, разтърсващ, продължителен оргазъм. Сливането на двете души е пълно и вече няма нищо, което едната да не знае за другата, тъй като те стават едно същество. Връщането към изначалното им състояние им разкрива истината. Всеки вижда в лицето на своя партньор лицата, които другият е имал през четиринайсетте хиляди живота, предшестващи тяхната среща.

Когато настъпи този момент, Асусена изгуби представа коя част от тялото й принадлежи и коя не. Усещаше някаква ръка, но не знаеше дали е нейна, или на Родриго. Беше просто ръка и точка. Изгуби представа и кой се намира вътре и кой вън. Кой отгоре и кой отдолу. Кой отпред и кой отзад. Знаеше само, че с Родриго образуват едно и също тяло, което, изтръпнало от оргазми, танцуваше в пространството под ритъма на космическата музика.

 

 

Асусена се приземи обратно в леглото си, когато усети някакъв крак между своите. Веднага разбра, че този крак не й принадлежи, тоест че не беше нито неин, нито на Родриго. Родриго явно бе усетил същото, защото извика в един глас с нея, когато откри тялото на мъртвия мъж до тях. Връщането към реалността не можеше да бъде по-чудовищно. Спалнята на медения им месец гъмжеше от полицаи, репортери и зяпачи. С микрофон в ръка Абел Саблудовски седеше на ръба на леглото на Асусена и тъкмо интервюираше шефа на кампанията на американския кандидат за световен президент на Планетата, когото току-що бяха убили.

— Имате ли някаква представа кой може да е стрелял срещу господин Буш?

— Не.

— Мислите ли, че това убийство е част от някакъв заговор за дестабилизиране на Съединените американски щати?

— Не зная, но това подло убийство действително разтърси душите ни и както всички обитатели на Планетата, аз мога единствено да осъдя факта, че насилието отново ни връхлита. Искам да се възползвам от възможността, която ми предоставяте, за да изразя публично огромното си възмущение от подобен род действия и да изискам Генералната прокуратура на Планетата да започне незабавно разследване откъде идва тази атака и кои са нейните морални подбудители. Вярвам, че днес е всенароден ден на траур.

Шефът на президентската кампания, както всички останали, беше потресен. Престъпленията на планетата Земя бяха изкоренени преди повече от век и това така необяснимо дело ги връщаше към период на мракобесие, който мислеха за отминал.

На Асусена и Родриго им отне известно време да се окопитят от изненадата. Родриго не знаеше какво става, но Асусена се досещаше. Беше забравила да изключи будилника, който бе свързан с виртуалния телевизор. Взе дистанционното, което стоеше върху нощното й шкафче, и изключи апарата. Образите на всички присъстващи на местопрестъплението веднага се изпариха, но горчивият вкус в устата им остана. На Асусена й се гадеше. Не беше свикнала да се сблъсква с насилие. Още по-малко по толкова брутален и директен начин. Но виртуалният телевизор наистина пренася човек на мястото на събитието. Поставя го в центъра на действието. Интересното бе, че точно затова го беше купила. Защото беше много приятно да се буди с метеорологичната прогноза. Можеше да осъмне къде ли не в света или галактиката. Да се радва на най-екзотичните и най-простите пейзажи. Да отвори очи и да види зората на Сатурн, да чуе шума на морето на Нептун, да се любува на горещия следобед на Юпитер или на свежестта на току-що окъпана от дъжда гора. Нямаше по-добър начин да стане, преди да тръгне за работа. Изобщо не беше очаквала толкова жестоко събуждане след прекрасната нощ, която бе изживяла. Какъв ужас! Не можеше да изтрие от ума си гледката на мъжа, прострелян в главата насред тяхното легло. Тяхното легло! Леглото им с Родриго бе оцапано със смърт! Но щом отново погледна Родриго в очите, тя дойде на себе си и ужасът се изпари. А щом усети неговата прегръдка, отново се почувства в Рая. Щеше да остане завинаги така, ако Родриго не я беше пуснал. Искаше да иде до своя апартамент, за да си събере нещата. Смяташе да се премести незабавно и повече да не се отделя от нея. Преди да излезе, Асусена му обеща, че когато се върне, няма да завари други неприятни изненади. Щеше да изключи всички електронни устройства вкъщи и да деактивира алармата на аерофона, за да може Родриго безпроблемно да влезе обратно в апартамента. Родриго приветства това решение с широка усмивка и това бе последният път, в който Асусена го видя.

 

 

Още със събуждането си Асусена усети, че не изпитва блаженство от гледката на слънчевата светлина. Отчаянието разстилаше своите черни криле над нея и я забулваше, задушаваше, притъпяваше насладата й, сковаваше от студ чаршафите й, заглушаваше космическата музика. Празникът беше приключил, преди старите болера да свършат. Не беше танцувала танго на брега на реката, не беше вдигала наздравица с вино, не беше потъвала в радостни сълзи призори, не беше казала на Родриго, че я влудява, когато я обсипва с нежни думи. Усещаше как думите стоят на топка в гърлото й, но нямаше нито глас да ги извади, нито на кого да ги каже. Голяма част от нея бе потънала сред клетките в тялото на Родриго и тя бе останала буквално празна. От любовната им нощ й бе останала само една сладка болка в слабините и някоя и друга синина, плод на страстта. Това бе всичко. Но синините избледняваха безвъзвратно и от теменуги в моравите на екстаза се превръщаха в свидетели на опустошението и самотата. Болката също постепенно изчезваше, докато вътрешните й мускули, които с такава наслада бяха посрещнали, приютили, притискали, обгръщали, мокрили и вкусвали Родриго, се връщаха по своите места, отнемайки от тялото й всеки осезаем спомен от кратката им брачна нощ.

Няма съмнение, че разстоянието е едно от най-големите изтезания за влюбените. А при сродните души то може да има дори фатални последици, защото действа върху телата със силата на пипала на октопод. Колкото по-голямо е разстоянието, толкова по-голяма е силата на засмукване. Асусена усещаше огромна, необятна, абсолютна празнота. Ако изгубеше сродната си душа, щеше да се изгуби и тя самата. Асусена знаеше това и отчаяно се опитваше да си върне душата на Родриго, обхождайки местата, които той бе обиколил. Преброждайки пространствата, които той бе маркирал във въздуха. Този популярен домашен лек известно време действаше, защото отначало душата на Родриго присъстваше навсякъде, но постепенно престана да дава ефект, защото енергията на аурата се долавяше с всеки изминал ден все по-слабо. Асусена вече почти не я усещаше, вече не помнеше Родриго, не помнеше неговия мирис, вкус, топлината му. Паметта й помръкваше от страдание. Празните пространства между клетките на тялото й се свиваха от мъка и душата на нейния любим безвъзвратно й се изплъзваше. Единственото, което усещаше с цялото си същество, бе самотата, която я заобикаляше.

Необяснимото изчезване на Родриго я бе съкрушило напълно, тя нямаше отговори, не намираше причини. Какво обяснение да даде на своето тяло, което, крещейки, я молеше за ласка? И какво щеше да каже на гадната Кукита, портиерката? Асусена бе отишла да я моли, когато Родриго се върне, да регистрират аурата му в главното контролно табло на сградата, а бе останала като в небрано лозе. Всеки път, когато се разминеха, Кукита я питаше с цялото злорадство на света кога ще се върне сродната й душа. Мразеше я. Никога не се бяха харесвали, защото Кукита беше социопатка, която принадлежеше към ПРН^[2] (Партия за реабилитация на нееволюиралите). Винаги я бе шпионирала, винаги се бе мъчила да намери в нея някакъв дефект, поне един, за да не се чувства чак толкова низша в нейно присъствие. Така и не го бе открила, но сега тя сама се бе поставила в неизгодно положение пред Кукита и се ядосваше, че трябва да понася подигравките й. Какво можеше да й каже? Нямаше никакъв отговор. Единственият, който вероятно имаше такъв и със сигурност знаеше къде е Родриго, бе Анакреонт, но Асусена бе скъсала връзка с него. Не я интересуваше никаква информация, идваща от ангела. Беше бясна. Той прекрасно знаеше, че единственото, което някога я е интересувало в живота, бе да намери Родриго. Как тогава бе възможно да не я предупреди, че Родриго може да изчезне? За какъв дявол й бе притрябвал някакъв си Ангел пазител, ако не можеше да предотврати подобен род нещастия? Не смяташе повече да го слуша. Той беше пълен некадърник и трябваше да му покаже, че няма нужда от него, за да управлява живота си.

Проблемът беше, че не знаеше откъде да започне. Освен това излизането навън я потискаше. Атмосферата беше прекалено тягостна. Всички бяха наплашени след убийството. Щом някой се бе осмелил да убие, какво ли щеше да последва? Убийството! Как не се бе сетила за него! Естествено! Най-вероятно в резултат на убийството на Родриго му се бе случило нещо! Може би е имало нови безредици, които са му попречили да се върне, а тя, като някоя вцепенена кокошка, чакаше любимият й да падне от небето. Бързешком включи виртуалната телевизия. Вече цяла седмица не знаеше какво става навън.

Спалнята й тутакси се превърна в какаова плантация, унищожавана от войската. Гласът на Абел Саблудовски коментираше ставащото:

— Днес американските въоръжени сили нанесоха силен удар на какаовия наркотрафик. Бяха унищожени няколко хектара от дрогата и бе заловен един от най-влиятелните босове на шоколада, когото полицията отдавна издирва. Това е цялата информация, която имаме до момента. Имената на боса и неговите съучастници няма да бъдат оповестени, за да не се попречи на разследването, което може да доведе до задържането на картела от Венера.

Веднага след това спалнята на Асусена се превърна в лаборатория, пълна с компютри, понеже в момента излъчваха документален филм за начина, по който се бе изкоренила престъпността на Планетата. Това бе станало с изобретяването на компютър, който с помощта на само капка кръв или слюнка, на парченце нокът или косъм можеше да възстанови цялото тяло на даден човек и да посочи неговото местонахождение. Злодеите можеха да бъдат арестувани и наказани, броени минути след като извършеха своите безчинства, без значение дали са се скрили чак в Тамбукту.

Ала, разбира се, убиецът на кандидата се бе погрижил да не остави никаква следа. Вече бяха анализирали всяка храчка, намерена върху паважа, но нищо — нямаше и помен от престъпника.

Кадрите от лабораторията внезапно изчезват и се появяват Абел Саблудовски и доктор Диес. И двамата седят на леглото до Асусена. Асусена се стъписва. Доктор Диес й е съсед по кабинет. Абел Саблудовски интервюира доктора.

— Добре дошли, доктор Диес. Благодаря ви за участието в нашата програма.

— Не, аз ви благодаря за поканата.

— Кажете ни, докторе, какво представлява устройството, което неотдавна сте изобретили?

— Това е едно много просто устройство, което заснема човешката аура и засича в нея следи от аурата на други хора, които са я доближавали. По този начин би било много лесно да се види кой е последният човек, който е бил в досег с господин Буш.

— Чакайте, не разбирам добре, значи устройството, което сте изобретили, запечатва на снимка аурата на всички хора, които са доближавали даден човек?

— Точно така. Аурата е вид енергия, която се заснема от много отдавна. Всички знаем, че когато някой навлезе в нашето магнитно поле, той го замърсява. Съществуват безброй аурографии, които показват момента, в който аурата е била нарушена, но досега никой не бе успявал да анализира и определи на кого принадлежи аурата на човека замърсител. Моят уред може да прави това. По аурографията на замърсителя може да възстанови тялото на човека, който я притежава.

— Чакайте малко. Господин Буш е бил убит, докато се е разхождал сред тълпата. Вероятно безброй хора са го доближили и са замърсили аурата му. Как тогава ще разберете коя е аурата на убиеца?

— По цвета. Припомнете си, че всички отрицателни емоции притежават специфичен цвят…

Асусена не желае да слуша повече. Освен че й е съсед по кабинет, доктор Диес й е и близък приятел, трябва само да отиде при него и да го помоли да й направи аурография, за да намери Родриго. Слава богу! Тя грабва своята чанта и изхвърча навън, без да се обуе, без да се среше и без да изключи виртуалната телевизия. Ако беше изчакала още минутка, още само минутка, щеше да види как Родриго подскача като луд из цялата спалня. Абел Саблудовски бе преминал към интерпланетарните новини. На Корма, една наказателна планета, бил изригнал вулкан. Призоваваха телевиртуалните зрители да пратят помощ на пострадалите, тъй като обитателите на въпросната планета, жители на Третия свят, живееха в пещерната ера. Един от тях беше именно Родриго, който тичаше отчаяно в опит да не бъде застигнат от лавата.

 

 

Родриго влиза последен в малката пещера на върха на планината. Дори най-дребното от примитивните същества, които обитават планетата Корма, тича по-бързо от него. Тромавостта му се дължи не само на това, че не разполага с мазоли по стъпалата, които да го предпазват от камъните и жегата, но и защото мускулите му не са пригодени за такъв вид физическо усилие. Най-сериозното, което бе правил в живота си, бе да отиде пеша до най-близката аерофонна кабина, за да се придвижи от едно място на Планетата на друго. Не знаеше точно кога е влязъл в кабината, която го бе закарала там. Не помнеше да го е правил. Всъщност нищо не помнеше. През цялото време го съпътстваше някакво тягостно чувство. Усещаше, че е прекъснал по средата важно дело, че трябва да довърши някакъв въпрос. Тялото му жадуваше за нещо, но не знаеше за какво, краката му тръпнеха от желание да затанцуват танго, устата му изпитваше необходимост да целува, гласът му копнееше да назове някакво изтрито от паметта му име. Чувстваше, че му е на езика, но съзнанието му бе напълно пусто. Единственото, за което беше сигурен, бе, че му липсва луната… и че тази пещера мирише на умряло.

Наслоената миризма на близо трийсет примитивни същества, сред тях мъже, жени и деца, бе наистина непоносима. Комбинацията от пот, урина, изпражнения, сперма, разлагащи се в устата остатъци от храна, кръв, ушна кал, сополи и други секрети, трупани с години в телата на тези противни диваци, можеше да замае всекиго. Но нуждата от кислород, който да успокои дишането му след маратонското бягане, което току-що бе направил, бе по-силна от неприятната смрад, така че Родриго пое въздух с пълни гърди и веднага се свлече върху един камък. Погрижи се да легне възможно най-далече от всички. Краката му се бяха схванали от напрежение, но той нямаше сили да ги разтрие. Беше напълно изтощен. Нямаше душа дори да заплаче, камо ли да закрещи от отчаяние като жената, която стоеше пред него. Тя току-що бе загубила детето си. Въртеше се в кръг, притиснала овъглените останки на бебешко телце. Ръцете на жената бяха обгорели. Родриго си представи как ги е потапяла в лавата, за да го спаси. Мирисът на изгоряло месо се разнасяше спираловидно, докато тя обикаляше ли, обикаляше пред входа на пещерата. Навън всичко бе залято от нажежена лава. Топлината бе непоносима.

Родриго затваря очи. Не иска да вижда нищо. Съжалява, че е бягал от лавата. Какъв е смисълът да остане жив на място, което му е чуждо? Не помни кой е, нито откъде идва, но има смътното чувство, че е бил на привилегировано място. Не трябва човек да е много наблюдателен, за да разбере, че той не принадлежи към тази цивилизация. Чувства се изоставен, болката го разкъсва отвътре. Усеща огромна празнина. Сякаш внезапно са му изтръгнали половината тяло. Не знае какво да прави. Няма никаква възможност да избяга. Пък и къде би могъл да отиде? Дали има семейство? Дали някой ще скърби за него? Колко време би издържал на тази планета? Ако е сам — нито ден, а дори и като част от това племе шансовете му са нищожни. Непрестанно усеща мнителните погледи на тези диваци върху себе си. Не ги обвинява. Видът му на мъжкар без косми, без агресия, без белези, на когото не липсва нито зъб (което е нормално само при тригодишните деца), който не ходи по нужда в пещерата, а скрит зад някое дърво, който използва копието не за да напада динозаври, а за да си чисти мръсотията под ноктите, не си яде сополите, а се секне с пръстите на едната ръка, докато с другата се прикрива да не го видят, и за капак не се сношава с жените от племето, е силно подозрителен. Всички го отбягват.

Има само една жена, която се чувства привлечена от него, и никой не разбира защо. Причината е, че тя единствена е видяла кацането на космическия кораб, докарал Родриго на Корма.

Бе го съзряла да слиза сред огън и тътен от небесата. Родриго бе изскочил гол и объркан от странния апарат. За нея корабът е нещо като летяща утроба, дала живот на този човек. Смята Родриго за бог, роден от звездите. Неведнъж му е спасявала живота, борейки се като звяр с другите мъже от клана, за да го защити. Не намира начин да му покаже, че го харесва. Понякога ляга срещу него и разтваря косматите си крака в очакване той да скочи отгоре й, както правят останалите първобитни пред подобна провокация. Но Родриго се прави, че не вижда, и нещата остават дотам. Въпреки това първобитната не е загубила надежда и смята, че сега, когато нейният бог е ранен, е дошла златната й възможност. Тя ляга в краката му и започва нежно да ближе раните, които Родриго е получил по време на бягството. Родриго отваря очи и понечва да издърпа крака, но мускулите не го слушат. След няколко секунди си дава сметка, че усещането, което оставя влажният език, докосващ изгарящите рани по стъпалата му, е много освежаващо. Чувства се така облекчен, че престава да се съпротивлява, притваря очи и се оставя на ласките. Постепенно първобитната започва настойчиво да се изкачва по краката му. Сега облизва прасците му. От време на време се налага да спира своето занимание, за да вади тръните, които са се забили в Родриго. После продължава към коленете, сетне се задържа дълго на бедрата (където, между другото, той няма никаква рана) и накрая достига своята цел — слабините. Дивачката прекарва похотливо език по своите устни, преди да продължи със самарянската си дейност. Родриго се притеснява. Знае чудесно какво желае тази ужасна мъжкарана, която мирише на гнилоч, има лош дъх и полюшва безсрамно бедра. Решена е да получи онова, което той се бе мъчил да избегне от самото начало.

За щастие един от останалите първобитни не е изпускал от поглед ставащото между тях. Очите му не са се отделяли и за секунда от вирнатия задник на жената. Позата на четири крака, в която бе застанала, я прави страшно съблазнителна. И без да се замисля, той я сграбчва за бедрата и започна да се сношава с нея. Тя се възпротивява със сумтене. В отговор получава юмрук в главата и това я укротява. Родриго е благодарен, че мъжкарят се е намесил, но не харесва начина, по който го е направил. А и понеже тя много пъти му е спасявала живота, той се чувства задължен да й отвърне със същото. Без да знае откъде, намира сили да стане и да дръпне мъжкаря. Разяреният мъжки му хвърля един първобитен бой, който го подрежда по-зле, отколкото ако го е дъвкал динозавър. Само това му липсваше! Родриго не издържа повече и се разплаква от безсилие. Какво е направил, за да заслужи това наказание? За какво престъпление плаща? Всички го гледат с недоумение. Поведението му разочарова дори първобитната, която толкова му се е възхищавала. И от този момент нататък той единодушно е отбягван като педал.

Аерофонът на доктор Диес отказа достъп на Асусена. Това бе знак, че докторът е зает с някой пациент, и го е оставил блокиран. Така на Асусена не й оставаше друго, освен първо да мине през своя офис, за да се обади оттам на съседа си по кабинет и да си запази час, както си е редът. Наистина не беше добра идея да набира направо аерофонния номер на доктора. Беше невероятна липса на възпитание да се изтърсва в нечий дом или офис без предварително предупреждение, но Асусена бе толкова отчаяна, че пропусна тези елементарни норми на приличие. Но нали затова служеше техниката — за да не се забравят добрите обноски. И Асусена се принуди да се държи цивилизовано. Докато чакаше да се отвори вратата на нейния офис, помисли, че всяко зло е за добро, понеже от цяла седмица не се бе вясвала в кабинета и със сигурност щеше да има цял куп обаждания от пациентите, които бе зарязала.

Първото нещо, което чу, щом вратата на аерофона се отвори, бе едно дружно „Не те е срам!“ Асусена отначало се стъписа, но после много се засрами. Цветята й бяха стояли седем дни без вода и имаха пълното право да я посрещат така. Асусена обикновено ги оставяше включени към цветоговорителя — компютър, който превеждаше в думи електрическите им импулси, защото обичаше да идва на работа и те да я приветстват с добре дошла. Цветята й по принцип бяха извънредно учтиви и обичливи. Нещо повече, преди никога не я бяха обиждали. Но Асусена не ги винеше — ако някой знаеше колко е ужасно да те оставят на сухо, това бе тя. Веднага им даде вода. Докато го правеше, безброй пъти им поиска прошка, пя им и ги милва, сякаш утешаваше сама себе си. Цветята се успокоиха и започнаха да мъркат от удоволствие.

Тогава Асусена премина към изслушване на аерофонните си съобщения. Най-отчаяното беше от едно момче, което бе прероденият Уго Санчес — известен футболист от ХХ век. От 2200 г. насам момчето, което отново беше футболист, участваше в националния отбор на Земята. Скоро щеше да се проведе интерпланетарният шампионат по футбол и от него се очакваше много добра игра. Проблемът бе, че преживяванията му като Уго Санчес го бяха травмирали непоправимо; неговите сънародници му бяха завидели прекалено и му бяха направили живота черен. Въпреки че бе провела с него няколко сеанса по астроанализа, Асусена така и не бе успяла да изтрие горчивото му преживяване, когато не го бяха пуснали в игра на световното първенство през 1994 г. Следващото обаждане бе от съпругата на момчето, която в миналия си живот била Мигел Мехия Барон — треньорът, който не бе пуснал в игра Уго Санчес. Бяха ги събрали в този живот, за да научат да се обичат, но Уго не й прощаваше и при всеки удобен случай сериозно я ступваше. Жената вече не издържаше и молеше Асусена да й помогне или в противен случай щяла да се самоубие. Имаше няколко обаждания и от треньора на момчето. Мачът между Земята и Венера наближавал и той искал да вкара своята звезда в строя. Асусена помисли, че е най-добре да даде на треньора името на друг от своите пациенти, който бе прероденият Пеле. В момента не бе в състояние да приема никого. Беше й мъчно, но нямаше как, така стояха нещата. За да работи като астроаналитик, човек трябва да е напълно чист от отрицателни емоции, а Асусена не беше.

Тя не успя да изслуша другите съобщения, защото цветята й започнаха да вдигат ужасна врява. Крещяха истерично. Долавяха през стената страхотен спор, идващ откъм офиса на доктор Диес, а те никак не харесваха лошите вибрации. Асусена незабавно отвори вратата към коридора и потропа на вратата на доктор Диес. Докторът бе най-миролюбивият човек, когото познаваше. Трябваше да става нещо сериозно, за да избухне по този начин.

След силното почукване кавгата утихна. След като не получи отговор, Асусена понечи да почука отново, но това се оказа излишно. Вратата на доктор Диес внезапно се отвори. Някакъв як мъж я блъсна във вратата на собствения й кабинет. Асусена се удари в стъклото. Табелката „Асусена Мартинес, астроаналитик“ се откачи и стана на парчета. След якия мъж изскочи друг, още по-разярен, след него и доктор Диес, но щом той видя, че Асусена е на пода, спря да бяга и се наведе, за да й помогне.

— Асусена! Не предполагах, че си ти. Нараниха ли те?

— Не, мисля, че не.

Докторът помогна на Асусена да стане и я прегледа набързо.

— Да, изглежда, че нищо ти няма.

— А теб нараниха ли те?

— Не, просто спорехме. Но за щастие дойде ти.

— Кои бяха тези?

— Никои, никои… А на теб какво са ти направили?

— Нали ти казах, че нищо, само ме блъснаха.

— Не говоря за тях. Какво ти се е случило? Да не си болна? Изглеждаш ужасно.

Асусена не можа повече да сдържа сълзите си. Докторът бащински я прегърна. С накъсван от риданията глас, Асусена му сподели всичко. Разказа му как е намерила своята сродна душа и колко кратко е траяла радостта й. Как в един и същи ден прегръдките са се превърнали в самота, спокойствието в тревога, забравата в разум, целостта в празнота. Каза му, че вече го е търсила навсякъде, но от него нямало и следа. Последната й надежда била да го открие с помощта на апарата, който докторът наскоро бил изобретил. Щом тя спомена за откритието, доктор Диес се озърна да не би някой да ги слуша, сграбчи Асусена за ръката и я вкара в кабинета.

— Ела с мен. Тук вътре ще говорим по-спокойно.

Асусена седна на едно от удобните кожени кресла срещу бюрото на доктора. Доктор Диес заговори шепнешком, сякаш някой го подслушваше:

— Виж, Асусена. Ти си ми много скъпа приятелка и бих искал да ти помогна, но не мога.

Асусена онемя от отчаяние. Тъга забули очите й.

— Направих само два апарата. Единият е в полицията и няма начин да ми го дадат назаем, защото го държат включен денонощно, за да намерят убиеца на господин Буш. Другият също не мога да ползвам, понеже не съм упълномощен да влизам в УКМЖ (Универсален контрол на минали животи), където се намира… Макар че нека помисля… Точно сега имат свободно място… Ако постъпиш на работа там, навярно ще може да го ползваш…

— Ти полудя ли? Там допускат само бюрократи по рождение. Друг път ще постъпя…

— Аз мога да ти помогна да станеш бюрократка по рождение.

— Ти ли? Как?

Докторът измъкна едно миниатюрно устройство от чекмеджето на бюрото и го показа на Асусена.

— С това.

 

 

Госпожица бюрократката прибра в едно чекмедже апетитния тамал^[3], който похапваше, и грижливо избърса ръце в полата си, преди да се здрависа с Асусена Мартинес — последната кандидатка за поста „официален проверител“, която трябваше да интервюира.

— Седнете, моля.

— Благодаря.

— Виждам, че сте астроаналитик.

— Така е.

— Това е много добре платена работа, какво ви накара да кандидатствате за чиновническо място?

Асусена беше много нервна — знаеше, че всяка нейна мисъл се заснема от ментален фотоапарат. Надяваше се микрокомпютърът, който доктор Диес бе поставил в главата й, да излъчва мисли на любов и смирение. Иначе беше загубена, тъй като онова, което в действителност минаваше през главата й в този момент, бе, че тези разпити са пълна тъпотия и че държавните учреждения са абсолютна отврат.

— Проблемът е, че съм много изтощена емоционално. Лекарят ми препоръча почивка. Аурата ми е претоварена с отрицателна енергия и има нужда да се възстанови. Нали разбирате, прекарвам дълги часове в изслушване на всякакъв вид проблеми.

— Да, разбирам. И вярвам, че вие на свой ред разбирате значението, което има знанието за минали животи за разбирането на поведението на който и да е човек.

— Разбира се.

— Тогава предполагам, че няма да се възпротивите да проведем един тест, в който ще работим директно с вашето подсъзнание, с цел да направим окончателни заключения по отношение на това, дали вие сте точният човек, който да заеме мястото в нашия институт, или не.

Асусена усети как по гърба й се стича ледена пот. Беше уплашена, много уплашена. Предстоеше съдбовното изпитание. Никой не можеше да влезе в подсъзнанието на друг човек без предварително разрешение. Тя трябваше да позволи да го направят, ако наистина искаше да постъпи в УКМЖ. Разбира се, в никакъв случай нямаше да им осигурява достъп до истинското си подсъзнание, тъй като данните, които анализаторите очакваха да съберат, се отнасяха до нейната морална и социална благонадеждност.

Искаха да разберат дали в предишен живот е измъчвала или убила някого. Каква е степента й на почтеност в настоящето. Какъв е прагът й на търпимост към разочарования, каква е склонността й да организира революционни движения. Асусена беше твърде почтена и вече бе изкупила кармата за всички престъпления, които бе извършила. Но прагът й на търпимост към разочарования бе нулев. Тя бе роден провокатор и бунтар по природа, така че за нейно добро бе устройството на доктор Диес да продължи да работи изрядно, иначе не само щеше да остане без поста на „официален проверител“, но и да получи ужасно наказание — да изтрият от паметта й миналите й животи и… тогава вече сбогом на Родриго!

— Каква е паролата?

— Смотаняци.

Госпожица бюрократката написа думата на компютърната клавиатура и подаде на Асусена каска, която тя да сложи на главата си. Менталният фотоапарат, монтиран вътре в каската, заснемаше мислите на несъзнаваното. Трансформираше ги в образи на виртуална реалност, които се изпращаха към залата за контрол на данни. Там те се анализираха подробно от група специалисти и компютър.

Асусена постави каската, затвори очи и започна да слуша приятната музика.

В съседната зала се появи, възпроизведен във виртуална реалност, град Мексико от 1985 г. Учените закрачиха по булевард „Самуел Руис“^[4] такъв, какъвто е бил преди двеста и петнайсет години, когато бил познат като „Ос Ласаро Карденас“. Стигнаха до градската катедрала, когато още е била непокътната. Продължиха своята обиколка по Централната ос до площад „Пласа де Гарибалди“. Там застанаха до група мариачи, които свиреха по желание на някакви туристи.

Учените бюрократи започнаха разпален спор помежду си. Впечатление правеше яснотата на кадрите, които наблюдаваха. Съзнанието по принцип помни по объркан и несвързан начин. Асусена бе първият човек, когото срещаха, който помнеше миналото си кристално ясно. Образите, които излъчваше, бяха в идеален хронологичен ред. Не бяха откъслечни, което означаваше, че девойката или е гений, или е внесла незаконно микрокомпютър. Някои предложиха да се извика полиция. Други поискаха само основна проверка. А трети, разчувствани от звука на тромпетите, се трогнаха до сълзи.

За щастие при такива случаи единственият, който имаше последната дума и даваше окончателна и непоклатима присъда, бе компютърът. А той приемаше излъчваната от Асусена информация без капка съмнение. Мнението на учените се вземаше предвид само в случай че компютърът спре да работи, а това бе ставало едва веднъж за сто и петдесет години. Бе по времето на голямото земетресение. Денят, в който Земята даде живот на новата луна. И тогава никой не се бе поинтересувал да научи мнението на учените, защото важното за хората бе да се спасят. Така че можеха да спорят, колкото си искат, помежду си — техните заключения нямаше да заинтересуват никого.

Напълно изолирана от всички, Асусена слушаше музиката, която излизаше от слушалките на каската. Чувстваше, че се носи през времето. Мелодията полека я връщаше към един от миналите й животи. Истинското й подсъзнание бе заработило автоматично и й показваше някакъв образ, който Асусена вече бе виждала в един от своите сеанси по астроанализа. Преди не бе успявала да надникне отвъд, защото имаше блокаж в този минал живот, но явно мелодията, която слушаше в момента, притежаваше силата да го преодолее.

Изведнъж музиката изчезна и съзнанието на Асусена опустя. Бяха изключили каската. Как бе възможно госпожица бюрократката да я събуди точно когато виждаше Родриго! Асусена бе напълно сигурна, че мъжът, който я вземаше в своите обятия, за да й спаси живота, беше той. Разпозна лика му сред четиринайсетте хиляди лица, които бе видяла в деня на тяхната среща. Нямаше никаква вероятност за грешка. Това беше той! Трябваше да разбере коя е музиката, която я бе отвела до Родриго.

— Това е всичко, много благодаря. Ще изчакаме крайната оценка.

— Каква беше тази музика, която слушах?

— Класическа.

— Да, знам, но от кого?

— Ммм, това вече не знам. Струва ми се, че е от някаква опера, но не съм сигурна…

— Не може ли да питате?

— А вас защо ви интересува?

— Е, не че се интересувам лично. Просто за работата ми на астроаналитик е много полезно да ползвам музика, която предизвиква по-особени състояния на съзнанието…

— Да, сигурно. Но тъй като доста дълго няма да работите като астроаналитик, няма нужда да знаете…

Компютърът изплю някакъв лист през един отвор в бюрото. Госпожица бюрократката го прочете и после го подаде на Асусена.

— Хм, поздравления, издържали сте изпита. Занесете този лист на втория етаж. Там ще ви направят аурография за акредитацията. Когато я получите, заповядайте на работа.

Асусена не беше на себе си от радост. Не беше възможно да е толкова хубаво. Помъчи се да прояви благоразумие и да не показва своите емоции, но не успя да скрие победоносната си усмивка. Всичко се нареждаше чудесно. Щеше да покаже на Анакреонт как се решават проблеми!

На втория етаж имаше близо петстотин души, които чакаха за аурография. Това не беше нищо в сравнение с огромните опашки, на които Асусена бе трябвало да се реди преди това. Така че тя напълно примирено зае мястото, което й се падна в редицата. Един ментален фотоапарат ги снимаше постоянно. Това бе последната проверка, която трябваше да издържат. При нея се отчиташе прагът на търпимостта й към разочарования, който имаха бъдещите бюрократи. Проблемът бе, че колегите й по опашка наистина си бяха родени бюрократи и лесно можеха да издържат изпита, докато тя не. С всяка изминала минута търпението й се изчерпваше. Нервното й потропване с крак по пода бе първото нещо, което привлече вниманието на оценяващите съдии. То бе в пълен разрез с мислите, които излъчваше. Менталният фотоапарат се насочи към лицето й и улови нетърпеливата гримаса на устните й. Тоталното несъответствие между мисли и изражение беше крайно подозрително. Може би по тази причина в мига, в който Асусена приближи гишето, за да бъде обслужена, там поставиха табелка „затворено“. Асусена за малко да получи удар от гняв. Не можеше да е истина. Не можеше да има толкова лош късмет. Трябваше да прехапе устни, за да спре напиращите ругатни. Трябваше да затвори очи, за да не излетят оттам камите, с които жадуваше да пререже гърлото на госпожицата. Трябваше да върже крака, за да не счупи с ритници гишето. Трябваше да сплете пръсти, за да не разкъса документите, които й връчиха, нареждайки й да дойде следващия понеделник.

Чак понеделник! Сега беше четвъртък сутринта. Струваше й се невъзможно да стои със скръстени ръце до понеделник. Какво можеше да стори? Копнееше да продължи регресията към миналия си живот, в който зърна Родриго, но нито разполагаше с компактдиска, който я беше предизвикал, нито знаеше коя опера й бяха пуснали — а дори и да знаеше, не беше лесно да си я набави. Последните открития в музикотерапията бяха усложнили покупко-продажбата на дискове. От доста време се знаеше, че музикалните звуци оказват мощно въздействие върху организма и променят психичното състояние на хората — можеха да ги направят шизофреници, психопати, неврастеници, а в тежки случаи дори убийци.

Но съвсем скоро бяха открили, че мелодиите притежават силата да отключват паметта ни за предишни животи. Те се прилагаха в сферата на астроанализата, за да предизвикват регресия към минали животи. Както можеше да се предположи, не беше редно всеки да използва музиката с такава цел, защото не всички имаха еднаква степен на еволюция. Понякога не е добре да се разкрива миналото. Щом човек няма достъп до дадена информация, значи не бива да я използва. Вече се беше случвало безброй пъти някой бивш монарх внезапно да реши, че си иска обратно царските скъпоценности, които са му принадлежали, или нещо подобно. Затова правителството бе разпоредило всички дискове, грамофони, касетофони, компактдискове и други музикални устройства да минат под контрола на Генералната дирекция за обществено здраве. За да се сдобие с компактдиск, човек трябваше да докаже своята морална благонадеждност и степента си на духовна еволюция. Това ставаше чрез представяне на документ, заверен от астроаналитик, който удостоверяваше, че за това лице няма опасност да слуша определен вид музика. В качеството си на такъв, Асусена можеше да изпълни всички тези стъпки без проблем, но щеше да й отнеме близо месец. Та това си беше цяла вечност! Трябваше да измисли нещо друго, защото ако се върнеше вкъщи без никакъв напредък в търсенето на Родриго, щеше да полудее. Искаше да го види очи в очи незабавно, за да му поиска обяснение. Защо я беше изоставил? Да не би да беше сгрешила някъде? Нима не беше достатъчно привлекателна? Или пък той си имаше любовница, която не можеше да напусне? Асусена бе готова да приеме всяко обяснение, но искаше някой да й го даде. Не можеше да понася неизвестността. Тя събуждаше в нея всички съмнения, които с цената на толкова усилия бе успяла да превъзмогне с помощта на астроанализата. Липсата й на самочувствие й бе попречила да има стабилна връзка. Когато срещнеше човек, който си заслужаваше и се държеше добре с нея, накрая неизбежно го зарязваше. Дълбоко в себе си усещаше, че не заслужава да бъде щастлива. Но от друга страна, изпитваше огромна нужда да бъде обичана. И така, в опит да открие лек за своите проблеми, тя бе решила да намери сродната си душа с идеята, че с нея няма вероятност за грешка, защото това би бил перфектният съюз. Колко дълго я бе търсила! И колко бързо я бе загубила! Не можеше да е истина. Това бе най-несправедливото нещо, което бе преживяла в своите четиринайсет хиляди живота.

Трябваше задължително да направи нещо, за да пребори мъката и отчаянието, и може би най-доброто бе да се нареди на опашка пред Службата за защита на потребителя. Там поне можеше да се скара с някого, да протестира, да вика, да отстоява правата си. Бюрократките, които работеха на тези места, имаха волско търпение. Назначаваха ги, за да могат хората да излеят своите болки пред тях. Да, точно това щеше да направи.

 

 

Службата за защита на потребителя приличаше на преддверието на ада. Отвсякъде се носеха вопли, стонове, хленчене, хлипане, ридания и страдания. Блъсканицата, на която бяха осъдени хилядите хора, които чакаха пред гишетата, обслужващи граждани, причиняваше чудовищен задух. Асусена бе плувнала в пот, Кукита също. Кукита се редеше на опашката за „Астрално изкачване“, а Асусена за „Сродни души“. И двете се правеха на разсеяни. Нямаха никакво желание да се поздравят. Но съдбата явно упорстваше да ги събере, защото, щом започнаха да обслужват Кукита, Асусена се придвижи напред и застана точно до нея. От мястото, на което се намираше, можеше да чува отлично разговора, който водеха Кукита и бюрократката, която я обслужваше. Комуникацията между тях бе леко затруднена, понеже Кукита имаше вредния навик да се старае да впечатли останалите хора с употребата на изтънчени и елегантни думи. Но проблемът бе, че тъй като не разбираше техния смисъл, използваше една дума вместо друга и накрая изтърсваше някоя невероятна безсмислица, която само объркваше нейния събеседник.

 

— Вижте, госпожице. Знаете ли колко е лошо да подложиш толкова усилия за нищо?

— Да направиш какво?

— Да подложиш, аз подложих много усилия, за да се надскоча, и мисля, че вече издигнах достатъчно душата си и заслужавам по-добро отношение.

— Да, госпожо, не се съмнявам, но проблемът е, че в този живот всичко се заплаща — на вноски или наведнъж, но се заплаща.

— Да, госпожице, ама аз наистина изкупих всичките си карми отдавна. И искам развод.

— Много съжалявам, госпожо, но според моите отчети още имате дългове от минали животи към своя съпруг.

— Какви дългове?

— Да ви напомням ли живота ви на кинокритик?

— Е, да, признавам, че се държах много зле, ама чак пък толкова! Достатъчно животи изкупувам кармите, които си навлякох с коментарите на своя гризлив език, за да ме слагате сега до тоя умопоткачен. Вижте ми окото. Ако не ми дадете да се разведа, кълна се, че ще го претрепя.

— Правете каквото искате, но и за това ще трябва да платите. Следващия, моля.

— Ама госпожице, няма ли начин да се разберем помежду си, за да ми дадат да намеря сродната си душа?

— Не, госпожо, няма! Вижте, има много хора във вашето положение. Всички искат да имат красота, пари, здраве и слава, без да са ги заслужили. Но ако наистина искате своята сродна душа, без да сте си я спечелили, може да ви отпуснем кредит — естествено, в случай че приемете да плащате лихвите.

— За каква цифра говорим?

— Ако подпишете това, ще ви свържем с вашата сродна душа за по-малко от месец, но ще трябва да обещаете да прекарате още десет живота със сегашния си съпруг, понасяйки бой, унижения или каквото дойде. Ако сте готова да търпите, ей сега ще го направим.

— Не. Разбира се, че не съм готова.

— Ето това е — знаете да искате, но не и да плащате. Неслучайно човек трябва добре да мисли какво иска.

Асусена се засрами, че е слушала оплакванията на Кукита. Макар да не я харесваше, не беше никак приятно да я гледа как страда. Много добре знаеше, че Кукита няма никакъв шанс да получи разрешение да срещне сродната си душа, и това бе най-лошото. Горката. Кой знае още колко живота трябваше да чака. Покрай всичко това Асусена стигаше до заключението, че любовта и чакането са едно и също нещо. Едното не съществуваше без другото. Да обича, значеше да чака, но по парадоксален начин само това я караше да действа. Тоест чакането я бе поддържало активна. Благодарение на любовта, която изпитваше към Родриго, Асусена бе преминала безброй опашки, бе отслабнала, бе пречистила тялото и душата си. Но заради неговото изчезване не можеше да мисли за нищо друго, освен за това да разбере къде се намира. Външният й вид беше плачевен. Вече не я беше грижа дали е сресана. Вече не я беше грижа дали си е измила зъбите. Вече не я беше грижа дали аурата й е блестяща. Вече не я беше грижа за нищо, което се случва наоколо, освен ако не беше свързано с Родриго.

Съседът по опашка, който стоеше зад Асусена, вече й беше разказал седемдесет и пет минали живота, но тя не му бе обърнала никакво внимание. Бърборенето му я приспиваше, но непредвиденият й другар не беше забелязал, понеже изражението на лицето й оставаше неутрално. Който и да я погледнеше, не би предположил, че започва да й се доспива. По всичко личеше, че този мъж е идеалното лекарство срещу прогресивното безсъние, което я мъчеше от изчезването на Родриго. Бе опитвала какво ли не, за да го надвие, от липов чай и мляко с мед до безпогрешния си метод, състоящ се в това да прехвърля наум всички опашки, на които е била някога. Номерът бе да изрежда в обратен ред всеки един от хората, които са били обслужени преди нея на гишето. Преди да изгуби Родриго, този метод никога не й бе изневерявал. Но вече не действаше. Всеки път, когато помислеше за някоя опашка, си припомняше с какъв копнеж бе стояла на нея в очакване да я целунат, да я помилват, да я прегърнат… И тогава сънят се стряскаше, шмугваше се през прозореца и нямаше начин да го стигне. Дали заради комбинацията от топлина и жуженето на нейния съсед по опашка, но тя наистина щеше всеки момент да затвори очи. Този човек можеше спокойно да приспи цял полк със своите истории. Беше страшна досада да го слушаш.

— А казах ли ти за живота си на балерина?

— Не.

— Неее? Значи в този живот… Гледай само какво нещо! Аз не исках да съм балерина, исках да съм музикант, но понеже в един друг живот бях рокер и проглуших сума ти хора с моя джангър, не ми дадоха добър музикален слух и нямах друг избор, освен да стана балерина… Ох, ама не съжалявам, да знаеш! Много ми хареса! Единственото ужасно нещо бяха кокалчетата, които ми излязоха от палците, но иначе просто обожавах да танцувам на пръсти! Сякаш се носех ли, носех във въздуха… сякаш… Ох, не мога да го обясня! Лошото е, че ме убиха като бях на двайсет, представяш ли си? Ох, ужасно беше! Излизах от театъра, някакви мъже тръгнаха да ме изнасилват, но понеже аз се дърпах, един от тях ме уби…

Асусена омекна, виждайки как този огромен, здрав и ужасен мъж хлипа като малко дете. Тя извади кърпичка и му я даде. Докато той си бършеше сълзите, Асусена опита да си го представи как танцува на пръсти, но не успя.

— Това беше толкова несправедливо, аз бях бременна… така и не успях да зърна своето детенце…

Мъжът бе изрекъл ключовите думи, за да привлече вниманието на Асусена — „Така и не успях да зърна своето детенце“. Асусена със сигурност знаеше колко боли от нечия липса. И веднага се отъждестви с мъката на този нещастен човек, който никога не бе успял да види това така скъпо и чакано същество. Въпреки това не й хрумна как да го утеши и само го загледа с поглед, изпълнен със съчувствие.

— Затова дойдох да се оплача. Трябваше в този живот да ми се падне женско тяло, за да довърша ненаученото в предишния, но погрешка се родих в ей това ужасяващо туловище. Нали е грозно?

Асусена понечи да го ободри, но не й хрумна никакъв комплимент. Човекът действително беше грозен като настъпена жаба.

— Ох! Не знаеш какво бих дал, за да имам тяло като твоето. Мразя да бъда в мъжко тяло… Понеже не харесвам жени, съм принуден да поддържам хомосексуални връзки, но повечето мъже са такива грубияни! Не знаят как да бъдат нежни с мен… а аз от това имам нужда, от нежност… Ох! Ако имах фино и деликатно тяло, щяха и с мен да се държат деликатно…

— Не си ли искал трансплантация на душа?

— Ау, има си хас! От десет години чакам ред, но винаги, когато има свободно тяло, го дават на друг, а не на мен. Отчаян съм…

— Е, надявам се скоро да ти дадат.

— И аз.

Мъжът върна на Асусена кърпичката, с която тя му бе услужила. Асусена я хвана с два пръста, защото беше пълна със сополи, и накрая реши да му я подари, вместо да я прибира в чантата. Той горещо й благодари и после двамата набързо се сбогуваха, понеже вече беше ред на Асусена да бъде обслужена.

— Ти си, благодаря и довиждане. Желая ти късмет.

— И аз на теб.

— Следващият.

Асусена се приближи до гишето.

— Въпрос?

— Вижте, госпожице, подадох документи в отдел „Астрално изкачване“ преди доста време.

— Въпросите за изкачването са на другата опашка. Следващият.

— Момент, нека довърша! Там ми казаха, че вече съм готова да срещна сродната си душа, свързаха ме с него и се видяхме.

— Щом вече сте го срещнали, за какво идвате? Въпросът ви вече е решен. Следващият…

— Чакайте! Не съм свършила. Проблемът е, че един ден той внезапно изчезна и не го намирам. Може ли да ми дадете неговия адрес?

— Какво? Срещнали сте го, а не знаете адреса?

— Не, защото ми дадоха само аерофонния му номер. Оставих му съобщение там и той дойде у нас.

— Значи му се обадете отново. Следващият…

— Ама вие май наистина ме смятате за идиотка, а? Звъня му денонощно, но не отговаря. А не мога да ида у тях, понеже не съм регистрирана в неговия аерофон. Ще бъдете ли така добра да ми дадете адреса, или искате да вдигна скандал? Защото, чуйте ме добре, аз няма да си тръгна оттук без този адрес! Вие решавате дали ще ми го дадете доброволно, или не!

Крясъците на Асусена бяха придружени от застрашителен поглед, който успя да стресне госпожица бюрократката. Тя послушно взе листа, който й подаде Асусена с данните на Родриго, и прилежно затърси информация в компютъра.

— Този господин не съществува.

— Как така не съществува?

— Не съществува. Търсих го и при родените, и при неродените, но не излиза в нито един регистър.

— Не е възможно, трябва да е там, госпожице.

— Казвам ви, че не съществува.

— Вижте, госпожице, моля да не ми излизате с тия простотии! Доказателството, че той съществува, съм аз самата като негова сродна душа. Родриго Санчес съществува, защото аз съществувам, и точка.

В Службата за защита на потребителя не остана жив човек, който да не е чул истеричните крясъци на Асусена, но никой не се стъписа така, както нейният съсед по опашка. Той незабавно спря да си слага спирала на миглите. Тъкмо си оправяше очите след обилните сълзи, които бе пролял. Ръцете му трепереха от преживяната изненада и доста се затрудни да прибере спиралата обратно в чантата. Когато побеснялата Асусена грабна документите и се врътна, за да си тръгне, той не знаеше какво да стори. Бе негов ред да го обслужат, но започна да се колебае дали да пристъпи напред, или да последва Асусена.

Излизайки на улицата, Асусена усети потупване по рамото, което я накара да подскочи. До нея стоеше някакъв човек с много неприятен вид, който й шепнеше нещо на ухо.

— Искаш ли тяло?

— Какво?

— Мога да ти намеря тяло в много добро състояние срещу скромна сума.

Само това й липсваше, за да увенчае прекрасната и незабравима сутрин в света на бюрокрацията! Бе направила грешката да обърне внимание на този лешояд, а само това стигаше да не се отърве от него поне още три пресечки. Подобни птици се навъртаха във всички държавни учреждения, но човек трябваше да се прави, че не ги забелязва, ако искаше да върви спокойно по улицата — ако видеха, че някой ги поглежда с крайчеца на окото дори за секунда, настояваха да предложат услугите си на всяка цена.

— Не, благодаря.

— Хайде де! По-смело! Няма да намериш по-добра цена.

— Казах не! Не ми трябва никакво тяло.

— Аз не че нещо, обаче ми се струваш малко изтормозена.

— Това пък какво те интересува!

— Не бе, само казвам. Хайде, тъкмо получихме нови, много хубави, със сини очи, всичко си имат…

— Казах, че не искам!

— Нищо не губиш, ако дойдеш да ги видиш.

— Не! Не разбираш ли?

— Ако се притесняваш от полицията, да знаеш, че работим с тела с нерегистрирани аури.

— Точно на полицията ще кажа, ако не престанеш да ми досаждаш!

— Леле, колко сме кисели!

Не беше зле, бе успяла да прогони лешояда само за пресечка и половина бърз ход. Асусена се обърна на ъгъла, за да провери дали все още не я следва, и видя, че сега задиря бившия й съсед по опашка. Дано отчаянието на тази бивша „балерина“, съкрушена от факта, че не е в женско тяло, не го накара да падне в ръчичките на този мошеник! Но защо пък точно тя трябваше да се тревожи, като собствените й проблеми бяха предостатъчно. Отсега нататък и светът да рухнеше, на нея щеше да й бъде все едно. Крачеше така вглъбена в своите мисли, че изобщо не забеляза как един космически кораб обикаля из града, разгласявайки издигането на новия кандидат за президент на света — Исабел Гонсалес.

Да бъдеш Демон е огромна отговорност, но да бъдеш Мамон, демонът на Исабел, е истинска благословия. Исабел Гонсалес е най-добрата ученичка, която съм имал от милиони години. Най-красивият цвят на покорство, който някога е расъл в полята на властта и амбицията. Душата й следва моите съвети без капка подозрение, с дълбока невинност. Приема моите напътствия за безусловна заповед и ги изпълнява на мига. Не се спира пред нищо и пред никого. Премахва този, който трябва да премахне, без грам угризение. Преследва с такова усърдие своите цели, че скоро ще стане част от нашата професионална гилдия, и този ден аз ще бъда най-гордият демон в целия ад.

Смятам за привилегия факта, че бях избран за неин ментор. Можеше да посочат всеки друг от падналите ангели, които обитаваме мрака — много от тях и с по-богат опит в преподавателската дейност. Но хвала на Бога, щастливецът бях аз. Заради старанието на Исабел ще получа повишението, което от толкова векове чакам. Най-после ще спечеля признанието, което заслужавам, понеже досега съм получавал само неблагодарност. Работата ми е така зле възнаградена! Тези, които винаги са обирали овациите, отличията, славата, са Ангелите пазители. Но аз се питам какво биха правили те без нас, Демоните? Нищо. Еволюиращият дух трябва да премине през всички възможни ужаси на мрака, преди да намери просветление. Няма друг път да стигнеш до светлината, освен този на тъмнината. Единственият начин да се кали една душа е чрез страдание и болка. Няма как да спестиш това мъчение на човешкото същество. Не може да му даваш уроците и на хартия. Човешката душа е твърде глупава и не разбира, докато не изпита нещо на гърба си. Може да приеме знанието само когато го почувства с тяло. Не съществува знание, което да е стигнало до мозъка, без да мине през сетивните органи. Преди да разбере, че е лошо да вкусва от забранения плод, човекът трябваше да усети силата на неговия аромат, да почувства желанието, да изпита удоволствие от отхапването, да потръпне от звука на раздирана ципа, да поеме хапката в уста, да опознае нейната форма, нейните сокове, нежната й структура, галеща гърлото, стомаха, червата. Чак когато Адам изяде ябълката, съзнанието му се отвори за нови знания. Чак когато вътрешностите му я смляха, разумът му достигна до прозрението, че крачи гол из Рая. И чак когато понесе последствията от това, че е познал мъдростта на Боговете, които са го създали, той разбра своята грешка. Нямаше да е достатъчно да му се каже, че не бива да яде от Дървото на Доброто и Злото. Няма как човешките същества да приемат някое съждение априори. Те трябва да го преживеят в цялата му пълнота. А кой им осигурява тези преживявания? Ангелите пазители? Не, господа, ние — Демоните. Благодарение на нашия труд човекът страда. Благодарение на изпитанията, на които го подлагаме, той еволюира. А какво получаваме в замяна? Отвращение, неблагодарност, никаква признателност. Но какво да се прави, такъв е животът. Падна ни се да играем ролята на лошите. Все някой трябваше да я играе. Все някой трябваше да бъде менторът, наставникът, водачът на човек през тъмнината. Уверявам ви, че не е лесно. Да възпитаваш, е тежко. Да налагаш санкции, наказания, присъди е като хронична болка. Да гледаш как човекът вечно страда по наша вина е жестоко мъчение. Нищо не го облекчава. Дори да знаем, че е за негово добро. Това не прогонва страданието. Щеше да е толкова приятно да принадлежим към групата на онези, които утешават, които насърчават, които бършат сълзи, които раздават бащински прегръдки. Но тогава кой щеше да тласка хората към еволюция? Няма сполука без мъка и затова трябва някой да я причинява. Какво би станало със струната на пианото, ако никой не натисне клавиша? Никога не бихме разбрали колко прекрасен звук може да издава. Понякога се налага да приложим насилие над материята, за да разкрие тя красотата си. Парчето мрамор се превръща в шедьовър именно под ударите на длетото. Трябва да можеш да удряш без милост, без угризение, без страх да премахваш парчетата, които пречат на камъка да покаже своя блясък. Произведение на изкуството се създава, когато успееш да отстраниш излишното. Природата използва същия метод. В майчината утроба самите клетки знаят как да изчезнат, самоубиват се, за да живеят други. За да може горната устна да се отдели от долната, е трябвало да загинат хилядите клетки, които са ги свързвали. Ако това не беше станало, как човек щеше да говори, да пее, да се храни, да целува, да въздиша от любов? За съжаление душата не притежава мъдростта на клетките. Тя е нешлифован диамант, който се изглажда само чрез ударите, които нанася страданието. След толкова векове вече трябваше да го е разбрала и да е престанала да се съпротивлява срещу наказанието. Отказва да бъде клетката, която се самоубива, за да може устата да се отвори и да говори от името на всички. Същото става с човешките същества. Не им харесва да са камъкът, който трябва да се отчупи, за да се оформи скулптура. И тогава няма друг изход, освен да бъдат премахнати за благото на човечеството. Определени да извършат това са насилниците над материята — онези същества, които не зачитат нито мястото, нито реда на нещата. Онези, които не благоговеят пред живота и не сядат да съзерцават красотата на залеза. Онези, които знаят, че светът може да бъде променян за тяхна лична изгода. И че няма граници, които да не може да бъдат преминати; няма ред, който да не може да бъде разместен; няма закон, който да не може да бъде преправен. Че няма добродетел, която да не може да бъде купена. Че няма тяло, което да не може да бъде притежавано; няма кодекси, които да не може да бъдат изгорени; няма пирамиди, които да не може да бъдат разрушени. Че няма съперник, който да не може да бъде убит. Тези същества са нашите най-добри съюзници, а сред всички тях Исабел е кралица. Тя е най-безмилостната, безчовечна, амбициозна, жестока и най-безусловно покорната измежду всички насилници. Свирепите й удари, изпълнени с майсторство, изтръгнаха най-красивите музикални звуци. Благодарение на мъченията, които е прилагала, много хора познаха ласката и благословията на Луцифер. Благодарение на войните, които е подкрепяла, настъпи голям прогрес в науката и технологиите. Благодарение на корупцията, с която винаги си е служила, хората станаха щедри. Благодарение на това че употребява и злоупотребява с привилегиите, които й дава властта, благодарение на нейната безцеремонност, на това, че налага своите идеи, на това, че контролира всяка стъпка на хората под нейно подчинение, служителите й достигат познание и просветление.

За да научи човек колко са ценни краката, трябва някой да му ги отреже. За да разбере колко е ценна утехата, трябва да изпита нужда от нея. За да оцени майчината подкрепа и милувка, трябва да бъде болен. За да разбере какво е унижение, трябва да бъде унизен. За да разбере какво е самота, трябва да остане сам. За да оцени солидарността, трябва да изпадне в беда. За да разбере, че огънят изгаря, трябва да се опари. За да се научи да цени реда, трябва да усети последствията от хаоса. За да оцени живота във Вселената, човек трябва първо да се научи да го унищожава. За да си върне Рая, трябва да си върне първо Ада — и най-вече да го заобича. Защото само когато обича онова, което мрази, човек еволюира. До Господ се стига само чрез Демоните. Затова Асусена трябваше да бъде повече от благодарна, че се намира на пътя на моята любима Исабел, защото скоро, твърде скоро, тя щеше да я свърже с Господ.