Лаура Ескивел
Законът на любовта (1)

1

Пиян съм, ридая, скърбя,

мисля, казвам,

в себе си това намирам:

ако можех никога да не умирам,

ако можех никога да не изчезвам.

Там, където няма смърт,

там, където е смъртта сломена,

нека там да ида аз.

Ако можех никога да не умирам,

ако можех никога да не изчезвам.

Мигел Леон-Портиля, Антология „Мексикански песни“, Несауалкойотъл^[1], Тринадесет поети от света на ацтеките

Мексико, 1984

Кога умират мъртвите? Когато биват забравени. Кога изчезва един град? Когато спре да съществува в паметта на хората, които са го обитавали. Кога човек престава да обича? Когато започне да обича отново. Това е несъмнено.

Точно по тази причина Ернан Кортес решил да построи нов град върху развалините на древния Теночтитлан^[2]. Времето, което му трябвало, за да вземе това решение, било точно колкото е нужно на здраво стиснат меч да разкъса кожата на гърдите и да проникне до центъра на сърцето — една секунда.

Но във време на битка една секунда означава да избегнеш меча или да бъдеш застигнат от него.

По време на конкистата на Мексико оцелели само хората, които успели да реагират на мига, онези, които толкова се страхували от смъртта, че впрегнали всичките си рефлекси, всичките си инстинкти, всичките си сетива в служба на ужаса. Страхът се превърнал в команден център на техните действия. Разположен точно зад пъпа, той получавал преди мозъка всички усещания, възприемани чрез обонянието, зрението, допира, слуха, вкуса. Там те били обработвани за хилядни от секундата и после изпращани към мозъка с определена заповед за действие. Цялата операция отнемала не повече от секундата, необходима на човек да оцелее. Със същата бързина, с която се научили да реагират, телата на конкистадорите развили нови сетива. Можели да предусетят атака в гръб, да подушат кръвта, преди да се е появила, да чуят предателство, преди да бъде произнесена и дума, и най-вече, можели да предвидят бъдещето като най-добрата гадателка. Ето защо в деня, в който Кортес зърнал индианец да надува раковина пред останките на древна пирамида, той разбрал, че не може да остави града в развалини. Това би означавало да остави паметник за величието на ацтеките. Рано или късно носталгията щяла да подтикне индианците да опитат да се обединят, за да си върнат града. Нямало време за губене. Трябвало да изтрие от паметта на ацтеките великия Теночтитлан. Трябвало да построи нов град, преди да е станало прекалено късно. Не съобразил обаче, че камъните носят много по-дълбока истина от онова, което погледът успява да улови. Притежават собствена енергия, която не се вижда, а само се усеща. Енергия, която не може да се затвори в рамките на къща или църква. Нито едно от новите сетива, които Кортес придобил, не било достатъчно усъвършенствано, за да я долови. Енергията била прекалено фина. Невидимото й присъствие й давало пълна свобода на действие и тя можела да циркулира безшумно на върха на пирамидите, без никой да разбере. Някои хора усетили нейния ефект, но не знаели на какво да го отдадат. Най-сериозният случай бил този на Родриго Диас, безстрашният капитан на Кортес. Той изобщо не предполагал какви съдбовни последици ще предизвика честият му допир с камъните на пирамидите, които разрушавал със своите другари. Нещо повече, ако някой го бил предупредил, че тези камъни притежават достатъчно голяма сила, за да преобърнат живота му, той никога не би повярвал. Вярата му не стигала по-далеч от онова, което успявали да докоснат ръцете му. Когато му съобщили за съществуването на пирамида, върху която индианците имали обичая да извършват езически ритуали в чест на някаква предполагаема богиня на любовта, той се изсмял. Не повярвал и за миг, че такава богиня може да съществува. Още по-малко, че пирамидата може да служи за нещо. Всички се съгласили с него и решили, че не си струвало дори да вдигат църква на нейно място. И без да се замисли, Кортес решил да даде парцела, на който се намирала въпросната пирамида, на Родриго, за да си направи върху него къща.

Родриго бил безкрайно щастлив. Заслужил парцела благодарение на своите постижения на бойното поле и на жестокостта, с която отсичал ръце, носове, уши и глави. От собствената му ръка загинали близо двеста индианци и наградата не закъсняла — хиляда квадратни метра земя досами един от четирите канала, които пресичали града (същият, който след време щял да се превърне в пътя за Такуба^[3]). Амбициозният Родриго мечтаел да си построи къща върху по-голям парцел, по възможност дори върху останките на Главния храм, но се наложило да се примири с това скромно парче земя, защото на другото смятали да сложат Катедралата. Освен това, като компенсация, че нямало да бъде в избрания кръг от къщи, които капитаните вдигнали в центъра на града и които щели да удостоверят раждането на вицекралство Нова Испания, оставили под негово попечителство^[4] петдесет индианци, сред които била и Ситлали.

Ситлали била местна девойка, произхождаща от благородническо семейство от Теночтитлан. От малка получила привилегировано възпитание, в резултат на което походката й, вместо да изразява покорство, била горда, надменна, дори предизвикателна. Поклащането на пищните й бедра насищало атмосферата с чувственост. Полюшването им разпръсквало въздух на талази във всички посоки. Изтласкваната енергия много наподобявала вълните, които се образуват в кротко езеро, когато в него внезапно падне камък.

Родриго усетил появата на Ситлали от сто метра разстояние. Ненапразно бил преживял конкистата — дължал го на безпогрешната си способност да долавя движения извън рамките на нормалното. Той прекъснал заниманията си и опитал да установи опасността. От височината, на която се намирал, можел да следи всяко раздвижване наоколо. Веднага забелязал върволицата индианци, запътили се към неговия парцел. Начело на всички вървяла Ситлали. Родриго мигновено разбрал, че движението, което така го смущавало, идвало от полюшването на нейния ханш. И се почувствал напълно обезоръжен. Не знаел как да се справи с предизвикателството и паднал в плен на магията на тези бедра. Всичко това ставало, докато ръцете му били заети да изтръгват камъка от самия връх на Пирамидата на Любовта. Но преди да успее да го стори, мощната енергия, която струяла от пирамидата, имала достатъчно време, за да плъзне във вените му. Било като силен електрически заряд, като пламтяща светкавица, която го заслепила и го накарала да възприеме Ситлали не като обикновена индианка, каквато всъщност била, а като самата Богиня на Любовта.

Никога не бил желал някого толкова много, още по-малко индианка. Не можел да си обясни какво му става. Нетърпеливо продължил да вади камъка, най-вече за да даде време на Ситлали да го приближи. Щом я усетил близо до себе си, не успял да се овладее, заповядал на останалите индианци да си потърсят място в задната част на парцела и още там, в центъра на стария храм, я изнасилил.

С безизразно лице и широко отворени очи, Ситлали съзерцавала своя образ, отразен в зелените очи на Родриго. Наситено зелени, досущ като цвета на морето, което веднъж като малка успяла да зърне. Морето винаги я било плашило. Усещала огромната разрушителна сила, която дебнела във всяка вълна. Откакто научила, че така очакваните бели хора щели да дойдат откъм другия край на необятната вода, тя заживяла в страх. Щом имали властта да покорят морето, значи със сигурност носели в себе си и силата да разрушават. И се оказала права. Морето дошло, за да срине със земята целия й свят. Усещала го как се блъска свирепо в утробата й. Цялата тежест на небето над плещите на Родриго не можела да спре бясното движение на морето в нея. Това море било солено, изгаряло тялото й отвътре, агресивните му тласъци я замайвали и от тях й се гадело. Родриго прониквал в нейното тяло така, както бил свикнал да го прави цял живот — с ожесточение. Беше го срещнала точно в деня на появата на първата й рожба. Било по време на една от битките, предшествали падането на великия Теночтитлан. Заради благородното си потекло Ситлали получила най-добрите грижи по време на раждането — въпреки тежкото сражение, което нейният народ водел срещу испанците. Бебето дошло на този свят сред звука от поражението, пушека и стенанията на великия агонизиращ Теночтитлан. Акушерката, която го поела, в опит да компенсира по някакъв начин ненавременната му поява, помолила боговете да го орисат с благоденствие. Боговете може би видели, че най-уместната съдба за това създание не е на този свят, защото, когато акушерката го подала на Ситлали, за да го подържи, тя го прегърнала за първи и последен път.

Родриго, след като убил стражите на кралския дворец, нахълтал при нея, грабнал детето от ръцете й и го запокитил на пода. Нея сграбчил за косите, влачил я няколко метра и забил меч в единия й хълбок. На акушерката отсякъл ръката, с която понечила да го нападне, и накрая изскочил навън, за да подпали кралския дворец. Де да можеше човек сам да решава кога да умре. Ситлали би предпочела да издъхне същия този ден — деня, в който загинали съпругът, детето, домът и градът й. Де да можело очите й да не видят как великият Теночтитлан потъва в разруха и ушите й да не чуят мълчанието на раковините. Де да можело земята, по която стъпвала, да не й отвръща с пясъчен екот и въздухът да не се насища с дъх на маслини. Де да можело тялото й никога да не усети в утробата си омразната му плът — и де да можело Родриго, излизайки от нея, да отнесе вкуса на море заедно със себе си.

Докато Родриго ставал и си оправял дрехите, Ситлали помолила боговете за достатъчно сили да доживее мига, в който той ще се разкае, че е поругал Богинята на Любовта и нея. Да я изнасили на такова свято място, било възможно най-голямото кощунство. Ситлали предполагала, че и богинята сигурно е крайно оскърбена. Енергията, която усетила да циркулира по гръбнака си по време на дивашкото посегателство от страна на Родриго, изобщо не приличала на любовна енергия — била стихийна, непозната. Веднъж, докато още била непокътната, Ситлали участвала в церемония на върха на тази пирамида, но резултатът бил съвсем противоположен. Разликата може би се дължала на това, че пирамидата сега била осакатена, а без върха й енергията циркулирала бясно и неорганизирано. Горката Богиня на Любовта! Със сигурност се чувствала не по-малко унизена и осквернена от нея и със сигурност не само щяла да й позволи, но и нетърпеливо очаквала тя, една от най-ревностните й поклоннички, да отмъсти за безчестието.

Ситлали решила, че най-добрият начин да си отмъсти, ще бъде да стовари целия си гняв върху някой скъп за Родриго човек. Ето защо толкова се зарадвала, като разбрала, че някаква испанска жена идва, за да се свърже с него. Мислела, че щом Родриго иска да се жени, значи е влюбен. Не знаела, че той го прави само за да изпълни едно от условията за попечителство над индианците, което гласяло, че бил длъжен да се бори срещу идолопоклонничеството, да започне строежа на храм на своя земя в срок, не по-дълъг от шест месеца след получаване на попечителството, да построи жилище и да заживее в него най-късно до осемнайсет месеца, и да вземе жена си при себе си или пък да се ожени в рамките на същото това време. Затова, щом строежът напреднал достатъчно, за да стане къщата обитаема, Родриго наредил да доведат от Испания доня Исабел де Гонгора, за да я направи своя съпруга. Незабавно се венчали и определили Ситлали за нейна компаньонка.

Срещата между двете не била нито приятна, нито неприятна. Просто не се състояла.

За да се получи среща, двама души трябва да бъдат на едно и също място и в едно и също пространство. Двете не обитавали една и съща къща. Исабел продължавала да бъде духом в Испания, а Ситлали да живее в своя Теночтитлан. След като нямало как да се получи среща, за общуване не можело да става и дума. Двете не говорели на един и същи език. Двете не разпознавали себе си в очите на другата, двете не носели един и същи пейзаж в погледа. Двете не разбирали думите, които другата произнасяла. И не било въпрос на разбиране. Било въпрос на сърце. Именно там думите придобиват истинското си значение. А сърцето и на двете било затворено.

За Исабел например Тлателолко^[5] било мръсно и гъмжащо от индианци място, където по принуда трябвало да пазарува и където трудно можела да открие шафран и зехтин. За Ситлали пък Тлателолко било мястото, където най-много обичала да ходи като малка. Не само защото можела да се любува на всякакви миризми, цветове и вкусове, а и защото можела да наблюдава невероятен уличен спектакъл — един господин, когото всички деца наричали Тео (но чието истинско име било Теокуикани, „божествен певец“), който обикновено разигравал върху дланта си глинени богове марионетки. Боговете говорели, спорели и пеели с гласовете на раковина, звънче, птица, дъжд или гръм, издавани от чудните гласни струни на човека. Всеки път, щом Ситлали чуела думата Тлателолко, в съзнанието й изниквали тези картини, а всеки път, щом произнасяла думата Испания, безразличие забулвало душата й. За разлика от Исабел, за която Испания била най-прекрасното и най-богато на значения място на земята — зелената трева, на която била лежала безброй пъти, за да съзерцава небето; морският бриз, който тласкал облаците, докато не ги разбие във високите върхове на планините. Била смехът, виното, музиката, дивите коне, прясно изпеченият хляб, опнатите на слънце чаршафи, уединението на равнината, тишината. И тъкмо в това уединение и в тази тишина, която ставала още по-дълбока от шума на вълните и щурците, Исабел си била представяла хиляди пъти Родриго, своя бленуван любим. Испания била слънцето, топлината, любовта. За Ситлали Испания била мястото, където Родриго се е научил да убива.

Огромната разлика в значенията се дължала на огромната разлика в преживяванията. Трябвало Исабел да е живяла в Теночтитлан, за да знае какво означава ауеуетл^[6]. За да знае какво се усеща, докато отдъхваш под сянката му, след като си изпълнила ритуал в негова чест. Трябвало Ситлали да се е родила в Испания, за да знае какво означава да гризеш лениво маслина, докато седиш под сянката на маслиново дърво и гледаш как стадата овце пасат в полето. Трябвало Исабел да е израсла с царевична питка в ръка, за да не я дразни „влажният“ й мирис. Трябвало Ситлали да е кърмена сред аромата на прясно изпечен хляб, за да обича вкуса му. И трябвало и двете да са родени малко по-смирени, за да оставят настрана всичко, което ги деляло, и да открият огромния брой неща, по който си приличали.

Двете стъпвали по едни и същи плочки, топлело ги едно и също слънце, будели ги едни и същи птички, милвали ги едни и същи длани, целували ги едни и същи устни, но въпреки това не намирали никаква допирна точка, дори в лицето на Родриго. Исабел виждала у него мъжа, за когото била мечтала на плажа сред па̀рите, които отделял златистият пясък, Ситлали виждала убиеца на сина си, но нито една от двете не го виждала в действителност. Вярно, че и Родриго не бил лесен за разбиране. В него живеели двама души едновременно. Той имал само един език, но се промъквал в устата на Ситлали и Исабел по коренно различен начин. Имал само едно гърло, но гласът му можел да се превърне в милувка за едната и в камшик за другата. Имал само едни зелени очи, но за едната погледът му бил свирепо и бурно море, а за другата то било топло, спокойно и пенливо. Важното в случая било, че това море създавало нов живот в утробата както на Исабел, така и на Ситлали. Само че Исабел чакала появата на детето с огромно вълнение, а Ситлали го чакала с ужас. Всеки път, щом разберяла, че е бременна, правела аборт. Идеята да доведе на бял свят дете, което ще бъде наполовина индианче и наполовина испанче, никак не й харесвала. Не вярвала, че то ще успее да помири в себе си две толкова различни вселени. Така би обрекла рожбата си да живее в постоянна битка. Би я поставила на вечен кръстопът, а това по никакъв начин не можело да се нарече живот.

Родриго знаел това по-добре от всеки друг. Той трябвало да дели тяло с двама много различни Родриговци. Всеки от тях се борел да вземе власт над сърцето, което се преобразявало коренно в зависимост от това кой надделявал. Пред Исабел бил кротък бриз, а пред Ситлали — необуздан нагон, изгаряща страст, настойчиво желание, изпепеляваща сласт, която го карала да се държи като разгонен самец. Непрекъснато ходел след нея, причаквал я, преследвал я, приклещвал я и с всеки изминал ден усещал появата й от все по-голямо разстояние. Ако по време на конкистата това умение да долавя движения във въздуха му било помогнало да оцелее, то сега го убивало. Не можел да спи, не можел да се храни, не можел да мисли за нищо различно от това да се слее с тялото на Ситлали. Живеел само за да усеща във въздуха сладостния трепет на нейните бедра. Нямало движение, което тя да направи — колкото и малко да било то, което да остане незабелязано за Родриго. Долавял го мигновено и някаква пареща нужда го тласкала да се стреми към източника, който го пораждал, да търси утеха между тези крака, да ляга до Ситлали без значение къде, да я обладава ден и нощ в опит да намери покой. Не минавал и ден, в който да не легне с нея поне пет пъти. Тялото му жадувало за глътка въздух. Не можел повече. Дори нощем не намирал почивка. Щом Ситлали се обръщала на своята рогозка, движението на бедрата й създавало вълни, които стигали до Родриго със силата на мощен прибой. Измъквали го от леглото и го запращали към нея със скоростта на безпогрешна стрела.

Родриго мислел, че няма по-добър начин да изрази любовта си към Ситлали. Но Ситлали така и не го разбрала. Търпяла набезите му с безкраен стоицизъм. Ала никога не отвърнала на тази страст. Душата й си останала загадка за него. Само веднъж опитала да се свърже с Родриго, да му предаде едно свое желание. За нещастие в този случай той не успял да направи нищо, за да го изпълни.

Един следобед, докато поливала саксиите на балконите, Ситлали съзряла как един конвой влачи някакъв луд с отрязани ръце. Сърцето й примряло, откривайки, че това бил Тео, мъжът, който в детството й разигравал върху дланите си глинени богове на пазара в Тлателолко. По време на конкистата полудял и го открили да се скита, пеейки и разигравайки глинени богове пред групичка деца. Водели го при вицекраля, който обядвал у Родриго, за да реши какво да правят с него. За момента му били отрязали ръцете, за да не се опитва пак да нарушава заповедта, която била издадена срещу притежанието на идоли от глина. Тяхната употреба била строго забранена. Щом вицекралят изслушал фактите, разпоредил да му отрежат и езика, тъй като лудият непрестанно повтарял на науатъл лозунги, които призовавали към бунт.

Ситлали потърсила с поглед Родриго, за да изпроси милост за Тео, но Родриго се намирал между чука и наковалнята. Вицекралят го посещавал тъкмо защото до клира достигнали притеснителни новини, че проявявал слабост към своите подопечни. Съседите го видели да се отнася към Ситлали прекалено благосклонно. Вицекралят дискретно го бил заплашил, че ще му отнеме индианците заедно с почестите и привилегиите, които си бил спечелил по време на конкистата. Нямало как да се застъпи за този човек, защото рискувал да го обвинят, че благоприятства идолопоклонничеството сред населението, което щяло да бъде повече от достатъчна причина да му отнемат повереното попечителство — а той в никакъв случай не искал да изгуби Ситлали. Така че само навел поглед и се престорил, че не е видял молбата в очите й.

Ситлали никога не му го простила. Не му проговорила повече и се затворила завинаги в своя свят.

Така къщата се оказала обитавана от същества, които не общували помежду си. От същества, неспособни да се видят, да се чуят, да се обикнат. От същества, които не се приемали заради убеждението, че принадлежат към много различни култури. Така и не разбрали, че никой не виждал истинската причина и че противоречието идвало от земните недра, от сблъсъка на енергии между останките на Пирамидата на Любовта и къщата, която построили върху нея. Че противопоставянето идвало от пълната несъвместимост между камъните, от които била изградена пирамидата, и тези, от които била направена къщата. От недоволството на пирамидата, която само чакала удобен момент, за да се отърси от чуждите камъни и така да си върне покоя. По същия начин реагирали и обитателите на къщата, с единствената разлика, че за Ситлали да си върне предишния покой не значело да се избави от някакви си камъни, а да доведе докрай своето отмъщение. За нейно щастие не се наложило да чака дълго време. Исабел родила красиво русо детенце. Ситлали била неотлъчно до нея и щом акушерката поела детето, тя го взела в ръце, уж за да го занесе на Родриго, престорила се, че се спъва и го изпуснала на земята. Детето издъхнало на мига. Заедно с телцето му на пода се търкулнали и линиите от ръката на Ситлали. Съдбата й вече била записана в земята, във въздуха, в писъците и риданията на Исабел. Вече не й принадлежала. Родриго я сграбчил за косите и я издърпал от стаята, сред настъпилото в този момент объркване. Извел я, преди някой да успее да й стори нещо. Не можел да позволи да й посегнат чужди ръце. Единственият, който можел да й подари достойна смърт, бил той. За Ситлали нямало изход, той го знаел прекрасно, знаел и че това така изучавано, така познато, така целувано, така желано тяло заслужава любяща смърт. С огромна болка Родриго извадил кинжал и така, както бил виждал да правят някои жреци по време на човешки жертвоприношения, разсякъл гърдите на Ситлали от едната страна, взел сърцето й в ръце и няколко пъти го целунал, преди да го изтръгне окончателно и да го захвърли надалеч. Всичко станало толкова бързо, че Ситлали не изпитала никакво страдание. Лицето й излъчвало съвършено спокойствие, а душата й най-после намерила мир, защото успяла да постигне отмъщение. Онова, което така и не разбрала, било, че отмъщението не се криело в това, че е убила русото пеленаче, а че е заслужила своята смърт. С нея постигнала онова, което пожелала в първия миг, в който зърнала Родриго — той да вие от болка.

Исабел издъхнала почти по същото време като Ситлали, убедена, че Родриго е обезумял, защото е видял сина си мъртъв и затова е убил толкова зверски Ситлали. Прошепнали й го на ухо. Само това й казали. Нямало как да разкажат на агонизиращата родилка, че веднага след като убил Ситлали, съпругът й отнел и своя живот.