Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Legasy, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,7 (× 23 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
Еми (2020 г.)
Корекция и форматиране
epsilon (2020)

Издание:

Автор: Лий Бристъл

Заглавие: Наследницата Лорел

Преводач: Илиана Костова

Година на превод: 1994

Език, от който е преведено: английски (не е указано)

Издание: първо

Издател: ИК „Бард“

Град на издателя: София

Година на издаване: 1994

Тип: роман (не е указано)

Националност: американска

Редактор: Анелия Христова

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/14206

История

  1. — Добавяне

Втора глава

Когато станеше дума за Лорел Синклер Лафтън, обикновено госпожите и господата от чарлстънското общество озадачено поклащаха глави и отбелязваха, че никой не е в състояние да предвиди какво може да направи тя в следващия миг. Те бяха от Старата гвардия, фамилните им имена се свързваха още с основаването на Юга, а безукорното им възпитание им позволи да преминат през гражданска война, преустройство и природни бедствия с високо вдигнати глави и незасегнато достойнство. Какви ли не превратности бяха преживели — бяха загубили синове, бяха омъжвали дъщери против волята им, но според общественото си положение, а в някои от най-изисканите салони на Чарлстън дори се бяха промъкнал и янки. Но правилата на поведение на аристократите не се измениха и границата, отделяща изисканите фамилии на Чарлстън от целия останал свят, беше ясна и установена, както всякога. А Лорел Синклер се плъзгаше опасно близо до тази граница. Засега не я беше пристъпила, пък и много неща й се прощаваха заради името й, нали в крайна сметка беше една от своите. А своите Старата гвардия умееше да защити.

Майка й беше от нюорлиънските Болийо — фамилия, която, както казваха, можела, да проследи връзките си чак до император Наполеон. Баща й бе един от героите, загинали за славната Конфедерация. Неговата фамилия, която включваше гореспоменатия Джонас Синклер, вдовицата и дъщеря му, бе сред първооснователите на Чарлстън.

Преди три години Лорел си намери чудесна партия в лицето на Джони Лафтън от Кълъмбия. Когато в навечерието на Коледа благополучно я омъжиха и изпратиха на север, всички въздъхнаха с облекчение. Но само след три седмици тя се завърна — в новогодишния ден младият й съпруг не бе успял да преживее един пристъп на пневмония. Шушукаше се, че прибързаното й завръщане след погребението му било по настояване на свекърва й дама твърде чувствителна, като всички Лафтънови, та нервите й не можели да понесат продължителната компания на новата й снаха — нещо, за което повечето чарлстънски матрони напълно й съчувстваха.

Списъкът от прегрешения на Лорел беше дълъг и разнообразен. Всеки ден тя ходеше на пазар лично, вместо да прати прислужницата си, както подобава на една дама. При това се пазареше, и то на висок глас. Танцуваше полка, докато бузите й пламнат. А и как флиртуваше с Питър Бартън — направо срамота! Е, не че в отношенията им имаше нещо нередно, не — но тази дълготрайна връзка практически го отписваше като кандидат за женитба. А в тия времена, когато мъжете не достигаха, на едно такова прегрешение не можеше да се гледа с леко око.

Но, разбира се, най-смущаващи бяха забавленията й в Клуба на ветераните. Тя прекарваше там три следобеда седмично и не само че слушала грубиянските приказки на мъжете, без дори да се изчерви, но всеизвестно бе, че отгоре на всичко играела и карти. А това вече бе един толкова сериозен проблем, че го поставиха за разглеждане в Дамското мемориално общество. Дискусията бързо се разгорещи и лесно можеше да стане ожесточена, но Каролайн с плах и треперещ глас изтъкна своята увереност, че братовчедка й искала само да бъде утеха за галантните герои на Конфедерацията, че за това би трябвало не да я осъждат, а да й изкажат благодарност за нейното великодушие, и че нима всяка една от тях няма загинал баща, брат или съпруг, за когото тия храбри мъже да й напомнят?

Колкото до картите, щом играели само на кибритени клечки, Каролайн не виждала в това нещо кой знае колко нередно. Така че, ако някой има за какво да се срамува, това са самите те, задето им е липсвала смелостта на Лорел Синклер да отхвърлят условностите и скромността и да дадат на нещастниците нещо от себе си. Тук събранието се беше разтурило сред сълзи и сантименталности, обилно примесени със самообвинения и импулсивни намерения, в резултат на което два следобеда седмично Клубът на ветераните вече се посещаваше от здрави матрони със свежи цветя и кошници с плодове — за голямо съжаление на самите ветерани, на които духовитото присъствие на мис Лорел наистина доставяше удоволствие, но, честно казано, им се щеше тя никога да не беше забърквала цялата тая каша.

Но сега, застанала нервно в салона на заведението на мис Елзи, Лорел съзнаваше, че ако този път я разкриеха, вече щеше да си получи заслуженото. Можеше да й прощават, че танцува полка, някое и друго открито изразено мнение можеше да се пропусне покрай ушите, но дори и Каролайн едва ли би могла да й намери оправдание какво търси в десет часа сутринта в един дом с лоша репутация. Ето защо бе така предпазлива да се възползва от задната врата и на два пъти се озърна да не я види някой как се шмугва в уличката. Стоеше сама, чакаше мис Елзи да се появи и се раздвояваше между суеверния страх, че всеки миг ще я порази гръм, и съвсем естественото любопитство към всичко наоколо.

Беше си направила сметката, че тук се работи през нощта, а по това време на денонощието би трябвало да няма никого, и с облекчение откри, че е била права. Но се удиви и почти се разочарова, че по интериор прословутият бардак не се отличава особено от всеки друг дом в Чарлстън — може би само беше малко по-лъснат.

Нямаше огледала нито по тавана, нито по стените. Нямаше алени кадифета, нямаше драперии от газ, нямаше кристални полилеи… Единственото нещо, което при това съвсем не будеше отвращение, бе един много голям портрет с три жени, две от които съблечени до кръста — но Лорел намери картината повече смущаваща, отколкото предизвикателна и не можеше да разбере какво привлекателно има в нея.

Тапетите бяха златисти, килимът — много фин персийски. Наоколо бяха пръснати множество кресла, канапета и ниски масички, но колкото и да се опитваше, Лорел не можеше да разбере какво отличава тая къща като място за удоволствия на джентълмени… докато погледът й не се спря на дългата вита стълба, от перилото на която висеше копринен чорап. Лицето й пламна, а главата й така се завъртя от разни мъгляви и объркани представи, че тя почти изгуби смелост и в някаква болезнена омая зяпна самотното бельо, украсяващо стълбището.

Лорел трудно можеше да си представи греховностите, които се вършеха под тоя покрив, и се чудеше що за жена би се отдала по собствено желание на това да задоволява евтините нужди на мъжете. Според нея цялата тази идея беше, меко казано, противна, макар и извратено интригуваща. Дали всичкото им бельо е копринено? — питаше се тя — и дали е истина, че се парфюмират между гърдите, зад коленете и по други подобни места, които не е прието да се споменават? Ами мъжете, които идват тук? Какви ли са те? Съпрузи и бизнесмени като чичо й Джонас, или на тия жени им се налага да се сражават с разни груби, брадясали моряци, с мръсни нокти и изпотрошени зъби?

Очите й не се отместваха от провисналия чорап. Тя дълго разсъждава върху гореспоменатите теми, за които това самотно знаме навяваше мисли. Дори не се усети как несъзнателно, стъпка по стъпка, се приближаваше все повече и повече до стълбата, и най-сетне постави ръка върху колоната. Знаеше, че трябва да се махне оттук, преди някой да я е видял. Там горе наистина можеше да има мъже — какво щеше да прави, ако срещне някой от тях? Или пък някоя от ония, изрисуваните, полуоблечени жени… От тази перспектива тя потръпна, но същевременно у нея се разгоря онова любопитство, за което често я предупреждаваха, че ще я погуби. Трябваше да излезе оттук, и то бързо, докато трезвата й мисъл все още надделяваше и късметът все още не я беше изоставил. Поривът, довел я чак дотук, беше само моментен.

После чу шум зад себе си, и стана твърде късно.

Тя подскочи, обърна се виновно и се оказа лице в лице с някакъв нисък мъж със солидно телосложение. Плешивата му розова глава и сплесканият нос извикаха у Лорел асоциация с млад нерез. Омачканите му раирани панталони от някакъв износен костюм висяха на червени тиранти, а долната половина на лицето му бе покрита със сива четина. Тя го зяпна. Той се почеса по ребрата мързеливо и вулгарно и я запита:

— Ти кво праиш тука?!

— Ами аз… — заекна Лорел. — Вратата беше отворена и аз…

Очите на дребосъка се свиха и я стрелнаха така, че кожата й неволно настръхна. Когато очите им отново се срещнаха, той с открито презрение й каза:

— Не приемаме нови.

Лорел отстъпи, скована от обида, а мъжът се извърна и си тръгна. Душевният потрес придаде на гласа й необходимия авторитет и тя му отвърна смразяващо:

— Уверявам ви, че изобщо не търся работа. Трябва да поговоря с мис Елзи…

Човекът спря, присви очи в подозрителен поглед, който сякаш продължи безкрайно, и сви рамене.

— Ей там, вътре. — Палецът му рязко посочи към една полуотворена врата отвъд салона, след което той се отдалечи.

Когато изчезна, Лорел изпусна една дълго сдържана въздишка. Сърцето й биеше така, сякаш щеше да пръсне корсета й. Всичките й сетива крещяха: „Махай се! Махай се, докато все още можеш!“. Щеше й се, много й се щеше да се махне. Във всичко това нямаше никакво очарование, никакво вълнуващо приключение. Беше унизително, неприятно и повече от страшничко. Никаква работа нямаше тук. Най-добре беше да забрави безумния си замисъл и възможно най-бързо да се прибере вкъщи.

Но в характера на Лорел имаше две много силни черти. Едната беше инатът, а другата — почти самоубийственият отказ да се вслушва в трезвата си преценка, когато трябва. Тя прекоси салона, поколеба се за миг и почука на затворената врата.

В това време Сет последва Лорел вътре в къщата и стигна до задния коридор, по който беше минала. Но той имаше представа от такива места и лесно намери пътя към предните стаи.

Коридорите бяха мрачни и прохладни, с присъщото едва доловимо ухание на мускус. Сет не срещна никого, но щом сви към предната част на къщата, някакъв разярен дребосък с червени тиранти му препречи пътя.

— Какво, по дяволите, значи това? — озъби се той.

Макар че лошото му настроение се дължеше по-скоро на ранния час, отколкото на действително озлобление.

— Тук да не ви е някое проклето хотелско фоайе? Трябва ли да почна да заключвам проклетата задна врата, та да не могат да се намъкват всякакви боклуци? Я се махай оттук — вън! — И посегна да сграбчи Сет за сакото.

Ръката на Сет плавно се надигна с жест, в който никой не би предугадил насилие, ако не срещнеше погледа му. Но управителят на мис Елзи видя този поглед и онова, което прочете в него, го смрази. Много хора беше виждал — и добри, и зли, и всякакви, за да може правилно да ги прецени — инак нямаше дълго да се задържи на тая работа. Имаше нещо специфично в очите на човек, който знае да убива — не че би убил, не че е убивал, просто можеше да го направи. Веднъж придобил такъв поглед, човек за нищо на света не можеше да го прикрие. Лон Портър, който вече дванадесет години работеше при мис Елзи и се гордееше, че е най-добрият в занаята, беше виждал този поглед и преди и знаеше, че от него нищо добро не може да се очаква. Така че отпусна ръката си.

— Отваряме чак след три, господине — каза той, вече по-любезно. — Тогава елате.

Сет бръкна в джоба си и пъхна в ръката на мъжа сребърен долар. Мразеше да пръска пари така, на вятъра, но понякога, когато човек не е въоръжен, сътрудничеството е по-ефективно от заплахата. Той попита:

— Имате ли момиче на име Лори?

Лон погледна парчето сребро в ръката си, огледа го в полумрака, излъска го в панталоните си и изобщо не се постара да прикрие подозрението си, когато пак се обърна към Сет. Но той беше практичен човек, така че лесно стигна до решението.

— Имаме една Доли и една Лили. Коя от двете да събудя?

Сет започваше да мисли, че цялото му старание е било залудо, щеше му се никога да не беше започвал всичко това. Да стои тук, в един от най-изисканите публични домове на Чарлстън, и да си губи времето да преследва някаква жена в траур! Толкова отдавна не беше посещавал такова място, а тук ухаеше така приятно, имаше пари в джоба си, и горе спяха две момичета. Дори и Лили. И ако имаше поне малко ум в главата си трябваше да каже на дребосъка с червените тиранти да ги събуди и двете и да се заеме с тях до изнемога. Всъщност беше готов да направи точно това — никога досега не бе имал цял публичен дом само на свое разположение — и вече бъркаше в джоба си да плати на мъжа, когато го обзе раздразнение. Нямаше никакво настроение да се забавлява, а нямаше и да има, докато историзма с Лорел Синклер не останеше зад гърба му.

Той каза рязко:

— Казва се Синклер. Или Лафтън. Вдовица е. Казаха, че тръгнала насам.

Лон учудено го погледна, намръщи се и посочи с глава към отсрещната стая.

— Натам.

Сет му кимна с благодарност, мина покрай него, сетне спря и добави през рамо:

— Смятате ли, че ако човек си поиска достатъчно учтиво, не би могъл, докато чака, да получи чаша кафе?

Лон се поколеба. В главата му се въртяха цяла дузина въпроси, които не смееше да зададе. После измърмори:

— Ей сега идвам. — И потътри крака през салона.

Елзи Кетъл не беше нито толкова стара, колкото изглеждаше, нито толкова млада, колкото се правеше. Лицето й бе разкрасено — миглите й почернени с туш, устните й карминени. Яркожълтия цвят на косата си постигаше, като веднъж на две седмици я плакнеше с кислородна и с пепелива вода, големи петна от която отплуваха понякога с водите от банята. Но тънките бръчици, които задържаха пудрата по лицето й и потъваха в деколтето, си бяха лично нейни — беше си спечелила всяка една от тях. Елзи Кетъл обичаше да казва, че вече е видяла всичко на тоя свят.

Но единственото нещо, за което съвсем не бе подготвена в това слънчево юнско утро, беше, когато вдигне очи от счетоводните си книги, да види вдовицата Лафтън, вперила поглед надолу към нея. Толкова се изненада, че изпусна перодръжката, направи петно по хартията и високо изруга:

— Боже всемогъщи! Момиче, как, по дяволите, влезе тук? Виж каква я свърших заради тебе!

Лорел отново заекна:

— Ами аз… Мъжът отвън каза, че бих могла… Тоест, аз почуках, но вие не… — След което остави думите постепенно да замрат. Почувства се като глупачка, задето се извиняваше на тая жена и толкова се учуди от себе си, че не можа да измисли какво друго да каже.

В много отношения мис Елзи беше точно такава, каквато Лорел бе очаквала да изглежда една покварена жена. Гласът й бе дрезгав и вулгарен, езикът й грубиянски. Лицето й беше почти гротескно изрисувано и напудрено, а сламенорусата й коса, тъмна при корените, бе повдигната на върха на главата й в някаква абсурдна плетеница от къдри. Носеше крещяща жълто-черна раирана рокля от тафта, твърде дълбоко изрязана и твърде плътно прилепнала по тялото й, а късите ръкави изобщо не прикриваха ръцете на жена на нейната възраст. Лорел я огледа, и то настойчиво, и със задоволство отбеляза, че поне трите инча от крака й, които се виждаха изпод волана на роклята, все пак бяха скрити под черен копринен чорап. Нищо не можа да я учуди.

Това, от което Лорел се обърка, беше, че прословутата Мадам на най-скандалния бардак в Чарлстън може да бъде видяна в такава делнична обстановка в малката си канцелария без прозорци, яростно да изтърква мастиленото петно, което направи върху счетоводната си книга: Обстановката, както и баналната й дейност, бяха толкова необичайни, че Лорел за миг излезе от равновесие и бе обзета от раздразнение и разочарование.

Мис Елзи престана да се занимава със счетоводната книга и нетърпеливо вдигна очи към Лорел:

— Е, момиче, й не стой тука да ме зяпаш така. Какво искаш?

Лорел с усилие възвърна достойнството си и се насили да каже непринудено и любезно:

— Дошла съм да поговорим по една работа.

Яркочервените устни на мис Елзи се разтеглиха в усмивка. Тя се облегна на стола и малко неуверено подпря бузата си с пръст:

— Така ли?

Лорел кимна.

— Ами да. Виждате ли…

— Ти беше племенницата на Джонас, нали така? — рязко я прекъсна мис Елзи.

Лорел се позачуди, но бързо се съвзе.

— Да, така е. Между другото точно затова съм дошла при вас. Виждате ли…

Мис Елзи се закиска.

— Харесваше ми, дядката му с дядка. Жалко, че стана така. Липсва ни на всички.

За свой срам Лорел се изчерви. Внезапно си представи как леля Софи би реагирала на този разговор — или още по-лошо — как би реагирала Каролайн и смелостта й се изпари. Но вече бе отишла толкова далеч и бе поставила на карта толкова много, че нямаше друг избор, освен да продължи. И отново решително подхвана:

— Вижте, мис Елзи…

И отново я прекъснаха. Гласът на другата жена прозвуча енергично и някак делово, но без да изгуби любезността си, и докато говореше, очите й бяха все в счетоводните книги.

— Виж какво ще ти кажа. Понеже дядката ми харесваше и между нас имаше някаква история, ще спестя и на двете ни известно време и ще мина направо към целта. Ти не си първото момиче с положение, което за тия години прекрачва прага ми. Бих могла да ти назова имена, от които ще ги хвръкне шапката. Наистина жалко за някои от тях, и направо срамота колко бързо една дама е готова да падне по гръб, когато няма на какво друго да падне. Но аз не взех на работа нито една от тях, и никога няма да го направя. Истината е, че дамата си е дама, а курвата — курва. Може да организирате разни ми ти благотворителни базари и да слагате масата за чай, но нито една от вас не знае как и къде да хване един мъж иначе защо мъжете ви ще идват при мене? Така че по-добре се връщай вкъщи, преди някой да те е видял тук. Така, както се перчиш като някое плашило, ще вземеш да ми прогониш клиентелата.

Лорел изслуша гази реч с нарастващо негодувание и оскърбление, след което пристъпи и се облегна върху счетоводната книга на мис Елзи. Очите й святкаха. Едно беше да се унижи да дойде тук, да сгреши в очакванията си и на всяка крачка да се парализира от страх, че някой ще я види, но да изживее всичко това и сега да й кажат, че не става дори за публичен дом това вече беше твърде много.

Надниквайки учуденото възклицание на мис Елзи, тя отсече:

— А сега вие слушайте. Не съм дошла тук, за да търся работа. Не съм дошла да слушам циничната ви философия за това кой става и кой не става да работи във вашия… вашето заведение, и съвсем определено не съм дошла, за да търпя обиди! Дойдох… — тя умишлено дълбоко пое дъх, — за да си взема обратно един заем.

Мис Елзи повдигна изтънената си изрисувана вежда.

— Така ли?

— Да, така. — Лорел отмести ръката си от бюрото, отстъпи и още веднъж се опита да си придаде достоен вид. Тя здраво скръсти ръце пред гърдите си и с усилие модулира гласа си до тон, който Каролайн би одобрила като подходящ за една дама.

— Можете да си припомните — монотонно продължи тя, че някъде преди пет години, когато Дамското въздържателно дружество нахлу тук и нанесе порядъчно много поражения в къщата ви, моят чичо беше така добър да ви заеме сто долара за ремонта. Сега, ако обичате, бих искала да върнете тия пари.

По лицето на мис Елзи раздразнението бе изместено от съмнение, което премина в необуздано веселие. Тя се изкиска, разсмя се с цяло гърло и се плесна по коляното от удоволствие.

— Божичко, скъпа, та ти си дяволски нахакана! Нахълтваш тук и очакваш да ти дам някакви си сто долара просто ей така — при това с такава каменна физиономия! Да, ти си от джинса на стария Джонас, просто не може да не си. Когато трябваше, той винаги успяваше да ме разсмее така, че корем да ме заболи!

Страните на Лорел пламнаха, тя здраво стисна преплетените си пръсти и каза твърдо:

— Нищо смешно няма, уверявам ви. Мразя да бъда настойчива, но не ми оставяте друга възможност. Аз трябва да си взема обратно този заем.

Мис Елзи отново се изкикоти и хвана перодръжката си, отпращайки Лорел с кимване.

— Миличка, тия пари съм ги върнала много, много отдавна. А сега се разкарай оттук, преди да си почнала да ми действаш на нервите. Имам си работа.

Лорел не беше готова за всичко това. В първия момент толкова се изненада, че всичко изхвърча от главата й. После троснато каза:

— Не може да бъде! Цели десет години съм броила всяка стотинка, влязла в тая къща, и знам…

Мис Елзи хитро я изгледа.

— Никога ли не си чувала за заплащане в натура, миличка?

Отначало Лорел не схвана какво има предвид. Най-сетне разбра и така се отврати, че дъхът й секна и облещи очи. Това беше единствената й надежда, последният й шанс. Как можеше да й се изплъзва така, с безочлив смях и непристойни подмятания? Ръцете й се вкопчиха още по-здраво, докато се бореше да овладее трепета в гласа си.

— Изобщо не ме интересуват представите ви за разменна търговия. Знам само, че чичо ми ви е дал сто долара в брой, и сега съм дошла да ми ги върнете. В брой.

По развеселеното лице на мис Елзи се мерна нетърпение.

— И какво ще правиш, ако не ти ги върна? Полиция ли ще викнеш? — Тя пак поклати глава и се зае с книжата си. — Нямам време за глупостите ти, момиче. Изчезвай оттук.

Яростта се надигна у Лорел на студени и безпомощни вълни. Тя едва се сдържаше да не потрепери. След всичко това — след прокрадването, след унижението, след пропуснатите възможности; след като изтърпя оскърбителните цинизми на дребния нерез отвън и присмеха и обидите на самата мис Елзи; след като потъпка гордостта си и рискува доброто си име, да бъде отпратена просто така, с поражение, без никаква отплата за неприятностите, освен засегнатото самолюбие и справедливото чувство на възмущение?! Не можеше да го понесе. Немислимо беше.

В живота си Лорел Синклер се беше научила да приеми твърде много неприятности и разочарования. Не беше научила само едно — как да губи с достойнство. И не беше сега моментът да започва да се учи. Тя се наежи, вирна глава и пристъпи към протрития диван срещу бюрото на мис Елзи. Седна с достойнство, оправи гънките на роклята около себе си и изобрази на лицето си любезна усмивка.

— Все още не мисля да си тръгвам. Денят е толкова горещ, пък и нямам кой знае каква работа. Може би просто ще прекарам следобеда тук… А може и вечерта.

Мис Елзи вдигна глава и присви очи.

— Разбира се — добави Лорел и невинно разшири очи, — мога само да се надявам, че няма да прогоня твърде много от посетителите ви, тъй като имам намерението да посрещам всеки един от тях персонално в знак на уважение към скъпите им съпруги, разбира се.

Мис Елзи шумно остави перодръжката върху счетоводната книга. По лицето й нямаше и следа от веселие.

— Виж какво, момиче — студено каза тя. — Просто си избий от главата приказките, които си чувала, че старите курви имали златни сърца — моето е от чисто желязо, дотолкова ми позволява кесията. И ако до пет секунди ти и лъскавите ти фусти не се изметете през тая врата, ще викна управителя си и ще те изхвърля!

— О, скъпа — Лорел отвори чантичката си, измъкна черна дантелена носна кърпичка и вяло започна да си вее с нея. — Не мисля, че трябва да го правиш. Дамското въздържателно дружество едва ли би погледнало с добро око, ако една от неговите членки бъде физически малтретирана, когато се опитва да разясни на една блудница посланието на Исуса. А знам, че не ти се ще да си имаш повече неприятности с Дамското въздържателно дружество, нали така?

Двете жени дълго се гледаха в очите. Лицето на мис Елзи беше сурово и неотстъпчиво, а на Лорел — меко и сладникаво любезно. После изострените черти на по-възрастната жена постепенно се отпуснаха и по устните й заигра искрена усмивка. Тя се облегна и с уважение започна да разглежда Лорел.

— Ама ти си имала делова главица, госпожичке — каза тя след малко.

Лорел си възвърна самообладанието.

— Честно казано, винаги съм гледала да си нямам вземане-даване с жени, които имат делови глави — безразлично завърши Елзи. — Прекалено голяма е конкуренцията.

Лорел хладно каза:

В такъв случай какво щастие за вас, че никога не съм имала интерес към вашия занаят.

Мис Елзи се изкикоти и смехът й проскърца по нервите на Лорел.

— Чух, че играеш покер.

Лорел се учуди, но се постара да не го покаже.

— Да, играя.

— Е, и аз играя. — Мис Елзи стана и заобиколи бюрото. — Някои дори смятат, че съм доста добра. И предполагам, че ей сега ще го разберем, понеже… — Тя се облегна на бюрото, скръсти крака в украсени с пискюли пантофки и каза присмехулно: — Ще открия с блъф.

Лорел дори не мигна.

— Точно така, госпожичке — непринудено продължи Елзи. — Плащам твоето Дамско въздържателно дружество и качвам с един кмет, който е не само добър мой приятел, но и постоянен посетител. И тъй като половината полицейски участък ми дължи по някоя и друга услуга, смятам, че можем да устоим на всичко, което църковните дами могат да ни предложат. Защо иначе мислиш, че толкова време са ни оставили на мира? А сега… — Тя подпря брадичката си с пръст и замислено заоглежда Лорел. — Така, като гледам, няма да ме обидиш особено, ако вземеш да кажеш по едно здрасти на тоя-оня от клиентите, но не вярвам да ти стане хубаво, когато същите тия клиенти разказват къде прекарва вечерите си порядъчната мис Лорел Синклер. Между нас казано, от това май ти ще изгубиш повече. Така че избирай — ще плащаш или ще вдигаш залога?

Един безкраен, вледеняващ миг Лорел издържа на погледа на другата жена. После гордостта на четири поколения Синклерови и Болийо затуптя във вените й, тя събра полите си, изправи се и с високо вдигната глава се измъкна през вратата.