Лий Бристъл
Наследницата Лорел (11)

Единадесета глава

Едно от нещата, които правеха Едгар Касиди толкова добър служител на закона, бе способността му да се променя като хамелеон в зависимост от околната среда. Той постигаше това без никакви усилия, толкова инстинктивно, че и сам не го забелязваше. Ако му се наложеше например да влезе в някой хотел в Денвър или в Додж Сити, отиваше там по ботуши, с разкопчан елек, небръснат, с дрехи и лице, покрити с фин слой прах. Оглеждаше помещението, бързо преценяваше има ли вероятност да възникнат някакви неприятности и едва тогава представяше следователската си карта, известието за издирването на Пийч Брейди и започваше да задава въпросите си. Така се правеха нещата на Запад.

Но не и в Чарлстън, Южна Каролина. Тук бе нужен по-дискретен подход, така че с присъщата си лекота той надяна маската си на човек от Изтока, като, преди да излезе сутринта, си сложи целулоидна яка и току-що изчеткано бомбе. И точно както хамелеонът менеше цвета на кожата си, а Едгар Касиди — дрехите си, също така естествено той можеше да нагоди и мисленето си, да се постави на мястото на жертвата си, ако това е необходимо. Това бе още едно качество, което го правеше добър служител на закона.

Той не си губи времето да се мотае по пристанището, из бедняшките квартали и крайморските кръчми, където един обикновен човек би предположил, че ще намери престъпник като Брейди. Възможно бе да не е изучил напълно навиците на Брейди, но познаваше полковник Айк по-добре и от родната си майка. Полковник Айк си падаше по изтънчените неща и винаги, когато беше възможно, си угаждаше в това отношение. Той не би пренощувал сред плъхове и бълхи, ако наблизо има приличен хотел, а Касиди имаше усещането, че склонността към материалните удобства е само част от наследството, което полковник Айк бе оставил на осиновения си потомък.

Пийч Брейди беше сменил името си, беше променил дори външността си, като бе обръснал мустаците си и подстригал косата си. Тук хората не го познаваха и разполагаше с известна сума нари. Не очакваше някой да го търси в Чарлстън, следователно нямаше никакви причини да се крие. В случай че Касиди го познаваше поне малко — а на него му се струваше, че вече започва да го опознава — първото нещо, което Пийч Брейди би направил с пристигането си в Чарлстън, е да отседне в някой хотел.

Освен ако инструкциите на Полковника не са били толкова точни, а обстоятелствата — толкова безпроблемни, че единственото нещо, което е трябвало да направи, е било да отиде на мястото, да изрови златото и да напусне града, без дори да преспи тук.

През първия ден от разследването започна да му изглежда твърде вероятно Брейди да е постъпил точно така.

По времето, когато Касиди пристигна в Чарлстън, следата бе почти от три седмици и за един такъв оживен град можеше да се каже, че е вече изстинала. Нямаше как да проследи придвижването на Брейди след слизането му от влака, нито можеше със сигурност да твърди, че е слязъл или че изобщо се е добрал чак дотук.

Можеше само да проучва последователно всички хотели и стаи, давани под наем в града, като започне от тези, които според него най-много биха допаднали на човек като Брейди, и постепенно се придвижва към по-скъпите.

Той се приближи до рецепцията на хотел „Чарлстън“ със същата привидна увереност, с която бе направил това и в малката сграда на „Чисти стаи“, близо до гарата, но вътре в себе си вече започваше да се страхува от неуспеха. Имаше, разбира се, и други начини, които можеше да опита. При това беше твърдо решен да го направи, но започваше да се съмнява дали в края на краищата Брейди наистина беше успял да се добере дотук… или пък вече беше намерил златото и беше избягал.

Касиди докосна шапката си в знак на поздрав към набития бузест мъж на рецепцията и любезно го заговори:

— Добър ден, друже. Казвам се Джон Брукс. Търгувам със селскостопански сечива и посеви… — Той показа на служителя някаква бяла визитна картичка, но я прибра в джоба си още преди онзи да успее да я прочете. — Трябваше да се срещна тук с един човек на име Сет Тейт. Може би го познавате? Такъв един, хубав мъж, висок, със светли коси…

Хю Кейзъм кимна и се усмихна още преди другият да свърши с описанието.

— Да, разбира се, че познавам мистър Тейт. Приятен човек. И винаги навреме си плащаше сметките. Много ще ни липсва.

Само дългогодишният професионален опит и честото изпадане в ситуации, при които всичко е било въпрос на живот и смърт, помогнаха на Касиди да скрие тревогата си.

— Ще ви липсва ли? Да не би вече да е напуснал хотела?

— Още не, но предполагам, че скоро ще го направи — Лицето на Хю засия. — Вие да не би да сте пристигнали за сватбата?

Касиди веднага пое подадената реплика:

— Ще се жени, така ли? — Той се подсмихна. — Е, смятам, че това е една наистина уважителна причина да не спази уговорката, макар че можеше и да ме предупреди. И все пак ми се ще да видя жената, която най-после е успяла да го върже — трябва да е забележителна. Тукашно момиче ли е?

През цялото време, докато говореше, думите сякаш излизаха от нечия друга уста, а умът му трескаво работеше — предвиждаше, пресмяташе, обмисляше.

— Всичко стана наистина доста набързо — рече Хю, — някои хора казват, че дори е скандално. — Той се приведе доверително напред. — Вдовицата Лафтън е от едно от най-видните семейства в града. С това име никога не е било свързвано нищо недостойно, но тя може да бъде доста необуздана понякога. Не че съм от тия, дето обсъждат подобни неща, но нали разбирате…

Едгар Касиди кимна разбиращо, облегна се на бюрото и се заслуша.

 

 

— Не беше чак толкова зле все пак, нали? — весело каза Лорел. — Поне що се отнася до сватбата. — Гласът й бе напрегнат като струна, а усмивката й — крехка като стъкло.

Тя седеше до Сет в наетия кабриолет — стройна, изпънала гръб и чинно положила ръце в скута си. Главата й бе толкова скована, че дори перата на шапката й не потрепваха. Изглеждаше така, сякаш ако той я докоснеше, щеше да се счупи.

Устните на Сет се извиха в лека усмивка.

— Не бих могъл да знам, за пръв път ми е. Ти имаш опит.

Лорел го стрелна с поглед, за да прецени дали се заяжда.

— Беше чудесно — уверено потвърди тя. — Кратко и по същество.

— Съвсем делово.

— Точно така.

Леля Софи в крайна сметка беше успяла да се наложи над решението на Лорел да сключи брак пред областния съдия. Тя се съгласи, че сватбата трябва да бъде малка и скромна, в съответствие с положението й на вдовица, още повече че наскоро бе загубила единствения си мъжки родственик. Но в цялата история на семейството всички Синклерови бяха бракосъчетавани единствено с църковен ритуал — и ако и тя не направела това, изобщо не можело да се счита, че е сключила брак, твърдеше леля Софи. Щяло да бъде по-лошо, отколкото ако живеят в грях — щяло да бъде светотатство — и никой от двамата никога вече нямало да посмее да се яви на публично място с вдигната глава. В края на краищата за Лорел се оказа по-лесно да отстъпи, отколкото да спори с нея.

Църковната сватба обаче се оказа недостатъчна. Трябваше да има и съобщение във вестника.

— Да не искаш хората да си помислят, че се срамуваме? — настояваше Софи.

А освен всичко останало, трябваше да има и малко тържество след това. От простото подписване на документи — безболезнено, ефикасно и безлично — което първоначално си представяше Лорел, всичко излезе извън нейния контрол и се превърна в нещо, което твърде много наподобяваше истинска сватба. И откакто влязоха в кабинета на пастора днес следобед, Лорел не смееше да погледне Сет в очите.

Всичко беше като някакъв кошмар — жената на свещеника с все сила свиреше сватбения марш на разстроеното пиано, леля Софи подсмърчаше в кърпичката си, Каролайн беше шаферка и се насилваше да се усмихва през сълзи. Лорел нямаше да се учуди, ако Сет изобщо не се беше появил, нямаше дори да му се разсърди, но той не само се появи, а и през цялото време сериозно и непоколебимо стоя до нея. Вероятно бе дал и необходимите отговори при въпросите на пастора — сърцето й биеше толкова лудо, че не беше сигурна в това. А когато пасторът каза: „А сега можете да целунете булката“, той се бе обърнал с лице към нея, бе поел облечената й в ръкавица ръка и любезно бе целунал пръстите й. А леля Софи бе избухнала в ридания.

Дори и сега Лорел не можеше да престане да прави сравнения между днешната си сватба и тази с Джони. Първия път църквата беше украсена за Коледа с купища гирлянди, свещите блещукаха по старите каменни стени като безброй звезди и отблясъците им танцуваха по цветните прозорци. Роклята й беше от бял атлаз с двуметров шлейф и тя носеше тюлен воал, украсен с атлазени розички, който стигаше чак до коленете й. Толкова млада беше тогава! Но нито бялата рокля, нито воалът, нито пък церемонията пред олтара успяха да благословят този съюз. Леля Софи бе плакала и на онази сватба. А Лорел беше точно толкова омъжена тогава, колкото и сега.

Някак не беше предвидила това.

Тя шумно преглътна и се опита да се съсредоточи върху гледката, преминаваща край прозореца.

— Много съжалявам за цялата тази дандания. Знам, че това не влизаше в сделката.

— Не — тихо се съгласи той, — не влизаше. Но ми се струва, че забравихме нещо дребно, което влиза в сделката.

Тя се обърна към него с недоизречен въпрос в очите, а той я улови за брадичката и я целуна.

Възнамеряваше това да бъде една груба целувка, една господарска целувка, дори целувка за наказание, макар че вече не можеше да си обясни защо го поиска. Освен може би затова че не можеше да забрави как сърцето му спря за миг, когато тя се появи в кабинета на пастора в бледосивата си рокля с благоуханен венец от лилии през раменете. И това, че изглеждаше толкова объркана, толкова злочеста и засрамена, че не посмя дори да срещне очите му, докато изричаше думите, които я направиха негова жена. Разгневи го и това, че не бе очаквал у него да се появи онази приятна гордост на притежател, когато тя влезе в залата. Не беше очаквал, че ще стои пред свещеник и ще изрича обети, които няма никакво намерение да спази, както и че толкова ще се смути от цялата тази церемониалност, която го заобикаляше… Звуците на пианото, цветята, плачещите жени, и думите във вестника: „Мисис Джонас, Синклер има удоволствието да съобщи за предстоящата сватба на скъпата си племенница Лорел Синклер Лафтън с господин Сет Тейт…“ Традиция, гордост, сигурност. Не беше очаквал, че те могат да означават толкова много. Нито пък че всичко това ще е толкова истинско.

Ето защо, когато обхвана лицето на Лорел в ръцете си, пръстите му я стиснаха силно, а целувката му беше груба до момента, в който усети как тя се задъхва от изненада, как мускулите й омекват и тя инстинктивно се предава… Тогава гневът му отстъпи пред горещата вълна на желанието, което повече не можеше да сдържи, и той вече я целуваше, защото искаше да я целува, защото тя беше Лорел и бе негова. После се усети, че докато я целува, много лесно може да забрави кое е важно и кое не е и рязко се отдръпна.

Продължи да държи лицето й, докато омаята премина и напрежението в тялото му замря, но известно време след това остана безмълвен. А когато най-сетне успя да проговори, гласът му беше малко дрезгав:

— Това е, за да не забравиш твоята част от сделката.

Когато я пусна, Лорел машинално докосна устните си, сякаш за да задържи целувката, която вече избледняваше, или да смекчи болката от нея. После отвърна напълно спокойно:

— Не съм забравила. Ти удържа на думата си. И аз ще направя същото.

По настояване на Сет веднага щом напуснаха дома на пастора, те отидоха в банката и Сет изплати полицата в брой. Лорел се почувства така, сякаш самата тя бе купена и за нея бе надлежно платено, което Сет несъмнено си бе поставил за цел. Заслужаваше си, убеждаваше се тя, като отдръпна ръката от устните си и я върна в скута си. Къщата вече беше тяхна, свободна от каквито и да било дългове, и дори това да бе единственото нещо, което Сет щеше да направи за тях, брачната клетва, която даде пред Бога и пред хората, които обичаше, нямаше да бъде напразна, а довечера… Сърцето й лудо заби и тя установи, че още усеща отпечатъка на силните му пръсти върху лицето си, топлината от допира на мускулестото му тяло, страстната му целувка. Да, дори предстоящата вечер си заслужаваше.

Каретата се раздруса и спря пред къщата на улица „Ламбол“. Денят беше сив и дъждовен — точно какъвто би трябвало да бъде, помисли си Лорел — и в ранния здрач вече просветваха лампи. От двете страни на улицата бяха сирели и други карети, но положението не беше толкова трагично, колкото би могло да бъде, тъй като в замяна на всяко име, което Софи прибавяше към списъка, като твърдеше, че просто трябва да покани този човек на сватбеното угощение, Лорел бе задраскала поне две други. В резултат на това тържеството стана доста скромно — присъстваха само най-близките приятели и съседи, но Лорел и така едва успяваше да го понесе.

— Съжалявам за цялата дандания — повтори тя, когато Сет заобиколи каретата, за да й помогне да слезе. Тя посочи към къщата и струпаните доказателства за гостите, които ги очакваха. — Сигурна съм, че това празненство не е от нещата, които харесваш.

— Ти ми обеща почтеност — отвърна Сет. — Това не е ли също част от нея?

— Да — рече Лорел малко колебливо. — Предполагам, че е така.

Когато стъпи на земята, тя го погледна, задържа силната му ръка и промърмори:

— Странен човек си ти.

После внезапно сведе поглед и мина пред него по алеята.

Когато отвори вратата и влезе в хола, Лорел остана смаяна.

— О, Каро — прошепна тя. — Великолепно е.

Малкото мизерно помещение бе украсено със свещи и вази с бели магнолии, чиито листа проблясваха на светлината като меко кадифе. Завесите бяха дръпнати встрани и привързани с гирлянди от лаврови листа — символът на щастието — а дългата маса по средата на стаята беше покрита с розови листа и жасминови стръкчета и върху нея бяха наредени сватбените подаръци. При тази гледка гърлото на Лорел се сви от вълнение и трябваше да мине известно време, преди тя да може да продума.

— Толкова е красиво — прошепна тя и притегли Каролайн в прегръдката си. — Благодаря ти, всичко е повече от… просто е съвършено.

Каролайн не успя да скрие горчивината в усмивката си, когато отстъпи леко назад и погали Лорел по бузата.

— Може и да не одобрявам този брак, но те обичам. И искам да бъдеш щастлива, това е всичко.

Тя едва сега забеляза Сет, който стоеше малко зад Лорел, но все пак достатъчно близо, за да може да чуе всяка нейна дума. По страните й избиха алени петна, но тя геройски посрещна погледа му и протегна ръка.

— Добре дошли в семейството, мистър Тейт — каза тя.

— Мис Каролайн — Сет се наведе над ръката й и тя не можеше да не му се възхити, защото лицето му не изразяваше нито неудоволствие, нито нетърпение.

После дойде ред на Софи, която ги прегърна, обляна в сълзи, като стискаше кърпичката си в шепа и преливаше от сантименталност. В следващите няколко минути Лорел целуваше бузи, прегръщаше ухаещи на лавандула рамене и се усмихваше, докато в един момент си помисли, че лицето й ще изпръхне.

Дочу познат глас и се обърна, за да поздрави Питър.

— О, Питър — радостта й бе неподправена. — Радвам се, че си тук.

— Не бих пропуснал празненството за нищо на света.

Но той не се усмихваше и устните, които докоснаха бузата й, бяха студени. Той гледаше към Сет.

— Моите поздравления, мистър Тейт. Знаете, че не я заслужавате.

— Да, знам това — отвърна Сет, като стисна ръката му. — Но по-важното е, че и тя го знае.

Сет се усмихваше непринудено и гласът му беше любезен, но Лорел усети напрежението, което съществуваше между двамата мъже. И беше благодарна, че в този момент се появи Софи, размахала кърпичката си.

— Хайде идвайте. Сватбената торта и къпиновото вино са оттатък, в трапезарията. Лорел, мистър Тейт, трябва да изпълните задълженията си на домакини.

Масата беше застлана с дантелена покривка и отрупана с магнолии, които бяха клюмнали от горещината и изпълваха стаята с тежък аромат. Стъклени купички, напълнени с газ и със запалени фитили, заемаха всички възможни свободни пространства. Сватбената торта бе леко наклонена на една страна, а украсата й от другата беше оскъдна, но всичко най-добро, което имаше леля Софи, бе извадено за случая: десертни порцеланови линийки, ръчно изработени кристални чаши, всички що-годе прилични салфетки с по-малко петна, които имаше в къщата. Ножът за разрязване на тортата бе украсен с бяла панделка, а от двете страни на тортата имаше по една кана с къпиново вино.

Сякаш роден да играе ролята на домакин, Сет взе едната кана и започна да разлива вино по чашите. Лорел сръчно наряза тортата, без каквито и да било излишни сантименталности, но почувства ръката си върху ножа леко овлажнена.

— А сега е време за тост — жизнерадостно каза Софи.

Настъпи пълна тишина.

Лорел остави ножа и безпомощно погледна към Сет. Той вдигна чашата си към нея с успокояващо цинична усмивка.

— За моята красива булка — каза той. — Дано получи от този брак всичко, на което се е надявала.

Чуха се въздишки на облекчение и одобрение, звъннаха чаши. Лорел не можеше да понесе повече злонамереното задоволство в очите на Сет и отново се зае с тортата.

Питър остави чашата си без дори да отпие от нея и се отдалечи. След малко Каролайн го последва.

— Съжалявам рече той, като забеляза загрижеността в очите й, — но това беше тост, за който не мога да пия. Нямаше ли начин да избегнете този… този фарс?

Каролайн поклати глава отрицателно.

— Тя вече беше решила, а знаеш, че когато си науми нещо, с нея не може да се говори. А и срокът на полицата за къщата изтичаше…

— И той я плати?

Каролайн кимна, а Питър стисна устни, за да преглътне гнева и безпомощността си.

Каролайн нерешително попита:

— Ас твоето проучване какво става? Има ли някакви новини?

Гласът му стана суров.

— Засега само дето никой не е чувал за него в Уайоминг.

Каролайн изглеждаше обезпокоена.

— Уайоминг все пак е доста голям щат.

— Но с много малко население — уточни Питър — и повечето хора се познават или поне са чували един за друг. Особено скотовъдците. Ако той, разбира се, изобщо е отглеждал коне, както твърди.

— Никога не е казвал, че притежава ферма. Може малко да е преувеличил или пък ние да не сме разбрали правилно.

— Или може би просто ни е излъгал.

Каролайн се хвана за гърлото.

— О, Питър — каза отчаяно тя, — може би е по-добре да не знаем. За добро или за зло Лорел е вече омъжена, ето защо си мисля, че може би трябва да приемем нещата откъм най-добрата им страна.

— Още не съм свършил с проучването, Каролайн.

— Но…

— Може би е говорил истината, когато каза, че родителите му са умрели на път към Запада. Звучи правдоподобно. Наистина много южняци тръгнаха на запад след войната и голяма част от тях не успяха да оцелеят.

Ако случаят наистина е такъв, съществува голяма вероятност местният вестник в родното им място да е публикувал скръбната вест, а в редакцията на всеки седмичник пазят теченията.

Каролайн изглеждаше ужасена.

— Дори и отпреди двадесет години?

Питър кимна.

— Някои може да имат копия дори отпреди войната. Трябва само да проверя.

Но къде точно? Не можеш да търсиш във всеки град и всеки вестник из страната!

Той се усмихна снизходително.

— Няма аз да го правя. Ще разпратя телеграми до няколко мои познати редактори, а те ще накарат някои от печатарчетата да свършат тази работа. И не е необходимо да се търси из цялата страна. Не мисля, че Сет Тейт се е спрял на Чарлстън случайно — вероятно има някаква работа насам. Така че ще започна от „Газет“, след това във „Вести“ в Савана, в „Джърнъл“ в Атланта, а после и в по-малките вестничета в тези градове… По метода на изключването.

Каролайн инстинктивно потърси ръката му.

Толкова добър приятел си, Питър. Какво щях да правя без теб?

Той отново стисна устни, като се бореше с болката в себе си.

— Ако наистина бях добър приятел, нямаше да позволя това да се случи на Лорел и на теб.

Тя го погледна доверчиво и нежно каза:

— Но ти направи всичко, което беше по силите ти.

Той рязко тръсна глава.

— Не, не всичко. Трябваше да предвидя това, трябваше да я спра. Трябваше да обера някоя банка, за да й дам парите, които й бяха нужни, или да я вържа, но да не й позволя да се омъжи за този човек…

Тя стисна ръката му.

— Не бива да се измъчваш, Питър. Нали само не сме сигурни, че всъщност мистър Тейт не е един наистина напълно почтен човек. И освен това…

С внезапен прилив на смелост, който изненада не само Каролайн, но и самия него, той хвана ръката й в шепата си.

— Каролайн, не мога да те оставя под един покрив с този човек. Лорел избра своя път, но ти си прекалено нежна и крехка, за да можеш да понесеш това. Ако изобщо бях мъж на място, много отдавна трябваше да съм те отвел оттук, но…

— Моля те, Питър! — Гласът й бе сподавен, лицето й съвсем пребледня, само очите й печално горяха. — Умолявам те да не ми говориш така. — Тя се опита да измъкне ръцете си, които той отчаяно не искаше да пусне. — А ако продължаваш да говориш така… — Думите й преминаха в едва доловим шепот, а лицето й отново възвърна цвета си. — Боя се, че ще трябва да те помоля да си тръгнеш!

Питър като ужилен пусна ръцете й и почувства как лицето му се облива в горещина.

— Но, разбира се, моля ви да приемете извиненията ми, мис Каролайн — измънка той. — Позволих си тази волност, защото бях завладян… от загриженост за всички вас. Моля да ме извините.

Тя успя да си наложи малко сковано да се усмихне, но избегна погледа му.

— А сега ме извини. Трябва да помогна на мама при сервирането.

Ръката на Питър се сви в безпомощен, съкрушен юмрук, докато гледаше как тя се отдалечава от него с накуцващата си, изпълнена с достойнство походка.

Сет следеше разговора от другия край на стаята. С присъщата му наблюдателност той бе доловил много подробности, откакто бе започнало тържеството и се изненада колко много го интересува всичко това.

— Значи такава била работата — промълви той.

Лорел бързо вдигна поглед към него.

— Коя работа?

Сет посочи с ръката, в която държеше чашата с вино.

— Твоят приятел и мис Каролайн.

— Не ми е приятел — отряза Лорел.

— Радвам се да чуя това. Вече си омъжена за мен и би ми било неприятно, ако трябва да го застрелям.

Лорел малко късно забеляза лукавото пламъче в очите му и се отпусна.

— Така или иначе, не мисля, че би трябвало да те засяга.

— О, засяга ме — тихо каза той. Блясъкът в очите му сега беше по-скоро умислен, отколкото закачлив и това накара сърцето й да прескочи. — Сега си вече моя, а аз възнамерявам да пазя това, което е мое.

— Докато ти е изгодно, разбира се — вметна тя с равен глас.

За миг в погледа му се мерна и изчезна нещо неразбираемо.

— Разбира се — усмихна се той. Погледна над главата й и промърмори: — Говорим за вълка, а той… — Поклони се малко подигравателно на Лорел и се оттегли.

Когато Лорел се обърна, Питър вече се приближаваше до нея. Лицето му беше напрегнато и сковано и той подхвана малко неловко:

— Тръгвам си вече, Лорел, и исках да ти кажа лека нощ.

— Но не и да ме поздравиш?

Лицето му помръкна.

— Мисля, че съзнаваш, че е прекалено да искаш това от мен.

— Питър, ти си най-упоритият мъж, когото познавам. Защо не приемеш факта, ме станалото е станало и не се примириш?

— Точно за същото настояваше и братовчедка ти — смотолеви той.

Лорел ококори очи от учудване и негодувание.

— Значи ти си се карал с нея? Заради мене? За нещо, което не е нито твоя работа, нито пък нейна?!

— Ако не е моя работа, тогава не знам чия е — рязко отвърна той. — Тя разчиташе на мен да не допусна да изпаднеш в беда. Как ще ме уважава сега, щом не можах дори да те предпазя да не направиш най-голямата грешка в живота си?

— Това е най-нелепото нещо, което някога съм чувала.

Питър отчаяно отмести поглед.

— Ако бях по-съобразителен, никога нямаше да се стигне дотук. Мож£ и да не съм кой знае каква партия като съпруг, но вероятно нямаше да бъдеш толкова безразсъдна, ако не трябваше да се безпокоиш за Каролайн…

— Сегашният момент е особено подходящ да мислим точно за това.

Той я погледна остро.

— Не е нужно да ми се подиграваш — и без това се чувствам ужасно. Поне щях да я отведа от тая къща, преди да доведеш тук него.

По лицето на Лорел не беше останала и следа от чувството й за хумор.

— Този човек е моят съпруг, Питър, независимо дали това ти харесва, или не. И си мисля, че това, за което намекваш, не ми харесва.

— Може и да ти се хареса — хладно отвърна той — много повече от истината. А аз ще открия каква е тя. Обещавам ти. Това е най-малкото, което мога да направя и за двете ви.

Той се наведе и я целуна до бузата, после се поклони и си тръгна. Лорел гледаше озадачено след него, но той не се обърна повече.

Ако онова, което Сет искаше да получи от Лорел, бе порядъчност, приемане в обществото, чувство за принадлежност, той можеше да е доволен тази вечер. Среброкоси дами, облечени в най-хубавите си дрехи, му се кланяха и усмихваха. Док Уедърби вдигна тост в негова чест. Началникът на полицията го нарече „синко“. Сайръс Ларс, когото Сет току-що бе убедил в своята платежоспособност, го обяви за мъжа на деня. Сет се опита да скрие усмивката си в чашата, когато си представи какво би си помислил Полковника, ако можеше да го види как си пийва с един банкер. Пиеше с банкер, смееше се с полицай, беше се оженил за дама. На моменти дори очакваше, че ще се събуди и ще открие, че някой друг е откраднал тялото му и участва в тези невероятни събития от негово име. А после, в следващия момент, всичко му изглеждаше толкова естествено, така уместно, че изобщо не можеше да си представи, че в цялата тази ситуация има нещо необичайно.

Нямаше никакво намерение да търси Каролайн, но когато се озова непосредствено зад гърба й, нямаше сили да се отмести. От всички хора, които бе срещнал, откакто беше пристигнал в Чарлстън, тя бе единствената, която все още го караше да се чувства неловко. Може би защото в нейната невинност имаше нещо, което го караше да се чувства гузен. Странно беше, че може така смело, без да му мигне окото, да гледа в очите един банкер или полицай, а когато застанеше пред тази черноока девойка, все още да изпитва усещането, че трябва да се скрие.

Когато го видя до себе си, тя се почувства също толкова неловко, колкото и той, ето защо, като забеляза, че чашата му е празна, побърза да предложи:

— Още малко вино, мистър Тейт?

Сет съзнаваше, че трябва да й даде тази възможност да се измъкне и сам да се възползва от нея, но не го направи.

— Не, благодаря. Не желая. — Той настойчиво се вгледа в нея. — Благодаря ви за гостоприемството, мис Каролайн. Знам, че не ме харесвате, но въпреки това извършихте едно много добро дело.

Каролайн се изчерви, но не отмести поглед.

— Съжалявам, че трябваше да чуете тези думи — рече тя. — Признавам, че не ви познавам достатъчно добре, за да мога да ви харесвам или не, но не бих могла да одобря един брак, сключен след толкова кратко познанство… и по толкова недостойни причини.

При последните думи тя сведе очи, а Сет спокойно отбеляза:

— Значи ви е казала.

— Лорел никога не е имала тайни от семейството. — Каролайн го погледна отново, а очите й преливаха от извинение и чистосърдечност. — Моля ви да ме разберете, мистър Тейт, не че не ви харесвам, но много обичам братовчедка си. През целия си живот тя се е грижила за мама и за мен и ние сме й задължени повече, отколкото бих могла да изразя. Самата мисъл, че някой може да я нарани…

Сет не знаеше какво да каже. Той се загледа в празната си чаша.

Тогава Каролайн тихо попита:

— Обичате ли я, мистър Тейт. Всичко би било съвсем различно, ако я обичахте…

Сет я погледна изненадано. И внезапно почувства, че повече не издържа да я гледа в очите.

— Уважавам много мис Ло… жена си.

Каролайн се усмихна.

— Това не е същото като любовта.

Сет видя как Питър се покланя на Лорел в другия край на стаята и тръгва към вратата.

— Е, госпожице, вие сигурно ги разбирате тези работи, — любезно каза той.

Каролайн забеляза посоката, в която гледаше той, и почервеня от гняв.

— Не съм сигурна, че разбирам за какво говорите.

— Естествено, госпожице, но ако разбирахте, може би щяхте да се съгласите, че това, което наричате любов, невинаги е нещо просто.

— Наистина не е — промълви тя и сведе очи. — Твърде често го бъркат с други неща — със съжаление например.

— Хайде, хайде, мис Каролайн — успокоително рече той. — Не виждам причина да ви съжалява който и да било. Вие сте една от най-силните жени, които познавам, и единствената причина, поради която вие самата не осъзнавате това, е фактът, че Лорел винаги се е грижила за вас. Но не мисля, че по този начин ви е направила добра услуга.

Поразена, Каролайн вдигна към него невярващи очи, но той само леко се поклони.

— Още веднъж ви благодаря за вечерта, госпожице.

Лорел разговаряше със съпругата на собственика на погребалното бюро, когато Сет докосна ръката й.

— Вече е късно — каза той. — Трябва да тръгваме.

Лорел се обърна слисана към него.

— Да тръгваме ли? Къде? Какво имаш предвид?

Той я хвана подръка и с хладна усмивка я дръпна малко встрани.

— Това може и да не е брак като браковете, и аз може да не съм кой знае какъв съпруг, но все пак заслужаваме една брачна нощ. И ще я прекараме в хотела.

Първата реакция на Лорел беше да откаже, но едва тогава тя осъзна: беше омъжена. Това означаваше, че трябва да прави каквото й се каже, особено по такъв въпрос. Усещането бе странно и озадачаващо, но чувството, обзело я впоследствие, бе още по-разтърсващо: тя цялата пламна от срам и същевременно потръпна от очакване, от напрежение и страх. Хотел! Значи нямаше да прекара сватбената си нощ във високото си балдахинено легло, покрито с проста бяла завивка и практична мрежа срещу комари, колкото и притеснително да бе това, а в някаква хотелска стая. В неговата хотелска стая. Имаше нещо скандално-сладострастно в това, дори нещо греховно, и все пак една такава перспектива изглеждаше някак привлекателна. Дали Сет бе уредил това, за да им спести — на нея, на Каро и на Софи — неудобството тя да го отведе в леглото си? Лорел не се бе замисляла много върху това какво ще стане, когато дойде време за лягане, но знаеше, че за всички подробности в това отношение можеше да се довери на мъжкия усет.

Почувства жаравата в гърлото и по ръцете си и беше сигурна, че и лицето й е пламнало, защото очите му я гледаха подигравателно. Тя отмести поглед.

— Ами аз… тогава ще трябва да си приготвя малко багаж.

— Леля ти вече направи това.

Тя остро го погледна, но той само се засмя.

— Ако искаш все пак да ми останат някакви пари по-добре да не караме кабриолета да ни чака повече. Плащам му на час.

Лорел почти не си спомняше как напуснаха къщата и как стигнаха до хотела. Дежурният администратор поздрави Сет с широка усмивка и му връчи ключа, като го нарече по име. После хвърли кратък, стеснителен поглед към Лорел и й каза:

— Добър вечер, мисис Тейт.

И трябваше да изминат няколко секунди, докато тя осъзнае, че поздравът е отправен към нея.

Сет я улови за ръка и я поведе към стълбището. Никой от двамата не забеляза мъжа, който се надигна от мекото канапе, където до този момент четеше вестник. Той ги проследи как се изкачват по стълбите, докато не се изгубиха от погледа му, после пъхна вестника под мишница и излезе от хотела.