Лий Бристъл
Наследницата Лорел (15)

Петнадесета глава

Когато стигна до тунела от дъбове, който водеше към Чайнатри, Лорел чувстваше, че дробовете й ще се пръснат — сякаш беше тичала седем мили дотук. Тя се приведе ниско до врата на дорестата кобила. Жал й беше така да я пресилва, но не намали скоростта. Всъщност не знаеше защо бърза толкова. Сет яздеше зад нея — чуваше тропота от копитата на коня му. Всеки момент можеше да я настигне, но не го правеше, нямаше смисъл — знаеше накъде е тръгнала. Тя съзнаваше, че не може да се откъсне, но трябваше да опита — в действителност бягаше от нещо много по-голямо и по-страшно… Но знаеше, нямаше да може да избяга.

Вътре в тунела въздухът се зеленееше, горещ и неподвижен. Всичко наоколо трептеше някак неземно, приглушено, измамно, и за миг й се стори, че това, което се случи през последните няколко часа, не беше истина. Каролайн не беше получавала писмо от Савана; Сет не беше открил семейството си; не й беше разкрил причината, довела го тук, и тя не беше разбрала за лъжите му. Баща й не беше крадец; не съществуваше никакво злато, и дори не бе тръгвала към мястото, където е заровено.

Но от истината успя да избяга само във въображението си, и то съвсем за кратко. Тя изскочи като стрела от алеята, излезе на потъналите в здрач поляни на Чайнатри и така рязко дръпна юздите, че кобилата се подхлъзна. Пред нея на стъблото на едно разкривено дърво бяха подпрени градински сечива. Тя се спусна от коня, придържайки полите си, за да не се спъне, и затича натам, без да съзнава защо. Застигна я гласът на Сет:

— Лорел, престани, по дяволите! Какво се опитваш да направиш?!

Тя се пресегна към инструментите и сграбчи една коса с къса, но тежка дръжка. Обърна се към него, запъна се с крака в земята и стисна силно оръжието, готова да замахне.

— Не се приближавай! — изфуча тя задъхано. — Не се шегувам!

— За Бога, Лорел, изслушай ме!

— Мислиш ли, че вече мога да ти повярвам? Каквото и да ми кажеш, хич не ме интересува!

Макар и бавно, той продължи да настъпва към нея — предпазливо и отмерено. Вятърът развяваше косите му, а лицето му, скрито от сенките, бе тъжно и изопнато.

— Така си решила, значи? — спокойно попита той. — С това ли искаш да ме убиеш?

Ръцете й още по-здраво стиснаха дръжката.

— Няма да те убия — отвърна тя запъхтяна. — Но ще те нараня, ако не спреш точно там, където си сега. Няма да ме победиш, Сет Тейт! Ти ме излъга, измами ме, използва цялото ми семейство, но в крайна сметка няма да спечелиш!

— Лорел, какво, по дяволите, смяташ да правиш?

— Да открия истината — нещо, което, изглежда, ти е непознато. Да разбера съществува ли това злато, или не. Знам какво е имал предвид татко в писмото си и ще открия предател ли е бил, или герой. Не можеш да ме спреш!

— За Бога, Лорел, никой не казва, че баща ти е предател! Нали са ти разказвали какво е било положението на Юга към края на войната? Баща ти е искал тия пари за теб и за майка ти, за семейството си, не разбираш ли? Просто се е постарал, както винаги, да се погрижи за вас. Направил го е от любов към теб и към майка ти.

Лорел се опита да преглътне внезапно появилите се сълзи.

— Трябва да разбера, Сет. Ако това, което казваш, е истина, ако златото е тук, то в името на всичко свято, то ще бъде мое и никой не може да ме спре.

На слабата светлина й се стори, че за миг по лицето му премина нетърпение. Той продължаваше да се приближава към нея и настойчиво попита:

— И после какво? Как ще обясниш откъде така внезапно си се сдобила с цяло състояние, и то в злато? Какво ще стане, щом се опиташ да го похарчиш или да го отнесеш в някоя банка? Това злато е от държавната хазна, Лорел. Да не мислиш, че ще ти позволят да го задържиш?

Той очевидно се опитваше да я обърка и тя гневно отхвърли изкушението дори да поразмисли върху думите му.

— За теб това никога не е представлявало проблем, нали?!

— Не, защото не възнамерявах да оставам повече тук. Просто щях да отида някъде, където никой няма да задава въпроси, да се скрия така, че никой да не може да ме открие. Това ли искаш? Сигурна ли си?

Тя се поколеба, но още не приемаше истината, която съдържаха думите му, все още се опитваше да я отрича и все повече се разгневяваше.

— Млъкни! — избухна тя. — Пак лъжеш! Мислиш си, че ще ме накараш да ти повярвам, но не можеш! Ще повярвам единствено на това, което видя с очите си, а ако златото наистина е там, то си е мое! Мое е и ще си го взема, ясно ли ти е? Не можеш да ме спреш!

— За Бога, Лорел, погледни се на какво приличаш! — Той спря и разпери ръце. — Виж какво става с теб — какво става с нас! Не ти искам златото! Не искам да знам къде се намира, не ме интересува дори дали изобщо съществува — за мен то вече няма значение! Не разбираш ли? Дойдох тук, защото бях обещал, но откакто те срещнах… Струва ми се, че още от самото начало исках да го открия най-вече заради теб, за да бъдеш осигурена. Но сега то вече не ни трябва. Зарежи го, Лорел!

Прииска й се да закрещи, да запуши уши, за да не чува лъжите му… лъжите, в които толкова й се искаше да повярва, в които не можеше да не повярва, защото наистина й бяха потребни… а и дълбоко в очите му прочете, че всъщност не са никакви лъжи.

Тя приглушено извика, захвърли оръжието си и хукна да бяга, без да вижда накъде. След миг той я настигна, дръпна я силно за ръката, повали я, притисна я под тежестта си и я обърна с лице към себе си. Тя риташе и крещеше от яд и безпомощност, опитваше се да го улучи с юмруци. Искаше да го уязви, както той я бе наранил, да му причини болка, защото не можеше да се изтръгне от ръцете му, защото го обичаше и дори сега не можеше да си наложи да престане да го обича.

В очите му прочете същото отчаяние, същото нещастие, същата болка. Той се стараеше да отбягва настървените й удари, хвана ръцете й, затисна краката й, но тя пак се изскубна и продължи да кълне с дрезгав глас, докато устните му не заглушиха виковете й. Тогава се надигна към него, притисна се в тялото му като изгубена и устните й се впиха в неговите така отчаяно, както преди малко го бе нападала. Обич и омраза се преляха и ненавистта изчезна напълно, за да отстъпи място на любовта и желанието. И на безнадеждната, отчаяна мъка.

— Лорел — пресипнало прошепна той и я притисна до болка, — знаеш ли колко те обичам? Не предполагах, че ще стане така, не мислех, че изобщо ще мога, но всъщност нямах друг избор… Както нямах и как да не те нараня.

— О, Сет — по лицето й се стичаха сълзи, — защо не ми каза за златото? Защо ме излъга?

Той вдигна глава и я погледна. Лицето му беше отчаяно, очите му бяха потъмнели от болка, и само като го погледнеше, тази болка преминаваше и у нея.

— Да, Лорел, трябваше да го направя.

Помогна й да се изправи, като я придържаше за раменете. Гърлото й бе пресъхнало, краката й трепереха и беше принудена да търси опора в него. Той внимателно я наблюдаваше и погледът му сякаш прониза душата й, когато й каза:

— Човекът, който ме отгледа, който ми каза за това злато… се казваше полковник Айк.

Тя го изгледа втренчено. Питър й беше разказвал за полковник Айк и за някакъв си Брейди. И през цялото време това някак неясно и мъгляво дремеше в подсъзнанието й… но тя всъщност не правеше точната връзка. Или може би не пожела да я направи.

Той бавно притвори очи, сякаш го прониза остра болка.

— О, Лорел, още ли не можеш да разбереш? Не знаеш ли кой съм аз?

— Не — прошепна тя. И макар че всичко вече си идваше на мястото и ставаше очевидно, пак повтори: — Не…

Той отвори очи и тъжно я погледна.

— Не можех да ти кажа за златото, без да ти обясня откъде знам за него. А и откакто съм дошъл тук, все се опитвам да забравя това.

Повдигна ръка, сякаш искаше да приглади кичур от разрошената й коса, но отново несигурно я отпусна. Гласът му натежа.

— Това, което ти казах, доколкото изобщо ти казах нещо, е вярно — родителите ми наистина са загинали, когато сме се преселвали на Запад, и аз наистина се казвам Сет Тейт. Но след като Полковника ме намерил, дълги години не знаех истинското си име, а трябваше да ме наричат някак.

Очите му трепнаха, отместиха се встрани, после пак я погледна.

— И още нещо, което ти казах, Лорел, също се оказа вярно, макар че по онова време и аз самият не съм го знаел. Аз наистина се върнах тук, за да намеря своя дом, семейството си, да открия кой съм всъщност… Нещо, което там, на Запад, не можех да направя. Златото беше само поводът. Погледни… — Той нежно обгърна рамото й и тя се обърна. — Виж какво правих тук през последните седмици. Допреди малко и аз самият не го съзнавах. Мислех си, че търся златото, но всъщност не е било така.

И под удължените сенки в здрача Лорел съвсем ясно видя нещо, което досега в заслепението си не беше забелязала. Бурените и шубраците бяха разчистени, земята беше гладка и изравнена. Наклонената ограда край гробището беше изправена и прясно боядисана, самите гробове — разчистени от плевелите и отломките. Нямаше ги нито натрошените тухли, нито прогнилите дървени подпори, нито срутените стени. Поточето, което преди криволичеше из ливадата, сега бе почистено и течеше на воля. Циферблатът на стария слънчев часовник, така дълго лежал под развалините, сега бе поставен отново на мястото си. Сет не беше търсил миналото. Беше разчиствал място за бъдещето.

Лорел пак се извърна към него, изпълнена с болка и несигурност. Обичаше го повече от всякога, но се боеше, че това няма да е достатъчно.

— Тук името ми е Сет Тейт — каза той. — Тук имам и дом, и семейство, а сега, както се оказва, имам дори и минало, и пари, с които да изградя бъдещето си. Ето защо това злато вече не ми трябва. Но там, на Запад, се казвам Пийч Брейди, затова не можех да ти кажа за златото, когато то имаше значение за мен. И точно затова за нас вече е твърде късно.

Изглежда, бе дочул приближаващия се конски тропот много преди нея. Нямаше време за догадки и размишления, не можеше да се отрича неизбежното — тя прекрасно знаеше какво ще стане, когато конниците пристигнат и усещаше как с всеки удар на сърцето й времето, което им оставаше, изтичаше.

— Сет — стисна ръката му тя, — може и да не е твърде късно! Аз знам къде е златото. Макар и неволно, майка ми е оставила указание къде е то. Можем да го вземем и да избягаме.

Но той рязко поклати глава.

— Не смяташ ли, че и на мен ми се е искало да ти го предложа? Мислил съм да го направя десетки пъти, откакто разбрах, че някой ме следи и че е само въпрос на време, докато… Мислех си, че щом успея да открия златото, ще те взема със себе си, дори и да трябва да те отвлека, и ще отидем някъде — в Мексико или в Канада, или може би дори в Европа… Но ти не можеш да напуснеш това място, да изоставиш семейството си. А и… — с широк, непринуден жест на ръката си той обходи всичко наоколо. — Изглежда, през цялото време съм съзнавал, че и аз самият няма да си тръгна. Тук е моят дом. Омръзна ми вече да бягам.

Тя се овеси на ръкава му.

— Не бъди глупак, Сет! Няма значение какво си вършил в миналото си, важното е какво вършиш сега! Сега разбирам, че си се опитвал да ни помогнеш, че дори… дори когато си ме лъгал, всъщност си се опитвал да ме закриляш.

Тя хвърли отчаян поглед през рамото си и видя, че идват — силуетите им се очертаваха в мрачния тунел като стигийски караул. Бяха трима, единия веднага го разпозна по униформата — полицейският началник Хендерсън. Тя разтърси Сет за рамото.

— За Бога, Сет, скачай бързо на коня! Бягай! Ще им кажа, че… Ще измисля нещо. Ще ги забавя. Просто тръгвай!

Но той дори не помръдна. Само я гледаше и очите му, въпреки мъката, която го изпълваше, нежно се усмихваха.

— Съжалявам, Лорел.

— Имаме нужда от теб, Сет… Аз имам нужда от теб! Просто не можеш да се откажеш!

Той я целуна нежно по челото и прошепна:

— Лорел, забрави за златото. То ще донесе само нещастие на всеки, който го докосне. Каквото и да стане, ти си оставаш съпругата на Сет Тейт. Ще се погрижат за теб.

Тя го погледна, изгубила всякаква надежда, и в този миг сякаш целият се запечати в душата й — извивката на веждите му, разпиляната от вятъра коса, болката, изгаряща очите му, докосването на пръстите, стиснали ръката й, шепотът на диханието му… Сет. Толкова кратко бе неин, единственият мъж, когото бе обичала. А вече беше твърде късно.

 

 

Питър можа да повярва в това, което се беше случило през последните два часа, едва когато навлязоха в тунела на алеята, водеща към Чайнатри и видя двата вързани коня. Едва тогава разбра, че не преследват нещо несъществуващо; че Сет Тейт наистина е тук. Сет Тейт беше Пийч Брейди, легендарният разбойник, за когото пишеха и по книгите. Още от самото начало предчувстваше, че нещо около Сет Тейт не е наред, но никога не бе очаквал чак такова нещо… никога дори не си беше представял, че ще е нещо толкова важно, толкова истинско.

Когато съзря Лорел, за пръв път откакто бе изтичал към полицейския участък на ъгъла на Мийтинг стрийт, той се замисли какъв удар може да бъде за нея истината — за нея, за Каролайн и за мис Софи. Сет Тейт беше скандално известният разбойник Пийч Брейди и Питър беше успял да открие следите му. Статията, която възнамеряваше да напише за залавянето му, щеше да му открие пътя към славата и парите. Нов същото време публикацията в „Газет“ щеше да унищожи и опозори хората, които обичаше най-много на света.

Питър се опита да съчетае противоречивите си интереси. Трябваше да извести света за Пийч Брейди — това бе негов дълг. Но по стечение на обстоятелствата изпълнението на този дълг, макар че щеше да му донесе заслуженото признание, което досега все не идваше, щеше да нарани не само Лорел, но и Каролайн, и Софи. Опита се да докаже пред себе си, че в крайна сметка те щяха да са му благодарни, задето е разкрил змията в пазвата им — защото с човек като Пийч Брейди едва ли можеха дълго да живеят в сигурност. Значи нямаше избор. Те просто трябваше да го разберат.

Стигнаха в Чайнатри и спряха в сянката на порутените комини. Двата коня бяха вързани за един нисък клон. В далечината, на по-малко от петстотин метра, Лорел и Сет стояха неподвижно в здрача и ги наблюдаваха.

— Добре би било да се окажете прав, Бартън — каза инспектор Хендерсън. — Трябва да ви кажа, че цялата тази ситуация ме кара да се чувствам неловко.

Питър усети как мускулите на гърба му се стегнаха.

— Защо пък аз — намуси се той. — Аз нямам нищо общо с тази история. Само предадох какво телеграфира шерифът от Уайоминг.

Касиди спря коня си до Хендерсън и спокойно се намеси:

— Той е, господин началник. Отдавна преследвам него и съдружника му, полковник Айк.

Очите на Хендерсън се спряха върху него, после се отместиха. В гласа му прозвуча примирение:

— Тогава, изглежда, е време да си свършим работата.

— Въоръжен ли сте, инспекторе? — попита Касиди. — Аз имам оръжие, ако имате нужда от подкрепа.

Полицейският началник остро го изгледа.

— Със случая ще се занимая аз, Касиди, от вашия револвер няма да има нужда. Разреших ви да дойдете с нас от благосклонност. И не е зле да помните това.

— Моите уважения, сър, но този човек е прочут бандит и обикновено носи оръжие. Не знаете какво може да направи…

— Приемете и моите уважения — сряза го Хендерсън. — Аз съм седял с този човек на една маса и няма да насочвам безпричинно револвер срещу него. Искам всичко да мине гладко и спокойно, без да засегнем мис Лорел. Сам Бог знае, че душевната болка ще й бъде предостатъчна. — И той смуши коня си.

От думите на инспектора сърцето на Питър се сви. Да, този мъж наистина беше разбойник, но колкото и да се мъчеше, не можа да се сети откакто Сет пристигна в града, да е извършил и едно нещо, за което да трябва да бъде арестуван. Беше запазил покрива над главите на дамите Синклер. Беше си спечелил възхищението на Каролайн. Беше направил Лорел щастлива…

Все пак в Уайоминг полицията го търсеше и Питър не беше отговорен за това — само допринасяше за залавянето на един престъпник. И той подкани коня си да последва инспектора и Касиди.

Лорел ги наблюдаваше как се приближават и все по-силно стискаше ръката на Сет.

— Моля те — настоя тя. — Умолявам те, Сет, тръгвай! Ще дойда при теб, където и да си, само, моля те, тръгвай, преди да е станало твърде късно!

Той едва се усмихна.

— И да ме застрелят в гръб? Нямам никакво намерение да се явя пред Създателя по такъв начин. — После стана сериозен. — Не искам да ме запомниш така.

— Сет…

— Не. — Той решително вдигна ръка и изтри едно петно от бузата й. Вече не се усмихваше, очите му бяха сериозни. — Знам какво е непрекъснато да бягаш, Лорел, и не искам да живееш така. Не искам ние да живеем така.

Това беше краят. Лорел вдигна очи и видя как инспектор Хендерсън слиза от коня си и тръгва към тях. След него вървяха още някакъв мъж, когото Лорел не познаваше, и Питър.

Питър!

— Добър вечер, господин началник — каза Сет, после погледна над главата на Хендерсън и устните му застинаха в подобие на усмивка. — О, Бартън?

Полицейският началник Хендерсън изглеждаше някак скован, но срещна очите на Сет… и ръката му се плъзна към дръжката на револвера.

— Изглежда, в Уайоминг има заповед за задържането ви, Тейт — каза той. — Дошъл съм да ви прибера.

Сет само кимна.

— Не съм въоръжен, господин началник. И няма да окажа съпротива.

— Това е добре. — Гласът на Хендерсън звучеше тъжно. — Не ми се ще да има стрелба около мис Лорел. Ще трябва да ви сложа тия белезници.

Когато Сет пристъпи напред и протегна ръце, Лорел не можа да издържи повече и сграбчи Хендерсън за ръката.

— Инспекторе… Джак! — умоляваше го тя. — Как можеш да направиш това?! Знаеш, че е грешка! Трябва да е грешка! Не можеш…

По лицето му се изписа искрено съжаление.

— Трябва да си върша работата, мис Лорел, макар че често не ми се иска. Много съжалявам. — Той погледна Сет, докато му слагаше белезниците. — И вие също, Тейт. Никога не бих повярвал…

На Лорел й се прииска да изкрещи, да хукне подир тях, да се хвърли на врата на Сет и да не го пусне. Искаше да го успокои, да му обещае, че всичко ще бъде наред, че тя ще направи нещо, всичко, каквото и да е, за да го освободи. Но дъхът й бе секнал и не се довери на гласа си.

Обляна в горчиви сълзи, тя видя как полицейският началник помогна на Сет да се качи на седлото, после пое поводите на двата коня и ги насочи към алеята. Сет не се обърна да я погледне за последен път.

Някъде зад себе си дочу поскърцване на кожа, звън на юзди. Някой слезе от коня си и се приближи към нея.

— Хайде, Лорел. Ще те отведа вкъщи.

Питър я докосна по рамото, но Лорел се отдръпна. Пелената от мъка, която я беше обвила, се вдигна, чувството за вцепеняваща загуба стихна и щом погледна към Питър, картината й се представи в ледената си яснота.

— Значи ти-и! — проточи тя с дрезгав глас. — Трябва да си бил ти! Каролайн ми каза, че го проучваш, но не спомена…

— Тя не знаеше — призна Питър. Не смееше да срещне очите й. — Получих телеграмата едва днес следобед. Слушай, Лорел, знам, че си засегната, но в крайна сметка всичко ще е за добро.

Лорел замахна и го зашлеви с такава сила, че той политна назад.

— Как смееш! — изфуча тя. — Как смееш да преценяваш кое е добро за мен и кое не! Как смееш да се бъркаш където не ти е работа! Как смееш да стоиш пред мен и да ме гледаш в очите…

— За Бога, Лорел, та той е бандит!

— Така ли?! — развика се тя. — А на тебе, Питър, какво ти е направил? Да не би зад гърба ти да се е ровил в миналото ти? Ако го беше направил, може би щеше да открие някои интересни нещица, нали? Да не би да се е представял за твой приятел, а в същото време да те е клеветил и да те е лъгал зад гърба ти?!…

— Лорел, не съм…

— Махай се от очите ми! — Тя яростно го заблъска в гърдите. — Хайде, отивай да пишеш статията си, нали само това те интересуваше от самото начало?! Е, хайде, историята е твоя! Нос нея и ще си останеш! Хайде, махай се, остави ме на мира!

Питър изглеждаше измъчен и се чувстваше отвратително.

— Не мога да те оставя сама тук, Лорел.

Но всяка нейна дума звънтеше от презрение и ярост, когато му отговори:

— Ако все още си тук, когато се кача на коня си, не отговарям какво може да се случи! — И тя повдигна полите си и го отмина.

Питър остана на мястото си с лице, сгърчено от болка, а зад него Касиди тихо промълви:

— Може би ще е най-добре да тръгнете напред, сър. Аз ще придружа младата дама.

Питър се поколеба още малко, после заговори тихичко на себе си:

— Да, ако остана, май ще причиня само неприятности. — Той се покачи на седлото. — По-добре да отида да подготвя мис Софи и Каролайн за станалото.

Касиди изчака Питър да премине в лек галон по алеята и обърна коня си. Лорел стоеше до кобилата си, притиснала глава към гривата й — може би за да скрие сълзите си, а може би се опитваше да не припадне. Касиди почтително слезе от коня си на няколко метра от нея и пристъпи напред. Когато го чу, тя се стегна и изправи глава. Мисълта й трескаво работеше. Съдията Каспър! Той беше стар приятел, бе срещал Сет няколко пъти и го харесваше. Той щеше да я изслуша. Щеше да й помогне. Трябваше да й помогне.

Касиди проговори:

— Мога ли да ви помогна, госпожо?

— Само ако познавате добър адвокат. — Тя хвана стремето и се приготви да възседне кобилата.

— Аз действително познавам доста адвокати, но се боя, че никой от тях вече не може да помогне на съпруга ви.

Тя остро го погледна.

— Кой сте вие всъщност?

Той извади от джоба си служебна карта.

— Казвам се Едгар Касиди, от Детективска агенция „Пинкертън“. По следите съм на Пийч Брейди още от Уайоминг.

Лорел настръхна.

— Тогава нямам какво повече да ви кажа.

Той се усмихна.

— Разбирам чувствата ви, госпожо. Аз самият нямам нищо лично против Пийч Брейди и простете ми, но ще ви кажа, че трябва да има много добрина у човек, успял да спечели привързаността на жена като вас.

Лорел го зяпна.

— Аз лично — продължи Касиди — винаги съм смятал, че за повечето неща, за които Брейди беше набеден, е виновен партньорът му, полковник Айк. Сега Полковника е мъртъв и Брейди, изглежда, само е искал да се върне на Изток и да започне нов живот. И дори е успял. — Той поклати глава. — Много жалко.

Лорел се разколеба.

— Тогава защо го последвахте на Изток? Какво търсите тук?

— Искате да кажете с ония двамата ли? — Той кимна към пътя, по който се бяха изгубили Питър и полицейският началник, и отново се усмихна леко. — Това беше просто едно щастливо съвпадение. Престъпленията на Пийч Брейди не ме интересуват, не влизат в моя случай. През всичките тия години аз бях по следите на Полковника и на златото, откраднато от държавната хазна.

Сърцето на Лорел натежа и сякаш замря. Тя се опита да запази изражението си непроницаемо, но той явно бе доловил нещо, защото меко се усмихна.

— Той ви е казал за златото, нали? Знаех си, че ще ви каже. Виждате ли, това е единствената причина, поради която съм тук. Да разпитам Пийч Брейди за златото. — Той погледна към небето. — И мисля, че ще е по-добре да го направя час по-скоро. Вече почти се стъмни, така че, ако сте готова, с удоволствие ще ви придружа до града.

Но Лорел не се помръдна. Стоеше, стиснала поводите в ръце, а вените й отчаяно пулсираха.

— Какво ще направят със съпруга ми, мистър Касиди?

— Първо, ще трябва да го екстрадират. Тази процедура е продължителна, сложна и струва скъпо. Но тъй като Брейди — или Тейт — не е извършил никакво престъпление на територията на Южна Каролина, не могат да го съдят тук.

Лорел с мъка зададе следващия въпрос:

— А после?

Касиди сведе очи.

— Правосъдието по границата се раздава скоростно, госпожо, а някои от престъпленията, в които го обвиняват, са углавни.

— Искате да кажете, такива, за които се полага смърт чрез обесване?

Той не отговори веднага.

— Разбира се, ако реши да сътрудничи в разследването ми, аз с удоволствие ще се застъпя за него. За моите работодатели ще бъде от много по-голямо значение да си върнат златото, отколкото да обесят един разбойник особено след като вече е тръгнал по правия път.

Зашеметена от ужас, Лорел веднага се хвана за фразата:

— Вашите работодатели ли?

— Да, госпожо. Министерството на финансите на САЩ — каза Касиди. — Най-дългата ръка на закона, както някои го наричат.

Той се обърна към коня си и добави:

— Разбира се, той може да не знае къде е златото. В такъв случай няма да мога да му помогна.

— Почакайте! — отривисто викна Лорел, притисна длани към слепоочията си и се опита да размисли.

Касиди се обърна и я погледна.

— Ами какво ще стане, ако получите златото — цялото. Не само информация къде се намира, а самото злато… Какво бихте могли да направите за съпруга ми тогава?

Той присви очи.

— Госпожо, има ли нещо, което трябва да ми кажете?

Тя задържа погледа му.

— Отговорете на въпроса ми.

Той доста дълго размишлява, на Лорел й се стори цяла вечност, и най-сетне каза:

— Подобни сделки непрекъснато се сключват. Ако единственият начин да получим златото е една амнистия за Пийч Брейди, то си мисля, че това не би било толкова трудно да се уреди. Вие, естествено, разбирате, че не бихме и могли да помислим за такова нещо, докато златото не ни бъде предадено, нали?

Лорел отпусна повода, приближи се до купчината инструменти, оставени от Сет и избра сред тях една лопата. Касиди я последва. Прекосиха двора до съсухрения разклонен дъб, заобиколиха го откъм източната му страна, после тя се отдалечи на три стъпки от ствола му и подаде лопатата на Касиди.

— Започвайте да копаете, мистър Касиди — каза тя.

— Не, госпожо Тейт. Или по-скоро трябва да кажа госпожо Брейди? — Касиди се засмя и измъкна револвера от вътрешния джоб на сакото си. — Вие започвайте да копаете.