Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Legasy, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,7 (× 23 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
Еми (2020 г.)
Корекция и форматиране
epsilon (2020)

Издание:

Автор: Лий Бристъл

Заглавие: Наследницата Лорел

Преводач: Илиана Костова

Година на превод: 1994

Език, от който е преведено: английски (не е указано)

Издание: първо

Издател: ИК „Бард“

Град на издателя: София

Година на издаване: 1994

Тип: роман (не е указано)

Националност: американска

Редактор: Анелия Христова

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/14206

История

  1. — Добавяне

Осемнадесета глава

„ЗЕМЯТА СЕ НАДИГА“ — гласеше заглавието, — „ЧАРЛСТЪН СЕ ЛЮЛЕЕ“. Името на автора — Питър Бартън.

А заглавието на втора страница, с по-дребен шрифт, беше: „Известен бандит загива при земетресението“. Отново от Питър Бартън.

Известният в Запада разбойник Пийч Брейди бе арестуван в четвъртък от тукашната полиция и бе отведен в чарлстънския затвор в очакване да бъде екстрадиран в родния му Уайоминг, където има заповед за арестуването му по обвинения във влакови и банкови обири и конекрадство. При първите трусове, около девет и петнадесет, килиите били отключени и много затворници, сред които и Пийч Брейди, успели да избягат. Свободата му обаче била краткотрайна, защото по-късно Брейди бил открит мъртъв под развалините на една стена на Мийтинг стрийт и погребан в общ гроб наблизо. По време на земетресението в затвора е имало близо тридесет задържани. Трима са загинали в сградата, затрупани от развалините, а със смъртта на Брейди общият им брой възлиза на четирима.

Лорел седеше на верандата в здрача, вестникът лежеше отворен в скута й, а тя се люлееше напред-назад. Светлината бе твърде оскъдна за четене, но това не й пречеше. Думите сякаш бяха жигосани в съзнанието й.

От земетресението беше изминала цяла седмица, но вестникарските преси едва сега започваха да се въртят. За по-гол ямата част от света статиите на Пит щяха да бъдат първото известие за трагедията и драмата, която преживя Чарлстън през последните седем дни.

Едва сега обстановката постепенно започваше да се нормализира. Преди два дни Софи успя да докара няколко момчета да разчистят отломките, да поставят подпори и къщата да стане що-годе годна за живеене. Дъждът бе повредил салона, а вместо стъкла закриха прозорците с пергаментова хартия, но все пак си бяха у дома.

Но Лорел не се чувстваше у дома си. Това не беше нейният дом.

Каролайн и Софи вече нямаха нужда от нея, и може би никога не бяха имали. През изминалата седмица те показаха на какво са способни, когато се наложи, и явно бяха в състояние да се грижат за себе си. Каролайн все още работеше до късно в болницата. Софи организираше приюти, участваше в събирането на дрехи и в работата на комитетите за помощ на пострадалите. Именно тя бе успяла да накара работниците да поправят покрива, за да могат да се настанят вкъщи. Лорел не беше свършила почти нищо. Само седеше, люлееше се и потъваше в спомени.

Непрекъснато си спомняше как изглеждаше Чайнатри вечерта преди земетресението. Как Сет бе разчистил всичко, така че тя за пръв път успя да съзре първоначалния замисъл на плантацията… Спомняше си още как веднъж той изрази желание да я възстанови, да я превърне в конеферма… Тогава й се щеше да се изсмее, но сега си мислеше: „Можехме да го направим. Можехме да започнем отначало, да го изградим наново… Можехме да изградим нашето бъдеще“. А тогава не бе посмяла да отхвърли миналото — беше прекалено уплашена, за да повярва в бъдещето… докато не стана твърде късно.

— Лорел, скъпа — Софи стоеше на прага зад гърба й. — Влез вътре и ела да хапнеш. Седиш тук вече часове.

Лорел с мъка се помръдна и пророни:

— Не, благодаря, лельо Софи. Не съм гладна.

— Трябва да хапнеш нещо, скъпа. — Софи излезе на верандата с угрижено лице. — Не можеш просто да седиш тук и да се топиш. Мистър Тейт не би искал това.

Лорел едва се усмихна.

— Да — съгласи се тя. — Наистина не би искал.

Знаеше, че леля й е права. Глупаво беше да седи и да мечтае какво би могло да бъде, да си спомня за неща, които всъщност не са били точно така. Просто нямаше сили да прави нещо друго. Не сега. И може би още дълго нямаше да може.

Звукът на приближаваща се карета накара и двете да вдигнат глави. Улиците съвсем наскоро бяха разчистени за движението и звукът на колела и конски тропот все още привличаше вниманието.

— Това пък кой ще е? — учуди се Софи, когато закритата кола спря пред тяхната къща. — И точно по време за вечеря. Винаги става така, нали? Но кой от нашите познати може да има такава карета?

Лорел сви вежди и се понадигна. Стори й се, че има нещо познато в тази огромна, елегантна карета. Кой от познатите им можеше да има такава? В този град само един човек имаше такава кола…

Тя бавно стана и за пръв път от седмица насам усети любопитството й да се пробужда. Вратичката се отвори и отвътре се показа Питър. Ръката му още беше в шина, но иначе изглеждаше почти напълно възстановен. Той се запъти по алеята към тях.

Софи промърмори:

— О, боже! Ще отида да сложа още един прибор на масата. Надявам се да има достатъчно… — Тя се обърна и потъна в къщата.

— Питър — каза Лорел, оглеждайки каретата зад него, — това не е ли екипажът на мис Елзи? Какво търсиш в каретата на тази жена?

Той стисна ръката й за поздрав, наведе се и я целуна по бузата.

— Тя ни я даде назаем, Лорел.

— На вас? Кой друг е с тебе? И защо ти е, за Бога, да взимаш назаем дамска карета?

Вратичката отново се отвори и тя видя някакви хора да слизат, но не можа да познае кои са.

— Лорел, довел съм ти гост — каза Питър.

Едва сега Лорел забеляза колко странно блестят очите му и уморено се извърна настрани.

— О, Питър, недей, моля те! С никого не искам да се виждам сега. Не биваше да водиш хора, без да ме предупредиш. В момента не съм в състояние да се срещам с никого.

Тя тръгна да влиза в къщата.

— Ако все пак решат да останат, ще трябва да уведомиш леля Софи. Предай им моите извинения. Кажи, че ме боли глава.

Питър нежно я хвана за ръката.

— Не мисля, че ще искаш да направя това. — В гласа му се долавяше такова напрежение, изражението му беше толкова особено, че тя не се възпротиви, когато той бавно я обърна назад.

Полицейският началник Хендерсън точно заобикаляше каретата, внимателно подкрепяйки някакъв мъж с патерици по неравната каменна пътека. Мъжът беше брадясал, русата му коса бе разрошена, дрехите му — избелели, кърпени и не по мярка. Той вдигна глава и очите им се срещнаха.

Сърцето на Лорел замря. Викът, който се изтръгна от нея, замря в гърлото й и без да се усети, тя вече тичаше по стъпалата с развени поли и протегнати напред ръце.

Бедната патерица изтрополи на земята и той бурно я притисна към себе си. Беше отслабнал, но прегръдката му бе все така силна. От болестта страните му бяха бледи, на челото си имаше бяла превръзка, но беше жив!

— Сет! — възкликна тя.

Притисна длани към брадясалото му лице, прокара пръсти през косите му, като го целуваше между радостните си хлипания. Не я беше грижа нито кой ги наблюдава, нито къде се намират, нито пък кой може да ги види. Беше се вкопчила здраво в него, а той шепнеше името й и я целуваше отново и отново.

Най-сетне Лорел се отдръпна, с очи, все още замъглени от плач, огледа го и можа да каже само:

— А кракът ти?

— Добре е. Докторът го намести в шина и каза, че ще се оправи.

Тя докосна превързаното му чело, после наболата по бузите му мека брада, устните му, които й се усмихваха…

— Сет! — промълви тя — Сет…

Началникът тихо я прекъсна:

— Той все още е доста слаб, мис Лорел, но ще се оправи.

Тя се обърна към него, но в главата й нахлуха толкова мисли, че не можа да каже нищо. Хендерсън се засмя, наведе се да вдигне патерицата и едва тогава тя успя да се съсредоточи.

— Но нали вие… Аз мислех, че той е мъртъв! — извика Лорел. — Пише го във вестника, а и името му беше в списъка на загиналите!

— В списъка беше името на Пийч Брейди — отвърна Хендерсън с равен глас. — Аз самият го вписах. И колкото до мен, същото ще кажа и на всеки служител на реда, който ме попита — Пийч Брейди загина при земетресението през 86-та. Що се отнася до Сет Тейт… — Той подаде патерицата на Сет, който неохотно пусна ръката на Лорел, за да я поеме. — За него мога да кажа, че е истински герой. Този град има нужда от такива като него. — Но лицето му посърна и веднага добави: — Щеше ми се да може да остане тук, но нещо ми подсказва, че тоя Касиди от агенция „Пинкертън“ няма да прояви такова разбиране.

Напълно слисана, Лорел отмести невярващите си очи от полицейския началник към Сет и изражението на лицето му я смая. То беше угрижено, изпълнено с несигурност и тъга и той каза задавено:

— Никога не съм искал да ти причиня това, Лорел. Никога не съм искал да те моля за такова нещо. Но ако останем тук, оня човек от „Пинкертън“ ще ни връхлети като ястреб върху двойка зайци. Трябва да напусна Чарлстън и дори нямам представа къде ще отида. Но трябва да знам… Трябва да те попитам… Ще дойдеш ли с мен?

Очите на Лорел плувнаха в сълзи.

— И накрай света — прошепна тя, обви ръце около него и го притисна към себе си за миг — един безкраен миг — после отстъпи назад. По лицето му се изписаха възторг и облекчение и чисто, неподправено обожание, което накара дъха й да секне и я изпълни с щастие.

Тя хвърли бърз поглед към началника и към Питър, които стояха до него, после бързо каза:

— Но няма нужда да си тръгваш оттук, щом не искаш. И двамата няма нужда да се махаме. Касиди… е мъртъв. Земетресението… Не можах да му помогна. Той загина.

Чертите на Сет се изостриха от любопитство, а Литър изглеждаше поразен. Началникът само кимна.

— Изгубихме толкова добри хора. Ще трябва да пиша на шефовете му, стига да разбера кои са. — И той загрижено погледна към Лорел. — Може би, когато малко се възстановите, мис Лорел, ако не ви представлява трудност, ще можете да ми разкажете някои подробности?

— И на мен също — промърмори Литър.

Лорел преглътна и кимна. Сега просто не можеше да се впуска в тази ужасна история. Сега, когато Сет беше до нея, жив и здрав, бе време да се празнува.

Тя се обърна към него и каза строго:

— Никой от вас все пак не ми обясни какво търсите в колата на… на тази жена?!

— Хайде сега, Лорел, не се гневи. Мис Елзи беше така добра да се грижи за него — побърза да обясни Литър. — Както знаеш, нейното заведение почти не пострада и тя ни предостави някои от стаите си за ранените…

Сет се засмя с онази своя прекрасна, едва доловима, добре позната усмивка.

— Да, знам, че ме помоли да не стъпвам повече там — рече той, — но си помислих, че този път ще ми простиш, нали?

— О, Сет! — Лорел го прегърна, този път по-леко, мислейки за ранения му крак. — Не разбирам. Нищо не разбирам.

Хендерсън се намеси:

— Трябва да си тръгвам мис Лорел… — Тон повдигна шапката си към нея, после кимна на Сет: — Тейт, желая ви всичко най-хубаво.

Сет го погледна сериозно.

— Благодаря ви.

— Мисля, че мис Каролайн скоро ще свърши работата си в болницата. Ще ида да видя дали не мога да я придружа до вкъщи — измъкна се и Питър.

Най-накрая Лорел и Сет останаха сами.

— Лорел — дрезгаво започна Сет, — има толкова неща…

— О, Сет — каза Лорел едновременно с него, — поел си такъв риск! Не е трябвало да оставаш тук, трябвало е да…

— Не можех да си отида?

— Мислех, че съм те изгубила завинаги…

— Не успях да ти кажа…

— Обичам те — задъхано прошепна Лорел. — Наистина те обичам, Сет!

— Точно това исках да ти кажа — нежно промълви Сет. — Не можех да си тръгна, преди да съм ти го казал.

Мигът беше прекалено трогателен за прегръдка, така откровен, че думите бяха излишни, и толкова сърцераздирателен, че просто ги изгаряше и не можеше повече да продължи.

Лорел леко притисна чело към рамото му.

— О, Сет — прошепна тя, — има толкова много неща, които трябва да ти разкажа. Касиди, златото…

— Какво злато? — спокойно я прекъсна той.

Тя го погледна и промълви:

— Разбираш ли какво означава това, което казваш?

— Една нова възможност — сериозно потвърди той. — Един нов живот и за двама ни, ако все още ме искаш.

Тя вдигна към него искрящи очи, усмихна му се и прошепна:

— Добре дошъл у дома. Макар и това да не е истинският ти дом, нито пък моят. О, Сет, искам да възстановим Чайнатри, точно както ти казваше. Не както е било преди… А да го направим наше. Нашият дом.

— Нашият дом — отвърна Сет — е навсякъде, където си ти.

Очите им се срещнаха и те дълго стояха, впили поглед един в друг. После Лорел обви ръка през кръста му, пое патерицата и тръгнаха към къщата, най-сетне заедно.

Край