Лий Бристъл
Наследницата Лорел (13)

Тринадесета глава

— Естествено, че ви разбирам, мис Синклер — каза с усмивка Едгар Касиди. — Не бих поискал от вас да се разделяте със семейните си реликви, дори не би ми хрумнало подобно нещо. Но ще се учудите какви съкровища биха могли да стоят забравени на тавана ви — стари вещи и разни захвърлени дреболии, които вие може да смятате за боклуци, но те биха могли да ви донесат доста добра печалба — под съответното вещо ръководство, разбира се.

Софи въздъхна многозначително и пак погледна визитката, която той й бе дал. Пред тях бе поставен поднос със сладки и две чаши чай, от които се издигаше нара. Толкова рядко й идваха гости от друг град, че смяташе подобна почерпка за най-малкото, което би могла да предложи. А мистър Касиди, естествено, бе дошъл с възможно най-добри препоръки. Силвия Кларк от Ричмънд и Доротея Монтгомъри от Атланта се бяха възползвали от услугите му и според самия него бяха извлекли голяма полза от това.

— О, не съм сигурна, мистър Касиди — рече тя. — Хич не ме бива по деловите въпроси… Така ми се иска племенницата ми сега да беше тук, но… — на бузите й се появиха трапчинки и тя леко се изчерви. — Тя е на кратко сватбено пътешествие.

— В такъв случай, моите поздравления. Щом предпочитате да разговарям с нея или дори със съпруга й, ако нямате някой друг по-близък роднина по мъжка линия, с удоволствие ще дойда пак, когато вие кажете. Ще бъда в Чарлстън няколко седмици, защото имам работа и с други клиенти тук.

Той започна да се приготвя, да си върви и Софи побърза да каже:

— Не — лицето й доби съсредоточен израз. — Като си помисля, най-добре би било Лорел изобщо да не знае нищо за това.

Мистър Касиди се усмихна.

— Разбирам ви. Искате да използвате парите, за да й купите хубав сватбен подарък, предполагам. Със сигурност можете да разчитате на пълната ми дискретност.

Това, което в крайна сметка повлия на Софи, беше думата „печалба“, наред с неговото предложение да разговаря със съпруга на Лорел. Все още не можеше да забрави горчивите упреци на Каролайн, че Лорел нямаше да е принудена да сключи такъв скандален брак, ако Софи не беше толкова разточителна, и още й беше болно от това. Макар да не се противопостави на брака, както Каролайн — в края на краищата мистър Тейт беше наистина добър човек — тя не искаше никога повече да се споменава, че се била възползвала от Лорел или от благосклонността на някакъв непознат. Таванът беше задръстен с кутии и пакети, които не беше поглеждала от детството си, а толкова хубаво щеше да бъде да разполага със свои собствени пари. Пари, които щеше да е спечелила сама.

Тя се усмихна на мистър Касиди.

— Ще огледам тавана още днес следобед. А сега заповядайте, мистър Касиди, изпийте си чая и ми разкажете нещо за себе си.

 

 

Два дни по-късно Лорел и Сет напуснаха хотела. Той се беше разпоредил да оседлаят и да доведат отпред нейната дореста кобила и неговия петнист жребец, и докато плащаше сметката, Лорел изтича навън, изгаряща от нетърпение да види коня си. Сет бе доволен, че тя го изпревари, защото не искаше да види глуповатото му изражение, докато я наблюдаваше през високия прозорец на фоайето; не искаше тя да разбира какво удоволствие му доставяше да я вижда щастлива.

Когато мина през фоайето, хората му кимаха и му се усмихваха, а някои се обръщаха към него и по име. Той отвръщаше на поздравите им, осенен от внезапната мисъл, че излиза от хотела за последен път. Отиваше си у дома… заедно със съпругата си.

Това бе странно чувство. Преди по-малко от месец той не обичаше да напуска стаята си, защото се чувстваше несигурен да се разхожда из града без оръжие. Сега за него това беше напълно естествено. Само допреди една-две седмици нямаше случай да прекрачи прага на хотела, без да огледа лицето на всеки срещнат за някакви признаци на опасност и без да потърси удобно укритие на всеки ъгъл. А сега поздравяваше непознати хора на улицата. Всъщност сега той почти нямаше непознати в града.

Вече не беше същият човек, който преди месец се бе регистрирал в този хотел. Беше дошъл тук сам, а сега си тръгваше със съпруга. Макар че никой от двамата не възнамеряваше да направи от това истински брак, по някакъв начин той се беше превърнал в по-истински, отколкото Сет някога бе предполагал, че е възможно. Сега той носеше отговорност не само за една, а за три жени и това дори му беше приятно. А Лорел… не можеше да не се сети за нея, когато мислеше за настъпилите промени. Тя бе забавна, язвителна, открита и умна. Дори зашеметяващата страст, която бе открил заровена като скъпоценност дълбоко в нея, беше само част от цялото преживяване, наречено Лорел. Тя го омайваше — когато беше до нея, всичко изглеждаше възможно и нищо друго не беше от значение, освен да остане завинаги с нея. Никога преди не беше познавал жена като нея; вече не можеше да си представи да бъде с друга, освен с нея и сякаш съзнаваше това, когато се съгласи с нейните условия за брака. Лорел. Тя бе причината той вече да не е същият мъж, който пристигна в този хотел преди време.

След като приключи с уреждането на сметката, той продължи да я наблюдава през прозореца, като се стараеше да не се усмихва прекалено очебийно.

— Беше ми много приятно да бъдете наш гост, мистър Тейт — рече Хю Кейзъм и широко усмихнат му подаде ръката си. — Желая ви, на вас и на мисис Лорел, всичкото щастие на света, и това е самата истина.

— Благодаря. — В него все още беше останало достатъчно от циника, за да си помисли доколко тези благопожелания се дължаха на десетте долара бакшиш, които току-що бе дал на Хю.

— И не се безпокойте за багажа си. До един час момчето ще ви го донесе — увери го Хю.

— Ще ви бъда задължен.

Сет понечи да си тръгне.

— О, между другото, този ваш приятел успя ли да ви намери?

В този миг целият свят сякаш отново се преобърна.

Сет бе направил четири-пет крачки към вратата, виждаше през прозореца, че Лорел вече е яхнала кобилата си и го очаква с нетърпение. Бе настояла за странично седло и роклята й падаше грациозно върху хълбоците на коня. Полата й беше тревистозелена и носеше съответстваща й зелена шапка с жълто перо, която предния ден си бе харесала на витрината на един магазин. Беше й я купил, защото му доставяше удоволствие да я слуша как се притеснява за парите, пък и се почувства щастлив да види как очите й грейнаха, когато си я сложи. Сет дълго я гледа, попиваше я с очи и оставяше ликът й да се запечата в паметта му, защото знаеше, че следващия път, когато я погледне, вече нищо нямаше да е същото.

Той се извърна към Хю с напълно спокойно лице.

— Някой ме е търсил, така ли? Кой?

Хю смръщи вежди.

— Май беше някой си Брустър. Или пък Джонсън? — Изведнъж лицето му просветна. — Брукс беше! Джон Брукс. Някакъв търговец. Твърдеше, че имате уговорена среща. Това беше в деня на сватбата ви, така че му казах, значи.

С лице, застинало в любезно изражение, Сет остави Хю да продължи разказа си, като от време на време кимаше с глава, за да покаже, че го слуша, и запаметяваше подробностите в подсъзнанието си още докато планираше следващата си стъпка.

Защото той всъщност изобщо не се беше променил. Все още си беше Пийч Брейди, а някой го преследваше. Бе дошъл тук с определена цел и всяка минута отлагане приближаваше преследвача му с една стъпка към него. Глупаво беше да си мисли, че тук е на сигурно място. Не можеше да си позволи да допусне отново същата грешка.

Лорел нетърпеливо го чакаше и когато той най-после излезе отвън, в очите й все още танцуваха слънчеви искрици. Тя все още бе в прекрасно настроение, а перото на шапката й продължаваше весело да се развява от вятъра. Но когато възседна коня си и го насочи натам, където беше — поне засега — домът му, Сет изпита чувство за някаква загуба. Защото той беше прав. Всичко се бе променило.

За Сет не бе трудно да открие това, което търсеше. Трудността възникна тогава, когато разбра, че онова, което му трябваше, не е точно каквото беше очаквал.

Спалнята на Лорел, която сега бе и негова, беше мебелирана простичко, почти спартански. Стаята беше просторна, с типичните за Чарлстън двукрили вертикални прозорци от пода до тавана, които я правеха да изглежда още по-гола с оскъдната си мебелировка. Освен леглото, застлано с хубава бяла кувертюра, и гардероба, в който се виждаха само няколко предимно черни рокли, имаше още някакъв скрин, малка масичка, един-единствен стол и ракла. Явно бе, че хубавите мебели бяха или продадени, или свалени долу с течение на годините, като тук бяха оставени само най-необходимите неща. Единствената украса беше някаква аматьорска картина с къща, поле и градина, нарисувана в ярки, светли тонове и изпъстрена с безброй дребни детайли, повечето от които бяха неразгадаеми. Картината предизвикваше у Сет безпокойство — струваше му се някак позната, докато веднъж Лорел го хвана, че я зяпа и му обясни, че на нея е изобразено Чайнатри от времето на неговото величие. Беше я рисувала майка й.

Лорел беше излязла да пазарува, а Сет нарочно остави у другите две жени впечатлението, че отива с нея. Вместо това той се качи горе и затвори вратата след себе си. Не изпитваше никакви угризения от това, което прави, и то не само поради факта, че Лорел е негова жена. Основната причина бе, че през живота си беше вършил и по-лоши неща. Много по-лоши.

Отвори капака на раклата и се натъкна на множество пластове хартия, сред които откри сватбена рокля — очевидно от първия й брак. Спретнатият, прилежен начин, по който бе опакована, говореше по-скоро за практичност, отколкото за сантименталност. Ето защо Сет я отмести също така грижливо. В раклата имаше много други неща — няколко кристални предмета, за които предположи, че са останали от майка й, няколко книги по селско стопанство с кожени корици, по чиито страници видя печат с името Огъстъс Синклер, малка резбована дървена кутийка, в която имаше перлена огърлица и медальонче с кичур коса — последни останки от бижутата на майка й. Сет се почувства особено, когато отвори медальона. Знаеше, че косата е на Огъстъс Синклер, и почувства, че по гърба му полазват тръпки — сякаш нечия ръка се протягаше от гроба да го докосне.

На дъното имаше пакет с писма, завързани с избеляла панделка. Това беше всичко.

Той подреди съдържанието обратно в раклата, взе писмата, седна на стола до прозореца и се зачете.

Отначало имаше намерението само бегло да ги прегледа, като проследи годините, през които са писани, докато стигне до онова, което му трябваше, но отделни изрази непрекъснато привличаха вниманието му. „Да се върна отново при теб, любима…“ „… Блаженството на нощта, когато мога да те сънувам…“ И той започна да чете отделни пасажи, а в крайна сметка и целите писма. Картината, която се очерта, представяше двама души, дълбоко влюбени един в друг, чувствителни и искрени, и тази картина беше обезпокоително жива.

„Дори когато съм насред касапницата, мога да затворя очи и съм отново в Чайнатри по здрач: въздухът ухае на жасмин и се долавя омайният напев на дървесните жаби и лекото поскърцване на люлеещите столове на верандата. Аз се пресягам и докосвам ръката ти…“

„Дълбоко съм натъжен, обична моя, не толкова за нас, защото за краткото време, през което бяхме заедно, ние сме изпитали повече щастие, отколкото двама души са заслужили някога, а за скъпата ни Лорел, която никога няма да получи наследството, което по право й принадлежи. Тази война е загубена, любима, вече от месеци е загубена, но ние загубихме нещо повече от начина си на живот. Загубихме единственото нещо, което човек може да се надява да даде на децата си: бъдещето…“

„Не се тревожи за мен. Твърде много неща ме очакват вкъщи, за да позволя на янките да ми попречат сега.“

И най-накрая последното писмо. Почеркът беше различен — очевидно е било писано под диктовка.

„Знам, че това е писмо, което ти се надяваше никога да не получиш, а аз — да не трябва да напиша, но може би още от самото начало и двамата сме знаели, че ще стане така. Имам основания да мисля, че Айк“ — сърцето на Сет подскочи при споменаването на това име — „е мъртъв, иначе той щеше да ти донесе това послание. Толкова много неща съм му поверявал досега, както и той на мене, че с удоволствие бих го натоварил да изпълни и последното ми желание. Но, уви, не е било писано да стане така. Налага ми се да разчитам на твоята всеотдайност, мила моя, в която съм сигурен, както и на това, че посланието ми ще стигне до теб, в което за съжаление не съм. Направи това за мен и аз ще почивам спокойно за вечни времена, като знам, че животът ми и обичта ми към вас двете не са били напразни. Погреби ме под пейката, на която седяхме онази вечер по здрач, толкова отдавна, и където за първи път те целунах. Нека на церемонията да присъстват единствено членовете на семейството. И приеми това, което ти изпращам със сетния си дъх, а също и цялата ми любов. Направи това и аз ще умра спокоен. На теб, моя единствена любов, оставям вярата, че съм направил всичко, което трябваше да сторя. На нашата обична дъщеря Лорел оставям бъдещето.“

Вратата се отвори с леко прищракване и една сянка падна върху Сет.

— Сет? — промълви неуверено Лорел.

Той бавно вдигна глава, после отново сведе поглед към писмото в ръката си.

— Колко много ви е обичал!

Лорел пристъпи в стаята с озадачено лице, свали шапката си и я хвърли на леглото.

— Това писмата на баща ми ли са?

Не беше необходимо да придава невинен израз на лицето си. Съдържанието на писмото го бе разтърсило толкова дълбоко, че не можеше да се преструва.

— Да нямаш нещо против?

— Не, не, разбира се, че нямам, но къде ги намери, за Бога?

— Търсех къде да си сложа ризите — разсеяно отвърна той. Удобна лъжа, която бе подготвил предварително, за всеки случай.

Лорел хвърли и ръкавиците си на леглото до шапката и се приближи усмихната към него.

— Не съм ги чела от години. Когато бях малко момиченце, ме разплакваха.

Ето, пред него беше и последното доказателство, ако изобщо имаше нужда от такова, че златото наистина съществува. „Направих, каквото трябваше… приеми това, което ти изпращам… На нашата обична дъщеря Лорел оставям бъдещето.“ Беше толкова ясно, че и слепец би го видял. Точно както Полковника предполагаше, той бе заровил златото в Чайнатри, като бе избрал място, което да знае само жена му. В прощалното си писмо бе оставил намеци, ясни като бял ден. И златото все още чакаше там след всичките тия години.

„На нашата обична дъщеря Лорел.“

Сет стана и отиде до прозореца, все още с писмото в ръка. Да й каже. Сега те бяха женени и всичко, което бе нейно, беше и негово — нямаше причина да се пази тайната.

И все пак той имаше всички причини на света да не й каже. Човек като Пийч Брейди не можеше да получи половин милион в злато и да изчезне с него, без някой да разбере. Ако пък жена като Лора Синклер, понастоящем Лорел Тейт, изведнъж придобиеше цяло състояние в златни монети, всички следователи, полицаи и банкери на света щяха да се струпат около нея. За да получи златото, Лорел трябваше да напусне това място, а тя никога не би направила това.

Сет почувства как у него се надига гняв към бащата, който, воден от най-добри намерения за детето си, всъщност й беше оставил възможно най-лошото наследство. Но той не биваше да вини Огъстъс. Ако майката на Лорел бе съумяла да изпълни нарежданията от писмото, най-доброто наистина щеше да се сбъдне. Преди две десетилетия, в смутните военни години, никой не би задавал въпроси за едно тайно натрупано богатство; а дори и да се случеше, липсваха необходимите органи, които да доведат нещата докрай. Преди двадесет години биха могли да използват парите, за да инвестират тайно в някакъв бизнес, да възстановят Чайнатри, а дори и да се преселят на Запад. Не, той не можеше да вини Огъстъс.

Но Полковника беше виновен. През всичките тия години той е знаел за златото, а не бе направил нищо по въпроса. Твърдеше, че бил много голям приятел на Синклер — тогава не го ли е интересувало, че неговото семейство гладува, докато злато колкото цяло състояние лежи зарито в задния им двор? Накрая той дори бе изпратил Сет да прибере златото — накара го да му обещае, че ще се върне за него, при това знаеше за Лорел. Знаел е, че Лорел, законната наследница на богатствата от войната, е жива и доведена до крайна нужда, и въпреки това бе принудил Сет да се реши на това.

Ръката на Сет започна да се свива в юмрук, докато писмото се смачка и за малко не се скъса.

Лорел нежно докосна ръката му.

— Сигурно ти е тежко, че не знаеш — тихо рече тя. — И двамата сме сираци, но аз поне имам спомени от майка си и тези писма от татко. Знам, че са ме обичали.

Сет сведе поглед към нея, после отново се загледа през прозореца. Наложи си да отпусне юмруците си.

— Понякога се чудя — призна той, без да бе имал намерение за това, — чудя се кои са родителите ми и какви са били… И какъв щях да съм, ако бяха останали живи. Не е лесно да не знаеш кой си всъщност.

Лорел кимна и за миг опря буза на рамото му.

— Все пак си имал късмет. Имал си възможността да пораснеш.

— Да, така е — съгласи се Сет. — Човекът, който ме отгледа, се е опитвал, предполагам, да направи най-доброто за мен, но не съм сигурен, че е знаел какво е то.

Той отново хвърли поглед към писмото в ръката си и бе принуден да си признае, че не може да каже на Лорел за златото, защото той беше Пийч Брейди. Защото Пийч Брейди беше извън закона, защото той беше един крадец, дошъл от три хиляди мили далеч, за да я лиши от наследството й, и макар че Лорел бе в състояние да разбере много неща, тя никога не би му простила това. Много му се щеше да постъпи така, както би било най-добре за нея, но не можеше да промени самоличността си.

Най-доброто, което можеше да направи за нея, бе да свърши това, за което беше дошъл, и после колкото е възможно по-бързо да се махне от живота й.

Той се обърна към нея, усмихна й се и като изглади гънките на писмото, го върна обратно в купа при останалите.

— Баща ти, изглежда, наистина е обичал майка ти. Странно е как един мъж може да пише такива неща. Той дори е искал да бъде погребан под пейката, където за пръв път са се целунали.

— Там ли беше наистина? Спомням си, че имаше нещо такова.

Той остана с гръб към нея, докато подреждаше писмата.

— Ходила ли си някога там да потърсиш тази пейка?

— Бога ми, не. Сигурно много отдавна е изгнила, а всичко там е така обрасло, че би било невъзможно да се открие къде е била. Освен това е глупаво. Как би могъл някой да се интересува от подобни неща?

Той й се усмихна и й върна писмата.

— Мислех, че жените са сантиментални в това отношение.

Тя сви рамене.

— Не и тази жена. — Но докато поставяше писмата обратно в раклата, очите й останаха непроницаеми. — Чайнатри никога няма да може да стане отново това, което е било някога.

— Но на теб ти се иска точно това, нали? — каза Сет в момент на внезапно просветление. — Да го възстановиш точно както е било преди.

Лорел отново присви рамене, но едва доловимият копнеж, който се мерна по лицето й, я издаде.

— Това е невъзможно. Би било глупаво да се опитвам, дори ако имах необходимите пари, а аз ги нямам и никога няма да ги имам. — Тя му хвърли една кратка, безчувствена усмивка и се обърна към него. — Би било по-разумно да се направи опит да се превърне в конеферма.

На Сет му беше трудно да продължава да я гледа и да отвърне на усмивката й. Но го направи. В живота си бе правил и доста по-трудни неща.

— Слушай, спомням си, че леля ти се оплакваше, че гробището е в окаяно състояние. Мисля, че бих могъл да отида и да се опитам да го поразчистя.

Лорел изглеждаше изненадана.

— Няма нужда да правиш това. Там вече никой не ходи.

— Това ще направи леля ти щастлива — небрежно отвърна той, — а и тъкмо ще се намирам на работа. Обичам да работя на открито.

Лорел се приближи, обви ръце около врата му и наклони главата си леко назад, за да може да го вижда.

— Знаеш ли — рече тя, — понякога си мисля, че си много по-добър, отколкото изглеждаш.

Той я притегли към себе си и опря брадичката си на главата й, за да не може тя да види лицето му.

— На твое място не бих разчитал на това — тихо каза той. — Изобщо не бих разчитал на това.

 

 

Когато Питър влезе, Каролайн седеше в салона и кърпеше някаква риза на дневна светлина. Когато го забеляза, тя се стресна, а после малко се смути. Питър заговори остро и в думите му се долавяше горчиво самообвинение:

Мислех, че голямата жертва на Лорел ще разреши всичките ви парични проблеми, но виждам, че на всичко отгоре сега си принудена да взимаш и дрехи за кърпене.

Каролайн се изчерви, но брадичката й се вирна предизвикателно.

— Не бъди глупав, Питър. Тази риза е… тя е на мистър Тейт.

Питър бе поразен.

— Кърпиш ризата на Сет Тейт?

Тя поднови работата си, а тонът й прозвуча отбранително:

Знаеш, че Лорел изобщо не умее да шие, а му се скъса едно копче…

— И той е имал нахалството да те накара да му го зашиеш?

— Нищо подобно. — Тя продължи да боде плата в неспокоен ритъм, а в гласа й се прокрадна груба нотка. — Забелязах, че му е паднало едно от копчетата и му предложих да го зашия. В края на краищата той направи толкова много за нас, че това ми се струваше най-малкото, което бих могла да направя за него в израз на благодарност. Наистина не разбирам защо толкова те интересува това, Питър.

Питър седна на стола срещу нея и с усилие овладя изражението и гласа си.

— Изглежда, че си променила мнението си за мистериозния мистър Тейт, Каролайн.

— Просто започвам да го опознавам — отвърна тя. — Той съвсем не е такъв, за какъвто го мислех. В действителност е много по-добър и внимателен. И никога не съм го виждала да се държи другояче, освен като джентълмен. Отнася се с най-голямо уважение към Лорел и не ни е дал основание да се съмняваме в любовта му към нея.

— Както виждам, същински светец — дори не се постара да прикрие сарказма си Питър.

— О, Питър, не бъди циничен, не ти отива. Може би този брак ще се окаже сполучлив. — Тя го погледна и лицето й просветна. — Той й подари една кобилка. Знаеш ли това? Лорел е страшно въодушевена от това.

— Ще се пребие, както язди наоколо като циркаджийка — измърмори Питър. — Не бива да я насърчавате в безразсъдството й.

— Освен това той спаси къщата ни — продължи Каролайн. — Но ти знаеш за това. А на всичко отгоре изплати и дълговете на мама в клуба „Карилон“, така че тя отново може да води там приятели на обяд. И знаеш ли, през последните две седмици почти всеки ден ходи на гробището и почиства гробовете. Снощи дори настояваше да престана да се занимавам с поправката на порцелан.

Питър ядосано скочи на крака.

— Не е негова работа какво правиш ти, Каролайн. Той се ожени за Лорел, не за теб…

Очите на Каролайн меко заблестяха.

— Господи, Питър, колко глупаво се държиш! Да не би да ревнуваш?

— Не ревнувам — рязко отвърна той. — А ще го направиш ли?

— Кое?

— Да се откажеш от работата си само защото той иска това.

— Разбира се, че не. — Каролайн спокойно сгъна ризата и я сложи в кошницата за кърпене. — Върша я добре, а и клиентите ми разчитат на мен.

Питър се разходи до прозореца и обратно. Каролайн взе нещо друго за кърпене.

— Моля те, Питър, седни. Изнервяш ме, като те гледам така.

Питър престана да се разхожда насам-натам и я погледна.

— Изглежда, че наистина ревнувам, Каролайн — тихо каза той. — Откакто баща ти почина, аз бях единственият мъж в твоя живот — а също и в живота на Лорел и на майка ти… — Той млъкна и после уверено се поправи. — Всъщност, не. Това се отнася само до теб. А сега този Тейт се натрапи в…

— Не се е натрапил, Питър — кротко го поправи Каролайн. — Сега той е част от семейството.

Питър пое дълбоко дъх.

— Знам, че те карам да се чувстваш неловко, когато ти говоря за това, Каролайн, но мисля, че ние…

Умолителният й поглед почти го възпря, но после той решително продължи:

— Ние бихме могли да бъдем и нещо повече от приятели. Само ако ми позволиш…

— Питър, знаеш какво мисля по въпроса. — Тя сведе очи и здраво стисна дрехата, която шиеше. — Аз никога няма… никога няма да си позволя да бъда в тежест на… на никого. Доволна съм от живота си такъв, какъвто е, и искам да си остана да живея тук с мама, със своята работа… и да те запазя като приятел, ако това е възможно.

— Не това искам аз.

Тя го изгледа тъжно.

— Невинаги получаваме това, което искаме, Питър.

Той искаше да добави още нещо, но в последния момент се отказа. Прокара пръсти през косата си и рече:

— Сурова жена си ти, Каролайн.

— Съжалявам, Питър.

Гласът му беше спокоен и сериозен.

— Но не толкова, колкото аз.

Той седна отново и извади някакво писмо.

— Изглежда, че все пак ще трябва да ти го кажа. Получих писмо относно мистър Тейт от Савана.

Каролайн изпусна дрехата, която шиеше, и събра длани, а тъжното й изражение се замени с въодушевление.

— Изключително, Питър! Какво пише? Кажи ми!

Той не повдигна очи от писмото, въпреки че знаеше съдържанието му наизуст.

— От един адвокат е, Ранкин Легар. Видял обявата ми за Сет Тейт във вестника — аз пуснах такива обяви във всички големи градове, от Ричмънд до Савана. Освен това помолих познати редактори да проверят из архивите си дали няма нещо за семейството. Сещаш се, нали, нещо от рода на „Ако някой знае нещо за миналото на семейство еди-кое си…“. Та този адвокат, изглежда, знае всичко за семейство Тейт. Те са от околностите на Савана, тръгнали на Запад непосредствено след края на войната — майка, баща и дете, и повече никой нищо не чул за тях.

Каролайн развълнувано пое дъх, а очите й светнаха.

— Значи този адвокат може да свърже мистър Тейт с роднините му?!

Питър сви рамене.

— Предполагам, че може. Но и той, от своя страна, проявява интерес да се свърже с Тейт, за да го информира, че дядо му е оставил акции в железниците. Е, не е цяло състояние, но във всеки случай е една доста добра сума. — Той най-сетне се осмели да погледне Каролайн. — Така че излиза, че мистър Тейт е един вид наследник. В крайна сметка това наистина може да се окаже отговор на молитвите на Лорел.

— О, та това е прекрасна новина — рече Каролайн.

— Нямам предвид наследството, макар че и то е добре дошло — говоря за възможността да открие семейството си след всичките тия години! Сигурна съм, че той ще бъде… — Тя се спря насред думата си, като забеляза мрачното навъсено изражение върху лицето на Питър. — Ти май не мислиш така.

— Има нещо съмнително в тая история, Каролайн. Това не е цялата истина за Сет Тейт. Усещам го с цялото си същество. Може да се окаже роднина на тия хора от Савана. Но може и да е убил истинския Сет Тейт там някъде, на Запад.

— Не говори така, Питър!

Ужасеният й тон накара Питър да съжали, че не е обуздал въображението си, или поне не се е въздържал да изкаже мислите си на глас. Но въпреки това той упорито настоя:

— Не можем да сме сигурни, Каролайн. Има много неща, които не знаем за Тейт, например какъв е бил в живота си на Запад.

— Моля те, Питър, не започвай пак. Та нали провери и…

— Явно това не е достатъчно. Ще продължа да търся.

— О, Питър! — Гласът на Каролайн бе напрегнат и изразяваше недоверие. — Откажи се вече. Лорел и Сет са женени, вече всичко свърши. А сега и това наследство. Ами че всичко това звучи като в приказките. Твърде е хубаво, за да е истина.

— Точно това имам предвид, Каролайн. Всичко е прекалено хубаво за вярване и точно затова не вярвам.

— А аз пък вярвам. Щастието е нещо, което Лорел заслужава, а и мистър Тейт също. Така че, чуй ме, Питър. — Тя леко се приведе напред, като да го улови за ръката, но не го стори. — Умолявам те, забрави това разследване. Вече научихме всичко, което искахме да знаем.

Питър не каза нищо.

Тогава тя пак протегна ръка и леко докосна пръстите му.

— Обещай ми!

Тя прекрасно знаеше, че в този момент той нищо не би могъл да й откаже.

— Е, добре — примирено се съгласи той. — Обещавам, че няма да изпращам повече запитвания за Сет Тейт.

Тя се облегна назад с усмивка.

— Кога ще му кажеш?

Питър се смръщи:

— Няма да му казвам. Този човек не ми харесва и аз ще съм последният, който ще му предаде добра новина. — Той се изправи и остави писмото до нея на дивана. — Ти му кажи. И бездруго по-скоро ще повярва на теб, отколкото на мене.

Той тръгна да си върви и едва тогава забеляза новопоставената снимка.

— А, ето я щастливата двойка.

От цветната порцеланова рамка го гледаха Лорел и Тейт, облечени в сватбените си одежди, застинали във времето и малко сковани, както може да бъде само на снимка. Той разсеяно я постави обратно на масичката.

— Прекрасна е, нали? — рече Каролайн. — Толкова великодушно бе от твоя страна да уредиш да ги заснемат! Такъв прекрасен сватбен подарък!

— Е, нищо не ми струваше — отбегна очите й той. — Фотографът работи за вестника.

— И все пак знам, че Лорел ти е благодарна. — Тя отново се усмихна. — И хич не се преструвай, че не си сантиментален по отношение на сватбите. Когато донесе снимката; фотографът ми каза, че и ти си си поръчал една.

Питър бързо я погледна, но пак отмести поглед и взе шапката си.

— Е, само като спомен за Лорел, нищо повече.

— О, Питър, беше толкова мило от твоя страна! — Тя му се усмихна меко и добронамерено. — Точно такъв те познавам — като лоялен приятел, а не като циничен журналист, който само търси лоши дела там, където ги няма.

Питър се спря за миг на вратата и се обърна.

— Знаеш ли какъв е твоят проблем, Каролайн? Ти виждаш у всекиго само доброто, а това може да бъде опасно.

Сподириха го тихите й думи:

— Не по-опасно, отколкото да виждаш навсякъде единствено злото.

Питър си отвори сам и пое надолу по улица „Ламбол“. Слънчевите лъчи се процеждаха през зелените клони на дъбовете и падаха меко върху паважа. Въздухът бе натежал от аромата на цъфтящи магнолии и мирта. Срещите му с Каро все по-често го разстройваха и ядосваха. Той я обичаше, винаги я беше обичал, но дори когато събереше смелост да й го каже, тя не му даваше възможност да го направи. Беше убедена, че ще бъде просто една тежест за мъжа, който я обича, но не осъзнаваше ли, че самата тя полага толкова грижи за другите? Не знаеше как да я убеди. Това бе нещо, което тя сама трябваше да разбере — инак нямаше да се промени само защото той й го казваше.

А ето че сега помежду им възникна още една пречка. Този проклет Сет Тейт. Дълбоко в душата си Питър бе убеден, че в миналото на Тейт имаше нещо повече от роднини в Савана и железопътни акции. Дяволски повече. Но пък Каролайн беше също толкова убедена, че Тейт е преизпълнен с честност и добри намерения. Какво ли щеше да си помисли тя, ако разбереше какво е направил със своя екземпляр от снимката на новобрачната двойка? Че дори и в настоящия момент копия от нея се разпращаха до полицейските началници и видните граждани във всеки по-голям град на Запад с надеждата, че някой би могъл да разпознае ако не името, то поне лицето?

Питър се надяваше само, че когато получи отговор на запитванията си, няма да е вече твърде късно.