Лий Бристъл
Наследницата Лорел (10)

Десета глава

По време на дългото си пътуване с влака през цялата страна Едгар Касиди имаше предостатъчно време за размисъл. И едно от нещата, за които си мислеше, бе колко странно, и иронично е устроен този свят.

Двадесетгодишното преследване завърши преди три седмици пред един гроб в пустинята. Шапка, седло и един револвер в кобур — само това бе останало от човека, превърнал в ад по-голямата част от зрелия му живот, човека, който се бе превърнал за Касиди в мания, в заветна цел, в смисъл на живота му. Касиди пресметна, че беше изпуснал Полковника за по-малко от два дни. След всичките тия години в преследване той бе изгубил само с няколко часа закъснение. Когато откри гроба в пустинята, когато прочете грубо издялканите думи върху дървения кръст и разбра какво означават, му се прииска да изкрещи от ярост към небесата, да се хвърли на земята и с голи ръце да разрови пръстта и камъните. В един кратък, напрегнат момент дори си помисли да насочи револвера към гърдите си. Всичко бе свършило, беше изгубил.

Но не всичко бе свършило. Осъзна го, когато разбра за изчезването на Пийч Брейди. Един човек беше мъртъв, а партньорът му — в неизвестност… Заключението беше очебийно. Полковник Айк не беше отнесъл тайната си в гроба.

Нищо друго не би накарало закоравял престъпник като Пийч Брейди да тръгне да души по следата на изток. А той бе тръгнал точно натам, макар на Касиди да му трябваше известно време да открие дирите му — неоспоримо бе умението на Брейди да изчезва, когато е необходимо. Но да тръгне на изток беше грешка сега вече навлизаше в територията на Касиди.

Едгар Касиди бръкна в джоба си и измъкна един сгънат на две афиш. Никой никога не бе успял да направи снимка на Полковник Айк или на Пийч Брейди — старият полковник беше твърде умен, за да допусне това — но словесните им портрети бяха доста точни. След като разбра какво е предприел Брейди, за Касиди не беше никак трудно да го проследи отсам Мисисипи. Голямата награда за търпението му бе, когато откри в един хотелски регистър името, което Брейди използваше сега — Тейт. Сет Тейт. В този момент Касиди вече бе напълно убеден, че теорията му е вярна. Полковник Айк беше казал на партньора си за златото. И Пийч Брейди бе тръгнал обратно да го търси. Тук вече се появяваше моделът, голямата ирония, удивителният превъзходен план, който щеше да покори вселената — Пийч Брейди не беше просто изчезнал. Беше се върнал вкъщи. Преследването беше принудило Едгар Касиди да направи пълен кръг и го беше довело обратно в Чарлстън, Южна Каролина, откъдето бе тръгнало всичко.

 

 

Каролайн чу почукването по външната врата, но не се откъсна от работата си. Дневната, където седеше, се бе превърнала от приятен някога малък салон в нещо като склад с импровизирани рафтове, торбички с пясък, бои и химикали. Но се намираше в задната част на къщата, далеч от потока на движението и беше добре осветена. Макар че майка й често негодуваше от бъркотията, която тя създаваше, на Лорел не й се свидеше за стаята и Каролайн бе напълно доволна, че може да работи усилено, скрита в своето гнездо.

Тя чу отдалеч как Питър поздравява майка й и пита за нея, но вниманието й беше съсредоточено изцяло върху това да запълва пукнатината по една крехка порцеланова чинийка със смес от цинков окис, калий и силикат. С крайчеца на окото си видя как Питър влезе в стаята и остана да я наблюдава безмълвно, но не посмя да вдигне глава дори да му се усмихне. И най-малката промяна в натиска би означавала още цял час работа. Започна да заглажда подобното на маджун лепило, докато то се сля с оригиналния порцеланов гланц и се втвърди, скрепявайки двете части една към друга. Когато консистенцията на материала стана твърде суха, за да се работи повече с него, Каролайн внимателно постави чинийката изправена в кутия с пясък, където щеше да доизсъхне, а после да бъде излъскана и пребоядисана. С лека удовлетворена въздишка тя изтри ръцете си в грубата работна престилка, която бе препасала, и се обърна към Питър с усмивка:

— Влез, Питър. Засега свърших работата си.

Той с възхищение поклати глава, отмести кутиите от избелялото канапе и седна.

— Никога няма да мога да престана да се удивявам на търпението ти — каза той.

— Да, за такава работа човек трябва да е търпелив — простичко отвърна тя. — Няма как иначе. — Усмивката й стана малко тъжна, почти горчива, когато добави: — Но това се отнася и за много други неща, нали?

Питър се понамръщи, не съвсем сигурен какво иска да каже тя с това. Без да знае какво да й отговори, той се приближи до работната й маса и заразглежда нащърбената кана за чай и съответстващата й чинийка в кутията с пясък.

— Старата гвардия се опитва да задържи миналото, така ли? — тихо рече той. — Някоя грандама от Чарлстън се опитва да спаси последните останки от фамилното наследство?

Каролайн отвърна на усмивката му.

— Почти целият порцеланов сервиз на мисис Конел вече е унищожен. Мъжът й го поръчал от Франция точно преди войната. Заровили го в земята, когато започнал обстрелът и така го спасили почти целия, но с годините внуците й му нанесли повече поражения, отколкото янките. Е, разбира се, тя не може да ми плати много за възстановяването му, но…

— Разбира се, че не може. Значи ти се раздаваш.

— Хайде, Питър — нежно го смъмри тя, — недей да мърмориш. Знаеш, че това, което правя, ми носи много повече удоволствие, отколкото пари. Чувствам се удовлетворена, като знам, че помагам на хората да запазят спомените си.

— Но повечето от тия хора, за които говориш, биха направили най-добре да забравят миналото и да обърнат повече внимание на бъдещето.

— Говориш също като Лори.

— Която, както винаги съм казвал, вероятно е най-разумната жена, която познавам. Ето защо… — Той измъкна от джоба си някакво листче и го разгърна с многозначителен поглед. — Твоята бележка ме озадачи. Какво, за Бога, е направил този Сет Тейт, че да те разстрои така?

Каролайн въздъхна:

— Знаех си, че не постъпвам правилно. Не че съм разстроена, Питър, наистина не съм, и доколкото знам, той не е направил нищо неблагоприлично. Сигурна съм, че преувеличавам нещата, но просто не знаех с кого другиго да се посъветвам. Хайде, моля те, седни и нека да поговорим.

Питър знаеше, че на Каролайн й е трудно да става, знаеше и че й е неудобно да го гледа така, прав. Изруга се наум за небрежността си и отново седна на канапето. Каролайн се завъртя на стола с лице към него и сключи ръце в скута си.

— Моля те, Питър, не ме разбирай погрешно — сериозно каза тя. — Нямам нищо против мистър Тейт. Той е много очарователен и е толкова добър към нас…

— Този човек почти не ви познава — остро отвърна Питър. — Едва ли е благоприлично да бъде „добър към вас“. Всъщност, ако питаш мен, цялото му поведение не подхожда на един джентълмен, какъвто Сет Тейт очевидно не е.

Каролайн изглеждаше натъжена.

— Тогава значи си чул приказките за Лорел и за него. Ето това ме тревожи, Питър. Знаеш, че никога не бих поставила под съмнение преценките или мотивите на Лорел, а и тя вече толкова време се грижи за всички нас, че дори не бих си позволила да помисля за такова нещо, но… — При тези думи бузите й станаха яркочервени. — Наистина има безскрупулни мъже, които се възползват от невинни жени. А Лорел изглежда така завладяна от чара на мистър Тейт, който, както вече споменах, е наистина неустоим, че просто не мога да не се безпокоя.

Питър не можеше да реши кое го учудва повече: фактът, че Каролайн знае за съществуването на безскрупулни мъже и намеренията им спрямо нищо неподозиращите жени, или представата за Лорел като невинна жена. Но наистина вече беше дочул клюки — най-вече за развръзката на конните състезания в Джокей клуб, и дори да не беше бележката на Каролайн, вече бе решил сериозно да поприказва с Лорел за поведението й. Не можеше да забрави как и къде всъщност тя бе срещнала Сет Тейт — нещо, което Каролайн дори не подозираше. Питър не се и съмняваше, че Лорел има някакъв план по отношение на Сет Тейт, но какъвто и да бе той, вече всичко бе отишло прекалено далеч, щом и Каролайн се тревожеше.

Той каза нежно:

— Лорел винаги е можела да се грижи за себе си, Каролайн. Не мисля, че има причина да се безпокоиш.

Но угриженият поглед на Каролайн само стана още по-тревожен. Тя сведе очи към ръцете си.

— Мисля… Мисля, че Лорел го харесва.

— Какво?

— В романтичния смисъл. — Каролайн вдигна поглед към него с нарастващо безпокойство, като притисна още по-силно ръцете си в скута. — Питър, тя излиза с него без придружител. Видели са ги заедно на конните състезания, а след това сами в ресторанта на хотела. Знам, че хората говорят. Мама дори чула клюките на библейската сбирка в сряда. Но не това ме тревожи — хората винаги са говорили за Лорел, но нея това не я засяга — понякога дори си мисля, че й е приятно. Безпокои ме начинът, по който Лорел говори за него, начинът, по който го гледа, когато е наоколо… и по който той я гледа.

При тия думи Каролайн сведе очи и замлъкна. Страните й така се изчервиха, че човек би могъл да стопли ръцете си върху тях. Тя завърши с приглушен глас:

— Сигурно ме мислиш за най-голямата глупачка на света, а и за нахална, щом ти говоря за такива неща, но понякога, когато става дума за мъж, и най-разумната жена невинаги е… разумна.

На Питър му беше трудно да заговори, най-вече защото се бореше с желанието си да стане от мястото си и да премине разстоянието между тях, да стисне силно ръцете й и да я убеди, че ни най-малко не я смята за наивна, нито за глупачка… и защото се чудеше дали е възможно, дали има, макар и най-малка вероятност, Каролайн да изпитва към него някакви чужди на разума чувства. Надяваше се да срещне погледа й, за да може да прочете истината в очите й.

Но той си позволи това безразсъдство само за момент. Каролайн се беше обърнала към него за помощ, нуждаеше се от нещо, което само той можеше да й даде, и това само по себе си беше повече, отколкото би се осмелил да пожелае. Имаше повод да я види, да бъде с нея, и макар да беше убеден, че загрижеността й за Лорел е неоснователна, нямаше нищо против да направи всичко възможно да дискредитира Сет Тейт.

Той нежно промълви:

— Наистина смятам, че напразно се безпокоиш за Лорел. Но начинът, по който този мъж се появи неизвестно откъде и така изведнъж се прилепи към нея, а и към всички вас… — Той леко се намръщи. — Да ти кажа честно, аз самият изпитвам известни подозрения спрямо него още от самото начало.

Питър се усмихна, пресегна се и я потупа по ръката.

— Как мога да помисля, че си неразумна? Е, Лорел вероятно няма да ни е благодарна — нито на теб, нито на мен, че се намесваме, но знам, че го правиш, защото я обичаш.

Страните на Каролайн леко поруменяха. Тя погледна към ръката му, която нежно покриваше нейната, без да потрепва, и промълви:

— И ти също. Искам да кажа, и ти я обичаш.

Питър бавно отдръпна ръката си и се облегна назад.

— Да призна той. — Лорел винаги е била за мен като сестра.

Каролайн го погледна за миг, но той не можа да разгадае израза в очите й, понеже тя веднага се извърна. Питър съзнаваше, че я беше накарал да се почувства неловко и беше недоволен от себе си. Той продължи енергично и делово:

— Всъщност веднага щом получих бележката ти, задействах някои канали. Самият аз бих искал да знам нещичко за тоя мистър Тейт. Има си начини такива хора да се проследят и аз имам връзките да го направя, но ще отнеме известно време.

Каролайн се усмихна и го погледна с благодарност и облекчение, а на Питър му се прииска проучването да отнеме наистина много дълго време.

— О, благодаря ти, Питър. Знаех си, че мога да разчитам на тебе. И не мислиш, че постъпвам лошо, нали? Лорел много ли ще ни се разсърди?

— Лорел — увери я той — никога няма да разбере. Знаеш, че и тя би направила същото, а дори и повече, ако се безпокоеше за някого от нас.

Тази мисъл като че ли не беше хрумвала на Каролайн и изглежда много я ободри.

— Прав си, разбира се, Питър! Толкова си добър, че ми помогна!

Тя протегна инстинктивно ръце и той скочи на крака да й помогне да стане.

— А сега да намерим мама и да излезем навън да пием лимонада. В задната градина е по-прохладно, а Лейси ще ни почерпи със сладките за чай, които направи сутринта.

Точно там ги завари и Лорел след половин час — да пият лимонада в задната градина под шарената сянка на мимозата. Присъствието на Питър малко я изненада, но после реши, че така е по-добре. Така или иначе, беше за предпочитане да свърши с всичко колкото може по-бързо, а беше убедена, че Питър ще й създаде много неприятности.

Сет я беше попитал дали няма да промени решението си и може би имаше известно основание. На следващата сутрин след невероятните събития в Джокей клуб и последвалите ги още по-невероятни събития на Батареята, Лорел се събуди, обляна в студена пот, останала почти без дъх под въздействието на това, което бе направила. Ако имаше някакъв друг изход, ако някой наистина би оставил петстотин долара в саксията, Лорел със сигурност щеше да се откаже. Но понеже чудо нямаше да се случи, докато се излежаваше и слънчевите лъчи се прокрадваха бавно по омачкания чаршаф, тя се опита да си представи какво би било да споделя леглото си с един атлетично сложен мъж… после се опита да престане да мисли за това… и постепенно студените тръпки на ужас изчезнаха, за да отстъпят място на нещо друго, което дори и в този момент не можеше точно да определи.

Преди час двамата със Сет бяха отишли при областния съдия да уредят сватбената церемония, която щеше да се състои в кабинета му идния понеделник.

— Много по-приятно би било — мърмореше Софи, като отпиваше от лимонадата си, — ако можехме да си сложим по малко лед, но Лорел оряза поръчката ни на два пъти месечно. А в тази горещина ледът просто недостига.

Лорел пое дълбоко въздух и влезе в градината.

— С малко късмет, леличко — весело обяви тя, — скоро ще можеш да имаш лед всеки ден. А и Каро ще може да опакова всичките тия изпочупени чаши и да ги върне обратно на стиснатите им собственици. Добър ден на всички. Радвам се да те видя, Питър. Има ли чаша и за мен?

При звука на Лорелиния глас Софи отначало виновно се стегна, после стана неспокойна. Всички се втренчиха в младата жена, а леля Софи неуверено повтори:

— Лед всеки ден ли? — И вече по-решително тя разтвори палмовото ветрило и заяви: — От горещината ще да е. Каролайн, я разгърни малко яката й да се поразхлади.

Лорел се усмихна и се намести на плетеното канапе до Питър.

— Глупости. Но наистина искам малко лимонада, макар и без лед… Благодаря ти, Каро, изглежда вкусна. — Тя прие чашата и отпи, прикривайки гримасата си от топлия, възкисел вкус.

— Недей да ни държиш всички в напрежение — рече Питър. — Да не си ограбила някоя банка? Или пък и ти си имала такъв невероятен късмет, както твоят приятел завчера в Джокей клуб?

Лорел съсредоточено и проницателно го погледна над ръба на чашата.

— В известен смисъл, да — призна тя.

— За Бога, Лорел! — настоя Каролайн. — Моля те, бъди по-ясна! Човек, като те слуша как говориш, че сме щели да имаме лед всеки ден и че аз съм ще мога да се откажа от работата си, може да си помисли, че сме наследили цяло състояние. — И добави с такъв смел проблясък на надежда в очите, че на Лорел й се сви сърцето: — Да не би наистина да сме?

Лорел стисна чашата между пръстите си и отвърна възможно най-жизнерадостно:

— Дори нещо по-добро от това. — Тя отърси рамене и погледна Каролайн и леля Софи право в очите, но когато стигна до Питър, отмести поглед. — Ще се омъжа за едно съкровище — каза тя. — Е, поне за едно малко богатство. Името му е Сет Тейт.

И преди смаяната тишина да се превърне в ужас, продължи спокойно и делово:

— Няма смисъл да крия — рано или късно и без това щяхте да разберете. Сватбата ще бъде идния понеделник. Щяхме да го направим и по-рано, но при съдията едва този ден беше свободен.

Софи успя да събере достатъчно сили да произнесе задъхано:

— Да разберем?! Да научим?! Говориш като за някакво престъпление!

А Питър, който седеше до нея, избухна:

— То си е престъпление! — Остави чашата си на масата с такъв замах, че едва не я катурна. — По дяволите, Лорел! О, извинете, мис Софи, но не мога да позволя…

— Моля те, Питър! — викна Каролайн. — Лорел, нали не говориш сериозно? Не можеш току-така да се омъжиш за човек, когото познаваш едва от няколко седмици…

— Женитба! — простена Софи. — Нашата Лорел ще се омъжва… Ох, Каролайн, бързо, дай ми ветрилото, солите ми…

Лорел нетърпеливо скочи на крака.

— За Бога, лельо Софи, няма защо да припадаш! Мислех, че ще останеш доволна. Та нали ти си основната причина да се омъжа за него!

Каролайн спря да вее ветрилото пред лицето на майка си и повдигна ужасени очи към Лорел. Питър стоеше сковано зад нея. А леля Софи, изведнъж забравила, че е насред припадъка си, внезапно се изправи с доволно изражение.

— Аз наистина винаги съм харесвала мистър Тейт — призна тя. — А и той винаги е бил толкова щедър към нас…

— Мамо! — задавено промълви Каролайн. — Лорел не е за продан! Тя не бива да се омъжва за този човек само и само той да ти носи бонбони и цветя!

Питър стисна устни, но не каза нищо. Лорел усети отвращението, което проблесна в очите му, но нямаше да допусне да я пречупят.

Ето защо каза хладно:

— Тя е права, Каро, няма защо да се преструваме. Сет Тейт е една добра партия и ако аз не се омъжа за него, някой друг ще го направи. А честно казано, не мисля, че в този град има някой друг, който повече от нас да се нуждае от това, което той може да ни предложи.

— Добра партия?! — Каролайн отчаяно местеше поглед от Лорел към Питър и обратно. — Как можеш да говориш така?! Та ти не знаеш нищо нито за него, нито за семейството му! Нямаш понятие какъв човек е, или… или пък…

— Знам предостатъчно — рязко я прекъсна Лорел. — Знам, че той има пари и че на нас те са ни нужни. А ако желанието да помага на едно изпаднало семейство не е белег за добрия нрав на един мъж, не знам какво друго би могло да е.

Погледът на Каролайн се помрачи от възбудата, тя беше готова да се разплаче:

— Но ти говориш като за сделка, Лорел, а това е брак! Не трябва да бъде така! Мамо, кажи й!

Софи вече беше зарязала шишенцата си и изглеждаше сериозна, както никога.

— В стари времена — започна тя, — по времето на нашите баби и дядовци, всички бракове са били делови споразумения. Едно семейство, да речем, иска земята или къщата на друго и омъжват дъщеря си. Зестри се купували и продавали… Впоследствие много от тия бракове се оказвали щастливи. Мисля си, че най-важното е още от самото начало да знаеш какво можеш да очакваш. Е, разбира се — побърза да добави тя, усещайки върху себе си втренчените погледи на дъщеря си и на Питър, — Лорел познава този млад мъж от скандално малко време, но нещата вече не са като навремето, нали? А и при този недостиг на подходящи кандидати — искам да кажа, такива от добри семейства — наистина си мисля, че трябва да сме по-снизходителни и просто да не обръщаме внимание на някои неща. Може би няма да има много клюки.

— За Бога, мамо! — изкрещя Каролайн. — Кой го е грижа за клюките, когато Лорел опропастява живота си. И го прави заради нас! — Тя се обърна към Лорел, готова всеки момент да заплаче със сълзи. — Самата ти знаеш, че никога не би направила това, ако не трябваше да се грижиш за нас, нали? Ако аз не ти бях в тежест и ако мама… — Тя хвърли гневен поглед към майка си. — И ако мама можеше да задържи в себе си поне две пари. Ние сме виновни за това, което става — за всичко!

Лорел посегна да улови Каролайн за ръката, но тя се отдръпна и закри обляното си в сълзи лице.

— Каролайн, ти не разбираш…

Софи изгледа Лорел дълбоко озадачена.

— Вярно ли е това? Че ти не би се омъжила за мистър Тейт, ако… Е, ако, да кажем, аз се бях оправила по-добре с парите на Джонас? Ако не бях така разточителна, ако…

— Не можем да градим живота си на разни „ако“ — твърдо каза Лорел. После, вече малко по-нежно, се обърна към Каролайн и Софи: — Няма защо да правим голям въпрос. Всичко ще се оправи, когато се омъжа — обещавам. Така че, умолявам ви, не се безпокойте.

Каролайн я погледна отчаяно с изпълнени с болка очи и искаше да й каже още нещо, но Питър я спря.

— Каролайн — каза той спокойно и твърдо. Мисля, че всичко това дойде малко множко на майка ти. Може би е по-добре да я отведеш вътре?

Каролайн се поколеба, но намеренията на Питър бяха очевидни. Тя помогна на майка си да стане и двете влязоха в къщата.

Щом останаха сами, Лорел хвана с две ръце чашата с киселата лимонада, за да прикрие своята изнервеност и каза:

— Е, добре. Свършвай с поученията и си тръгвай. Имам си достатъчно работа.

Питър отвърна спокойно:

— Лорел Синклер Лафтън, да не си се побъркала? Не можеш просто ей така да се омъжиш за човек, когото познаваш едва от две седмици, за някакъв си непознат от улицата…

— За Бога, Питър — ядосано се нахвърли върху него Лорел, — не стой тук да ми казваш какво мога и какво не мога да правя! Ти нямаш понятие какво е да…

— Колко богат може да е той?

— Достатъчно!

Питър пристъпи към нея. Тя рязко се отдръпна със святкащи очи, но гневът й не можа дълго да устои на болката и угрижеността в погледа му.

— Лорел, и друг път съм ти казвал, че ако става въпрос само за пари, можем да уредим нещо. Ще направя всичко необходимо, за да…

Лорел уморено притисна слепоочията си и отвърна:

— Питър, знам, че имаш добри намерения, но не можеш да ми помогнеш. Знам какво правя, повярвай ми.

— Не, не знаеш. Та ти срещна тоя човек при… — Той се огледа, сякаш се боеше, че може да го чуят, и сниши глас: — У мис Елзи! Нима си забравила? Замисляла ли си се някога какви мъже ходят по такива заведения?

Лорел го погледна с любопитство.

— Да, мислила съм. А защо мъжете изобщо ходят по такива места, а, Питър?

За момент той остана поразен, после ярко се изчерви.

— Откъде бих могъл да зная? Попитай твоя… твоя годеник. Той, изглежда, има опит!

— Може и да го попитам — промърмори тя и отново накара Питър да я зяпне.

Питър успя да се съвземе и остро каза:

— В живота си често си вършила лудории и на повечето от тях съм се смял заедно с тебе. Но това вече не е игра. Ти пускаш този мъж в дома си — в дома на Каролайн, на мис Софи! Съгласяваш се да му станеш жена… Ами ако… — Отново го заля вълна от червенина и той с болка промълви: — Ами ако родиш дете?

Лорел се хвана за гърлото и изви глава настрани.

— Не бях мислила за това — прошепна сякаш на себе си тя. После каза: — Може би няма да имам дете. О, Питър, не мога да се притеснявам за всичко. Моля те, остави ме да решавам проблемите си един по един.

— Не мога да те оставя да го направиш.

Тя вече се вбеси и не се стърпя:

— Не можеш да ме спреш! Дори не можеш да ме накараш да размисля. Всичко вече е решено — идния понеделник ще се омъжа за Сет Тейт.

Той дълго я гледа напълно сериозен.

— Това ли е окончателното ти решение?

— Да, това е последната ми дума.

Питър сведе очи.

— Досега никой мъж — а и никоя жена — не е успяла да те вразуми, когато си наумиш нещо. Но все пак бях длъжен да опитам.

Той я изгледа изпълнен със съжаление.

— Знам, че имаш своите причини, Лорел, а знам и че си прекалено умна, за да направиш нещо такова, без да си премислила. Ще ми се да можех да ти дам благословията си, но не мога. Съжалявам много.

Когато той си тръгна, Лорел остана сама в градината и дълбоко въздъхна — по-скоро заради това, което й предстоеше, отколкото от облекчение. Защото Питър грешеше — тя не беше обмислила нещата докрай. И едва сега започваше да разбира какъв огромен риск поема.