Люба Попова-Ескенази
Спомени (3)

III. Хрумвания

Една вечер на 1927 или 28 г. седим на маса в морското казино заедно с инж. Данаил Попов — директор на тогавашната електроцентрала. Тате беше кмет. Обсъждат как да се укрепи сипеят под казиното пред морските бани. За укрепителна стена в момента общината няма пари. И решават да се засадят тополи, които много бързо пущали коренища, които се преплитали и укрепвали почвата. Докато израснат тополите, за да закрият гледката към морето, общината все ще смогне да направи солиден зид. Ще изсекат тополите, ще засадят нискостеблена зеленина и морето пак ще се открие. От тогава вече 60 години, склоновете са солидно укрепени, но никой не се е сетил да открие гледката към морето.

Колко приятно беше на времето в Морската градина. От Петровден до Богородица всеки обяд и вечер свиреха духовите музики на флота и пехотата; редуваха се по седмица. Ние се въртяхме около павилиона или се разхождаме и неусетно се запознаваме с известни увертюри, опери, оперети. Даже някои научавахме наизуст. Неусетно получихме първата си музикална култура.

Когато през 1949 г. изселиха тате в с. Бдинци, когато камионът, с който пътувал, стигнал на височината над Аксаково, тате се обърнал, погледнал града и казал: „Да направиш толкова много за тоя град и сега за тебе да няма един покрив в него“. Колко мъка!

Трябва да е било някъде 1912–13 г. Спомням си бегло едно увеселение в Морската градина с благотворителна цел, когато във волски каруци, окичени с цветя и гирлянди — коли и волове накачени елегантни варненски госпожици минаваха по алеите и хвърляха към публиката конфети и серпантини. Музика духова.

Дядо, когото като свещеник всички смятахме за много верующ веднаж, вече може би към осемдесетгодишен, кой знае какво съм го запитала и той кратко и рязко ми отговори „Няма Господ“. Колко мъка и разочарования е изживял, за да стигне до тоя извод!

Тате ми е разправял, че като ученик или студент, като всички тогавашни младежи, увлечен от социалистическите идеи, един ден се възмутил от това, че баща му ходи да ръси от къща на къща и да подлага бакърчето си — което било недостойно. На което дядо му отговорил „Ако аз не ходя с бакърчето, ти с какво ще се учиш бе, магаре“!

Леля Мария (сестра на тате) беше жена с напредничави разбирания (не комунистически). Всичко ново, практично, разумно го възприемаше и прилагаше. Тя беше тая, която, противно на тогавашните разбирания, че човек трябва да се облича много, за да не настине, настояваше децата да се калят, за да бъдат здрави. Аз бях много изнежена, много боледувах, бях цял вързоп от дрехи. Едно лято — бях на 14–15 години, тя ми каза — почваш всяка сутрин със студени фрикции и постепенно хвърляш дебелите дрехи. Послушах я и още първата зима хвърлих всички фанели и вълни. Така се закалих, че дълги години аз нямах зимни дрехи, с изключение на палтото. Но щом стана сутрин, първото нещо е да се подложа до кръста на студената чешма и да се разтрия след това с твърда кърпа. Ако не направя това, аз не мога да се стопля. Ето вече 65 години правя това всяка заран, но от 2–3 години го правя с хладка вода.

Леля Мария, въпреки че беше попска щерка, не беше никак религиозна. Не съм я запомнила да пости, да се причести, или да ходи на черкова. Но много държеше на целесъобразното хранене. На времето имаше една медицинска книга на д-р Луи Куне и тя се ръководеше по нея.

Беше 1920 или 21 г. Беше навалял голям сняг. На някои места достигаше до первазите на партерните прозорци. Тогава често имаше снежни зими. В такива дни училищата се затваряха. Седим в къщи във всекидневната с прозорец към ул. „Нишка“ (сега „Г. Димитров“)^[1]. Изведнаж на прозореца, из снега се подава една брадата глава. След първото стъписване виждаме, че това е чичо Атанас (мъжът на леля Мария), който беше много висок човек и в най-голямата навалица стърчеше над другите поне с една глава. Боят му не се боеше от дълбокия сняг и беше дошел да ни наобиколи. Умря в 1928 г. от менингитна епидемия. От същата епидемия умря и чичо Георги Лазаров, мъжът на леля Милица — най-голямата сестра на майка ми.

През тогавашните снежни зими все още се мяркаха по улиците конски шейни. А спомням си като съвсем малка, като разправяха в къщи, че бате ни Кирил (синът на леля Кераца), ходил да се пързаля на езерото, което тогава още не е било свързано с морето и е замръзвало. Бащата на бате Кирил също се казваше Атанас — Петров.

До 1944 г. във Варна имаше немско училище — пълен курс, от забавачница до завършена гимназия. Някъде 42–43 година на посещение в училището идва висш военен. На малкия Коко Даиев, тогава ученик може би в отделенията, като на умно и будно дете възлагат да поздрави високия гост. Гостът останал много доволен и като в приказките, казал, че е готов да изпълни едно желание на Коко. Будният Коко веднага преценил момента и без да се колебае казал, че има чичо, френски войник, който в момента е пленник в Германия и моли чичо му да бъде освободен. Гостът сигурно не е очаквал такова желание, но поискал Коко да му даде някои по-точни сведения. И пак като в приказките, след около два месеца Нико Даиев си бил в къщи в Ница. По-късно Коко завърши медицина, очерта се като добър лекар и от дълги години работи във военната болница в София, с висш чин вече.

До 1944 г. Йордановден — Богоявление, 6 януари, беше голям, тържествен празник, хвърляше се кръста в морето. На тоя ден само болните, децата и много от старите не излизаха на улицата. От голямата черкова, през „Мусалата“, по ул. „Цар Борис“ — сега „Ленин“, до училище „Сулини“ (сега там е хотел „Черно море“) по бул. „Сливница“ — сега „Г. Димитров“ до морето и самата Морска градина тротоарите биваха задръстени от хора. По тоя път минаваше процесията с кръста, начело с владиката, свещениците от всички черкови в черковни одежди, хорът от голямата черкова, официални лица. Слизаха до морето, там владиката хвърляше кръста във водата и млади здравеняци се хвърляха в ледената вода да уловят кръста. На Йордановден биваше почти винаги много студено, но слънчево. Тогава нямаше замърсители на атмосферата и зимите във Варна биваха слънчеви. Този, който уловеше кръста, след това обикаляше къщите и събираше пари. Спомням си го винаги с голям кожух.

Преди около 80–90 години изглежда ул. „Бенковска“, от „Г. Димитров“ до „К. Маркс“^[2] е била нещо като център на движението, защото там е ставало шествието на „маските“ в деня на великденските заговезни. Трябва да е било преди Балканската война, защото си спомням много смътно, ме заведоха да видя „маските“. В представите ми се върти някаква ярка смесица от хора. Изглежда, че някои от маските са ми са се видели много страшни, защото много се изплаших и веднага се върнахме в къщи. Сигурно много съм ревала, защото дойде една съседка, леля Гацка, и за утеха ми донесе някаква поничка — бухта. Тогава, пък и много по-късно хората много се маскираха и така отиваха до съседи и близки. Умеели са да си създават приятни часове. Няколко години след европейската война, когато животът се нормализира, хората пак почнаха да се маскират и да се устройват даже „бал маске“. Имаше дори време, когато с нас младите се маскираха и родителите и се събирахме семейно маскирани — но само на заговезни! Една година баба Невенка се беше маскирала като скиор, аз като клоун, а Велка като китайски мандарин. На една „маскена забава“ в един салон Влади и аз се бяхме маскирали като холандски селянин и селянка (със сабота — тогава и такива работи можеше да си поръчаш при дърводелец) и получихме първа награда — една голяма шоколадова торта!

Апостол ваксаджията беше една от забележителностите на Варна някъде до към 1940 г. Със сандъчето, ваксите и четките стоянката му беше в началото на „Гургулят“ — сега „Аврам Гачев“^[3], стената на сегашната „Валентина“^[4], цял ден надуваше кларинета си! Репертоарът му сигурно не е бил класически, нито изпълнението му виртуозно, но никой не се е оплакал, че безпокои някого! Хората са били много по-спокойни. Най-забележителното у Апостол беше общият му вид. Дълга до раменете коса, брада и мустаци, с обеца на едното ухо и накичен с разни гердани, дрънкулки и други дреболии, облечен също по негов вкус, не особено чист, изглежда още тогава е предугадил модата на хипитата! Но въпреки чудатостите му, той е имал семейство и казваха, че бил добър стопанин и грижовен баща! Изгуби се някъде към 1940 година.

Ангелсон! Това беше друга забележителна личност на Варна. Умен, възпитан човек, винаги много спретнат, даже елегантен, в неизменно светлосивите си костюми — сако-жакет и сиво бомбе „шапо-мелон“. Винаги добре избръснат, с бели засукани мустаци и неизменно свежото карамфилче на петелката на сакото. Не знам дали някой някога го е виждал без карамфилче! Никога не липсваше на тържества, паради и мъжки компании. Дали е работил нещо не знам, но струва ми се, че по едно време беше в общинската управа. Ангелсон — жоли гарсон — така го наричаха всички. Стар ерген — бонвиван.

Ул. „Владислав“, или както всички я наричахме „Ташоулу“ (сега бул. „К. Маркс“) беше втората търговска улица на Варна. От пощата някъде до към „Тракия“^[5] бяха наредени малки магазинчета — манифактура, галантерия, обущари, шкембеджийници, сладкарнички, бозаджийници. Там пазаряха повечето селяни — стоката беше за селски нужди и вкусове. Забележителни бяха обущарските магазини. Продаваха се по-груби готови обувки, чехли и домашни пантофи — кожени, платнени, кадифени, сърмени, сандали, налъми. Стоката беше нанизана на върви и висеше закачена пред магазинчетата. Цял град от там си купуваше домашни чехли, пантофи, топлинки и неизменните сандали, с които децата изкарваха по едно и две лета! Всичко беше от естествени кожи и гьон!

Имаше един безобиден малоумен — дели Андон. Цял ден обикаляше по улиците и си боботеше нещо. Всички го знаеха, но и той много хора познаваше. Веднаж някой шегаджия му дал билет за театър (тогава „Зала Съединение“) на първия ред точно до сцената. В един момент дели Андон познава в лицето на един от героите един артист с прякор „Цъмъни“ и както в „Под игото“ се провиква — „Ей, Цъмъни, защо се преструваш бе, не те ли познах“. Обръща се към публиката „Ей, гледайте бе, Цъмънито как се преструва“.

На ъгъла на ул. „Г. Димитров“ и „Толбухин“, точно пред нашата къща имаше улична чешма, която съществува и дълго след като къщите бяха водоснабдени. Веднаж със слугинчето ни, 14–15 годишно момиче, се връщаме от лозе. По шосето откъм „Академията“ виждаме, че се задава лека кола. Тогава лека кола беше рядко явление, пък и не фучаха като бесни. В колата бяха царят, царицата и шофьорът. Сигурно отиваха към „Евксиноград“. Момичето, като разбра кои са, махна с ръка и се поклони. Царицата му отговори по същия начин и му се усмихна. Дълго време не можеше да проумее как тъй царят и царицата може да минават по пътищата като всички хора и най-вече така любезно да поздравят нея!

Бях не повече от 3 годишна, когато през Балканската война във Варненския залив дошли турски кораби. Спомням си много смътно у дома в нашата трапезария с прозорец към задния двор, нощно време сме събрани на газена лампа и плътно перде много хора. Вуйнини, чиято къща близнак беше до военния клуб на „Д. Благоев“^[6] (тия две къщи и до сега са непокътнати), бяха дошли у дома да се скрият. Нея нощ всички, които са живеели по-близо до морето, са избягали навътре в града при близки и познати, за да не ги засегнат бомбите. Дълго време след това момчетиите намираха около пристанището малки металически топчета — шрапнели — с които си играеха на лимки^[7].

В гагаузките села около Варна — Кестерич, Дживизии, Джаферии — сега Виница, Орешак, Кичево, въпреки че са християни, жените им допреди 40–50 години ходеха с шалвари — широки, дълги, но не бяха шарени като циганските — бяха на тесни райета, с убити цветове, главите си пребраждаха с чембери и с единия край си прибулваха устата и носа. И досега по-възрастните си говорят на гагаузки — някакъв особен турски, а на времето почти не знаеха български. В музея на Възраждането има евангелие на гагаузки. Не помня да съм чувала за някаква носия на градските гагаузи. Те се обличаха както всички в града, но си имаха свои обичаи. Когато се заженеше гагаузка мома, в петъка преди сватбата чеизът на булката се нареждаше на файтон (1–2 според заможността) като на изложба — юргани, бродирани чаршафи, възглавници, ковьорчета и др. и минаваха по улиците, като файтонджиите звъняха със сигналните звънци на файтоните. Разбира се, всички излизаха да гледат „сеира“. След европейската война този обичай постепенно изчезна. Друг неизменен закон беше в същия този петък женските роднини на булката и на зетя да водят булката на баня. В банята, с дайрета, кючеци, черпни се е прекарвало по няколко часа. Някои са откупували цялата баня. На една такава сватбена баня, като съм била на 3–4 години, майка ми ме заведе. Женеше се един неин братовчед — Стати — Стайко, чиято майка беше гагаузка. Въпреки че бях малка, запомнила съм банята и някаква жена с дайре. Тогава за пръв път влязох в баня пък и за последен за много години след това, защото имахме баня в къщи. Тоя обичай с къпането на булката, също след 20-та година постепенно изчезна, но циганите го спазваха още дълги години и след това. Техният път до банята, пък и в самата баня, биваше много шумен и далеч около банята се разбираше, че има булка.

Никулден на времето беше голям празник, особено за нас, защото тате имаше имен ден. На тоя ден къщата биваше празнично подредена, всички стаи отоплени, ние всички празнично облечени. След 4 часа вече очаквахме посещения. Идват да почетат именника роднини, приятели, познати, кои пеша, кои с файтон. Защото като че ли беше закон Никулден да е винаги със сняг и студ, а запомнила съм и с фъртуни! В антрето отупат снега, събуят галошите и шушоните (тогава те се обуваха върху обувките), съблекат палтата (ние децата помагаме и поемаме) и влизат. Поседят 15–20 мин. (официална визита), поразменят се някои любезни приказки, почерпим ги с коняк (за мъжете) и вишновка или ликьор за жените, лъжичка сладко от вишни или кайсии. Не беше препоръчително за домакинята да поднася бонбони. Но по-късно шоколадовите бонбони изместиха сладкото. Пък и бонбоните станаха много разнообразни и с отлично качество. Особено добри бяха на фабрика „Пеев“ и „Бераха“. Поднасяхме и парче торта. Към 8 часа визитите приключваха и тогава идваха най-близките, поканени на вечеря. Понякога за по-удобно това ставаше и на обяд. За тоя ден у нас винаги имаше риба — шаран или бяла. Имаше един руснак староверец, с голяма бяла брада, живееше в руското село на езерото и беше рибар — дядо Амос. Като че ли не съм запомнила Никулден без рибата на дядо Амос.

Какъв хубав празник беше Коледа и бъдни вечер! Щом почне да се свечерява и тръгват коледарчетата. От врата на врата, изпеят, благопожелаят, дадеш им по някоя пара. Вечерта се събираме с лелини Мариини. Насядаме около масата с обичайните манджи и чакаме дядо. Той си слага епатрахила, с кадилница в ръка, влиза в стаята, чете молитви, благославя трапезата, изпяваме всички една коледна песен и вечерята започва. А в това време тръгват вече големите коледари. Организирани хорове на църквата, на студентите, на македонците. Всички предварително изпращаха съобщение, че ще ни посетят. Идваха, поканвахме ги в къщи, изпяваха по няколко песни, разменяха се благопожелания, почерпвахме ги и най-важно, даваше се известна сума за благотворителна цел — не за хористите. Особено добър беше хорът на руската черкова. Те идваха на Коледа преди обяд. Колко топлина и празничност имаше в тия дни. Защо трябваше да се заличи всичко това!

Имаше във Варна една самодейна „музика“ — няколко музиканти — кларинет, цигулка, някой духов инструмент — буразан, тъпан. Не минаваше празник, без те да тръгнат от къща на къща. Къде им даваха по някой лев, къде ги пъдеха. Особено не пропускаха именник. Изглежда, че си имаха списък на именници.

На времето нямаше барове, дискотеки или ресторанти, където да се посреща Нова година. Събираха се хората вкъщи или се организираха вечеринки и балове. Най-голям ставаше балът във Военния клуб. Май че го уреждаха военните, с покани. Събираха се всички по-първи семейства — възрастните с младите. Едва след 30-та година момичетата почнаха да ходят по вечеринки с младежка компания, но на новогодишния бал — само с родители или брат или най-много братовчед. Дамите с големи деколтета, бижута, коприни, а мъжете със смокинги, жакети, полуфракове и фракове.

През зимата във военния клуб се уреждаха няколко големи бала — на хористите, на инженерите. Особено елегантен беше балът на „Тенис клуб“. На всички балове имаше добър оркестър, хубав бюфет със студени закуски и сладкиши, хайвери, руски салати, пуйки и прасенца и др. Входът беше платен, а също и консумацията. Но въпреки това баловете рядко завършваха с печалба. Разиграваше се и томбола. По същия начин ставаха и вечеринките — но по-скромно. Уреждаха се в някои салони — ресторанти. Такива вечеринки уреждаха спортни организации, тракийци, добруджанци, македонци. На македонските вечеринки идваха целите семейства с децата, бабите, дядовците. След официалната програма, започваше любителската — изправи се на масата някое дете — пее, декламира. Създава се доста шум и уютност. Танци, хора, лотария, американско наддаване. Тия вечеринки биваха доста доходни — македонците биваха доста щедри и всичко отиваше за благотворителна цел.

Около 30-та година във Варна се образуваха две младежки женски дружества — „Любов към родината“ и „Нови стремежи“. Уреждаха си сбирки и бродираха и изготвяха разни предмети за изложби, уреждаха си забави. В „Нови стремежи“ членуваха повече тези, които се смятаха за „хайлайф“ и бяха по-суетнички.

Като се запролетеше, някъде към Великден във Варна пристигаха амбулантни търговки, унгарки или чехкини, задянати с грамадни бохчи — вързопи. Обикаляха по улиците и продаваха покривки и салфетки за маса, кухненски кърпи и всичко от лен, престилки, детски роклички. Спомням си от такива чехкини майка ми беше купила една престилка с едно закачено джобче, което много ми харесваше. От тях също имахме кухненски кърпи (две имам още на вилата) покривка и салфетки за кафе, друга с ажури за чай (тя още е налице). Казваха, че слизали по Дунава с корабите и се пръскали из по-големите градове. Изглежда, че тогава не е имало нито митнически, нито валутни ограничения. Спомням си кака ми Райна, тогава вече мома за женене, пък и майка ми и други млади, по каталози си изписваха от Виена рокли, шапки и др. Внасяли са парите в пощата или банката и след кратко време си получават поръчаното във фирмата. След европейската война тая мода постепенно заглъхна.

Все по това време в зданието на сегашното пенсионно имаше голям универсален магазин, в който се продаваха и играчки. Спомням си веднаж отидохме с мама да направим някои покупки. Разбира се, очите ми бяха в играчките. Така ми се хареса една магарешка количка, с малки гномчета и при това с човече, което кара магаренцето, та майка ми със зор ме измъкна от щанда. Разбира се играчката не ми се купи, защото нямаше повод за това, но пък тая каручка ми е направила такова впечатление, че още ми е пред очите. Голям магазин беше за времето си „Пазар Паруш“.

На мястото на сегашната БНБ^[8] до след европейската война имаше хубава сладкарница — „Маринов“. Известна беше не само с хубавите си вкусни пасти, но и с това, че там обслужваха млади момичета с боненца и бели престилчици. Казваха, че тия момичета са виенчанки, защото по него време беше недопустимо момичета и жени да работят в заведение. Това стана обичайно след руската революция, когато рускините започнаха да навлизат в тоя бранш. Друга известна сладкарница във Варна до 1944 г. беше „Бай Димитър“. Беше уютно заведение с много разнообразни качествени пасти. Тоя бай Димитър имаше дъщеря, която, вече омъжена, почина може би към 23–24 годишна. Направи ми впечатление тогава, че на погребението на всичкия народ се раздаваха за „Бог да прости“ красиви бели малки книжни кошнички с бонбони и бисквити. Съпругът на покойната, бай Васил, остана да работи в сладкарницата, пое работата, и след като умря бай Димитър, поддържаше същото високо ниво на заведението.

Беше през 1924 г. Бяхме ученички в пети гимназиален клас. Разбрахме, че предния ден учителката по химия е била болна. Въпреки че на следния ден я видяхме в училище, целият клас реши, че не сме я видяли и че ще имаме свободен час. Използвахме хубавото време да си направим разходка до Морската градина. На другия ден разбрахме, че разходката няма да ни се размине и че ще си понесем наказанието. Дежурни бяхме Евгения Гюлмезова — дъщеря на видния варненски гражданин Иван Гюлмезов — дългогодишен директор на мъжката гимназия — вече пенсионер и аз — дъщерята на Никола Попов, известен адвокат и общественик с голям авторитет. Учителският съвет ни наложи наказание — целият клас в края на срока да му се намали поведението. А дежурните, освен това да бъдат изключени за по три дена. Това беше много строго наказание, но нито на Ив. Гюлмезов, нито на Н. Попов им мина през ум, въпреки голямото влияние, което имаха, да искат някакво обяснение или да настояват за снизхождения пред директора на гимназията. Според учителския съвет ние бяхме се провинили, наказаха ни според преценката на съвета и ние трябваше да си понесем наказанието. Но на нито един от родителите не мина през ум да се меси в работата на училището. Това би било под достойнството на родителите ни. Такъв беше моралът на някогашните родители!

По време на управлението на Стамболийски директор на гимназията беше Стефан Калев — суров и груб човек. Сутрин преди започване на часовете заставаше на вратата на гимназията и най-строго следеше дали на всички ни униформата е в изправност и дали изпод баретата не се подава някое кичурче коса. Тежко на неизправните! Тогава униформите ни бяха — сукмани и бели бродирани с българска бродерия блузи. Момчетата носеха „бозаджийска униформа“ — панталон и сетрета, нашити с бели гайтани. Заедно със Стамболийски и тези униформи си отидоха.