Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Година
- 2008 (Пълни авторски права)
- Форма
- Мемоари/спомени
- Жанр
-
- Няма
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- няма
- Вашата оценка:
Информация
- Разпознаване, корекция и форматиране
- aradeva (2020)
Издание:
Автор: поп Христо Стефанов; Никола Попов; Люба Попова-Ескенази
Заглавие: Поколения
Издание: първо
Издател: ИК „Кинг“
Година на издаване: 2008
Тип: сборник
Националност: българска
ISBN: 978-954-598-59-7
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/12198
История
- — Добавяне
I. Спомени за дядо
Дядо ми, свещеник Христо поп Стефанов Милев (поп Ристе) е роден през 1844 г. в с. Сопотница — Крушевско в Македония в чисто българско семейство. И баща му, и дядо му са били свещеници и са учили славянско писмо в съседните манастири. И дядо е учил в такъв манастир — Кичевския, където е имало добре уредено за това време училище. На 17–18 годишна възраст е бил запопен. Бил е голям родолюбец и е взел участие в „Охридската завера“, бил ятак и на комитите, а също така някъде около 1868 г. е бил повикан от крушовчани и заедно с младежите превзели една от черковите в Крушево, изгонили гръцките свещеници и той първи в Крушево започнал да служи на черковнославянски. От тогава махалата около черковата била наречена „поп Ристе махлеси“. През 1941 г. баща ми ходи да навести родното си място и тая махала още е съществувала.
Когато заверата била разкрита, дядо бил осъден от турците на 101 години заточение и през 1881[1] г. бил изпратен на о. Митилин. Три години по-късно той успява да избяга и след дълги перипетии пристига във Варна. От македонски преселници тук той научава, че жена му е умряла и трите му деца са били раздадени на чужди хора. Веднага заръчва да му ги доведат. Междувременно той е назначен за свещеник в с. Николаевка, Варненско и там се установява за дълги години. Когато баща ми започва да адвокатства във Варна, в 1906 г. оженва се и си построява къща на ул. „Ниш“ 34, ъгъла с ул. „Търновска“ („Г. Димитров“ и „Толбухин“)32. Някъде към 1910 г. прибира баща си в своя дом.
Най-ранните ми спомени за дядо са някъде откъм 1912–13 г., когато той е бил вече към седемдесетгодишен. Запомнила съм го с дълга бяла брада, дълга коса, свита на възелче на тила му, както ходеха всички свещеници, с броеница в ръце, с къса антерия (подрасник), шаечни калцуни, пакетче тютюн и тестенце цигарени книжки в джоба. Това беше домашният му тоалет, а навънка — с хубаво расо, калимявка и тежък бастун, леко прегърбен и с тежка походка.
След с. Николаевка, като се преселил в града, той продължи да служи като свещеник в близкото село Пашакьой (Владиславово). Всяка събота следобяд или рано в неделя идваха от село с каруца да го вземат и след свършване на службата го връщаха обратно. Понякога той ни носеше някое малко зайче, заблудено по пътя, за да си играем — за наша голяма радост и голяма мъка на мама, която не можеше да понася като подхвърляхме животинчето от ръка на ръка докато то се изтощи. Забрани на дядо да ни носи и той я послуша!
Помня се седнала на коленете му или по-късно ние всички деца насядали наоколо му да ни разказва приказки за Крали Марко, Чер арапин, Муса кеседжия и Секула детенце. След него скороговорки. А да не говорим за десетките пъти, когато сме го карали да повтаря за заточението си, за бягството от калето и за премеждията му. Или пък в по-късни години всички ние пет деца вече големи ученици, в ден, когато майка ни не е в къщи, да нахлуем в стаята му и заедно с него и слугинята започвахме борба и бой с възглавници, одеяла, покривки, килимчета. И сега още си представям гнева на майка ни, когато се върнеше и не можеше да влезе в стаята от бъркотия и пушилки. И гузното лице на дядо, който, за да заглади работата, едва ли не изкарваше мама виновна, че не си седяла в къщи да си гледа децата.
През време на европейската война всички мъже бяха на фронта и единствен мъж в нашата улица беше дядо. Той беше нещо като старейшина и кураж за жените. Когато жените научаваха, че на фронта е спокойно, много рядко заедно с децата отиваха на разходка до Морската градина.
А един-единствен път те даже си разрешиха да си направят и една по-дълга разходка. И тогава най-възрастната от тях дойде при дядо да го пита какво ще каже. „Екскурзията“ беше до „баба Елена“ — в мирните години малка бирария с люлка-въртележка в двора, но сега всичко е занемарено. Това беше един кьошк на „шосето“, на мястото на сегашния паркинг срещу спирка „Акациите“.
Пак по това време във Варна се появи един „страшен“ крадец на име Майсторов; бащината му къща и сега още съществува на ул. „Иван Драсов“ — старата „Балканска“. Говореше се, че той отваря вратите с шперц и извършва кражби. Всички бяха толкова наплашени, че още по здрач залостваха вратите си. Но в нашата махала кражба не стана. Как ли са се чувствали родителите му, които бяха познато, почтено семейство, а сестра му беше гимназиална учителка. След известно време Майсторов изчезна. Не се разбра дали го заловиха или забегна някъде. В своята книга „Корона от тръни“ на 287 стр. авторът споменава за българския анархист Майсторов от Варна, който с още един варненец готвели нападение над цар Борис, и то в Париж, когато царят бил там на посещение.
От крадци ни вардеше и пазвантинът дядо Никола, възрастен опълченец, който, щом се мръкнеше, обикаляше квартала като солидно тропаше с тоягата си и предупреждаваше, че бди. Но изглежда, че след това и той се прибираше да спи, защото до сутринта повече никой не го чуваше да минава. А може би всички са заспивали много дълбоко!
След войната дядо се пенсионира, но поради някои неуредици едва две години по-късно получи цялата пенсия за изминало време — 10 000 лв., които той раздели между най-малкия ми брат, който носеше неговото име и племенницата си Мара Кондова, сестрина му дъщеря, която беше израснала при него и той я имаше като дъщеря.
Дядо беше много работлив и за годините си много пъргав и енергичен. От него не се изискваше нищо — трябваше просто „само да си гледа старините“. Но той винаги си намираше работа. Всяка ранна есен той слизаше до „терзиите“ — най-ниската част на сегашната улица „Бохосян“[2], за да си поръча нови калцуни и антерия. След това започваше да подрежда мазата — да нарежда дървата, да нацепи разпалки, да приготви туршиите и зелето, да преточи виното, въпреки че имаше кой да се грижи за това. Не знам защо не харесваше „купешкия“ червен пипер и зимно време, за да си намира работа, купуваше отнякъде сухи червени чушки, които счукваше в дълбока чутура и за да не му влиза пипер в носа се превързваше с голяма кърпа. Процедурата продължаваше 2–3 дена, обезателно в средната избена стая.
Щом се затоплеше времето, дядо прекарваше почти цяло лято на лозе. Всяка заран още по хладното с торбичка храна и едно агънце завързано за връвчица той поемаше през полето, сегашния квартал между болницата, Академията и „Грозд“. Всеки Гергьовден тате купуваше едно агънце, специално за дядо да си има занимавка. Много хора го знаеха като „дядо поп с агънцето“.
Лозето ни беше до „Шокара“, там е сегашният зоопарк. Дядо не копаеше, но си намираше работа цял ден — да подкастря, почиства, плеви и други занимавки. През горещите дни слизаше на плажа под сегашния ресторант „Хоризонт“, изкъпваше се и след това се прибираше. Тия морски бани той правеше и след като беше вече към осемдесетгодишен за ужас на всички домашни. Всеки ден очаквахме, че ще го намерят умрял в морето. Но той беше упорит и си правеше своето.
На мястото на зоопарка тогава имаше голяма зеленчукова градина на трима братя Шокарови, стари ергени, които дядо наричаше „Момчетата“ и на връщане от лозе се отбиваше неизменно при тях. Друго място за раздумка и „за да изпият по един тутун“ беше съседната до вкъщи бакалница на бай Петър. При хубаво време пред „дюкяна“, а при хладно — вътре около мангала нижеха сладки приказки.
Когато към 1928–30 г. тате купи първия радиоапарат, тогава още новост, повика дядо да му покаже новото чудо. Тате завъртя на няколко станции и му обяснява, че ето сега чува музика от Будапеща, а това е от Виена или пък другото е говор от Румъния. Дядо погледа, погледа, па отсече — „Лъжат ви европейците, синко. Ти уж си умен човек, но и ти се хващаш на техните шашми“. Той вярваше, че радиото е някаква нова латерна или грамофон със скрити плочи.
Като стар комита, дядо беше суров и много прям човек. На стари години стана голям душманин на котките. Спомням си колко време дебна една крадлива котка; залови я, върза я в чувал и я преби с едно дърво. Изхвърли я на боклука и когато след два часа минаваха боклукчиите, той отиде да следи, да не би да не вземат убитата котка. Нея вече я нямаше. Дълго време след това той се ядосваше, че не можал да пребие и деветте й души. Но след време, когато котката пак се появи, тоя път дядо не й остави нито една душа. А да не говорим за някакъв негов спор с дядо владиката Симеон[3], на когото той казал: „докато не те погреба няма да умра“. Обаче дядо умря преди дядо Симеон, а тоя последният сигурно не е бил забравил тия думи и не дойде на погребението му.
Но аз не помня дядо да е дигнал ръка на някое от нас децата или да е нагрубил майка ни. А иначе — не че боят не беше непознат у дома.
Чудни спомени имам от дядо през великите големи празници. На Йордановден донесе светена вода от черкова и облечен с патрахил, с китка босилек в ръка ще поръси всички ни за здраве, а също така и цялата къща. Срещу Коледа, Сурваки, Велики заговезни у дома се събирахме с най-близките роднини до 20–25 души. Около подредената маса всички застанали прави очакваме дядо. А той в патрахил, с кръст, требник и кадилница в ръка започва да пее съответните молитви (той имаше хубав глас), влиза в трапезарията, отчита и благославя трапезата и чак тогава всички сядахме и вечерята започваше.
Не мисля, че дядо е бил фанатично верующ. Не съм го виждала в къщи да прави големи метани пред иконата. Но може би суровият живот, който е имал, без съпруга, починала съвсем млада, мъките, които е изживял да изгледа невръстни деца, а по-късно и да живее около пет внуци полусираци, са го направили по-критичен и сдържан. А църковни песни си пееше постоянно, като молитви, както си казваше той.
Дядо е бил опериран два пъти от херния и доколкото си спомням единия път, кой знае защо, е било без упойка (може би през войната) и той викал на доктора — „режи докторе, не бой се“.
На осемдесет години той се отказа от тютюна и 3–4 години не пуши, но после пак пропуши, защото нямал какво да прави — почти не виждаше, въпреки че беше опериран от перде и недочуваше. На деветдесет и две години следствие херния получи преплитане на червата и от това почина. Някои много възрастни варненци сигурно ще си спомнят неговото погребение — опят и изпратен от повече от двадесет свещеници — негови колеги, но без дядо Симеон.
12 декември 1991 г.