Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Година
- 2008 (Пълни авторски права)
- Форма
- Мемоари/спомени
- Жанр
-
- Няма
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- няма
- Вашата оценка:
Информация
- Разпознаване, корекция и форматиране
- aradeva (2020)
Издание:
Автор: поп Христо Стефанов; Никола Попов; Люба Попова-Ескенази
Заглавие: Поколения
Издание: първо
Издател: ИК „Кинг“
Година на издаване: 2008
Тип: сборник
Националност: българска
ISBN: 978-954-598-59-7
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/12198
История
- — Добавяне
II. Кратки бележки из кметската дейност на баща ми
Никола Христов Попов и някои други спомени
(Роден 1876, починал 1954)
Баща ми Никола Попов — „кмета“, както го наричаха варненци, беше дребен, слаб човек, но много пъргав и с енергична походка, която той запази до последните си дни. Казваха (пък и такова беше моето впечатление), че е бил много умен, строг и принципен, със силно чувство за дълг и обществена отговорност, поради което и се ползваше с много голям авторитет. В къщи дори, той се придържаше към принципите на родителите от неговото време, че децата се галят, когато спят и че трябва да им се създава занимание, за да не им го създаде дяволът. Но беше много грижовен баща и когато бивахме болни е бдял над нас като същинска майка. В най-ранните си детски спомени аз го виждам как вечер след работа, с цигулка в ръка, ме е учил детски песнички и хорца и ми е разправял приказки, които помня и досега.
Не обичаше лукса и празната суетност, но в къщи винаги ни е създавал отлични условия за нашето добро физическо, интелектуално и културно развитие. Особено големи грижи полагаше за най-малкия ни брат Хицо, който на 4-годишна възраст преболедува от детски паралич и остана с лек физически недостатък. Като ученик и в къщи баща ни му взе частна учителка, която се занимаваше с него, за да може да настига съучениците си. Баща ни винаги намираше време да прави с него разходки из града или вън от него и нагледно да му обяснява природни и физически явления. Благодарение на тия големи грижи Хицо се разви много добре и по-късно извършваше услуги в адвокатската кантора на баща ми и брат ми, а по-късно и при мъжа ми.
Баща ми беше много добър стопанин и къщата ни и градината около нея се поддържаха винаги в изряден вид.
Според неговите съвременници той е бил един от най-дейните кметове, които са дали много нещо за своя град. Обаче в къщи почти никога не се говореше за това. За своята дейност като кмет той не е оставил никакви лични бележки[1], защото считаше, че това е било негово задължение, а заслугите му трябва да бъдат преценени от други и изтъкнати от тях. Втора причина за този пропуск според мене е, че когато беше вече в напреднала възраст и подходящо време спокойно и критично да направи разбор на дейността си, той беше толкова угнетен и изтерзан от тежки преживелици, че желанието му да напише равносметка за обществената си дейност се беше напълно изсушило. Все пак, ако някога някой би се заинтересувал от неговата дейност като кмет на град Варна, архивата на Варненската община документирано би могла да му предостави обилни данни.
В 1926–27 г. аз бях вече ученичка в последните класове на гимназията и съм запомнила някои факти.
Първата работа на кмета (баща ми) беше да оправи финансите на общината, които години наред са били доста объркани, за да се стигне дотам, че общинските служители да си получават заплатите с месеци закъснение. При неговото кметуване подобен случай не само че не се повтори, но той намери и средства за всичките си мероприятия.
Скоро след заемане на кметската длъжност, баща ми на свои разноски замина за чужбина и посети Прага, Виена и Берлин, влиза във връзка със съответните общински управи и кметове и се запознава с общинските и главно градоустройствените мероприятия на споменатите европейски столици. Посещава също и немски морски курорти и разучава курортното им дело, тъй като Варна вече започваше да се очертава като морски курорт с голямо бъдеще.
Известно е неговото планиране, „разораване“ и благоустрояване на „гръцката махала“, която дотогава е представлявала един голям лабиринт от криви, тесни улички и сокаци, крайно нехигиенични. За времето това изглежда е било много смело мероприятие, защото първото нещо, което всеки е чувал за Н. Попов, е за гръцката махала. Навремето големият наш карикатурист Буюклийски беше нарисувал и подари на баща ми една чудесна карикатура — кметът с рало в ръцете разорава гръцката махала. Тая карикатура, неизвестно кога, изчезна от къщи. И много други улици в града са били планирани и шосирани. За пръв път тогава почнаха да се поливат и по-оживените улици, по които се вдигаше голям прахоляк, тъй като асфалтът още не беше известен у нас. Пръскането ставаше по доста първобитен начин — с пожарните цистерни, теглени от коне, но тогава във Варна други възможности не е имало.
Негово дело е завършването и обзавеждането на театъра, който години преди това стърча полупокрит. Друго негово дело е построяването на северните бани със стълбището-серпентина, водещо към тях, както и трайните насаждения и укрепвания по тяхното протежение. Към това трябва да добавим и довършването на централните бани по модел на баните от немските курорти.
Понеже Варна беше почнала вече да се посещава от чужденци, баща ми откри и смесен плаж, което за времето си беше същинска революция.
За 1 500 000 тогавашни левове баща ми построи морското казино, веднага го отдаде под наем за 3 години за същата сума и покри разноските по построяването му.
С това строителните работи на баща ми не се изчерпват. Има и много по-големи и по-дребни по обем, необходими и полезни строежи, за които не мога да си спомня точно.
Всички тия благоустройствени работи се извършваха под прекия контрол на баща ми. През строителния сезон, още в ранни зори общинският файтон спираше пред вратата ни и баща ми, много преди започване на работното му време в общината, тръгваше на обиколка по обектите, за да види със собствените си очи какво и как се работи. Това е общоизвестен факт на хората от неговото време.
В отношенията си с гражданите баща ми беше напълно демократичен. Той позволяваше да бъде безпокоен и в къщи, и по телефона от граждани, търсещи неговото съдействие за отстраняване на някои повреди в улицата или квартала или за някои лични неволи. Освен в приемните си часове, когато с търпение и внимание изслушваше гражданите и вземаше подробни бележки, той приемаше дори в къщи в празничен ден, особено когато се касаеше за спешни случаи и неотложни нужди. Житейският му опит му позволяваше бързо и сам да решава спешните въпроси — бърже проучваше и бърже решаваше. Откликваше и на лични неволи на гражданите. Много силно се е запечатало в паметта ми, когато един гражданин — висок, с брада, баща на 4 деца, идваше в къщи да моли баща ми за работа. По онова време изглежда безработицата да е била голяма и намирането на работа — сериозен проблем. Баща ми прави, струва и един ден му съобщи, че му е намерил подходяща работа. Няма да забравя как този грамаден човек се разхълца като дете и се опита да целува ръцете на баща ми.
Баща ми беше един от истинските ценители на Варненското крайбрежие и извоюва прокарването на крайбрежната алея от малката тогава бирария „Хоризонт“ до бившата[2] „Станчова вила“. Това на времето не е било лесно, защото всеки метър отчуждена земя е следвало да се заплати на собствениците по текущите пазарни цени. Пък и по тази алея имаха вили и места много влиятелни хора като бившия министър Ат. Буров, финансовият магнат Куюмджийски, индустриалецът Палавеев и др. По същото време беше и устроено и засято с редки видове иглолистни дървета и малкото паркче пред тогавашния малък ресторант в „Св. Константин“.
За първи път в ония времена (преди 50 години) кметът на Варшава по своя инициатива направи официално посещение на варненската община. Тогава той подари на баща ми две бронзови отливки и един добре оформен албум с полски народни носии. Скоро след това на екскурзия във Варна пристигна и група ученици от варшавските гимназии, които бяха разквартирувани между варненските ученици.
В общи черти това е, което засега мога да си спомня за дейността на баща ми като кмет и за усилията му по благоустрояването и хигиенизирането на града. Сигурно има още доста по-значителни и по-незначителни работи.
Въобще неговата ръководна цел беше благоустрояването и хигиенизирането на Варна. Знам, че това беше извънредно трудно, защото тогава общините бяха на самоиздръжка и с много оскъдна държавна помощ. Вън от това беше време на различни партии и партийки, които непрекъснато враждуваха помежду си и изхождайки от своите интереси, затрудняваха до висша степен дейността на общинската управа, най-вече в лицето на кмета, за чийто пост аспирираха непрекъснато ръководствата им.
Баща ми беше толерантен човек — ценеше хората по техните способности и качества, а не по техните политически убеждения. Така например, негов секретар по време на кметуването му беше Рахнев (не си спомням малкото му име) — млад, слаб човек, от чиято работа баща ми беше много доволен и за когото баща ми знаеше, че е с леви убеждения (Рахнев по-късно е станал комунистически партиен деятел). Друг пример е Величка Патронска — способна гимназиална учителка по немски език. Тя е била активен партиен деятел, често правеха у тях обиски и често я арестуваха. Спомням си много ясно, когато рано сутрин, още по дрезгаво, майка й баба Тона идваше в къщи и обикновено първите й думи биваха: „аман, Никола, Величка пак я арестуваха“. Баща ми винаги използваше връзките и авторитета си и се застъпваше за нея и тя никога не е оставала арестувана повече от 1–2 дена и никога не е пострадвала. По време на процеса на Народния съд Величка единствена прояви голямата си благодарност към баща ми, като свидетелства в негова полза.
Баща ми беше първи братовчед с Мара Кондова. Тя е израсла при дядо ми, под един покрив с баща ми. Дядо, който живя и умря у нас, я имаше като своя дъщеря и тя много по-често му казваше „татко“, отколкото „вуйчо“. Когато през 1923 г. Кондов е бил преследван и се е укривал от властите, баща ми е положил големи усилия, за да може да бъде Кондов спасен. Съответните власти са уверили баща ми, че ако Кондов се предаде доброволно, то те гарантират за живота му. Баща ми е съобщил това на семейството му, обаче последното е отговорило, че има кой да се погрижи за Кондов. Преди известно време аз научих от Магда, дъщеря на Зорка Стефанова, че много по-късно майка й е разправяла, че по него време бележка с подобно на бащиното ми предложение съдържание е била донесена от Петранка (дъщерята на Кондов) у Стефанова и последната я предала на съответното място, но отговорът е бил, че партията сама ще се погрижи за Кондов. Когато дъщерите на Кондов — Петранка и Надка — трябваше да заминат за СССР, баща ми съдейства те да получат редовен паспорт до Цариград (Истанбул), откъдето са щели да бъдат прехвърлени в Съюза по канален ред. Доста време след това стоеше запазена снимка — изпращането на двете момичета на пристанището от роднините и баща ми. Преди Петранка и Надка за Съюза заминаха последователно Душко и по-малкият Сандю. Душко беше, струва ми се, в последния клас на гимназията, а Сандю като че ли беше напуснал училище, защото беше много буен и много не му вървеше в учението. Най-последна, пак със съдействието на баща ми, замина и леля Мара. Дядо обичаше Кондовите деца — те бяха за него негови внуци, както и ние останалите и почти всеки ден ги навестяваше. Когато около 1924–25 г. той получи доста голяма сума от дълго очакваната пенсия, той даде на тях 5000 лв., колкото даде и на малкия ми брат Хицо, който носеше неговото име. Но струва ми се, не обичаше много зетя си Димитър Кондов. Не вярвам чичо Димитър да не е бил трудолюбив, но понеже се занимаваше много с политическа работа, вероятно не е имал много време за семейството си. Леля Мара имаше плетачна машина и плетеше чуждо, за да подпомага дохода на семейството. А дядо не одобряваше това! Леля Мара беше много трудолюбива жена и по-късно като вдовица успя да си построи малка къща. Въпреки че в къщи пред децата не за всички неща се говореше, но по него време аз бях вече 14–15 годишно момиче и доста работи не ми убягваха, а някои са ми правили много силно впечатление и ги помня досега. След 1944 г. Кондови се завърнаха в България, но освен леля Мара, никой не ми се е обаждал[3].
Пак по него време в училището до нас — „Ангеларий“, имаше един учител — Цанков, висок, слаб човек, който е бил уволнен като комунист и скоро след това почина, струва ми се от туберкулоза. Дълго време на неговата жена не са давали работа и когато баща ми стана кмет, я назначи на работа в морските бани. По-късно аз често имах случай да се срещам с Калиничка Цанкова и тя винаги е използвала удобен случай да спомене, че на времето баща ми единствен е проявил съчувствие към нея. Има още много други случаи, които говорят за толерантността и отзивчивостта на баща ми, но аз вече не за всички мога да си спомня, защото оттогава са изминали почти 50 години, половин век, пък и няма защо да ги изреждам като в поменик.
Баща ми беше състоятелен човек и както всички тогавашни добри стопани, парите си влагаше в имоти. Освен къщата на ул. „Нишка“ и „Търновска“, в която съм родена и сме живели до 1935 г., малко по-късно той е купил и едно лозе в местността „Шокара“ (днес „Зоопарка“ и местата около него) и една малка къща в тогавашната „Турска махала“. Към 1912–13 г. заедно с чичо ми са купили една голяма къща на края на ул. „Нишка“. В нея дълго време се помещаваше V участък. Между 1920–25 г. той купи една хавра около тогавашния район „Шести участък“, едно малко лозе пак в същия район, една бадемова градина около днешната спирка „Отдих“, една хавра 8 дка в местността „Св. Константин“ заедно с Григор Василев — всички към страната на морето. По него време закупи и една голяма двуетажна къща на бул. „Фердинанд“ (сега „Червеноармейски“)[4] близо до вълнолома. Тая къща той надстрои с един по-нисък етаж и над него — един полутавански, преустрои я и обзаведе за летен хотел — „Вила Приморска“. Тогава вече Варна се посещаваше от доста чужденци и българи, а хотели имаше малко, зле обзаведени и повечето без течаща вода, а частни квартири — малко и без подходящи удобства. Вилата се поддържаше в изрядно състояние. В мазата имаше инсталиран малък мотор, на тавана — два резервоара от 5 тона, така че в стаите винаги имаше течаща вода, въпреки че последната редовно спираше.
Тъй като преустройството и обзавеждането на вилата отне много средства на баща ми, а по това време вече беше и кмет и заплатата му като такъв беше много по-малка от адвокатските му доходи преди това, той остана задължен към вуйчо ми Д. К. Попов — мелничар и търговец житар. Към 1930–31 г. той се видя принуден да продаде къщата в турската махала, половината от дворното място на къщата на ул. „Търновска“ и лозето на „Шокара“. По-късно през 1935 г. продаде и къщата на ул. „Търновска“.
Баща ми обичаше обществената работа, следеше всички обществени начинания и в много от тях вземаше участие било по своя инициатива, било като е бил поканван. Не си спомням, но в ежедневниците от негово време сигурно има споменато за някои от тях.
Той беше добър българин — македонец и години наред вземаше участие в живота на варненското македонско братство. Когато в него започнаха дрязги, баща ми положи големи усилия те да бъдат изгладени, но когато му стана ясно, че корените на тези дрязги са далеч извън Варна, когато те се изродиха в срамни братопреследвания, той се оттегли от всяко активно участие.
Към края на 1953 г. баща ми заболя от рак и тогава му разрешиха да се прибере във Варна, за да бъде опериран. Почина на 6 май 1954 г. в таванската стаичка на някогашния си дом на ул. „Антон Иванов“[5]. През последните десет години от своя живот, вече в напреднала възраст, той преживя много унижения и лични нещастия. Но той беше твърд, волеви човек и никой никога не го чу да възроптае или да се оплаче. Единственият случай, когато майка ми го е видяла да даде изблик на мъката си, е било през 1950 г. при принудителното му изселване от Варна. Когато с камиона, натоварен с оскъдна покъщнина, са се изкачили на височината над Аксаково, той погледнал към града и с просълзени очи казал: „Да дадеш толкова много на тоя град и сега да няма в него за тебе един подслон!“[6]