Никола Христов Попов
Кратки животописни бележки (6)

V. Кмет на Варна. Народен съд. Изселване

До същата 1927 г. нищо особено за отбелязване в живота ми няма. На власт беше Демократическият сговор, в който участваше и Демократическата партия, начело с Андрея Ляпчев, с който ме свързваше старо добро познанство. Той и варненски приятели ми дадоха идеята да стана кмет на града и през 1927 г. бях избран за такъв. Кметувах три години и нещо и проявих завидна дейност за уредбата на града ни и неговото благоустрояване. През 1930 г. условията се измениха и аз се оттеглих и захванах наново да адвокатствувам. През същата година бях поканен от Академичния съвет на Висшето търговско училище в града за лектор^[1] по гражданско и търговско право, което продължи до края на 1935 г., когато се отказах, защото според една нова наредба не ще можех да упражнявам и адвокатската си професия.

Пропуснах по-горе да отбележа едно важно събитие в живота ми — участието ми във Великия македонски събор, който се състоя в София веднага след примирието при първата европейска война. Бях делегат от Варна на ведно с около 20 варненци — македонци (Мирчев, Кицев, Воденичаров и др.). Съборът ми направи голяма чест да ме избере за председател, изпълнението на която длъжност се оцени от меродавни среди като блестящо. При приключването на заседанията съборът ме изпрати с овация и с публични благодарности. А в него участваше елитът на македонската емиграция — военни, съдии, адвокати, учители, дипломати, търговци, занаятчии, разни общественици. Издаваният на френски от Министерството на външните работи вестник „Еко де Бюлгари“ отбеляза, че съборът е бил ръководен по един великолепен начин („манифик“).

В тоя събор изпълних един дълг към родината си, която в това време вече беше попаднала под ново робство — гръцко и сръбско. Конгресът се занимаваше с въпроса за онова, което следваше да се предприеме пред предстоящата конференция в Париж за сключване на мир. Съборът ми създаде големи връзки с много общественици, но аз не можах да ги използвам в моята обществена дейност поради един мой природен недостатък — голяма стеснителност и мисълта ми, че всички ме надминават във всичко и аз не съм готов да се приравня с тях.

Връщам се на редовния мой живот, след като се отделих от висшето училище — 1935 г. До втората европейска война няма нищо за отбелязване. Но трябва да отбележа още нещо от кметуването ми. Поех управлението през пролетта с голяма амбиция да се проявя с умна и усилена деятелност. Но за това ми трябваше да обиколя някои модерни държави и да видя с очи как там се работи. За това, след лятото отпътувах за Австрия, Унгария, Чехия и Германия. Това, що видях там, използувах в своята работа за Варна. Пътувах на свои разноски, бях посрещан и изпращан от кметовете на посещаваните градове много добре и имах пълна възможност да се запозная със съвременната уредба на големите градове.

За помощник-кметове бяха избрани — Д. Нейков, бивш пълномощен министър в Полша — от Демократическата партия, Цонко Ханджиев — от Демократическия сговор и Георги Димитров — от Демократическата партия, с която Демократическият сговор бе в коалиция за управлението на общината. Болшинството имаше 16 съветници, опозицията — 14, от които 10 бяха комунисти и земеделци.

Обяви се втората европейска война — Германия, Австрия, Италия, Япония против Франция, Англия, а после СССР и Америка. Аз бях вече стар и не бях мобилизиран. Дойде и краят на войната през 1944 г., когато навлязоха в България руските войски. Последва заемането на властта от болшевиките, със съдействие на земеделци и др., които образуваха „Отечествен фронт“. Започна арестуване на политически лица от старите управления, създаде се „Народен съд“ от лица, посочени от комунистическата организация.

На 29 септември същата година бях арестуван и аз като бивш кмет, ведно с председателя на съда В. Ангелов, бившия кмет Петър Стоянов и др. и на 30-ти през нощта бяхме отведени — цял омнибус пълен — в затвора. Но на 2 октомври ни освободиха по някакво нареждане от централното управление, според което лица от стария режим, които имат само вината да са идейни съмишленици на стария режим, не се задържат. Обаче после последва противно нареждане и на 11 декември същата година наново бях арестуван и отведен в затвора. След едно инквизиторско разпитване от следователя Преславски заболях тежко и на 31 същия месец бях изведен от затвора и поставен под домашен арест за лекуване. На 12 февруари 1945 г., вече оздравял, арестуван бях наново и след нова инквизиция, като ми взеха нужните за осъждане показания в участъка от същия инквизитор, изпратен бях в затвора. На 12 март бях изправен пред втория състав на „Народния съд“, който беше по-снизходителен от първия, тъй като осъди на смърт само 2–3 души, а първият — около 70 души. Аз бях осъден на 2 години строг тъмничен затвор, ½ милион лева глоба и ¼ от имота конфискация.

На 14 декември 1945 г. бях помилван заедно с всички други старци. Лишен бях и от права за 7 години, поради което изгубих правото да упражнявам адвокатската си професия.

През същата година, когато бях в затвора, Люба се ожени за Моис^[2], който заедно с Владимир положи много грижи за сравнително меката присъда и за помилването ми, за което му много благодаря. Владимир беше моят адвокат пред съда и изнесе бляскава защита.

Трябва да отбележа, че между обвиненията против мене изнесено бе и едно от народно-български характер: че по случай завземането на Македония от българската армия през последната европейска война написал съм една възторжена статийка във „Варненска поща“ и това бе сметнато от обвинението за крайно шовинистична проява. Тогавашният политически курс беше „братство със сърбите“, които имаха голямата част от Македония и която българската войска я върна. Същият курс бе възприет и спрямо Гърция за Тракия. Тенденцията у нас беше тогава, че Македония не е българска страна и македонците не са българи, а аз бях писал обратното, което исторически е напълно вярно. В съда обясних и потвърдих това, което се сметна за голям грях и голяма дързост.

Пропуснах да отбележа, че Владимир беше вече оженен за Стефанка Ив. Шотова и когато аз излизах от затвора, беше в родилния дом за Николайчо^[3].

Настъпиха по-спокойни за работа времена, през които по закони се правеха радикални реформи. Аз помагах на Владимир в адвокатската му работа… Но на 1 август 1949 г. бидох от милицията изселен в с. Бдинци, Провадийска околия. Преди това изместен бях от апартамента ми в килерите на тавана, а оттам след това — в чужда къща — у А. Моканов на бул. Сливница и оттам — в Бдинци. На 3 август пристигна и Владимир в същото село със семейството си, тоже изселен. Той беше вече бил в лагер, където кръвното му налягане станало застрашително.

През 1950 г. есента се преселих доброволно в с. Победа, Добричка околия, където и днес — 1953 г., месец юли пиша тези бележки. Владимир бе назначен за чиновник в с. Генерал Тошево и почина на 22 юни 1952 г.

Накрая ще отбележа разните отличия, които съм получил.

1. Военни — по случай участието ми във войните. За през Балканската — за храброст, после и възпоменателен медал на червена лента; такъв получих и за през първата европейска война.

2. На 15 януари 1930 г. бях приет за почетен член на Варненското черноморско колоездачно дружество.

3. На 11 юни 1930 г. ми се съобщи, че полско-българското дружество в София ме провъзгласило за дописен член на същото.

4. Благодарствено писмо от Висшето търговско училище — Варна за моята лекторска в същото училище деятелност — писмо № 1714 от 11.XI.1935 г.

5. Свидетелство на Червения кръст № 14.109 — почетен знак.

Днес, 1 август 1953 г., приключвам тези кратки животописни бележки с увереността, че внуците ми — мои и тези на брат ми и сестра ми, като ги четат, не ще имат причина да се срамуват от дедите си.