Никола Христов Попов
Кратки животописни бележки (4)

III. Първи стъпки в професията, женитба

На власт по това време бяха стамболовистите, министър на правосъдието — адвокатът от Велико Търново Стайков. Един ден ме повика председателят на съда и ми съобщи, че министърът ме вика за лична среща в министерството. Веднага заминах и на следния ден му се представих. Поканата беше, за да ме похвали за сборника и да ми предложи съдийско място, където бих пожелал. Той беше се постарал да събере сведения и от професорите ми и знаеше за моята работа през студентството, които по-горе пропуснах да отбележа.

Тогава и най-скромните работи се ценяха много, защото не беше лесно да се направят. Аз бях напечатал като студент доста работи, но се ценяха от професорите следните:

1. „Здружаванията във Варн. околия“^[1] — Списание на бълг. […] д-во, год. VI-1902, кн. 2, стр. 179–217. Предмет на статията бяха новосъздаваните спестовни дружества в селата.

2. „Един отживял институт от областта на вещното право (право на посаждения върху чужда земя)“ — Списание на юридическото д-во, год. I, кн. 9,1901 г., стр. 436–442.

3. „Зидарските здружавания“ — Списание „Общо дело“, год. II, 1902 г., кн. 21, стр. 311–317.

4. „Задругите у главанаците“ — Списание на Българското икономическо д-во, год. IV — 1900 г., кн. 8, стр. 598–624.

5. „Юридически и други обичаи и песни в с. Николаевка и околните села“ — Сборник „Народни умотворения“, изд. на Книж. д-во, год. XX — 1904, материали, стр. 1–34.

Министърът беше узнал от професора ми още, че при завършването на курса (тогава беше 4 години), ме бяха поканили за асистент в университета, но аз предпочетох съдебната практика, имайки намерение да се заловя с адвокатство.

Ласкавата покана на министъра ме озадачи: дали да не отида във Варна като съдия за 1–2 години и след това да стана адвокат. На колебанията ми се тури край чрез ненадейно уволнение по заповед на цар Фердинанд, защото на току-що завършения конгрес на правниците, в който взех участие, бях подписал телеграма до царя за лошото управление на властващата тогава партия. Бунтарският дух на дедите още бушуваше у децата им и не ги оставаше за спокойна работа.

И така, през лятото на 1905 г., вместо да си дам оставката, бидох уволнен и веднага заминах за Козлуджа (сега Суворово), гдето започнах в мировото съдилище адвокатската си кариера. Скоро се убедих, че съм сторил добре: за кратко време направих голям успех и спечелих клиентелата на околните, добре познати села, между които бяха и Николаевка, Козлуджа и др. Скоро започнах да отивам във Варна по апелативни и касационни дела, пък и по първостепенни. Следната 1906 г. вече си бях извоювал по размер на работата и по нейното качество видно място пред варненските колеги и съдии.

През същата година се ожених за Елена Кирова Попова, варненка, но по произход от Козлуджа, завършила варненската гимназия, 22-годишна, хубава и много умна мома, която живееше с майка си, вдовица, в бащина къща на ул. Ниш. След едно хубаво сватбено пътешествие до Букурещ, установих се да живея във Варна, без да напущам Козлуджа. Приходите ми бяха презадоволителни и още следващата година се загрижих за собствена къща. Жена ми имаше наследствени пари, с които се купи празното място на ъгъла на ул. Ниш и ул. Търново, а през следната 1908 г. върху същото направих с мои и нейни средства хубава къща, в която се пренесох.

Първото ми дете, Божидар, родено през 1907 г., се помина през 1908 г., а през 1909 г. се роди дъщеря ми Люба. През 1913 г. се роди син ми Владимир — на 13 март стар стил през нощта, когато падна Одрин. Фатална дата и събитие за нещастния ми син!

През лятото на съдебната ваканция^[2] отидох с жена си и дъщеря си Люба в Париж с намерение да остана една година на специализация по гражданско и търговско право. Жена ми щеше да се върне с племенника си Борис Лазаров, студент в същия град. След едно престояване от около един месец, трябваше да се завърнем в България поради слуховете за война. На връщане се спряхме в Италия и Швейцария.

До есента на 1912 г. животът в семейството ми протече нормално и нищо особено за отбелязване не се случи. През есента се обяви Балканската война против Турция за освобождението на Македония. Аз участвах като взводен командир в 8-ми приморски полк и в боя при с. Колиби бях ранен 2 пъти, върнах се в болницата и след няколкомесечно лекуване оздравях, но с инвалидност 30%.

Пропуснах да отбележа по-горе за важни събития в живота ми през периода 1908–1912 година. Споменах в началото, че брат ми Сотир остана в Крушево като осиновено чадо на Кузман Тасев Попев, който се преместил в България да работи. Той беше строител, добър майстор. Сотир следвал до 4–5 клас в гимназията, а след това бил изпратен във французкия пансион в Солун, където изучил френски език. Когато аз бях студент, не помня точно коя година, един ден ме срещна познат македонец и ме изненада с новината, че Сотир бил в София, ученик в гимназията. Още същия ден го намерих. Взаимната ни радост беше голяма, макар и да не се познавахме. Той живееше у роднини на осиновителя си. Аз завърших университетското си образование, а той — гимназиалното си; аз се завърнах във Варна, а той замина за Лайпциг, където в 3 години също завърши правните науки и се пресели с осиновителя си във Варна.

Още същата година стана лектор по немски език в Търговското училище и кандидат при Окръжния съд, а после и в съда в Провадия. След като завърши стажа си, започна да адвокатства в Провадия, Ново село и във Варна.