Никола Христов Попов
Кратки животописни бележки (3)

II. Баща ми събира семейството във Варненско

Още през м. януари 1885 г. баща ми бил назначен за енорийски свещеник в с. Николаевка, Варненско и веднага заел службата си. Селяните го посрещнали радушно и му дали възможност да се настани добре. Но неговата първа грижа била да доведе семейството си, което оставил в Крушево.

През изтеклите обаче 4 години в затвора и заточение в семейството настъпили големи промени. Майка ми, още след около 6 месеца от арестуването на баща ми, се удавила в река Черна^[1], когато перяла заедно с десетина други жени. Брат ми Петър след това заболял и починал, а брат ми Сотир, бебе сукалче, бил харизан на Кузман Тасев Попев от същото село, строител. Сестра ми Мария била взета за отглеждане от богати софийски жители — крушовци — Нешковци, а аз — от един цинцарин крушовец, терзия в Скопие, бездетен, с цел да ме осинови. Най-добре бил Сотир, а аз и сестра ми теглихме много. А бяхме и ние малки — сестра ми — десетина години, а аз около 7–8 години.

Още през лятото на 1885 г. баща ми, спестил вече нужните пари, отишъл в София, гдето крушевци го посрещнали и не оставили да спи в хотел и да се храни в гостилница. Намерил сестра ми и веднага разпоредил да изпратят и мене от Скопие в София. Той едва в София узнал за смъртта на майка ни и за нашата съдба. След 7-дневно пътуване с кираджийски^[2] кон и аз пристигнах в София и наскоро заедно с баща ми и сестра ми отпътувахме за с. Николаевка.

Още през есента сестра ми бе настанена във Варна на пансион да следва — във второ отделение, а аз останах да се уча в селското училище в първо отделение.

Брат ми Сотир, като много малък и харизан, бе оставен в Крушево при благодетеля си. Баща ми не се реши да го вземе, защото като вдовец не би могъл да го отгледа.

Излишно е да описвам живота ни в село, но той не беше лек без къщовница, без майка. Имахме един слуга, който вършеше много работа. Селяните бяха много добри и гостоприемни и най-малко 2–3 пъти в седмицата гостувахме у тях. Баща ми беше строг, но добър, грижлив баща, обичаше ни, но и ме потупваше, когато правех непростими грешки, защото според него боят бил излязъл от рая и децата трябвало да се обичат повече със сърце, а не с лице!

Първото или второ следващо лято се случи със сестра ми едно нещастие. Момчета и момичета играехме в двора, бяхме купили евзи^[3] от бакалина, които се употребяваха тогава за подпалване на барута на евзелийките-пушки. Слагахме ги на камък и за обща радост ги пукахме с друг камък. Сестра ми се бе навела, както и всички деца, да гледа и когато три евзи пукнаха едновременно, една искра влезе в окото й. Баща ми отсъстваше в друго село и като се завърна вечерта, веднага нае кола и отпътува за Варна, заведе сестра ми в болница, гдето тя стоя доста време, но се завърна, за наше съжаление, само с едно око — удареното бе изтекло.

През едно от близките лета, около 1887 или 1888 г., дойде ни на гости от Македония чичо ни Атанас, който беше много благ, добродушен и през есента се завърна. Както той, така и баща ми, жадуваха за това свиждание. На следната година дойде братовчедка ми Мара, лелината ми дъщеря (на леля ми Петра). Баща ми беше я поискал, за да я отгледа, тъй като майка й беше починала. След като аз завърших IV отделение в село, бях изпратен във Варна в гимназията, а домакинстването в село остана на Мара. През лятната ваканция завръщахме се в село, също и през другите годишни ваканции и тогава домакинството се водеше от сестра ми, при помощта на Мара.

Сестра ми завърши гимназията и стана учителка в с. Козлуджа (днес Суворово). Следната година се премести в нашето село учителка и пое и домакинството при баща ми. Тя беше отлична учителка и служеше за пример на цялата учителска колегия. Наскоро се ожени за колегата си Атанас Георгиев Драганов от същото село, чорбаджийски син и много добър като човек и като учител. Няколко години учителстваха заедно и живееха при баща ми. Аз, като завърших V клас, се поболях и за отпочиване станах учител в Николаевка преди сестра ми да се премести. Следната година продължих следването си докато завърших гимназиалното си образование. Тогава гимназиалният курс беше 7 години и се завършваше с матура.

Баща ми желаеше да ми даде висше образование, но средствата му не стигаха, та трябваше да учителствам една година в с. Чатма^[4], за да спестя пари поне за едногодишно следване. Следната година отидох в София и станах студент по правото. Мечтаех за свободна професия, а не за чиновничество, както и за възможност да се занимавам с обществена работа. Тогава и животът в столицата беше евтин и аз прекарвах с около 30–40 лева месечно. Икономисвах разноските по ваканциите (коледни, великденски, семестриални, летни), които прекарвах в село. Понеже семейството на сестра ми живееше при баща ми, който издържаше цялото домакинство, сестра ми даваше за моята издръжка по около 20 лева месечно на баща ми, а останалото отпускаше той. Така през 1902 година завърших курса и постъпих на стаж във Варненския окръжен съд.

След 6 месеца безплатно стажуване постъпих войник в Школата за запасни офицери в Княжево. След 6 месеца всички школници бяха изпратени по полковете с голяма бързина, тъй като отношенията на България с Румъния бяха обтегнати до война, поради убийството на един румънски майор, приписвано на българин. Аз бях изпратен в 8-ми приморски полк като подофицер (всички школници бяха такива) и след месец служба бях уволнен като подпоручик. Радостта на баща ми, като ме видя във формата на офицер, беше голяма, радваше се и сестра ми, но радостта им беше още по-голяма, защото бях завършил правните науки и щях да стана адвокат или съдия.

Стажът беше 2 години и за да го завърша, бях назначен за кандидат, вече с 80 лева месечна заплата, при Пловдивския окръжен съд. През 1905 г. завърших стажа и предстоеше да бъда назначен вече за регулярен член при някой окръжен съд или да напусна съдийската кариера и да стана адвокат. При това съдийстване бях приготвил и издадох един сборник^[5] на касационни решения по Закона за задълженията и договорите. Това беше първият в страната такъв сборник и се посрещна в съдийските и адвокатските среди с небивал интерес. Законът беше зает от чужди законодателства, имаше няколко закона наши за домашни и крепостни актове, по тълкуванията на които се повдигаха много спорове. За касационната практика беше необходимост за съдебните деятели. В моя сборник материята беше добре разработена и рецензиите от професори и висши съдии и адвокати бяха чудесни, поради което книжката се разпродаде в кратко време. Министерството на правосъдието и банките още в първите дни откупиха ¾ от изданието, а останалата ¼ не стигаше за колегите адвокати. Аз набързо се опаричих и добих кураж да заловя адвокатската професия.