Добри Ганчев
Спомени за княжеското време (8)

Глава осма
Князът — Стамболов — опозицията

[93] Подир несполуката на Набокова да повдигне въстание, русофилите избраха друг метод за борба със Стамболовото управление. То бе съзаклятие против отделни личности, крепители на режима […] Архивата на делото „Убийството на Белчев“ съдържа всички подробности по съзаклятието върху живота на Стамболова. Тук аз ще спомена само тез [94] сведения и подробности, които не намериха място в делото и на които аз бях случаен свидетел.

Между обесените по убийството на Белчев аз имах един добър приятел, казваше се Тома Георгиев^[1], някогашен борец за свободата на България, секретар на Бенковски^[2]. Тома Георгиев, или Томето, както го именувахме всички, бе човек с увлекающ се темперамент, честен и правдив. Обичаха го мнозина, обичах го и аз. Попадна в лагера на русофилите и съзаклятниците, само защото бе близък приятел на П. Каравелова, негов съсед и върл партизанин.

Един ден Томето ме среща на пътя и ме моли да ходатайствувам пред Стамболова да му повърнат службата съветник във Върховната сметна палата, отдето преди няколко месеца бе уволнен. Жена и деца имаше, съжалих се над положението му и му обещах да говоря и ходатайствувам. Веднаж отивам си към къщи — живеех на улица Цар Крум, на същата улица, где бе и къщата на Стамболови. Тъкмо да вляза в дома си, виждам Стамболов със стражари подире му. Той от година време беше взел да не излиза без водач. Покани ме да се разходим. Бил играл цяла нощ на карти, спечелил бил 1000 наполеона, не спал никак и сега излиза да вземе чист въздух. Тръгнах с него. Из пътя разправя ми перипетиите на играта, кой колко загубил, кой колко задлъжнял и пр. и пр. Чисто комарджийски разговор.

[95] Когато свърши сладките приказки, напомних му за Томето, молих го да му повърнат службата. Изведнаж Стамболов свива вежди, става сериозен, намусен. Гледа ме проницателно право в очите, като че иска да прочете нещо в тях.

— Ти да му кажеш на твоето Томе, че аз нему м… му. Ще го обеся като куче. Ставаш ли ти поръчител за тоз предател? — пита сърдито Стамболов.

И после:

— Да крои да ме убива, а ти да идеш да ме молиш да му дам служба…

Работата, виждам, сериозна, отказвам се от всякакви ходатайства, след което Стамболов ми загатна, че имал нещо на ръка, че Томето не бил чист.

Две-три недели след този разговор, в сладкарницата на Панах, сега кафене България, Стамболов с Белчев, току-що излезе от Министерския съвет — стоят на една маса и нещо пият. На друга една маса бяхме няколко души, между които и Д. Петков. Седяхме докъде девет часа. Стамболов и Белчев си отиват, стана и компанията от нашата маса. Пред самата врата на сладкарницата и двамата се спряха да приказват с едно трето лице. Кой беше? — не си спомнювам. Аз ги задминах, ала не бързах да си отида без тях, защото чаках да ме настигнат. Имах да моля за нещо Стамболова, пак за някакво ходатайство бе.

[96] Току-що стигнах до къщата на д-р Начев, сега помещение на общинското управление, чувам зад себе си два изстрела и вик: „Олеле!“ Обръщам се, виждам в мърчината една човешка фигура тича към мене, по посока към последнята градинска врата; след нея — друга такава. До самата врата втората фигура се спира и дава нов изстрел. От блясъка на огъня съгледах силуета на стражарин, стори ми се, че беше Спас, тоз същия стражарин, който вървеше подир Стамболова да го пази. Първото ми впечатление бе, че Спас гони злодея, настигнал го е до градинската врата и стреля в него. Аз не мръднах от мястото си, едно, защото нямах нищо в ръка, освен едно тънко бастунче, второ, защото съобразих, че ако река да бягам, може да ме вземат за убийцата, да почнат да стрелят в мене. Стоях така няколко секунди. Кога всичко утихна, аз доближих до вратата, дето се даде последният изстрел. Към там отиваха и други хора откъм кафенето. Навлязохме в градината и на десет крачки от вратата видяхме паднал на лицето си човек. Всички, дет бяхме дошли, помислихме, че е Стамболов. Аз хванах трупа за рамото, за да се разбере кой е убитият. Драсна се кибритена клечка, познахме Белчева. Издъхнал беше вече, ала имаше още конвулсивни мърдания на тялото. Стамболова наоколо го нямаше, всички [97] се питаха где е. По едно време откъм южната посока на улицата се задава група от 5–6 души стражари с пушки.

— Где е Стамболов? — задавам им въпрос.

— Кой търси Стамболова? Аз съм…

Наистина на пет крачки отпреди ми стои Стамболов, обиколен от двете страни със стражари, а в ръката си държи револвер, насочен право срещу мене. Аз изтръпнах. Обаждам му името си. Той сне револвера и тръгна към трупа на убития Белчев. Обстановката и държанието на Стамболов явно говореха, че той е много изплашен, че съвсем е загубил куража, с който бе известен.

Белчева го вдигнаха четворица стражари и всички присъствуващи потеглихме подире им. На площад „Славейков“ Стамболов каза на Рачу Петров да отиде да предизвести и подготви за тежкия удар г-жа Белчева. Рачу не рачи да отиде — не желаел той да бъде вестителя с такваз скръбна новина. Стамболов остана недоволен, взе да го хока. Трупа го занесохме в IV полицейски участък, на ул. „Граф Игнатиев“ и „Раковски“. Прокурорът и лекарите встъпиха в своите обязаности. Другите един по един се разотидохме.

На другия ден, към часът единайсет, отидох у Стамболова, да науча хванати ли са злодеите. На вратата му стои същият стражарин, Спас, който го вардеше, кога ставаше снощното покушение на живота му [98]. Думам му:

— Как така, бе Спасе, ти да не мож да повалиш някого от тях?​

— Как ще поваля, г-н Ганчев, кога револверът ми е закопчан в кубура? Догде го откопчая, догде го извадя, те избягаха.

Влизам при Стамболова. Той е вече спокоен, смее се за нещо. Поръча по един коняк и взе да разказва снощните си впечатления. Питам го:

— Как не те видях да минеш край мене? Нали оттам трябваше да бягаш?

— Аз тъй бягах, че ти не можеше да ме видиш — отговаря Стамболов и по-нататък разправи как се вмъкнал в касапския дюкян срещу хаджи Коцевата къща, как почакал там, догде се опомни и как после се озовал всред стражарите на IV полицейски участък.

Казах му подозрението си за верността на Спас. Той не взе това под внимание. Трябва да забележим тука, че Стамболов имаше високо мнение за мъжеството и храбростта на хайдутите […]. Той гледаше на тях като на храбреци, безстрашливи. Затова и се хайдути избираше да го пазят. Спас бе хайдут, убивал е много нещастници в македонските планини, а свърши живота си в затвора за едно ужасно злодеяние. Беше убил един баняджия, за да го обере. Лулчу^[3], най-верният му приятел, и той бе хайдут, но не можа и той да го запази, когато го сечеха на ул. „Раковски“. Обяснявам таз слабост у Стамболов към хайдутите, с това, че […] може пък и в душата си да е таил сродствена частица с тяхната душа. Где знаеш? Човешката душа е океан. Мож ли каза какво има в дълбините й?

Разговорът мина върху покойния Белчев. Той съжали много и от душа за смъртта му. Отечеството губело отличен служител, а той добър другар и сътрудник. Внезапно от толкоз траурно настроение той мина в шега:

— Остави ти всичко, а я ми обади кой ще има таз хубавата му жена?

Думите му не бяха подлинно (действително) тез. Те бяха тъй грубо нецензурни, че аз трябваше да ги преинача.

— Ти и други някои ще се погрижите за това — казах му аз.

Този други някой действително се погрижи за г-жа Белчева. Даде й се 750 лева месечна пенсия и я взеха фройлина (компаньонка) при княгиня Клементина. Проклет да е, който мисли лошо!…

Моя приятел Томето го арестуваха, арестуваха Каравелова, д-р Моллова, д-р Цачева, арестуваха стотина други. Участъците се изпълниха, нямаше място где да ги запират. Арестуваха без какви-годе улики, само по едно подозрение, по някой анонимен донос или пък защото някога си казали били нещо лошо за княза или Стамболова.

[115] Душата на опозицията против Стамболов в 1893–1894 год. бе Григор Начович.

Две думи за тоз обществен и политически деятел, името, на когото в продължение на четвърт столетие не слезе от колоните на партийните вестници, правителствени [116] и опозиционни. Пишеше и се говореше за него, и когато е в опозиция, и когато е на власт. Никога той не състави кабинет под свое председателство, не беше и шеф на някоя партия, и при все туй най-много за него пишеха, него псуваха и ругаеха. То е много лесно обяснимо: макар и да се криеше зад други, противниците му знаеха, че и като е на власт, и като е опозиционер — той ръководи партията, той й дава дух, той й показва насоките.

Мълчалив, съсредоточен в себе си, Григор Начович избягваше обществото, не обичаше шумния живот. На събрания, на митинги него го нямаше. Дали защото нямаше ораторски дарби, не можеше да говори публично, или пък защото бе саможив, не обичаше хората — не зная. Извънредно трудолюбив, той прекарваше времето си в къщи, за четмо или писмо. Писа през живота си Гр. Начович много, неща с най-разнообразно съдържание. Следа обаче от туй писане не остана. Писа за туй, как се прави вино, писа календари, превежда драми, издава вестници, писа в тях статии политически, статии по стопанство и финанси, писа интриги, писа антрефилета; какво не писа? Бори се, както се бориха най-деятелните, най-енергичните хора на времето. Бори се за общо добро, за прокарване възгледите си, мнението си. Даже и у противниците му никога нито атом от подозрение, че Гр. Начович прави политика за лични облаги. Такъв си остана до края на живота си, умря почти в бедност. Всякога импулсът на борбите, [117] му беше или общото добро, както го той разбираше, или пък личните му амбиции. А последните у него не бяха без значение за деятелността му. Даже може да се каже, рядко, много рядко бяха случаите, гдето те да не вземаха първенствующе значение.

Писа през живота си Гр. Начович много, ала името му и най-усърдният библиоман няма да срещне някъде. Не се подписваше под никой свой труд, даже и под най-полезния за съвременници и потомство. Боеше се да сложи подпис, както избягваше да се покаже на митинг или на събрание. Защо? Да бе боязлив — не е; да не иска да се говори за него, и то не е. Не бе страхлив, не бе и без амбиция. Скрит човек, потаен човек. Оттук и прозвището му Велзевула, Бухала. Стане дума за някоя статия, писана в някой вестник за него или от него.

— Български вестници не чета — отговаря.

А джобовете на палтото му пълни с тях.

В къщата му рядко някой отива. Саможив, същи затворник. На входната врата на къщата му — малко отворче, запушено със стъкло. Дръпнеш звънеца, на прозорчето се мерне едно око. То е окото на стопанина, на Гр. Начович. Ако си благоприятел, ще отвори сам; ако не желае да те види, излиза слугата му да ти обади, че господарят го няма в къщи. Ако някак го издебнеш и влезеш в къщата му, посреща те любезно, весело, с усмивка на уста. Обещава всичко, [118] каквото пожелаеш, съгласява се с всяко твое мнение. Изпраща те до вратата сам, подава ти палтото, дори и ако си по-млад от него и даже подчинен. Едра, крупна фигура, спокоен вървеж, спокойни движения. Взор всякога устремен в земята. Любезен в обръщенията си без мяра, прави всякога впечатление на човека със съвършено европейско образование. Уважаваха и почитаха го чужденците, нашите хора страняха от него. Пък и той ги избягваше. Приятели между българите нямаше или много малко. Семейно тоз човек бе нещастен, разведе се с жена си, сестра на д-р Станчов, още в младини. Казаха, причината била у нея. Зла и саможива от него повече.

По темперамент, по нрав, по образование и възпитание, както и по политически взглядове и убеждения — съвсем антипод на Ст. Стамболов. Да се имат един с друг тез два противоположни типа бе невъзможно, да се търпят можеха само за кратко време, при обща опасност за двамата. Още от Букурещ взеха да се преследват един други. Гр. Начович бе с умерената партия, с чорбаджиите, както тогаз казваха. Сварил бе, уверяваха, да представи Стамболова и Каравелова пред руските власти като нихилисти. Отчасти оттук е началото на гоненията им. На страната на едногото бе улицата, тълпата, която той увличаше със сладкодумство, с демагогия, другият имаше за оръжие перото, упорития труд, интригата. Едина тактичен, осторожен, скрит зад барикада от привърженици, другият смел, открит, брутален.

Тез двама бойци делиха мегдан през 1893–94 год. Всички други опозиционери — Стоилов, Радославов, Иванчов^[4] и пр. бяха второстепенни дейци. От едната и от другата страна борбата се водеше с ожесточение. Средства не се пробираха нито от властвуващите, нито от опозицията. Чрез вестниците — всевъзможни хули, най-страшни оскърбления. [199] Една каналия, печално известна впоследствие с фалшифициране гербовите марки — Дику Йовев^[5], зет на Дим. Ризов, баджанак на Д. Петков, в едно антрефиле във в. „Свобода“ бе написал клеветата, че Начович бил живял с дъщеря си. Оскърбеното бащинско чувство заговори в душата на Гр. Начович. Борбата от туй време става още по-ожесточена.

Пред таз борба княз Фердинанд стои наглед безучастен зрител. Но отстрани, през девет води и девет баири, той дава импулс на враждата, предпазливо намигва ободрително на опозицията, кат същевременно одобрява и вземаните от Стамболова репресивни мерки. Скандалът със Савовица, причинен от Пан. Славков, дава решителен тон на борбата. Вестниците се пълнеха с подробности по тоз скандал, а устно по кафенета и улици се разправяха най-невероятни измислици. Името на главния герой на скандала, на Панайот Славков, почти не се споменува. Говореше се само за Стамболова, макар и той да бе съвсем далеч от таз мръсна афера. Тъй се инсценираше работата от хората на Начович. Понятно защо. Въпросът бе да се свали Стамболов. А какъв по-благоприятен повод за това? Даже и да не се дойде до пълна сполука, пак полза голяма ще има. Колко кал ще се хвърли върху Стамболова!

В таз борба приятелите на Фердинанд, в числото, на които се числях и аз, бояха се, че не ще оцелей и той. И неговото име се преплиташе във всевъзможни приказки за някакви си афери с някои си австрийски банки по повод на един предполаган голям заем. Обаждаха се дори и сумите, които щели да се паднат на двореца в случай на реализирването тоз заем. Нали княз Фердинанд тъй здраво се е заловил за „тиранина“, нека и той се провали с него.

А вярвахме тогаз глупците, че без Фердинанд България потъва! Да простят грядущите поколения [120] тез наши пакостни заблуждения.

Както и да е, в числото на тез заблудени бях и аз. По съветите на Начович и Стоилов, рекох да предупредя Фердинанд да не свързва завсякога съдбата си със Стамболова. Поисках аудиенция. Отговор ми дойде късно, след десетина дена. Отговорът бе съвсем неочакван за мене. Съобщаваше ми се, че аз съм трябвало да се явя на еди кое си число в двореца, да поднеса на княза новоизлязлата си книга „Разкази из българската история“. Изненада ме тоз отговор от княжеската канцелария. Нямах намерение никаква книга да поднасям. После научих, каква била работата. Дворецът се следял от Стамболова, кой влиза, кой излиза от него, за какво е туй влизане-излизане. Не трябвало да се дава на Стамболова и най-малки поводи, основания за подозрение. А таквиз поводи, естествено, биха се дали от приемането в двореца на хора без декларирана преданост към първия министър.

За такваз обаче аудиенция, каквато бе моята, да поднеса книгата си на княза, не могло да става дума за съмнение. Тъй ми обясни по-после работата д-р Станчов.

Не бях приеман от княз Фердинанд около година време. Говорил бях с него през туй време само на официални приеми.

Прие ме тоз път в малкия салон, пред кабинета му.

— Ново? — пита в очакване да захвана математа (урока) си.

Захванах я. Разправих му за настроението на софийското общество, на офицерството към правителството и двореца, изказах опасенията си, че туй настроение може печално да се отрази и върху самия дворец и пр. и пр. Точно какво съм говорил, не помня, защото записките си пиша десетки години по-после. Смисълът трябва да е същият. Князът ме слуша внимателно. Свитите му тънки устни понякога отражаваха недоволството му от приказките ми. Не ме дочака да довърша.

— Г-н Ганчев, най-малко от десет места съм, [121] слушал същите тез мнения и съвети. Предаваха ми ги и чрез писма, и чрез чужденци, даже и през Виена. А пък нашият добър приятел г-н Начович конферира на същата тема с моите кучери (файтонджии), тях убеждава, че аз съм бил длъжен да приема оставката на г. Стамболова. Начович бил говорил с К. Перакович, берейтор (учител по езда) от двореца, а по-сетне шталмайстер (началник на конюшня).

Държа ме князът час и половина. Приятно му бе да говори на тез теми. Изля поток псувни по адрес на Начович — виждаше се, имаше зъб на него. Беше го намразил зарад един негов подлистник в. „Свободно слово“^[6], оскърбителен за царственото му достойнство. Сравнил го бе Начович с някакъв си автомат. Омразата бе и под влияние на Станчова — тогаз Начович наскоро бе се развел със сестра му. Залови се после за Савова. Извади си яда и на него, че тогаз мина да говори за Стамболова.

Знаел бил какво се пише и говори за него, за Стамболова, за правителството — всичко бил знаел, но не забравял и дълга си.

— Във всеки случай — завърши приказката си княз Фердинанд, — имайте пред вид, че когато ше трябва да меня правителството си, няма да се възползвам от мръсните гащи на г-жа Савова.

Той повтори таз фраза няколко пъти. Виждаше се, намираше я пикантна, остроумна, или пък искаше да я подчертае пред мене и пред тез, на които аз бих я предал. Явно бе, обмислил я бе от по-рано, повтарял я, казвал я и на други.

Кога да ме освободи от дългата си аудиенция, князът се обърна към мене с „приятелски“ съвет, да се пазя, защото, макар и да съм му от близките приятели, той не би бил в състояние да ми помогне в случай че г-н Стамболов би ме подозрял в нещо. А пък кога да тръгна да излизам от салона, той надникна да погледне през прозореца по посока на хотел България:

— Елате, вижте шпионите му! Дори и нощем стоят тук да гледат кой влиза, кой излиза от двореца.

Видях и познах известните ми от по-рано преоблечени двама стражари, които постоянно търчаха около градината и двореца.

[122] Подир два деня разправям на г-н д-р Стоилов за аудиенцията си.

— Знаях, че така ще излезе: затова и не се решавам да вляза в какъв да е контакт с него.

В състояние бил, добавил Стоилов, да ти предаде думите на противника, да те изложи в най-голяма опасност.

Имаше нещо вярно в думите на Стоилов! […].

Един месец след аудиенцията ми, или около това, видях се с княза на площада пред църквата „Св. Неделя“. То бе кога се обикаля църквата с тържествената процесия, преди да се рече: „Христос възкресе“. Князът беше всред министрите си. Кимна ми с глава към тях: подигравка и насмешка се четеше на лицето му към съветниците. Не беше мъчно да се разбере новото му настроение към Стамболова.

Последните две години от Стамболовото управление бе тежко. Тежко за него самия, за правителството му, за самото общество. Спокойствието на смелия държавник се покруси. Атентатите, заговорите, нападките чрез вестници и анонимни писма смутиха му силния дух. Стана подозрителен, недоверчив, виждаше зли умисли и намерения против личността си в най-обикновени деяния и разговори. Защо еди-кой си през еди-кой си ден минал два пъти покрай къщата му, когато пътят му бил през други улици? Какво общо свързва еди-кого си с противника му X или У? Какво може да говори с него тъй продължително? Един ден бе повикан в къщата на един свой приятел и партизанин да го разпитва, защо се среща с опозиционерите, какво говори с тях. Стана туй известно, взеха хората да странят от приятелите си, ако са те от друга партия, [123] Съзаклятия и атентати навред му се мерджеяха. За да ги предупредява и разкрива, прибягнал бе Стамболов до широка мрежа от шпиони. Един ден ми се хвалеше, че бил знаел какво става в къщата на всеки свой противник, кой какво говори, кога се кара с жена си и защо се кара. Това го бил знаял (обади ми го без стеснение) от слугите, които му служели за агенти. Разбира се, тез „агенти“ донасяха и всякакви измислици. Нали трябва с нещо да покажеш, че заслужаваш парите, дет ти дават? Един от видните навремето си софийски търговци братя Иванови^[7] си идва от Австрия. Из пътя през Сърбия вади от портфейла си едно непотребно му писмо, скъсва го и го хвърля през прозореца на вагона. Донасят за това, т.е. че унищожавал подозрителната си кореспонденция, арестуват го и го затварят. Цели месеци изпитни, следствия, разпитвания: где ходил, защо скъсал писмото си, какво имало в него и др. Резултатите от подобни подозрения и преследвания бяха ожесточенията против насилника. Такъв бе случаят с Минку Иванов^[8]. От мирен гражданин, който само търговията си гледаше, стана конспиратор. Той бе преплетен в Стамболовото убийство. Струва ми се, не бе без основание подозрението, че както Тюфекчиев стоеше зад наемните убийци Халю и Талю, така и зад Тюфекчиева^[9] е стоял Минку Иванов.

Интернирванията ставаха твърде често само по едно подозрение, а в някои случаи по лични неразположения, далечни на всякакво политическо и партизанско естество. Илия Вълчев^[10], един голям шарлатанин адвокат, биде интерниран година и половина в Етрополе, само защото бил приятел на Радославов. Така бидоха интернирани и затваряни д-р Моллов^[11], Гавр. Орошаков^[12], Ив. Касабов^[13] и много други […]. [124] Понякога арестуваха, затваряха и интернираха за оскърбление на приятелите на първия министър. Иван Касабов препечатва в един опозиционен лист антрефилета от Любен Каравеловия вестник от Букурещ за Панайот Славков, че бил на младини турски шпионин и оланин (педераст) на някой си търновски бей. Оскърбеният Славков, тогава председател на Народното събрание, напада Касабова с револвер на улицата, ала не смее да гръмне. Другият, и той сочи револвер, ала и той не стреля. Мерят се, псуват се, разотиват се. Отмъщението си Славков доби не чрез дуел с револвер, а по силата на Стамболовото приятелство. Раба божий Касабов интернирват в родното му село Лясковец.

Апетитът дохожда с яденето. И Стамболовите гонения и насилия се усилваха от извършените вече насилия. Повече преследвания — повече врагове, по-големи опасения и страхове, по-силна охрана. Около къщата на първия министър сноват детективи, преоблечени стражари, всякакъв вид охранители. Такива търчат пред зданието и на Народното събрание, пред Министерския съвет, пред Министерството на вътрешните дела — навред, дето се движи първият министър. Подир файтона му цяла ескорта от конни стражари. Двама отпред, двама отзад, по двама отстрани. Твърде често и пристав с тях. Страх побиваше срещаните по улицата опозиционери. Ала по-голям страх измъчваше самия Стамболов. Ръката му постоянно в джоба, държи револвер, очите му безпокойно сноват ту на една, ту [126] на друга страна. Речеш да го поздравиш, гледа те втренчено, подозрително: дали не вдигаш ръка, за да стреляш.

Горките тирани! Какъв измъчен, страдалчески живот! Кой вярва, че големите хора, особено пък насилниците, живеят честит живот?!…

Една вечер в Славянска беседа се дава бал. По какъв случай, не помня. Салонът за танцуване препълнен от свят. Там са князът, Стамболов и другите министри. Около зданието на Беседата верига стражари, във форма и без форма, въоръжени от пети до зъби. По петите на първия министър върви неразлъчно от него известният Гунчу. Дясната му ръка, всякога в джоба — държи револвер. Спре се Стамболов да размени с някоя дама две-три думи — търчи до него телопазителят му Гунчу, слуша любезностите, комплиментите.

Горд е Стамболов със своя Гунчу. Знае туй князът и гледа да му причини приятност:

— Завиждам ви, г-н Стамболов, за тоз цербер. Как ревностно бди над вашия живот!

Стамболов благодари, радва се, хвърля благодарствен поглед към верния телохранител.

Над всички тез тайни и явни пазители, облечени и преоблечени стражари, стои преданият, мълчаливият, постоянно угриженият за службата си Илия Луканов^[14]. Интересен, рядък за времето тип. Всякога съсредоточен в себе си, винаги сериозен, само понякога една ледена усмивка разнообразява студеното изражение на лицето му. Добавете към горното дългите и широки черни вежди, надвиснали над спокойните му очи, за да си обясните отчасти големия страх, който вселяваше в стражари, в подчинени и в публика софийският градоначалник. Мнозина се лъжеха по въшния изглед на Луканов, мислеха го свиреп, жесток и нему отдаваха много от вършените в участъците [126] жестокости. Под таз ледена външност аз познавах едно меко, благородно сърце. Луканов нямаше експанзивността на нашето племе, не обичаше да се хвали, нито да се мята от една на друга страна. Поради това много малко хора можеха да се запознаят с действителната му натура и стойност. Може ли да има много приятели човек, който никога не разкрива душата си, по цели часове не продумва дума, всякога мисли за работа и дълг, никога за удоволствия, за развлечения? Илия Луканов познаваше Стамболова още от Одеса, гдето заедно се учили в духовната семинария. По-стар от него беше с година-две. Не другаруваха, защото по темперамент бяха противоположности. Много пъти съм се чудил как у тоз аскет, какъвто бе Луканов, можеше тъй трайно, тъй непрекъсвано да съществуват връзки на преданост, на уважение, на безгранични симпатии към бурния, разгулния, всякога жаден за удоволствия и наслаждения Стамболов? На идеята ли, на личността ли бе предан и привързан? Или пък на дълга?

Луканов бе безукоризнено честен човек. Никога никой за него не можеше да каже, че се е възползувал от това или онова. Между това, когато градоначалниците до него и след него, облечени с много по-малко пълномощия от шефа на полицията, излизаха с богатства от длъжността си, защото стопаните на публичните домове, на кафешантаните, на хотелите и кафенетата, умееха да благодарят, Илия Луканов напусна службата си с много скромни [127] спестени средства. Стигнаха му те, за да проживее в големи лишения няколко години, а когато се свършиха, прибраха го на служба в тухларското дружество. Струва ми се, когато пиша бележките си, той е още там и получава 100–200 лева месечно, колкото да не умре от глад. Остарял, брадясал, изнемощял — кат сянка се движи из улиците. Замълчал е съвсем, челюстите му като че сковани, не говори нито за миналото, нито за настоящето си, нито се оплаква от неблагодарността на хората, както правят мнозина старци в неговото положение, нито пък отваря уста да се хвали със заслугите си […].

Стамболов уважаваше, почиташе Луканова за предаността му, за трудолюбието му, за почтеността му, но нито сянка от каква-годе благодарност към достойния полицай и усърден служител, който тъй неусетно бдеше, за да опази драгоценния му живот. Нещастният Луканов не бе петимен за тез благодарности, нито пък рече да ги потърси, когато го гонеха да го убиват. Под закрилата на полицията един негодник му нанесе почти смъртен удар в главата, когато спокойно слушаше разговорите на група приятели в бирария „Червен рак“. Облян в кръв, той падна на земята полумъртъв. Добри хора го отнесоха в болницата, за да го предадат на лекарските грижи.

[128] Себе си пазеше княз Фердинанд да го не набедят в съчувствие към предишните си приятели. Той тъй старателно бягаше от тях. Защо да се излага? Нали се бе прогласил за пръв русофил в България?…

Две думи още за Илия Луканов. Да обадим самата истина, та който ще да я вярва.

Луканов бе човекът, който най-много съдействуваше за облекчение участта на мнозина гонени и затваряни. В качеството си на председател на анкетната комисия, учредена след убийството на Белчева да търси виновници и участници, той е, който най-много съдействува да се очистят затворите по участъците от голямото множество свят, задържан по подозрение и доноси. Полицията арестува, комисията, след разпит — освобождава или препраща на съдебния следовател. Много сълзи обърса Луканов. Туй го не знаеше светът, затова и трябваше да си изпати. Всяко време си иска жертвите.

Казват, всеки царски престол се крепял връз фундаменти от хиляди, хиляди човешки кости, сложени доброволно или насилно, за утвърждаване династиите. Разсечените черепи на Стамболов и Луканов трябва да се имат за най-солидна основа на Кобургите в България.

Добрият актьор влага, в играта цялото си същество. Така игра ролята си княз Фердинанд. Надпреварваше всички обидени и оскърбени от Стамролова и сподвижниците му с оплакванията си, че той, Фердинанд, теглел и как още теглел! Вземе някой да се оплаква пред него, че много пострадал, че загубил имот и здраве. Слуша го Фердинанд и не го оставя да довърши:

— Ами мене питате ли ме? Колко душевни мъки, колко тревоги ми е причинил тоз човек!…

[129] И почва да нарежда теглилата си от Стамболова. Имаше наивници, които го вярваха. Други през глава се смееха, кога разказваха за оплакванията му.

Таквоз също надпреварвание показваше Фердинанд и в гоненията против стамболовщината. Дали го правеше той от омраза, защото тогаз силно го нападаха във в. „Свобода“, или пък за да засвидетелствува с дела отказа си от предишните симпатии и от русофобството си? Нали от Петербург викаха: „Дела, дела!“ Защо да не се покажат такива?

[130] През месец април 1894 г. княз Фердинанд беше във Виена. Отишел бил, мнозина предполагаха, да се допитва какво да прави със Стамболова. Други пък твърдяха, че в австрийската столица той се бавел да се среща с руските дипломати, от тях ум и съвети да търси. Трети намираха истината в едното и в другото предположение: от едните искал разрешение да се отдели от тях за известно време, на другите обещавал вечна преданост. Сиреч, лъгал едните и другите. Непременно трябва да е бил сполучил в двуличието си, инак мъчно би било да се обясни дързостта да проводи на Д. Станчов с разрешение да се печати оназ телеграма, която изобличаваше Стамболова в гнусно клеветничество (infamie).

Работата бе такваз. Княз Фердинанд обичаше да парадира с известни свои уж остроумни фрази и мисли. В случая той повторил пред мнозина туй, което бе ми казал кога бях на аудиенция у него. „С мръсните гащи на Савовица аз кабинетен въпрос няма да правя.“ Казал ги бил тез думи на едното, на другиго, на трети, докато туй пикантно за времето си изречение намери място в колоните на един вестник.

Разбира се, Стамболов с умисъл позволил да се напечати. Обиден се счел княз Фердинанд от туй, дет интимните му разговори намерили място в колоните на партийната преса, разсърдва се и отправя известната телеграма до шефа на своя частен кабинет с поръка да й се даде гласност. Даде се таз гласност, защото се напечати в опозиционния лист „Свободно слово“.

Таз телеграма, и главното фактът, че тя се напечата, даде на всекиго да разбере каква участ очаква Стамболовия кабинет. Разбра го това най-напред Стамболов, и затова рече да запази за себе си инициативата за разрешаване въпроса за кабинета. Той прати оставката на кабинета до княза, докато последният бе още във Виена.

Разрешаването на министерската криза не беше лесна работа нито за самия княз, нито за Стамболова и партията му. Макар и да имаше на своя страна войската, чрез новия военен министър Рачо Петров, князът все се опасяваше, да не би да бъде измамен в сметките си. Стамболов пък се боеше от отмъщение от страна на противниците за себе си лично и за партията си. Имаше толкоз много обидени, разсипани, гонени от него хора!

Друг на мястото на осемгодишния фактически властител над България би намерил лесен изход от мъчното положение, в което би го поставило намерението на княз Фердинанде да се [132] освободи от него.

Княз Фердинанд бе готов на отстъпка, направил би най-сгодните концесии на човека, който го закрепи в България, ала Стамболов не бе от категорията на тези държавници, които живеят с отстъпки и концесии. Силен темперамент, безмерно честолюбив, властолюбив до болезненост — тез му качества създаваха от него непримирим борец. Или трябваше да загине, или да победи. Така свършват всички исторически лица от типа на Стамболова.

Опити за споразумения между двореца и Стамболова се водиха, ала резултат не дадоха. Исканията бяха неприемливи. Първият министър искаше и след оставката си да запази всичката власт в ръцете си. Да бъде избран за председател на Народното събрание, а министерството да се състави от хора, излезли от камарата. А таз камара, известно е, че бе съставена от негови креатури и можеше да даде едно правителство, много по-ненавистно на княз и народ, отколкото бе дотогавашното. Таз комбинация за княз Фердинанда не бе приемлива, защото целта му не се достигаше. Той мереше да премахне човек, който [133] го засенчаше, който затъмняваше в очите на поданици и чужденци славата и значението му. Цялата европейска преса, особено английската и австрийската, едно име споменуваше, когато говореше за България — името на Ст. Стамболов. За княз Фердинанд пишеха само когато отидеше във Виена, в Карлсбад или на други някой курорт. Не по-голямо значение даваха на княза и в самата България. Даже съзаклятниците, които тъкмяха да съборят тогавашния режим, гледаха да се отърват най-напред от Стамболова, него да премахнат, а махне ли се той, казваха те, работата е свършена — княз Фердинанд ще бяга сам от България, ако му е мил животът.

В двореца това добре го разбираха. Завистта към Стамболова тлееше от дълго време, още от първите години от идването на новия княз. Тлееше, ала не смееха да я обнаружат (проявят). Съветите от Виена, личната неувереност спираха обнаружването й. Даже и сега, когато негодуванието против Стамболова в страната бе достигнало до максимума на напрежението си, когато първият министър от многото грешки и прекалености в управлението бе се изхабил, и сега княз Фердинанд сериозно се замисляше да унищожи ли Стамболова, или да го запази за всеки случай. Где да знае той как могат да се обърнат времената?

По мое разбиране от двореца искаха да държат примирителна политика, да щадят [134] низходящото слънце. Против това бяха всички опозиционни партии. Против бе и руската дипломация. В Русия разбираха добре силата и значението на Стамболова. Паметен е викът от Петербург: „Дела, дела!“ Настроението тук в България против Стамболова и партията му бе дошло до точката на прекипяване. Осемгодишно властвуване с насилия, с прекалености, достатъчно бе и ангели да са на власт, за да бъдат намразени. Всяко министерство в България, след дълго стояне в управлението, пада с грохот, с трясък. А Стамболовото трябваше да падне с гръм и мълнии. Толкоз хора обидени, толкоз гладували, толкоз арестувани, затваряни, бити, разорени — как те ще ти простят? Ами познатата българска завист?

Не, напразни бяха помислите на княза да състави благоразположен към Стамболовия кабинет. Пък и той сам не пожела да го улесни. Още не приета оставката му, той взе да се зъби, да се заканва. Заповяда по всички градове и паланки да се правят митинги, да се иска от княза да задържи същия кабинет. Митинг стана и в София, пред самите дворцови порти, на Александровския площад. Митингаджиите бяха малко, стотина души, не повече. Другите отидоха да ги разгонят. Чуха се 2–3 изстрела от револвер. Опозицията се разбяга, а в двореца се изпоплашиха. В резолюциите на митингите се подчертаваха за лишен път заслугите на Стамболова пред държавата, народа и династията. А това бодеше княз Фердинанда, бодеше го остро, дълбоко. Толкоз години наред се бе [135] измъчвала амбициозната му душа, та и сега ли, когато противникът е в краката му.

При все туй княз Фердинанд не посмя и да даде властта изцяло в ръцете на партията, в която нямаше вяра. Стоилов свои хора нямаше, облегна се на русофилската маса. Това се видя опасно на княза. Радославов бе човекът, който можеше да балансира на русофилството. Прочее, състави се кабинет смесен, от радослависти и Стоилови хора. Естествено, никой не вярваше, че такъв кабинет ще бъде продължителен. Той можеше да трае, докато се ясно очертае поведението, което руската дипломация ще вземе по новото положение на работите в България. По-послешиите събития показаха, че това е тъй.

Имаха основание да бъдат враждебно настроени към Стамболова не само русофилите. Гонения търпяха и радославистите. А към тях се прилепиха и тез от Стамболовите приятели, които той по една или друга причина ритна от себе си. Както обикновено бива с ренегатите, те станаха най-безпощадните му врагове. От тях той много повече изпита, отколкото от отдавнашните си противници. Новият градоначалник в столицата беше от тоз сорт партизани. Името му е Минку Радославов^[15].

Две думи за тоз герой на времето. Див по нрав и по живот, тоя полуобразован тип Стамболов издигна само за неговата жестокост и бруталност. Докара го градоначалник в София, за ужас на русофилството. [136] Побоищата по участъците станаха обикновено нещо. Биеха прави и виновни, стига да са в нещо неугодни на полицията. Биеше собственоръчно и М. Радославов. Звяр, не человек. Редакторът на в. „Родолюбец“^[16], протестантинът Йовчев^[17], със сълзи на очи ми се оплака, задето го бил в участъка тоз тип. Бил го, защото бил напечатал някакво си антрефиле против полицията. За подобни подвизи Стамболов махна Радославова от София, прати го окръжен управител в Стара Загора. Тук — нови подвизи, нови жестокости. Умрял бе един човек, когото за един копой го бил изтезавал до умиране. Уволниха го от служба, ако не се лъжа и дело се заведе против него.

Тоз именно тип биде назначен градоначалник след падането на Стамболов. Обиден се бил счел от падналия лъв, та намерение бе сторил и той да го ритне. А рита го не еднаж и не дваж, не сам непосредствено, а чрез тълпите, на които съдействуваше да се събират и да буйствуват по улиците и площадите. Такъв градоначалник трябваше и на други хора, които имаха да си отмъстяват за нещо.

И почнаха се гоненията против Стамболова, против стамболовщината, т.е. против всичките му партизани. Кого где срещнат — бият, псуват, хулят. „Да се изкорени [137] стамболовщината!“ — бе се провикнал някой от големците на новото време. Подеха таз фраза вестниците, уличните оратори, гърмеше тя по клубове, по кафенета, по улици и градини. Вестник „Свобода“ сочеше княз Фердинанда като пръв екземпляр и продукт на стамболовщината, от него да захванат. Това озлобяваше и княз, и министри, и всички, които искаха да карат държавния кораб тъкмо между двата бряга. Злобата се изливаше върху стамболовистите, които се мяркаха по улиците или в обществените локали. Биха Хр. Милев^[18], защото някога си бил прокурор и услужвал на стамболовщината, биха Илия Луканов, биха бивши пристави, стражари, околийски началници. Викаха няколко пъти. Стамболов при съдия-следовател да го разпитват, по пътя устройваха шайки да го нападат и бият. Оплакванията до княз и министри нищо не помагаха, защото аслъ от там бе всичко наредено. На княза ли, на министрите ли — кому нямаше да достави удоволствие слухът, че стамболовщината се корени здраво, от основата. Замеряха с град от камъни Стамболова при самите врата на двореца, кога той излизаше с файтон от него. Князът се пристори от това обиден, поначумери се на министъра на вътрешните дела, ала по-нататък от това не отиде. Защо да се кара с новите си приятели за такваз дребна работа?

От своя страна Стамболов [138] нанисаше чрез в. „Свобода“ на княза и министри други удари, много по-чувствителни, много по-силни. Не щадеше никого, с откровеността на един безстрашен боец той не само парираше ударите, но и сам нападаше.

Ако Ст. Стамболов в тез времена на всеобщо гонение против него се бе свил в къта си, ако бе паднал на молба за прошка и пощада, той, без съмнение, би преживял ужасите, що се сляха на главата му, може би живял би и досега. Ала на природата си човек не може да измени. Дребните, посредствени хора лесно биха се помирили с новото си положение, Стамболов това не можеше да направи. Борец по натура, закален в борби през миналия си живот, свикнал все с тях, той трябваше или да победи, или да загине. Да победи не можеше, защото усамотя, напуснат бе от мнозинството.

Като говорим за исторически събития и факти, които очертават нравствените фигури на деятелите от онова време, нека прекъснем за минута спомените си, да съобщим на внуци и правнуци други неща от сегашен интерес. Те още по-ясно ще очертаят моралната фигура на княз Фердинанд. Злободневният интерес в тез дни, дни на страдания и геройства, съставляват разкритията на болшевиките за подкупа на княз Фердинанда. Взел бил в заем от руския господарствен банк три милиона лева под гаранцията на руското правителство. Проценти [139] 3%, от които 2% ще плаща руското министерство на външните дела, а 1% той сам, князът. Сиреч, казват хората, княз Фердинанд молил да бъде подкупен. Това става през 1912 година, т.е. в предвечерието на Балканската война. Друга характеристическа особеност. Савински^[19], последният руски министър-резидент в България, печати в един руски вестник спомените си от България. Разказва, че преди да тръгва от София, отишел да го види княз Фердинанд. В разговора за политиката на България, за предстоящето й определение, князът бил се изразил пред Савински така.

— Какво да правя, когато тоз мръсен народ не знае благодарност и за интерес е готов против всекиго да отиде…

 

 

От Стамболовата къща живях недалеч, съседи бяхме. В първите 3–4 дни аз видях нарушено спокойствието, което в друго време цареше в тоз тих квартал. Виковете не спираха. Към 12 часа или вечер към 6–7 часа тълпи от улична сган се стича от всички краища на града пред дома на падналия министър, за да реве: „Долу блудника! Долу тиранина!“ Отпред на тез тълпи стоят конни стражари, да ги не пропушат близо до къщата на Стамболова, но не и да ги разгонват. Стоят тук тези тълпи понякога с часове и все викат. Стоят, викат и току се разотидат сами. Подир обед дохождаха пияни, та буйствате им бяха по-лудешки, гласовете им продрани. Порядъчен човек [140] между тях не се виждаше. Често ги водеше едно младо голобрадо момче. То бе Рашку Маджаров^[20], бъдещ лидер на демократите и родственик на П. Каравелова.

Кой ги събираше? Кой ги пращаше тез тълпи? Полицията това добре знаеше…

Имах слуга, Игнат се казваше. Напусна ме и тръгна и той подир манифестантите. Връщаше се в къщи сегиз-тогиз полупиян, с охрипнал, дрезгав глас. От вик, от крясъци. Питам го:

— Кой ви храни? Кой ви поѝ?

— Кръчмарите.

— А кой плаща?

— Туй не зная.

Полиция и власти, всякакви стоят в позата на оногоз, който вика на заяка: беж!, а на кучето: дръж!

Бега̀ заяка, кри се, ала не за дълго. Следяха го навред по улици, по друмища. Оплаква се на княз, на правителство, никой не дава внимание.

— Манияк! — думаха и захвърляха писмата и телеграмите му.

Между туй кампанията между „Свобода“ и „Свободно слово“ се караше усилено, с ожесточение. Злобата от ден на ден растеше, ширеше се, обхващаше министри и дворец. „Свободно слово“ каже едно, „Свобода“ — десет. И ги казваше Стамболовият лист с жлъч, с жестоки подигравки и оскръбления по адрес на княз, на министри, на всякакъв вид техни приятели и приближени. Разкрития от времената на доброто приятелство и другаруване още повече масло подливат в избухналия пожар.

Краят? — Той наближаваше, кроеше се, готвеше се.

[141] Стамболов и Петков излизат от клуба, сядат на първия файтонджия, който от дълги дни чакал жертвата. Съсичат го на ул. „Раковски“ пред двора на Ив. Гюзелев^[21]. На Петкова убийците не посегнали. Това обстоятелство уличаваше убийците в македонското им произхождение. Петков водеше Ризова сестра и толкоз много македонци бе облагодетелствувал с назначаване на служба, че приятелите му между тях бяха без брой. Наум Тюфекчиев, организатор на убийството, през 1890 год. се хранеше около трапезата на Д. Петкова. Можеше ли да се покаже съвсем неблагодарен за щедро дарявания хляб?…

[142] Убийството на страшния доскоро човек се посрещна най-различно от софийското общество. Едни, приятелите на предишния режим, бидоха потресени, други, които го очакваха, посрещнаха го с облекчение, като нещо, що се е отколе очаквало, трети, а те бяха огромното мнозинство — с нескривана радост, весело си подсмигваха, дори се поздравяваха. Герой на деня през деня на убийството бе известният тогаз ротмистър Морфов^[22]. Нему се отдадоха честта и заслугите за туй мръсно дело. С него се дълго гордяха правителствените приятели. Той бе калоферец, интимен приятел на Стоиловия шурей Петку Тъпчилещова^[23].

Князът в туй време бе в Карлсбад. От моя шуря подпоручик Ганчев, който го тогаз придружаваше, аз научих впоследствие малки подробности. Щом чул за убийството, Фердинанд се разпоредил да се отслужи в тамошната руска църква панихида за успокоение душата на заслужилия приятел. Също както бе постъпил едно време известният Хабсбург^[24], кат се научил за смъртта на Валенщайна^[25]. Много тънко прикрито лицемерие. То залича много открито едвам няколко дена след убийството. [192] 3а мнозина от тогавашните съвременници не бе безизвестно, че той, ако не беше един от интелектуалните убийци, както го твърдяха близките до Д. Петкова лица, то сигурно знаеше, че убийството се подготовлява. И при все туй, когато се научи за грозната участ на човека, който го доведе и закрепи в България, телеграфира от Карлсбад, за да изкаже „дълбоката си скръб“ за преждевременната загуба на „великия патриот“. Отговорът на туй съболезнование е известен. Той се даде чрез полковник Маркова от сестрата на покойния, а когато по-сетне в. „Свобода“ обвини открито Фердинанда в интелектуално участие в убийството като главен инспиратор (вдъхновител) на убийците, той не се посвени [142] да не проводи до Стоилова известната депеша, с която обаждаше на народа си, че се счита горд, задето го причисляват към виновниците за смъртта на тиранина.

[148] Няколко години подир Стамболовото съсичане, бях в Карлсбад. Местен един жител ми разправи за демонстрацията, устроена от маджари и немци против Фердинанда, когото и там намерили причастен в убийството на видния български държавник. Наемал апартамент той, княз Фердинанд, в известния голям хотел Пуп. Един ден, следобед, внезапно огромно множество свят изпълва площада пред хотела. Маси, покривки столове — всичко разхвърляно, изтъпкано. Викове: „Долу убиецът!“ — нескончаеми. Фердинанд на бърза ръка събира багажа си и избягва още същия ден за Мариенбад. Тук, казват, същото посрещане. Кога го срещали по алеите из парка или по улиците, високо споменували Стамболовото име, хвърляли приказки по адрес на Кобургския принц, а по-нахалните отивали и по-далеч. Трябвало да се намеси полицията, за да се прекратят оскърбленията. И при все туй Фердинанд не довършил лекуването си.

Дали таз среща в Австрия не беше една от многото причини да накарат някогашния маджарски поручик да стане отчаян русофил? А той бе станал такъв. Когато по-после дойдоха в България руските гости по случай прекръстването на престолонаследника, Фердинанд бе станал смешен да им разправя, че в жилите му течела славянска кръв, защото и по баща, и по майка у него имало много славянско. По баща водел потеклото си от витинските князе, които били чисти славяни, а по майка бил пра-пра-правнук на една руска княгиня, женена още в X век за едного от родоначалниците на Капетингите^[26]. Още по-смешен стана княз Фердинанд по-после, когато на една от зазиданите в портата на „Св. Александър Невски“ мраморни плочи бе заповядал да се издяла, че храмът е съзидан в царуването на Фердинанд I, потомък на витинските князе. Мнозина прочитаха тоз надпис, а някои се радваха, че господ бог ги сподобил със славянски владетел. Впрочем радостта на тез добри славяни не бе за дълго. След нещастията ни през 1913 г. плочата, по заповед, бе заместена с друга. На нея не се споменуваше вече за славянското произхождение на княз Фердинанда. Защо му е да възвестява за това на грядущите поколения, когато пропадна всякакъв интерес за това? Там, в Петербург, взеха да гледат на него като на враг — луд ли е да става славянин? Таз скандална история напомня приказката за потурнака, който станал мохамеданин, защото му обещали чифлик. Не му дали чифлика, и той казал на жена си: „Има чифлик, има Хасан; няма чифлик, няма Хасан.“