Добри Ганчев
Спомени за княжеското време (6)

Глава шеста
Главните военни сподвижници на княза

[334] Името Михаил Савов вълни скандалната, обществената, политическата и партизанската хроника ред години. Говореха за него то частни къщи, по клубове, по кафенета, в дипломатически салони — навред. Мерзост нямаше, която да не му се припише. Говореха се, разбира се, и много добри работи, защото бе човек с несъмнени военни дарования. А дарованията печелят и врагове, и приятели.

За да дадем възможност и на едните, и на другите да преценят каква бе истинската фигура на Михаил Савов, привеждаме тук някои от спомените си за него. За служебната и обществена негова дейност други ще пишат. И ще пишат много, защото с личната му съдба са тясно свързани Катастрофалните събития през 1913 година.

Чрез шуря си майор Ганчев^[1], впоследствие генерал и военен български пълномощник при Главното германско командуване, негов, на Савова, кум и близък човек, имах случая да науча много интересни подробности от неговия интимен живот. Ще ги запиша тук. Те могат да бъдат не без значение за тоз, който би пожелал да обрисува пълния образ на този исторически тип.

Михаил Савов е син на един селски свещеник от Хасковско. Бил е тук-таме архиерейски наместник и от заплатата си е можал да изкарва прехраната и образованието на децата [235] си. Умря поп Сава^[2] в София в голяма бедност. Помощ от синовете си не получаваше, макар и да имаха възможност да му оказват такава. Нямаше любов между членовете на туй семейство. Нито братята и сестрите се имаха, нито родителите се обичаха. Когато Михаил бе сварил да набере огромни богатства, брат му умря във Видин в голяма мизерия. Сестра му, жена на един гимназиален учител, живееше в лишения и с мъка издържаше старата и болната си майка. Никога в дома на Михаил Савов не са стъпвали като драги гости нито сестра му, нито брат му. Дори и майка му едва ли е отваряла портите на сина си повече от един или най-много два пъти през годината. Живееха кат чужди, кат непознати помежду си хора.

Михаил Савов свърши военната академия в Русия с успех, но известност получи през време на войната със Сърбия. Говореха за него отлични отзиви и другари и подчинени. Когато умря Сава Муткуров, Стамболов се спря на Савова, като на единствен измежду военните, който би могъл да замести зетя му тъй, както той, Стамболов, го желаеше. Трябваше му верен човек, свой човек, а такъв по-добър от Савова нямаше. Дал бе последният несъмнени доказателства и за русофобството си и за преданост към новите силни мъже на деня. Нали бе той, който заповяда да бият в участъка русофилите от Пловдив? Д-р Хаканов^[3], Ив. Ст. Гешев^[4], Ст. Бобчев^[5] и други биха могли да разправят много подробности за тоз Савов подвиг, но те избягваха да говорят на таз тема, пък и не е приятно да ги запитва човек за таквиз [236] деликатни работи.

Като министър на войната от него бяха доволни и князът, и Стамболов, й офицерите. Общи похвали, най-добри отзиви от всички страни. Подбра си той способни помощници за устройството и управлението на армията. Неуморимият и умният Паприков бе в услугите му, Пишеше законопроекти, правилници, наставления, окръжни. По тоз въпрос с компетентност не мога да говоря, предавам тук това, което се говореше по онова време, а именно: здравата основа на българската армия се тури в първото Савово министерствуване.

Всичко, и служба, и политика, и другарски отношения, отиваше добре, когато, като гръм от ясно небе, дойде скандалната история с г-жа Савова. За таз история споменахме по-горе. Тя е мръсна, но с важно значение за характеристика на тогавашните политически борби, за събитията и деятелите от оназ епоха. По тез съображения не е лошо да споменем по-големи подробности.

Г-жа Савова — Смарайда й бе името — беше дъщеря на г-н Ив. Ев. Гешовата сестра. За нея, за бъдещата баба на полковник Савов говореха много нескромни слухове из Пловдив. Макар и отколе вдовица, т. е. в години вече тя минаваше за г-жа от новото време, къщата й бе отворена за млади хора, за чужденци и за [237] българи. Посещаваха я секретарчета от разните консулства в града, посещаваха я офицери. Любезна, мила в обръщения, къщата й остана свърталище на мнозина, които търсеха радости, развлечения. Когато годините я умориха, на сцената излязоха дъщерите й. Имаше ги три, ала грациите бяха две: едната — Смарайда, другата — Момота. Първата улови в примките си Савова, втората — капитан Манафов^[6], вояка (боец) и храбрец. Той плени в сръбско-българската война^[7] майор Котанич^[8] и му изби ротата. Умря негде в Русия, в междуособиците през 1905 год. Бе отишел доброволец в руско-японската война. Момота също тръгна по пътя на майка си и кака си. Запиля се негде във Франция, гдето, чуваше се, се удостоила да стане метреса на някой си важен републикански сановник. Савовица остана в София, след развода си със Савова встъпи в брак с един френец и живя до старини в крайна бедност и лишения.

Между многото млади хора, които посещавали дома на г-жа Милкова, бил и полк. Савов. Посещенията му обаче били по-смели, отколкото на другите, или пък сам лично бил в очите на семейството за предпочитание. Та затуй не така лесно можа да прекъсне познанството си с младата и хубава г-ца Милкова. Рече да се отстрани, но не го оставиха. Г-жа Милкова се озова в София с дъщеря си, тръгна от къща на къща да търси „честта“ на погубената си дъщеря. Не забрави и двореца. Княгиня Клементина тогава бе гостенка на сина си. Отиде да плаче и пред нея. За да се избегне по-голям скандал, а може и от съчувствие към „пострадалата“, от двореца посъветваха полк. Савов, чрез военния министър Муткуров, да уреди задоволително въпроса. А уреди се тоз въпрос с венчило. Полковник Савов се венча и заведе младата си булка в Шумен, за да продължат и пред тамкашния гарнизон скандалите [238]. Приказваха, че бил я държал заключена в една стая, догде той отивал на работа, не й позволявал да се покаже на улицата, турял й бил караул да я варди. И при все туй тя пак намирала възможност да му туря рога. Назначен биде Савов за военен министър, дойде в София. Доведе и двете хубавици-сестри. Скитаха те сутрин и вечер по улиците, хихикаха, мамеха младите хора с очи и знакове, търсеха приключения, развлечения. То се знае, намираха ги. На изповедта, за която вече споменахме, г-ца Савова наименувала доста имена и къщи, които, без знанието и волята на мъжа си била удостоявала с посещението си. При таз „изповед“ името на Стамболов не било споменато, но то трябвало на интригантите и те го извадиха…

 

 

Полковник Савов се завърна в България няколко месеца след падането на Стамболова. В София той не остана да живее, отиде в Пловдив, гдето прекара всичкото време до вторичното си постъпване на служба. Там прекарваше през зимата и двореца през таз година. То бе тъкмо по плановете на Савова: ще може честичко да се вестява по улиците, пред височайшите взорове, ще се среща със свитата на княза и все ще може да се направи нещо, в смисъл, да се забрави срамното минало. И се забрави. Отначало — вежливи височайши усмивки, после ръкостисвания, сетне аудиенция, най-после обещания да бъде приет на служба.

Началник на Военното училище до туй време, за което пишем, бе полковник Ботев. В обществото и във Военното [239] министерство не бяха особено доволни от Ботевото началствуване. Макар обучението, дисциплината и редът в училището да бяха образцови като никога, хората все намираха какво да кажат против службата на добрия началник. Причините на туй бяха в самата личност на полковник Ботев. Разсеян, халатен (нехаен) в службата, безпечен (безгрижен), за какъвто го познаваха другарите му — не допущаха, че тез му качества няма да се отражават на служебните му обязаности. Пък то бе тъкмо противното. Ботев бе заварил и подбрал отличен кадър офицери и преподаватели, дал им бе пълна свобода да работят кой както разбираше обязаностите си, а от туй се добиваха отлични резултати. Никакви покровителства, никакви ходатайства, които биха изменили наредбите. 25 години служих във Военното училище и през всичкото туй време аз не помня да са излизали от училището по-подготвени офицери, отколкото при Ботева.

При все туй Ботев трябваше да отстъпи мястото си на Савова. Туй място трябваше на последния, защото от него лесно щеше да се надниква в двореца, човек ще е в по-близко съседство и в постоянен контакт с източника на всевъзможните блага и подаяния.

Влезе полковник Савов в училището кат бомба, с гръм, с грохот, с шум. Трепнаха офицери и преподаватели. Тоз бил закъснявал, онзи не се явявал по форма, друг се държал не както трябва, а трети работил без усърдие. Бележки, мъмрения, наказания сипят се без мяра. Но туй само за офицери, за началствуващи лица. За юнкерите — друга ръка, гальовна, милваща. Ако те не се учат, виновати са преподавателите; ако не са дисциплинирани, търси причината в офицерите. Подобри им облеклото, храната, живота. И обноските му към тях други. Чести спирания, интимни разпитвания, дори и шеги. Трябваше му популярност — добиваше я по всякакви пътища. В стълкновение [240] между офицер и юнкер, виновен излиза всякога първият, особено ако юнкерът има чрез родители или роднини какви-годе връзки. С преподавателите — също така. И по-нататък отиде Михаил Савов! Един ден ний всички останахме учудени от един негов приказ (заповед). За слабите бележки по успех отговарят само преподавателите. Няма тъп и ленив ученик, щом преподавателят е усърден и си разбира от работата. Тогава? — Туряй горни балове (бележки), за да бъдеш спокоен, да не срещаш името си в приказите по училището! И се изпълниха журналите (дневниците) с отлични бележки. Успехи отлични. Радват се юнкерите, радват се и родителите им. А най-много се радва полковник Савов. Всеки месец той старателно събира баловете на юнкерите и ги праща в двореца. Да видят и да се уверят там, какво значи добър и на мястото си началник. А дворецът — във възторг от новия началник, от неочакваните успехи в наука, в ред, в дисциплина. Хвалби и благодарности — без край. Чувствата на двореца още повече се подкупиха после, след уреждането на Военна гимназия при Военното училище. Защото, обясняваше полковник Савов в докладната си записка, чувството на преданост към височайшата особа може истински да се вкорени само през юношеската възраст, зарад това трябва да се въведе институтът на Военната гимназия, да постъпват в училището деца не по-възрастни от петнадесет години. Разбира се, на таз идея от двореца аплодираха шумно. Аплодираха на нея и отвън, разните големи и малки фактори [241] в тогавашното партийно управление. Народни представители, близки до двореца и министрите хора, влиятелните партизани — тез всички господа видяха известни изгоди за себе си в тоз нов институт. Не желае да харчи за сина си, за племенника си, за брата си, за да го издържа в гимназия — настанява го още от 3-тий клас във Военното училище. Намериха тук прибежище и тъпите, ленивите ученици, на които предстоеше да напуснат училището. Важно бе ходатай, застъпник да имат!

И се напълни Военното училище с бездарности, протежета на разни депутати, вестникари, големи и малки партизани.

Всекиму угаждаше полковник Савов, защото всеки му трябваше: един да каже някъде някоя хубава дума за него, друг да напише антрефиле, статия хвалебна.

Употребиха се и други средства, за да се отвори по-скоро вратата на Военното министерство пред оскандаления по-напред полк. Савов. Това бяха средствата на долните хора, на низките души.

Генерал Николаев — тогава флигел-адютант на княз Фердинанд, разправя ден не минавало да се не получи някое анонимно писмо в двореца. Разни почерци — едно и също съдържание: князът ще бъде детрониран, изпъден, убит. Казват се лица, разкриват се конспиративни събрания, съзаклятия. Конспираторите са русофили, от партията на цанковистите, които тогаз бяха на власт (1902 г.) Тез писма не са писани от една ръка, за да се създаде илюзията, че съзаклятието е широко, че се знае вече от мнозина. По уверенията на ген. Николаева пишели ги тез писма капитан П. и поручик К. под диктовката на полковник Савов. Един от тез двамата сам изповядал греха си пред генерал Николаев.

Фердинанд бил зле изплашен от тез писма, дори тероризиран. Никакви успокоения не действували. Даже на най-близките си хора не вярвал. [242] Привеждам тук буквалните думи на ген. Николаев^[9]:

„Можете си представи, кат лист трепери, кога се заприказва за русофилски агитации. Уверявай го в противното, успокоявай го — нищо не помага. Тика ти писмата в очи едно по едно. По-после, когато станах министър (1908), научих подробностите за тез анонимни писма. Изповядаха ми се сътрудниците му капитан П. и поручик К^[10]. Цяла конспирация в дома му. Целта му за време бе постигната. Князът на никого от нас взе да не вярва. Захвана него да вика да спи в двореца, да го вардел. Аз изляза през едната, той влезе през другата врата. Първите дни туй бе секрет за мене, князът не искаше да ми обади, да не съм се разсърдел. После научих подробно за всичко.“

Изобщо анонимните писма за полковник Савов бяха любимото му оръжие. С тях той боравеше несравнено по-често и успешно, отколкото със сабята си. Във всички мъчнотии на живота си той прибягваше до тях.

Втората му жена, с която той живя всичко няколко месеца съпружески живот, с която го венча шуря ми, и тя се оплаквала със сълзи на очи от тез анонимни писма. Спокойствието си не видяла от тях. Пишел й ги всяка неделя по едно, по две. Да я терзай, да я накара да напусне къщата му. Същата обаждала, че той пишел анонимни писма и на себе си.

„Напиши писмото с попски букви, пусне го в кутията и то дойде в къщи. Прочете го, па ми го подхвърли, аз да го чета. Пиши мръсотии, че съм била в любовни връзки с тогоз или оногоз, срещала съм се там и там.“

[243] Анонимните писма без добри резултати не останаха. Князът свали Даневото министерство, повика Рача Петров да състави „патриотическия“ кабинет, а в него влезе и Савов като военен министър. Прогони и жена си от къщи, а по-после я накара да поиска и развод. Да, всемогъщи се оказаха анонимните писма.

Бързаше М. Савов, много бързаше. И без анонимни писма, и без интриги, и без подлости и низости той щеше да стане военен министър. Всичко щеше да си дойде с реда, но той търпение нямаше да чака. Лаком бе за удоволствие, за разврат, за разгулен живот. А туй се добива с пари, с много пари, не с едно само жалване.

И ги доби той тез пари, забогатя повече, отколкото си въобразяваше, в ръцете му дойдоха милионите. Купуваха се от Шнайдер^[11] артилерия, палатки, лопати, мотики, топове, снаряди, въжа… какво не? Купуваха се за много десетки милиони, даже за стотици. А от тях, от тез милиони, имаше какво да се даде и на военен министър, и на княза, и на президент-министъра, та и на други някои…

И когато се видя обладател на тез богатства, почна генерал Савов да се теготи от длъжността военен министър. Защо му е тя вече? Даде му каквото търсеше. Оплаква се от умора, от нервна слабост, от липса на енергия, воля. Доби всички болести. Поиска оставка, не му я дадоха. Отпуск му предложиха. Отпуска не го задоволи, той искаше дълго време да може да се наживей, нагуляй.

А когато убиха Петкова, тогавашния президент-министър, Савов съвсем падна духом. Оставката от глава му не излиза: гдето седне, гдето стане [244] — все за оставка говори. Най-после Фердинанд се убеди и кабинетът от жалките останки от стамболистите излезе в оставка.

Фукна генерал Савов в Европа. Фукна кат да бе вързан години о едно място. До приятелите му в София достигаше само част от славата му в Париж — как гуляел по кабарета, по разни вертепи; как пръскал наполеоните по хотели, вариетета. Никого, когото видел и срещнел, не оставял неугостен, неподпомогнат…

Умори се, прибра се. Дойде си, за да се приготви за предстоящия държавен съд. Пазари адвокати, купи ги. Надпреварваха се да го защищават. Защо не? Защо да оставят такъв заслужил човек жертва на грозното партизанство?

А връзките си с княз Фердинанд той не прекъсна. Нито кога бе в Париж, нито когато се готвеше да застане пред грозното съдилище. Но сега вече не опасността от русофилски съзаклятия ги сдушваше. Друго ги караше да се имат. Общи им бяха секретите, разкриването, на които не бе от интерес нито за едногото, нито за другия. Трябваше да приятелствуват, докат не мине опасността от държавен съд.

През време на Балканската война двамата съдружници Савов и Фердинанд по известните предприятия с фирмата Шнайдер бяха на нож. Един другиго обвиняваха в безчестие, в пакости. „Ако аз съм взел две — дума Савов, той — взел двайсет!“ Кому ще продава корулмак (важност)?…

Чуха го това офицери, чуха го и министри. [245] И го повярваха, защото и двамата бяха героите на деня. Едно само не можаха да доразберат: истинска ли е пропорцията — 2 на 20? Едни я допущаха, други не.

Докато не забогатя — то стана през годините 1905–906, защото тогава ставаха покупките за войската, М. Савов имаше ежедневни кризиси за пари. Всякога се нуждаеше. Заплатата му не стигаше, нито до 5-то число на месеца. Дългове, дългове, дългове. И все пак намираше кредит. Специални посредници му уреждаха тез въпроси. Колкото лихва му поискат — дава, не се пазари. Само да има кой да даде. Близки негови хора ме уверяваха, че имало случаи, когато той е плащал 70-80%. Затуй пък изплащаше тез дългове с мъка. Лихвари, бакали, касапи всяка сутрин висят пред портите на къщата му. Върху заплатата му, в битността му началник на училището нямаше време, когато да няма запор. А за да не вземат подчинените офицери пример, ковчежникът хитро даваше характер на секрет върху тез запрещения. При все туй, тоз секрет и прислугата от училището го научаваше.

Уредиха се тез сметки, изплати се, кога забогатя. А то стана — казахме го по-горе, кога и как.

Още две думи за М. Савов. И те ще потрябват на тоз, който рече някога да запознава потомството с тоз не без значение в нашата история човек.

В очите на мнозина М. Савов минава за храбър офицер, може би такъв ще остане известен и на грядущите поколения. Басня е неговата храброст, басня ще си остане тя и в историята, ако [246] някой рече да го украсява с нея.

Един характерен случай. Когато убиха Петкова, той показа не малодушие, а най-мизерна страхливост. Смях и укор от жени и деца, които случайно се намериха при злодеянието, придизвика държането и бягството му. Вървели четиримата: Петков, Генадиев, Паяков^[12] и Савов. Когато убийцата стрелял, всички се разбягали. Аз се завтекох насреща им. Генадиев бе легнал, види се, престорил се бе на убит, защото, както се оказа по-после, един куршум бил му закачил ръката. Д. Петков падна всред улицата. Паяков отишел на противоположна посока, към зоологическата градина, а пък Савов — далеч в улица Кракра. Кога спряха изстрелите, всички се събраха около умирающия Петков. Подир мене на мястото дойде Генадиев, после Петковия слуга Георги и други. Савов, оставил галошите в бягството всред улицата, придружен от поручик К., бягаше към къщата си. След като турихме трупа на Петкова в каретата на д-р Сарафов, аз дадох знак на Савова да спре. Настигнах го. Бледен като платно. Поканих го да идем в Петковата къща, да видим какви разпореждания ще има да стават. Трепери, не ще да слуша, настоя и аз да съм отишел у тях. Боеше се да не го пресрещне някой от другарите на убийцата. Чак кога отидохме в квартирата му, той видя, че бил без галоши, та проводи вестовия да ги търси. Аз скоро го оставих, отидох у Петкова. Казва ми на другия ден поручик Константинов^[13], че той, Савов, цяла нощ не можал да се успокои, не можал да мигне. Константинов спал у него [247]. Все се боял, да не би да дойдат злодейците.

Друг случай. Уволнява Савов ротмистъра Лилов^[14] по лоша атестация, но получава от него заплашително, че ще го убие и отменява заповедта си, пак го оставя на служба. Държането му пък при стълкновението му със Стамболова, то бе връх на низост и трусост (страхливост).

Разбира се, възможно е горните случаи на страхливо държане да не изключват спокойно самообладание в минути на опасности от друго естество, като например в сраженията. Туй нека го определят и установят други.

Друг важен сподвижник на княз Фердинанд в първите години на князуването му бе Рачу Петров.

В дните, кога пиша настоящите си бележки, Рачу Петров е в дъното на блатото. Когато цял български свят, богато и бедно, старо и младо, е на бойното поле, или пък в тила, но загрижено за общите болки, на народ и армия, той, Рачу Петров, пълен генерал, още в цвета на годините си, прекарва дните си в Калофер, гален и милван от г-жа Балукчич^[15] […] Прекарва дните си в прегръдките й, в полите й — тогаз, когато цял народ гине на фронта или пък изнемога от глад и лишения в тила.

Пиша тез редове и прелиствам в ума си трагичната наша средновековна [243] история. Други времена, а същите хора, същите пороци и диви страсти. За една лъскава гъркиня — цяло царство заробват, за женска милувка — цял народ погубват. И тогаз, и сега — варвари, диваци, без ум, без воля сластолюбци!

 

 

Рачу Петров е син на кръчмар. Дребен поминък, дребен човечец, дребен син. Беше дошло време, кога той бе пръв човек в княжеството, нарекоха го даже, макар и на шега, цар, а той си остана все така дребнав, все такъв долен човечец, какъвто може да бъде един кръчмар или бакалин. Безсмислено жаден за пари, без свен, без скруполи в избора на средствата за добиването им.

Запознах го пръв път подир Сръбско-българската война. Младо хубаво момче, 25-26-годишно. Остри дълги мустаки, негова тогавашна гордост, сучи ги, върти ги, радва им се. Весели, живи очи, дълъг анадолски нос, остър поглед. Чист турски красив тип. Общо образование — посредствено, макар и да е свършил Военната академия в Русия с отличен успех. Руски говори с грешки, таквоз му е знанието и по френски език. Говори за всичко, което знае и което не знае. Спори с всекиго, спори по всичко. Дързък е в мисли и в дела. Решителност и смелост — извънредни. Памят — отлична. Неумерен в ядене, в пиене, в удоволствия. Често става от трапезата готов, много весел, много дързък, много бъбрив. Туй често тровеше княз Фердинанд.

[249] През време на Сръбско-българската война, до детронирането на княз Александър, бе любимец на Каравелова. Когато се ожени за дъщерята на д-р Минчович^[16], който минаваше за консерватор, спря да ходи в Каравеловата къща и мина в лагера на противниците му. Свалянето на Батенберг и общото подозрение, че Каравелова има пръст в него, както и личните му отношения към майор Никифоров^[17], друг Каравелов любимец, тез и други от много дребен характер причини го тикнаха в редовете на Каравеловите врагове. Кой знае, може да е имало и други непознати за мене причини. Във всеки случай подир Сръбската война, особено пък подир Батенберговото детрониране, той стана отявлен русофоб^[18], с ярост и фанатизъм взе да преследва другарите си русофили.

Още по-близо запознах Рачу Петров през 1886 год. през едно пътуване от Виена до София. Няма исторически интерес туй пътуване, но аз го написах и ще го оставя между мемоарите си. Може да послужи на читателя за отчастно запознаване с времето, епохата. Предварително моля извинение, ако някого отегча.

[250] През лятото на 1886 год. прекарах училищните ваканции в Липик^[19] — бански курорт в Хърватско. От Белград бяха надошле тук мнозина посетители, между които и прочутият на времето си херцеговински войвода архимандрит Дучич^[20], тогава директор на белградската библиотека. Строен, едър, кокалест мъж, повече приличен да бъде войвода, отколкото поп. Макар и година да не бе се изминала от Сръбско-българската война, вражда голяма между нас и сърбите нямаше. Срещахме се, беседвахме, даже дружахме. Сърбите сочеха Милана и Австрия като виновници за братоубийствената война. Защо да ги мразим, кога някой си ги тикнал насила да стрелят в нас? Защо и те да ни мразят, кога сме стреляли, за да се защитим? При туй и у нас — немецът Батенберг!

То се разбира, такъв ред успокоителни оправдания налагаше на нашата компания известно внимание и такт в разговорите, в мненията ни по въпросите от войната […] Щадяхме им в случая националната болка.

От Липик тръгнах с архимандрит Дучич. Той бе тъй любезен да ми обещае препоръките си пред сръбските власти, за да ми разрешат да си отида за София през Ниш-Пирот, догдето тогаз имаше железница. До Белград пътувахме с параход по р. Сава^[21]. При Шабац^[22], гдето седнаха при нас и сърби, научихме за детронирането на Александър Батенберг. В Белград с препоръката [251] на Дучич бях допуснат да изляза, ала за малко. Едвам се настаних в гостилницата, измих се, излязох на улицата, дойдоха двама стражари и ме поканиха при градоначалника. Заведоха ме в приставството при пристанището на Дунава. Тук намерих и багажа си, донесен от гостилничарския слуга, който чакаше да му платя стаята и хамалъка. Чаках градоначалника час-два, чаках го и повече — няма го. Стажарите, които ме пазеха, сменяваха се един другиго. Един от тях, на питането ми, кога ще дойде градоначалникът, обади ми истината, че никакъв градоначалник няма да идва и че мене просто ще ме „избацат пряко Саве у Земун^[23]“.

— Защо? — питам го.

Не оставали никой българин да минава през Сърбия, от шпиони се вардели. Нали пак ще има война с българите? Приказлив бе моят вардач, дадох му цигара, още повече го разположих на приказка. Обади ми, че е родом от Търновско, от с. Мердан, че бил дошел градинар, а после станал стражар.

— Та ти си българин? — думам му.

— Защо българин?! Сърбин съм. — Обяснява ми, че и аз съм можел да стана сърбин, ако пожелая. Той пожелал това и станал.

Към един часа дойде парахода от Земун, двама стражари ми взеха куфарчето и ме тикнаха в парахода. В Земун чаках два дена, за да дойде отгоре параход, с който да тръгна закъде Лом. Намерих в тоз параход все познати от София: генерал Николаев с жена си, Рачу Петров с младата си булка и майор Паница. Връщат се от Виена, гдето били кои да се церят, кой на следбрачно пътуване. В Турну-Северин, [252] гдето парадохът пренощува, излязохме вечерта в града. Румънските офицери посрещнаха с радост героите от Сливница, черпеха ги с бира, караха музиката да свири „Шуми Марица“. Рачу Петров не излезе в града. Паница ми обади, че той бил скаран и с жена си и с него, с Паница, и че го бил викал на дуел. Паница бил приел дуела, ама кога си отидат в София, т.е. когато мине серсемлъка на Рача. Дуелът бил, защото между младоженците била пусната от П. някаква си интрига. Разбира се, никакъв дуел не стана. Отива ли да мре млад човек, който е едвам женен за млада, хубава булка, която обича?

В Лом пристигнахме през деня към дванайсет часа. Мостът пред пристанището — празен, само 2–3 души сноват по него нетърпеливо. Те бяха: полк. Кесяков^[24], Поменов^[25] и един софийски гражданин Д. Съселов. По-после дойде окръжният управител Берковски^[26] с пристава. Параходът още не спрял, а полковникът бърза да се качи на него. Явно беше — бяга.

Това се разбра от всички и майор Паница се изпречи отпреде му, за да му затули входа.

— Берковски, няма да пущаш тоз предател! Нито тез двамата! — Той посочи към Помянов и Съселов.

Трябва да забележим, че във Видин, гдето Паница и Николаев излизаха на брега, бяхме чули някои подробности: по преврата — че цанковистите били взели деятелно участие в детронирането на княза, че полковник Кесяков водил тълпата пред руското посланство, гдето падали на колене, както и по контрапреврата.

[253] Берковски отказа да изпълни Паницовата заповед, защото нямал за това право — човекът бил пътувал с редовни документи. Кесяков напира да влезе в парахода. Паница го блъсва навън. Приставът се намеси, въпреки волята на Берковски, хвана беглеца за ръката, поведе го назад, а на Поменов и Съселова извика да се махнат от моста.

Излязохме всички пътници, изнесоха ни и багажите. В туй време дотърчава един стражар и подава телеграма на Николаева. Стамболов от Търново го вика да върви право за там. Разплака се жената на Николаев, разплака се детето му, потекоха сълзи и от неговите, на генерал Николаев очи. Мене ме поби срам, кат гледах тоз прославен храбрец да рони сълзи. Вижда се, женските сълзи са по-страшни от най-страшните сражения, а може и заразителни.

Николаев взе сбогом от всички ни и продължи пътуването си за Свищов-Търново. В хотел „Бел вю“, гдето отсядаха всички пътници за София, дойдоха и беглеците. Извиняват се, оправдават се, молят се да ги пуснат да продължат пътя си, защото непричастни били в детронирането на княза, извършила го била войската, офицерите: те какво са виновати? Най-жалък бе Помянов. Човекът отива да се жени, годеница, сватове го чакат, а той арестуван. Моли се, оправдава се, а сълзите налели очите му. Съселов, по-куражлият, мълчи и мига. След няколко минути окръжният войнски началник, по заповед от Рачу Петров, арестува и тримата. Полковник Кесяков протестува, заканва се, ала отиде в участъка. Защо ги арестуваха? Вярвам, нито Рачу, нито войнският началник знаеха. Подозрение или пък просто да им напакости. Да не са ставали русофили!

[254] Пътуването до София не беше без неприятни приключения. Десетина километра от Лом файтонът, в който се возеха Паница с Николаевица и детето й, се счупи […]. Тъй като аз бях сам, разместихме се в двата файтона. Тук се повтори загадката за козата, сеното и вълка. Рачу Петров скаран с Паница, в един файтон с него не желае да седне, не пуща и жена си при него, защото се бои от нещо. Кроиха, мислиха — насядаха в моя файтон. Принуден бях с притеснение да пътувам до Клисура. Тук се опитах да помиря скараните, дуелът се забрави и те си заговориха. Може би Рачу се смекчи, защо бе сварил да се скара с жена си. Из целия път до София — остри приказки, бодежи. Рачовица — капризно дете, а той разсвирепял турчин. От злост очите му се наливат.

— Защо го мъчите — питам я из пътя Султанка.

— Защото го обичам.

И обажда: Във Виена щяла била без малко да го накара да се заколи. Казала му била „подлец“, а той замахнал със сабята си да си пререже гърлото, защото не искал тя, жена му, да види мъж подлец. Г-жа Петрова на младини имаше силен глас, минаваше за добра певица. [255] На Петрохан, за пълно помиряване с мъжа си, изпя някое друго парче от своя репертоар, та шопите се втурнаха да видят що става, не колят ли някого. Не чували новото пение, силният й глас ги смути — не могли да си обяснят на първо време пее ли, или плаче някой.

Характерно за времето разбиране от шопите на събитията в София. Срещаме пътници от столицата. Питаме ги за новини, обаждат, че изпъдили княза.

— Защо го направили? — любопитствува някой от нас.

— Защо?… Трябва да е сторил нещо кабахат…

 

 

Пристигнахме в София късно вечерта. Из улиците тихо, нито жива душа. Тук-таме се срещат патрули от войници.

Рачу Петров се ползува дълго време с благоволението на княз Фердинанда, но идеха и времена, когато се опълчваха един срещу друг кат смъртни врагове. Князовото благоволение Рачу го използува богато, изцеди го до капка, а от неразположението и враждата не загуби. Напротив, чрез тях, в известни времена, си поправяше компрометираното положение в обществото и в партиите.

Докато Стамболов бе на власт, Рачу бе началник-щаб на армията. Историята на българската войска ще отбележи неговото значение в развитието и напредъка на военното дело у нас. Може да е имал Рачу големи заслуги в туй отношение, аз не зная. Предавам само туй, което навремето чувах за неговата деятелност в генералния щаб. Другарите му казваха на подигравка, че истинският и фактическият началник-щаба не е Рачу Петров, а архиварят Торгов, защото Торгов знаял всичко и Торгов вършел всичко: той знаел миналото, способностите и старшинството на офицерите, той помнел разпорежданията от предишните години, той знаел кой кога и где е преведен, какви награди е получавал и пр. и пр. Ако бил умрял Торгов, казваха тогава, нашият [256] щаб трябвало да се затвори.

В първите години след излизането на руските офицери от българската армия, във военното училище нямаше по военните предмети отделни преподаватели. Идваха да четат специалните предмети от разните учреждения. Рачу Петров четеше военна топография и топографическо чертане. Плащаха се за час по седем лева. Колкото повече часове — толкова повече левове. От началника на щаба зависеше утвърдяването програмата на училището. Разбира се, той я утвърдяваше така, че неговият предмет, уж като най-важен, най-солидно да бъде застъпен. Защото какъв такъв офицерин ще ми бъде човек, ако не знае да чертае добре? Оттук — три пъти в неделята чертание. А защото началникът на щаба време няма, затова в обширната столова се събираха всичките сто и осемдесет юнкера. Иде при тях Рачу, сяда на катедрата, разтвори да чете някоя книга или вестник, а те чертаят. После, колкото му стигне време и разположение, поправя някому и се разписва в журнала, за да му се платят: 5 Х 7 = 35 лева. Излизаше така: другите преподаватели получават по 7 лева за час, а началник-щабът — 35 лева за същото време. Инспекторът на класовете, майор Г. Тодоров, после главнокомандующ армията, гледа таз неправда и мига. Смее ли да възрази? Чак в Силистра ще се озове!…

Лаком бе Рачу, лаком до невероятност. Отдето може, оттам отскубне. Рекоха да укрепяват София откъм сърбите. Укрепиха я, ала най-солидно укрепиха джобовете си. Ходиха на едно укрепление, връщаха се, отиваха пак, пак се връщаха, и на всяко отиване — пътни според километрите и според чина. По-голям чин, повече пътни, по-малък чин — по-малко пътни.

Апетитът, казват, идел с яденето. Колкото [257] Рачу повече печели, толкоз повече апетит у него за печалба. По-после, кога се уволни, взе да строи като предприемач железницата Радомир — Кюстендил. У държавата пари нямаше; спряха постройката. Трябваше да се плати на предприемачите. Иде Рачу на власт, назначава комисия, да определи какво да се плати. Кой ще определи малко? Разбира се, определят при личното, както мисли, че е прилично г-н министър-председателят, защото той същият е и предприемач. Министерският съвет утвърдява решенията на комисията. Рачу Петров не участвува в заседанията, когато ставало утвърждаването. Кога дошло да се разглежда въпросът, той, като всеки честен и почтен човек, става и излиза вън от стаята. Защо да стеснява с присъствието си господа колегите си? Пък и сам на себе си съдия може ли човек да бъде?…

Впрочем, аз задълбах повече, отколкото трябва в спекулативните способности на българските държавни мъже. Да се ограничим в другата им деятелност.

В първите години на княз Фердинандовото князуване, както вече споменах, Рачу Петров бе в близки, в съвсем близки отношения с новия княз. По едно време избухна помежду им нещо като неразположение, хладнина, и по-сетне и вражда. По-напред младият княз често обикаляше в разходките си улицата „Стефан Караджа“, гдето живееше Рачу, спираше се понякога да размени две-три думи с г-жа Петрова, която, разбира се, съвсем случайно тъкмо отваряше прозореца, за да пречисти стаите си, а сега?

А имаше и такъв случай. Във Военния клуб — бал, весело на всички, танцуват дами и кавалери. Защото таванът нисък, стаите малки, военната музика гърми, нищо се почти не чува. Във вихреното увлечение, в общия залис, княз Фердинанд се уединил в съседната стая, която зей отворена към танцувалния салон. Нищо подозрително, всичко както си е прилично. По едно време вратата се затваря, любопитните погледи не могат да проникнат да видят какво става там, вътре! А колко те го желаят! Парите (двойките) все току около вратата се въртят. Общо любопитство, двусмислени подсмивки и подмигвания. В туй време Рачу в долния етаж пие вино, играе карти. Бързо влиза брат му Стефан^[27].

— Рачо, где е Султанка? — пита братът.

— Как где е? Не е ли в салона?

Оставя карти и вина, отива да търси Султанка. Блъсва вратата, влиза в затворената стая.

— Ставай да вървим! — дума на жена си, без да каже две думи за извинение пред смаяния от дързостта му княз.

Година-две след горното, князът не минава вече по същата улица, няма онез любезности нито към началника на щаба, нито към съпругата му.

Един ден в двореца има дине, а после [258] прием. Канени — много, най-вече офицери. В зимната градина пушим цигари, разговаряме. Иде князът, стъписахме се. Дойде при нашата компания, в която бе Стамболов, Рачу, полковник Кутинчев и аз. Говори със Стамболова, размени 2–3 думи с Кутинчев^[28], заприказва и с мене. Аз му отговарям, той слуша разсеяно, фиксира Рача, пронизва го, кове го в земята. Рачу вперил поглед в пода, не вдига очи. Аз разбрах, че не му е нему, на княза, до разговора ми с него, а друго е намерението му, да унизи, да съкруши противника си. Забеляза туй и Стамболов, който малко отстрани наблюдаваше забавната сцена.

— Аз ли съм тук чиновник, или жена ми е чиновник? — дума червеният кат варен рак Рачу на Стамболова, когато княз Фердинанд, наситен от тържеството си над унизения противник, бавно се отдалечаваше от групата.

— Тъй не може тя да върви — дума Стамболов. — По-добре ще е ти да идеш в Русе бригаден командир.

— Не ща му бригадата, не ща му нищо. В оставка ще изляза.

Стамболов взе да го успокоява, да го уговаря да не се нервира, защото всичко ще се уреди както трябва, а Рачу стоеше на своето — ще си даде оставката, непременно ще я даде, нему не трябва служба, дето го унижават, оскърбяват.

Заканите там си и останаха. Не само че не излезе в оставка, ами и получи командировка в Германия, командировка [259] богата и приятна, добре платена, както прилича и както се полага на важен сановник. За какво бе командировката, беше голям секрет. Секрет си остана и за самия генерален щаб, освен за ковчежничеството. От него нищо никога не е могло да се скрие. То научава всичко, и най-съкровените тайни на българските държавници.

Мина се месец-два. Рачу все в командировка пребивава. Наближава декември 1889 год., той се в Германия. Една вечер намирам княза — угрижен и замислен. Взе да ми се оплаква, че офицерите не му били предани, даже злоумишлявали нещо против него. Донесли му били, че в сладкарницата „Панах“ майор Паница се заканвал нещо, там бил и Паприков, на една маса с него стоял, слушал го и се съгласявал. Отгде го знае? Разбира се, от ближни и верни хора. Помъчих се да го успокоя, уверявах го, че ако е имало подобен разговор, той е пиянска работа, защото сериозните, трезвите хора, които могат нещо да направят, не бъбрят по кафенетата, не се хвалят. А пък за още по-голямо успокоение, нека побърза да повика Рачу Петрова да се върне по-скоро в София. Той има влияние между офицерството, ще може да предотврати пакостта, ако такваз се замислюва, макар и аз съвсем да не допущам.

— Полковник Петров!… Та нима вий мислите, че той ми е по-предан от другите?

— Да, аз мисля това, уверен съм. Пък и да не е привързан към /личността на господаря, неговият собствен [260] интерес изисква да защищава каузата на княза и на тогавашното политическо положение. Нали той ходи да усмирява бунтовете в Русе, нали той утвърди присъдата за разстрелването на виновните офицери? Какво ще стане с него, ако надделее русофилството и стане някакъв преврат?…

Князът слуша с внимание, ала не му се вярва. Вижда се, силно се двоуми. Във всеки случай думите ми не останаха без какво-годе значение. Дали бе съвпадение, или пък те подействуваха, […], но Петров се завърна в София и отново пое длъжността си. Скоро и предишната интимност и близост между двамата се възстанови. Рачо взе по-често да получава аудиенции, да бъде канен на обеди и да получава други, нематериални знакове на благоволение, като брилянтени пръстени и други.

Когато в 1892–93 година брожението против Стамболова се усили, близостта между княза и Петрова още повече се усили. По всяка вероятност княз Фердинанд кроеше вече плана, облегнат на войската, да свали Стамболова. Както е известно, делото на Савовица го улесни и послужи за благовиден повод.

След падането на Савова полковник Петров стана военен министър. Той беше, който пращаше да гонят Стамболовите митингаджии из улиците на София и другите градове, гдето се опитваха да правят, чрез митинги, протести против [261] Стамболовото сваляне. Въобще той бе опората на княза. Новото правителство, съставено в болшинството си от русофили, не бе достатъчно надеждно за княз Фердинанда. Отгде той знае каква подземна политика ще заловят […] бившите руски емигранти, а сега министри и депутати? Той бе плашен и настрояван против тях! Пък и на Стоилова дип не вярваше. Последният, тъй остро и открито го осъждаше, задето се бе оставил всецяло в ръцете на „тиранина“!… Ами Начович, тоз „Велзевул“, когото княз Фердинанд не можеше да търпи, когото псуваше наляво и надясно? На тоя хитър, подземен и коварен човек можеше ли да се вярва? Той тъй го мрази!

Да, да, само полковник Петров може да бъде сериозна и надеждна опора на княз Фердинанда в борбата му със силния противник. Рачо разбра това и вдигна нос. И други обстоятелства помогнаха за това. Русофилите, за да го имат за покровител, лъстяха го, превъзнасяха го. Стамболистите пък, за да ядосат княза, пишеха в органа си, че той, княз Фердинанд, бил кукла, че всичко бил полковник Петров и даже бяха захванали да го наричат „цар Рачу“. Подействуваха ли интригите и хитростите им, за да настроят княза против военния министър, туй не ми е известно. Едно само залича: полковник Петров се превъзнесе, забрави се, стана дързък, даже оскърбителен за [262] двореца. След него „полетя“ и неговата съпруга.

През пролетта на 1896 год. г-жа Султанка Петрова пише писмо в канцеларията на княгиня Мария-Луиза, да иска аудиенция. На писмото си не получила отговор една неделя. Обижда се от това и праща друго таквоз, в което ясно и просто моли да се анулира по-първото й писмо, т.е. не ще аудиенция. Туй докача княгинята. Тя и без това е настроена не особено благосклонно към г-жа Петрова, едно, за нейния дълъг език, и друго, защото били се намерили дами в „съвършено интимен разговор“ да й загатнат нещо за някогашната особена благосклонност на княз Фердинанд към съпругата на началника на генералния щаб. Ревност? Не, не ревност, ами презрение и желание противницата да го почувствува. Защо да го не направи тя това, когато Петровица при всеки удобен случай бърза да й напомни неща неприятни, тъй остро чувствителни за женското сърце? Дойде например в дворцовия танцувален салон, гдето стоят или танцуват таквоз множество дами. Не стои и не танцува както правят другите, ами отиде, та се изпречи пред княза, криви се, кокетничи. Как да не намразиш такваз жена, още повече като съзнаваш нейните преимущества по външност и умението й „да се докарва“. А тя, княгинята, толкоз скромна и с таквиз малко претенции да минава за хубавица!

Огънят тлеял отдавна, трябвало само малко подухване да пламне.

[263] Последнята кореспонденция между двете високи дами раздухва враждата. Поведението пък на цар Рача усилва още повече тази вражда.

На 2-и май, по случай именния ден на княз Борис, има парад на войските пред лагера. Отива да гледа множество свят. Войските наредени, всичко готово, чакат само княгинята със свитата й, за да почне парадът. Рачо ще приема парада, защото княз Фердинанд е в Европа, намерил си бе някоя много важна работа. Княжеският кортеж пристига, каляските с княгинята и свитата минават през плаца, пред самите войски, гдето имало да става парадът. Таквоз нещо не трябвало да става, уставите го забранявали, Рачо го не харесвал.

— Краката ще пречупя на всекиго, който посмее друг път да прекара файтона си през плаца! — вика колкото му глас държи разсърденият министър.

Чува свитата, чува и публиката наоколо. Разбира се, обаждат на княгинята.

На следния ден отивам на урок у нея. Тя настроена угнетено, прекалено сериозна, което хич не й идеше. Мълчаливо ме покани да седна, захванахме урока — не върви, няма интерес към езика. По едно време тя затваря христоматията, по която четеше, и пита:

— Дали чухте какво направи на парада военният министър?

Не бях чул и тя ми го обади, може би за десети или двайсети път го повтори.

— Ами това? — и подхвърля [264] отпреде ми едно писмо, писано на корава, елегантна хартия. Аз прочетох писмото на г-жа Петрова, в което тя се отказва от исканата аудиенция.

— Княз Фердинанд ме е оставил тука да ме оскърбяват и таквиз г-жи кат мадам Петрова…

Тя каза нещо по-силно. Беше много развълнувана, на очите й се показаха сълзи. Успокоих я както можах. Тя бе намислила да прати писмото от г-жа Петрова на княза, да му обади и за поведението на Рача.

Бе й дал друг някой тоз съвет. А може и сама да го бе измислила с намерение да убоде и другиго… който толкоз малко държеше на достолепието й. На таз тема тя честичко обичаше да се оплаква от него.

След две недели, а може и повече да беше, князът се завърна в София. Шуря ми, поручик Ганчев, бе ординарец при него, с него бе той и в Европа. Една вечер той ми обажда, че князът ще ме приеме на следния ден, в 5 часа следобед. Отивам в определеното време. Прие ме в кабинета си.

— Кажете, г-н Ганчев, какво знаете за поведението на тоз „каналия“ към княгинята?

Никога не бях го виждал тъй свиреп като тоз път. Нямаше сдържаност нито в думите, нито в [265] жестовете му.

Останах гръмнат, отгде накъде мене да разпитва за таз работа. Опитах се да кажа, че нищо не знам. Той настой да обадя какво съм чул от княгинята, от хората. Разправих му за писмото на Рачовица, за сълзите на княгинята, за заканването на Петрова. Той свирепей още по-силно:

— Аз на тоз подлец да пусна шест куршума в главата, пак няма да бъда удовлетворен!… А таз „курва“, тя да оскърбява княгинята, жена ми!…

Псувните се променяха, ту на френски, ту на български. Дето не знаеше български — на френски викаше, дето му прилягаше на български — на български псуваше. Като се навика, като се накани и напсува, поуспокои се малко, дойде при мене и си наведе главата. Аз стоя прав и той я тикна току под носа ми.

— Гледай, Ганчев, гледай, косите ми изпадаха от таквиз тревоги, от таквиз каналии…

Главата му наистина бе взела да се оголва, косите по темето му — съвсем заредели.

Гледах я, ала не повярвах, че космите му могат да паднат само от „таквиз тревоги“ и „таквиз каналии“. Има и други причини, от които се оголват главите на князете…

Рачо Петров след няколко време бе принуден [263] да излезе в оставка. Стоилов се помъчи да ги примири, ала не можа. Сполучи само, след дълги уговарвания, да измоли за едно малко удовлетворение, колкото за пред хората — да произведат Петрова в чин генерал.

Няколко години поред, две или три, не помня добре, Рачо Петров и г-жа Петрова в двореца не се вестяваха. Мисля, че не ги канеха, макар той и тя да уверяваха противното, т.е. че ги канят, но те нямали желание да отиват, сиреч, сърдити се показваха.

Разбира се, таз сърдития не отиде вечно, както няма нищо вечно на този божи свят. Князът ли се разкая, домиляха ли му предишните приятели, или пък те се измолиха — кой може да знае това? — но дворецът пак взе да се посещава от г-жа и г-н Рачо Петрови.

Случи се едно особено обстоятелство, което съвсем помири скараните. То бе посещението, направено на княза от персийския шах. Макар и в оставка, Рача го повикаха да облече временно генералския мундир, за да бъде аташиран при особата на персийското величество. Трябвало за такваз работа генерал, а друг такъв тогаз нямаше, освен генерал Николаева, който не бе за такваз мисия.

Един характерен куриоз, забавен и смешен за онез времена. Нали минават персийските шахове за обладатели на безценни камъни и други драгоценности. Таз басня се вярвала от всички, които били аташирани към персийското величество, та [267] дори и от княза. Всички чакали подаръци и ордени, украсени със смарагди, сапфири, рубини и пр. Какво им бе разочарованието, когато те получиха ордените си, изковани от просто тенеке, без никакви камъни. По някои имало само елмазени люспички, без особена стойност. Какво тюфкане от княза! А той чакал някои други камъчета, останали от времената на някой си Харун Ал Рашид^[29], пък получи люспици, които не стрували и десетата част от стойността на подаръците, дет ги той дал. Наср-ед-Дин^[30] престоя в София един ден или два дена. Човекът се отбил в София да си почине от дългия път, а не да окаже чест на княза и България. Болен бил, не можал да издържа дългите пътувания по железницата, трябвало да слиза на конак. После научихме, че във Франция и Швейцария няколко хотелджии повдигнали процеси против славния наследник на баснословно богатите някога персийски шахове. У нас нема кой да повдига такъв процес, защото и шахът, и свитата му бяха отседнали в двореца и във Военния клуб.

Болният шах се показал отегчителен на княза с азиатското си държане. Завели го във Военното училище. Влиза и излиза, без да се спре в някой салон, да полюбопитствува нещо или пък да чака парада на юнкерите. В двореца пък, на голямото дине, даден в негова чест, става всред обяда, оставя княза и другите гости на трапезата, за да се оттегли в апартамента си. Защо го изтезават с толкоз дълги обеди, когато знаят, че човекът е болен?

[268] От туй време нататък тръните между княза и генерал Петров се поразчистиха, той пак стана полезен и необходим за двореца човек. А когато се помина княгиня Мария-Луиза, не остана и най-малкото облаче, което да затъмнява добрите им отношения. Рачо пак стана министър, произвежда избори, издигна се до степен на виден държавен мъж, падна, пак стана пръв министър, забогатя, награби се, ала не се насити. Княз Фердинанд не прости само на прекалено честолюбивата му съпруга. Димитър Петков ми разправи такъв случай. В 1905 год. князът, той, Д. Петков, и Рачо се срещат в Париж. Отива там и Паяков. Било уж случайно, макар и в София да говореха, че отишли да получават уговорената комисионна от заема. Френският министър бил се наканил да им даде дине. Съобщило се това на княза и му била представена и листата с имената на поканените лица. Между тях той прочита и името на г-жа Султана Петрова. Разтреперил се, изтървал листа от ръцете си.

— Да намерите г-н Петров, генерал Петрова, и да му кажете още таз вечер да експедира таз „курва“ от Париж! Боже мой, и тук ли тя ще ми трови нервите?… Защо е дошла? На динето тя не може да бъде! Чувате ли, още тази вечер да се измита от Париж!…

Петровица не се „измела“, както заповядал князът. Съобщено било само, гдето трябвало, че тя не е в Париж, за да не присъствува на обяда.

[269] Вчера, 25 май 1923 год., намерихме Ив. Балабанов^[31], зет на Рачо Петров. Моли ме да му дам съвет и упътвания, какво да стори, за да измоли милост за тъста си. Болен бил, съвсем разстроен, никак не можал да пренася затвора. Разпитах го да ми обади нещо по-подробно за състоянието и живота на всесилния някога държавник. Лошо било, съвсем лошо. Готвел си бил сам, и то на двора на затвора. Сложил две камъчета, на тях — котлето и сам клечи от страна, подклажда, духа огъня, опитва чорбата. Туй — всеки божи ден. Средства почти никакви, разграбили го. Защото е лишен от права, назначен му бил за опекун син му, а тоз се показал достойно чедо по баща и майка […].

[270] А г-жа Петрова? Срещнах я преди месец. Все тъй стройна, все тъй игрива, като на млади години: масажи, пудра, червило: победила старините. Бръчки няма, а увисналата под челюстите кожа подпряла с гумени подставки. Пръв път такива видях у нея; мисля, че тя е първата българка, която ги туря на лицето си. При всичкия напредък на парикмахерското (фризьорското) изкуство, от прелестите на едновремешната дворцова лъвица останали са оскъдни остатъци… Чувам, при Кемал-паша^[32], в Ангора^[33], била заминала. Познавала се била с него. А защо? — Протеже била. Никога България не е обеднявала от неуравновесени държавници. А сега тя преизобилствува с тях. Кой може да каже, че такъв един не се е повлякъл по ума на г-жа Петрова, да й даде средства да се поразходи по Анадола?!… Европа тя е изходила надлъж и нашир, защо да не обиколи и Азия?

Още две думи за г-жа Петрова. С Фердинанда тя е сега помирена. Миналата година му била на гости в Кобург цял месец. Даже написа за него много лестни (ласкателни) мемоари.

Французите казват, че [271] човек се връщал към старите си чувства…

Трябва ли още да пишем за Рачо Петров и за г-жа Султана Петрова? Мисля, стига толкоз. За него и за нея, както и за другия Фердинандов сподвижник, за генерал М. Савов, историята и тя ще си каже думата. И кой знае, как ще я каже? Може и тях да тури в пантеона на великите ни хора. Толкоз странна, толкоз своеобразна е нашата история, че от нея всякаква изненада можеш да очакваш. На лъжците, на крадците, на измамниците, на касоразбивачите, на развратителите на юношеството, на ренегати и безверници, на пакостници всякакви тя щедро разтваря страниците си. На мнозина от тях тя е построила вече капища (езически храмове) и кумири, сочи ги на потомството да ги боготвори, да ги слави. И с какъв фанатизъм им се кланя туй глупаво потомство, как ги то величае, как се гордее с тях.