Добри Ганчев
Спомени за княжеското време (2)

Глава втора
Князът обикаля княжеството

[35] Трябваше да го види той туй княжество, да се запознае с него, да му се порадва, пък и себе си да покаже на новите си поданици.

Тръгва князът от София с внушителна свита, 12–14 файтона. Обикаля България с него и Стамболов. Где ще се наеме новият княз, едвам дошъл в таз русофилска страна, да пътува из нея, без силния на времето человек? Кой го него познава? Кой се бои от него?

Стамболов пътува с частния си секретар и с телопазителя си, а князът — с маршала си, с частния си секретар, с адютанта си, с майка си, княгиня Клементина^[1], а последнята — с г-ца Грено^[2]. Тук [36] е новият маршал, граф Форас^[3], и братът^[4] на г-ца Грено, който тъй също имаше някаква си придворна длъжност. Свита — значителна, каквато прилича на един бурбонски потомък.

Особен куриер отива 24 часа напред в града, гдето князът има да се спре. Трябва да се прегледа къщата, да се приготви всичко необходимо за пренощуването на августейшия гостенин. Квартиер бе далматинецът Нувелич^[5], тоз същият, който биде обесен по-сетне в Пловдив за убийството на Анна Симон. Той нарежда где колко стражари трябва да пазят; преглежда разположението на къщата, определена за княза, има ли възможното удобство и чистота. Особено му се поръчваше да внимава да не би къщата да е пълна с дървеници, както се случваше в обикновена българска къща. Околийски началници, пристави, стражари, съдии, разни малки и големи чиновници — всичко трябваше да е готово за посрещането. Окръжният управител среща княза на границата на своя окръг, рапортува му, присъединява се към кортежа и съпровожда гостите до границите на другия съседен окръг. Същото прави и околийският началник. Той е на кон и препуска заедно с няколко стражари пред княжеския файтон. За кметовете — най-голямо главоболие. Те — начело на посрещаните, те поднасят хляб и сол, понякога те държат посрещните речи. Горките кметове! Те най-много теглеха през време на тез пътувания. Натегнатост във всяко направление. Туй празнично облекло е тъй тягостно за хора, навикнали да ходят без горня риза, без жилетка, твърде често с подпетени обуща, за по-голяма лекота. А сега? Трябва да си обръснат, огладен, зер ще те гледат толкоз очи. Пък как плашат тез малки, остри, пронизвателни очи на първия министър. Сбъркаш нещо при посрещането или в речта, не мож избегна мръщението, хоканиците му, а най-често присмехулните му. Не те хареса, току-виж наредил да те бламират, или пък просто заповядва да си дадеш оставката.

[37] Речите едни и същи, като да се писани от една ръка. Виждаше се, поръчани бяха. Слави се в тях князът, че оставил спокойствието си в Европа, че дошел в България да спаси страната от анархия, да запази реда и независимостта й от предателите — все в същия смисъл и тон. Негде, гдето кметът е малограмотен, речта се чете от учителя. До учителя или до кмета стоят двама-трима общинари, зад тях околийският началник, а по-настрана — стражарите. Всичко в строен ред и порядък, както му е приличието. Князът благодари със заучени още от София фрази, защото български още не знаеше, взема хляба и го дава на ординареца. Оттук шествието потегля за отредените квартири, понякога в църква.

Първият етап бе в Орхане^[6]. Посрещани — няколко стотици. Личат между, тях кметовете и помощниците им от околните села. Триумфалната арка — обикновена бесилка, свита със зеленина. На тънко платно надпис: „Добре дошъл, светли княже!“​

[38] Вечерта в къщата на един орханийски първенец — угощение. Канени няма, освен кмета, стопанинът на къщата и околийският. Другите — свита. Вечерята — каквато може да даде градле като Орхане. Чорба от агне, печено агне, баница, вино, кафе. Какво повече? Предоволни всички, доволен и князът. Той даже е особено весел. Разказва на френски някакви са смешни работи на младия Грено. По едно време между гостите настава смущение. Чуват се в долния етаж на къщата охкания, плачове, детски писък. Стопанинът става от трапезата, бързо слиза из стръмната стълба. Излиза и околийският. Всички се гледаме в недоумение. След няколко минути околийският началник се връща засмян и обажда радостната новина, че стопанката благополучно родила момченце. Стамболов налива чашата си с вино и кани да пием за здравето на новороденото отроче.

Князът приема да стане кум. След месец или два бай Лука^[7], един от секретарите в двореца, отива с дарове от страна на княза, възприема отрочето от купела и му дава името Фердинанд. Това е първият Фердинанд, роден от майка българка.

Казват тоз Фердинанд бил и досега жив и здрав. Где ли е той в таз минута? Тридесетгодишен мъж, — той е или в окопите да пази родната земя от Сарай (т.е. от съглашенските войски, б.р.), или се потайва в някой районен комитет. Ако е [39] партизанин и от сегашните, сигурно се е настанил негде на топло.

На другия ден обядвахме в Извор, помашко село. Имаше ги тогаз още помаците, не бяха се още изселили. Следобед на княза и свитата му биде устроено забавление. Измежду помаците имало много пехливани. Извикани бяха няколко чифта да се състезават. От пояса нагоре — голи, телата им намазани с дървено масло. Гащите им къси до колене, и те — потънали в мазнина. Бориха се около час, падат, стават — като пехливани. Старата княгиня Клементина с ужас гледа напъна на борците. Князът, преситен от грубото зрелище, дава знак да спрат. Няколко наполеона бе наградата им.

На тръгване кметът благопожелава благополучно пътуване на княза и на майка му.

— Знаеш ли, майко, какво казва кметът? — пита князът княгинята чрез рога.

— ?

— Казва, че майката на княза трябва да даде за бедните в селото десетина наполеона…

Старата княгиня рови в чантата си и с треперещи ръце подава на кмета няколко жълтици.

В Ловеч, Севлиево, Габрово — същите срещи, същите речи, гощавки, даже ястията и вината същи. Някъде се появяваха на трапезата [40] и госпожи — жената на стопанина на къщата, кметицата, ако не е със селска носия, или някоя от общинарките. Разбира се, тогавашните госпожи малко приличаха на сегашните. Ръце и пръсти — дебели, груби. Работни ръце, прали, копали, деца отгледвали. Роклята една-единствена — тя за църква, тя за вечеринка, тя и за посрещане на важни особи, та че и на княза. Изтънчените французи с нескривано погнусявне гледат тез рокли, тез широки петна от пот под мишците […].

В Севлиево князът слезе в къщата на Генев. Там той приема депутации от граждани, от селяни, от гражданки и разни дружества.

На Стамболов бе приготвено да нощува в приятеля му Канов — човек тих, скромен, по-скоро наподобяваше някои благочестив калугер, а и дългата му брада подхождаше повече на това, отколкото на някогашен въстаник и поборник, за какъвто минаваше. Отидохме там, защото бяхме поканени няколко души от свитата и от севлиевските приятели. Щом влязохме в дома на Канов, Стамболов го попита за игрални карти, т.е. има ли у него такива. Кат чу, че няма, повика околийския, даде му пари да иде да купи. Донесоха картите и наместо да чуят нещо от политиката, както очакваха приятелите, той ги покани да играят.

Комарджия първо качество бе Ст. Стамболов. Играеше на всички карти, с всякакви хора: бедни, богати, без разлика на положение. Щом имаш да сложиш, заповядай! Играеше по цели дни и денонощия. През време на князовското пътуване почти всяка вечер играехме. След общата вечеря князът се [41] оттегли в спалнята си, а ний — подир първия министър в неговата квартира. Бакара, щос — кой каквато игра обича. Стамболов всичките ги знае, готов е на всичко да играе. В повечето случаи картите и банката държи той. Ставките свободни; туряй колкото мож и колкото обичаш. Банката отговаря.

Страстен играч бе Ст. Стамболов. Не часове, а денонощия може да играе. Строгите правила на картофорството (играта на карти) той не признаваше. Тероризира играчите, не може кой, когато ще да спре играта, да напусне игралната маса, особено ако е спечелил, а пък банкеринът, т.е. Стамболов, е загубил. Ще играеш, догде си загубиш парите. Д. Греков^[8] Билек^[9], Кауфман^[10] — треперяха от него.

— Деца имам, бе Стамболов, какво искаш от мене? — моли се един път Греков, когато Стамболов затисва с ръка хвърлената карта и обявява, че тегли на десет хиляди лева.

Естествено, подобна игра в повечето случаи се свършва със загуба за по-слабите играчи. Който иска да не бъде неприятен на силния човек, предпочита да загуби. Смееш ли с него да се караш? А поводи за това в играта деветдесет и девет. Кредит ти у него не мож да имаш неограничен, и нему не мож отказа такъв. Ще го обидиш, тъй че той може да играе колкото време има на разположението си, а ти, слабият играч, играеш, докато имаш пари. Разумява се, при таквиз условия кой може по-често да печели. С каква страст обичаше Стамболов да разправя за печалбите от комаря! Като да е спечелил милиони. Един ден го срещам да излиза от къщи. Беше четири часа подир обяд. [42] Съпровождан от Спаса^[11], верния му стражар, отива към цариградското шосе да се разходи. Покани ме да го придружа. Разправя ми, играл до шест часа сутринта, спечелил четиристотин наполеона. Обажда най-дребните перипетии на играта. Кога колко ударил, как било то станало и пр. и пр. Весел, радостен, добре настроен до немай-къде […].

Груб, безцеремонен бе Стамболов в отношенията си с хората. Таз грубост и безцеремонност се проявяваше у него особено силно в комара. Един ден, то бе в Пловдив, той хвърли една пендолевка право в лицето на министър Ив. Салабашев. Бе загубил пет лева. Скъперникът не можеше да прежали таз загуба, все се тюхкаше. Стамболов взема от игралната маса пендолевката и я хвърли право в очите му. Смее ли Ив. Салабашев да се обиди? Попипа се по бузата, взе от пода пендолевката и я тури пак на масата.

[43] Кат говорим за слабостите на Стамболова, да споменем и за друга една. Вярваше на гледачки. В къщата на Конов, догде околийският донесе карти, той взе да разправя как била му предрекла някоя си гледачка неща от частния му живот и как са се те изпълнили с точност. Друга някоя си предрекла смъртта на брата му и дори деня на таз смърт. Въобще у тоз човек, тъй трезвен и положителен във всички случаи на живота му, имаше нещо и мистично.

 

 

[73] На 15 юни от Севлиево негово царско височество замина за Габрово с княгиня Клементина, със Стамболова и с част от свитата. Другата част — граф Форос, Тъпчилещов, аз и двама ординарци, тръгнахме право за Търново. Пристигнахме в Преображенския манастир^[12], гдето бе определена временно княжевата резиденция, точно в 1. 1/2 часа подир полунощ. На другата сутрин влязохме в Търново всред дъжд като от потоп. Като че небето се бе раздрало и милиони котли вода се изливаха над главите ни. Долове, поляни, ниски места — всичко заляно с вода. Пътищата обърнати на реки. Конете до корем тънат в тях. Янтра — преляла стръмните си брегове, много крайбрежни къщи залени.

Отидох в града да видя най-напред познати и приятели. Заварих да готвят посрещането. Попитах П. Славков^[13], тогавашния кмет, дали ще излезе да среща и дядо Климент. „Не ща и да зная за това магаре!“ отговаря Славков. Отидохме с него в къщата му и тук той ми разправи, че ходил бил сам, лично в митрополията да кани владиката да излезе да посрещне княза. Но Климент отказал, защото вярвал, че княз Фердинанд щял сухо да го приеме и ще го оскърби, както бил уж направил с митрополит Симеон.

— Въобще, виждаше се — казва Славков, — че той търси причини да оправдае нежеланието си!

Славков бил кипнал от яд, скарал се с Климента и се зарекъл да не стъпи в митрополията, догдето той, Климент, е в нея.

[74] Малко преди пристигането на княза излезе голяма буря, та сваляше керемидите от къщята. Насъбралият се за среща народ се разотиде, останаха да чакат само офицйалните лица, т.е. тез, които по длъжност трябваше да присъствуват.

[75] Между еснафа и гражданите от средна ръка опозиционното настроение тук се чувствува много силно. Вървиш из улиците и чуваш дюкянджиите да си хвърлят приказки: „Дядо Иван да дойде, та да видиш нему среща как се прави“. Викат го това, за да го чуе свитата, княжевите хора. В околните села, там русофилското течение още по-силно.

[74] Князът пристигна в 7. 1/2 часа, когато бурята бе минала. Срещата при оплетената с цветя и зеленина арка стана прилична. В църквата Св. Богородица духовенството, без Климента, разбира се, отслужи молебен. Молиха се и за здравето на княгиня Клементина.

На излизане от църква князът се отнесе тъй неприлично и оскърбително спрямо едно младо дяконче, че възбуди негодуванието и присъдите даже на близките си приятели. „Кой си ти? — попитал князът младото дяконче, което смирено стояло при църковните врата. «Аз съм дякон на високопросвященний Климента», бил отговорът. «Вижда се по лицето ти, че си от този род хора», добавил князът и седнал във файтона. Дяконът, както разправят адютантите, отвърнал: «Не подобает нам быт лицемерами».“

[43] Князът със свитата бързо замина след това за Преображенския манастир, гдето му бе определено местопребиванието. Стамболов си отиде у тях. Речите, церемониите оставени бяха за друг път. Князът бе решил да престои в Търново няколко дена, имаше време за всичко.

[74] Вечерта стана дума за инцидента с дякончето. Князът, който имаше заблуждението да вярва, че е най-добрият физиономист, почна да уверява, че дяконът, когото той оскърбил, е лош човек, непремено пратен от Климента да шпионствува. Кой можеше да го разубеди от заблуждението му? Цял живот той остана в заблуждението, че отлично чете душите на хората по техните лица.

[43] Калугерите умеят да посрещат, знаят как да се покажат на гостите си от най-добрата си страна. Пък преображенските монаси имаха особен интерес да се покажат приятни на княза и майка му. Те тъй много бяха чували за богатствата им, за щедростта им. И на Стамболова трябва да се угоди — той е тъй полезен човек! Камбаните се чуят още отдалеч. Известяват пристигането на високите гости. Пред манастирските порти — събрано цяло монашество. Игуменът и по-първите старци — облечени в служебни одежди. Приветствия, традиционният хляб и сол, благословия, всичко, както се полага.

Църквата, гдето отидохме да се молим за здравето и благополучното пристигане на княза и августейшата майка, бляскаво осветена. Горят множество свещи и кандила. Гласовете на певци и попове подбрани. Красота и благолепие. Ина княза, и на княгинята службата, обстановката, почестите направиха приятно и дълбоко впечатление. В особен възторг остана княгиня Клементина. Не можеше да се нахвали от почестите, дет й се направиха от светата обител.

Манастирът Св. Преображение тогаз бе богат, имаше как да се отсрами. Маслини, разни сушени риби, хайвери — поднасяха се на скромната трапеза, която бе сложена на гостите.

На другия ден [75] князът излезе от стаята си много по-късно, отколкото излизаше другите дни. В 9 часа той бе на утринното богослужение в манастирската църква — неспокоен, нервен, бързаше да се свърши службата, защото и в града го чакаше такваз също литургия, затова три пъти провожда Славкова да подканя свещениците да свършват по-скоро.

Младият Грено се държи в църквата непристойно, върти се, смее се — цяла сойтара (шут). Даде му свещеникът нафора, той я хвърли в цилиндра на Славкова. Забелязаха това и свита, и духовенство. Марков^[14] го помоли да не прави това, а той се хили, смее се за нещо с глас.

[44] В Търново кога отидеше, князът слизаше в Славковата къща. Той, Панайот Славков, тогаз бе кмет на старата столица. Тук в неговата къща за черкуването на княгиня Клементина беше повикан от Русе и някой си патер да служи католическа литургия. Герчек (разгеле) за таз литургия: такваз една молитва бе най-напред отслужена за старата княгиня в една от манастирските стаи, определена за квартира на княза, ала сетне, когато се разчу за неприятното впечатление всред духовенството и народа от таз служба, бидоха принудени да изберат друго място за католическа меса — в къщата на П. Славков. Струва ми се, че в случая бе дал някой друг съвет по тоз въпрос и Стамболов.

[75] В 11 1/2 часа князът и свитата отидоха в съборната църква. [45] Владиката Климент не излезе на посрещането, не дойде нито в манастира, нито на молебена, нито пък направи визита на новодошлия княз. През всичкото време на княжевото пребивание в Търново той не излезе навън от митрополията. Славков, както казах, го уговарвал да отиде да посреща, но владиката останал непреклонен. Оттук и настроенията против него както на Стамболова, така и на двореца — настроние, което се изрази по-сетне в скандалния подвиг на Ив. Халачов и в срамотното съдене на тъй обичания и популярния между населението митрополит.

[74] След молебена князът пак се върна у Славкова. Тук прие депутациите от околните села, от разните [76] дружества, от чиновниците. През време на приема майор Драндаревски^[15] ми съобщи, че дядо Климент бил повикан от свищовския окръжен съд да отговаря за речта си, държана от него през последнята му обиколка в Свищов. Прокурорът бил казал, че ако доброволно не щял да дойде владиката, с конвой щял бил да бъде откаран.

Митрополит Климент се научил за думите, които князът казал на дякона му, и му забранил да служи в литургия, на която ще да присъствува князът.

Вечерта в града има обед. Поканени има повече от стотина души. Готвачът лош и ястията безвкусни. Виното много хубаво, в голямо изобилие, затова и веселието голямо. Заприлича на чисто българска гощавка. Глъч, смехове, тракане паници, лъжици, ножове — сватбарска вечер. От общото веселие се молепсаха князът и княгинята.

Негово царско височество беше ми поръчал да му напиша реч за случая. Написах я и му я прочетох в манастира, преди да тръгнем за в града. Хареса му се, само че пожела да се прибавят благопожеланията му да види България през царуването си най-силната държава на Балканския полуостров. На излизане от кабинета му той шеговито добави:

— Телеграфът разнася на Европа речите на руския и на австрийския император, нека чуят нещо и от господаря на малката България.

На княжевата реч отговори П. Славков, кметът на града. Блудкава речта му, каквито бяха и ястията му. Пожела да види княза с булка, с челяд и много други благословии и благопожелания.

[77] Княгиня Клементина, макар да не можеше да чува, нито да разбира нещо от туй, дет се говори, и тя се развесели, повдигна се старешки от стола си и произнесе на български: „За ваше здраве, господа!“ Славков дойде в пиянски възторг, обръща се към присъствуващите и вика:

— Виждате ли, господа, тя вече български хортува. Да пием още един път за нейното здраве!

Урата стават почти непрекъсвани, речите също, една след друга се нижат. Князът се досети, че веселието взема съвсем български характер и побърза да стане от трапезата.

На следния ден отивам в града. Славков още не изтрезнял от увлечението си по високите гости. Моли ме приятелски да съм запитал княза дали ще приеме от него, от Славкова, в дар, едно негово лозе. Предавам това желание по адреса. Негово царско височество се позасмя малко и ми каза, че ще помисли. Разбира се, подаръкът не биде приет и Славков се малко понавъси.

В същия ден князът по поканата на отсрещния манастир Св. Троица посетил и него с част от свитата си. Разказаха ми, че тука той пак срещнал дякончето на митрополит Климент. Поправил си грешката към него. Говорил му много ласкаво и му обещал да го проводи да се учи. Туй дяконче впоследствие зае видно място в нашата духовна йерархия. Той е [78] търновският митрополит Йосиф^[16], по светско име Бакърджиев.

На 24 юний князът и княгинята посетиха девическата гимназия. Подариха хиляда лева за бедните ученички. Намериха ги недобре външно школувани, неодялани, нито реверанс ги учили да правят, нито умеят как да се кланят. Оттук княгиня Клементина отиде в женското благотворително дружество „Радост“, а князът — в мъжката гимназия. Разгледа класовете и библиотеката. Направи му впечатление множеството руски журнали, които се получаваха от гимназията. В духовната семинария, управлявана от архимандрит Антим^[17], се бави повече. Дълго беседва с ректора, който се оплаква от Климента. Не си бил гледал епархията, занимавал се само с политиканство, интриганствувал и пр. и пр. Князът го слушаше с видимо удоволствие. На излизане от семинарията той обеща да вземе на сметка на дворцовото интенданство да се издържат двама ученика. На мене поверително заяви, че щял да моли Стамболов да вдигне владиката от Търново. Посъветвах го да не се излага с подобни искания, защото е опасно за него да се туря начело на една борба против духовенството, да предостави всичко на Стамболова.

В затвора князът с особен интерес разпитва затворниците кой за какво е затворен и колко години е лежал. Защото се смяташе за физиономист, затова и по-длъжко се бави да говори и научава престъпниците. Най-много го заинтересува един, който бил убил брата си. Отговаря на князовете въпроси спокойно, открито, без какво-годе старание да скрие или утаи престъплението си. Даде няколко наполеона за бедните затворници, няколко души помилва и си излезе. Не зная кога и как единствената джамия в Търново бяха нарекли Фердинандови джамия, та и нея отиде да посети и се бави там няколко минути, догде свърши ходжата молитвата си за княза и княгинята.

[45] В Търново на княза се прищя да направи един патриотически жест. Трябваше да се покаже на търновското население, че той се явява продължител на миналата слава на Асеновци.

Търновският общински съвет бе взел решение да подари на новоизбрания княз чукарите на Царевец, гдето били едно време царските палати. Върху подареното място княз Фердинанд изказа желание и твърдо намерение да си построи дворец, та да дохожда по няколко месеца през годината да прекарва между обичните му търновци. Разбира се, туй патриотическо намерение трябваше широко да се разгласи и манифестира. За таз цел беше потребно да се извърши молебен на самото място, гдето впоследствие щяха да се издигнат княжеските палати. Наредило бе таз работа кметството, по инициативата на Славков или Стамболов (туй не можах да разбера тогаз). Князът ми възложи грижата да напиша речта му, която трябваше при случая да [46] произнесе.

[79] Още през вечерта на 24 т.м. приготвих речта, която князът трябваше да произнесе при осветяване подареното за дворец място на Хисара^[18]. Той я хараса, прочете я няколко пъти, за да научи да я произнася. Особено му се понрави фразата: „Нека господ бог и моят народ ми помогнат да направим тез славни на времето си височини с онова значение, каквото са имали при Асеновци^[19]…“

[46] Хубава излезе таз реч. Харесаха я всички присъствуващи. Стамболов бил похвалил княза за нея и то не бе чудно. Хората от онуй време се унисаха в патриотически екстаз само при едно споменуване имената на Асеня и Калояна.

[79] Богослужението се извърши в историческата църква Св. Четиридесет^[20], пред която имаше построена рота войници. Той ги поздрави и влезе под ръка с майка си. Молебствието бе кратко, защото имаше друго да става, горе на Хисара. Там се изкачи той пеш, а княгинята с файтон.

Голият баир обсипан с голямо множество свят. Цял град дошел, надошли любопитни и от околните села и паланки. Горещини — тропически, слънцето жули право в очите. Никаква сенчица, за да се подслони човек. Пот тече от челата на всички. Горките свещеници, как се измъчваха под тежките църковни одеяния!

[46] Аз слушах речта на княза, молебствието и възгласа за здраве и благоденствие на духовенството, а взорът, ми блуждаеше по околните баири. Боже господи, каква дива, каква мрачна местност! Нито дръвце, нито трън, нито даже тревица. Голи чукари, канари, камънаци, негде разкъртени, разпаднали се от подземни трусове. Нито животно, нито птица! Само орли тук-таме се вият в небесата. Върнали се от плячка, изследват местността около гнездата си, за да предварят притаената негде опасност. И в таз пустотия княз Фердинанд възнамерява дворец да строи, живот да живува. Не, той не мисли туй сериозно. Прах хвърля в очите на простодушните българи. Княгиня Клементина, и тя присъствува на молебствието. Старческите й нозе не могат да я държат, тя слуша църковното пение, седнала на стол. Слуша и разгледва дивната панорама към града. Хубава гледка има старата столица откъм Хисара. Но как отвратително, гнуснава се разнообрази таз гледка от проточилите се нужнични нечистотии по високите стръмни брегове на мътната Янтра!

Молебствието свърши.

[80] Славков прочете постановлението на общинския съвет, с което се подарява мястото на Хисара за дворец на бъдещите царе. Каза и няколко възторжени фрази, които предизвикаха гръмогласни „ура“ и „да живей“. Старата княгиня дойде в умиление и още тука извади от чантичката си 5000 лева и ги подаде на кмета за бедните на града. Въобще и князът, и княгинята бяха си щедро развързали кесиите за г-да търновци.

По моето смятане те подариха в туй си идване не по-малко от 20 000 лева.

[46] Поднасят се поздрави, честитявания, благопожелания. Поповете си свиват патрахилите, потеглят за града. Отива си и князът, заобиколен от множеството граждани и гражданки. Фердинанд върви взел под ръка кмета на [47] бъдещата си столица П. Славков. Шепне му нещо на ухото, сочи с ръка проточилите се нужнични порои.

Митрополит Климент на тържеството не присъствува, нито на службата в Св. Четиридесет. Усамотен от паството, от подчиненото си духовенство, той си оставаше в митрополията.

В един часа след пладне в манастира Св. Преображение се даде обяд. Славков пак държи реч. Спомена за Балдуиновата участ^[21] и заплаши русите, че и те ще изпатят също, ако посягат на българската независимост. Войнствен беше г. Панайот Славков, противно на общото настроение на трапезата.

[44] Князът престоя в Търново 5–6 дена. Обиколи града, околностите му, ходи в Петропавловския манастир^[22], в Лясковец, в Горна Оряховица, в Самоводене^[23]. Навред го посрещат с речи, с хляб и сол, с благодарност и прославления. В Лясковец само му хвърлиха във файтона няколко картофа вместо поздрав за добре дошъл, но то остана неразгласено. Полицията потърси дръзкия пакостник и го намери в лицата на две деца, които наместо да излязат да се радват на новодошлия княз, забавлявали се с хвърляне през плетищата картофи, от които един случайно попаднал в княжевия файтон.

[47] В Горна Оряховица княз Фердинанд трябваше да дойде, да види тукашните си поданици, пък и себе си да им покаже, но те, тез поданици бягат от него. Първенците се скрили, някои даже дюкяните си държат отворени, махат крака, седнали на тезгяхите, без да показват какво-годе любопитство. Русофили са почти всички. Мислят си, че ако дойдат да засвидетелствуват почитанията си пред новия княз, Европа без друго ще побърза да го признае. Защо да й улесняват работата?

Само една малка група най-долни елементи съставляват тук Стамболовата партия. Дали Стамболов затуй не пожела да придружи княза до Горна Оряховица, защото не виждаше с кого тук можеше да се похвали.

Опитах се да уговоря някой други от познатите ми първенци да дойдат да се представят на княза и да присъствуват на обеда, който общината дава. Под разни предлози — все отказват. Един болно имал в къщи, на други жена му била лифуса (родилка), това е буквално вярно, трети нямал прилични дрехи, а да се явява пред новия княз в ежедневния си костюм, не желае.

Впрочем обедът мина и без тях, без русофилите.

На княза отдясно седи кметът на Горна Оряховица, Никола Момчилов^[24]. Минаваше за поборник, а в действителност най-обикновен убиец […]. Другите сътрапезници не са много по-порядъчни от Никола Момчилов. Третият от княза надясно е известният и много прочутият на времето си Цвикю, побойник от първа категория. Бие опозицията даже [48] в заседателната стая на мировия съдия, пред очите на последния. Тук са наляво от княза две дами с широки петна от дебел пот под мишниците. Едната е кметицата, другата нейна съседка, поканена да й състави компания, да не бъде сама жена между толкоз мъже.

Граф Бурбулон^[25], френски аристократ чиста проба, любува се на дамите, гледа тоалетите им, мазните им лица, дамгите от пот под мишниците и лека усмивка играе по лицето му, а сините му очи сноват от дамите към княза и от княза към дамите. Присмехулник френец.

На княжеската трапеза в Горна Оряховица седи само един-единствен русофил, Георги Бошнаков^[26], стар поборник, прекарал осем години в заточение в Диарбекир^[27]. Дойде, пак по моя покана, не толкоз да засвидетелствува верноподаническите си чувства, а да урежда някои частни работи. Това аз после разбрах. А за да му мине молбата, усърдствува повече, отколкото му се пада кат гостенин. Държи реч на трапезата, дигна чаша за новоизбрания български княз. Как горещо подир трапезата князът му стисна ръката за хубавите думи! От русофил са тези хубави думи, как да не благодариш?!…

На 26 юний, по 4 часа, князът тръгна за Елена. Стигнахме в 10 часа. Тук пренощувахме и в 4 1/2 часа сутринта потеглихме за Казанлък през Твърдица. В самото село Твърдица имаше много насъбран от околните села народ. Гайди, тъпани, цигулки — на всички страни. Няколко хора се завиха след срещата. Веселието, каза ми един познат, е заповядано от околийския, за да не се разбере, че стражарите са откъснали тоз народ от жетвата. Може и така да беше, кой ще ходи да ги разпитва защо са дошли?

[81] На 30 юний князът беше на лагер, гдето бил и австрийският военен аташе в Цариград, полковник Манега^[28]. Полковникът бе дошъл в България да се запознае със състоянието на военното дело у нас. Казваха, че бил останал с отлични впечатления от духа и дисциплината на нашата войска. Манега имаше небрежна външност, формата му износена, нечистени от прах и петна дрехи и обуща, зъбите му черни и като че четка не видели. На обеда князът, за да го подиграе, попита г. К. Стоилов кой прах употребява за зъбите си. Австрийският полковник не разбра подигравката, продължи да яде и пие с апетита на гладен човек. Може и да е разбрал, ала се пристори недосетлив.

Стоилов дойде само за няколко дена тук. Ходил бе в Европа и по покана от княза бе дошел да му докладва за виденото и чутото.

[48] През Елена, Твърдица и Казанлък отидохме в Калофер. Славчу Тъпчилещов^[29], първият князов секретар, още от детинство имал добри спомени за Калофер, родния му градец. Наложи тез спомени на княз Фердинанда, и ето ни там, в хубавия Калофер, в алтън Калофер, както навремето си го казвали турците.

Разместиха ни из килиите на женския манастир и калугерките отидоха да прекарат из града, по частни къщи. Тясно беше, неудобно, но княз Фердинанд скучаеше в София, омръзнала му бе столицата, трябваше му разнообразие, та макар и свързано с неприятности.

Още в първите дни княз Фердинанд изходи съседните места, тъй прелестни и живописни, особено в първата половина на лятото, когато ний бяхме. Излезе на съседния връх Юмрукчаля^[30], който оттогава нарекоха Фердинандов връх^[31]. В самия град князът не обичаше да ходи. Хората — бедни, често протягат ръце. Приятно ли е да излезеш на разходка и подире ти да се проточат ред гладни хора, да те смущават с просията си. Ала просяците намираха и други места за пресрещане новия и толкоз богат княз. Чакаха по пътищата, [89] из полето, гдето предполагаха, че князът ще мине на отиване да се разхожда. Стана нужда да турят по всички таквиз позиции стражари, да гонят тез опросели и толкоз нахални алтънкалоферци.

Може и другаде хората да обичат да правят помен с чуждо коливо, ала у нас, на наше време, туй бе много разпространено. Министър или важен някакъв чиновник зажени ли сестри, дъщери, балдъзи, все им дава зестра от държавата, само че не взема направо от ковчежничеството, да даде в зестрата левове, а дава служби. Като е той началник на отделение, защо да не настани зетя си подначалник? Защо да не му открие нова някоя вакантна длъжност? И кметът на Калофер бе намислил да направи подобна спекула. Чул бе, че на княза му се била много харесала местността Купен^[32], дива непроходима гора, свърталище на всякакъв дивеч: мечки, вълци, лисици, зайци и др. Събира общинския съвет и го уговаря да вземат решение да се подари на княза, за негова лична собственост.

— Защо подарявате хубавата си гора? — питам кмета.

Обясни ми под секрет, че с тоз дар гледали да замамят княза да си направи двореца край Калофер, да дохажда да прекарва по някой други месец между тях, от което щяло да се ползува западналото им село. Тоз бил мотивът за общинарите. А действителният, скритият — кметът искал да угоди с нещо на двореца. И не бе крива таз сметка. След година-две аз видях кмета преселен в София с домочадието си. Дадена му беше държавна служба. Князът, и той правеше своята сметка — кроеше да тури начало на дворцови домени (имения).

Дарът се прие. Князът назначи пъдари да вардят гората — да не влиза там нито човек, нито добитък. Минаха две-три години, калоферлии викнаха да се оплакват от новия [50] си съсед. Гората се запази, но заедно с това се запазиха вълците, мечките, лисиците и всякакъв друг гад. Нали човешки крак не стъпва, стичат се от околните пущинаци зверовете. Вълците ядат добитъка на калоферци, лисиците — кокошките, а мечките и на хора нападат. Белята си намериха добрите калоферци. Чакаха дйорец, пък то стана свърталище на всевъзможни диви зверове. Оплакват се с телеграми до министра, пишат дописки във вестниците, нищо не помага. Искат разрешение от двореца да влязат в гората да избият зверовете, князът не иска и да чува. Той дава на пъдарите по-строги заповеди никого в Купена да не пропущат. Радва се, че са се навъдили зверове в гората му. Ще има где да води на лов гостите си. Тогаз още нямаше Куртово Конаре^[33]. Доста неприятности има Стоилов с тоз „княжески домен“. Работата се свърши с туй, че князът се отказа от Купена и от калоферци. Спря да ходи в Калофер. Забрави и подарената му гора. Забравих да спомена и убийството, дет стана около таз работа; пъдарите на княза бяха стреляли и убили един овчар.

В Калоферския манастир бе скучно за всички: и за княза, и за княгинята, и за свитата. Изобщо казано, князът навред в България скучаеше. Затуй и скиташе от град на град. Напуснал таз хубава Виена, с толкоз приятни и изтънчени удоволствия и развлечения, как да не скучае в една селяшка страна, всред чужди за него по всичко хора! И при туй тъй млад още! Много, много му се искаше в първите години след идването си в България да пообиколи Виена. Казваше ми го това няколко пъти. Казвал го е на Стамболов, на другите министри и на мнозина още. Как да не му се иска? Но… ако рекат [51] оттам да го не пуснат или оттук някак да му затворят границата! Всичко става. Orient е тука. Корени, корени му трябваше да пусне в България, та после да мисли за излизане от нея. Тъй го съветваха умните му съветници.

Княгиня Клементина, и тя скучаеше в манастира. Нейната скука изглеждаше дваж по-голяма, защото по старост не можеше да броди из планините, както правеше синът й, и защото бе глуха, можеше да чува само през рога си. Кому бе удоволствие да води по тоз начин дълъг разговор с нея? Всички от свитата отбягваха да се улавят на приказки с нея. Мъчно бе отърването. Хванах се един път и аз. Цял час ми разправя тя за баща си, за дядо си Филип Егалитето, за туй, че бил много умен човек, че бил с якобинците, защото бил скаран с кралицата и пр. и пр. Похвали се и със сина си, че бил много приличал на Людовик XIV и по лице, и по способности.

[82]… Веднаж негово Царско височество с цялата свита отиде на Юмрукчал, преименуван Фердинандов връх. Аз не рачих да отида, защото не ми беше добре. Обядвахме само трима: княгиня Клементина, граф Форас и аз. В паметната си книжка старата княгиня си записваше някои български думи и фрази. Подир обеда, кога се оттегли на кафе, запита ме дали княжеската екскурзия не е свързана с някоя опасност. Уверих я в противното. Бях чел този ден „Клетниците“ от Виктор Юго^[34]. — За да се намеря на приказка, казах й, че видният поет дава много отлични отзиви за качествата на покойния й родител.

[83] — Не намирате ли, че някои от тез качества ги притежава нашият княз? — запитах я аз.

— Да, да, той има голяма прилика с дяда си — отговори княгинята. — Само че изглежда като да е малко по-нервен. Скоро се сърди, ала и скоро му минава. Впрочем, такъв бе и дядо му. Как умееше само да се владее моят баща!… Колко бих желала и син ми да притежава в по-голяма степен таз способност!

Стана дума за обтегнатите отношения между Русия и Австро-Унгария. Княгината бе напълно уверена, че ако дойде работата до война, Русия ще бъде бита. Австрия не е Турция, има много материални, технически и морални средства за една пълна победа над Русия.

Думите на княгинята дишаха с решителност и голяма увереност. Като че войната се води вече или утре ще захване.

В туй време край нас мина една стара, немощна калугерка. Видът й извикваше състрадание. Княгинята прекъсна думите си и ме помоли да попитам за името на бедната жена. Тя си взе бележка и още същата вечер й проводи пет наполеона.

[51] Гордееха се с приликата на Фердинанд с Людовик Велики всички около двореца… И майка му, по-сетне и княгиня Мария-Луиза, и маршалите му, та че и децата му. Пък и княз Фердинанд много усърдствуваше да наподобява себе си на великия френски владетел. Конюшните му, каляските му, конете му, прислуга, двор — всичко гледаше да натъкми така, че поне отколко-колко да наподобява славното време на Людовика. Същото старание и в управлението. В него собствено не можеше отначало много да борави, не хет можеше — не изпущаше случая. По негово настояване впоследствие се създаде Рисувалното училище^[35]. Художниците Митов^[36], Мърквичка^[37], Вешин^[38] бяха близки до двора му, негови любимци. Поети само не можа да намери. Вазов^[39] бе в началото опозиция, другите — също, но когато стана помирението с Русия, и те се озоваха на ласките му. Изобщо, бъдещият историк ще има да намери много допирни [52] точки във вкусовете, в жестовете, в придворния живот, в душевния и нравствен склад на прадядото — Людовик и правнука му цар Фердинанд.

На таз струна в душата на Фердинанд мнозина обичаха да дрънкат. Един от тях бе моят добър приятел Ив. Шишманов^[40] […]. Стоял далеч от действителността, особено от грубата българска действително, той се силеше много от професорските си блянове да реализира чрез Фердинанд. Времето му помогна, кога Д. Петков го взе в кабинета си като министър на просвещението. Енергично поддържан от княза, Ив. Шишманов тури основа на художествените инициативи в българския държавен живот. Д. Петков се сърдеше, негодуваше, псуваше го в очите, но отстъпваше, защото зад него, Шишманова, бе Фердинанд. Да му се откаже в исканите средства, значеше да се отиде против княза. А да отиде дотам, Д. Петков не бе в състояние. Колкото и да бе дързък в нападките си в своя вестник „Свобода“ против Фердинанда, толкоз по-сервилен към него стана като министър. Ив. Шишманов широко се ползуваше от таз особеност в отношенията между княза и първия му министър.

Отдалечихме се множко, та нека да се върнем още за малко в Калоферския манастир. Скучаеше в него и свитата, особено тез, които не обичаха да се катерят подир Фердинанд на планините. Времето се убиваше в прикази и в карти. Особено в карти. Подир всяка вечер Стамболов ни свикваше в стаите си и се започваше играта, която често траеше до 2 или 3 часа сутринта. Играеше се бакара. Всякога картите даваше Стамболов. Князът мразеше картофорството. Затова Стамболов вземаше мерки да не научава той, че се играе. Ала как да се укриеш, като живееш под един покрив? [53] Всички мерки за пара. Поставяше се стражар да варди, да обажда, щом забележи князът да наближава към Стамболовата стая. Един път стражарът заспал, князът го прескача излиза крадешком из стълбата нагоре и се озовава пред самата врата на игралната стая. Без почукване влиза и вижда цялата обстановка на игралната стая. По масата купчини злато и сребро, по пода — раздрани нахвърляни карти, папироси. През тютюневия дим едвам се вижда, на пет крачки не мож позна човек. Гледа Фердинанд таз обстановка и се мръщи. Каза нещо на Стамболова и си излезе. Какво беше туй нещо? — Нищо. Претекст само. Плати му Стамболов с дебела псувня. Разбира се, зад очите му.

Не всякога може да се обажда на потомството интимният живот на историческите дейци. Туй не е всякога необходимо. Има случаи, когато сведенията за интимните страни от живота на човека хвърлят ярка светлина и върху обществения, политическия, показват го, обясняват го. Пък просто от едно обикновено любопитство интересно е да види човек Стамболова на комарджийската маса.

Струва ми се по-горе казах нещо по това, ала не всичко.

Стамболов диктуваше на играчите, както диктуваше в политическия живот на страната. Определя ставките, решава споровете. И на карти тиранизираше не по-малко жестоко, отколкото в управлението. Даваш картите, той тегли няколко пъти по ред и все удвоява. Разбираш, картата няма [54] вечно да те фаворизира, искаш да спреш, но той е недоволен, сърди се. Министър, всесилен министър, мож ли да се караш с него? Един път Отто Билек кара да тегли карта на 80 000 лева. Човекът беше проиграл значителна сума, иска да спре да играе. Стамболов не отстъпва. Не смей Билек да отиде против волята на всесилния министър, представител е на няколко дружества. Ако му каже утре: вън!…

Да довършим с таз черта на Стамболовия характер. В играта на карти не бе човек с чисти скрупули. Важното бе за него да спечели. Кат му някой посочи некоректността в играта, той без свен казва: „Занаятът е мръсен, каква честност търсиш?“

Един и същи метод и в политиката, и в играта. И сполучваше.

[81] На 3 юлий князът бе отишел от Калофер в Пловдив много инкогнито и се завърна другата сутрин в 7 часа. Не излиза от стаята си цял ден. А когато излезе, тъй сърдит, начумерен и нервен, по-добре не се показвай пред очите му. След вечеря докладваха му указите от разните министерства за подписване. В един от указите се даваше разрешение на русенския митрополит Григорий да отиде в задграничен отпуск.

— Пак отива да се срещне с агентите на Победоносцев^[41] — мърмори князът.

— Нали го знаете, че не е от тях — казвам му.

— Тогава отива да се наслади от забранения плод…

— Стар е за такива удоволствия.

— Вий мислите?… — Засмя се злостно князът и хвърли подписания указ настрана.

Също таквиз сърдити бележки направи и за Басмаджиева^[42] и М. Георгиева^[43], които тъй също отиваха в задграничен отпуск. Как подробно знае нашият княз недостатъците на много от чиновниците! И какъв ли интерес има, та обременява силната си памет с таквиз непотребни дреболии?… Дребнав човек!

[54] От Калофер тръгнахме в един ден. Най-напред замина Стамболов, след него — част от свитата със старата княгиня, а князът най-после. Трябваше в определен ден и час да се намерим на Пловдивската гара, за да се качим на трена за София. Към единадесет часа вечерта почти цялата свита е в бюфета на гарата. Тук са и официалните власти от Пловдив, чакат да изпроводят княза — очакваме го да пристигне към полунощ от Калофер. Стамболов бе заминал за София със сутрешния влак.

На гарата, освен свитата и официалните власти от града имаше и мнозина граждани. Между тях и нещастно загиналият Светослав Миларов^[44]. Седнал на една маса всред няколко другари — пие коняк. Присторно засмян и весел. Питам го за едно за друго — отговаря разсеяно, огледва се като да търси някого. По едно време липса [55] от салона на бюфета. Не се изминаха и пет минути, чу се глух изстрел. Разтичаха се пристави, стражари. Излязох и аз да видя що е и гледам — водят Миларова. Води го кметът Дюкмеджиев с един стражар. Питам кой гръмнал. Миларов разправя, че като бил в нужника и си закопчавал гащите, револверът, който държал в задния джоб на панталоните си, закачил се о нещо и изгърмял. Разказва таз басня Миларов с ухилено лице. Забелязва се обаче, че зад усмивката си сили се да прикрие вътрешното си вълнение, уплахата си. Заведоха го в участъка, да направят нужното дознание. Нищо повече от туй, дет чухме от устата му, не се разкри. Работата стана известна след две години, когато се разглеждаше делото по убийството на Белчева.

Теглен бил жребий, кой да убие Фердинанд. Паднало се на Миларова.

Две думи за Миларова. На времето си около името му се вдигаше голям шум. Минаваше за поет, за публицист, за виден общественик и за политически деец. Не бе лишен от известни способности, имаше мека, блага душа, увличаше се от хубавото, от общото добро, готов бе и на жертви, ала не бе човек за подвизи, на каквито се обричаше. Нещо донкихотско имаше в симпатичната инък таз натура. Наред с добрите му качества гнездяха са в душата му и множество слабости. Обичаше веселата компания, пиеше множко, пееше, похапваше си изобилно и бе необикновено непостоянен. Каквото захванеше, [56] напущаше го наполовина. Лекомислен като юноша, той не може през цял живот да се запази да не става оръдие на лукави и хитри хора. Имаше нещо актьорско, нещо смешно в държанието му. Славолюбив до забрава, дори до лудост — пожелал да се прослави в потомството, та взел да пише дневник: как щял да убие Кобурга, да спаси България от него, как щял да извика гражданите на бунт и пр. и пр. Тоз си дневник, в Букурещ поверява на един алкохолик, на Пенчович, а Пенчович го продава на Стамболов за 4000 лева. От Стамболов отива във военния съд по делото на Белчев. Чете му прокурорът дневника, а той, Миларов, гледа, в земята и мига. Бедният Миларов!…