Павел Вежинов
Везни (4)

Из моя бележник

Тия бележки водих през цялото време, докато писах моя дневник. Целта ми беше не само да осмисля всички случки и събития на моето двойно съществуване, но ако мога да ги подведа под една обща идея или на една обща принципна основа. В тоя смисъл ни най-малко не ме интересуваше науката, просто исках да обясня себе си — главно моето поведение. И в същото време не се смятам за дилетант, защото моят личен опит е много по-богат, самото ми преживяване е вече едно откритие, чиято точност гарантирам.

Тия мисли бяха разпръснати по много и различни страници на моя бележник. Не почувствувах никаква нужда да ги систематизирам или допълвам. В крайна сметка избрах много малка част от тях, главно тия, които имат по-общ характер. Струва ми се, че другите бяха по-интересни за всеки читател, но се страхувам, че биха отклонили мисълта му по други посоки. А пък на мен ми се иска моите везни да бъдат колкото се може по-добре балансирани. Като преписвах от бележника, почувствувах, че не навсякъде те са достатъчно точни, а някъде може би малко противоречиви или недоказани. Но това никак не ме отчайва. И вие навярно сте забелязали, че всяко противоречиво, дори парадоксално мислене има повече шанс да стигне до истината от праволинейното, плоско логическо мислене.

… Чувството е неотменимо качество на живота, основа на неговото съществуване. Чрез чувството (емоцията) животът определя своето най-спонтанно отношение към стоящата извън него среда (действителност). В тоя смисъл то предхожда дори сетивата и става основа на тяхното изграждане. Логически следва, че емоционалната памет по своята същност предхожда всяка друга памет, но това би трябвало да се докаже и с опит. Онтологически веригата се очертава така: чувство (възможност за чувства) — сетиво (възможност за диференциране) — памет (възможност за съхранение на опита).

… Много трудно е да се определи с човешки думи основното (първичното) чувство на живота. Но при всички положения то трябва да се определи като положителна категория. В противен случай животът би трябвало непрекъснато да се саморазрушава (разгражда), тъй като не би имал стимули за своето съществуваме. Чрез чувството (емоцията) животът се е разграничавал от мъртвото съществуване и е определил своето собствено съществуване като привилегия, която той единствен би могъл да притежава.

Най-общо първичното чувство би трябвало да се определи като приятност (по-късно удоволствие, радост). Но контактите с външната, нежива среда (химически, температурни) са породили и първата отрицателна категория на чувството — неприятност (болка).

… Най-простата проява на чувство у живите организми е усещането (Аристотел). Най-сложното (у човека) е преживяването. Но у човека емоциите са свързани и с мисленето и придават на чувството нови качества. У висшите животни чувствата са тясно свързани с развитието на нервната система и някои соматични органи, които имат за цел да диференцират чувствата или да усилват и отслабват тяхната сила. Но да се обяснява произходът на чувствата с тия органи, означава грубо да се подмени следствието с причината.

… Чувството не е само начин на отношение, но и начин на осъзнаване (преценка). В тоя смисъл то е първопричина или първооснова на съзнанието, изходна точка на неговата онтогенеза.

… А какво е разумът? Едновременно и покой, и действие. И съдържание, и промяна на съдържанието. И памет, и мисловен процес. Разумът има за цел преди всичко да изясни обстановката, в която се намира живият организъм. И да прецени какви действия да възбуди, за да постави в колкото се може по-благоПРИЯТНО положение своя стопанин. Защото по начало импулсите на разума изхождат от емоционалната основа. И все пак разумът е способен да се подбуди и към свои вътрешни действия, които по принцип ние наричаме логическо мислене. Понякога резултатите на логическото мислене могат да се окажат в разрез с преките, също така разумни реакции на човека. Стремежът към възпроизвеждане (например) може да бъде опроверган от резултатите на логическото мислене. И все пак трябва да се има предвид, че всички тия процеси на практика са така взаимно свързани и обусловени, че разграничаването им в човешкото поведение най-често е съвсем безсмислено.

… Има ли някакво вътрешно противоречие между основата на живота и разума? Би трябвало да има и действително има. За да се породи и усъвършенствува, разумът трябва активно да упражнява своите функции, иначе би закърнял и атрофирал. И понеже неговата дейност е много по-сложна и трудна, той е завладявал все по-големи терени на централната нервна система (мозъка). И тук навярно физиолозите са прави — постепенно е изтикал всички други останали основни и разпределителни функции в подкорието. (Разбира се, тук може да се допусне, че животът е скрил на по-безопасно място седалищата на тия функции.) Така или иначе разумът е разширил своята дейност и тая агресия продължава. Той все по-често се е шокирал (и то с основание) от силата и състоянието на чувствата и от тяхното видоизменение главно въз основа на обществените и социалните условия. Нараснали и са се умножили отрицателните категории чувства. Разумът се е опитал да ги контролира и овладее. По начало тая дейност би трябвало да се оцени като положителна. Но тук разумът много често е надценявал своята роля и възможности. Той е започнал да презира много от основните човешки чувства, преценявайки ги като малоценни. И да толерира ония чувства, които, явявайки се в по-късни исторически епохи, той е преценявал като по-съвършени (по-човешки). Дори в най-добрия случай, търсейки най-висшите прояви на чувство, като моралното и естетическо удовлетворение, той лишава чувствата от тяхната първична жизненост, сила и яркост.

Над човешкия живот (съществуване) е надвиснала една фатална, все още недобре осъзната опасност. Разраствайки се, разумът би могъл напълно да обезсмисли основата на живота, превръщайки се в нейното отрицание. И така би се превърнал в някакво своеобразно раково заболяване, което в името на своето съществуване унищожава единствената възможна основа на това съществуване. Защото, поне засега, разрушавайки основите на живота, не се виждат никакви перспективи разумът да може да ги замести с нещо реално и жизнено, извън основите на живота, чувството.

… Има едно обстоятелство в живото съществуване, което не може да не направи впечатление на всеки непредубеден ум. Животът не само че не обича да се подчинява на някои основни физически закони, но активно им се противопоставя. Така например на закона на гравитацията (дърветата не растат надолу, а нагоре; на закона на инерцията — живите същества се движат по избрани от тях посоки, произвеждайки сами своите ускорения и затормозвания); законите на термодинамиката и ентропията (живите същества идеално поддържат своя вътрешен енергетичен порядък и увеличават за своя сметка енергетичните си запаси). Тия факти са неопровержими и поне засега не могат да се обяснят с никакви други физически или химически закони и закономерности. И все пак би могло да се намери някакво разумно обяснение, ако приемем следното хипотетично предположение: животът не е продукт на материята, а начин на нейното съществуване (всъщност трето, от тия, които науката засега познава). Тогава като по чудо всички брънки на съществуването взаимно се свързват и осмислят. Изчезва преди всичко безсмислието на съществуването на вселената (без живот тя би имала всичко освен смисъл). Отпадна въпросът — какво става с живота, след като той бъде унищожен (това, че се превръща в нежива материя, съвсем не решава проблема). Открива се една съвсем нова верига на съществуване и движение: протоматерия — материя — поле — живот. Тогава хипотетично е допустимо, че те ще се намират в естествен кръговрат. Или пък че веригата сега-засега е съвсем открита и все повече се усъвършенствува.

С това приключвам моите бележки. Те могат да имат всякакви недостатъци или пропуски, дори да са сбъркани по принцип. Но дори един сравнително повърхностен читател не би могъл да отрече и техните достойнства. По своята същност те са жизнелюбиви и оптимистични. Те са положени върху основа, която природата ни е дала, преди още да съществуват човекът и разумът. Те са активни, понеже се стремят да хармонизират човешкото съзнание въз основа на вътрешното познание. Те са монистични като философия, без да отричат вътрешните диалектични противоречия на съзнанието. И което в случая не е най-важното — те са на всичко отгоре и верни. Но това вече не е моя работа, нека и другите си поблъскат главите с тия проблеми.

* * *

Накрая съм, потърпете. Книгата на живота винаги свършва с една последна въздишка, с тихо хълцане, със сподавен вик, които обикновено издават тия, които остават длъжници на себе си и света. А как да завърша моя дневник? Както си избера — с точка, с две точки, дори със запетая. Не обичам книги, които завършват с многоточие — те са прекалено дълбокомислени. И точката не ми харесва. Когато човек е в самата точка, в центъра на своето съществуване, той може да види всичко, освен себе си.

Но да продължим поне със следния ден. Не ми се иска да оставя читателите в такъв мизерен епизод — отдавна непреметена, вмирисана на бензин кола, жалък семеен скандал, нерешени проблеми. Но какво да правя, проблемите не се решават в книгите, проблемите се решават в живота.

И тъй — събудих се призори. Чувствувах се много потиснат. И в същото време се чувствувах и много облекчен. Щом ти са ясни законите на живота, колкото и да са сложни неговите проблеми, биха могли да се решат и като математическо уравнение. Друг е въпросът, че няма шансове такова решение да бъде вярно, но поне съвестта ще е чиста. Взех един душ и потеглих на моята сутрешна разходка, която от толкова дни бях забравил.

В тоя час на деня небето ми се стори много посърнало. Разпиляна като лек дим сивота, зад нея обезцветено небе, зад небето вкаменена вечност. По пустите улици притичваха котки — и те обезкуражени и невесели. Само една от тях носеше в зъбите си малка мъртва мишка — мъкнеше я към своята изгладняла челяд. И все пак, колкото и труден да беше животът им, в тях поне не беше угасена надеждата. Надежда и живот е все едно, докато има надежди, животът ще крепи сам себе си дори в една неутронна пустиня.

Някой беше седял на моя дънер. Някой си бе угасил върху него угарката. Не е бил сам — дамска кърпичка, употребена от мъжа и захвърлена. Пък и нямаше нужда от други доказателства — прозрачните им сенки сякаш все още висяха в здрачевината, сътворени от бяла, мъртвешка глина, слюнки и кал. След това той е изпушил своята победна цигара, докато тя страхливо се е вслушвала в шумоленето на листата. Победата изведнъж се е превърнала в поражение.

Въздъхнах и седнах. Маймуната си е маймуна, грамажът на мозъка едва ли ще реши проблемите на живота. След няколко минути първите лъчи на слънцето пробиха листака, двама палячовци сякаш се изпариха. И все пак много добре знаех, че ще вървят след мен може би до края на живота ми. Или поне докато старостта угаси всички страсти и в здрачевината остане да свети само погасналата светлина на разума. Не, няма да дочакам тия страшни години, ще се опитам да остана докрай жив, без никакви мистични просветления. А който знае да чете книгата на живота, все ще намери път за себе си.

Ами тогава — какво? Тогава да си тръгна. Станах и потеглих — сам не зная в каква посока. И изведнъж се оказах пред някакви тенискортове. Преди още да видя хората, чух коравите удари на ракетата. Те бяха само двама души — на всички игрища. Мъжът беше висок, атлетичен, голите му ръце имаха цвета на кестен, така бяха прегорели от лятното слънце. Косата му бе мръсносива, но много яка. Срещу него играеше съвсем младо момиче, почти дете. Все още неоформени, тъпички крака, едва загатнато начало на бюст. Овалното личице ми се стори така чисто и вдъхновено, че неволно спрях и се загледах. Мъжът навярно бе треньор на момичето, той само прехвърляше топката, без да бърза и без да се престарава. Не правеше грешки, но момичето правеше. Като всеки професионалист той не се дразнеше, само от време на време й подхвърляше нещо, което не чувах. Но момичето се дразнеше, ставаше все по-страстно и по-яростно. Личицето й скоро загуби своето детско изражение, чертите му се изостриха, виждах го как гризе тънките си устнички. Най-сетне един съвсем крив обратен удар прехвърли топката през високата ограда. Тя падна доста близко до мен.

— Чичо, моля ти се, подай ми топката.

Но гласът й звучеше категорично и властно. Ах, ти, малка нахалнице, господарско изчадие! — проговори в мен някакъв глас. Нищо не отвърнах, само продължих пътя си. Мъжът, който беше по-близо до мен, се обади ядосан:

— Слушай бе, глупак, няма да ти се откъснат ръцете.

Ако не беше високата мрежеста ограда, щях да го направя на салата. Но за моя изненада доста бързо се овладях.

— Сърбай си сам кашата! — отвърнах сдържано. — Не съм слугар като тебе!

Минах под подлеза край лятната къпалня. Сега вече пътят се спускаше надолу, краят на алеята тъмнееше от сенките на дърветата. Там някъде имаше парцел дъбова гора — високи, черни стволове, прави корони — никак не приличаха на моя спокоен, клонест летен дъб. Все още се чувствувах унизен от обидата, която бях претърпял, но немного, наистина немного. Навярно в своето минало бих го гонил чак до Панчарево, за да си отмъстя. Сега в мен имаше нещо пречупено, нещо сломено или пък нещо овладяно — знам ли? Не бях същият човек, съвсем същият човек, искам да кажа. Моят нов живот бе прелял в старата ми душа, която все още съскаше и се давеше в отровна пяна. Нищо, напук на всичко ще отида до моята книжарница, ще си купя чертожна хартия, не блок за наивни рисунки. Взех „четворката“ при Орлов мост и слязох при Паметника Левски. Сега бях напълно сигурен, че именно това е моята книжарница. Имаше там две книжарки, едната, която ме поглеждаше, и другата, която никого не поглеждаше. Не ми провървя особено, в тъмничното, прохладно помещение бе тая, която не ме поглеждаше. Влязох, отправих се неуверено към нея.

— Имате ли чертожни листове?

За моя изненада книжарката веднага позна гласа ми,

— А, вие ли сте, другарю Игнатов. Къде се загубихте толкова време?

— А според вас — колко време?

— Ами близо половин година. — Тя дори се усмихна. — Нямаме листове, другарю Игнатов, утре навярно ще имаме… Колко да ви запазя?

— Ами около половин километър — пошегувах се аз.

— Толкова малко? — попита тя.

Да, и чувство на хумор на всичко отгоре. Човече, не бързай да преценяваш с лека ръка себеподобните. И точно в тоя миг ми хрумна тая безумна мисъл — да превърна моя дневник в истински редакционен ръкопис. Какво ми пречеше, имах на всичко отгоре доста добра пишеща машина „Оливети“.

— Дайте ми тогава обикновена хартия — казах аз. — За пишеща машина.

Грабнах топа хартия и с неочаквана бързина се запътих към дома. Чувствувах се развълнуван, чувствувах се окуражен. Животът изведнъж придобива смисъл, щом се появи цел, колкото и да е малка тя, колкото и да е ефимерна. Не помня как съм изкачил стъпалата, не помня защо не съм позвънил. Едва когато се озовах в хола, почувствувах, че се е случило нещо нередно. Какво може да бъде то? Ами ясно какво е — в къщата няма никой. Трескаво минах през стаите, през кухнята — наистина Лидия не беше у дома. Обзе ме неочаквана, странна уплаха. Не помня да съм я изпитвал някога — толкова винаги бях спокоен и сигурен в нея. И ето, както беше изплашена — и без да й се обадя, — какво може да си помисли една жена? И какво би могла да направи? По едно време ми мина идиотската мисъл — да погледна под креватите, да надзърна и в гардероба. И точно в тоя миг съзрях малка бележка, оставена върху трапезната маса в хола.

Отивам при Дончо. Ще се върна веднага.

Изведнъж ми олекна. Дончо беше един от нейните доставчици, Дончо я лъжеше, че свири на флейта (със своите дебели, червени ръце). А може би наистина свиреше. Тогава той би бил единственият месар, които свири на флейта… А защо не?… Нима аз няма да бъда единственият архитект, който ще напише… какво?… Спомени?… Какви спомени са това?… И кой съм аз всъщност?… Един най-обикновен Дончо. Там е цялата работа, че истинският Дончо може да си купи не само флейта, но и контрабас с щедрите бакшиши, които Лидия му оставя.

Отидох разколебан в кабинета. Нищо, нека го напиша, пък след това ще видим! Може и да се посъветвам с някого. Но с кого?… С Христофор например (който може би не е Христофор)… Или с Лидия? (Която може би не е Лидия.) Пък кой знае, може и аз да не съм архитект, но какъвто и да съм, имам достатъчно чест, за да не го направя.

В тоя миг чух някакъв странен шум. Нещо като вопъл, като отчаяно скимтене на куче. Познавах това, да, много добре го познавах. Завтекох се към спалнята, но тя беше празна, разбира се. Какви глупости правя? Отново скимтене, после внезапен кучешки лай — едновременно нетърпелив и умолителен. Тоя път се втурнах като луд към антрето. С широк замах отворих външната врата. Пинки се строполи върху мен, едва не ме събори. Изглежда, че се е бил опрял с предните си крака на вратата, и като я отворих внезапно, той падна направо върху гърдите ми. И остана там като обезумял в своята неистова кучешка обич. Пинки ме целуваше, облиза цялото ми лице с големия си влажен език, скимтеше, проплакваше в своето невероятно щастие.

— Пинки! — ломотех аз. — Пинки, момченце мое… Как се спаси, глупчо, бях те прежалил.

Влязох в хола. Пинки сякаш ме забрави за миг, втурна се с ужасна сила вътре, излая, с един скок се озова на канапето, оттам на малката масичка, събори някаква вазичка и без да й обърне внимание, обиколи бегом цялото помещение. И после отново връхлетя върху мен с наслюнчените си ласки. Друг път, разбира се, бих го шамаросал за толкова много излияния, но сега и аз ликувах заедно с него. Едва го успокоих малко, за да го поразгледам. Беше ужасно изпосталял и мръсен, имаше много гурели край очите, задникът му бе набит с репеи. А като видях шията му, едва не ми се доплака — бе охлузен като на трийсетгодишен впрегатен вол, покрит със зароговяла мъртва тъкан. Веднага си обясних неговото толкова дълго, непонятно отсъствие — той е бил вързан. Бил е пленник, роб е бил нещастният Пинки.

— Гладен ли си, сине? — бърборех аз. — Сигурно си ужасно гладен…

Но защо ли го питах, като виждах всичко в очите му. За щастие, намерих в хладилника парче салам, по-точно сарфалад, който Лидия напразно се бе опитала да ми опържи. Докато той се провираше и търкаше като крастав между краката ми, обелих сарфалада и му го подадох от ръка. Пинки мигновено го налапа, погледна ме отново, после саламът просто изпадна от устата му. И тогава започна най-важното — неговият страдалчески разказ. Скимтеше, пролайваше, пак скимтеше, заливаше се с вопли и възклицания… Разказваше и разказваше — за патилата си, за мъката си, за надеждите си, за тая безкрайна кучешка обич и преданост, която няма равна на себе си между хората. Преструвах се, че го слушам внимателно. И без това знаех почти всичко. Заловил го е някой от тия проклети виладжии, които са оцъкали цялата околност с криви, неизмазани къщички. Един от тия, които идват в тях само в събота или неделя, натоварени с мрежи, с мивки, с клозетни чинии, с електрически котлони, с транзистори, дори с пепелници и пукнати вази. Примамил е моя Пинки с парче хляб или с фалшиви ласки, после го е вързал на синджир, за да пази вилата, да пази проядената плюшена мебел, свалена някъде от таваните. Пекло го е слънце, валели са го дъждове, връхлитали са го гръмотевични бури, нападали са го паразити. Хранел се е веднъж седмично, когато е идвал неговият господар.

Но имаше и неща, които не знаех. Може би Пинки се е примирил с господаря си така, както човекът се примирява със съдбата си. За кучето човекът е повече от съдба, той е единственият начин на съществуване. Котката може да живее и без господар, кучето не може. И Пинки навярно би се примирил с тоя негодник, с тоя похитител на свободата му. Спасила го е обичта. Спасила го е кучешката любов, тая любов, една-единствена спасителна за всеки, който има сили да се докосне до нея. Само благодарение на тая любов Пинки е успял да устои. Спомените са умирали един след друг, превръщали са се в мъртвешки видения, само любовта е оставала непокътната.

А за неговото толкова късно спасение съм си виновен самият аз. Бях му купил прекалено скъп, прекалено здрав нашийник. Нашийник от чиста кожа, обкован с метални капсули. Той е чакал, докато изгние тоя проклет нашийник, част от собствената му съдба. А е могъл да изгние само от времето, от потта, от мъката. Колкото и да го е боляло, той се е дърпал — непрекъснато, методично. Докато един ден, докато днес, именно днес, най-сетне се е случило чудото. И той е полетял по пътищата — само душа, само обич. Не е имал никакви следи, никакви пътеводители. И все пак е пристигнал тук без грешка.

Най-сетне Пинки се успокои и млъкна. Сега само ме гледаше — гледаше ме с това познато на всички кучешко умиление, което караше сърцето ми да се свива. Ние сме създали кучето, пренесли сме в него част от душата си — и жестоката, и нежната. Кучето е човешко творение като фикуса, който стои зад гърба ни и мълчаливо ни обича, като кактуса лилипут, като безплодната японска вишна. Когато човек умира на своята смъртна постеля, кучето започва да вие ужасено на двора. Хората винаги са се питали — откъде то знае? Не, нищо не знае, то само усеща, че в него започва да умира душата му, тая част от нея, която така неблагоразумно сме му предали.

Любовта си е любов, а в своето земно съществуване трябва да се храни с нещо.

— Хайде, Пинки! — казах аз. — Хайде, сине, хапни си.

Пинки ме разбра и дружелюбно помаха опашка. После лакомо започна да яде. Отидох в хола, за да не го смущавам. Отпуснах се в едно от креслата с усещане за необикновена лекота. След малко Пинки дойде при мен, легна на мокета и положи дългата си красива муцуна на обувката ми. Не видях как заспа, това стана просто за мигове. Не смеех да мръдна, за да не смутя неговия пръв сън. Не зная колко време измина. Слънчевото петно настъпваше бавно към него, докато го огря целия — така съвършен, че не исках дори да помисля за себе си. Пък сега това не беше и нужно.