Павел Вежинов
Везни (3)

Трета част

Лятото напредваше, бялото небе натежа като нагорещена буца сол над града. Асфалтът омекна, задухът стана непоносим. Двете малки гугутки се гушеха на своето клонче, не помръдваха оттам ни денем, ни нощем. Старата гугутка прелиташе от време на време, пълнеше им припряно гушките и изчезваше. В най-голямата жега се появиха двама общински служители в дочени дрехи и старателно почнаха да режат клоните на дърветата — тия, които висяха над улицата. Криех се в кухнята, докато те стържеха със своите идиотски триони, сякаш режеха ръцете ми. Но и там не се живееше. Кофите за боклук в задния двор воняха нетърпимо. Дори най-отчаяните котки ги заобикаляха отвратени, поглеждаха от време на време към моя балкон. И ненапразно. Понякога им подхвърлях парче варено месо, кюфте, крилце от пиле, каквото те явно предпочитаха. Докато най-сетне портиерката ми се скара, че мърся двора. Не го мърсях, разбира се, но тя мразеше котки.

Веднъж Лидия ми каза:

— Ще се изпържим в тая жега. Искаш ли да отидем някъде?

— Къде например?

— Най-хубаво на море… Вие имате много хубав почивен дом.

— Още не съм готов да се разхождам по гащета! — измърморих аз недоволно.

Не, не беше това причината. Макар че не исках да го призная в себе си, но чаках да ми се обади Христофор. През тия дни не един и не два въпроса се бяха появили в главата ми и на тях можеше да отговори само той. Или поне така ми се струваше. Но Христофор все тъй мълчеше, сякаш бе потънал вдън земя. И Мина не се мяркаше никаква. Трябваше да ви призная, че старателно пъдех в себе си спомена за момичето. Не бях толкова дребнав да не разбирам, че между хората могат да се появят чисти и хубави чувства. И все пак това ли ми е работа — да се навирам точно при своята балдъза, макар че не ми беше съвсем балдъза. Освен всичко друго бе некоректно и по отношение на Лидия. Какво би помислила тя, ако ни види случайно? Пази си хубавите чувства, старче, крий ги в себе си. От това те няма да хванат ръжда.

И една друга мисъл започна да ме потиска през последните дни. Моят най-хубав, най-безпощаден апарат, скрит в черепа ми, като че ли започна да замлъква и гасне. И как няма да гасне, като нищо не го подтиква към работа. Навярно и с вас е така, помислете, и ще видите в каква нищожна степен сега разсъдъкът управлява човешките действия. Ние се движим почти механично в свят, в който всичко е старателно обмислено и подредено. Качваме се в автобуса или трамвая, слизаме точно на определената спирка. Като кукли влизаме в учреждението, в което работим. Нямаме никаква възможност за избор и размишление. Трябва да стигнем на определен етаж, да влезем в определена стая, да седнем зад определено бюро. Най-често ще вършим там определена механична работа. Но дори да не е определена, ние пак ще избягваме да мислим, ще вървим по един утвърден ред от страх да не сбъркаме.

Всичко това ние наричаме цивилизация. Никога не размишляваме какво означава тая дума — свобода или робство, живот или смърт. Просто сме убедени, че това е единственият начин да се живее човешки. Пък и да не сме убедени, като че ли нямаме друг избор. Тоя механизъм, който сме създали през вековете е толкова могъщ и силен, че пред него човешките индивиди приличат на мравки пред локомотив. Не сме в състояние нито да го спрем, нито да коригираме посоката му. Единствената ни възможност е да го обслужваме. И той ще става все по-грамаден, все по-тежък, все по-брутален, докато най-сетне съвсем ни премаже под себе си.

А би ли могло да се избегне това развитие, в което човекът се превръща от господар в жертва на делата си? Досега не е било възможно. Когато човек е измислил първото копие и е убил с него първото животно, той се е помислил едва ли не бог. Той е ликувал. Той не е знаел, че някой ден то ще се върне при него — все едно дали като куршум или лазарен лъч. Човек никога не се отказва от нищо, което му дава предимство в борбата му с природата или с другите хора. Не желае да си представи, че предимството му може да се превърне в гибел. Разумът се е оказал прекалено силен и в същото време прекалено слаб, за да ръководи процесите, на които той сам е сложил началото.

Моля да ми простите тия горчиви мисли. Много добре знам, че най-страшната смърт е смъртта на надеждите. Все едно дали за един човек, или за цяло едно общество, за цялото човечество. Но друго не знам — кое убива надеждите — истината или лъжата? Не знам, не съм в състояние да преценя.

След закуската обикновено се прибирах в кабинета си. Това е бърлогата на съвременния ранен звяр. Не ми се работеше, защото всяка работа ми се струваше безсмислена или ненужна. Не ми се мислеше, защото всяка мисъл водеше до своя абсурд. Не ми се четеше, защото книгите ми се струваха само груба имитация на живота. Дори чувствата и страстите за мен бяха някакво неестествено, болестно, бих казал, състояние на човешката душевност.

Тежка утрин. Небето бе все още синьо, но скоро щеше да побелее. Някъде далече се обаждаше гугутка, моята гугутка може би. Не знам дали сте забелязали, че гугутките никога не гукат по улиците на града. Тая се обаждаше някъде по-далече, от Докторската градина може би. Мигновено бих се превърнал в птица — птиците нямат нужда от човешка памет. Когато прелитат над континентите, не е нужно да помнят. Когато търсят храната си, не е нужно да знаят. Когато хранят децата си, не е нужно да мислят. Те вършат всичко съвършено спонтанно. По всичко изглежда, че разумът не открива, а скрива от нас най-важните неща от живота.

Телефонът в хола иззвъня, отидох там и вдигнах слушалката.

— Старче, Христофор ти се обажда!… Имам предложение. Искаш ли да отидем за два дни на моята вила?… Събота и неделя.

— Къде е тая вила?

— Горе, на язовира… При „Мечката“. То се знае, ще дойдеш с Лидия. Ще подишате малко чист въздух, ще се съвземете.

Улових се като удавник за сламка.

— Добре — казах аз. — С удоволствие… Какво да вземем?

— Няма нужда от нищо. Ще наловим малко риба. И не толкова малко, едва ще я изядем… Аз умея да готвя риба.

— Е, хубаво — благодаря… Къде се изгуби толкова време?

Христофор тихичко се засмя.

— Старче, аз не съм като теб… Паметта не е свобода, както си мислиш… Паметта е вериги.

Уговорихме се да ни вземе в петък, към шест часа вечерта с колата си. С облекчение затворих телефона. И изведнъж се съживих, мрачните ми мисли се разлетяха като пух от глухарчета. Изглежда, че тоя странен човек умееше да се явява тъкмо навреме, малко преди бурмата да се скъса в ръцете ми. След половин час се върна и Лидия със своята тежка пазарска чанта и букет карамфили в ръка.

— Днес ще ти опържа кюфтенца! — заяви тя едва ли не от прага. — Ти винаги си ми казвал, че ги правя като майка ти… Това е голям комплимент за всяка жена.

Тогава й разказах за предложението на Христофор. Говорех малко възбуден, така че едва накрая забелязах колко е изстинало лицето й.

— Иди сам! — заяви тя решително. — Аз няма да стъпя на тая проклета вила.

— Защо?

— Нямам хубави спомени… Но ти иди, иди… Трябва да вземеш малко чист въздух.

Опитах се да я убедя, но не излезе нищо. И насън не бях очаквал такава упорита и безсмислена съпротива. Досега винаги се бе радвала на всяка мисъл или идея да отидем някъде заедно.

— Преди всичко няма къде да спим! — заяви тя ядосана. — Ти ще видиш — голям хол с две легла. Едното двойно наистина. Но смяташ ли, че бих се съблякла пред това животно?

Глупав женски претекст.

— Ами той ще излезе навън, докато се събличаш…

— Не ме разбираш какво искам да кажа!… Изобщо не искам да дишам един въздух с него.

Тия думи сериозно ме озадачиха. Досега тя бе говорила за Христофор макар и сдържано, но с известна благосклонност. Какво се бе случило, за да си промени така рязко отношението? Да е усетила какво сме разговаряли зад гърба й? Невъзможно!… Бях направил всичко, за да не се издам. Пък и Лидия не ми бе дала повод. След оня гуляй, който бях заварил у дома, тя не се бе докоснала до чашата. Освен ако си пиеше тайно от мен!… Не, не — това са глупости!… И все пак какво ли не би могло да хрумне на една жена?

— Добре, ще си помисля — отвърнах нерешително. — Не е толкова важно дали ще отидем, или няма да отидем… Ти само не се ядосвай! — добавих аз, като видях колко е разстроена.

Лидия ме погледна някак особено — умолително, бих казал. Нейният поглед като че ли прободе сърцето ми. Смири се, човече! — помислих с горчивина. — Стига си носил мъки и сълзи!… Всичко на тоя свят се плаща — рано или късно! А изглежда, че най-скъпо се плащат сълзите човешки.

* * *

Но въпреки всичко отидох. След своето първоначално избухване Лидия някак неочаквано се смири. Стана още по-добра, още по-ласкава, още по-търпелива. А когато в петък Христофор пристигна точно при ударите на големия ни стенен часовник, тя едва ли не насила ме изтика навън.

— Върви, върви! — говореше Лидия едва ли не уплашено. — Не бива да се застояваш на едно място. Не бива да мислиш толкова много!… Започваш да ме плашиш вече!… И без това се чудя какви развлечения да ти измисля.

Не ми трябваха никакви развлечения. Тая дума ми бе съвсем чужда… А изглежда, че е чужда на целия живот, на всички живи същества, освен на човека. С какво се забавлява лъвът? С какво се забавляват газелата, хипопотамът?… С нищо освен с най-естествените нужди на живота. Само човек пълни с развлечения празната си душа… На мен ми трябваха хора — това бе всичко. Едва през последните дни започнах да го съзнавам.

Христофор търпеливо ме чакаше в колата си. Хубава, съвършено нова кола, последен модел „Фолксваген“, както по-късно разбрах. Без нито една прашинка по стъклата или по покрива, сякаш току-що бе излязла от сервиз. Но сам той ми се видя малко умърлушен и без настроение. Не му направи никакво впечатление, че Лидия не е дошла, дори не запита за нея. Очевидно Христофор е разбирал, че няма да дойде, поканата му е била само акт на вежливост. Все пак намери сили да се усмихне. И потегли с колата малко разсеяно, както ми се стори.

Скоро излязохме от града, а той все мълчеше. Кой знае, навярно имаше някакви неприятности в дирекцията, това можеше да се очаква. Когато шефът увисне във въздуха, най-напред изхвърлят през прозореца фаворитите. Тяхната съдба е винаги най-горчива. Колкото и да е странно, мисълта за самия шеф никак не ме занимаваше, сякаш ставаше дума за някакъв друг човек, а не за самия мен.

— Ами, старче, да започнем със служебните работи! — обади се Христофор внезапно. — Снощи говорих с Камбуров. Кратка среща — десетина минути. Той ми прочете решенията на министерството. Първо — разрешава ти се шест месеца платен отпуск по болест. На практика това означава, че през това време няма да получаваш пълната си заплата.

— Това редно ли е? — попитах аз без особен интерес.

— Според мен не е редно! — отвърна мрачно Христофор. — Макар че отговаря на кодекса. И, второ за твой заместник през това време със заповед на министъра е определен Камбуров…

— На какво основание?

— Не са посочени основания. Така или иначе — поставят ме на втори план. Трябва да те успокоя, старче, това отговаря на моето желание. Сам аз никога не бих се съгласил да застана на такъв тежък пост… Просто нямам нужната подготовка. Те смятат, че най-главните отговорности в дирекцията са икономическите и финансовите… Може и тъй да е — поне за тях. Но не е там работата. По тоя начин те като че ли предопределят и твоята бъдеща съдба… Все едно че не очакват да се върнеш на работа. Иначе как ще ти редят и подреждат заместниците…

Сякаш говореше за някакъв друг човек.

— Наистина нямам такова желание — измърморих аз. — Тоя въпрос е почти решен.

— И тъй да е. Но той трябва да бъде решен от теб, а не от тях. Ти минаваш за един от най-добрите ръководители в цялата система. Как тъй ще решават съдбата ти, без да те питат! Ти да не си някакъв парцал? Преди всичко нашата дирекция е твое дело, не тяхно… Ти си изградил със зверски труд и амбиция целия й авторитет…

— Не се ядосвай — казах аз.

— Там е работата, че се ядосвам. Макар че ми се случва много рядко. Казах ти за заплатата. Вярно, по кодекса е. Но не според приетата практика. В такива случаи обикновено оставят човека да си оздравее спокойно. Или спокойно да си умре. Както стана с инженер Горанов!… Миналата година се разболя от рак, но не му посегнаха на заплатата. Оставиха го да си умре, без да огорчат последните месеци от живота му…

Чувствувах го как кипи от вътрешно възмущение. Едва сега усетих, че тия негови чувства като че ли започнаха да преливат и в мен.

— И кой според теб стои на дъното на тая работа?… Камбуров ли?

— Не, в никакъв случай! — заяви Христофор решително. — Всички в нашата дирекция те обичат и уважават. Не знам по какви звена и на какво равнище се решават тези проблеми! Но при всички положения това е човек, който не познава същността на проблемите…

Дълго мълчахме. Чувствувах, че Христофор води малко нервно колата, но не му казах нищо. Друга мисъл ме занимаваше — и аз ли съм бил някога като него? Какво значи това наистина — чувствата да ти прелеят през носа?

— Слушай, Форчик, не може да няма нещо в дъното на тая работа.

— Ами сигурно има! — съгласи се той мрачно. — Но не е по силата на моя ум да разгадая. И на моята логика — да вникне в тия комбинации. Имам все пак някакво предположение. Както ти казах, според тях ти прекалено много държиш за авторитета на нашата фирма. Защото по своята същност това е фирма, а не дирекция. И все пак е държавна фирма, нашите приходи отиват в джоба на държавата. Както всички други фирми, ние работим с проекти и оферти. Те са винаги от най-високо качество. И затова по-скъпи от офертите на разни фирми и фирмички, някои от които са направо мошенически предприятия. Да удържим на конкуренцията, трябва да намалим цените. С това намаляваме не само печалбите на държавата, но и нашите лични доходи… Много често министерството, което ни ръководи, губи своите премиални. Тия работи обаче теб не те интересуват. Ти знаеш, че рано или късно авторитетът на нашата фирма ще се наложи… И тогава многократно ще си възвърнем всички загуби.

— Виж какво, Форчик! — казах аз примирително. — И държавата си знае своите работи… Може би тия пари й трябват именно днес.

— Какво значи днес? — възкликна Христофор ядосано. — Не можем да работим днес за днес. Винаги трябва да мислим за утре… Иначе рано или късно ще останем на опашката.

Наближавахме малкото Пасарелско езеро. Спомнях си отлично пътя, който бяхме минали заедно с Лидия — ето сега малък десен завой и то ще блесне пред очите ни. И тъкмо на завоя един мотоциклетист едва не се размаза върху колата ни. За да го избегне, Христофор почти се намъкна в канавката, но как да е — спасихме кожите. Всъщност той си беше виновен, много широко започна завоя.

— Внимавай, момче! — казах аз строго. — За три месеца две счупени глави не са ли множко!

Вилата на Христофор приличаше повече на детска играчка. Беше цялата дървена, измазана отвън с блажна боя — бледосиньо и розово, много артистично съчетани, разбира се. Неголям двор, обрасъл в буйна естествена трева, потънала в маргаритки. Тясна бяла пътечка до самата вила. И все пак би изглеждала малко бутафорна, ако не беше горичката наоколо. Дърветата, които виждах, бяха тънкостволи брези, зад тях надничаха с по-тъмните си върхове млади борове. Стоях очарован пред прага, мъчех се да си припомня нещо… Нищо, разбира се. И все пак откъде това чувство у мен, че всичко ми е до смърт познато.

— Форчик, често ли сме идвали тук? — запитах аз.

— Вие не много често… Но все пак пет-шест пъти годишно… И това не е малко, старче… Знаеш ли какъв въздух е тука — ще видиш как ще спиш тая нощ.

Тръгнахме по пътеката, като носехме само лекия си багаж. Всъщност носеше го само Христофор, разбира се.

— А идвал ли съм някой път сам?… Без теб, искам да кажа.

Той се обърна и ме погледна усмихнат.

— Идвал си!

— С кого?

— Това никога не би ми казал. Пък и аз никога не бих те питал. Ти си ми шеф на всичко отгоре.

И продължаваше да се усмихва, но тая усмивка сега ми се стори съвсем противна.

— Не се хили! — смъмрах го аз. — Няма да те разпитвам повече.

Влязохме вътре. Големичко общо помещение, разделено от портал на две. Предната по-просторна част представляваше нещо като хол, зад портала — спалното помещение. Стилна дървена мебелировка. В спалнята двойно легло, в хола само една кушетка. Никаква завеса на портала. Лидия излезе права — Христофор се бе погрижил добре за себе си, но не и за своите гости. След малко разгледах и сервизните помещения. Имаше всичко, което би било нужно и на бога, и на дявола, включително и биде. Пристигнали-непристигнали, и той се зае да подготви телешките котлети, които без това бяха доста подготвени. Уж щяхме да ядем риба, това май че се оказа някакъв блъф.

— Не е блъф! — поклати енергично глава Христофор. — На риболов ще отидем утре рано… Няма начин да не ядеш риба…

Трябва да призная, че Лидия едва ли би могла да приготви такива великолепни котлети. За да не бъдем съвсем на сухо, Христофор отвори само една бутилка розе.

— Няма да се разпускаме тая вечер! — предупреди ме той. — Иначе почнем ли с тебе като хората, утре ще изпуснем риболова.

— И без това не ми се пие — измърморих аз.

— Тука всички пият! — Той се засмя. — Имали сме доста премеждия!

И излезе прав в края на краищата. Като свършихме бутилката, едва не го помолих да донесе и втора, но успях да се въздържа. Не ми се искаше да падам на колене пред тоя истински бонвиван и сладострастник навярно.

— Както виждам, Форчик, ти всичко знаеш! — започнах аз. — Кажи ми, за какъв дявол съм се наврял на тая длъжност?

Той се замисли малко.

— Във всеки случай не от празна и глупава суета… Ти си мощен човек, старче, за тебе суетата е нищо. Суетни са празните хора или тия, които не вярват в себе си… Човек като тебе…

— Моля, без комплименти!… Карай направо!

— Това не са комплименти, мъча се да ти обясня истината. Старче, човешката душа е пълна с бесове… Между тях най-страшен е бесът на разрухата. Най-страшен и най-необясним. Говори се за стихия на разрушението. Никой не говори за стихия на съзиданието. Ето в твоята душа има такава стихия!… Ти просто не можеш да стоиш без работа…

— Едва ли е тъй! — измърморих аз. — Ето — сега чудесно си живея без работа!

— Нима не разбираш, че това е съвсем временно. Но каквото и да е — държавната служба не е за теб. Ти не си администратор, ти си творец… И на всичко отгоре жилищни квартали не те интересуват. Там е работата, старче, че сега-засега това са нашите нужди — главно евтини панелни блокове и квартали. Разбираш ли какво искам да кажа?

— Разбирам, че го усукваш!… А работата е много проста. Аз съм се огорчил, разочаровал съм се, че моите проекти остават без приложение… Или пък изобщо се отхвърлят. И тогава съм приел работата, която дава възможност за по-голям размах.

— Ами като знаеш, защо питаш! — измърмори той недоволно.

Легнахме да спим много рано — към десет часа. Аз на двойното легло, той на кушетката. Отворихме широко двата прозореца. И нощта веднага се настани на нашите места — спокойна, светлочела. По нищо не приличаше на тъмните мастилени нощи в моето родно село. И тишината беше някак рехава и шуплива, в нея кипеше невидим и нечут живот. От време на време в предпазната мрежа на прозорците се удряха едри нощни пеперуди и бръмбари.

Не усетих как съм заспал. Сънувах странен сън тая нощ, истински сън — скроен, скомпозиран, облечен някъде в дълбините на подкорието, както би се изразил доктор Топалов. Бърз, бавен, както сега ги определят — не бих могъл да кажа, но поразително истински. Сънувах, че летя в някакъв бездънен и безнадежден мрак, от векове може би. Не знаех ни какво съм, ни къде съм. Навярно още не бе дошло времето на дните и нощите — тоя абсолютен мрак, който сме свикнали да наричаме нищо. Какво е станало с мен? Може би светът внезапно бе свършил и в нищото последна бе останала да съществува нещастната ми душа. „Господи, помогни ми — молех се аз. — Спаси ме, господи!“ И едва тогава разбрах, че освен мен няма нищо друго, сам аз бях и бог, и всичко.

Тогава какво да правя? — помислих отчаяно. — Какво друго бих могъл да сторя, освен да остана завинаги в мрака! Не, не — като че ли има някакъв изход. Бих могъл да променя посоката например. Мъчех се да променя посоката, но как бих могъл да я променя, като нямаше никакви посоки — ни въображаеми, ни истински. Не можех да правя друго, освен да летя в това Нищо, в цялата му безкрайност. Обзе ме ужас и отчаяние.

А не бих ли могъл да си създам малко светлина? — мина внезапно през ума ми. — Поне една-единствена искрица светлина. Може би душата ми е последната опора на последната възможност нищото отново да стане светлина и светлината живот. Но колкото и да се опитвах, никаква светлина не се раждаше от мен. Тогава какво? Тогава Нищо…

И в това безмерно, неописуемо отчаяние изведнъж дочух някакъв шум. Отначало той бе едва доловим — като лекия пукот на нагорещени до бяло камъни. След това се усили и превърна в тихо бучене, без никакъв ек, без никакъв отглас…        Господи, та това е мотор!…

Сега съзнавах и разбирах, че се намирам в самолет. Около мен все тоя непрогледен и бездънен мрак, който свистеше над стъкления капак на кабината. Пред мен светеха само четири зелени, кръгли, фосфоресциращи очи — циферблатът на бордовите уреди. И с ужас осъзнах, че не разбирам нищо от стрелките и цифрите. А трябваше вече да кацна. В пълен мрак, на летище, което не виждах. Трескаво натиснах два-три бутона с надежда, че ще запаля поне прожектора. Нищо — мрак, мрак и гибел.

Едва сега съзрях щурвала. Натиснах го трескаво, самолетът изведнъж се наклони и гмурна надолу. По-леко, по-внимателно!… Самолетът слизаше и слизаше като в бездънна пропаст. Докато най-сетне докосна пистата. И се плъзна по нея, като едва доловимо се друсаше и подскачаше. Но все още не се чувствувах спасен. Не знаех как мога да спра тая могъща, сляпа машина. Пистата не е безкрайна, ще свърши някъде. И ще свърши с гибел — друг изход не е възможен. Няма друг изход.

Но ето че самолетът внезапно забави хода си. Потътра се тежко и най-сетне спря като живо същество пред някаква пропаст. Прожекторите на самолета внезапно светнаха. И в яркия им блясък изведнъж съзрях пред себе си вилата на Христофор. Само на десетина крачки пред нас — сляпа, безжизнена. Отворих зарадван вратата и влязох в хола. Гол до пояс, Христофор седеше в разкошно кресло, лицето му, осветено от прожектора, бе мъртвешки бяло. Мъртъв?… Съвършено безчувствен, аз направих още няколко крачки. Тогава той отвори очи и ме погледна.

„Моля ти се, старче, направи ми една услуга! — говореше Христофор. — Слез в мазето и ми донеси бутилка шампанско… Много те моля!“

Не знаех къде е мазето, но тръгнах. Самолетът навън изръмжа неразбрано, светлините му внезапно угаснаха. Все тъй ръмжейки, потегли заднишком и изчезна. Намерих пипнешком стълбата и влязох по влажните стъпала. Дъсчена врата, почти изгнила. Натиснах я с лакът, тя се отвори, без да скръцне.

И изведнъж се озовах в някакво необикновено помещение, осветено от мъртвешка зеленикава светлина. Не приличаше толкова на изба, колкото на някакъв мрачен карцер. Всичко бе излято от бетон, като че ли все още суров, невтвърден в подземната влага. В дъното на помещението пет дъсчени врати без дръжки. Над вратите, направо върху бетона, с грамадни червени ръкописни букви бе изписана само една дума:

Бесове

Боята бе съвсем прясна, тук-таме бе протекла като кръв от рана. Гледах смаян, не вярвах на очите си. Христофор ли си бе направил някаква нелепа шега? Тръгнах като автомат към вратите, отворих първата от тях. И се дръпнах поразен назад. В тясната килийка имаше човек, имаше мъртвец по-точно. Видът му бе ужасен. Най-хубаво бе да се обърна и да побягна нагоре по стълбите. Но нямах нито воля, нито сили да го направя. Отворих втората врата, после третата. Пред последната паднах на колене и се опитах да изпълзя назад. Едва сега разбрах колко хлъзгав е подът, като че ли бе покрит с рядка луга. С мъка се изправих на краката си. И ужасѐн забелязах, че вратата, през която бях влязъл, е изчезнала. Нищо освен гладка бетонна стена без изход.

Господи, сънувах ли, или наистина живеех в някакъв чудовищен свят. Огледах се трескаво, повдигнах глава към тавана. Лъх от надежда заедно с диханието на пресния нощен въздух. Малко под тавана съзрях кръгло отверстие — прозорец или отдушник — и именно оттам идваше свежият въздух. Беше доста тясно и все пак достатъчно, за да мога да се измъкна през него. Но как да го достигна, като беше най-малкото метър над главата ми. Помещението бе съвсем празно, нямаше ни стол, ни стълба, нищо, с което бих си помогнал.

И изведнъж се досетих. Мога да наредя един върху друг тия ужасни трупове зад вратите. След това ще стъпя върху тях и може би ще стигна да се заловя за нещо — най-малкото за рамката на прозорчето.

Изпълнен с вътрешна погнуса, отворих първата врата. Да, разбира се, това не е никакъв труп, а най-обикновена фигура, излята като за музей или паноптикум. Евтина фигура на евтини ужаси. Гол мъж с хилави плещи, седнал върху гравиран гипсов трон, доста очукан. На плещите евтина манта от червен плат, от тоя, с който покриват заседателните маси. Златен пояс, кания без меч. На скута си държеше с две ръце собствената си глава, украсена с корона. Глава на владетел, на цар, на император може би, колкото и бутафорна да бе тая корона, колкото и фалшиви и угаснали диамантите.

Преместих главата и вдигнах с ръце фигурата. Оказа се толкова лека, сякаш бе направена от стиропор. Пренесох я в хлъзгавото преддверие, но като я поставих на пода, тя си остана, разбира се, в своето седнало положение. Какво да правя, трябваше да се примиря с тая отвратителна поза.

Отворих втората врата. За мен тая фигура беше най-ужасната. Мъртва, гола жена с нож в лявата ръка. С тоя нож бе срязала стомаха си от горе до долу, така че се виждаше цялата й кървава и страшна утроба. Струваше ми се, че нещо познато имаше в изражението на лицето й. Поколебах се, после я вдигнах на ръце. Понесох я, изпълнен с нечовешко отвращение. И тъкмо когато се опитах да я положа върху другата фигура, тя протегна мъртвите си ръце и ги обви около шията ми.

Изкрещях и се събудих. Много ранно утро, едва-едва порозовяло. Прохладен нощен въздух, който течеше като река. Усещах в себе си необикновена лекота и облекчение. Господи, колко жив е светът. Толкова жив, сякаш никога и в никакъв случай не би могъл да угасне. Леглото на Христофор бе съвсем празно. Къде се бе дянал тоя човек?… Докато се готвех да стана, той влезе в хола, усмихнат, влажен, с мокра коса. Навярно се бе мил или къпал, сега се триеше с голям розов пешкир. Като ме зърна, той се усмихна още по-широко още по-ведро.

— Браво, старче, тъкмо се чудех как да те будя!… Спеше си така хубаво… Но трябва да ставаш, време е…

И за да ме окуражи, добави снизходително:

— Тъкмо варя кафето… Такова хубаво кафе скоро не си пил.

Кафето наистина беше отлично. Струваше ми се, че не е възможно да съществува друг такъв дълбок и силен аромат в природата. И докато го пиехме, аз запитах:

— Форчик, вилата има ли мазе?

— Защо мазе?… Тя е много лека, няма дори темели!

Когато пристигнахме на езерото, слънцето току-що бе изгряло зад хълмовете. Там вече ни чакаше инженер Ненов със своята бяла като чайка моторна лодка. Трябваше да познавам тоя човек, но и той не даде вид, че ме познава, искаше да ме улесни, изглежда. Беше облечен едва ли не като китоловец, липсваше му само коженият шлем. И риболовът ми се стори доста смешен. Окачиха на края на дебелите корди две прости блесни, които приличаха повече на обувалки, хвърлиха ги зад борда. След това на възможно най-ниските обороти потеглиха към далечните брегове. На всичко отгоре през цялото време мълчаха, сякаш рибата в дълбините можеше да дочуе техните разговори. Използувах тишината, за да се върна при моя сън. Не, не приличаше на кошмар, поне това бе моето чувство. По-скоро на невероятно приключение, смисълът на което все още си оставаше за мен загадка. Наистина вечерта Христофор бе споменал нещо за бесовете. Но нима една дума можеше да породи толкова невероятни асоциации. Или пък това бе някакъв много по-дълбок и по-сложен размисъл?

Към осем часа закусихме — повече от скука, отколкото от някакъв истински глад. И сякаш за да се пошегуват със своето занимание, двамата риболовци извадиха португалска консерва, пражка шунка, гръцки маслини. Пийнахме още малко кафе. Лодката все тъй се тътреше по какви ли не посоки, кордите се влачеха безсмислено зад килватера, достатъчно опънати и достатъчно безразлични. Най-сетне към единайсет часа, когато и двамата се бяха поотчаяли, закачихме първата риба. Беше великолепен екземпляр, най-малко пет-шест килограма. Инженерът търпеливо я домъкна до борда на лодката, Христофор я дочака с дълбокото кепче. Накараха ме да се сниша до дъното на лодката, гледах оттам с притаен дъх. Рибата не изглеждаше много изплашена, тъй като все още не виждаше и не усещаше бреговете. Плуваше така мощно, така съвършено, че неволно намразих двамата нехранимайковци. Най-сетне Христофор успя да я гребне много ловко с кепчето, всичко свърши… Страх ме беше да я гледам повече, нейните последни конвулсии не бяха за моите нерви.

До обед хванахме още две риби, по-малки, разбира се. След това се върнахме на брега. Инженерът взе голямата риба, ние — двете по-малки. В никой случай не се излъгахме — поне по тежест нашите бяха малко повече. Докато Христофор ги настаняваше в багажника, подхвърлих му шеговито:

— Доста щедър е твоят приятел… В края на краищата лодката си е негова.

— Не чак толкова! — измърмори Христофор. — Нося му блесни от цял свят — шведски, канадски… Пък и цялата майстория е да извадиш рибата, иначе тя сама се лови.

Обядвахме риба с масло — хубави, сити порции, които никак не ни затрудниха. Отново изпихме бутилка розе.

— Ти легни да починеш, старче — посъветва ме Христофор. — Пък аз ще приготвя вечерята… Истинският гуляй ще бъде довечера.

Нямах нужда от повече покани, силното лятно слънце ме бе омаломощило докрай. И все пак успях да му подхвърля, преди да затворя очи:

— Познаваш ли Минка?… Сестрата на Лидия.

— Познавам я — малко неохотно отвърна Христофор. — Много свястно момиче, но прекалено чувствително.

— Идвала ли е тук?

— Само веднъж… Така се натряскахме тоя ден, че едва ли е останала с много хубави впечатления…

Спал съм до шест часа като умрял — както обичат да казват хората. Събудих се много бодър, бих казал, в някакво просветление. Усещане за необикновена лекота, желание за движение. Но това не беше най-важното. Просветлението сякаш беше в главата ми, имах чувство, че паметта ми може да се възвърне всеки миг. И тъй като Христофор все още шеташе в кухничката, отидох да се разходя сам.

Когато се върнах обратно, цялата къща миришеше на риба и подправки, главно чесън. Риба с чесън — нито знаех, нито можех да го изчопля от паметта си. Но се оказа нещо превъзходно в крайна сметка.

С рибата пихме бяло вино, мискетово, както се полагаше за случая. Но като изпихме цялата бутилка, започнах да чувствувам, че ме натиска бъбривост. И тогава му разказах моя сън — много подробно, сякаш описвах нещо, което става пред очите ми. Христофор ме изслуша с неочакван и необикновен интерес, сякаш му разказвах някаква увлекателна приказка. Дори престана да отпива от чашата си. Когато най-сетне свърших, той продължи да ме гледа втренчено.

— Слушай, старче, в тоя сън има нещо…

— Във всеки сън има нещо. Така поне твърдят психолозите…

— Остави психолозите, не ме интересуват психолози!… Това е доста повече от акъла им.

Изпразни на един дъх цялата чаша и продължи възбудено:

— И аз ще ти разкажа един сън… Сънувах го много отдавна, преди петнайсет години. Тогава още не се познавахме с теб… Интересно ли ще ти бъде?

Нямаше да ми бъде интересно, но махнах с ръка.

— Карай, щом си започнал!

— По това време току-що се бях оженил… За пръв път и, да се надяваме, за последен. Не по любов и не по сметка, по-скоро по симпатия. Жена ми беше рядко красива — по моя вкус, разбира се. Малко пълничка, цялата розова, приличаше на поничка, пълна с мармалад. И ужасно ленива!… Както я оставях сутрин в леглото, така я намирах — само с малко ягодово сладко по устните. Това не ме интересуваше или поне така си мислех. Важното е, че я намирах в леглото, а не по кьошетата… Живеехме си мирно и тихо, нито веднъж не бяхме се спречквали. Макар че не знаеше дори да готви, пък не ми и трябваше. И без това не позволявам да ми готвят… Старче, сега искам да те питам — тоя образ дразни ли те, или не те дразни?

— Малко ме дразни — признах си аз.

— Да, малко, там е цялата работа… Ще ти кажа още, че спяхме в една стая, но на две различни легла. По моя вина — аз не бих могъл да спя в едно легло дори с Афродита. И ето — една нощ я сънувах. Няма смисъл да ти разказвам целия сън, но сънувах, че я душа. Душех я с някаква невероятна свирепост, както се души змия! Питон, искам да кажа! Шията й ставаше все по-тънка и по-тънка, изтъня като корабно въже, но все не успявах да й откъсна главата… Нали отвратително?

— Нищо, карай…

— Събудих се потресен… Изтичах до банята, едва не си повърнах червата. После се измих и отново отидох в спалнята. Юлия се беше събудила и ме чакаше като втрещена. Старче, ако искаш, вярвай, ако искаш — не вярвай, но голата й шия бе цялата червена, сякаш наистина я бях душил.

Погледнах го изплашен — нещо наистина параноично имаше във вида му. Гледаше ме така, сякаш виждаше питона пред себе си — тоя, върху който се бе упражнявал.

— Ти се шегуваш! — отвърнах аз колкото се може по-спокойно.

— Заклевам ти се, старче!… Вярно е, има фанатици, които в религиозна екзалтация могат да си пуснат кръв между ребрата. Но какво общо имаше тя с моя сън?… Нима е била в мен — нейния дубликат, искам да кажа?

— Ти и това си сънувал! — казах аз уверено.

Той наистина се озадачи, макар и за няколко мига.

— Знам ли?… Но както и да е. Аз за друго ти разказвам цялата тая история. Минаха две години, съвсем забравих тоя отвратителен сън. Или просто съм го изпъдил из спомена си… И ето че една вечер едва не я удуших!… По същия начин! Тоя път не насън, не, старче, в действителност… И най-важното — не знаех за какво я душа — просто ми бе омръзнала до смърт.

Той млъкна. Какво можех да му отвърна? Отидох до прозореца, погледнах навън. Нощта бе така тъмна и непрогледна, че не виждах нищо. А снощи ми се бе видяла съвсем светла!… Нима не съм по паднал в някакво друго време! — помислих аз неясно. И отново погледнах в стаята!

— Вино! — измърмори той. — Това не е никакво питие… Ще си приготвя блъди Мери… Ти искаш ли?

— Прави каквото знаеш! — отвърнах аз, все още под впечатлението на идиотския му разказ.

Той отиде в кухнята. Когато се върна, изглеждаше много успокоен, дори се поусмихна. В ръката си държеше две високи, кървави чаши, това беше блъди Мери, неговата любима смес от доматен сок и водка. Сложи едната чаша пред мен и се отпусна на плетения стол.

— И сега какво излиза, старче?… От моя сън и от твоя сън?… Излиза, че дълбоко някъде в подсъзнанието… Защо в подсъзнанието? Това са глупости!… Някъде дълбоко у нас — не искам да кажа в душата, не знам какво е душа — има скрит някакъв друг разум, много по-тънък, много по-чувствителен!… Разумът на нашите чувства — да кажем примерно… Той е усетил или разбрал истината преди мен или преди моето съзнание… Тя не беше само ленива, както преди малко ти казах. Тя беше нахална, покварена, жестока!… И най-лошото — беше неизмеримо безсрамна!… Но как тоя втори разум да ни предупреди — и мен, и теб, — като няма никаква пряка връзка с нас… С нищо освен със съня!… Да не ти е студено, старче? Да ти дам нещо да се наметнеш!…

— Не, не…

Все пак Христофор стана и ми донесе лека сива жилетка. Докато я обличах, имах чувството, че ме наблюдава с някаква притаена обич…

— Тая жена, старче — тая с разпрания корем!… Ти си видял добре лицето й!… Не ти ли напомняше нещо?

— Нищо — отвърнах аз неуверено.

— Не е възможно! Навярно си го забравил. Сънят не измисля лица, сънят само ги комбинира… Той е сляп за външния свят, всичко си взима от вътрешните складове на човека…

Това ми се видя интересно. Колкото и да бяха странни и неочаквани образите, които бях сънувал, в тях все пак имаше нещо познато, почти на границата на преживяното.

— Да не е била Лидия? — попита той внезапно.

— Защо Лидия? — трепнах аз.

— Нека помислим малко, старче!… Какво са бесовете?… Бесовете са човешките страсти, доведени до пароксизъм… А какво са страстите? Ами това са обикновените човешки чувства, които ние непрекъснато раздухваме в себе си… Главно от алчност, от желание да увеличим насладата, която те ни носят. Или пък от недоимък — да си наваксаме нещо, което болезнено ни е липсвало… Но аз винаги съм се питал: добре, чувства имат и животните, дори по-силни, отколкото у човека… А защо те нямат страсти, а за бесове да не говорим. Защо няма страстни животни, порочни животни, жестоки животни? Те винаги се задоволяват с това, което имат — дори вълците, дори хиените… А ако някой тигър изведнъж побеснее, за това са виновни само хората, които го озлобяват. Тигърът никога не си отмъщава на животните, той си отмъщава на хората. Защо е така, старче?…

— Ти по-напред ми кажи защо намесваш в тая история Лидия.

— Чакай, не бързай да се обиждаш! — възкликна той нетърпеливо. — Ще стигнем и до това! А сега сам ще си отговоря на моя въпрос. Хората се различават от животните само поради това, че имат разум…

— Това не е вярно! — отвърнах аз рязко. — И животните имат някакъв разум. Както имам разум и аз. И животните имат памет, както имам памет и аз. Но животните нямат самосъзнание, както и аз нямам самосъзнание!

Христофор се взираше в мен втренчено, с някакъв обезсмислен поглед. Явно беше, че алкохолът вече се е налял и в мозъка му. И все пак не беше го угасил, просто му бе налял гориво.

— Това пък откъде го измисли? — попита той озадачен. — Такова нещо никога не си ми казвал.

— Защото никога не съм изпадал в положение като сегашното.

— Ти прехвърляш само вратите, старче, а не същината на нашия разговор… С думи няма да оправим работата, думите са скривалището за невежите. Трябва да познаваш не думите, а нещата.

Тука беше прав, разбира се. Но аз благоразумно мълчах. Неговото бърборене бе започнало леко да ми досажда. Христофор сякаш отгатна мисълта ми.

— Пийни, пийни — каза той. — Иначе ще се разминем по средата на моста…

Въздъхнах и изпих наведнъж половин чаша.

— Браво! — възкликна той. — Това вече е работа. И нека да не спорим за думите — съзнание, самосъзнание! Аз съм бил в Серенгети, старче, и то скоро, миналата година. Знаеш ли какво ми направи най-силно впечатление? Животните нямат чувство за страх едно към друго. Лъвовете, хиените и антилопите и досега живеят в най-близко съседство, изобщо не си обръщат внимание. Те се страхуват само от хората. С изключение на маймуните. Маймуните се страхуват от всичко. И са толкова кресливи, че могат да ги понасят само хората. Маймуните, от които са произлезли хората, старче… Според мен няма по-уродливо животно от маймуната. Прилича на някаква карикатура или пародия на животно. И наистина що за сбъркано същество е бил и нашият най-далечен прародител? Никакви защитни средства — ни крака, ни зъби, ни нокти. И все пак едро животно, лесна и вкусна плячка. Кой го е свалил от клоните на дърветата? Нуждата навярно. Тогава как да оцелее? Страхът, старче, е породил разума у човека.

— Тогава кой е родил труда? — прекъснах го аз раздразнен. — Кой е сътворил обществото?

— Старче, пак същата смес от страх и разум. За съжаление, трудът се е появил много късно. Според мен много по-късно от обществото, което се е породило от чувството за сигурност. Както милиони години преди това са се появили стадата от слаби и беззащитни животни…

Най-сетне той млъкна, запотен и задъхан от своята вътрешна ярост.

— А според теб какво е създало Лидия? — запитах аз.

— Ами ако вървим по тая логика — именно страхът.

— Страхът от какво? — трепнах аз. — От какво има тя да се плаши?… От мен?… От хората?

— Де да знам от какво! — едва не кресна той. — От всичко!… Вместо да се спасим от страха, ние го превърнахме в нещо много по-страшно — превърнахме го в кошмар… Не всяка човешка душа може да устои, старче… И тогава се появява саморазрухата…

— Не вярвам в тая дума! — казах аз намръщено. Основният стремеж на всеки жив организъм е да съхрани себе си… А не да се разрушава… Това е елементарен природен закон…

Мислех, че тоя път ще го затрудня, но той дори не премигна.

— Когато пие, Лидия не знае, че разрушава себе си. Тя мисли, че се спасява… От страхове, от безпокойства, от грижи… В основата на всяка саморазруха е самоизмамата. Там е цялата работа…

Тоя разговор изведнъж ми омръзна. Чувствувах се слаб, не знаех как да се защитя. Само дълбоко в себе си разбирах, че това не е истината. Или поне не може да бъде пълната истина…

— Не, не е това! — поклатих глава. — И не може да бъде. Тогава къде да сложа себе си? И у мене няма никакъв страх!… Нито капка!… И аз не помня и не съзнавам себе си. Нима съм животно?

Изглежда, че съм произнесъл доста грубо последните думи, защото той изведнъж омекна.

— Твоята работа е друга, старче… Изглежда, че у теб връзката някъде е прекъсната… И все пак не се съмнявай, всички тия неща съществуват някъде дълбоко в душата ти — там, където сега не може да стигне твоето днешно съзнание… Ами да вземем твоя сън например. Това не е просто сън, прилича ми по-скоро на някаква художествена метафора… А може би всеки сън е метафора… В твоя случай — именно на разрушението и саморазрухата… Какъв е тоя цар? Калигула може би? Или пък Тамерлан… Хитлер — най-съвременното издание на човешката саморазруха. Ето — ти не си мислил за тия неща. Но там е работата, че душата винаги знае повече, отколкото разумът подозира…

— Виж, това е хубава мисъл — измърморих аз обнадежден. — А какво е душа според тебе?

— Казах ти, че не знам…

— А аз знам нещичко… Слушай сега внимателно. Когато за пръв път се свестих в болницата, изпитвах някаква безмерна тиха радост, някакво безпределно удовлетворение… От какво? От самото съществуване, разбира се. Ето там е основата на живота. И това искам да разбереш — не може една отрицателна емоция да бъде основа на живото съществуване… Иначе животът спонтанно би се разпаднал, би се саморазрушил, би престанал да съществува…

— Та нали и аз това казвам…

— Не, не казваш това. Ти бъркаш причината със следствието. Страхът наистина съществува, и в мен навярно, макар че не го съзнавам. Но той е само реакция, която трябва да ме предпази… А не същност, която се стреми да се отърве от себе си…

Тоя път Христофор наистина се замисли. Ситни капчици пот се появиха на челото му — с такова вътрешно напрежение се опитваше да превъзмогне внезапното препятствие. Не е толкова просто нещо да забиеш секирата си в корена на едно мировъзрение. А той навярно го бе изработил в течение на много години и с много усилия. И то бе станало негово дълбоко верую, може би оправдание на собствения му живот.

— Виж какво, старче! — започна той малко неуверено. — Съвременната философия не гледа така просто на тия неща. Пък и съвременната наука. Знаеш ли какво значи обратна връзка?… Следствието не е само прост резултат на причината. От своя страна то може да въздействува на причината. И понякога напълно да я измести, особено ако двете са функционално свързани…

Наистина е така, много добре го знаех. И въпреки това ужасно се разгневих. Като Зевс може би…

— Виж какво, глупако, не искам да водя с теб празни разговори… Покажи си носа през прозореца, нахалник такъв… Навсякъде кипи буен, неудържим живот… Нищо не може да го спре и обуздае… Ако пшеничното зърно в земята се наричаше страх, то дори не би си подало носа навън, за да не пострада… То би расло надолу вместо нагоре…

— Не говоря за пшенични зърна, а за хора! — отвърна мрачно Христофор. — Всичко, което казах за тях, наистина съществува. И не само съществува, но се разраства… Хората не стават по-добри, стават по-лоши… И по-цинични на всичко отгоре… Свобода! — крещят те. Каква свобода?… Свободата да си останеш такава свиня, каквато си се родил. Да станеш още по-голяма свиня. Да разрушиш себе си, да разрушиш живота, да погребеш цялото човечество под развалините на собствената си свинска цивилизация… Сега ти си сляп, старче, но някой ден непременно ще разбереш. Светът неудържимо върви към гибел…

Дотук — помислих си аз. — Дотук, нещастнико. Какво ще спечелиш, ако ме победиш?… Ще погубиш последните си надежди… И тогава наистина ще почнеш да се разпадаш…

— Слушай, Форчик, ще изляза за малко…

— Къде?

— До тоалета…

— Върви, върви! — кимна той мрачно. — Пътечката точно там води. Ще го видиш — такъв един, пембян. Това е сексуалният цвят, направил съм го специално за онанисти.

Преди да изляза, обърнах се да го погледна. Изглеждаше малко изпотен и лъскав, което отиваше на неговото красиво лице. Пък и гъстата му коса бе мъничко овлажняла — тоя кървавочервен, доматен алкохол даваше високи температури. На всичко отгоре бе облечен в плътна вълнена блуза с цип, съвсем неподходяща за топлата лятна вечер. Увлечен в нашия разговор, в нашата кавга, искам да кажа, той изобщо не забелязваше какво става с него.

Нарочно отбелязвам тия дребни подробности.

После излязох навън. Отначало нощта ми се стори така тъмна, сякаш някой внезапно ми бе нахлузил черен капишон на главата. Постоях малко на верандата, докато посвикна с мрака. Не, не беше толкова тъмно, небето все още светлееше. Слязох по стъпалата, тръгнах бавно по бялата пътечка. Нощта бе доста хладна, пък и влажна, може би поради близостта на езерото. Бях само по риза, така че лекичко потреперах. Не стигнах до края, не ми трябваше. Докато поливах нещо в мрака, розите може би, с все сила усещах дъха на тревите, на храстите, на дърветата. Усещах дори мириса на сока под корите на дърветата, влажния дъх на корените, които пълзяха и се виеха в черната пръст.

Не знам колко време съм стоял така — обзет от мрачни предчувствия. Всъщност сега вече знам. Докато преминах от човешкото време в истинското време, в това, което хората не познават. Това, което хората пускат от тетивата си и им се струва, че стрелата лети, макар че е съвсем неподвижна. И трябва да летиш заедно с нея, за да стигне целта си. Но изглежда, че аз съм се върнал назад. На небето светеше слаба, почти прозрачна луна, достатъчна, за да посребри върховете на боровете. Виждах съвсем ясно пътеката, вдясно от нея розите, вляво дълги лехи, в които като пръснати мокети светеха бели кръгли цветчета, парички навярно. Изкачих се, без да бързам, по стъпалата на верандата, влязох в хола. Христофор бе заспал на стола си, с леко отворена уста — все така лъскав и потен, с овлажнели коси, както го бях оставил. Но сега беше в спортна карирана риза, червена като доматения сок в чашите. На моя плетен стол с наклонено облегало бе заспала Лидия. Никак не се учудих, само спрях край нея, колкото да разбера дали наистина е заспала. Главата й беше отметната малко назад, лицето й ми се стори пияно и сито от дълбокия сън. Гледах уплашен това лице, което в тоя момент ми се струваше така чуждо, сякаш го виждах за пръв път. И все пак се понаведох и прикрих с роклята оголените й колене. Страхувах се да не я събудя, разбира се, но другият страх беше много по-силен.

Едва тогава бавно се обърнах към спалнята. Много добре знаех какво ще видя. На двойното легло спяха Соня и Минка. Соня, приятелката на Христофор, най-красивата жена, която досега бях виждал. Странна гарванова красота, черна и лъскава — такава бе поне косата й. И тя бе заспала съвсем отвита въпреки лекото си облекло. Дори бе поразкопчала блузката си, така че се провиждаха правите й гърди. До нея от вътрешната страна на леглото спеше Мина. Не виждах лицето й, защото бе покрито с леко синичко одеяло. И все пак знаех, че е точно тя, никоя друга. Спеше свита на кравай, с гръб към Соня, сякаш зъзнеше в тая гореща лятна нощ. И двете бяха заели само дясната половина на леглото, лявата бе празна. Навярно бяха я оставили за някой друг, за кой друг — за Лидия, разбира се.

Най-напред събух обувките. Бих казал — събух безшумно обувките си. Но и без това се движех като призрак в това онемяло, мъртвешко помещение. Угасих лампата, но не чух щракането на ключа. Просто нямах сили да го чуя, иначе тоя звук би пронизал слуха ми като револверен изстрел. И би събудил всички в спящата, пияна къща. Съвсем бавно и внимателно се отпуснах върху коравото легло. Зъзнех.

Знаех, че Мина не спи. Знаех, че ме чака. Нищо не бе станало между нас до тоя миг. Не бяхме си казали нито дума. И все пак бях видял всичко в очите й. Очите й, които ставаха все по-тъмни от мислите, от вътрешната мъка и безизходица. Нямаше надежда, нямаше избавление за малката птица, която досега така безгрижно бе кълвала изронените зърна по гюлето. Соколът вече се спускаше като куршум надолу. Виждаше го и знаеше, че всеки опит за спасение е безсмислен.

Сам аз бях подготвил този безумен ден, с желязно търпение и воля бях дочакал края му. Всички спяха освен Мина. С огромно вътрешно усилие се мъчех да остана спокоен, да организирам ума си, да изтърпя, докато стигна до тая цел. До тая цел, която дори не подозирах, че се е родила в мен, че ме е погълнала без остатък. Знаех, че ако не го постигна, ще се разпадна целият, ще се превърна в мъртва пепел, И в мене никога повече няма да пламне жив огън.

Протегнах ръка и отвих рамото й. И в същия миг зърнах в мрака очите й, които сякаш прегаряха.

— Ела! — казах аз тихо.

Това бе първият звук, който чух.

— Не! — каза тя. — Моля те…

Тогава аз я прегърнах през кръста и я привлякох към себе си. Имам чувството, че над нас се разкъса някакво червено небе и изля цялата си жарава. Тя мигновено се вкопчи в мен, прегърна шията ми с голите си ръце и притихна. Изминаха мигове, в които двамата сякаш бяхме загубили свяст. Докато тя отново зашептя в ухото ми:

— Моля ти се… Не сега, не пред тях… Това ще ни погуби и двамата.

— Да ни погуби! — отвърнах аз. — По-добре е да ни погуби… Нямаме друг изход.

* * *

Събудих се призори… Източният прозорец, тоя от дясната ми страна, бе отворен докрай, утринният здрач нахлуваше като вятър с хладината си. Нахлуваше, брулеше лицето ми, промиваше като прясна вода замътения ми ум.

Лампата над мен все още светеше, макар и с бледа, едва забележима светлина. Христофор спеше на кушетката, завит със синьото памучно одеяло. Станах бавно. Нямаше нужда да се обличам, защото бях спал с дрехите. Хвърлих последен поглед на леглото, с едва видима вглъбина на моето собствено тяло. После излязох навън.

Утрото едва червенееше над тънките върхове на брезите. Тръгнах напосоки, но скоро намерих пътека, която ме изведе на билото. Ходех бавно, мъчех се нищо да не мисля, докато ми се проветри главата, докато дойда на себе си. Мъчех се, но не успявах. Спомените ме връхлитаха един след друг, но без никаква връзка помежду си и с времето. Все едно че събирах по стръмната пътека изпокъсани и разхвърляни снимки, още влажни от росата. Нямах никакво желание да ги събирам, душата ми бе просто смазана от това, което снощи бях преживял.

Най-после стигнах до билото. Тук росата бе много силна, все едно че газех във вода. Краката ми се измокриха, започнах да зъзна. Излязох на една открита полянка, посиняла от минзухари. Огромно, червено слънце се бе показало зад далечните брегове. Но светлината му все още не стигаше до езерото, самото то се разстилаше пред мен като мъртвина — оловносива, намръщена. Не биваше да вися повече тук, можеше да настина.

Отново се спуснах по стръмнината. Слънцето веднага се скри зад върховете на дърветата, но светлината над тях стана много по-ясна. Когато се върнах в малкия дом, Христофор вече бе станал и вареше кафе в кухничката. Кървавата Мери съвсем го бе съсипала, но все пак той намери сили да ми се усмихне, макар и доста посърнало.

— Къде изчезна, старче?

— Поразходих се.

— Добре, че имаш сили… Ти изобщо като че ли си излят от желязо, нищо не може да те разклати в пиянството.

— Не, успокой се, достатъчно съм разклатен.

— И добре, че си ме завил с одеялото — добави той. — Сега щях да се събудя гипсиран.

След това пихме кафе. Топлата, уханна течност ме съживи така много, както никога не бях очаквал. И Христофор започна постепенно да възвръща своя нормален цвят.

— Помниш ли какво говорихме снощи? — запита той внезапно.

— До последната дума…

— Това ти е най-лошото качество… Единствената утеха на пиянството е забравата.

— И все пак то не е бяс…

— Май че не е! — кимна Христофор. — Пиянството е вратата, през която бесовете излизат…

Докато тръгнахме, разменихме само още няколко думи. Христофор ми намери някакви дебели, червени чорапи, така че успях да подсуша поне краката си. След това тръгнахме. Дори колата се бе простудила в тая влажна нощ, доста подхъркваше и кашляше, докато успокои хода си. Мълчахме до София. Едва когато влязохме в града, той ме запита:

— У вас ли да те заведа?

— Не, остави ме на Орлов мост.

Той ме остави там — много близо до сладкарницата, махна унило с ръка и си замина. Булевардът беше доста пуст в тоя ранен час, пуст от пешеходци, разбира се. Иначе колите все тъй фучаха по двете посоки, гонеха своите призраци. Чувствувах се все тъй отпаднал вътрешно, само правите редици на кестените ми вдъхваха малко кураж. Спрях на първия уличен телефон и набрах номера. Веднага ми се обади женски глас.

— Мина, ти ли си?

— Не, майка й — отвърна недоволно гласът. — Чакайте малко…

Веднага си припомних лицето й — кръгло, меко и пълничко, с идиотски сини очи.

— Мина, аз съм!…

Съвсем мъничка пауза. Мъчех се да отгадая израза й, но не успявах. Сега за мен тя бе безкрайно по-непонятна, отколкото преди няколко дни.

— Откъде се обаждаш? — запита Мина.

— От един уличен телефон… Искам да те видя, Мина, много е важно. Още сега, ако може…

— Къде?

— Аз съм тук близо! До сладкарницата.

— Добре — каза тя. — Ще дойда след половин час.

— Не е ли много?

— Не е много, лошо момче!… Бъди търпелив!

Тоя прекалено свойски глас доста ме озадачи. Така лекомислено и спокойно не би трябвало да си говорят двама съзаклятници. Никаква уплаха, никаква изненада, никакво колебание. По дяволите, какво съм видял снощи? Някаква истина? Или някаква глупава халюцинация, плод на греховно въображение? Сега второто ми се виждаше много по-вероятно. Защо по-вероятно?… Та аз само бях видял всичко това, но не бях го преживял истински. В спомена ми нямаше никакво чувство… Господи, докога наистина?…

Бавно се отмъкнах до сладкарницата. Седнах точно на тая маса, край която бяхме седнали и последния път. Келнерката изобщо не ме погледна. Искаше ми се да изпия още едно силно кафе, дано събудя това, което в мен спеше. Ако действително съществуваше. Иначе какъв разговор бих водил?

Най-после тя дойде. Просто се изправи на рамката на вратата и спокойно тръгна към мен. И тя изглеждаше много спокойна, само лицето й бе съвсем бледо. Сега ми се видя необикновено красива и стройна, господи, прости ми греховете, но кой не би се влюбил в такова момиче! Особено пък ако съм носил през всичките тия години в сърцето си простичката човешка обич. От очите й сякаш се лееше тая синкава небесна светлина, която така силно ме бе поразила при нашата първа среща в болницата. Тя седна до мен, аз въздъхнах едва забележимо.

— Мина, поръчай ми едно кафе, моля ти се.

Сам се смаях от тия неочаквани думи. И най-много от моя тон, така естествен, така домашен. Кой знае, може би наистина бях влязъл в моя истински образ, в оня, загубения. Мина не се учуди ни най-малко, стана спокойно и отиде при келнерката, която все още старателно си пилеше ноктите, прехапала върха на порочното си езиче. Когато Мина се върна, по лицето й имаше много повече цвят. И очите й бяха съвсем други, като очите на съвсем близък, на свой човек, като очите на Марта например. И в никой случай като виновните, като гузните очи на Лидия. Моята несигурност във всичко, което бях видял снощи, в миг се превърна едва ли не в паника. Дали пък няма да изпадна в някакво идиотско положение? Но веднага се овладях. Ако иска да скочи човек в някаква бездна, трябва да го направи веднага. Или никога. Мина неволно ме улесни.

— Ти си бил на вилата — каза тя. — С Христофор.

— Откъде знаеш?

— Бях у вас вчера.

— Много мило — казах аз. — Лидия пияна ли беше?

Мина трепна едва забележимо.

— Не беше пияна! — отвърна тя твърдо. — Но ми се стори много разтревожена.

— Тя се плаши от Христофор.

— Така е — потвърди Мина. — Може би има за какво да се плаши!

— А ти?

— Защо аз?

— Ти не се ли плашиш от него?… Може би Христофор е видял какво стана веднъж между нас… Там на вилата, искам да кажа.

Нарочно говорех строго, дори малко сурово, за да не й дам време да дойде на себе си. И да почне да ме лъже безобразно, както го бе сторила веднъж у дома. Но вместо да се изплаши, тя изведнъж се успокои. И нещо повече, като че ли някаква радостна искрица бе пламнала в погледа й. Сега вече всичко ми е ясно, но тогава я гледах с недоумение.

— Ето виждаш ли? — каза тя. — Знаех, че оттам ще почнеш.

— Не те разбирам…

— Всичко започва оттам, откъдето е свършило.

Едва я чух, така ме порази в тоя миг лицето й. Същото лице, което бях сънувал на село. Топлото езеро, покрито с блудкави изпарения. Ръката, която едва не бе пронизала моята буза. Всичко се свързваше с поразителна сила. Аз не бях я покорил, аз чисто и просто я бях завоювал. Какво може да противопостави едно привързано момиче на един силен и нахален дурак?

— Искаш да кажеш, че по същото време се е случило с мен и това нещастие?

— Не, не! — възкликна тя. — То стана през август. През август миналата година. Но може би, когато си паднал, ти си мислил за тая нощ. И снощи скъсаната нишка отново се е завързала. Не знам, може би с някаква фикс идея у мен, но аз самата някой ден щях да ти го разкажа. С последната надежда, че ще те избавя от това ужасно безпаметство.

Точно в тоя момент келнерката донесе двете виенски кафета. Имах чувството, че Мина ще се съвземе и ще замлъкне пред прага на всички истини. И все пак не исках да издам своята вътрешна паника, почаках търпеливо келнерката да си отиде.

— Кажи ми сега, ти всичко ли помниш? — запита тя първа. — Съвсем, съвсем всичко?

— Не всичко! — отвърнах аз. — Спомените ми са много накъсани. И все още не мога да ги свържа, поне във времето. Моля ти се, не го смятай за някакъв каприз. Или за някакво издевателство… Разкажи ми всичко, просто искам да го сверя.

— Защо издевателство? — пламна тя. — Никакво издевателство!

— Не, не — не се лови за думите. Каквото и да е, знам, че ще ти бъде трудно…

Наистина не й бе лесно. Тя се облегна назад и сякаш изчезна в празното помещение. И започна тоя разказ отначало доста объркано и смутено. Дългият, топъл летен ден, пълен като ведро. Разходка по езерото, хубава вечеря. Много шеги и вицове. Тогава за пръв път ме е видяла да се смея от все сърце. Изляло се много вино, всички лакомо, невъздържано пили, освен тя самата. Защото все пак разбрала какво ще се случи. Усетила го дълбоко в душата си — като неизбежна съдба, като гибел. Но в никакъв случай като светотатство — не, не!…

По-нататък нейният разказ съвсем съвпадаше с моето преживяване. До последната най-малка подробност. Слушах я много напрегнато, но без никаква вътрешна радост. Без никакво удовлетворение. В крайна сметка не разбирах най-важното, което ме е подтикнало да извърша всичко това. Не разбирах чувствата, които са бушували в душата ми. Какви са били те, какво всъщност са представлявали. Така дочаках да пророни със затихващ глас и последните думи.

Мълчахме. Дори не погледнахме кафетата, които бавно изстиваха пред нас. Усещах някаква празнота, която не знаех с какво да запълня. Сега вече знаех всичко. И все пак не знаех нищо. Спомените се раждаха неудържимо, но чувствата липсваха. Сякаш образите и чувствата бяха навити на две различни ролки. Втората ролка бе загубена — завинаги може би. Втората, по-важната. Какво значение имат фактите на живота без чувствата, които са ги предизвикали? Или без чувства, които те самите предизвикват у нас? Нищо, измамен мираж, сенки от някакъв изгубен или безсмислен свят. При цялата си яркост те ми се струваха съвсем безжизнени, като мъртва, беззвучна прожекция. За миг сякаш загубих Мина от погледа си, когато отново я видях, тя ми се стори малко уплашена.

— Това ли е, което ти си видял? — запита тя.

— Това е — отвърнах аз. — Но да разбереш нещо, трябва да го почувствуваш, иначе все едно че не се е случило. А аз все още не съм го почувствувал.

— Това е много тъжно! — каза тя така тихо, че едва я чух.

— Наистина е много тъжно!… Би ли ми го разказала ти? Би ли могла да ми обясниш какво е имало между нас.

— Нищо — отвърна тя. — Нищо, което може да се разкаже с думи. Чувствата, Пи, не могат да се разказват с думи. Или ги имаш в себе си, или ги нямаш…

— И все пак!

— И все пак… Какво все пак? — Тя лекичко се изчерви. — Аз знаех, че ти ме обичаш… И знаех, че аз те обичам. Но тя си беше много обикновена, много простичка човешка обич. Това на теб ти беше съвсем достатъчно. Или съвсем недостатъчно, ако съдя по нашата последна нощ… На теб никога не ти е липсвала женска любов, на теб ти е липсвала човешка обич. Още в твоето семейство ти си живял без обич навярно. Имам чувството, че и твоите родители не са се обичали.

— Да. Това бих могъл да разбера. Макар не изведнъж. Но не разбирам как се породи у мен тая бруталност… От пиянството може би, което замъглява всяко истинско човешко чувство.

— Никаква бруталност! — възкликна тя. — Никаква, никаква! Това да си избиеш от главата! То ме обижда!…

— Да, знам!… — отвърнах аз. — Но на мен ми е тъжно…

— И на мен ми е много тъжно. Но какво да правим?… Човек може да контролира поведението си. Но не може да контролира душата си. Духат ветрове и летят облаци, както си искат… Можеш ли да ги спреш?… И защо?… Трябва да ти кажа, че бях щастлива тая нощ, какво повече?

— А после?

— После — нищо. То вече никога няма да се повтори. Една любов може да бъде всякаква, Мони. Дори грешна, дори престъпна… Не може да бъде само позорна.

— Може — отвърнах аз.

Тя ме погледна уплашено.

— Не бива да говориш така. И да измъчваш повече ни мен, ни себе си. За теб това не е никак трудно, не е, разбира се.

С това нашият разговор свърши. Едва сега изпихме изстиналото кафе, разсеяно, без да говорим. Макар да се владееше много добре, виждах колко Мина е огорчена. Или пък отчаяна — знам ли? Все още не познавах добре смисъла на тия думи. После тя погали мълчаливо ръката ми и си отиде — без да каже ни довиждане, ни сбогом. Край ли беше това? Или само начало? Нищо не знаех, трябваше да продължа преди всичко това мъчително пътуване в себе си.

* * *

Когато слязох от самолета, бе малко след полунощ. Над пистите, безкрайни в нощта, духаше огромен вятър, толкова дълбок, толкова силен, толкова уверен в себе си, сякаш идваше през вечността. Не ни чакаше никакъв автобус, така че всички се запътихме към светлата рамка на изхода, изрязана акуратно на фона на едва зримото здание. Сега вятърът ми се стори още по силен. Тия, които имаха шапки, държаха шапките си; тия, които имаха поли, държаха полите си; една жена мъкнеше двете си деца така стремително, сякаш ги отскубваше от чистилището на път за рая. Полите на моя шлифер, малко във военна кройка, се размахваха като крила. Струваше ми се в тоя момент, че градът не ни иска, че се мъчи да ни отвее нанякъде, колкото се може по-далече от себе си. Ние от своя страна нахално упорствувахме, цепехме вятъра с упоритите си глави. Пък и нямаше къде да отидем — там ни чакаха домовете ни, хотелите ни, спокойните ни легла.

Така влязохме в чакалнята. Свалихме шапките си, разкопчахме шлиферите си. Жената с облекчение пусна ръцете на двете сънливи хлапета, които се пулеха в слабо осветеното помещение. Аз запалих цигара — една вкусна и киселичка „папастратос“, която бях купил на летището в Атина. Не ми се пушеше. От два месеца никак не ми се пушеше, някъде дълбоко в стомаха ми от ден на ден се свиваше и ставаше все по-плътна някаква масивна буца, за която никак не ми се искаше да мисля дали е рак, проста човешка мъка или досада от мъждукащото, несвястно съществуване. Минах доста бързо през граничния контрол. Имах едно предимство пред всички тия възбудени и объркани хора — не носех багаж, който да чакам от самолета. За пръв път ми се случваше — обикновено мъкнех някакъв масивен куфар, при всички случаи с официален костюм за преговорите. Сега Атина ми се стори близо, хората познати, нямаше за какво да се престаравам. Дори пътният ми сак бе полупразен. Разбира се, трябваше да взема нещо за Лидия, бях си го записал в джобното тефтерче. Какво?… Не помня… И понеже…

Бързо излязох навън с надежда, че ще намеря свободно такси, което чака пътници. Обикновено пристигам на летището с кола, оставям я на платения паркинг, после, като се върна, поне нямам грижи с транспорта. Защо тоя път не бях постъпил така? Вече не обичах да върша нищо, което ме затруднява. Всяка човешка грижа ми бе отвратителна. Най-силно превиват човешките рамене именно грижите, колкото да са дребни наглед. Тия дребни грижи, които имат грижата да ни отърват от по-големите грижи. По дяволите, защо не оставим живота да си тече естествено. Каква гаранция има, че самолетът непременно ще пристигне до София, та предварително да се грижа и за транспорта си.

Пред летището все още нямаше никакви хора. Но и таксита нямаше. Нямаше дори надежда за таксита. Доскоро имах очи да видя всяка човешка надежда, дори най-малката. Сега дори и големите надежди започнаха да ми се виждат като призраци. И ето че се излъгах. След малко такситата наистина започнаха да пристигат. Но както винаги става, успяваха да ги вземат най-нахалните. Някои от тях тичаха срещу фаровете им, трагично размахваха ръце, мятаха се в колите едва ли не в движение. Други ругаеха зад гърбовете им. Накрая останахме само трима на летището, аз и двама холандци, които озадачено зяпаха тая ориенталска суматоха. Едва не тръгнах пеша, та каквото се случи по пътя, но ми дожаля за холандците, дълги и самотни като антените по летището. Най-сетне се домъкна едно последно такси, което ни взе и тримата. Оставих холандците пред хотел „София“, а аз се прибрах с таксито у дома.

С някакво мрачно предчувствие се изкачих на етажа. Тоя път то не ме излъга. Колкото и да бърках по джобовете си, не намерих там моите ключове. Няма как, трябва да позвъня. Звънях дълго, докато звънецът съвсем пресипна. Лидия спеше много леко, не можеше да не чуе. Но тоя път не ме чу. Понякога си слагаше на лицето някакви маски, връзваше ги като тюрбан. Може би, така пакетирана, изобщо не можеше да чува. Отново претърсих не само джобовете си, но и пътния сак. Нищо!… Глождеше ме неприятното чувство, че съм забравил ключовете върху телевизора в атинския хотел. Едва тогава ми хрумна, че имам резервни ключове в колата. Е, да, но нали и колата ми е заключена. Все пак имаше някаква надежда да намеря нещо отворено. Или в краен случай да счупя малкото странично стъкло. Както между впрочем ми се беше случвало веднъж.

Проклех се и тръгнах нататък. Колите паркирахме временно в един празен съседен двор. Шест коли, не повече. Дори плащахме някакъв малък наем. Ако имам късмет… Обикновено имах късмет в малките дреболии на живота.

Колкото и да е странно, през ум не ми мина мисълта, че Лидия не се е прибрала. Откакто престана да пие, тя рядко излизаше, а вечер почти никога, освен ако отидеше на някой концерт. Наистина тя не знаеше, че ще се върна тая вечер. По предварителната програма трябваше да си дойда в понеделник. И то около обед. Преговорите обаче продължиха само един ден. Или по-точно само една утрин — четвъртък сутринта. Събота и неделя бяха определени за обиколка по крайбрежието — исках да видя там няколко нови хотела, които бе построила една италианска фирма. В петък обаче ме обзе някаква идиотска скука. Или идиотска надежда — кой знае! Цяла сутрин безсмислено се шлях по претъпканите с хора атински улици. Нищо не ме интересуваше — ни музеите, които добре познавах, ни витрините, които винаги са ме отегчавали. Около обед минах през нашето пътно бюро да си заверя билета. И там изведнъж се оказа, че тая вечер има някакъв извънреден полет от Триполи. Решението взех само за три секунди, не повече. Това за пръв път ми се случваше. Никога не си променях решенията, каквито и да са те, дори погрешни. Предпочитах да се накажа за грешното си решение, отколкото да го променя. Отначало това изкарваше из нерви някои от моите помощници, но постепенно свикнаха. Това беше единственият начин да се въведе железен ред в дирекцията, към което се стремях така упорито. Никак не очаквах обаче, че ще огорча така моите атински домакини, които навярно бяха предвидили тоя уикенд в сметките си. По дяволите, като тръгне човек веднъж по наклонената плоскост — вече няма спасение!… Но в тоя момент това не ме интересуваше. Нека поне веднъж се оставя в ръцете на случая, пък да видим какво ще излезе.

Дворът, скрит между зданията, беше много тъмен. Знаех къде е моята кола, щях да я различа и в по-голям мрак. Приближих много бавно, защото се страхувах да не се препъна в тъмното. Щракнах запалката, но пламъчето беше много слабо, едвам освети носа ми. И все пак веднага разбрах, че в колата има някой. В първия миг дори не осъзнах какво може да означава това. Понаведох се със запалката в ръка. Леко пардесю, преметнато на предната облегалка. Гол женски крак, сгънат в коляното. Мигновено угасих запалката. Стоях като вцепенен. В главата ми нямаше нищо. И в сърцето ми нямаше нищо — така бях поразен. Или пък направо се мамех. Имало е всичко, но чувствата се бяха скъсали или прегорели. Обърнах се и тръгнах към изхода.

Никога няма да разбера как съм стигнал до хотел „София“. Дежурната администраторка ме погледна стреснато. Не знам как съм изглеждал, навярно като човек, който е дошъл тук да извърши убийство. За щастие, тя скоро ме позна — тук всички ме познаваха, от пиколото до готвача. Нашата дирекция приемаше доста гости от чужбина, винаги ги настанявахме в тоя хотел. Нямаше свободна стая, така че администраторката ми предложи един от апартаментите. Добре! За една нощ, за две? Разбира се, че за една нощ, отвърнах аз. Просто съм си забравил ключовете. Тя не ми повярва, поусмихна се, но какво значение? Пожела ми лека нощ. Качих се в апартамента, взех един душ, облякох пижамата. И се изправих пред прозореца. Площадът, облян в портокалена светлина, бе мъртвешки пуст. В такава нощ ония двамата какво биха могли да направят? Освен да запалят колата и да изчезнат с нея веднъж завинаги. Ако това е изход изобщо. Всички така тясно бяхме наблъскани в тоя капан, че не беше възможно да се намери изход. Освен ако се разпаднем внезапно на атоми и влезем веднъж завинаги в световния кръговрат.

Загасих лампата и си легнах. Веднага съм заспал с тежък, мъртвешки сън. Събудих се точно в седем часа, като навит часовник. Винаги се събуждам в тоя час, където и да се намирах, дори на обратния меридиан. Сега не мога да си обясня нито едно от моите действия, така автоматично и бездушно ги извършвах едно след друго. Направих малко утринна гимнастика, след това взех студен душ. Но дори да беше съвършено врял, пак нямаше да го усетя. Аз бях съвършено безчувствен. Чудесно състояние. Навярно най-естественото състояние на човешкия агрегат в епохата на свръхчовешките крилати ракети. Избръснах се внимателно и прилежно. Да, чудесно е наистина да нямаш никакви човешки цели, да не изпитваш никакви човешки желания. Какво човешко бих могъл да сторя сега? Нищо, освен да отворя радиото и да послушам малко музика. От човешките изкуства само музиката е извън човека и над човека. Извън живота и над живота. Най-старите галактики, галактиките на свръхсъзнанието, навярно произвеждат само музика, нищо друго. Ако има някакъв начин да стигне до нас, ще разберем веднага, че е била сътворена от Свръхсъщество. Но нима то би могло да бъде безчувствено?

Бих могъл да закуся например. Това е неизбежно, трябва да се яде. И безчувствените имат стомах, трябва да се запълня с нещо, та макар съвсем безчувствено. Поръчах си закуска в стаята. Чаках я половин час, но не я дочаках. В крайна сметка изглежда, че и безчувствените имат нерви.

Навън утрото беше чудесно. Небето имаше такъв блед син цвят, какъвто, струва ми се, никога не бях виждал. Не, не — бях виждал само веднъж, при пълното слънчево затъмнение преди много, много години. Само тогава то бе имало такъв неописуемо нежен, син цвят. Почувствувах се много по-бодър. Тоя вътрешен гланц, който отразяваше в мен всичко външно, започна лекичко да се напуква. Не, не — нищо не ми е нужно, нищо освен малко спокойствие.

Моята секретарка вдигна глава от пишещата машина. И ме погледна с недоумение, което сякаш заплашваше да се превърне в тревога.

— Какво правиш тук? — запитах я аз учудено. — Днес е събота.

— Довършвам нещо — смотолеви тя. — А вие, другарю Игнатов?

— Аз ли?… Ами върнах се по спешност. В понеделник сутринта трябва да бъда на доклад в министерството.

Така безсрамно и безчувствено лъжех. Никога досега не ми се беше случвало. Но тя веднага и напълно ми повярва.

— Да ви помогна ли нещо?

— Не, няма нужда. Трябва да си подготвя доклада… А ти по-хубаво си иди, иди си наистина, не искам с никого да се свързвам.

Ганка веднага си отиде. До обед прегледах всички преписки, които се бяха натрупали на масата ми. Подписах, без да прочета, всички заповеди. Сега работата не ме увличаше, не ми помагаше. Работата е за живи хора, за привързани хора, в крайна сметка — за отговорни хора. Сега не можех да отговарям за нищо. Наистина по бюрото ми бяха натрупани куп вестници и списания, но всичко, което ставаше вън от мен, изобщо не ме засягаше. Протегнах ръка и взех малката енциклопедия, А-Я. Отворих я напосоки. М. Мадрид, Мазачо, Мазарел, Маймонид, Маймуни… Хм, маймуни!

МАЙМУНИ. (Simiae) — подраздел примати. Тялото е дълго от 16 см до 2 м, предимно низшите са с опашка, при човекоподобните м. тялото е полуизправено. Краката са с 5 пръста, с плоски нокти, палецът нормално се противопоставя на останалите. По анат. и физиол. белези са близки до човека (особено висшите). Раждат обикновено по 1 малко. Сетивата (без обонянието) са съвършени, мозъкът е с най-голям обем и най-развит сред животните. М. могат да извършват сложни манипулации, проявяват съобразителност, използуват предмети като прости оръдия на труда. Делят се на широконоси маймуни и тесноноси маймуни, към които се числят човекоподобните маймуни и човекът. Живеят на стада или семейства по дърветата, рядко по земята (горила, павиани). Храна: растителна и животинска (безгръбначни, дребни гръбначни), птичи яйца.

Да, наистина, това сме ние, тесноноси маймуни. Носовете ни навярно са станали тесни, тъй като сме ги пъхали навсякъде, където не ни е работа. Доста злощастна храна — гъсеници, охлюви, мишки. Яйчица, придобити чрез кражба. Личинки, какавиди от майски бръмбари като най-висш деликатес. Жалки сладострастници, безсрамни онанисти, които не се стесняват ни от децата си, ни от хората, ни от бога. Все пак нещо не беше ясно — защо толкова развит мозък? Мозъкът ли поражда действията, или действията изграждат мозъка. И защо еволюцията им така внезапно и насред път бе спряла. Господ ли бе поразмислил, или пък…

Телефонът звънна силно и рязко. Знаех, че в никакъв случай, на никаква цена не бива да вдигам слушалката. И все пак волята ми не устоя.

— Ало… ало… ало! — прозвуча глухият, нещастен глас на Лидия.

Внимателно положих слушалката на мястото й. После станах и се втурнах навън. Просто нямах вяра на себе си, не знаех какво ще направя, ако тя позвъни още един път. Сега по улиците имаше много повече хора, небето бе възвърнало своя нормален цвят. Обядвах в една отстранена гостилница. Всъщност поръчах си яденето, но почти не го докоснах, макар че се чувствувах нормално гладен. Платих и излязох, без да кажа нито дума.

До Зоологическата градина отидох пеша. Избирах нарочно малки и безлюдни улички, за да избягна някоя нежелана среща. Кой знае, след като се е отчаяла да звъни, Лидия може би е полетяла към дирекцията. По инстинкт, по вътрешно чувство. Сигурен бях, че снощи не ме е видяла. Нямаше как да ме види. И все пак е разбрала, че съм именно аз, иначе за какво ще ме търси в моя работен кабинет. Много добре разбирах, че не мога да избягна ни срещата, ни обяснението. И все пак не желаех да стане именно днес. Нямах сили.

Най-малко време стоях пред клетката на павианите. Беше ми тъжно да гледам тия нещастни животни с човешки очички. Навярно и самите те бяха отчаяни от своето раждане и своето съществуване. Да имаш повече от всички други и в същото време да нямаш нищо — каква по-тежка и по-злощастна участ? Ако наистина принадлежим на една фамилия, както ме уверяваше моята енциклопедия, кой е дал право на хората да затворят тук тия нещастни животни. В нито един миг не се съмнявах, че са нещастни, макар че по законите на природата изглеждаше, че имат всичко — сигурен подслон, хубава и изобилна храна. Или изобщо това бе съдбата на всички тия simiae. С какво ние, хората, ги превъзхождаме? Не бяхме ли спрели по-безнадеждно и от тях на тоя трагичен кръстопът? Живот без смисъл и смисъл без живот — може би това бяха двете възможности на нашето бъдещо съществуване.

Най-дълго се застоях пред клетката на видрите. И изведнъж се почувствувах малко окуражен. Те не се бяха предали на това маймунско разтление, продължаваха да се съпротивяват. Виждах ги как непрекъснато се гмуркат в течащата вода, плуваха из нея със съвършени и изящни движения. А нямаше нищо в тая вода, която да ги привлече или примами. Никакво очакване, никаква надежда, никакъв рефлекс за храна. И все пак плуваха и плуваха, излизаха и отново се гмуркаха, без дори да си обръщат внимание една на друга. Правеха най-доброто, което можеха да правят на тоя свят — да поддържат своето съвършенство.

В тоя малък оазис, в който така успешно се бях скрил, прекарах до пет часа. Накрая тъгата ми стана непоносима. Тъгата или съчувствието — не знам точно. Навън спрях едно такси и с облекчение се отпуснах на меката седалка. Бях доста изморен, малко ми се повдигаше от силните миризми навярно.

— Карайте в Банкя — казах аз. — Ще ви обясня точно къде.

Шофьорът превъртя ключа на автомата, колата тръгна. Погледнах разсеяно през прозореца и мигновено изтръпнах. Стори ми се, че видях Лидия — вървеше право напред, като сомнамбул, по пустата улица, едва не се блъскаше в хората. Или просто така ми се бе сторило.

Тук споменът внезапно се прекъсваше. Превърна се в трепкащ, замърсен бланк, както казват кинематографистите.

* * *

Погледнах часовника — два без пет. Мина отдавна си бе отишла, но аз все още седя там, отпивайки от третото си кафе. Сега имаше много повече хора по масите, но никой не поглеждаше към мен освен новата келнерка, която от време на време ме поливаше със своя благосклонен поглед. Жените обичат мъже на моята възраст, особено когато имат вид на мрачни самотници. И макар че имах чашка пред себе си, скоро се изправи пред масата ми.

— Мога ли да ви бъда полезна?

Не приличаше никак на келнерка. По-скоро на някаква литераторка или аптекарка, на която не й се ходи на село.

— Благодаря — казах аз, — Друг път ще се възползувам.

Тя се поусмихна и си отиде. Господи, аз ли го казах наистина? Имах чувството, че говореше някакъв друг човек в мен, когото изобщо не познавах. През следните месеци, докато се натъкмя в кожата си, много пъти изпадах в подобни нелепи положения дори пред близки хора. Както сами ще се уверите.

Нямах повече работа тук. И все пак не смеех да стана. Все едно че имах кънки на краката си, с които не бях сигурен дали бих могъл да потегля. И все пак — станах след малко. Денят вън ми се видя необикновено горещ и пуст. Само врабците, както винаги весели, църкаха щастливо, подскачаха босички по нагорещените плочи. Какво друго може да чака човек от такива бедняци, които и в най-горещите дни не могат да забравят студената зима.

Мислех за Лидия — как ли ще ме посрещне? Не разбирах откъде идва у мен тая тревога. Нима на лицето ми е написано, че съм възвърнал паметта си? Не е възможно!… И все пак изглежда, че като всички мъже съм се плашел от женската интуиция. Тая непонятна дума става за нас реална само когато я отнесем към жените. Крачех бавно, като избирах сенките — на къщите или на дърветата — все едно. Да става това, което е естествено и човешко. Не бива да си затормозвам главата с ненужни планове или стратегии. По-добре е човек да реагира спонтанно и да вярва на смисъла на своите реакции. Така повечето от човешките лъжи и подлости ще станат съвсем безсмислени.

Изправих се пред вратата и позвъних. Чу се някакъв корав, бих казал, вдървен тропот. Вратата се отвори така стремително, че въздушният вакуум сякаш ме всмукна в себе си. И двамата се гледахме като зашеметени, всеки със своите страхове.

— Боже, какво стана с тебе? — възкликна тя радостно. — Помислих, че ти се е случило нещо.

— Какво може да се случи?

— Знам ли? Разбрах, че сте се върнали към десет часа…

— Да, случи се нещичко — отвърнах аз. — Но не е толкова важно.

Говорехме все още във входното антре. Макар че там беше малко тъмничко, забелязах как тя трепна. Хванах я за раменете и я въведох в хола. Тя отново се обърна и ме погледна, все още с много надежда в погледа.

— Какво?

— Възвърнах си паметта… Не всичко, разбира се. Но достатъчно.

Видях много ясно как в погледа й пламнаха едновременно радостта и отчаянието. Отчаянието и радостта. И сякаш се анихилираха взаимно. Тя изведнъж стана съвсем безчувствена като самия мен през цялата тая утрин. Надеждата бе угаснала. Тая малка, ужасна думичка достатъчно в тоя миг за нея бе повече от присъда.

— И какво?

— Ами нищо — отвърнах аз. — В двора беше ужасно тъмно… Видях само едно голо коляно. Твоето ли беше наистина?

Бог ми е свидетел — дадох й последен шанс. Шанс, който бе едновременно и подлост — и за мен, и за нея. Спокойно можеше да ми отвърне: „Ами това беше коляното на Мина, естествено… Аз останах в барчето да си допивам!“.

— Не исках да те лъжа, Мони! — каза тя. — Но нямах право и да ти го кажа… В името на твоето здраве и спокойствие…

— Така си и мислех — отвърнах аз. — А кой беше другият?

— Христофор.

— Знам, че е той… Много добре видях подплатата на пардесюто му…

Да, така беше наистина. Подплатата от шотландско каре, което не може така лесно да се сбърка. Но и без пардесюто знаех, че е той. Неслучайно ми бе квичал цяла нощ за човешките бесове. Лидия се изправи пред прозореца с гръб към мен, цялата й фигура изглеждаше съвсем съкрушена.

— И защо избра именно Христофор? — попитах аз. — За твоята наказателна експедиция?

— А кого? — едва не изшептя гласът й. — Вие толкова много се бяхте сдушили двамата! Едва ли не като някакви богове! Просто исках да смажа вашите високомерни муцуни!

— Не си търси извинения! — казах аз. — Ти просто си била безобразно пияна… Иначе не би направила тая свинщина.

— Свинщина? — Тя едва сега се обърна и ме погледна. — А ти да не мислиш, че си ходил на пръсти около мен! Сега поне много добре си спомняш какво си вършил на тоя свят. И все зад гърба ми, разбира се.

Да, права беше да ми го каже. Изобщо не биваше да правя опит да я поставям в неравноправно положение. Както толкова пъти наистина е ставало. Но какво можех сега да направя? Да се измъкна по чорапи, сякаш нищо не се е случило? Та това щеше да я съкруши много повече. И много повече да я изплаши.

— И какво излиза? — попитах аз иронично. — Просто си искала да ме накажеш? За всички претърпени обиди?

— Мисли каквото си искаш! — отвърна тя мрачно. — Сега не мога да ти кажа нищо повече. Или ще ти кажа малко повече — аз бях отвратена от тебе… Така че сега сме квит!…

— Не сме квит! — казах аз. — Не можем да бъдем квит. Каквото и да съм правил, правил съм го все пак като човек… А не като свиня — вън, на улицата… В колата на собствения си мъж.

— Правил си много по-отвратителни неща, Мони! — Сега гласът й прозвуча едва чуто. — И много по-страшни!… Ти трябваше да видиш това — в името на човешката справедливост. Там е работата, че аз… аз…

— Ти се изплаши?

Не трябваше да се обаждам. Навярно би искала да ми каже нещо друго.

— Да, изплаших се — побърза да се съгласи Лидия. — Изплаших се до смърт, до ужас… Аз не съм такъв човек, никога не съм била. Каквото и да съм — ти си го сътворил у мене…

Тоя удар в бокса се нарича ъперкът. Човек никога не е подготвен за него. Не отвърнах нищо, това, изглежда, я окуражи.

— Изобщо не съм сигурна, че някога си ме обичал… Ти просто ме присвои за своите нужди, без да се замислиш за моите. Аз не съм се родила безделница, Мони… Ти ме отскубна от моята работа, както се скубе лук… Пък като започнаха и твоите отвратителни женски истории…

— Стига! — казах аз. — Няма да ме излъжеш… Ти се впиянчи през последните две-три години… Когато най-много бях зает с работа. А не с жени…

— А Мина? — Тя ме гледаше като ястреб.

— Каква Мина? Да си избиеш тая идиотска мисъл от главата. Няма никаква Мина… Иначе бих те оставил да се удавиш!… А аз се опитах да те върна назад… И да почнем някакъв нов живот, ако можем.

— Ти! — възкликна тя и очите й просто пламнаха от ненавист. — Да ме върнеш към нов живот?… Ти, който ме изпъди от леглото си? И сложи някаква жалка дървена кушетка в кабинета… Благодаря ти за твоята милост?… Покланям ти се, благодетелю!…

И тя наистина ми се поклони, толкова дълбоко, колкото можеше да се очаква от една бивша балетистка. Никога не носеше сутиен, така че бюстът й едва не се изсипа през дълбоката врязка на деколтето.

— А сега те моля отново да върнеш кушетката! — казах аз сухо. — Това е последното, което имам да кажа…

Обърнах се и тръгнах към кабинета. Тия думи навярно бяха най-искрените или поне най-спонтанните от всички, които бях надрънкал.

* * *

След това животът потече някак неочаквано спокойно, бих казал, като във вакуум. Не мога да си представя вакуума, но то е нещо, което съдържа нищо. И все пак съществува някъде в запълнените пространства, все едно по естествен или изкуствен начин. Тоя вакуум нито ни сближаваше, нито ни разделяше — ние изобщо не се докосвахме в него. Ставах, закусвах, отивах в кабинета. Лидия по цял ден шеташе из къщата, сякаш я готвеше за сватове. Миеше, чистеше, бършеше, в някакво изстъпление лъскаше дъбовия паркет. Знаех много добре, че не е някаква предвзета чистница. Навярно вършеше всичко това, за да се спаси от мислите, от предчувствията, от разговорите, които я плашеха. Или пък чакаше изтръпнала да взема някакво крайно решение. Напразни страхове — нямах желание да взимам никакви решения, дори най-незначителни. Все още се занимавах със себе си, връзвах разпокъсаните конци на моето минало. Най-трудно си спомнях дните и годините, прекарани с Вера. Така яростно ги бях изтиквал и заличавал в паметта си, че сега ги възпроизвеждах с голяма мъка.

Именно през тия дни започнах моите записки. Първата страница написах невероятно трудно. Едва сега разбрах колко малко знам. Пък не знаеше кой знае колко много и самата наука, особено тая, която се занимаваше със самия връх на природата, със самия човек. От притеснение започнах да пуша, и то много свирепо. Понякога кабинетът заприличваше на истинска лисича дупка, тъй като често забравях да отворя дори прозореца. После работата започна да ме увлича… И за да пиша с още по-голямо вътрешно удовлетворение, ми пречеха само неизплатените дългове. Другите не ме интересуваха.

Най-сетне, след дълги колебания, реших да посетя поне доктор Топалов. И то не защото имах някаква нужда от него, а от простичко човешко внимание. Цял месец вече не се бях вестявал пред очите му, дори не бях се обаждал по телефона. Внимателно обмислих какво мога да му кажа и какво не мога. В края на краищата не беше кюре, за да му изповядвам докрай греховете си. Щях да спестя нещичко.

Когато влязох при него, стори ми се, че в първия миг той не ме позна. Не знам как най-точно да се изразя, но това ме обиди… Трябваше да минат много месеци, за да свикна с това странно и неприятно чувство, което до тоя момент май не познавах. И едва сега ми е напълно ясно колко хората са чувствителни. Не, не — колко са надребно честолюбиви. Това идва от техния егоцентризъм, разбира се. Те нямат представа за реалните съотношения на нещата, винаги поставят себе си в центъра на възможния свят. Така се деформира и опорочава по невероятен начин всичко. Луната се сърди на планетата, планетата на слънцето, слънцето на галактиката, която пък навярно от своя страна си въобразява, че се върти в обратна посока на истинската.

— А, вие ли сте? — трепна той. — Много се радвам, заповядайте…

Седнах малко намусен на един от столовете. Какво да правя, като и аз съм бил за него само един пациент, макар и малко по-особен. Навярно съм си представял, че сме две души, които гравитират една около друга и взаимно изучават същността на своите малки системи. Ами щом съм бил пациент, нека си остана пациент — от това само той ще загуби.

Все пак му разказах подробно всичко, което през тоя последен месец бях преживял. От това как заблестяха очите му, разбрах, че отново е влязъл в орбита. Честолюбието ми бе задоволено донякъде. Но и друго разбрах или по-точно усетих — той не бе вярвал, нещастният, че ще възвърна паметта си. Поне така скоро и така лесно. Видях как се позачерви, смешната му космата глътка се поразтрепера, поизмени се дори неговата корава стойка. Сега вече не приличаше на човек, колкото на куче птичар, което е усетило яребицата в храсталака. И се готви да скочи, разбира се, с пълната сигурност, че тоя път плячката няма да му убегне.

— Чакайте, не бързайте! — предупреди ме той. — Тук май нещо прескочихте… Разказвайте наред, пък аз сам ще реша кое е съществено и кое не е…

Там е работата, че бе дошло времето да прескачам. Сега, когато чувах не само моя глас, но и неговия, стана ми съвсем ясно, че не мога да му разкажа всичко. Прескочих например епизода в задния двор. Излизаше така, че след като не са ми отворили, просто съм отишъл в хотел „София“. За мое учудване той веднага усети измамата.

— Вие скрихте нещо от мен — прекъсна ме той.

— Вярно е, докторе — смънках аз. — Един шок. Много силен и много неочакван морален шок. Но не ми е удобно да го разказвам.

— Нищо, продължавайте.

Имах чувството, че се досети какво приблизително е станало. Не можеше да не се досети. Всъщност нямаше какво много повече да разказвам.

— Това е странното, докторе, че не помня последния половин час. Съвършено е изчезнал от паметта ми… Припомнил съм си толкова други неща, това не мога.

— Няма нищо чудно — кимна доктор Топалов. — Понякога външните въздействия като че ли не стигат до паметта. Имах такъв случай преди няколко години. При автомобилно произшествие на косъм се разминахме със смъртта. Тия няколко най-страшни мигове изобщо липсват от паметта ми.

Малко по-подробно му разказах за тая безчувственост на спомените, която толкова много потискаше моето самочувствие. И правеше някак нереално и безсмислено възвръщането на самата памет.

Доктор Топалов сериозно се позамисли.

— А как оценявате вашето сегашно емоционално състояние? — запита той най-сетне. — Смятате ли, че реагирате нормално?

— За мен то е съвсем нормално — отвърнах аз. — Но все още като че ли не съм способен на много силни чувства и афектации. Така например и аз преживях едно малко автомобилно премеждие. Но запазих пълно присъствие на духа, не се изплаших особено и сега всичко помня — до последната стотна от секундата.

Моят отговор, изглежда, напълно го задоволи. Той се разходи из кабинета, после седна на малкото кръгло столче до мен.

— Дотук добре. А сега да проверим и самата памет. Спомняте ли си как бяхте облечен в тоя фатален съботен ден?

— Много добре си спомням — отвърнах аз незабавно. — Блейзър и тъмносив панталон. Кафяви мокасини журдан. Много добре си спомням, че ги купих в Марсилия точно срещу тяхната Пасха… Синя риза на много тънки райета…

Доктор Топалов ми зададе още няколко въпроса, които изискваха не само памет, но и добра наблюдателност. И те не ме затрудниха особено.

— Спомняте ли си къде си забравихте ключовете? — запита той накрая.

— Да, сега вече съм напълно сигурен! Забравих ги върху телевизора в хотела. На връзката с ключове имах малка сребърна отварачка, която ми подариха в Ливан. Употребявах я много рядко. Но тогава отворих бутилка кола. Бях много неспокоен и възбуден тоя ден — иначе никога не забравям вещите си.

Сега доктор Топалов изглеждаше напълно удовлетворен.

— Добре, достатъчно! — кимна той. — Трябва да смятаме, че вашата лична памет е напълно възстановена. И навярно е в по-добро състояние, отколкото преди нещастието. Тая сигурност и яснота на спомените у вас е просто удивителна!… Дотук всичко е много добре!

— А кое не е добре?

— Всичко с паметта е нормално. По-добре от нормално. Неведнъж сме говорили — личната памет е основа на човешкото самосъзнание. И все пак не е всичко. Там са още чувствата, за които толкова се тревожите, възгледите, моралът, дори някои навици… По отношение на чувствата науката не е много бъбрива. Третира ги предимно като категории, а не като реални същности. Какво е чувството за собственост например, как е произлязло то, каква е неговата сила и трайност. Или пък суетата?… Знаете ли какво е суета?

— Не знам — отвърнах аз. — И не съм сигурен дали е чувство…

— При всички положения чувствено отношение към нещата и вещите на света. Сами по себе си нещата не могат да бъдат суетни дори когато са създадени да удовлетворяват суетата човешка. Като вашата отварачка например, която напразно се е мандахерцала на връзката с ключове…

— Прав сте — усмихнах се аз. — И не съвсем. Изглежда, че съм бил малко педантичен човек. И досега имам някаква слабост към дреболии.

— И това е някакво чувство или чувствено състояние. Съвременната наука, рационалистична по дух, не зачита особено чувствата. Тя смята по принцип, че чувството е нещо спонтанно, ефимерно и доста лабилно. Ние веднъж говорихме по тоя въпрос. То възниква само по определен външен повод, понякога вътрешен. Както сами разбирате, по тоя начин много сериозно се оспорва наличието на емоционална памет. Но трябва да ви кажа, че вашият случай като че ли повече потвърждава тая теория, отколкото да я отрича.

— Не виждам как — отвърнах аз сдържано.

— Сега ще ви обясня. Смята се, че центровете на разума са в кората на мозъка. По генезис те са сравнително по-нови центрове. Изглежда, че за науката по-нови означава по-съвършени. Обратно — центровете на чувствата се намират в дълбокото подкорие. Теоретически връзката между тях наистина може да се прекъсне. У вас това е станало и практически. Образите на паметта се появяват във вашето съзнание, но връзката с подкорието не може да се осъществи…

Вече го слушах с половин ухо. Тая география на мозъка, пълна с толкова неизвестни, направо ме дразнеше. Пък и не ми се искаше да се съглася с това декласиране на чувствата за сметка на командуващото съзнание.

— Не бива да обръщате прекалено внимание на тая непълноценност на спомените — продължи доктор Топалов. — В известен смисъл това е вашето предимство… Представете си, че от една спокойна и тиха савана изведнъж попаднете в дива джунгла… Ще се уплашите, ще се объркате, ще си загубите истинските ориентации на живота… А мен ми се струва, че маймуната е станала човек именно когато се е появила в саваните. Преди всичко тя е трябвало да се изправи на задните си крака, за да вижда по-далече над високо израслата степна трева… Да разбере по нейното трепкане, че някъде наблизо лъкатуши и приближава кръвожадният тигър…

Докато го слушах, у мен все повече нарастваше и нарастваше тоя жесток въпрос, на който не намирах никакъв свестен отговор: по дяволите, защо хората така безсмислено се плашат от живота и чувството на живота. Та сам от опит бях разбрал, че по своята същина основата на живота е безмерна приятност, неописуемо удовлетворение. И ако все пак има толкова страдания в живота, толкова страшни чувства, толкова бесове, нима хората не разбират, че за това са си виновни самите те, техните общества, а не самият живот… Така мислех, но не зададох гласно моя въпрос. Много добре разбирах, че доктор Топалов не е в състояние да отговори. И той бе човек като всички други. Ето защо се опитах да прекратя някак си тоя безсмислен разговор.

— Доктор Топалов, а сега какво ще ми препоръчате?

Той ме погледна с недоумение.

— Май че се разминахме тоя път!

— Не — защо? Просто се съгласих с вас!… А от сега нататък какво да правя?

— Бих ви препоръчал два месеца пълна почивка! — отвърна той. — Упражнявайте паметта си. Уверявам ви — чувствата, които имате, засега ви са съвсем достатъчни. А след два месеца спокойно ще се върнете на работа.

— Няма да се върна повече на тая работа…

— Защо? — погледна ме той учуден.

— Просто не желая да работя с хора, които не ме разбират. Като знаят толкова много — нека си теглят сами ярема.

— Да, разбирам, те са ви обидили! — измърмори той.

— За да върши човек някоя работа, преди всичко трябва да уважава себе си.

— А какво ще работите?

— Имам си много хубава професия… Ще намеря начини как да я упражнявам.

— Това вече е съвсем друг въпрос — отвърна той с облекчение. — Творческата работа е наистина за предпочитане. Особено за човек като вас… Така на практика ще решите всичките си проблеми.

Успешен завършек на нашия труден разговор. Чувствувах се облекчен. И много по-спокоен. Мораториумът, който доктор Топалов ми бе дал, напълно отговаряше на моето състояние. Човек не може да изгради нищо навън, ако преди това не го изгради в себе си.

* * *

Много горещо лято, непосилно, бих казал. През деня нажежено небе, едва късно през нощта последните му капки пот се стичаха до хоризонта. Нагорещените плочници навън продължаваха да излъчват жега до ранните зори на утрото. Едва тогава заспивах истински — няколко часа сън, слава Богу — почти без сънища. Имах чувството, че Лидия изобщо не спеше — така безчувствена, бездиханна, едва ли не мъртва се спотайваше в леглото си. За две седмици много отслабна, лицето й стана едва ли не костеливо. Можех да говоря само за лицето й, тялото си тя старателно криеше от мен, сякаш бе прокажено. Много рядко успявах да зърна очите й — неизразителни, мрачни очи, съвсем безчувствени. И все пак съзнавах, че не е така. Тоя мрак можеше да означава само ненавист — нищо друго. Истинска човешка, топла, гъста ненавист, която преливаше до носа й. Така упорито бе търсила своя ад, най-сетне го бе намерила. Така мислех. Адът на хората е безкрайно по-страшен от ада на сатаната. Помежду си хората се измъчват много по-изкусно, отколкото със съдействието на дяволите. Разбира се, би могло да бъде и много по-лошо, но тя едва ли го съзнаваше. Какво бих могъл да сторя, ако плачеше, ако се разкайваше, ако молеше за милост и прошка. Едва ли бих издържал.

— Мони, защо не заминеш за някъде? — каза ми тя веднъж. — Ти се измъчваш тук, измъчваш и мен… Иди някъде, почини си…

— Не мога, Лидия — отвърнах аз.

Наистина не можех. Струваше ми се, че на чуждо място ще мисля с чужди мисли.

— Ами тогава да си ида аз! — каза тя внезапно. — Ако искаш — завинаги!… Така не може да се живее, това не е живот, а изтезание.

Ето че бе стигнала до тая мисъл. Понякога и адът може да стане непоносим, не само раят.

— Да, знам — отвърнах аз.

— Или ти нарочно го правиш? За да ме съкрушиш съвсем!

— Избий си тая мисъл от главата! — казах аз. — Сега не мисля за теб, не мисля за никого, освен за себе си. То е мое право.

— Винаги е било твое право! — отвърна тя съкрушено. — Винаги, винаги!

— Може би!… И това не е толкова лошо, колкото предполагаш! От правата произхождат всички задължения!

— Сега вече знам! — отвърна тя неочаквано.

— Нищо не знаеш! — въздъхнах аз. — Казвам ти го за последен път — това, което си мислиш, все едно че не се е случило. Не, не е така, все едно че е станало с друг човек… Или в друг живот. Така че не е там проблемът, проблемът е в самия мен…

Тия мои думи като че ли внезапно я успокоиха, тя малко живна… Все повече се застоявах в кабинета, съвсем прекъснах моите ранни разходки из парка. Пишех много усилено. Отначало записвах всичките си мисли. По-късно разбрах, че е съвсем ненужно — толкова много бяха те и толкова противоречиви. Най-добре беше да записвам само ония мисли, които като жалон водеха към края на моя безкраен път. Да изградя нещо в себе си, което да укрепи поне моята вътрешна сила.

Именно това най-много ме смайваше в моя минал живот — моята вътрешна нестабилност. И понеже не бях в състояние да преценя чувствата, съдех за тях само от фактите и събитията. Не виждах никакъв здрав смисъл в моето поведение, никаква логика, никакво сериозно основание. Странен куриоз — точно тогава, когато съм бил с пълно съзнание, включително и с моето самосъзнание, като че ли съм постъпвал най-безсъзнателно. На какво можеше да се дължи това? Имаше само един разумен отговор — качествата на самото човешко самосъзнание. Как можеш да пътуваш нощем с кораб или с лодка, като виждаш на небето само една звезда — своята собствена. Само своите желания, само своите цели. Къде можеш да стигнеш със своята нещастна лодка, освен при себе си. Разбира се, че ще се въртиш като омагьосан в омагьосаното море.

Да, лодката — там е секретът. Лодка с една звезда и с едно-единствено платно, което на всичко отгоре не можеш и да свалиш при нужда. Всеки силен порив на вятъра просто я обръща в морето, защото навярно е липсвал и здрав кил. И никакъв изход, никакво спасение, освен ако успееш да изгребеш водата от лодката. И в крайна сметка — в какво се превръща животът? Във вечно давене и вечно спасяване, докато съвсем загубиш сили.

Много неща би могла да ми обясни Лидия. През цялото време тя е била най-близо до мен. Но сега вече съзнавах, че е жестоко да я разпитвам, както го бях правил вече няколко пъти. И както още веднъж го направих — като някакъв последен глупак.

— Лидия, искам да те запитам нещо — казах аз. — Христофор знае ли, че съм си възстановил паметта?

Тя ме погледна с недоумение.

— Откъде да знам! Нито съм го чувала, нито съм го виждала!… От тоя проклет ден, в който те заведе на вилата!

— Не е точно така — отвърнах аз. — Преди два-три дни ти го изруга по телефона…

— И какво от това? — запита тя предизвикателно.

— Как — какво? Ами той е разбрал по твоето поведение, че се е случило нещо…

— Какво, като е разбрал? — запита тя презрително. — Нека знае тая свиня, че не можеш да правиш каквото си искаш на тоя свят…

— Да, но аз исках да поговоря с него… Има неща, които само той може да осветли…

Тя ме погледна така, сякаш говореше с малоумен.

— Как можеш да си го помислиш?… Да говориш на равна нога с човека, който… който… — Тя едва не заекна.

— Който — какво?

— Който се е погаврил с теб!… Не с мен, с теб!… Аз съм парцал, с мен може да си изтрие и задника… Но ти… ти…

Лидия се втурна навън и така силно тресна вратата на хола, че целият апартамент се разтрепера. Докато се чудех какво да направя, тя отново се появи на прага. Лицето й бе добило някакъв невероятен тютюнев цвят.

— Слушай, Мони, какво ще ти кажа!… Не знам какви дяволи търсиш в себе си!… Но докато не намериш там своето достойнство, все едно че си нищо!… Досега с това си се отличавал от другите. И ако някога безцеремонно ме изхвърлиш от твоя дом, ще разбера, че си спасен! Сега ясно ли ти е какво искам да ти кажа?

Нищо не й отвърнах. И след малко я чух как хлипа и вие като безумна в своята задушна бонбониера.

* * *

Изминаха още две седмици, без да се случи нищо особено. Само времето внезапно се промени. Една нощ заваля дъжд, така буен, така пороен, сякаш искаше да изличи града от лицето на земята. Небето просто побеля от светкавици, цялата наша солидна сграда се разтърсваше издъно от тътените, готова сякаш всяка секунда да рухне над главите ни. Но на другия ден времето бе спокойно, ясно, тихичко и така прохладно, като че ли бе ранна пролет. Имах чувството, че ще се промени нещо и в живота ми, ще стигне най-сетне до някакъв изход.

Една сутрин по телефона ми се обади Радков, нашият главен юрисконсулт. Поздрави ме много любезно, после каза:

— Другарю главен директор, бихте ли дошли за малко при мен. Много е важно.

Да отида в дирекцията? Тая мисъл ми бе направо противна.

— А защо вие не дойдете при мен?

— Във ваш интерес е, другарю главен директор! — каза много почтително Радков. — Една малка формалност, но без нея не може…

— Добре, ще дойда в десет — отвърнах аз и щракнах слушалката.

Като наближих дирекцията, изругах се безпощадно за моята слабохарактерност. Не биваше, в никой случай не биваше да стъпвам повече в тая сграда, та макар и насън. Чувствувах я така чужда и отвратителна. Кабинетът на юрисконсулта бе на първия етаж, както и моят. Винаги се изкачвах дотам пеша. Сега взех асансьора — така не ми се искаше да срещам никого по пътя си. Радков седеше зад бюрото си — изискан, избръснат, спретнат, както всички юристи от такъв ранг като неговия. Като ме видя, че влизам, той съвсем непринудено стана от мястото си. Усмивката му бе великолепно отработена и шлифована.

— Моля, заповядайте, седнете — покани ме той. — Ще пиете ли едно кафе?

— Не, не — благодаря! — заявих аз решително.

Едва сега забелязах, че има още един човек в стаята. Обикновен, невзрачен човек в доста износен костюм, с напукани черни обувки на краката си, които не смяташе за нужно да поскрие.

— Това е инспектор Кутенков — представи ми го юрисконсултът. — От Застрахователния институт… Дошъл е за малка справка.

Отново го погледнах. Може да е застраховал целия свят, но явно бе забравил да застрахова себе си. Човекът бръкна в чантата си и извади оттам два документа — застрахователна полица и пълномощно. Застраховката за злополука бях сключил преди пет-шест години, а пълномощното бях дал на Лидия преди месец. Като че ли бях предчувствувал нещастието — сега ми се полагаше да получа значителна сума.

— Тия подписи ваши ли са? — попита инспекторът.

— Да, мои — кимнах аз.

— Но те никак не си приличат! — констатира инспекторът, както ми се стори — доста злорадо.

Сам виждах, че наистина не си приличаха. Но и двата бяха мои — спомнях си много добре.

— Към молбата съм приложил медицинско свидетелство — отвърнах аз. — Три месеца бях в пълна амнезия… Как бих могъл да си припомня стария подпис.

По лицето на инспектора се изписа леко огорчение. Неговата служебна бдителност явно бе отишла напразно. Работата свърши с това, че подписах ново пълномощно. Тоя път и двата подписа напълно съвпадаха. Инспекторът се извини неохотно и си отиде.

— Радвам се, другарю главен директор! — усмихна се Радков непринудено. — Значи, скоро ще се върнете при нас?

— Едва ли толкова скоро — отвърнах аз. — Ще трябва да се възстановя напълно, пък тогава ще видим…

Знаех колко точно ще предаде на Камбуров моите думи, така че се постарах да се изразя малко по-предпазливо. Смътно усещах, че не бива прекалено да ги улеснявам, ако вече са си наумили някаква комбинация. И тъкмо се готвех да изляза, той отново ме спря.

— Прощавайте, щях да забравя… Христофор ме помоли да минете край него, ако намерите време.

Само кимнах и излязох навън. И останах нерешително пред вратата. Кабинетът на Христофор бе само на десетина крачки оттук, трябваше незабавно да взема решение. Там е работата, че в тоя момент не ми се взимаше никакво решение — и в двата случая го чувствувах като неприятна принуда. Беше ми съвсем ясно, че Христофор вече знае или поне подозира истината. Все още ми тежаха и яростните думи на Лидия за достойнството. В същото време не можех да се съглася с нейните представи за достойнство. Всичко, което се бе случило през оная страшна нощ, за мен бе колкото понятно, толкова и чуждо… Колкото и неочаквано, толкова и заслужено. Но каквото и да бе то, не можех да се престоря, че нищо не се е случило.

Като влязох в кабинета, Христофор бавно се изправи зад бюрото си. Погледът му бе малко трескав, бърз, насочен право към очите ми. Не очаквах, че така лесно ще се издаде. Смътна, неосъзната радост, облекчение и уплаха — това имаше в погледа му. Но той се овладя почти моментално, усмихна се и измърмори:

— Еее, най-после… Къде се загуби толкова време?

Седнах край бюрото му. Не, не исках още в първия миг между нас да се настани фалшът, да почнем взаимно да се проучваме и проверяваме.

— Не съм се загубил — отвърнах аз. — По-скоро — намерих се.

Сега не му оставаше нищо друго, освен да се държи мъжки.

— Така и очаквах! — кимна той. — И не от днес, и не от вчера. През цялото време бях сигурен, че ще си възстановиш паметта… Ще си припомниш всичко.

— Искам да те предупредя, че не си длъжен да ми даваш никакви обяснения. Имам достатъчно въображение…

Той помълча малко, после каза:

— Нямаш достатъчно въображение!… Колкото и да ти се вижда странно…

— Винаги е така! — кимнах аз. — Никой не търси истини, които по принцип са неприятни… Или пък подронват собственото му самочувствие.

— Може и тъй да е… Но невинаги е най-важното… Там е работата, че човекът крие в себе си неща, които дори не подозира! И понякога те жестоко го изненадват!

— Да, да — знам! — измърморих аз. — Така отново ще стигнем до бесовете…

Той видимо се обърка.

— Нима помниш тоя идиотски разговор?

— А нима ти не го помниш? — попитах аз учудено.

— Може би така е по-добре — кимна той. — Според мен принципът си е принцип. Човешките дела рядко отговарят на неговата душевност. По-скоро те са предназначени да скрият тая душевност.

— Ох, моля ти се — омръзнаха ми тия твои теории! — изпъшках аз.

Христофор ме погледна едва ли не умолително.

— Ако искаш да спра?

— Не, карай, както си знаеш!… Вече сме почнали тоя противен разговор.

Той преглътна така мъчително, че просто ми дожаля за него.

— Карай, карай! — подкрепих го аз.

— Виж какво, Мони… На идеята на злото ние противопоставяме идеята на доброто. Така ли е?… Ами така е, разбира се, това е смисълът на целия човешки морал. Питам те сериозно — а какво да противопоставим на идеята на доброто?

— Защо трябва да се противопоставяме на доброто? — казах аз ядосано. — За да се дразним?

— Не искам да те дразня!… Моля ти се, ако се дразниш, ще престана веднага,

— Ето — дразня се!

Той се облегна назад. Лицето му изглеждаше така безпомощно, че се стреснах. И въпреки това решително станах от мястото си и потеглих към вратата. Може би в това се е криела моята разплата, но в момента не го осъзнавах.

— Почакай! — каза той.

Спрях и се обърнах.

— Там е работата, че аз не исках да ти причиня зло! — каза той. — Някой ден ще го разбереш!… Това е всичко!… Довиждане или сбогом — както ти е угодно!

— Какво искаш да кажеш, нещастнико? — избухнах аз. — Че просто си се пожертвувал, за да ме избавиш от Лидия? Това ли искаш да кажеш?

Той ме погледна с огромно недоумение. Мигновено разбрах, че съм сбъркал.

— Не, моля ти се!… Откъде тая идиотска мисъл? С какво превъзхождам аз Лидия?… И ти с какво я превъзхождаш?… При всички положения тя е по-добра от нас двамата… Ето това исках да ти кажа — на доброто ние можем да противопоставим справедливото. Или пък човешкото — знам ли? И без това съм така объркан.

Върнах се и спокойно седнах на мястото си.

— Продължавай нататък.

— Не желая да се оправдавам, старче! — каза той. — Но не искам да се правя по-черен, отколкото съм… Всички тук знаят, че съм твое творение. Какво съм получил от теб? Бих казал — всичко! Без твоята помощ сега щях да бъда най-обикновено нищожество. Разбира се, не съм бил някакъв търтей на твой гръб. Пред теб тия работи не минават. Отплащал съм се, ако не с друго, то поне с пълна лоялност. И все пак помисли си, старче!… Ти винаги си стоял над мен и аз винаги е трябвало да получавам от тебе нещо или нещичко! Ти си бил силният, ти си бил привилегированият, ти си бил благодетелят!… А каква е разликата между благодетеля и господаря? По принцип — почти никаква!…

— Мислех, че сме били просто приятели — казах аз.

— Да! В твоите очи — да! Но в моите очи, изглежда, че не е било така!… Свят на благодетели не е справедлив свят — това исках да ти кажа. И излиза, че нещо се е затаило в мен… Както у Адам, който е предпочел да напусне рая господен… Сега разбираш ли?

— Да, разбирам! — отговорих сухо.

За пръв път на устните му се появи слаба усмивка. Моят тон, изглежда, го окуражи.

— Наистина постъпих съвсем вулгарно — не споря! И не се извинявам с това, че и двамата бяхме ужасно пияни. Че не можехме да контролираме себе си!… Това, което е било най-отдолу, изведнъж е излязло най-отгоре!… И какво стана, Зевсе?… Ами каквото е ставало с прочутия гръмовержец толкова пъти!… Просто е бил измамен като всеки овчар… Сега доволен ли си?

Лицето му просто сияеше. Истинското му лице. Или човешкото му лице, ако ви харесва повече неговата позиция.

— Напълно съм доволен — отвърнах аз спокойно.

Станах и си отидох.

* * *

Моята жестока мозъчна кутия отново започна да бръмчи неудържимо. Но сега безупречният порядък на мислите не водеше към никъде… Той просто се губеше в безпорядъка на спомените. Отново се оказах в някакъв хаос, от който нямаше никакъв изход. Съмнявах се във всичко и всички. Трудно различавах истината от лъжата. И вече не се учудвах, че хората не могат да анализират и опознават себе си.

Сократе, нещастно добро старче, мислех си понякога нощем. Най-доброто, най-нещастното всред тая кавалкада от сити и самодоволни философи. С глави в облаците, над най-високите Атласки планини, които са виждали мижавите им очи… Кой съм аз? Така е мислил всеки от тях. Ами естествено кой съм? — Аз съм всемогъщата Мисъл!… Аз съм Господарят на Знанието!… Аз съм Повелителят на света, син на Мъдростта, брат на Съдбата!… Защо трябва да опознавам себе си, нека другите опознаят Мен.

Така е мислил дори всеблагият и търпелив Христос.

Смири се, горди човече, мислех си аз понякога. Мислех го в тъмните нещастни нощи, захвърлил одеялото на земята. В моя кабинет, който отново вонеше на цигари и пороци човешки. Смири се, иди като мен в Зоологическата градина. Спри пред оня тъжен павиан с червения задник, който унило манипулира със своето жалко органче. Виждаш ли брънката на носа му? Не е първата брънка. Казват, че първата била в мозъчето на археоптерикса… Сигурно и това не е вярно. Но последната брънка е непременно на твоя нос, друго не може да бъде. Колкото и да се дърпаш, няма да я откачиш!… С дърпане няма да стане. Вслушай се поне веднъж в тая гола човешка кратунка, в гласа на Сократ. Той поне е доказал себе си. Спокойно е изпил чашата с отрова, вместо да се подчини на човешките самоизмами.

Изправи се, нещастни човече, мислех си понякога нощем, захвърлил на пода влажното одеяло. И все пак вярвай в своята мисъл, която някой ден ще те заведе до първоначалното на живота. Защото ти си живот и живот трябва да си останеш, каквито и да са твоите метаморфози. Сократ поне се е опитал да тръгне по тоя път… И докъде е стигнал — ще ме запиташ ти?… Ами доникъде, разбира се. Както и аз сега, макар че съдбата ми даде такъв шанс!…

Ставах неспокоен, отивах до прозореца. Моят прозорец гледа на изток. Само в тая посока като че ли не се виждат никакви планини. Вижда се само далечната линия на хоризонта. Сега там едва-едва се разпуква денят. Лека, начеваща руменина, над нея широк, зеленикав пояс от светлини… Точно в тоя зелен пояс в тоя час, в тая минута на деня свети оная най-прекрасна звезда между звездите, която народът у нас нарича Зорница. Скоро слънцето ще я угаси, но аз все още я виждам. Добро утро, малка Зорнице!… Сигурен съм, че в тоя час, в тая минута на деня те виждам само аз. Не съм по-умен от другите, нито по-чист, нито по-чувствителен! Аз съм само по-нещастен, по-измъчен, това ме е принудило да стана по-рано в тоя час, в тая минута на деня.

Знаете ли какво представлява човешкото самосъзнание? Това същото, което така злощастно бях загубил?… Ами нищо друго, освен една малка вселена. Една монада, макар и съвсем не такава, каквато си я представял Лайбниц. И тя е вселена като всяка друга, подчинява се на Айнщайновите закони. Тя не е плоска вселена и не е стационарна вселена. Тя се огъва. Тя се разбягва. Моята като всички други се огъва под силата на собствената ми гравитация, на моето малко, никакво аз… И сега съвсем е заприличала на вдлъбнато огледало или на малка, сплесната леща — не съм много силен по оптиката. Какво мога да направя с нея? Ами каквото може да стане и по простите закони на физиката. Мога да видя себе си в нейния фокус. Или да подпаля себе си там.

Така е било винаги в нашата огъваща се и разбягваща се вселена.

* * *

Не ходехме никъде, не приемахме никого. Винаги е било така, но тогава всеки от нас е имал своите надежди и илюзии. Никога не сме били гостолюбиви хора, и двамата предпочитахме да живеем със себе си. Това е хубаво донякъде, човек почва да се чувствува свободен и независим. И в същото време е безкрайно опасно. Той почва да поглъща света в себе си. Или да покрива света със себе си — до най-далечните очертания на хоризонта. Ако си силен и ведър човек — това е прекрасно. Светът изведнъж се преобразява по силата на твоето собствено „аз“. Ти заживяваш в радостен свят, какъвто и да е той в действителност. Но ако душата ти е тъжна, потънала в мрак и сенки, за теб вече няма спасение. Светът се затваря, превръща се в мрачна долина на призраци и отчаяние.

Едва сега разбрах каква горчива грешка сме направили, като не бяхме създали деца. Колкото повече деца, толкова по-добре — стига да ги обичаш и да се грижиш за тях. Дори да отъпееш от труд и грижи, все пак си спасен. И това е така, защото преставаш да съществуваш като едноличност. Пък и като личност… Ти се размножаваш така, както се размножават амебите, за които няма ни унищожение, ни смърт. Ако имахме деца, може би нямаше да преживеем в тоя живот нищо страшно.

Лидия все повече отпадаше. Занемари се съвсем, носеше стари рокли, навличаше похабени пеньоари, препасваше се с избелели престилки, мотаеше се с тях по цял ден из къщата като несвястна. Уж все така работеше, но вършеше всичко без желание, с увиснал нос и безучастен поглед. Беше ми така тъжно да я гледам наведена над умивалника, с лице, овлажняло от парата, с невчесани кичурчета коса, залепнали по бузата й.

Все така обядвахме заедно. Обядвахме мълчаливо, без да си говорим, без да се гледаме. Всъщност не аз, тя не ме гледаше. Понякога си мислех: аз ли я бях превърнал в такава жестока човешка пустиня? Или пък това беше нейната мъртва хватка, специално предназначена за мен — да ме смили, да сломи моето съпротивление. Едва ли! Преди всичко тя бе много слаба, за да издържи такава дълга и тежка борба. Платната на нейната лодка се късаха леко като прогнили тюлени завеси… Освен ако… Ами освен ако всичко това е наистина поза, която не й коства никакво сериозно усилие…

И все пак аз се предадох. Или точно предадох моята първа позиция, моите най-предни бруствери. Всъщност те бяха и най-важните, от другите едва ли щях да имам някаква нужда. Вече не можех да мисля. Не можех да ставам нощем и да вися на прозореца, докато утрото поруменее и се появи моята малка, зеленикава надежда. Пък и нейният прозорец бе северен, там мрачините умираха най-късно. Но така или иначе отново се преместих да спя в нейната стая.

Една нощ се събудих от тихо скимтене. В първия миг ми се стори, че е проскимтял Пинки. Моят нещастник имаше такива навици, понякога жалничко скимтеше пред прага на нашата спалня, примолваше ни се за малко обич. Но сега Пинки го нямаше. Ослушах се напрегнато — нищо. В последно време Лидия спеше така безшумно в леглото си, без да диша и без да се движи, сякаш там бе положено не живо тяло, а дървен манекен. Станах много леко, докоснах с края на пръстите си нейните трескави бузи. Съвършено сухи! А може би самият аз бях проскимтял в съня си, може би е проплакала там някъде в дълбините собствената ми душа…

Тая нощ през ума ми минаха моите най-тежки, най-мрачни мисли. Защо живеем?… Има ли някакъв смисъл?… Та животът не удовлетворява нас, удовлетворява самия себе си. Ние не сме господари на живота, както се лъжем. Ние сме негови слуги, дори негови жертви. Непрекъснато трябва да го снабдяваме с гориво, да го придвижваме в пространството, да го съхраняваме във времето. И това не е всичко. Трябва да го регулираме, да го поправяме, да задоволяваме всички негови нужди. И най-страшното е, че трябва да загинем заедно с него, когато дойде часът да се възстанови вечното и неделимото. Най-сетне не издържах, станах на пръсти, тихичко отидох в кабинета си. И останах там, край отворения прозорец, в хладината на нощта, докато най-сетне се появи Зорницата. Не дочаках слънцето да я погаси, върнах се отново в спалнята, пъхнах се под затоплените завивки. Лидия все тъй спеше своя мъртвешки сън.

Ето така я изхитрях, ставах честичко, макар и не всяка нощ. Взимах си моите малки тайм-аути, докато най-сетне веднъж ме спипа.

— Какво правиш тук? — чух зад гърба си.

Обърнах се гузно. Така, както бе тръгнала боса, дори без своите чехлички, стори ми се съвсем дребничка. И уплашена.

— Нищо, мисля си — отвърнах аз.

— За какво мислиш?

— За музика — казах аз. — Така и така си станала. Обясни ми, моля ти се, какво е лад?

— Какво е лад? Ти сериозно ли питаш?

— Напълно сериозно.

— И за какво ти е това?

— Искам да разбера дали музиката наистина съществува извън нас.

Тя ме гледаше с недоумение, устните й леко трепереха.

— Не знам как да ти обясня!… Това е организация на тоновете по височина.

— А какво значи височина?

— Ами това са интервалите между основния тон и другите тонове.

— Ти ми обясняваш думите с думи — отвърнах аз нетърпеливо. — А каква е тая организация? И какви са тия интервали? Отговарят ли на някакви обективни природни стойности?

— Ти се подиграваш с мен — каза тя.

И заплака така неудържимо, че сълзите потекоха като вода по лицето й. Плачеше съвсем права, отпуснала надолу ръце — като дете. Не се срамуваше от сълзите си и нещо повече — сякаш ми ги натрапваше да ги видя. Мъчех се да устоя, едва успявах.

— Нима не разбираш смисъла на моя въпрос? — говорех аз срещу изкривеното от плача лице. — Ако почива на обективни стойности, значи, и самата музика има обективна стойност.

Тя едва се съвзе, погледна ме с някаква последна надежда.

— Да, да — има нещо подобно, струва ми се, че го е открил Питагор… Съзвучието… не мога да мисля, Мони… Как беше?… Съзвучието зависи от дължината на струните. А те пък се изразяват с прости числа…

Гледах я поразен. Нищо не помнех от теорията на числата, макар че я бях изучавал някога. И все пак ясно ми беше, че хармонията зависи от обективни математически зависимости, а не от произволното човешко въображение…

— Слушай сега внима…

— Мони, моля ти се! — прекъсна ме тя разплакана. — Кажи ми, какво да правя?… Много те моля!… Каквото и да е — веднага ще го изпълня. Не искам да се измъчваш, не искам, не искам!…

Гледах я с нарастваща мъка. Какво можех да й отговоря? Нищо!… Нищо, което да ни помогне. И все пак не биваше да я оставя така — по средата на пътя. Тя явно не бе повярвала на моите музикални мъки.

— Виж какво, Лидия, нищо не бива да правиш!… Нещата трябва да се преживеят докрай и… естествено да се наместят…

— И все пак, Мони!… Много те моля!…

— Какво все пак?… Амии… заведи ме на един хубав концерт… Но наистина да бъде хубав.

— Хубав? — трепна тя.

— Да, хубав!… Не дълбок, не силен, не импозантен! А просто хубав, изящен!

Мъчех се поне мъничко да я преместя. И толкова май че успях. Тя вдигна ръце и започна да бърше сълзите си. Не трябваше да губя ни миг повече. Прегърнах я с една ръка през раменете и поведох към спалнята. Тя все още се тресеше в слаби, отмиращи конвулсии… Но какво е конвулсия, питах се аз… Нима смехът не е конвулсия, подигравката не е конвулсия!… И престани, нещастнико! — заповядах си аз. — Опомни се, опомни се поне за миг!

Въведох я в спалнята, грижливо я положих върху нейното легло. Тя остана увесена на шията ми, в сумрака едва лъщеше мокрото й лице.

— Остани за малко при мен! — молеше тя. — Съвсем за малко, докато се успокоя!

Подчиних се мълчаливо. Тя се притискаше в мен, галеше бузата ми. Ръката и тоя път ми се стори необикновено корава. Ами как няма да бъдат корави, нещастнико, като всеки ден пере на ръка твоите хубави френски ризи?

Тоя път Лидия заспа неочаквано бързо. Станах и отново се преместих на леглото.

* * *

Не е важно дали е било инстинкт, порив или размисъл. Важното е, че я преведох по единствената пътека, по която можеше да мине. На другия ден тя ми се видя много по-бодра, макар и все така мълчалива. Смътно усещах, че мълчи, понеже мисли за нещо, а не за нищо. Знаех дори за какво мисли, с пълна, да не кажа с абсолютна сигурност. Тя мислеше каква рокля ще облече на тоя концерт. И как да подготви лицето си за тия, които толкова отдавна не са ни виждали заедно. Но се реши да попита едва към обед.

— Ти наистина ли държиш да отидем на концерт?

— Ами, разбира се! — отвърнах аз оживено. — Нека решим на практика проблемите на теорията.

И това оживление не бе съвсем фалшиво. Наистина исках да попадна в концертна зала. Винаги съм обичал музиката, но никога не съм се замислял за нея. Това ми се виждаше съвсем естествено. Какво значение има колко листенца и колко тичинки има един цвят. Важното е, че е цвят и моята душа го приема като красота. Така си мислех, макар че в моето изкуство математическите пропорции и съотношения играеха огромна роля. Все пак дълбоко в себе си бях убеден, че тия мерки са човешки мерки, че тяхното обективно съществуване е случайно.

А излизаше, че не е точно така. Излизаше, че музиката работи с реална азбука. Това са тоновете, свързани в гами. Всяка гама има своя точна характеристика. И всеки тон своя обективна същност, която може да се мери с обективна мярка, мегахерцове, струва ми се. Та как иначе галактиките ще се превръщат в музика, както споменах веднъж.

В тоя ден, в който отидохме на концерта, преваля слаб студен дъждец — може би първият предвестник на есента. Валя до обед, на слаби пориви, след това облаците се поразкъсаха. Появи се влажно небе, което ту изчезваше, ту отново се появяваше. Но облаците бяха много повече от небето и аз предусещах тяхното мълчаливо тържество. Ето това, което нарочно разказах с думи, може да се превърне в музика. Всеки среден професионалист веднага ще ви назове не само гамата, дори и инструментите.

Най-сетне Лидия се появи на прага на кабинета. Усмихваше се, но в погледа й се усещаше лека уплаха. Тъмна вечерна рокля, навярно най-официалната, която имаше. Дълго до пояса сребърно колие с голям кехлибарен медальон. Около шията нейната прословута семейна лисица. А най-старателно и, бих казал, най-изящно бе сложила грима си — нещо, в което напоследък рядко успяваше.

— Харесвам ли ти?

— Да, разбира се — отвърнах аз без особено въодушевление.

Липсата на въодушевление се дължеше на лисицата главно. Пък и кой ли мъж обича да се показва, на улицата особено, с натруфена жена. Явно трябва да отидем дотам с колата независимо от рисковете на паркирането. Лидия обаче разтълкува посвоему моята резервираност.

— Да сменя обувките, ако искаш?… Тия ме правят много висока.

— Не, не — всичко е наред! — отвърнах аз с леко повишен тон.

Тя отново се усмихна, тоя път с почти детска признателност. Колко лесно е да мачкаш една жена, ако успееш да я извадиш от нейното собствено равновесие. Но през тия дни никога не съм имал, разбира се, подобни желания.

До концертната зала наистина отидохме с колата. Там обаче не беше възможно да се паркира — на всичко отгоре пред входа се бе натрупала доста голяма тълпа. Нахално наврях моята кола между луксозните служебни коли на Външното министерство. После отидохме пеша до залата. Там навалицата бе станала по-голяма, мнозина питаха за билети. Не очаквах в такъв сезон толкова голям интерес, но изглежда, че си заслужаваше. Концертът беше на Виенската филхармония, която се намираше в предсезонно турне в източните държави. Лидия ми се струваше доста въодушевена, макар да криеше вълнението си. Беше слушала веднъж тоя оркестър, и то във Виена, говореше за него като за сън или за приказка. Блъсканицата на входа поизкриви нейната лисица, но все пак влязохме без по-големи премеждия.

— Няма ли да я оставиш на гардероба? — попитах яз предпазливо.

— Какво? — не разбра тя.

— Ами лисицата…

— Ти подиграваш ли се? — попита с укор.

Не беше никаква подигравка, разбира се, а слаба надежда. Като влязохме в салона, тя много леко, почти неусетно се залови за ръкава ми. Много добре разбирах смисъла на тая маневра, но тоя път нямах нищо против независимо от лисицата. Хубава, елегантна жена, нея щяха да забележат, не мен. Местата бяха на десетия ред, до самата пътека. Много хубава позиция, ако човек наистина се интересува от концерти. Докато Лидия купуваше програма, успях да поразгледам залата. Доста много елегантни жени, доста лисици, две от тях сребърни. Въздъхнах с облекчение, спокойно се облегнах назад. Сега оставаше и концертът да бъде хубав.

Лидия вече бе прегледала програмата, аз запитах:

— Как ти се вижда?

— Не знам — отвърна тя озадачена. — Все прочути творби… Но прекалено известни.

— Това лошо ли е?

— Не е лошо, разбира се… И все пак един прочут оркестър трябва да блесне с нещо, което другите не са показвали.

За мен истинската изненада дойде, когато се появи диригентът. Хубаво, смешно старче, розово, добродушно. Публиката го прие с необикновен ентусиазъм. Е, ние сме профани, не е нужно чак толкова да се престараваме! Когато ни се поклони, имах чувството, че безукорният му фрак леко изпука. Изправи се пред оркестъра си, в летен състав навярно, вдигна пръчицата не по-високо от носа си, замахна с нея лекичко, бих казал, небрежно. Но още първите строфи ме накараха да настръхна, дори да се поизправя от удивление. Тоя оркестър сякаш беше съвсем друг и музиката му съвсем друга, макар че не знаех дори какво свирят. Какво значение кой е авторът, не мисли сега за това, слушай! Постройката, която изграждаше пред мен, бе необикновено лека, изящна и точна; всеки детайл се отличаваше с пределна отчетливост и съвършенство… Колоритът, какъв колорит, я не се занасяй!… Цветовете, които полагаше на тая изящна фасада, бяха толкова съвременни и контрастни, с такова усещане за преснота и свежест, че просто се засрамих. Не бих си позволил да оцветя по такъв начин и най-хубавата си съвременна сграда, бих се изплашил. Браво, браво, млади човече, браво, храбрецо, мислех си аз. А старчето никак не се престараваше, сякаш се забавляваше заедно с нас. Сега вече ясно разбирах смисъла на неговите сдържани и все пак отчетливи жестове — именно пределна лекота и естественост.

Когато най-сетне свърши, една едра месеста жена пред мен, фалшиво руса, която сякаш бе сбъркала бюста с плешките си, скочи на крака и френетично заръкопляска. Цялата публика, която очевидно го разбираше, ръкопляскаше като нея. Освен мен. Сега това ми се виждаше абсурдно, все едно да ръкопляскаш, като четеш Стендал например. Старчето се обърна към нас и съвсем леко се поклони. Нито капчица пот по лицето, нищо освен една малка, добродушна усмивка.

— Не ти ли хареса? — попита ме Лидия учудено.

— Напротив, ужасно ми хареса!

Лидия ме гледаше недоверчиво, не знаеше сериозно ли говоря, или се шегувам.

— Наистина не е някакъв необикновен диригент!… Но е ужасно чаровен!

— А това малко ли е? — измърморих аз с едва прикрито раздразнение. — Струва ми се, че изобщо не съм слушал такава музика. Или изпълнение по такъв начин.

— Това беше — Моцарт! — каза тя сериозно. — Не се учудвай, Мони… Музиката невинаги действува по един и същ начин. Понякога сме особено чувствителни към нея, пронизва ни целите, просто до дъното на душата… А друг път слушаш същото изпълнение като някаква гипсова статуя, не може изобщо да стигне до теб, да те погъделичка дори по епидермиса… На мен ми се е случвало няколко пъти.

— А сега?

— О, сега! Сега всичко е ясно. Той наистина е очарователен.

Диригентът отново се появи на пулта. Знаех какво ще свири — Чайковски. Тоя автор познавах най-добре, така че имах повече шанс да проверя себе си. И щом вдигна палката…

Истина е, че съдбата нито бърка, нито нарежда картите, тя само ги раздава. Случайно или не — вдигнах погледа си към балкона. И бях мигновено наказан. Там вдясно, на самата му извивка, съзрях Мина. И тя гледаше към мен, както и аз гледах към нея. Навярно ме бе забелязала мигове преди това, защото лицето й ми се стори много смутено. Просто усетих как сърцето ми изхруска в железните зъби на трошачката. Сами си бяхме виновни ние тримата — така бяхме разбъркали картите. И то трябваше да се случи именно в тая зала, при тая музика, която ме бе обезоръжила докрай.

Веднага разбрах, че с мен се е случило това, което напразно очаквах толкова месеци. Всъщност само черупката бе изчезнала, ядката бе останала невредима. Гола и чувствителна като нерв. Усещах, че треперя вътрешно, съвършено обезсилен. Сега вече знаех, че така съм треперал и през оная нощ, когато угасих лампата и като несвестен тръгнах към леглото. Не е имало друг изход, не е съществувала у мен сила, която би могла да ме спре. Напразно я наричаме разум, никакъв разум не би могъл да спре внезапното чувство. Обикновено и той става мълчалив и покорен съучастник.

С огромно усилие на волята сведох погледа си към побелялата кръгла главичка на диригента. Едва дишах. Музиката минаваше през мен така, както вятърът минава през клоните на дървото. И едва сега ми стана ясно това, което поетите отдавна знаят — не шуми вятърът, шумят листата. Каквито и да са звуците, музиката оживява в самите нас. Можем да направим вятър, но не можем да направим чувство. Никога и при никакви обстоятелства. То би означавало да създадем живота.

Отново успях да уловя себе си едва когато, станал на крака, заръкоплясках. Ръкоплясках като всички други, облещен и развълнуван. Вече нямах никакви задръжки. Както навярно нямаше да ги имам и в бъдеще. Неволно погледнах към Лидия — в тоя миг лицето й ми се стори така извисено, така чисто, както никога не бях го виждал.

— Тоя път беше прекрасно! — каза тя развълнувано.

— Да, да — кимнах аз, страхувах се да не се издам с гласа си.

Пък и думите не ме интересуваха, какво значение имат думите. И те се пълнят и празнят като аптекарските стъкленици. Старчето все тъй се кланяше, снизходително и добродушно, сякаш ни бе поднесъл някаква безвредна и приятна измама. Навярно имаше антракт, хората започнаха да излизат. Лидия ме погледна въпросително.

— Искаш ли да излезем и ние?

С крайчеца на окото си бях съзрял, че и Мина е излязла от ложата.

— Не, не.

— Защо? — трепна тя.

— Нещо не ми е добре — излъгах аз хладнокръвно. — Като станах, ми се зави свят.

Лидия ме погледна много внимателно.

— Наистина си мъничко пребледнял! — каза тя загрижено. — Какво може да бъде?

— Нищо! — отвърнах аз. — Просто съм отвикнал да стоя на такъв въздух.

Изглежда, че това обяснение й се стори напълно задоволително. Усещах смътно, че се бори със себе си. Да ме остави ли сам в това състояние? Или пък да излезе — заради цигарата, заради светското общество.

— Тогава да изляза за малко?

— Върви, върви — отвърнах аз.

Тя тръгна към изхода. В тая рокля и в тия токове изглеждаше много стройна. Почти царствено мина между двете редици на столовете. И изчезна навън. Там хората пушеха, както обикновено, пиеха топла, противна лимонада, жените оглеждаха тоалетите си, клюкарствуваха. След това отново щяха да се върнат тук, за да се възхищават и ръкопляскат. Чувствувах се огорчен и потиснат. В края на краищата не е ли прав моят лекар? Колкото и да изглежда вездесъщо човешкото чувство, не е ли прекалено нетрайно? Но сега не ми се искаше да мисля за това. Въобще не ми се мислеше. Чувствувах се така разместен вътрешно, че едва ли щях да се съвзема скоро.

Стравински. Младият Стравински, тоя, който познавах. Бритън, когото изобщо не бях чувал. И тоя път почти нищо не чух. Имах неблагоразумието отново да погледна към балкона. Тя отново гледаше към мен, макар че тоя път не така прямо и откровено. Сега я виждах много слабо, почти размазано, като малко бяло сияние. Какво бе станало с мен, с очите ми? Като малко сияние, като Андромеда, не истинската, тая, която бе прелъстила Персен, другата, в съзвездието. Колко астрономи я бяха наблюдавали със затаен дъх — като мене. Какво е това всъщност, ефимерна мъглявина? Или пък мощна галактика, кипяща от живот, което означаваше кипяща от чувства. Ясно съзнавах, че трябва незабавно да отместя погледа си. Но нямах сили, нямах сили, докато…

Като последен поздрав Албинони, когото доскоро Лидия въртеше като умопобъркана у дома. Беше ми малко омръзнала тая прекрасна творба. Но това адажио бе съвсем друго, просветлено до най-далечната синя светлина на небето. Изслушах го с притаен дъх. После станах като всички да изпратим с аплодисменти тоя малък стар чаровник. За последен път погледнах към балкона — Мина бе изчезнала.

Тръгнахме си и ние. Едва пристъпвахме в блъсканицата пред изхода. Мъчех се да не поглеждам встрани. Бях сигурен, че е излязла преди мен, и все пак не биваше да рискувам. Отново бях станал притворен, но сега това никак не ме учудваше. Човек трябва да бъде притворен, животът непрекъснато го изисква. Непрекъснато, наистина непрекъснато, дори когато спим и сънуваме. Когато излязохме на улицата, стори ми се, че зърнах някъде в далечината нейната фигура. Нейната коса, походката, която бих могъл да различа сред хиляди. И в същото време усещах, че нещо край мен не е в ред. Нямах вече сили да контролирам себе си, така бе угаснал моят разум. Най-сетне се настанихме в колата. Лидия все тъй мълчеше до мен, все тъй не я поглеждах. Много трудно напъхах ключа за запалване на колата, после въздъхнах от облекчение. Тъкмо мислех, че съм се спасил за тая нощ, и Лидия внезапно кресна:

— Само това не бива да правиш!… Убий ме, смачкай ме, само това не бива да правиш!

— Не те разбирам! — казах аз сухо.

— Много добре ме разбираш!… Аз не съм сляпа. Мислиш, не видях как безсрамно се гледахте.

Отвратително ми беше да лъжа. И все пак трябваше да отклоня някак си тоя разговор. Не беше в ничий интерес, най-малко в нейния.

— Аз ти предложих веднъж да не водим излишни разговори… Рано е, не съм подготвен.

— Не, ти си решил! — възкликна тя дрезгаво. — Но аз няма да се примиря никога!… По-скоро ще убия някого от нас!… Но това няма да стане!…

Тряс!… Ударих на заден ход колата в нещо, в друга кола навярно. Лидия нищо не усети.

— Защо? — попитах мрачно.

Не биваше да й задавам тоя идиотски въпрос, Лидия едва не подскочи на мястото си.

— Как така — защо? Това е срам за мен! Това е позор!

Тя се разплака. По-точно — не плачеше, а сякаш квичеше. Сълзите й не капеха, а хвърчаха към предното стъкло. Много ми беше мъчно за нея, но с какво можех да й помогна? Освен да се обвържа с някое идиотско обещание. Не, не — ще се опитам да не стигна дотам. Или поне не до самата ограда от нова, лъскава бодлива тел.

— Лидия, мога да се досетя какво имаш предвид. Заклевам ти се, такива мисли изобщо не ми са минавали през ума.

Не, не беше лъжа! Нещо много по-лошо — оная вечна измама между хората, онова вечно падение. И все пак не беше лъжа, наистина такива мисли не ми бяха минавали през ума. Лидия ме погледна с някаква налудничава надежда.

— Вярно ли? Не, моля ти се, не защищавам себе си!… Само това да не помислиш!… Но потърси някакъв друг изход. Какъвто и да е… Само това не, то е чудовищно.

Искаше ми се отново да запитам — защо? Защо чудовищно? Но благоразумно замълчах. Най-сетне включих на първа скорост и тръгнах. Отзад се чу хрускащ звук на отпрано. Погледнах Везните — стрелката беше спряла точно на Нула. Нищо повече не можех нито да прибавя, нито да отнема.