Павел Вежинов
Везни (1)

Първа част

Мрак — мрак извън времето и пространството — така обикновено хората си представят всяко несъществуване. Но това е една от най-дребните им заблуди. И мракът е съществуване и където и да сме, каквито и да сме — живи или мъртви, — времето и пространството ще ни мъкнат със себе си, докато самите те съществуват. А дали има нещо извън тях, над тях, под тях — все едно мрак или светлина, — човешкият разум още не е узрял да разбере. Пък и надали ще разбере някога. За съжаление нашата вселена съвсем не е ни първата, ни последната, за да можем да знаем всичко за вселените.

И все пак къде съм бил?… Чувствувам дълбоко, че не бих могъл да започна с познатото — „Когато дойдох в съзнание…“. Преди всичко какво е съзнание? Там е работата, че в това отношение никаква позната дефиниция няма да ни помогне. Така наречените гносеологични проблеми не са проблеми на самото съществуване. Това са проблеми на човека, който се опитва да разбере как всъщност възприема външния свят, как го опосредява в себе си. Все ми се струва, че философите малко са прекалили в това отношение. Историята показва, че обикновеният човек, пък дори и неговите най-далечни прародители почти безпогрешно са се ориентирали в това, което ги заобикаля. Иначе завинаги биха си останали инфузории, жаби, в най-добрия случай маймуни, каквито наистина са били. Така че ще оставим временно това, което нарекохме съзнание, и ще потърсим друго, по-просто начало. Но това ще бъде началото само на нашия разказ. А що се отнася до това проклето и неблагодарно човешко съзнание, ще видим, може би постепенно ще се ориентираме.

И тъй, като отворих очи, най-напред видях светлината. Нищо друго освен светлина, но и тя ми беше напълно достатъчна. Вече различавах света, без да се разграничавам от него. Нещо повече, тая светлина сякаш бликаше от мен самия. Целият бях изпълнен с някаква тиха радост, спокойна и неподвижна като светлината около мен; с някакво дълбоко неосезаемо удовлетворение, с някакво усещане за безмерна пълнота, която няма ни начало, ни край и не е застрашена от нищо. Сега знам, че това именно е смисълът и съдържанието на живота, но тогава не знаех, не ми трябваше да знам, аз просто съществувах. И нямах нужда от нищо друго освен от себе си.

Сега не мога да кажа дали това са били мигове или вечност. Времето все още не съществуваше. Може би така се е родила и Вселената, нашата вселена, в която ние сега живеем. Свикнали сме да мислим, че тогава тя е била напълно мъртва, че животът се е зародил милиарди години по-късно. Но това не е толкова сигурно. Дори да не е била съвсем жива, непременно е съхранявала в себе си паметта за живота. И може би сама се е заслепила от своя първоначален блясък, отнесла го е във вечността. И едва тогава — след цяла вечност! — сам аз започнах да различавам в тая безбрежна светлина предметите. Най-напред видях тавана, все още като бяла блестяща безконечност. Белия глобус на лампата в края на тънка метална тръба. Гладка бяла стена, лишена от всякаква плътност, като граница на моето все още неосъзнато човешко съществуване. Не, все още не бях човек, ни канарче, ни паяк дори. Може би в най-добрия случай някоя инфузория. Много по-късно разбрах, че стената не е била ни бяла, ни гладка. Но това е друг въпрос. И изобщо не бива да се подвеждате от моите сегашни думи: Аз вече различавах предметите, но все още не знаех как те се наричат. Нещо повече — все още не ги разграничавах от себе си. Те съществуваха в мен, в моята неподвижност, бяха част от моето собствено съществуване. И дори не подозирах, че в тоя свят съществува движение. Но все пак съм обърнал главата си малко надясно, както слънчогледът се обръща към слънцето. Това, което видях, ме накара да трепна. Нека го наречем първото малко вълнение, първото движение в душата ми. Отсега нататък мога да забравя всичко, което ми се е случило в живота, никога тоя миг.

И ето какво видях. Голям прозорец в бяла рамка, зад невидимото стъкло клоните на гигантско дърво. Поне така ми се стори в тоя миг — гигантско. Изведнъж сякаш изчезнах в неговото зелено сияние. И то бе обляно в светлина, но тая светлина бе съвсем различна. Тя бе жива. Тя не струеше, а трептеше като плазма — неизмерим, безконечен живот. Листата на дървото бяха плътно зелени, добре изрязани, с лек метален отблясък. Напълно неподвижни и все пак — като светлината — безкрайно живи. Гледах алчно, с неутолима жажда тоя живот, гълтах го ненаситно, както до смърт жадният би гълтал живителната вода. И все пак не бях така тих, радостен и спокоен, както в оная моя вечност. Може би съм бил щастлив, това е нещо друго, нещо съвсем различно. Сега всичко, което виждах, бе извън мен. Сега за пръв път разграничих, без още да съзнавам ясно, моето собствено съществуване. Трябваше да минат много месеци, за да разбера колко страшен е бил тоя миг. Именно той постепенно е образувал в човешкото съзнание зловещата идея за крайност, за прекъснатост и в последна сметка — за смърт. Но тогава бях жив, именно безкрайно жив, без никаква сенчица от идеята за смъртта.

И тук се случи нещо странно, нещо, което едва ли е могло да се опише с обикновени думи. Отнякъде внезапно долетя и кацна върху един от най-близките клони малка черна птица с остро, жълтеникаво клюнче. Това бе най-обикновен кос. Вие навярно често ги виждате из градските паркове, те май че са се преместили да живеят само по градовете. Но едва ли сте обърнали внимание колко съвършена и изящна е в своите простички форми тая незабележима птица. Косът подскочи на клончето, после погледна в стаята, погледна в мен.

Ето това е странното — мигновено и спонтанно си помислих, че и аз съм кос. Тук само думата „помислих“ е доста неточна. Освен ако приемем, че по някакъв подобен начин мислят всички живи същества, включително и дърветата. Важното е това, че виждах себе си като кос и коса като себе си. Но това дори не е странно, по-скоро би трябвало да бъде естествено. Та какво може да си помисли едно животно, като види за пръв път друго животно — едно-единствено в своето съществуване? Там е цялата работа, че тая мисъл или това чувство, или това усещане ме преследваше месеци подред. Особено рано сутрин, когато отварях очи и погледът ми попаднеше във все още тъмните клони на дървото пред моя домашен прозорец. Но моето дърво е друго — едролист, белезникав чинар. И мислите ми сега са напълно човешки мисли. А може би съм наистина кос — мислех си аз. — Толкова малко приличам на другите хора, толкова се различавам от тях. Така мислех, но тия дни са все още много далечни.

Струва ми се, че тук трябва да спра за малко. Някой може да се запита — всъщност защо трябва да се описват подробно такива дреболии. И защо така придирчиво да се анализират. Та това е доста скучно.

Какво мога да отговоря? Нищо!… Това си е ваша мярка, ваш вкус, ваше право на избор. Но ако сте прескочили няколко от по-горните редове, по-добре затворете тая книга… Ще ви бъде трудно и по-нататък, особено пък като влезем в лабиринта. Тогава на всяко разклонение трябва да спирате и да размисляте за посоката. Не е работа, в тоя свят няма време за губене. Има много хубави книги, по-увлекателни и навярно много по-дълбоки и мъдри. Няма нищо страшно, аз не съм професионален писател, та да ви се обидя.

* * *

И тъй, косът погледна отново към мен, трепна с крилете си и отлетя така внезапно, както бе долетял. Почувствувах се огорчен, много огорчен, това бе първото определено и ясно чувство, което се бе появило в душата ми. Много нови неща се бяха появили в душата ми през тия мигове. Моята разграниченост от света преди всичко, движението, което не подозирах, че съществува, самотата, която все още не бях осъзнал. И нещо, което впоследствие се оказа най-важното. С отлитането на коса у мен внезапно бе започнало да тече времето. Моето време. Слава Богу, то все още не цъкаше, неговото първо завъртане бе така бавно, че едва го почувствувах. Навярно до края на тоя разказ ще бъркам чувството с мисленето. Но така беше в действителност. Все още бях съвършено безразличен към времето, все едно че не съществуваше. От всички беди, които ме бяха довели до тая болница, извлякох само една-единствена полза. Именно моето безразличие или моята безчувственост към човешкото време. Но не съм сигурен, че това ще продължи вечно. Кой знае, може би моят часовник ще започне да цъка няколко дни или месеци преди неизбежната смърт. И така гръмко, че ще заглуши всички други човешки часовници. Но едва ли ще се оплача. По-бързо или по-бавно, всеки човешки часовник е длъжен да отброи своето време.

Но в тия мигове много повече ме заинтересува движението. Щом косът литна, значи мога да литна и аз. Дори направих някакво неосъзнато движение и тогава за пръв път усетих моята тежест. Неприятно, сковаващо, бих казал, отвратително чувство. Но не се отчаях веднага, направих нов опит. Тоя път успях да завъртя само главата си, и то почти неусетно. Това, което видях, ме накара да забравя всичко друго. До мен бе седнал човек, жена по-точно. Спомням си, че в първия миг се изплаших. Нищо чудно, всички животни се плашат от човека — и косовете, и морските свинчета дори. Но това трая само мигове. И веднага се превърна в удивление, а удивлението в някакво жадно, неутолимо любопитство. Жената бе много млада, облечена в бяла манта, която сякаш сияеше в своята белота. Но самата тя като че ли не би трябвало да ми направи някакво особено впечатление — руса, почти пепелява коса, малко размити черти на лицето или поне така ги видях с моето непривикнало зрение; деликатни устни, толкова свежи и непокътнати, сякаш току-що бяха започнали да дишат; много сини очи с някакъв неописуем израз, който тогава не успях да разгадая. Не зная дали бе красива. Но това синкаво сияние, което се изливаше от очите й, бе по-силно и по-прекрасно от всякаква светлина. После тя внезапно стана и бързо излезе от стаята.

И тъй, аз не съм кос, аз съм човек. Възвръщах се и се възвръщах към себе си с невъобразима бързина. А метаморфозата се състоеше в това, че внезапно се бяха появили думите. Аз мислех. Аз съм човек, това е болница. Дявол знае какво търся тук, това сега не ме интересуваше. Леглата бяха две, успоредно едно на друго, моето бе по-близко до прозореца. Ако се съди по това, колко старателно са сгънати чистите покривки, второто не бе заето. Много хубаво, дето второто не бе заето, не изпитвах никакво желание да виждам хора. Изобщо чувствувах се малко притеснен в моята човешка метаморфоза. С все сила ми се искаше да се възвърна отново към онова могъщо дърво, което с такава сила ми внушаваше чувството за пълноценност и вечност. Отново погледнах към него, но сега впечатлението ми бе съвсем друго, то бе обикновено, човешко. Дърво като дърво, дъб навярно, макар че наистина бе много мощен. Нещо стегнато имаше в мен, нещо незадоволено. Да, наистина много просто — гладен съм. Гладен съм, леглото ми е кораво, нещо стиска главата ми. Неволно се пипнах, ами да, главата ми здравата е превързана с бинтове, които ми бяха омотали даже шията. Изглежда, че добре съм се наредил някъде, по някакъв начин. Вечността бе отлетяла завинаги, предметите се открояваха все по-ясно, вече усещах натрапчиво всички форми и разстояния. Ако трябва от днешна гледна точка да преценя своето тогавашно състояние, изводът може да бъде само един: да се върнеш в съзнание, да се почувствуваш отново човек не е никакво предимство, дори простичка радост не е.

Прекарах тъй десетина минути в разпокъсан, разсеян размисъл. После вратата се отвори, в стаята влезе нов човек. Без да каже нито дума, той седна на столчето, на което преди малко седеше онова синеоко момиче. Двамата мълчахме и се гледахме, предполагам, и двамата изпитателно. Макар че и той беше облечен в бяла манта, никак не приличаше на лекар. Всъщност доста смешен човек. Малко простовато, ъглесто лице, необикновено дълга шия. Ябълката на глътката му бе покрита с яки, лъскави косми, така че ми бе много трудно да махна оттам своя неучтив поглед. Но той едва ли забеляза това.

— Как се чувствувате? — запита човекът.

— Ами добре — отвърнах аз. И това беше горе-долу истината.

— Нещо да ви боли?

— Не, нищо… — И изведнъж се досетих: — Нещо ме сърби отзад.

Дори се пипнах неволно там, дето ме сърбеше. Неговите умни, добри очи се усмихнаха.

— Ами хубаво е, дето ви сърби отзад — каза той. — Аз съм доктор Топалов, вашият лекар… Доктор Кирил Топалов… А вие знаете ли как се казвате? — запита той внезапно.

В очите му блесна малка искрица, но тогава аз не й обърнах внимание. Повече ме обърка въпросът му. Как се казвам?… Защо да се казвам?… Какво общо има това с нашата работа?

— Не знам — отвърнах аз.

— Помислете си малко… Става дума за вашето име. Аз ви казах моето.

Помислих си малко. Нямах чувство, че съм си забравил името. По-скоро, че никога не съм имал име.

— Не знам — отвърнах аз.

— Добре, ще ви помогна малко… Вие се казвате Симеон Игнатов Балевски… Но се подписвате просто Игнатов… По професия сте архитект, главен директор на „Интерстроежи“… Това говори ли ви нещо?…

— Нищо — отвърнах аз.

— Да, така и очаквах — въздъхна той едва забележимо. — Вие получихте фрактура на черепа. И вследствие на това претърпяхте доста сложна мозъчна операция… Нищо, не се плашете. Скоро всичко ще се оправи.

Да се плаша ли? — помислих аз неспокойно. — Защо трябва пък да се плаша?

— Защо да се плаша? — попитах гласно.

— Няма смисъл, разбира се… Трябва да ви призная, че не ви познавах преди… — Той се запъна.

— Преди какво?

— Ами да кажем — преди нещастието.

— Какво нещастие?

— Когато сте си счупили черепа… Вие сте отишли да инспектирате една ваша постройка… И там сте се подхлъзнали и паднали. Не е кой знае какво да падне човек от втория етаж на една съвременна сграда. Но за беля сте паднали тъкмо върху главата си… Там, дето сега ви сърби. — Той отново се поусмихна. — А знаете ли къде живеете?

— Не знам…

— Бъдете спокоен, и аз не знам… А случайно да си спомняте името на жена си?

— На жена си? — трепнах аз. — Нима съм женен?

— Да, женен… Без деца. Но казват, че жена ви е много красива.

Тук нещо ми щракна.

— Нима не сте я виждали? — запитах аз.

— Не съм — отвърна спокойно той. — Аз имам кабинет в другото крило на болницата… При вас идвам само на прегледи… Както разбрах — току-що сте дошли в съзнание. И навярно още не сте се видели в огледалото. Имате ли представа за вашата възраст?

— Какво беше това — възраст?

— На колко сте години — помогна ми той.

Аз се замислих. Кой знае защо, тоя въпрос ми се видя най-труден. Но той мълчеше и чакаше. Мъчех се да си спомня някое човешко лице, но в главата ми нямаше нищо.

— Добре, според вас аз на колко съм години? — попита той отново.

Погледнах го много внимателно. Но не беше нужно да го гледам кой знае колко дълго.

— Около петдесет и пет — отвърнах аз.

— Браво! — възкликна той искрено зарадван. — Навърших ги преди три месеца… Е, добре, на вас колко си давате? — Погледът му беше изненадващо любопитен.

— Ами около трийсет… — отвърнах аз неуверено.

— Вие сте на четиридесет и шест — каза той и, кой знае защо, гласът му прозвуча доста доволно. — Но правилно отговаряте… Всеки човек в себе си, в своето самочувствие, се смята винаги доста по-млад… Дори бабите и старците, които едва ходят…

Той помисли малко, после запита:

— Знаете ли какво е ръжен?

— Ръжен? — измърморих аз. — Май че нещо, с което се бърка в огъня.

— А топлийка? — побърза той, едва дочакал отговора ми.

— Игла с малка главичка.

— Има ли разлика между топлийка и карфица?

— Сега не мога да кажа!…

— А знаете ли какво значи рудиментарен?

— Зачатъчен — отвърнах аз, без да се замисля.

Той ми зададе още десетина въпроса. Но колкото повече вървях напред, с толкова по-голяма лекота отговарях. Усещах как нещо в главата ми се разпечатва, думите просто бликаха една след друга. И тая лекота ми беше толкова приятна, че аз просто го зяпах в устата от удоволствие.

— Добре, сега ще ви задам един малко по-труден въпрос… Вие сте архитект и навярно ще си спомните. Кой е построил Кьолнската катедрала?

Наистина тоя въпрос не беше толкова лесен. Замислих се малко.

— Тя е строена повече от шестстотин години — отвърнах аз най-сетне. — Според мен с доста посредствени материали… Майсторите са били много добри, но тия, които са давали парите — изрядни скъперници!

— Спомняте ли си все пак някое име?

— Почакайте малко… Ами да — Арнолд, Йоханес, Николаус…

— Чудесно! — за втори път възкликна той.

И беше готов да се облегне доволно назад, но веднага усети, че столчето е без облегалка. Да, да — паметта не е толкова просто нещо. И както много по-късно разбрах, разликата между условните и безусловните рефлекси е много по-тънка, отколкото някои физиолози си мислят.

— Сега мога да ви кажа и диагнозата — обади се отново лекарят. — Вие страдате от амнезия. Знаете ли какво е амнезия?

— Да, знам…

— Но вашият случай е малко по-особен… Вие сте загубили само своята лична памет… Разбира се, това понятие е много условно. За съжаление, съвременната медицина не може да каже нищо определено за мозъчните центрове, които съхраняват тая памет… Преди години се смяташе, че това е хипоталамусът и ретикулите… Сега други смятат, че хипокампусът е център на тая дейност… Лично аз се съмнявам. Изобщо безкрайно е рисковано да се свързват някои процеси или качества на съзнанието с точно определени мозъчни центрове. Толкова рисковано, че, бих казал, недостоверно… Но ето че вие днес ме озадачихте… Трябва да ви кажа, че сте паднали точно върху вашия хипокампус… Там, дето ви сърби…

Не очаквах, че ще го разбера така пълно. И така лесно.

— А да не съм го премазал? — обадих се аз любопитно.

Само любопитно — нищо повече. Все още нямах никакво усещане или чувство за опасност — по-малка или по-голяма, все едно.

— Не, не! — отвърна енергично лекарят. — Лично аз асистирах на вашата операция… Хипокампусът беше, естествено, засегнат при удара. Кости от черепа се бяха забили в него. Но да е премазан или ампутиран — не, не!… А това не е фатално. Според мен мозъчните центрове на паметта си взаимодействуват и подпомагат… Останалата част на вашата памет, тая, която сте придобили опосредено, е в отлично състояние… Аз вярвам, че всичко у вас ще се възстанови такова, каквото е било… Вярвам, да, вярвам… Не мога само да ви определя срокове…

Той погледна часовника си. А това навярно означаваше, че нашият разговор или неговият преглед е свършил. Беше ми мъчно в тоя момент, че ще загубя своя събеседник. Чувствата, които бе възбудил в мен, ги усещах като приятни.

— А мога ли и аз да ви задам няколко малки въпроса?

— Моля, моля — трепна той. — На ваше разположение.

— Как се казва това дърво пред прозореца?…

Той не си направи труда дори да го погледне.

— Това е Куеркус педункулифлора… Летен дъб… Прекрасен екземпляр, единствен в нашия малък парк… Около петдесет-шейсетгодишен, по моя преценка, разбира се… Кой знае как е попаднал тук. И навярно се чувствува малко самотен…

— Едва ли — казах аз. — Той е толкова силен, толкова жив. Най-хилави са гъсто израслите гори…

Нещо особено блесна в погледа му.

— И това ли знаете? — попита той сериозно. — Да, добре, поздравявам ви. Прав сте, разбира се. Всяко същество, за да израсне достатъчно силно, трябва да бъде малко самотно…

Той се изправи, леко усмихнат. Много ясно съзнавах, че тая усмивка не е предназначена за мен. Това бе неговата професионална усмивка, отправена към кой да е пациент. Това леко ме натъжи.

— Преди малко при мен имаше някаква млада жена. С бяла престилка. Знаете ли коя е тя?

— Навярно някоя от медицинските сестри — отвърна той малко разсеяно. — Те ми се обадиха по телефона, че сте дошли в съзнание.

— Да, благодаря. И сега още един последен въпрос… Сутрин ли е, или следобед?

— Вие как мислите?

— Мисля, че е следобед…

— Да, точно така… Четири часът и пет минути. От пет минути горе ме чака един стар, капризен човек…

— Прощавайте, докторе. Мислех си — как ще изкарам до вечерята. Имам чувството, че не съм ял поне от една седмица.

Той отново седна на стола.

— Доста повече!… През това време ви хранехме по изкуствен начин. Сега трябва да се внимава — толкова е отвикнал стомахът ви… Ще започнем с много лека храна.

Той си отиде, като ми кимна още веднъж на изхода. Изведнъж се почувствувах натъжен и самотен. Толкова е приятно да ти задават разни въпроси, да отговаряш на тях с лекота и самочувствие. Е, добре, не бих ли могъл да си задавам въпросите сам? Опитах, но не излезе нищо. Това може да ви се види странно, но така беше. Не бях в състояние да си задам нито един въпрос, нямаше откъде да го взема. Умът ми все още беше съвсем инертен, нямаше свой двигател, своя инициатива. Не приличаше на жив човешки орган, а на безчувствен апарат, който само друг може да пусне в действие. Но в крайна сметка все пак успях да съчиня един въпрос. Коя е жена ми? Каква е тя? Но не можех да си спомня нищо. Съвсем нищо… Това ми се виждаше просто невероятно. Все пак бях разбрал горе-долу от доктор Топалов какво е лична памет. Е, добре, нейното име не може да не съществува в моето съзнание, дошло там по някакви странични пътища. Заедно с още стотици или хиляди имена. Иван Вазов например. Кой е Иван Вазов? Ами това е патриархът на българската литература. Кой е Хосе Марти? Кубински поет и революционер. Клемент Готвалд? Бивш президент на Чехословакия. Но всички тия имена се появяваха у мен, в моето съзнание, някак спонтанно, без да ги предизвикам. Ако можех така спонтанно да извикам нейното име, може би щях да намеря и отговора.

Към шест часа донесоха моята скромна вечеря. Всъщност това бе само една купичка с бульон и съвсем малко парченце сухар. Донесе я една едра жена с грамаден мек бюст, около четиридесетгодишна. И лицето й бе много месесто и необикновено добродушно. Но в първия миг аз просто не я погледнах, цялото ми същество се устреми към храната с такава вътрешна сила, с такава ярост, че за пръв път, откакто бях дошъл в съзнание, аз направо се смаях. Нима в човешката душа няма друг по-силен мотив, по-ярко чувство от нашето отношение към храната? Ако се съди по моето състояние — така изглежда. Когато протегнах ръка към тая малка бяла купичка, върховете на пръстите ми леко трепереха.

— Сега, сега! — усмихна се жената с благата си усмивка. — Ей сегичка ще ви нахраня…

— Вие ще ме нахраните?

— Ами така се полага… Не бива да пипате сам храната. Отде да знам, както сте се настървили, може да глътнете всичко наведнъж.

Права беше, разбира се. Можех да глътна не само бульона, но и самата купичка. Тя се разположи много удобно край мен, втъкна ми в шията една салфетка и внимателно загреба с лъжицата малко от златистата течност. Никога няма да забравя това чувство. Не, не става дума за самия вкус на супата, в първия миг той даже малко ме разочарова. Но това първо усещане за блаженство, когато течността мина през хранопровода, едва ли може да се сравни с нещо друго. А тя не бързаше да ми поднесе втора лъжица.

— Всички се радват! — бъбреше жената. — Радват се, дето сте дошли в съзнание… Да ви кажа право, някои ви бяха отписали… Само доктор Топалов…

— Колко дни бях в безсъзнание? — прекъснах я аз.

— Знам ли колко, не съм ви броила дните и нощите… Но трябва да има две седмици.

Погледнах я стреснат. Първото усещане за уплаха — все още твърде неясно.

— И как ме храниха?

— То си има начини… С преливане в кръвта на биологични смеси, дори с инжекции.

Но аз едва я чух. Две седмици в безсъзнание — това наистина ми се виждаше страшничко.

— Сега търсят жена ви по телефона — продължи тя. — Искат и нея да зарадват, горкичката…

Но и тя не бе виждала жена ми, нито знаеше как се казва. Но продължаваше да ме храни старателно по своите неизвестни за мен предписания. И след всяка лъжица лицето й ставаше все по-добро, бих казал дори, все по-хубаво и по-разнежено. Ако човек ни погледнеше отстрани, би казал, че аз храня нея, а не тя мен. Най-сетне привърши и стана.

— Ще дойда още веднъж днес — каза тя, като ми се усмихваше майчински. Да, наистина майчински, макар че сам аз бях по-възрастният от двамата. — Към осем часа…

И си отиде. Всички си отиваха тук, само аз оставах. След около половин час ме посети медицинската сестра. Едва ли и вие сте виждали по-чисто и по-стерилно същество. Беше така измита, така изкъпана, така великолепно изпрана и изгладена с горещи ютии, че белотата й изглеждаше почти неземна. И все пак ми се стори малко хладна. Или малко високомерна — дори сега ми е трудно да кажа. Погледна ме така спокойно, сякаш не знаеше нищо за съдбата ми. Не ми зададе никакъв въпрос, само забоде в бута ми една инжекция, между впрочем така изкусно, че почти нищо не усетих. И едва тогава благоволи да проговори:

— Аз ще бъда дежурна тая нощ… Нищо няма да правите сам. Особено пък да ставате… Каквото и да ви е нужно — ще ме викате. Ето с това копче…

Тя ми обясни как да си служа с него. И си отиде. И тя си отиде. Но моят ангел-хранител наистина се появи точно в осем часа. Тоя път ми донесе малко преварена, съвършено безсолна изварка. И ми позволи сам да си я изям. Беше много приятна, макар и безвкусна. Към девет часа за последен път се появи сестрата. Поднесе ми емайлираната подлога, после тактично се оттегли към прозореца. Но не успях почти нищо да свърша — толкова нейното присъствие ме бе стегнало вътрешно. Преди да излезе, тя угаси лампата, само чух как щракна външната врата.

Мрак. Така започнахме, струва ми се. Но мрак разреден, топъл и поносим. И все пак сърцето ми лекичко се присви. Едва сега разбрах какво означава за човека видимото присъствие на нещата и вещите. Те го окуражаваха, вдъхваха му чувство за реалност и сигурност. А тия едва забележими контури и сенки в мрака по-скоро ме плашеха. Масичката в ъгъла ми приличаше на звяр, който се е приготвил да скочи. Под второто легло подаваше муцуната си някакъв плъх. Знаех, че не е така — плъхът е навярно моят чехъл. И все пак не бях спокоен. Тогава все още не можех да проникна в моето състояние, но сега знам. Човекът е истински човек само докато свети слънцето. В мрака той става пра-прачовек. Тогава той е готов да се скрие в пещерата, да се покатери в своето наколно жилище, далече от всяка опасност. Така навярно са се породили тия тъмни чувства в него, които все още са тъмни.

За да се окуража малко, започнах да мисля. Какво можех да мисля? Освен отново да се помъча с името на жена ми. Отпуснах се малко, търпеливо зачаках. Сам не знаех каква беля си отварям. Отначало човешките имена се отцеждаха бавно като капки. Крум. Борис. Симеон. Петър, Асен. После започнаха да барабанят леко, докато рукнаха като дъжд. Иван. Боян. Христо. Васил. Тодор. Александър. Александър I. Александър II. Александър III. Къде съм тръгнал по тия мъжки имена, аз търсех женско име, името на жена ми. Амнерис, Агамемнон, чакай, това беше мъж. Лукреция, Агрипина, Жозефина, Клеопатра? По-добре български имена, но не ми идваше нито едно. Мила ми Иванке. Добре. Иванка, Драганка, Виолета, Цвета, Ирина, Комбина. Трябваше да ги произнасям много по-бавно, за да има време да направя връзката. Но не можех по-бавно, те просто чаткаха като сухи печати, които не оставят никаква следа. Исках да спра, да се успокоя, но моят вътрешен автомат тракаше безпощадно. Не знаех как да го спра, не познавах механизмите на тоя проклет мозъчен апарат. Лили, Вили, Люси, Пуси. Глупости. Но колелото продължаваше да се върти. Нина, Мина, Здравка, Буда, Рада, Бистра. Бистра Нанева. Коя беше тая Бистра Нанева? Струва ми се, някаква архитектка или скулпторка. Разбира се, че е скулпторка… Да, сега работи в Париж.

Едва призори като че ли стигнах до нещо. И изведнъж се успокоих и заспах. Това малко чудовище, затворено в черепната кутия, можеше да се успокои само след като постигне целта си.

* * *

На сутринта в моята болнична стая влезе нова медицинска сестра. И тя изглеждаше свежа, току-що изкъпана и изгладена, но за разлика от снощната ми се стори някак по-светла и приветлива, с малко крива, но много сладка усмивка.

— Добро утро, другарю Балевски, как се чувствувате? — попита тя така свойски, сякаш се бяхме виждали седмици наред.

— Ами добре — отвърнах аз доста сънливо.

Тя ми напъха някакъв термометър под мишницата. Докосването на хладната ръчичка бе много приятно.

— След малко ще ви вземат кръв. Нали не се плашите?

— Плаша се — отвърнах аз.

— Не вярвам!… Такъв мъж като вас!

И тя се приготви да излезе. Трябваше да я спра поне за малко.

— Извинете, колко медицински сестри има в нашето отделение?

— Шест — отвърна тя. — Коя ви трябва?

Аз й описах тая млада жена, която бях видял за пръв път, когато дойдох в съзнание. Тя се позамисли.

— Не, тя не беше сестра… А някоя от вашите посетителки.

— Сигурна ли сте?

— Да, разбира се… Именно тя ни съобщи, че сте дошли в съзнание.

Отново останах сам в стаята, доста озадачен. Но ако е била моя посетителка, защо си е отишла така внезапно. Би трябвало да остане, да поговори с мен. Или най-малкото да ме поздрави с моето избавление. Защо е изчезнала така странно, така необяснимо? Потънах в догадки. А на всичко отгоре мисълта ми работеше свежо и чисто. Беше много приятно да имаш такава хубава и точна мисъл в главата си.

За закуска ми донесоха кашица с грис. Доста добра чинийка. Но сега казвам, че това е било кашица с грис, тогава не знаех. Излапах я за броени секунди, после оставих чинийката и се огледах свирепо. Под другото легло наистина се подаваше носът на син, плъстен чехъл. Ако не беше чехъл, ако беше зайче например, бях готов да се нахвърлям върху него като хищник. Такава алчност, такъв бяс за храна усещах в себе си, по-точно в дълбините на моето тяло. В най-дълбоките, най-скритите дълбини на плътта ми. Тогава си мислех, че тоя неистов глад ще остане у мен завинаги. Но се излъгах. След един месец, когато вече бях у дома, започнах да ям колкото едно пиле. И то предимно вегетарианска храна.

После дойде момичето с малката сладка усмивка, за да си прибере термометъра. Изглеждаше още по-весела и дружелюбна. След това си отиде със своето снопче термометри в ръка. Дори се пообърна на прага и спря за малко.

— Сега ще ви пратя бръснар — каза тя. — Стига сте плашили хората с тая четина.

Отново сладка усмивчица и си отиде. Във всяка стая ли се усмихва така хубаво? Беше ми неприятно дори да си го помисля. Към десет най-сетне пристигна доктор Топалов. Седна край мен, пипна небрежно пулса ми, доволно измърмори:

— Имате бистър поглед… Спомнихте ли си нещичко?

— Да, докторе — казах аз гордо. — Името на жена ми… Тя се казва Лидия.

Той ме погледна изненадан. Стана нужда подробно да му разкажа за моята първа, толкова неспокойна нощ. Изглежда, че моят разказ много му хареса.

— Улучили сте много хубав метод. Но не бива да прекалявате, особено в началото. Колкото по-спокоен сте, толкова по-добре.

Той говореше малко шеговито, това ме учуди.

— Това ли е всичко?

— Струва ми се, че е завършила балетна школа — казах аз. — Но не съм много сигурен.

За съжаление той не можеше нито да го потвърди, нито да го опровергае — просто не познаваше Лидия.

— Сънувахте ли тая нощ нещо? — запита отново той.

Да съм сънувал? Знаех думата, но много трудно си припомних какво означава тя. Лекарят се опита да ми помогне, но не съм сигурен, че го разбрах докрай.

— Не, не съм сънувал… Все едно че влизам в някаква черна дупка, и като му дойде времето, излизам оттам…

— Постепенно?… Или изведнъж?…

— Просто отварям капака и излизам…

— Много ми се искаше да сте сънували нещо — призна си той огорчен. — Когато извършим стомашна операция, да речем, ние чакаме пациентът да пръдне… Пръдне ли, значи, спасен е. Организмът е поел своите вътрешни биологични ритми и функции. При операция като вашата бих предпочел да сте сънували нещичко, каквото и да е. Макар че съвсем не ми е безразлично какво ще бъде.

— И все пак какво общо има с пръднята? — запитах аз.

— Има, разбира се. Според науката сънят е много съществена функция на мозъка. А според мен — едно от най-големите чудеса на живота. И именно сънят е онзи лекар-хигиенист, който изхвърля от складовете на съзнанието всичко, което подлежи на разваляне. И го изгаря нощем. Но защо нощем? Ето там е цялата работа. Защото нощем господарят му спи и не може да му попречи. Кой господар обича да му шетат тайно из къщата, да се разпореждат с неговите най-скрити вещи. Сънят слага всички тия неща на кладата, после драсва клечка кибрит… И ето огънят пламва, понасят се облаци от пламък и дим, в които всичко се смесва по някакъв фантастичен начин… Това ние наричаме сънища.

Тия неща могат да ви се сторят обикновени и банални, но аз ги слушах с нарастващ интерес. Той търсеше да постигне в мен нещо, което все още не разбирах. Водеше ме по пътища, които не ми бяха познати. Колкото и да е странно, обикновеният човек много по-лесно може да си представи едно раздвоено съзнание, отколкото едно непълно съзнание. Навярно лекарят се стремеше точно към това — да ми даде някаква представа за това, което ми липсваше. Но едва ли успяваше и едва ли разчиташе само на себе си.

Най-сетне свършихме. Той се замисли.

— Имате ли някакво желание?

— Ами да, разбира се! — възкликнах аз. — Може ли да ми се увеличи малко храната… Аз съм непрекъснато гладен… Гладен съм като звяр.

Той се усмихна. Усмивката му беше съчувствена и добродушна.

— Не сте толкова гладен, колкото си мислите — отвърна той. — Ние ви хранехме по изкуствен начин. Но според мен напълно достатъчно. Вашият организъм имаше почти всичко, което му е нужно. Сега въпросът е: кой си прави с вас тая лоша шега? Стомахът, който усеща себе си празен? Или мозъкът, който е свикнал да получава от него определени импулси или сигнали? За вас това е без никакво значение — важното е, че сте гладен и това усещане ви е непоносимо. Лично аз смятам, че в тоя случай е виновен мозъкът. Той се самоиндуцира и все по-властно почва да крещи за нуждите на организма. Стомахът от своя страна се навива от неговите измишльотини, усилва своята перисталтика. Това ние наричаме обратна връзка. Ще ви кажа, че много малко физиолози и невролози вярват в нея…

Колкото и да е странно, аз го разбрах превъзходно. Но не разбрах защо това би могло да се оспори. Не намирах никаква логика. Всеки най-обикновен телефон може да дава сигнал и да приема сигнал. Аз му казах моето съображение. Той ме изслуша малко снизходително и се усмихна.

— Проблемът не е толкова прост, колкото изглежда на пръв поглед. Кое всъщност е физиологично, кое психично дори Господ не може да каже.

И скоро след това си отиде. Бръснарят дойде едва след час. Всъщност оказа се не бръснар, а бръснарка — дребна женица с големи кротки очи на крава. Беше ми някак неудобно да бъда обръснат от една крава, но нямаше къде да мърдам. Работеше така внимателно, така бавно — косъм за косъм, — че едва ли можеше да обръсне повече от трима-четирима души на ден. Така си обясних и нейното голямо закъснение. След като най-сетне свърши своята работа, тя се оттегли две крачки назад и ме погледна доволно.

— Да, стана човек от вас!… Друго е като пипне женска ръка.

— Имате ли огледало?…

— Разбира се! — каза тя. — Може ли без огледало…

И ми донесе неголямо метално огледало с дръжка. На задната му страна бе монтиран фабрично портретът на хубав млад мъж с елегантна брадичка. Много по-късно разбрах, че това е бил Николай Гяуров. Но тогава се погледнах малко небрежно в това женско огледало и едва не го изпуснах от ръката си — толкова бях изненадан. Наистина не очаквах такова силно, бих казал, непонятно изживяване. Всеки обикновен човек е свикнал да вижда себе си или по-точно своето отражение, от дете. Той е свикнал с тоя образ, с неговите промени, той просто се е вживял в него. И би могъл да разпознае себе си, стига да може да ги погледне отвън. А аз се видях изведнъж и внезапно — като възрастен. Едро, неприятно лице, доста мършаво, с две дълбоки надлъжни бръчки по бузите. Малко зловещо на вид. И най-главното — съвършено чуждо лице, което нищо не ми подсказваше. Едър нос, дълги корави устни. Някакъв особен, неочакван израз на власт и сила. Наистина ли ги имах?… Не, в никакъв случай!… Бледата представа, която имах за себе си, подсказваше поне малко вътрешна деликатност. И известна интелигентност, по дяволите, известно достойнство, щом съм главен директор. Тоя човек не само че ми беше съвършено чужд. Но той ми беше и неприятен на всичко отгоре.

В тоя вид ме завари медицинската сестра, която бе влязла за нещо.

— Какво ви е, защо сте толкова мрачен? — запита тя малко загрижело. — Да не ви е лошо?

— А, не — нищо — измърморих аз. — Но току-що се видях в огледалото.

— И не се харесахте?

— Не, никак…

Ако се беше разсмяла, щях изведнъж да се успокоя. Щях да приема като комплимент нейния смях. Но тя ми заговори така сериозно, сякаш говореше с някакво капризно дете.

— Не мислете такива глупости!… Казвам ви съвсем сериозно — вие сте хубав и представителен мъж. И елегантен на всичко отгоре.

— Това пък откъде знаете?

— Ами хората са ви срещали — когато сте били здрав. Не казват, че сте конте, разбира се, това не би ви приличало. Но — много изискан. Та вие често ходите в чужбина, навярно знаете какво да си купите…

О, благословен, тих дъждец, който се лееше освежително върху строшената ми глава.

— Пък и да не говоря каква слава ви се носи! — прибави тя внезапно.

— Каква слава? — погледнах я с надежда аз…

— Ами каква!… То се знае каква!

И отново ме дари със своята кривичка сладка усмивка. Едва не си затворих очите от удоволствие. Боже, колко глупави стават мъжете, като си загубят паметта. Сякаш си загубват акъла…

— Хайде, поспете малко, поспете… Сутрин се спи най-сладко. Следобед тук ще огрее слънцето, ще ви стане горещо…

Наистина съм заспал. Събудих се така внезапно, сякаш някой ме бе ощипал по носа. Събудих се неспокоен. До мен седеше жена и гледаше замислено през прозореца. Кой знае защо, в първия миг си помислих, че е майка ми. Все още не можех да свикна с моята възраст. Сега я гледах малко уплашено — от долу на горе. Не, каква майка — това са глупости. Наистина не беше млада жена, но и стара не беше. Удължено лице, силно мургаво, изпосталяло, страшничко май, с израз на спотаена мъка. Но много стройна фигура, едва сега забелязах това. Дори така — както бе седнала на ниското столче — изглеждаше доста висока. Плетена блузка, много едро изплетена, така че под нея прозираше цялото й бельо. Малък, почти девически бюст. Притаих дъх в някаква неясна уплаха, в някакво тъмно, непонятно вълнение. Каква е тая странна жена, какво търси край мен.

В тоя момент тя сведе глава и погледна право в мен, право в лицето ми. Много красиви очи, макар и доста дълбоко поставени в кухините на черепа. Страстни очи. Но не знам защо, стори ми се, че на самото им дъно се бе притаила едва забележима тревога. Тревога или уплаха, не ми бе съвсем ясно.

— Аз съм Лидия — каза тя.

Гласът й прозвуча съвсем спокойно. Но понеже лежах все така безчувствен на мястото, тя добави, тоя път малко по-настойчиво:

— Аз съм жена ти…

Целият се разтърсих. Никога, никога един обикновен човек не може да си представи каква огромна власт и сила се съдържа в тая похабена дума. Наистина ли е тя? Нима може да бъде толкова… толкова възрастна преди всичко, пък и толкова различна. Представях си я дребничка, светла, с малко скъсен нос, с тънки веждички, с бретон. Сам не знам как бях съставил в себе си точно такъв образ. Но какъв друг? Какъв друг за моята тиха, равна и спокойна душа. Нима тоя бронзов идол е наистина жена ми, моята жена? Тогава аз какъв съм?

— Знам всичко за теб — продължи тя със същия сдържан, прекалено спокоен глас. — Казаха ми да не те тревожа… Няма да те тревожа, няма за какво да те тревожа…

Едва сега поех малко въздух.

— Прощавай, Лидия — отвърнах аз. — Трябваше да се досетя, разбира се. Но като отворих очи…

— Видях ти се малко възрастна? — прекъсна ме тя с едва доловима горчивина. — Аз наистина не съм млада, миличък. Между нас има само две години разлика.

— Друго исках да кажа… Просто смятах, че си много по-обикновена… Като всяка съпруга.

— Ти никога не би се оженил за една обикновена жена — поусмихна се тя, но усмивката й беше малко посърнала. — Всички твои неща са били винаги най-хубави… Като момиче аз наистина бях много красива.

— Ти и сега си много красива — отвърнах аз.

Навярно наистина съм го мислил. Тогава не можех да лъжа. Все още не знаех, че има и лъжи на тоя свят.

— И твоят дом е много хубав — продължи тя. — Хубава улица, хубав етаж, хубав апартамент… И самата сграда е много хубава, защото е построена по твой проект… И у нас е много хубаво. Ти всичко обзаведе сам, по свой вкус… Защото имаш хубав вкус, разбира се, такава ти е професията. Всичко у дома е по твой вкус, освен самата аз може би. — Тя храбро се поусмихна.

Не знаех дали говори сериозно, или мъничко се шегува.

— И какво още? — попитах аз в нейния тон.

— Хубави картини, малко, но много хубави. Хубав мокет, много хубаво куче — тя изведнъж се стресна, лицето и лекичко побледня. — Мони, трябва да ти кажа истината, Пинки изчезна…

— Какъв Пинки?

— Твоето куче!… Изчезна в същия ден, в който се случи и това нещастие с теб. Не изчезна, а просто избяга… В същия час, може би в същата минута. Ние бяхме двамата в хола с Пинки. Изведнъж той стана неспокоен, започна да ръмжи, както си дремеше. Изведнъж скочи, започна да лае силно, отчаяно!… Аз просто се стреснах — какво му стана? Обиколи хола като побеснял, после се втурна към антрето. И аз след него, разбира се. Пинки все тъй лаеше ужасен и дращеше с нокти по външната врата. Кой знае какъв дявол ме накара да му отворя. Просто ми дожаля за него. Той се впусна като луд по стълбите… И изчезна, до днес го няма…

Тя млъкна отчаяна. Видът й беше такъв, сякаш всеки миг можех да стана от леглото и да й завъртя два плесника.

— Към колко часа беше това?

— Към шест и половина… Към седем и половина ми се обадиха от Банкя какво е станало с теб…

— Разкажи ми нещо повече, Лидия!

— За Пинки?

— Не, за тоя ден.

През тия минути нейното лице някак неусетно се бе просветлило, станало бе много по-свежо, много по-младо. Сега то отново помръкна. Доста дълго мисли, после внезапно каза:

— Мони, ти не се прибра предната нощ… В петък срещу събота…

— Без да ти се обадя?

Очаквах с напрежение нейния отговор. Тя сякаш се поколеба за миг, но отговорът й прозвуча съвсем категорично.

— Без да ми се обадиш…

— Това за пръв път ли се случваше?

— Не за пръв път… Всъщност за втори… Но не ми се иска сега да говоря за това.

— Добре, карай нататък.

— Всъщност няма нищо особено. В събота сутринта си отишъл в дирекцията, макар че събота за вас е почивен ден.

— Какво значи почивен ден?…

— Ние имаме петдневна работна седмица, събота и неделя не се работи… В дирекцията си останал до четири часа, без да обядваш… След това си излязъл… Към шест часа си пристигнал на постройката в Банкя…

— Каква е тая постройка?…

— Лятна резиденция на едно посолство. На западногерманското май. Проектът е твой, ти много се интересуваше как ще го реализират… Но какво е станало там — не знам. Не исках да питам, много тежко беше за мен да се интересувам…

— Лидия, да не сме се скарали нещо предния ден? — попитах аз.

— Не, Мони, не — отвърна тя уморено. — Разбира се, във всяко семейство има дребни кавги и дрязги… Но няколко месеца преди това с нас не се бе случвало нищо лошо… Или нищо неприятно.

Безсмислено беше да я разпитвам повече. От нея нищо нямаше да науча. И побързах да сменя темата, повече от страх да не попадна на нещо, което точно сега не бих желал да чуя.

— Какво исках да те питам? А, да — живи ли са моите родители?

— Само майка ти е жива… Тя си живее на село, заедно със сестра ти. И сестра ти работи там, тя е ветеринарна лекарка… Ти си ми казвал, че живеят добре, нямат нужда от нищо…

— Виждала ли си ги?

— Да, разбира се… Но не идват много често у нас. Майка ти е вече много стара, не й се пътува… А сестра ти…

Тя се позапъна и спря.

— А сестра ми?

— Сестра ти май много не ме харесва. Никоя сестра няма да ме хареса. Сестра ти навярно би желала да имаш работлива, делова, практична жена… И най-важното — жена с професия… И сигурно е била права, на теб ти трябваше именно такава жена…

— Нима ти нямаш професия?

— Завърших балетно училище, след това школа… Но като се оженихме, ти не ми даде да продължа.

— Защо? — попитах аз искрено учуден.

— Не знам защо, миличък… Ти знаеш. Или по-точно ти знаеше. Може би си искал да имаш жена само за вкъщи… А може би не си вярвал, че имам талант, че имам призвание, което е по-важно… И навярно си бил прав, щом съм могла да се откажа така лесно… Или така лекомислено.

— Кое от двете?

— По-скоро второто… Човек, който няма истинско призвание в живота, може да стане жертва на всичко… А човек, който е имал призвание, а по някакъв начин го е погубил, непременно ще стане жертва…

Не, не беше лошо казано. Много ми се искаше да продължа тоя разговор. Току-що бях отворил очи за света, искаше ми се да знам всичко. Но главно исках да знам всичко за себе си. Все още не разбирах колко опасно може да бъде това знание. Но замълчах. Усещах някаква умора в гласа й или може би някаква едва доловима съпротива. Тя не ходеше в нашия общ дом като в свой дом. Навярно там нещо ни бе разделило. Може би нищо не ни бе разделило, но поне така ми се струваше. Не исках да я насилвам, това бе чуждо на душата ми. Тя мълчеше. И аз мълчах. За нея навярно това мълчание бе естествено. Или поне в реда на нашите всекидневни отношения. Но аз се чувствувах леко потиснат. Или отдалечен и различен. Тогава все още не разбирах точния смисъл на човешките думи.

Доста дълго мълчахме. Сега моето вътрешно желание бе да си отиде. Не е естествено един мъж да лежи немощен и обезсилен върху някакво чуждо болнично легло. И друг да виси над главата му. И тя наистина си отиде, скоро след това. Преди да стане от стола, Лидия се наведе и ме целуна по бузата. Лъхна ме дъх на силен и натрапчив парфюм, смесен с дъха на цигари и още някакъв много познат, но неразличим. Преди да затвори вратата, тя отново ме погледна, малко скрито, както ми се стори, или малко случайно. Но именно тоя кратък поглед ме разтърси за втори път през тоя ден. В него имаше надежда може би или отчаяние, или отчаяна надежда — не знам, не знам какво, пък и не исках да знам. Просто се обърнах на дясната страна и потопих погледа си в зеленото спокойствие на клоните. Все още бях много потиснат, усещах дълбоко в мен как вътрешният часовник отмерва тежко и строго секундите и минутите. После тия удари започнаха постепенно да заглъхват, докато съвсем изчезнаха. Докато напълно и сякаш завинаги се потопих в тяхната неизмерима и щастлива вечност.

* * *

След това Лидия започна да идва в болницата всеки ден, обикновено към пет часа. Вече за нищо не я разпитвах, оставях я да говори сама. Отначало говореше съвсем малко, но постепенно се поотпусна. Усещах как се съвзема в себе си, как става все по-отворена, по-ведра. И все по-светла — такава, каквато я виждах в себе си, преди да я зърнат очите ми. Странно как бързо изчезна и онова неприятно първо чувство, че сме различни по възраст, че е много, много по-стара от мен. Сега тя беше жена като всяка друга, или по-точно такава, каквато трябва да бъде всяка съпруга. Може би съм бил прекалено чувствителен през онзи пръв ден. Пък сега си имах и друга, много по-тежка грижа. Аз се учех да ходя.

Да, така беше — аз се учех да ходя. Никога не можех да си представя, че това е толкова трудно. И не разбирах защо. Пък и доктор Топалов не разбираше или пък не искаше да ми каже. Но не можех да ходя, просто нямах крака, или по-точно колене нямах. Понякога успявах все пак да направя няколко микроскопични крачки, но изведнъж коленете ми сякаш изчезваха и аз се свличах на пода, изпълнен с отчаяние и уплаха. Почувствувах, че и доктор Топалов сериозно се разтревожи. Направиха ми цяла серия електрограми, навярно съвсем безсмислени. След това започнаха различни масажи и процедури — понякога прекарвах с часове във физиологичния кабинет. Съвсем нищожен напредък. Пък и всички проби бяха съвсем нормални — състоянието на всички вътрешни системи и органи, на всички рефлекси не показваше почти никакви отклонения. И въпреки това едва успявах с цената на огромни усилия да стигна до прозореца.

Не знам дали не се лъжа, но накрая като че ли сам преодолях болестта. Или по-точно, преодолявах я при всеки отделен случай с огромни усилия на волята. Щом коленете ми започнаха да се топят като восък, напрягах всичките си душевни сили, просто им заповядах да оживеят. И усещах как постепенно се вкоравяват, за да устоят на тежестта. Доктор Топалов внимателно и мълчаливо следеше моите усилия. Не знам дали вярваше, или не вярваше в тях. Но явно ме поощряваше да ги върша. Щом само дяволът и богът могат да ни помогнат, нека ги оставим на мира да помагат, както си знаят. Но накрая проходих.

Никога няма да забравя моята първа дълга разходка. Направих я съвсем сам, без ничия помощ, без патерици, дори без бастун. Преминах през целия болничен коридор — от единия му край до другия. И не изразходвах дори половината душевни сили, както в досегашните случаи. На края на коридора, близо до медицинския кантар за всеобщо услужване, имаше голямо стенно огледало. Огледах се в него едва ли не в позата победил гладиатор. И веднага трябваше да се смиря. От огледалото ме гледаше висок, мършав човек, късо остриган, с изнурено, бих казал, нещастно лице. Леко клепналите уши му придаваха още по-злополучен вид. А пижамата с къси крачоли и ръкави — още по-окаян. Но това наистина бях аз — точно такъв, какъвто съм и в действителност. И какъвто е в действителност всеки човек. Трябва най-напред хубаво да му оскубем перушината, за да разберем какъв е той всъщност.

Хранех се все по-добре. Макар че порциите бяха съвсем достатъчни за всеки нормален, здрав човек, Лидия ми носеше храна и отвън. И със затаено задоволство, с обожание дори наблюдаваше как гълтам като грамадно овчарско куче нейните котлетчета и палачинки. Особено палачинките, намазани с чудесен ягодов конфитюр. След всеки изминат ден моето самочувствие все повече набъбваше. И обратно — Лидия ставаше все по-смирена. Тоя закон на скачените съдове навярно ви е добре известен. Но аз в никой случай не се гордеех с моята власт. Тая власт не ми трябваше. Навярно смиреният човек е по-щастлив от тоя, който непрекъснато се вслушва в гласовете на своите желания. И подчиненият е по-свободен от тоя, който ръководи неговия живот. Тая мисъл ще ви се види навярно доста консервативна. И такава си е всъщност. Но в случая не е виновна мисълта, животът е виновен. Пък и нямам право да обобщавам, аз съдех за всичко главно по себе си.

— Разкажи ми нещо — казах аз веднъж. — Каквото и да е?

Но тя бе загубила до най-голяма степен това, което наричаме инициатива. Не беше оная жена, която се опитваше да ме преценява и съди.

— Какво например?

— Ами например — какъв архитект съм аз?… Добър?… Лош?… Кадърен — некадърен?

Тя веднага усети, че се глезя вътрешно. Как тъй — некадърен? Некадърен човек може ли да се изкачи така бързо по обществената и служебна йерархия. Въпреки това лицето й светна.

— О, всички казват, че ти си отличен архитект… Изобщо един от най-добрите.

Кой знае защо, това ми се стори малко. Един от най-добрите. Не исках да бъда един от най-добрите.

— Остави какво говорят. Кажи ми ти какво мислиш.

Навярно бе усетила моето вътрешно желание.

— Аз смятам, че си най-добрият… Така смята и Христофор.

— Кой е тоя Христофор?…

— Твоят пръв заместник в дирекцията.

— Ами какво искаш от моя пръв заместник!…

— Не, не — така е! — отвърна тя убедено. — Непременно е така, макар че не разбирам много от архитектура… И все пак не си направил кой знае колко сгради… Може би защото си прекалено придирчив…

Замислих се малко.

— Това ли е истинската причина?… Или има и някаква друга?

— Каква например?

— Ами например най-обикновения човешки мързел.

— Не, не, в никакъв случай! — възрази тя енергично.

Замисли се за известно време, после добави:

— Може би наистина има нещо друго… Но не знам как да ти го обясня.

— Ами по най-простия начин.

— По най-простия начин — повтори тя някак автоматично. — Ами ти не обичаш да правиш това, което искат от теб… Ти си правиш винаги това, което сам искаш.

Трудно ми беше да го повярвам. Дори човек с непълна памет като моята би трябвало да знае. Архитектът не работи за себе си. Архитектът работи по чужди поръчки. Така са работили всички велики архитекти през епохите. Разбира се, всеки според своята дарба или своя гений. Но поръчката си е поръчка, трябва да се изпълни.

— Можеш ли да ми дадеш някакъв пример?…

— Много примери — отвърна веднага тя. — Да речем, твоята първа конкурсна работа… Това беше някакъв хубав туристически хотел в Боровец. Ти получи първата награда, при това с комплименти. С големи комплименти дори в пресата — ново, оригинално, неправено досега… Пък построиха друг хотел, тоя, който бе получил трета награда.

Просто притаих дъх.

— Спомниш ли си го как изглеждаше?

— Как да не си спомням… Ти го имаш и досега вкъщи. Почти завършена кръгова форма — като Рилския манастир…

— А тогава какво ново?

— Не, не — твоето решение беше много оригинално. Но точно тука ти възразиха ония, домашните архитекти на „Балкантурист“. Рилският манастир имал такава форма, защото трябвало да се брани от нападения. А сега кой ще напада хотелите на „Балкантурист“… Пък и сградата не била функционална… Ти винаги много се ядосваше на тая дума. Според теб всяко истинско изкуство по своето същество е функционално… Именно защото е съвършено. Но според мен те просто си търсеха претекст да го отхвърлят… Навярно им се е видял доста скъп. Сега у нас има такъв принцип — колкото се може по-малки капиталовложения, колкото се може по-голям икономически ефект… Пък може би не са намерили и строителна организация, която да се заеме с такава пипкава работа…

Да, наистина знаеше много, навярно се е интересувала от моите работи. За пръв път я погледнах с някакъв по-особен, бих казал, човешки интерес. Но тя едва ли усети това.

— Ти изобщо много обичаш природата, дърветата, зеленината — продължи тя. — Обичаш да вграждаш своите проекти естествено в системата на природата…

Просто изтръпнах при тия думи. Самата тя едва ли съзнаваше какво ми е казала — именно в тоя ден, в тая болнична сграда. Може би тая малка случка беше и моят пръв порив — да потърся, да разбера себе си. Обзе ме някакво огромно, непреодолимо желание да я разпитвам още и още. Но намерих сили да се възпра. Не трябваше да я насилвам, не трябваше да я принуждавам. Смътно усещах, че тогава Лидия ще почне да говори не това, което мисли, а което очаквам да чуя от нея. Пък и скоро след това тя си отиде. Винаги си отиваше в шест и половина, за да завари един от служебните автобуси. Болницата се намираше малко извън чертите на града. Преди да излезе, тя се обърна да ме погледне. В очите й тоя път нямаше нито сенчица от тревога.

Да, да — по всичко изглежда, че нашите отношения вече навлизаха в своя нормален коловоз. И все пак разбирах или съзнавах, че това едва ли е точно така. Нещо висеше между нас — нещо непознато и нерешено. Може би само временно го бяхме посипали с пепел — това въгленче, което все тъй си тлееше под пепелта. Връщах се и се връщах назад — към моя пръв ден. Почти цяло денонощие бе изминало, преди тя да се появи в болницата… Какво означаваше това?… Липса на достатъчно интерес? Такава, каквато я виждах сега — много трудно ми беше да си представя. Нейното странно, неспокойно, афектирано поведение при нашата първа среща. Това усещане за отчуждение и вътрешна хладина. Тая уплаха в погледа й, преди да напусне стаята. И най-сетне дори сегашното й поведение, което ми се струваше вече съвсем нормално. Може би не беше съвсем нормално… Вече няколко пъти й бях намекнал, че ми се иска да се прибера у дома. Но тя сякаш не чуваше тия думи, нито ми отвръщаше нещо — поне от приличие. От нашия дом ли се страхуваше? Или от тоя голям, непознат свят, който ни чакаше.

Но аз наистина много исках да се върна у дома, в тоя дом, чийто образ изобщо не съществуваше в мен. А може би чисто и просто исках да се отърва от тая великолепна болница и моя великолепен лекар. Имаше минути, дори часове, в които се чувствувах не просто човек, а някакво беззащитно и безмозъчно опитно животно. Започнах някак несъзнателно да намразвам тия безупречни емайлирани апарати, тия проводници, тия мигащи светлини, тия неспокойни стрелки, тия плъзгащи се пишещи пера, които оставяха след себе си криви, объркани линии. Изобщо цялата тая наука, която искаше да проникне в мен, да проучи и анализира всичките ми нервни възли и центрове, сякаш в тях се криеше душата ми, моята тихичка и скромна душа, както си мислех тогава, която изобщо не ги интересуваше. Знаех много добре, че не съм прав, че не съм признателен, че всичко се върши за мое добро, но въпреки това душата ми тайно се противеше. Не разбирах какво е то, не можех да си го обясня. Пък не ми и трябваше да си го обяснявам. Сега си мисля, че е било някакво изконно чувство на човешката цялост, която не иска да бъде накърнявана и се стреми винаги да намира себе си именно като цялост. Дори не ми се искаше да ви разказвам за тия неща, но чувствувам, че трябва. Всичко, което ми се случи, трябва да го разкажа каквото е, макар че това е почти невъзможно. Все пак има някои неща, които не бива да се разказват докрай. И то именно по същата причина. Няма никаква гаранция, че ако разложим всичко до последните му най-деликатни частици, ще можем да го съединим отново. А това няма ли да разруши човешката цялост?

Така или иначе, когато на другия ден влязох в кабинета, в тоя негов личен кабинет, в който приемаше своите външни пациенти, заявих едва ли не от прага:

— Докторе, не е ли вече време да си вървя?

— Седни, седни по-напред — отвърна той, без да ме погледне.

Аз седнах. И едва тогава видях очите му, очите, които тихичко ми се присмиваха.

— Знаех, че ще ми го кажеш… И то именно днес… Научих се да усещам тия работи… Всички, които са лежали в тия стаи, стигат дотук… Някои по-рано, други по-късно… Но усетих, че ще ми го кажеш именно днес…

Като го гледах такъв насмешлив, но и такъв добър, такъв грижлив и предан на своята работа, изведнъж запратих по дяволите всички свои чувства или всички тайни на обърканата човешка душа.

— Добре, докторе, не искам да споря с теб… Но кажи ми искрено — кой си ти — бог или сатана!

— Нито едното, нито другото — отвърна той спокойно… — Аз съм човекът, който иска да свърши докрай своята работа.

— И според теб какво още има да довършваме?

Той някак инстинктивно се пипна по десния джоб. Винаги го правеше, когато е затруднен. Навярно беше пушач, но, разбира се, не можеше да пуши тук, в болницата.

— Ти се възстанови напълно — отвърна той. — Всичко освен паметта. Но тук не виждам никакъв напредък. И никакво прозорче.

— Но какво още може да се направи? — попитах аз нетърпеливо.

— Може, разбира се… Например така наречените електрошокове. Напоследък те се прилагат с доста добри резултати.

Той не ми обясни какви са тия електрошокове, но аз отлично го разбрах. Очевидно и това знание бях скътал някъде в моята неосъзната памет. В миг някаква надежда пламна в главата ми, но бързо угасна.

— Не, докторе, не съм съгласен.

— Защо? — попита той учуден.

— Просто нямам доверие на такъв вид експерименти.

Той се позамисли.

— Уверявам те, че тия шокове са съвършено безопасни…

— Не, не е логично, докторе… За да има резултат, трябва да има и някакво активно въздействие върху мозъка… Но нима може да се прецени предварително дали това въздействие ще има положителен или отрицателен резултат… А ако няма никакъв резултат, то изобщо не е въздействи…

— Наистина те поздравявам! — каза лекарят зарадван. — Ще запиша в моя дневник, че амнезията не дава отрицателни резултати върху логическото мислене… И все пак твоето логическо мислене не е съвсем безупречно. Електрическите шокове действително нямат никакво въздействие върху един нормален човешки мозък. Това е доказано и от опитите, и от човешката практика. Електрически удари, понякога изключително силни, се случват всеки ден… Но изменения в мозъчната дейност досега не са констатирани…

— Не са констатирани от науката… Но това не означава, че действително не съществуват… Нима науката всеки ден не открива въздействия, които преди това не са й били известни…

Той се разсмя.

— Добре, добре, и на това не бих могъл да възразя… Но има нещо друго, на което никой не може да възрази — електрошоковете понякога дават много добри резултати. Това е доказано от медицинската практика. Изглежда, че те възстановяват някои загубени връзки… Ако няма загубени връзки, тяхното въздействие е изобщо безсмислено. А при теб действително има някаква скъсана връзка.

— Да, разбирам… Но логиката си е логика. Все пак си остават три теоретични възможности. Или връзката ще се възстанови. Или връзката няма да се възстанови. Или връзката ще се доразкъса. Третата възможност сега-засега нито може да се приеме, нито да се отхвърли. Но тя съществува.

— А резултатите?

— Добре, резултатите… Аз ще ти разкажа една малка история. Преди десетина дни жена ми донесе тук един малък транзистор. Работи два дни и изведнъж спря. Поразклатих го малко, чукнах го оттук-оттам и той отново заработи… Работи близо три дни, макар и не съвсем безупречно… След това отново млъкна. Сега колкото и да го клатя, никога повече няма да тръгне… Ето това е шокът…

Тоя път доктор Топалов като че ли малко се ядоса вътрешно.

— Добре, няма да те убеждавам повече… Но така или иначе, трябва да знаеш, че без шок няма да мине…

— Предпочитам да бъде естествен.

— Няма естествени шокове… Всеки шок е насилие върху органа. Но както и да е… В събота сутринта вие можете да си отидете… Аз ще ви подготвя документите.

Изглежда, че го бях засегнал — така внезапно премина на „ви“.

— Защо точно в събота? — погледнах го аз любопитно.

— Защото петък ми е последният работен ден през седмицата. Не ми се иска да ви изпращам… Не си изпълних дълга докрай. Не мога да споря с вас, нямам право… Пък и аргументи нямам. Така че в петък следобед ще се видим за последен път.

Много ясно почувствувах огорчението в тона му. Постъпих като дурак, разбира се. Но нямах и друг изход, по това време компромисите все още не ми бяха известни…

— Докторе, безкрайно съжалявам, че те огорчих… Но приеми и тоя наш разговор като един експеримент…

Но той не реагира на думите ми, беше потънал навярно в някаква своя мисъл.

— Кажете, защо, като влязохте, ми зададохте тоя странен въпрос — какъв съм аз?… Бог или сатана?

— А защо сега ме питате? А не тогава?

— Защото сега сам аз си го зададох. — Той малко притеснено се усмихна.

— Докторе, честна дума ви казвам — не знам защо… Той просто излетя от устата ми. Все си мисля, че сатаната е бил част от бога. И господ е направил фатална грешка, като го е изтръгнал от себе си. Сега вече сатаната няма друг изход, освен да си гледа своята работа… Иначе съществуването на бога съвсем ще се обезсмисли…

Станах и си отидох. В петък следобед наистина го посетих за последна консултация. Намерих го в добро разположение на духа, явно готов да спори или да се шегува. Но сега пък аз нямах настроение, смътно чувствувах, че съм направил някаква грешка — ако не спрямо науката, то поне спрямо него. Като разбра, че няма да стане никакъв разговор, той пъхна в ръцете ми три листа, изписани с ясен и грижлив почерк, какъвто лекарите обикновено нямат. Очевидно доктор Топалов много се бе постарал заради мен.

— Прочетете това — каза той. — Искам да знам дали всичко ви е ясно.

Взех и ги прочетох… Всичко ми беше напълно ясно. Режим на храна. Режим на живот. Какво трябва да правя. Какво не трябва да правя. Какви чувства, какви преживявания могат да ми бъдат полезни. И какви — вредни. Какви практически занимания мога да си намеря — не само за да си запълня времето. Но и да си осмисля по някакъв начин живота. Не ставаше дума за моята професия и за моята работа в дирекцията, която ръководех. Очевидно той ги изключваше от моето съществуване.

— Да. Безкрайно съм ви признателен — казах аз искрено.

— Има нещо, което не записах… Всеки четвъртък сутрин трябва да идвате при мен за преглед и консултация. Не забравяйте, че все още аз отговарям за вас… А не вие за себе си.

— Обещавам, докторе…

Той се облегна назад. По лицето му се четеше явно облекчение.

— И все пак не съм сигурен, че господ е направил грешка — каза той внезапно. — Ако двамата взаимно не се конкурираха, нямаше да има никакво развитие в природата.

Той се усмихна, без да сваля от мен своя поглед, малко насмешлив, както винаги. Да, това наистина беше идея. Трябваше да помисля. Имах достатъчно време да мисля.

* * *

И тъй — дойде най-сетне денят на моето встъпване в живота. Но тогава изобщо не мислех за тоя живот. Не хранех към него ни надежди, ни страхове. Ни дори някакви особени интереси, освен един. Кой съм аз всъщност? Но и това не бива да се преувеличава. Много добре знаех какъв съм: тих, спокоен, уравновесен човек, в моите собствени очи, разбира се. Може би малко стеснителен. И без особено желание да общувам с другите хора. Впрочем и самите хора не особено ме интересуваха. Хора като хора, доста подобни на мен, макар и малко различни. Наистина съзнавах донякъде, че не са точно такива в книгите, които бях чел. Но и на това съмнение намирах някакъв отговор. Ами писателите именно за това са писатели — да правят хората по-различни и главно по-интересни. И съвсем не допусках, че с мен може да се случи нещо, което после да се опише в книга.

И все пак — кой съм? По какво се различавам от другите? Стоях пред стенното огледало в коридора и се гледах така, сякаш наистина се виждах за пръв път. Сега все пак имаше нещо ново — за пръв път бях облечен в обикновени дрехи, и то в тия, с които ме бяха домъкнали полумъртъв тук, в болницата. Син блейзър с метални копчета, тъмносив панталон, отворена синя риза в моряшки цвят, с бяла яка. Но ризата и бельото ми бе донесла Лидия предния ден — ония навярно са били здравата окървавени. Нищо особено, скромно облекло, но ми стоеше много добре. Въпреки всичко изглеждах съвършено променен, нямах нищо общо с оня човек, който бях зърнал в същото това огледало преди една седмица. И не разбрах какво толкова ме е променило. Едва ли бяха само дрехите — може би изразът на лицето ми — така спокойно уверен, сякаш принадлежеше на човек, който никога през живота си не е имал проблеми. Или ако е имал — решавал ги е бързо и категорично. Може би някаква скрита изтънченост в силните и малко груби черти на лицето ми. Каквото и да е, в никакъв случай не бях мъж за изхвърляне.

Но като се обърнах да си тръгна, едва не залитнах. Зад гърба ми бе застанало онова хубаво момиче с малката сладка усмивка и ме гледаше удивена. Много лошо ме бе издебнала — в момент на престъпна суетност. Но бързо се посъвзех и запитах:

— Ти какво правиш тук?

Сам се удивих на гласа си. Или по-точно изобщо не го познах. С такъв глас бих могъл да се обърна и към някое кученце, което малко неочаквано се е замотало в краката ми. В началото тя нищо не ми отвърна, гледаше ме все тъй зяпнала.

— Боже, колко си хубав! — възкликна най-сетне тя. — Просто не мога да повярвам на очите си.

— Ами нали точно ти ми го каза веднъж?

— Вярно е, казах го… И все пак.

— И все пак какво търсиш зад моя гръб?

— Ами теб търсех! — отвърна тя малко сопнато. — Трябва веднага да отидеш в канцеларията. И да си получиш там вещите.

— Какви вещи?

— Тия, които са ти били по джобовете… Портфейла например… Мъж ходи ли без портфейл?

Струваше ми се, че точно такъв не трябваше да бъда аз. Какви портфейли, какви глупости!… За какво ми са нужни?

— Добре, благодаря ти, момиченце…

Не знам как, но протегнах ръка и я погалих по бузата. Тя цялата се изчерви. Навярно не би се изчервила, ако бях в моите болнични дрехи. А може би нейната сила или нейната власт се дължеше именно на моето легнало положение, в което бе свикнала да ме вижда.

В канцеларията наистина ми връчиха всички вещи — една по една, така, както бяха подредени в описа: служебен паспорт за чужбина; портфейл (все пак!) със стотина лева български пари, около двеста долара, малко драхми; джобно тефтерче с изящна, тъпичка химикалка; кутия гръцки цигари „Папастратос“, електронна запалка; обикновен ръчен швейцарски часовник. Това бе всичко.

Най-много ме озадачиха цигарите. Нима съм пушач? Виждаше ми се странно, почти невероятно. Откакто бях дошъл в съзнание, нито веднъж не бях изпитал желание да запаля. Нито пък такава мисъл се бе мяркала в главата ми. И в същото време някаква друга мисъл ме глождеше с много по-натрапчива сила. Нещо липсваше между тия предмети, нещо обикновено и насъщно. Какво може да бъде то? Носна кърпичка може би… Не, не е това, носна кърпичка винаги може да се загуби… Какво друго, какво друго?…

И изведнъж се досетих.

— Нямам ли ключове?

— Няма, другарю Игнатов… И на мен това ми направи впечатление.

Вдигнах рамене и излязох. Как може да нямам ключове? Освен ако съм ги загубил. Да, не е изключено. Може би точно това е причината да не се прибера оная нощ вкъщи, както ми бе казала Лидия… Тая мисъл всъщност ми хареса, изведнъж оправяше много работи… Понякога загадъчни на пръв поглед обстоятелства намират най-простички обяснения.

Лидия трябваше да дойде в десет часа. Но пристигна към единайсет. Чаках я в хола със скритата мисъл, че ако поискам, бих могъл да си запаля една цигара. Но не го направих, разбира се, само това ми липсваше. Асансьорът спря на етажа, вратата се отвори, Лидия тръгна срещу мен. Видя ми се много красива в своята вталена лятна рокля, много стройна, много гъвкава. Сякаш и тя внезапно се бе преродила като мен. Годините просто не й личаха, нито дори по нейната хубава, гладка шия, която винаги ги издава. Тия дълбоки, тъмни очи, пълни сякаш с вътрешен огън. Ето за какво се е забавила с цял час, какво друго може да бъде…

— Хайде, млади господине! — каза тя весело. — Ставай и да вървим. Нашият дом ни чака…

Но не я целунах, както се полага между съпрузи… Съвсем не можах да си обясня тая вътрешна сдържаност, която ме спираше като с ръка… Може би въпрос на характер. Или на вече създадени отношения след двайсет и две години брачен живот. Наистина бяха толкова много, тя самата веднъж ми бе казала.

Нашата кола ни чакаше на паркинга пред болницата. И тук преживях първата малка, но неприятна изненада — колата бе необикновено мръсна, торпедото бе покрито с птичи курешки, жълти, увехнали листенца бяха застлали почти целия покрив.

— Боже, защо колата е толкова мръсна? — запитах аз.

— Какво да правя, мога ли да я измия сама? — Отвърна тя смутено.

— Защо да я миеш ти? В тоя град няма ли мивки?

— Ами не ми остана време! — възрази Лидия, тоя път малко припряно. — Вчера цял ден съм мила и чистила у дома… Ще видиш — къщата свети.

Господи, права беше наистина. Нима е работа на една столична дама да се мъкне по градските мивки.

— Целият ми ум беше в къщата — продължи тя. — Знаеш ли какъв си педант в това отношение?

Втора изненада, много по-голяма и много по-неприятна… Педант!… Знаех добре какво означава тая дума. Или пък не знаех толкова добре, колкото си мислех. Но в самия мен тя съществуваше като грозно, да не кажа противно понятие… Тогава защо ми го хвърли така грубо и прямо в лицето?… Навярно си го бях изпросил.

— Прощавай, момиченце — измърморих аз. — Наистина не е твоя работа.

И отново погледнах колата. Форд таунус, макар и не последен модел. Каквото и да е, но не бих минал с такава мръсна кола през града. А това навярно означаваше, че съм си педант, както тя ме бе нарекла. Влязохме вътре, Лидия запали колата и започна да се оправя малко несръчно със скоростите и ръчната спирачка. И тогава отново се досетих.

— Лидия, защо нямам ключове? Къде ми са ключовете?

Тя трепна и ме погледна: и тогава отново зърнах в дъното на погледа й оная скрита уплаха, която така силно ме бе поразила първия път…

— Не знам — отвърна тя.

— Май че съм ги загубил… А това обяснява защо не съм се прибрал оная нощ…

— Да, сигурно е така — отвърна тя.

Но нейният глас някак неприятно ме изненада. Очаквах, че ще трепне, ще се израдва, едва ли не, ще се хвърли на шията ми. Та между нас се бе разсеяло едно много тягостно недоразумение. Нищо подобно не стана, моите думи като че ли не й направиха някакво особено впечатление. Това пък какво означаваше? Тъкмо тогава Лидия отпусна амбреажа, колата рязко потегли напред. И напредваше някак неспокойно и неуверено, сякаш сега се учеше да кара кола.

— Не си много сръчна — подхвърлих аз шеговито.

— Не съм — призна тя. — Рядко карам… Пък и да ти кажа право — намразила съм тая кола.

— Защо?

— Как — защо!… Тя те води насам и натам, тя те разделя от мен.

Тоя път предпочетох да си замълча. Скоро навлязохме в централните квартали на града, откъм южната част — шосето за Драгалевци. Всъщност практически сега за пръв път виждах тоя град, в който бях пристигнал деветнайсетгодишен. Сега ми се стори пуст, некрасив, дори мръсен. Аз ли съм очаквал прекалено много от него? Или наистина си беше такъв. Единствената му прелест беше доста изобилната зеленина по улиците. На всичко отгоре като свивахме по „Раковски“, надясно към „Толбухин“, Лидия едва не връхлетя върху една насрещна кола, която правеше ляв завой. Наистина другият беше виновен, но за себе си бях напълно сигурен, че никога не бих изпаднал в такова опасно положение.

Най-сетне пристигнахме на нашата улица. Тоя път Лидия излезе права — именно такава улица се полагаше на един архитект. Стари, стилни здания, някои от тях доста хубави. Много дървета, засадени близо едно до друго, при това от двете страни на улицата, така че се движехме под истински зелен тунел. Изведнъж се почувствувах много насърчен. На такава улица може да се живее. В който и град да е, в която и да е страна, на тая улица действително може да се живее;

Но домът, пред който спряхме, не ми направи някакво особено впечатление. Едва много по-късно можах да оценя неговите скромни достойнства. Сега съм сигурен, че не съм го направил съвсем по свой вкус или изобщо за себе си. Навярно съм се съобразил с хората, които живеят тук, или поне с техните възможности. Но нашият апартамент наистина бе на белетажа. Минахме през просторно антре, украсено с половин дузина стари стенни часовници, влязохме в хола. Първото ми впечатление бе приятно — всичко бе скромно наистина, но много стилно. На пода нямаше килим, както очаквах, а обикновен мокет. Но цветът му бе необикновен — почти гълъбов. По такъв мокет едва ли би могъл да ходиш с мръсни обувки. Нито по такива светли фотьойли да се облегнеш с потен гръб. Но при първия поглед най-силно впечатление ми направи грамадният прозорец, който заемаше почти цялата южна стена. От единия край до другия той бе изпълнен със спокойната, малко бледа зеленина на чинара (или на клена, кой ли би могъл в тоя наш съвременен свят да ми направи ботаническа справка). Клоните на дървото почти опираха в стъклата. Бавно приближих до прозореца и погледнах навън. На един от най-близките клони бе свила гнездо гугутка и мътеше там, така скромна и свитичка, както не може да бъде нито една човешка майка. Тя гледаше право в мен с малкото си черно оченце, но навярно не ме виждаше през стъклото.

— Откога мъти тук тая гугутка? — попитах аз зарадван.

— Не знам. За пръв път я виждам — отвърна Лидия зад гърба ми.

Почувствувах малка неприязнена тръпка. За пръв път я виждала! Та какво ли друго гледа, освен собствената си физиономия в огледалото.

— Не ти прави чест! — казах аз.

— Защо?

— Просто не ти прави чест… Все пак това е майка…

Не се обърнах да я видя, но навярно съм я засегнал на много чувствително място. Ние нямахме деца. А аз все още не знаех защо нямаме деца на тая възраст.

Тук може би трябва отново да се отдалечим малко от събитията, за да ме разберете правилно. Защо трябваше да й направя тая забележка? Нима всеки трябва да подскача, като види една обикновена гугутка, която мъти в клоните. Там е цялата работа. Тогава не знаех, че хората са толкова различни. Толкова различни, колкото са и на брой по тая претъпкана с човеци планета. Тогава виждах в хората само общото, но не го разбирах като общо, а като еднакво. За различно смятах само несъщественото и случайното. Тая грешка се е оказала фатална за безброй социолози и философи. Но това сега не ни интересува. Важното е друго. Отначало аз съдех за хората по себе си и всяка разлика ме удивяваше. Ето тук действително има опасност да ме разберете погрешно. Тогава съвсем не смятах себе си за център на вселената. Нито пък за някакъв еталон. Даже обратното, съвсем обратното. Изобщо не мислех, че съм по-добър или по-лош от другите. Нито пък че съм някакво средно аритметично. И все пак помислете! Щом „едно“ по своята същина е равно на „пет“, т.е. на пет еднакви единици, то и „сто и пет“ е равно на „едно“. Тук разликата е само количествена. А всеки човек, колкото и да е различен, започва да брои от „едно“. А сега аз бях само „едно“ — и нищо друго. Тогава по какъв начин бих могъл да определя „сто и пет“ и „сто и дванайсет“, освен ако ги умножа по себе си? Това не е никакъв егоцентризъм, това е мярка, която употребявах по липса на друга мярка.

— Ела да ти покажа кабинета — обади се тя.

Гласът й бе малко огорчен. Но не много. Отидохме в кабинета. В никой случай не беше кабинет на педант, както се бях поизплашил. А кабинет на делови човек, на професионалист най-малко. Вместо бюро — много широка маса, която можеше да ми служи и за чертожна. Едва доловим, скрит безпорядък на човек, който върши нещо в кабинета си. Лидия изглежда, че бе отгатнала мислите ми.

— Така е, както си го остави — каза тя. — Тука никога нищо не пипам. Ти много се сърдиш, ако не си намериш на мястото някоя вещ… Само проветрявам и забърсвам прахта.

Никога нищо не пипала!… Кой знае дали е така? Отново ме глождеше неприятното чувство, че нещо липсва тук, нещо, което преди това го е имало. Дори я запитах.

— Не, нищо — отвърна тя бързо. — Всичко си е така, както го остави.

След това видяхме нашата спалня. Но тук всичко беше в отличен порядък, светеше от чистота, както тя бе обещала. Потискаше ме само много силният дъх на козметичните средства. Изобщо как ли съм спал в тая пудриера. Двете легла бяха поставени край две от успоредните стени в спалнята.

— Кое е моето легло…

— Това до прозореца…

Така и очаквах. Не знам защо, но бях съвсем сигурен.

— А ти легни да си починеш — добави тя. — Сигурно си изморен… Почини, докато приготвя яденето.

— Добре — казах аз. — Но отвори по-напред прозореца.

Тя го отвори и аз погледнах зад гърба й. На десетина крачки нисък зид от фугирани тухли. Зад зида отново растяха дървета. Едното от тях бе много голяма череша и много стара навярно, защото листата бяха избуяли на кичури само по краищата на гладките клони. Всички други бяха млади кичести дървета — не плодни. Хубаво място бяхме намерили за нашия дом — като в зелен оазис. После се обърнах и седнах в леглото, покрито с хубаво шотландско одеяло. Лидия все още нещо се мотаеше из спалнята, имах чувството, че не ме изпуска от погледа си. Тъй че не можех да се отпусна и да си легна. Нещо ме смущаваше, не разбирах какво. Не чувствувах това легло като мое, макар че така безпогрешно го познах преди малко. Чуждо легло в чужд дом. Стеснявах се дори от себе си.

— Хайде, легни — обади се Лидия. — Легни, отпусни се… Та ти сега си у дома, миличък…

Тая странна жена наистина като че ли ми четеше мислите. Полегнах все още стеснен. Тя ми изу обувките и ги изнесе навън. После отново се върна, зави ме с много леко памучно одеяло и седна до мен.

— Спи, спи — каза тя и ме погали по бузата.

Ръката й беше много топла, но малко корава. Навярно сама си гледаше цялата домакинска работа. Навярно сама се справяше с чиниите и паркета. После излезе.

Останах сам. И сега разбрах, че наистина съм по-изморен, макар че бях изминал пеша не повече от стотина метра. От отворения прозорец влизаше прохладен въздух, тежката миризма на кремове и на пудри бързо чезнеше, усещах, че ме унася. Но не заспах веднага, все още мислех за Лидия.

Коя е тая жена? — мислех аз. — Защо е така неуверена? Защо е така променлива? Защо е така отдалечена? Защо е така уплашена? Защо е така покорна? Какво се е случило между нас?

Навярно скоро съм заспал. И тогава се случи първото малко чудо на моето второ съществуване, което от толкова време очаквах. Сънувах моя пръв сън. Сънувах, че вървя по брега на морето. Пясъкът беше много сух, жълт като трева и толкова дребен, че дори не различавах песъчинките. Виждах само краката си, боси, мъртвешко бели. Пристъпвах с някаква механична лекота, почти безплътен, като че ли бях някаква сянка. И едва след това видях морето — така синьо и спокойно, каквато е само вечността. В безкрайната далечина като тънко острие на сабя блестеше хоризонтът. Малки, прозрачни вълнички, които се раждаха до самия бряг, плискаха краката ми, без да усещам никаква мокрота, без да чувам никакъв звук.

После отново тръгнах. Сега виждах много по-далече. Виждах мъртвата тръстика, която леко се полюшваше от вятъра. Виждах нежната прозирна мъглица, която тоя вятър вдигаше над ръба на дюните. Виждах плътни, кораво-зелени листа, които растяха направо от пясъка. Виждах калинките, облаци от калинки, които валяха като дъжд над тръстиката. А нейните листа все тъй лениво и равнодушно се полюшваха.

Най-сетне видях облаците, които се виеха под небето. Не приличаха на облаци, а на женски коси — пепеляворуси, светлоруси, златисторуси, — виеха се като живи, от време на време проблясваха като златисти светкавици. Спрях се очарован, струваше ми се, че нищо по-прекрасно не бях виждал в тоя тъжен свят без чудеса.

И тогава се събудих. Всъщност не знаех дали съм се събудил, нямах никакво усещане за преход от сън към действителност. На вратата стоеше Лидия. Не говореше нищо, само се усмихваше с истинска добра човешка усмивка. Мигновено пратих по дяволите всичките мои съмнения и въпроси. Само се понадигнах малко на възглавницата и запитах:

— Спях ли сега?

— Спеше си много сладко — отвърна тя и отново се усмихна.

— Откъде знаеш?

— Ами нали влизах тук да взема нещо… Спа близо час…

Наистина сън. Ако е така — едва ли има нещо по-красиво от сънищата. Помислих малко, после казах:

— Сега знам какво липсва на живота… Липсва му красотата. Истинската красота може да се роди само в човека.

— Не съм много сигурна — отвърна тя колебливо.

— Защо мислиш така?

— Ами да вземем музиката. Тя се състои от звуци или по-точно от тонове… А те са съществували в природата, преди да се роди човекът.

— Да, но само човекът може да подреди тоновете по такъв начин, че да се получи изкуство.

— Това е вече друг въпрос — отвърна тя. — Красота и изкуство не е едно и също нещо, колкото и да си приличат. И най-красивата жена на тоя свят, мили мой, колкото и да е красива, не е изкуство… Спомняш ли си „Сузана в банята“?… От Рембранд?…

— Спомням си само името на картината.

— Е, добре… Тая Сузана никак не е красива. Според мен дори е грозна. И все пак е изкуство.

Много странна е човешката съдба. И съвсем не е така случайна, както изглежда на пръв поглед. На тоя въпрос или на тоя проблем се натъкнах след няколко месеца. И това превърна живота ми наопаки — като ръкавица. Но сега имам право да кажа само това: каквото и да се случи в живота на човека, преди всичко то трябва да зазвучи. А съзвучието не е нещо случайно, то е въпрос на закономерности. Но сега гласът на Лидия отново ме възвърна към живота.

— Хайде да вървим да обядваме — каза тя. — Приготвила съм ти изненада…

Забравих да кажа, че в хола има голяма трапезна маса с хубава дърворезба. Тя бе вместена в плитката ниша между стената на моя кабинет и входа на спалнята. Чудесна, солидна дървена маса, такава не може да се купи на пазара. По-късно разбрах, че съм я взел от някаква изложба. Лидия се бе постарала да я нареди празнично. Имаше всичко — кристални чаши, сребърни прибори, много изящен порцеланов сервиз в някакъв чудесен тон, близък до кремавия. Лидия с удоволствие забеляза, че ги разглеждам с голям интерес.

— А това кой е купувал? — попитах аз учудено.

— Не е купувано… Подари ни го татко за нашата сватба… Всъщност това ми е цялата зестра! — Тя се засмя съвсем непринудено, нещо, което досега не бях забелязал в нея.

— Не е малко!… Баща ти е щедър човек! — отвърнах аз искрено.

— Нищо подобно!… Но беше така доволен, че се е отървал от мен.

Докато сервираше, тя ми разказа кратката история на своето семейство. Навремето баща й бил доста известен оперен певец. Дори гастролирал в Италия. И там купил сервиза от някакъв закъсал маркиз. Почти на безценица.

— Не е чудно как го е купил, чудно е как го донесе — завърши тя своя разказ. — Нямаш представа колко загубен човек.

Бях седнал на тясната страна на масата. По-късно Лидия ми каза, че винаги съм сядал на тоя стол, все едно колко са гостите и какви. За обед тя бе приготвила овнешко жиго, истински кулинарен шедьовър, както ми се стори тогава. Наядох се като прасе. Едва когато привършвах, намерих време да я запитам:

— Това ли е моето любимо ядене?

— Да, да — точно това!… Не го готвя много често, за да не ти дотегне… Обикновено, когато се скараме, та по-лесно да се сдобрим…

— А често ли се караме?

— О, не много често!… Там е работата, Мони, че ти никога не се караш… Просто млъкваш… И можеш да мълчиш не с дни, а с месеци… Дори с години, ако те остави човек… Нямаш представа колко е страшно, особено за една жена… Можеш да я убиеш!

Неочаквана черта в моя характер. Да убиеш човек — и то жена, и то без думи. Може би преувеличаваше малко, но все имаше нещичко.

— Искаш ли да ти налея малко вино? — запита тя внезапно.

— Не, рано е още за мен.

— Една глътчица! — погледна ме тя умолително.

— Нито една! — отвърнах аз твърдо.

А бутилката стоеше примамливо на масата. Но аз изобщо избягвах да я гледам, нейният вид ми беше неприятен.

— Това е много хубаво вино — продължи тя. — Оригинално френско. Подари ти я някакъв чужденец. Пазя я тая бутилка почти цяла година… Всъщност ти я пазеше… Не си толкова щедър, че да черпиш гостите си с бургундско вино…

Нова изненада!

— Малко скъперник, искаш да кажеш?

Но тя не се улови на моята въдица. Или нямаше повод…

— Не, нито щедър, нито скъперник… Това изобщо не се отнася до теб. Хората не те интересуват, там е цялата работа… Тогава да пийна ли аз?

— Пий, моля ти се… Защо трябва да питаш?

Тя си наля и изпразни чашата едва ли не на един дъх — малко припряно и нервно при това. Така не пият хора, които разбират от хубаво вино, така пият само любители, помислих си аз. Но тогава не обърнах особено внимание, все още си блъсках главата с тия неочаквани открития. Едва когато изпи и втората чаша, аз отново запитах:

— Как може да не се интересувам от хората?… Вижда ми се невероятно.

— Сигурно не съм се изразила правилно — отвърна тя малко колебливо. — Та ти управляваш цяло учреждение. Винаги можеш да прецениш кой колко струва, за теб това не беше проблем!… Там е работата, че те интересуваха само техните творчески или делови качества. А не човекът изобщо… Изобщо ти се интересуваш главно от себе си.

— Но така постъпват само егоистите? — започнах да се дразня аз.

— Отде-накъде?… То няма нищо общо с егоизма. Ти не си дори честолюбив, пък да не говорим за самоуверен или самомнителен.

След всяка чаша Лидия ставаше все по-уверена и все по-жизнена. От погледа й изчезна всяка следа от плахост. Сега тя просто ме респектираше, макар и да не разбирах с какво.

След обяда тя се прибра в спалнята малко неохотно, както ми се стори. Може би все още й се приказваше или все още й се пиеше — едно кафенце с чашка коняк или ликьор, както се полага при подобни тържествени случаи. Но самата тя не ги поднесе, навярно нямаше такъв обичай в нашия дом. А чашка ликьор бих пил с удоволствие. По всичко изглежда, след мойта метаморфоза бях променил някои от страстите си — вместо към цигари към сладки неща, колкото и да звучи глупаво. Разтрепервах се, като видех шоколадов бонбон. Но намирах в себе си сили да не търся повече от това, което ми предлагаха. Сега си мисля, че напразно съм се съпротивявал. Силно изразените нужди на организма винаги подсказват някаква важна потребност.

Преди да се прибере, тя направи тая малка грешка — да ме целуне. И мигновено разбрах какъв е бил тоя дъх, който така ме бе озадачил при нашата първа среща. Разбира се, дъх на алкохол!… Може би бе пийнала за кураж, преди да дойде… А може би…

Но не исках да го мисля. Прибрах се в моя кабинет, седнах на удобния тапициран стол пред грамадната маса. Най-напред прегледах внимателно паспорта си. Това бе второто ми излизане в чужбина за годината. Бях посетил Гърция и по всичко изглежда Атина, тъй като паспортът носеше клеймото на атинското летище. Бях тръгнал оттам на 11 май и в същия ден бях пристигнал в София. Проверих в календара — денят бе петък. Петък. Това означаваше нещо. След това разгънах документа, който се дава на всеки пациент при изписване от болнично заведение — така наречената епикриза. Според нея бях постъпил в болницата на 12 май със силна фрактура на черепа в тилната част.

Тогава какво излизаше? В петък съм пристигнал от Атина в София. В колко часа? Това лесно може да се провери. Не съм се прибрал у дома. Къде съм бил?… Неизвестно. Но имах чувството, че тая тайна няма да остане скрита за мене. Все пак бил съм някъде с хора. Или поне с един човек, той ще ми каже. Защото едва ли е бил случаен човек. В събота съм отишъл на работа. И съм работил, без да обядвам, до четири часа. Кой знае защо, тоя факт най-много ме озадачаваше. Преди всичко защо сутринта не съм се върнал у дома? Или поне защо не съм се обадил по телефона, ако съм имал много спешна работа в дирекцията. И каква спешна работа в съботен ден. Тая памет, която бях запазил, ми подсказваше, че никаква важна и отговорна работа не би могла да се свърши без помощници и експерти. Или без съдействието на секретарка или машинописка. След това съм отишъл на строежа. Защо?… Може би само от любопитство. В събота там също не са работили. На кого бих могъл да се оплача, ако нещо не е наред. И после — в такъв ден, — кой е видял нещастието? Наистина ли е станало така, както го знаеха доктор Топалов и жена ми…

Низ от странни и необясними факти, които по никакъв начин не можеха да се свържат. Това, което би могло да ги свърже и обясни, ми се изплъзваше. Нито съществуваше нещо, което би могло да го подскаже.

Започнах внимателно да преглеждам всички други свои книжа и документи. Никаква следа. В джобното ми тефтерче само имена и телефони. Но те не ми подсказваха нищо. Най-много време ми отнеха снимките. Два големи бели плика, пълни със стотици снимки. Имах странното и хубаво чувство, че тъй както ги разглеждам, паметта ми изведнъж ще се възстанови с пълната си сила. Но нищо подобно не се случи. Наистина в отделни мигове сякаш се докосвах до нещо. Сякаш бях готов изведнъж да прогледна. И след това отново попадах в тоя мрак, който досега нито усещах, нито подозирах, че съществува около мен с такава сила и непрогледност. Както в случая със снимката пред Кьолнската катедрала, направена с полароид. Този, който бе направил снимката, се бе постарал в кадъра да влезе част от катедралата. Но бе успял да вмести само входната арка, както ми се стори доста несиметрична, като че ли построена от различни майстори, в различно време. Но аз веднага разбрах, че това е именно Кьолнската катедрала, а не някоя друга, в Реймс или Милано. Имах чувството, че двамата мъже, които бяха до мен и гледаха в апарата, всеки миг ще ми проговорят. И вдигнах поглед от снимката, потиснат и почти изплашен.

Изобщо имах доста снимки от чужбина. Сигурно ги бях правил по време на моите служебни командировки. Рим, Лондон, Париж — разпознах ги безпогрешно. Бретан, Сен Тропе — можех да се досетя. Но имаше и снимки, които доста ме озадачаваха. Ориенталски пазари, зашеметителни водопади, тропическа растителност. Никакъв полъх на усещане, че някога съм бил там. И изобщо не бих повярвал, че съм ходил там, ако не виждах по тях своята висока, винаги малко мрачна фигура, пък и лицето си, сякаш прокълнато от бога да не познава това, което наричаме човешка усмивка.

Може би затова най-силно впечатление ми направи тая единствена снимка, на която се видях усмихнат. Бяхме двамата с Лидия, почти прегърнати и така радостни, сякаш целият свят бе наш. Господи, наистина ли е било? Къде е отлетяла тази радост, от която сега не усещах нито следа? И точно в тоя момент, без да почука, влезе Лидия.

— Какво ти е? — трепна тя.

— Нищо, мойто момиче… Просто гледах снимките.

Тя поразучи още няколко мига лицето ми. Искрици от тоя страх, който познавах. Но после бързо се успокои, може би от моите думи.

— Искаш ли да закусиш?

— Какво има?

— Много неща… Пъпеш, кренвирши, сухи сладки.

— Добре, сухи сладки — казах аз зарадван. — А чай?

— Имам чудесни чайове — каза тя. — Цяла колекция… Но ти пиеш чай само сутрин.

— Нищо, можеш да донесеш…

Тя тръгна да излиза, но аз я спрях.

— Ела да видиш една снимка…

Тя дойде зад мен, облегна лявата си ръка на рамото ми и се понаведе. Леката й коса погали бузата ми.

— Кога е правена?

— Не мога да ти кажа точно… Но най-малко преди петнайсет години.

— Господи, колко сме били млади!… И колко хубави!…

Не казах — колко щастливи! — както си мислех. И тя отново излезе, без да съзнава какво точно се бе случило. Продължих след това с документите, които намерих в моята желязна касичка. Диплома, свидетелства за отличия и награди, всичките за архитектура, няколко разписки за суми, спестовна книжка, гаранционни свидетелства. Всичките тия хартийки бях и все пак не бях аз. В спестовната ми книжка имаше около две хиляди лева — прекалено скромен семеен капитал. Но през последните пет-шест месеца не бях теглил никакви пари.

Най-после към седем часа се изморих и станах. И веднага отидох на прозореца в хола. Гугутката все така мътеше, без да бе помръднала през цялото време дори с един сантиметър. Малкото черно оченце все тъй гледаше в мен. Стори ми се, че най-сетне ме забеляза. Но не се изплаши. Сигурно не се плашеше от нас, щом бе построила тъй близо до нашия прозорец гнездото си.

— Пинки не я ли лаеше…

— Кого да лае?…

— Ами гугутката…

— Пинки не е котка — отвърна тя. — Пинки бе истински джентълмен. Той никога не би си позволил да лае до една дама.

— Той е жив — отвърнах аз.

— Така ли мислиш? — погледна ме тя малко бързо. И като че ли малко гузно.

— Не мисля, а знам… Ти изобщо потърси ли го?

— Направих всичко, всичко, което ми е по силите — отвърна тя. — Ходила съм по целия квартал да го търся. Дадох обявление във вестника!… Досега нищо…

„Пинки, Пинки — мислех аз с горчивина. — Само ти би могъл да кажеш аз ли съм твоят господар… Или са ви подхвърлили някой друг вместо мен…“

Постоях близо половин час край прозореца. Вече се свечеряваше, небето, което виждах между клоните на дърветата, се бе покрило с остри ръждиви облачета, в които все още имаше светлина. Но скоро и те се обезцветиха, то ставаше все по-тъмно и по-хладно. Започнаха да гаснат и всички шумове, които идваха от улицата. Бях спокоен, но не бях радостен. Нещо унило се промъкваше в душата ми, нещо, което идваше от небето.

Скоро след това вечеряхме — тоя път в кухнята. За пръв път не бях така гладен, както през последните дни. Но затова пък ми се прииска да изпия чаша вино. Може би само така щях да погася оная унилост и оная самота в душата, която заплашваше да се превърне в мъка. Но тоя път Лидия не поднесе вино. Пък и аз не поисках. Смътно усещах, че животът не бива да се преправя, че трябва да го оставяме в себе си такъв, какъвто е. Много по-късно разбрах, че всъщност нищо не можем да преправяме и да заличим. Само го изпъждаме в най-скритите кътчета на душата си, където то започва да се превръща в съсиреци. А това е страшно, хората все още не знаят колко е страшно.

След това отново се върнахме в хола.

— Искаш ли да пусна телевизора? — попита тя.

— Не, не — в никакъв случай! — отвърнах аз стреснат.

Сега вече знам, че все още съм се плашел от непознатия живот, от непознатите хора. Тайно в себе си. А тогава дори не съм подозирал какво ме очаква в тоя голям, страшен свят.

Погледнах часовника си — беше девет часът. По това време в болницата вече гасях моята нощна лампа и веднага заспивах. Дължеше се навярно на лекарствата, с които доктор Топалов приспиваше моите нерви. Можех да спя винаги, когато поискам и колкото искам.

— Ами да вървим да спим тогава! — обади се жена ми.

— Да спим — кимнах аз.

И се прибрахме в спалнята. Малко се стеснявах, докато си свалях дрехите една по една. Лидия вършеше това много по-свободно и естествено. Като всяка жена, която няма защо да се плаши за себе си. Никак не бързаше, събличаше се бавно и методично, без да ме погледне. Оставаше все по-гола, все по-осезаема. Сега вече стоеше с гръб към мен, само в черни силно пристегнати гащички. И в розови чехълчета с висок ток. Навярно знаеше какво прави. Или не знаеше, все едно. Но едва ли можеше да направи нещо по-подходящо. Гледах я с дълбоко учудване. Никак не можех да свържа нейното увехнало лице — при първата наша среща — с това младо, силно и необикновено стройно тяло. После нахлузи през главата си някаква къса нощница, която приличаше повече на блуза, с накъдрена бяла якичка, и само с един жест свали това, което бе останало под нея.

Аз стоях по средата на стаята като пън.

— Ето пижамата — посочи ми я тя спокойно, без капка вълнение.

Но всичко това бе лъжа, разбира се. Облякох само горнището на пижамата и старателно закопчах всички копчета. След това отново се обърнах. Тя седеше на леглото си и ме гледаше мълчаливо. Седеше малко разкрачена — не безсрамно, не — но все пак аз съвсем ясно долових смисъла на нейната поза. Лицето й ми се стори малко пребледняло и изопнато. Страхувах се да гледам това лице, отидох до моето легло и се пъхнах под завивката от леко чаршафосано одеяло. Като се обърнах към нея, тя все още ме гледаше. Сега и устните сякаш бяха изчезнали, очите й тлееха от затаения в тях вътрешен огън. Вече не си правеше труда да крие своето вълнение.

— Искаш ли да дойда при теб?

— Добре — казах аз.

Но не исках. Не исках, не знам защо, но така беше. Тя се премести на вид малко лениво и седна на крайчеца на леглото ми. Не говореше нищо, само започна бавно да разкопчава пижамата ми. Много бавно, за да скрие може би трепета на пръстите си.

— Не е ли малко рано? — запитах аз. — Не бива да правя никакви резки движения.

— Не е нужно да правиш никакви движения, миличък — каза тя. — Всичко ще правя аз вместо теб…

Не искам да описвам какво точно преживях. Съзнавах само, че е опасно и смъртоносно. Тя дори не знаеше, не подозираше, че всеки миг мога да избухна на хиляди късчета. А ако не самият аз, то поне моят сгорещен мозък, все още с незарасналите следи на удара. Тя пълзеше по мен като огромна, бяла гъсеница, лепкава и пареща от своя вътрешен огън. Чувствувах, че потъвам в някакъв ад или в някакъв гнусен рай, в който думите страдание и наслада нямат никакъв смисъл. Това, което изпитвах, беше над тях или по-точно — извън тях. Имаше мигове, в които си мислех, че над мен се е надвесил нощен прилеп, с остри като игли зъбчета, който с все сила се мъчеше да прегризе сънната ми артерия. Не вярвах, че ще оживея, и все пак оживях в някаква пустота, в която нямаше нищо друго освен сива, навеки угаснала пепел.

Или поне така ми се струваше.

След като всичко свърши, тя се прибра в леглото. Толкова бързо и сръчно, колкото бавно бе дошла. Отначало не смеех да мръдна. Но след това усетих, че сърцето ми бие спокойно и бавно, като на добре трениран спортист. По дяволите, какво има толкова да се страхувам? Та тая земя е обща за всички — и за живите, и за мъртвите. Пък и това са само думи, глупави и безсмислени думи, сътворени от хората, за да се плашат… Щом веднъж си влязъл в комбинацията на живота, вече няма как да се измъкнеш оттам, дори да искаш…

Усещах как моят жесток апарат за мислене, затворен някъде в черепа, започва да засилва своите обороти. Апаратът, който все още не знаех да контролирам… Не, само това — не!… Искам да спя. Но как да изгоня мислите?… Освен да извикам Лидия. Обърнах се към нея, но тя спеше. Учудих се как толкова бързо е могла да заспи. Освен ако това, което е преживяла, не е било никакво преживяване. От мястото си много добре виждах нейното сито лице, нейните набъбнали устни, дори слюнчицата в техните ъгли. Не знам дали не си въобразявах нещо, но така беше. Дори дочувах как лекичко, едва доловимо похърква. Може би в тия мигове я обичах малко повече. И по-определено и по-спокойно си я презирах. Та и тя е жена като всяка друга жена. Изплетена главно от гениталии. Напразно си чоплех ума с глупави и чудати съмнения. Нищо особено не се е случило в тоя ден или в тая нощ, която може би никога няма да си припомня. Или ако се е случило нещо, то е било случайно.

Скоро след това съм заспал.

* * *

Изминаха няколко дни, без да напусна моя дом. И нямах никаква нужда. Какво да търся навън, като все още не познавах себе си. Пък като че ли позагубих и това желание. За какво да се търся, какво толкова съм си притрябвал. Не е толкова важно кой съм аз, по-важното е, че съществувам. Може би бях единственият човек на света, който бе опознал смисъла и на безсмисленото съществуване. Поне в ония мигове или оная вечност, когато за пръв път отворих очи.

Нищо не правех. Мъчех се да не мисля. Стоях край прозореца, гледах гугутката, която все така храбро мътеше своите яйчица. И тя се лъжеше, нещастната, че прави нещо за себе си. Но какво значение? Важното е, че лежи там, върши своята природна работа и не мисли. Жестоко се е излъгал онзи кокетен французин — как се казваше? Мисленето не е кой знае какво доказателство за съществуване. Толкова много живи същества не мислят, а съществуват. И обратно — мислят, без да съществуват, като всички тия микропроцесори и кибернетични устройства. Кой знае дали облаците не мислят. Толкова много енергия има в тях, толкова много кристалчета, минерални частици, дори микроскопични форми на живота, които се носят през вселената. И толкова много възможни връзки и схеми. За нас това, разбира се, е в областта на абсурдите. За нас единственият модел за мислене е човешкото мислене. Но каквото и да е, смисълът на съществуването стои по-високо от възможностите на мисленето.

Но ето че мисля. Там е работата — човекът не може да не мисли. Човекът е длъжен да мисли. Ако не мисли, той може да погуби своето собствено съществуване. Не съм сигурен дали тая възможност е най-добрата. Всяко човешко мислене е несъвършено, дори най-съвършеното. Иначе и природата би мислила, вместо да си прахосва силите в безброй комбинации, за да стигне до някакъв свестен извод. Щом тя не мисли, изглежда, че смисълът на съществуването е в самите опити. Но и това съждение е доста съмнително. Отде да знаем дали природата не се стреми да се превърне от материя немислеща в материя мислеща. Все едно дали е жива, или нежива. Ако това за нея е цел — добре, за човека има надежда. Но ако е само опит, можем да изчезнем от лицето на земята така внезапно, както преди милиони години са изчезнали бронтозаврите.

Вечер гледах облаците, които се появяваха и гаснеха по небето. И които непрекъснато меняха формите и цветовете си. Наистина какво удивително съвършенство в преливането на цветовете и гамите. Но дори тогава, вместо да се проникна от това съвършенство, отново започнах да мисля: каквото и да си мислят тия облаци, те не знаят, че менят цветовете си. Това можем да знаем само ние, хората, само живите същества. И то не всички. Тогава за какъв дявол мислят, щом не могат да опознаят дори себе си?

И така, за да се отърва от тия безсмислени мисли, си потърсих някаква работа. Не беше чак толкова трудно да я намеря. У дома си имах куп мои проекти, повечето от които се бяха превърнали в сгради, дори в паметници. Проучвах ги с часове. Все още нямах ясна представа за тяхната обективна стойност. Или поне за тяхната оригиналност, т.е. за моя личен принос при тяхното сътворяване. Просто нямаше с какво да ги сравня. И все пак оставах с впечатление, че владея безукорно своята професия на архитект. Всичко беше много точно, много чисто, много изящно. Цялото и неговите съставни части се намираха в безупречна хармония, колкото сложни и разчупени да бяха формите. В това отношение особено много ми хареса оная моя първа конкурсна работа, за която ми бе споменала и Лидия. И за мое учудване отговаряше достатъчно на това, което Лидия ми описа. Хотелът имаше наистина кръгова форма, макар и малко ромбоидно начупена. Много остроумно бяха решени и двата етажа над наземната част. Всеки апартамент имаше свой балкон или по-точно свой чардак с почти ювелирна дървения. Кръговата форма позволяваше всеки апартамент да бъде съвсем изолиран от съседните. Особено много ми хареса вътрешният двор. Много изящна, лека лоджия с дървени подпорни греди и нисък парапет. Просторен атриум, застлан с разноформатни нефугирани плочи. Вместо басейн бе вградено голямо клонесто дърво, което го засенчваше почти целия. Трепнах от учудване, като го видях — съвсем приличаше на моя летен дъб. Навярно съм познавал отлично мястото, на което трябваше да бъде построен хотелът. По всичко изглеждаше, че е било малка планинска котловина, в дъното на която естествено, като гнездо, бе положена тая чудесна постройка.

Боя се, че няма да оставя впечатление на много скромен човек, за какъвто се смятам. Понякога скромността е прекален лукс. Не може да си позволи тоя лукс човек, който търси да стигне до някаква истина. Продължих с доста по-голям вътрешен подем моята работа. Но това едва ли бе работа, по-скоро проучване на моята вътрешна същност — може би най-важната, тая, която би трябвало да подскаже всичко друго. Така че отново се връщах там, откъдето исках да избягам поне за няколко дни, докато успея да събера себе си. Или по-точно, моята оцеляла наличност. Виждах ясно, че с времето моята работа ставаше все по-точна и по-професионална. Но едва ли по-очарователна, ако мога да си послужа с тая дума. Ако архитектурата наистина е изкуство, това изкуство у мен бавно изстиваше. У него постепенно се губеше вътрешното съдържание на автора, неговата артистичност. Нещата прекалено се обективизираха, получаваха се почти математически стойности. За такива неща сега е прието да се казва, че не са преживени. Едва ли е много точно. Те са били преживени, разбира се, но после преживяването е било овладяно и насочено… Може би така трябва да бъде. Аз не го правех за себе си, а за другите хора, за техните вкусове и разбирания. Тогава още не бях стигнал до мисълта, че главната цел на всяко изкуство е да събере и докосне душите на хората. И че тая цел, стига да може да бъде постигната, е за предпочитане пред всички канони.

Но така или иначе, именно през ония дни за пръв път се докоснах до някои от проблемите на изкуството. Не мога да кажа, че тая среща е била радостна или приятна. У мен растеше и се втвърдяваше вътрешно някакво усещане на съпротивление и досада. Има ли смисъл човек да се занимава с изкуство, щом трябва да слуша вместо себе си чужди внушения и препоръки. Да удовлетворява чужди разбирания и вкусове. Нима творецът не разбира по-добре от всеки друг смисъла на своето изкуство, средствата, с които може да го постигне? Наистина архитектите за разлика от художниците харчеха чужди средства. Но у нас тия средства не са лични, а обществени. Защо трябва други личности да тълкуват това, което е нужно на обществото, вместо тия, които са признати специалисти в своята област?

И Лидия никъде не ходеше, освен на покупки сутрин рано. Изглежда, че тоя домашен живот не й тежеше. Тъкмо обратното. Лицето й все повече се избистряше, погледът й ставаше все по-жив и по-весел. Може би за нея това беше най-смисленото и най-приятното занимание — да се грижи за някого. Да се грижи за мен. Да си похапва заедно с мен. Да изпие чашка вино с мен. Но тя не извади нито една бутилка повече, макар че в бара имаше поне половин дузина. Кой знае, може би пияницата в къщата съм точно аз, а тя не смее даже да ми го каже.

Веднъж я запитах малко внезапно:

— Лидия, пиех ли аз?

— Може ли да каже човек за теб пиеш ли, не пиеш ли? Случвало се е понякога да изпиеш цяла бутилка уиски, без да ти мигне окото. Все едно че пиеш вода. А след това с месеци не посягаш към бутилката.

И понеже я погледнах малко недоверчиво, тя добави:

— Имаш железен организъм!… Изобщо не съм те запомнила да боледуваш. Сигурно ти е наследствено, дядо ти е живял повече от деветдесет години.

— А татко?

— Баща ти се е удавил! — отвърна тя малко смутено. — По време на войната във вашия край имаше страхотно наводнение. Той се хвърлил в реката да вади някакво теле и… се удавил!

— Негово теле?

— Ами, негово — чуждо… Всички казват, че бил странен човек — на вид много строг и взискателен… А всъщност рядко добър и кротък. В това отношение никак не приличаш на него.

— Така ли мислиш? — погледнах я аз учудено. — А според мен тъкмо обратното.

— Боже, ти не познаваш себе си! — отвърна тя сериозно. — Не приличаш на човек, а на хала… Може би като дядо си… Той е бил всичко на тоя свят, включително и владика. Изобщо — сериозна фамилия!

— Дедите ми са били дървари и въглищари — отвърнах аз.

— Това пък откъде знаеш? — попита тя удивена. — Наистина си ми го казвал.

— Просто се появи в мен… Като слънце зад облак.

На другия ден отидох при доктор Топалов. Какво можех да му кажа за себе си? Нищо от гледна точка на интересите на един лекар. Ах, да — сънят, разбира се. Аз му го разказах много подробно, както го бях запомнил завинаги. Той ме изслуша внимателно и накрая съвсем неочаквано заключи:

— Това не е истински сън…

— Как да не е истински сън? — погледнах го аз в недоумение. — Всичко това видях, докато спях…

— Да, там е цялата работа! — измърмори той неохотно. — Вашите образи са прекалено ясни и точни. А сънят е нещо като амалгама на реалното и нереалното — най-грубо казано. Тия песъчинки например, които летят по гребена на дюните — такова нещо за пръв път чувам.

Той наистина изглеждаше много озадачен.

— Имам чувството, че някаква нищожна отломка на вашата изгубена памет се е вмъкнала в тъмната камера.

— Тъмната камера?

— Така е думата… Но нали в съня има образи, има движение на образите. Те трябва някъде да се проектират… По какъвто и начин да ги е зафиксирала паметта. Самото движение не може да се фиксира, то трябва да се възпроизведе.

Той мълчеше и гледаше втренчено в мен — без да ме вижда. Стана ми малко неудобно.

— Нима науката няма мнение по тоя въпрос?

— Какво говорите? — възкликна той стреснат. — Ако науката стигне до това — ще направи велико откритие… Което от днешна гледна точка би ни се сторило немислимо.

Едва днес разбирам какво е искал да ми каже. Но тогава само запитах:

— В какъв смисъл?

— Знам ли в какъв?… Но ето един от най-тежките проблеми: всъщност до какво ниво прониква животът? До молекулярното?… Или до нивото на квантовата механика? Знаете ли какво е квантова механика?

— Да, имам представа — кимнах аз. — Но друго не мога да разбера. Защо смятате, че образът и движението трябва непременно да се фиксират в паметта? А не да се пренесат там такива, каквито са в действителност — живи.

Честна дума, това в момента си го измислих. И то не въз основа на някои мои научни знания. Та аз все още нямах представа доколко ги имам и докъде те стигат. Просто ми хрумна по законите на най-елементарната логика. Но доктор Топалов ме погледна така озадачен, дори слисан, че сам аз се постреснах.

— Това пък отде ви дойде наум? — запита той.

— Хрумна ми…

— Що за нелепа идея! — измърмори той недоволно. — Как така живи?

— Отде да знам как… Но нали сам казахте, че от днешна гледна точка откритието би изглеждало немислимо… А от това какво по-немислимо?

Колкото и да е странно, моят отговор сякаш го съкруши. Той стана и започна да крачи из кабинета, тежко и тромаво като овчар. Всъщност наистина приличаше на овчар и тоя напрегнат размисъл, който се четеше по лицето му, сега ми се стори малко комичен.

— Вие сте прав, разбира се! — отвърна той най-сетне. — Трябваше да го очаквам от вас. Вие още нямате личност. А на практика това означава, че нямате ни предубеждения, ни предразсъдъци.

— И все пак?

— Не ме питайте, не мога да ви отговоря… Никой не може да ви отговори. И толкова по-добре. Знаете ли от какво най-много страда днешната научна мисъл?… От липса на въображение.

Той отново се върна на стола си доста успокоен. Но веднага промени темата на разговора. Близо половин час ме разпитва за всичко, което ми се бе случило през последните дни, освен за моите брачни подвизи, слава Богу. Най-много се заинтересува от моя беден личен архив, включително и от моите архитектурни проекти и скици. През цялото време слушаше внимателно, само от време на време кимаше мълчаливо — в знак на съгласие или просто да ми вдъхне кураж — не можех да разбера. Но за мое огорчение разказът за гугутката не му направи никакво впечатление. И даже обратното.

— Оставете тая гугутка! — отвърна той с лека досада. — Нека си мъти, това не е ваша работа. Аз не съм глупак, разбирам какво искате да ми кажете. И все пак ние не сме гугутки, ние сме хора. Трябва да вървим напред, а не назад…

— А знаем ли кое е напред и кое назад? — запитах аз.

— Много добре знаем! — отвърна той троснато. — Напред е това, което ни чака…

— Най-сигурното е, че ни чака гробът.

Нещо много живо проблесна в тесните му очички.

— Тая мисъл занимава ли ви?

— Ни най-малко.

— Сигурен ли сте?

— Напълно сигурен! — отвърнах аз категорично.

Тоя мой отговор явно не му хареса. Той помълча малко, после махна ръка.

— Както и да е… Но не мислете повече за гугутката. Мислете за хората. И главно мислете за своята работа. Вие сте напълно нормален, това трябва да ви бъде съвсем ясно. По-нормален от всеки друг човек, по-нормален и от мен, който се занимавам с патология. Но сте различен, разбира се, това е съвсем друг въпрос. В никой случай то не бива да ви отчайва…

— А ако не възвърна паметта си?

— Ще я възвърнете, бъдете спокоен… Но отсега ви предупреждавам, че то няма да бъде за вас радост… А тежко и горчиво изпитание. Много по-лесно е да изградите в себе си нова личност, въз основа на новия живот, който сега живеете… Какъвто и да е той.

— Ето в това се съмнявам — въздъхнах аз. — Там е работата, че не желая да ставам никаква личност.

— Така си мислите! — възкликна той енергично. — Но не е така! — И разклати пред носа ми своя малко крив овчарски показалец. — Щом сте човек, вие ще се стремите да станете личност. На всяка цена и при всички условия… Освен ако отново ви съкрушат!

Той млъкна някак внезапно, сякаш изненадан от себе си. Какво означаваха тия думи? Как така ще ме съкрушат? Кой ще ме съкруши? И защо?

— Знаете ли, през последните дни прочетох заради вас доста литература — продължи той. — Главно случаи на амнезия, които ние смятаме за най-характерни. Повечето от тях наистина се дължат на церебрални травми, както при вас. Но има и други случаи. Паметта изчезва просто тъй — без никаква видима причина. Без никакво нарушение на мозъчните функции. Човекът си взима шапката, качва се на някакъв влак, заминава в друг град, дори в друга държава. Понякога изчезва завинаги, без да помни нито ден от своето минало съществуване. И ние наричаме това амнезия. Всъщност никаква амнезия, а най-обикновена душевна мимикрия.

— Мимикрия? — трепнах аз.

— Да, точно така. Много по-съвършена от мимикрията на животните. Но защо човекът прибягва до нея? На пръв поглед като че ли всичко в живота му е обикновено и нормално. Само душата усеща, че загива, не вижда пред себе си ни път, ни цел, ни пролука. Тогава какво да прави, освен да избяга от себе си! Отива в някакъв друг свят, намира друг живот — или по-спокоен, или по-пълен, или поне лишен от ония отговорности, които няма сили да понесе. Не, не се плашете от моите думи. По-скоро искам да ви вдъхна кураж. В крайна сметка всяко съществуване е истинско съществуване, независимо дали става дума за човек, за птица или за насекомо. Смисълът на съществуването се крие в самото съществуване.

— Но вие си противоречите — обадих се аз.

— Не, аз не си противореча, съществуването е противоречиво. След като опасността премине, богомолката, която се е превърнала в клечка, отново става и продължава своя път. Но човекът не е ни богомолка, ни гугутка. Той няма право да лъже себе си и да бяга от себе си. Това е вече друг въпрос. Нашият е сега какво да правим? Не ви съветвам да почнете веднага работа, сигурно ще се разочаровате! Творческа работа, искам да кажа, иначе копайте, садете ягоди или марули. Само силната личност създава силни творби. Само големите чувства раждат голямото изкуство. Но сега-засега това са само думи, важното е да тръгнете някак по човешкия път.

От болницата се върнах направо вкъщи. Нямах желание да отида никъде, да видя нищо. Тоя град не ме интересуваше. Хората не ме интересуваха. Не ми харесваха лицата им, виждаха ми се противни. Какво творчество, какво изкуство? Какви глупости ми дърдори тоя овчар? Какви чувства могат да вълнуват тия хора, които вървят по улицата като слепи? И които навярно нищо не могат да видят на тоя свят, освен своите дребни човешки грижи? Сега вече тъгувах за моята болница, за светлата стая, за грамадния летен дъб, изпълнил цялата рамка на прозореца. Кой дявол ме бе накарал да се измъкна оттам и да потъна в тоя безсмислен човешки мравуняк. Свих по една странична улица, загубих не само пътя, загубих посоката. Най-сетне спрях колата край един бордюр и се огледах безпомощно. Срещу мен с малко убита походка се тътреше някакво момиче, доста безцветно облечено. О, чудеса, да вярвам ли на очите си, това беше тя — моята медицинска сестра с кривата сладка усмивка! Като ме видя, и тя се стъписа, после гъста руменина заля слабичките й бузки. Кой знае, всичко става на тоя свят, може би точно в тоя миг си е мислила за мен.

— Другарю Балевски, какво правите тук?

— Теб чакам — казах аз.

— Не се шегувайте, другарю Балевски — каза тя с укор.

— Не се шегувам!… Ти всъщност… как се казваше!

— Магда! — отвърна тя.

Наистина странно — никога не бях се запитал за името й. Защо хората имат имена, не бива да имат имена.

— Виж какво, Магда, загубих се из тия улици като някакво коте. Би ли ме завела до дома?

— Разбира се! — възкликна тя и се изчерви още по-гъсто.

Седна до мен в колата, сложи на коленете си своите тънки чисти ръчички. Много ми се искаше в тоя миг да вдигна тая до мен, лявата, и да целуна нежните пръстчета. Толкова ми беше мъчно за нея, за това малко човече, което като светъл лъч бе минало през стаята ми. А сега изглеждаше така обезцветено, така безпомощно, така никакво. Нека си живеят там, в болницата, не бива да ги пускат по тия грозни улици, с тия никакви дрехи.

— Каква хубава кола имате — каза тя. — Всичко ви е хубаво. — И жена ви е много хубава… Казват, че е една от най-елегантните жени в София… Като мина край мен, дори не ме погледна:

— Това, което каза, е много лошо.

— Не, не — нищо лошо не исках да кажа. Не знам защо издрънках тая глупост.

— Магде, ако ти беше моя жена, какво би направила?

— Какво бих направила? — Тя ме погледна бързо, някаква мигновена безумна надеждица пламна в погледа й. — Бих ви прала, бих ви гладила, бих ви готвила по два пъти, не, по три пъти на ден…

— … би ме целувала…

— Бих ви целувала — потвърди тя храбро, — докато ми се завие свят. Докато на вас ви се завие свят.

— Магда, Магда, защо живеем на тоя свят? — казах аз с горчивина. — Когато най-хубавите ни надежди никога не се сбъдват.

— Никога! — потвърди тя. — Само се лъжем… с каквото намерим.

Тя ме заведе до дома. Качих колата на тротоара и слязох. Тоя път наистина целунах тънките пръстчета. Тя се обърна много бързо и тръгна като несвястна по сивия, грозен тротоар. Почаках малко, въпреки волята си, да видя дали ще се обърне, но, слава Богу, не се обърна. Качих се горе. Лидия седеше пред телевизора и като хипнотизирана гледаше филм. Младо момиче в бяла блузка стоеше пред тесен старовремски прозорец. Навън валеше изобилен дъжд, едри дъждовни капки се стичаха по замътеното стъкло. Онзи гений там навярно искаше да каже, че не се стичат капките, че плаче душата й, наранена от някакъв нехранимайко като мен. Помълчах гузно, после казах:

— Лидия, задушавам се в тоя град… Искаш ли утре да отидем някъде?

— Къде? — запита тя и ме погледна бързо.

Изтръпнах. Сякаш същия поглед с искрица от безумна надежда.

— Ами където искаш!… Само да не е София.

Едва сега съвсем отмести погледа си от екранчето.

— Ами тогава в Боровец, ти обичаш да ходиш там… Или поне до „Щърково гнездо“…

Дори не попитах кое е това щърково гнездо, не ме интересуваше. Бях така изненадан от себе си. За пръв път, откакто бях отворил очи, откакто се познавах, видях крайчеца на моя пръст, на пръста на моята истинска човешка ръка.

* * *

Колкото повече се отдалечавахме от града, толкова въздухът ставаше по-чист и по-ясен. Къщите и дърветата ставаха все по-близки, все по-изумително зрими. Очите ми сякаш искаха да погълнат всичко, което виждах около себе си, да го задържат там завинаги. Сега бях напълно сигурен, че съм единственият човек на тая планета, който я вижда по такъв невероятен начин. И нямаше нищо чудно в това, кой друг освен мен бе я видял за пръв път на четиридесет и шест години. Не биваше да бързам, карах бавно, мъчех се нищо да не пропусна. Лидия мълчеше до мен, гледаше пред себе си, навярно не виждаше нищо. Но сега я разбирах много добре — нямаше какво да види! Такъв е човекът и навярно всеки живот е такъв — привиква бързо, насища се лесно, изчезва в себе си. И кой знае, може би точно затова природата се е принудила да измисли смъртта. Животът няма сили да бъде вечен, поне тоя живот, на планетата, на която живеем.

Най-сетне излязохме на високото плато. Само една-единствена пролука се откри към езерото, но и тя ми беше напълно достатъчна. Гледах с притаен дъх, със свито сърце, почти безчувствен. Сърцето ми напираше да се пръсне, но аз го държах здраво в шепите си. И навярно би се пръснало, би се разлетяло като някаква нова вселена, ако не правех това. А кой знае дали така не се е родила и вселената — от живо сърце, на брега на някой залив.

— Защо спря? — попита Лидия.

— Ами тъй! Малко да си почина!

Тръгнах отново все така бавно.

— Лидия, знаеш ли от какво е произлязла вселената? От едно съвсем обикновено човешко сърце, което се е пръснало от любов… Или от досада — все едно… Виж, виж — какво е това?

Някакви птици бяха накацали по асфалта. Много красиви птици, почти като гълъби, със синьо и жълтичко по крилата.

— Не знам… Папуняци може би…

— Какви папуняци?… Папуняците са съвсем жълти. С малка качулчица на главата.

Това пък откъде знаех?… Дори не можех да си представя. Може би нещо лекичко се понапукваше в паметта ми. Срещу нас се зададе кола, птиците литнаха, всички наведнъж, като една.

— Лидия — започнах аз, — вече толкова дни съм вкъщи. А никой досега не е дошъл да ме види. Нима нямам близки на тоя свят, нима нямам приятели?…

Тя видимо се смути.

— Имаш един приятел — отвърна, без да погледне към мен. — Но сега не е в България.

— А кой е той?

— Аз ти казах веднъж… Христофор… Но ти не обърна внимание.

Някакъв странен полъх мина през душата ми.

— Христофор?

— Да, твоят заместник. Но и той едва ли би могъл да се нарече твой приятел. По-скоро твой роб. Или твоето второ „аз“, ако така повече ти харесва.

— Но това не е малко! — казах аз учуден.

— Никак не е малко. Особено пък за него. Цялото си обществено положение той дължи на теб. Ти го откри, ти го утвърди, ти го издигна. Ти го направи дори твой заместник, въпреки че срещна много големи спънки. Ти направо заяви на твоя министър, че ако не се съгласи с твоето предложение, веднага ще напуснеш дирекцията… И щеше да го направиш, без да ти мигне окото.

— Какъв е по специалност?

— Ами архитект като теб, но по вътрешна архитектура. Изглежда, че е способен, макар и не най-способният, поне така хората казват. Печелил е доста конкурси, хората го ценят, особено когато искат да си обзаведат вилата или апартамента. Малко е мързелив наистина като всички скептици и резоньори. Но не е това причината за цялата тая съпротива. Колко некадърници вървят неудържимо нагоре, без никой да им обръща внимание. Там е работата, че Христофор произхожда от старо буржоазно семейство. Това едва ли е точната дума, но у нас така върви. Всъщност нещо от висшата държавна администрация — дипломати и прочие. Да защищаваш такъв човек, е все едно да хвърляш съмнение върху себе си. Но ти го направи, без да ти мигне окото. Според мен той ти е нужен…

— За какво?

— Не знам за какво! — отвърна тя неохотно. — Ти си суров човек, принципен, в интереса на работата си готов да местиш хората като шахматни фигури… Изглежда, че наистина ти е много необходим, за да държиш така на него. Тебе главно работата те интересува! Така че не се чуди, дето нямаш много приятели. Никой не обича принципни хора, дори тия, които стоят на върха на властта. Всички искат предани хора.

Слушах я с интерес — не само заради себе си, но и заради нея. Начинът, по който размишляваше, ми се стори доста мъжки. Размисъл на човек със свой характер и свои позиции, върху които не може лесно да се влияе.

— Смяташ, че той ми е предан?

— Не съм казала такова нещо! — отвърна тя доста сухо. — В крайна сметка всеки умен човек има нужда от едно огледало, в което да види себе си… Той е много интелигентен.

— А къде е сега?

— В Тунис… Или в Рим — не знам точно. Разбрах само, че в Тунис твоята дирекция има някакви неприятности.

— Знае ли какво се е случило с мен?

— Сигурно знае — отвърна тя. — Христофор държи постоянна връзка със София, съветва се…

Замълчах. По моята простичка и непредубедена логика, както това бе забелязал и доктор Топалов, в цялата тая история имаше нещо необяснимо или нередно. Мой роб или моя сянка — както се бе изразила Лидия, — а досега да не прояви никакъв интерес към съдбата ми, изглеждаше доста странно. Най-малкото трябваше да ми изпрати някакъв поздрав, някакво писмо, някакво пожелание по случай щастливото избавление. Дори да съкрати малко командировката и да дойде сам да ме види. А сега какво бих могъл да си помисля? Или Лидия се лъже в преценките, или пък сам той вече е загубил всякакъв интерес към моята личност, щом не съм и едва ли някога ще бъда на мястото си.

По това време вече бяхме излезли на високото, бедничко, оръфано самоковско поле. Но унесен в своите мисли, едва го забелязвах. Виждах смътно само белите, зъбести върхове на Рила — като куполи, окачени на небето. Имах чувството, че бих могъл да мина под тях — така синкавото подполие се сливаше с цвета на небето. Да мина и да изчезна в някакъв друг свят, с друго озарение или в друг винт на времето.

Както и стана!

Сега край мен струеше синкава светлина, с малки, светли капчици в нея, като искрици на залязлото слънце. Асфалтът на шосето се беше стеснил, но летеше по-бързо под мен, някак избелял и с оръфани краища. Ниски криви дървета с широки листа. Жълта тръстика. Остър, силен дъх на море, което не се виждаше, но което присъствуваше в мен като собственото ми дихание. Зад дърветата и зад тръстиката се провиждаха острите връхчета на опънатите палатки — и те сини и жълти като небето и като тръстиката.

— Какво се замисли? — попитах аз.

Тя не ми отвърна. Погледнах я бегло с крайчеца на окото си, тъй като срещу мен по стесненото шосе се бе появил някакъв зетор. Млада жена, много красива, с жълторуси коси, разпилени небрежно по раменете. Дълбоко деколтирана плажна рокля, синя, синя. Тъмночервен лак на ноктите. Лицето й изглеждаше някак тъжно и замислено.

— Мисля си за децата… Оставих ги като някакви циганчета в катун.

— Трябваше да помислиш, когато тръгнахме — казах аз. — А не сега. Сега е малко късничко… Ние скоро ще си пристигнем.

— Не ставай циничен! — каза тя. — Не е начин да те харесам.

— Не държа да ме харесват — отвърнах аз. — Особено жени, които се вайкат със закъснение… Човек трябва да мисли предварително какво прави. И да отговаря за делата си.

— Ти готов ли си да отговаряш за своите?

— Да, разбира се. Ако е нужно…

— Внимавай! — изкрещя тя.

Но това изкрещя Лидия. Въздухът бе светъл, полето голо и пусто, на небето висяха окачени белите куполи на върховете. Срещу мен по правото гладко шосе летеше камион. Стар раздрънкан камион със зелена каросерия, от която се вдигаха облаци бял прахоляк. Навярно е бил натоварен преди това с негасена вар или нещо подобно. Едва сега забелязах, че вървя в неговото платно. Не много бързо, но в неговото платно. Онзи сякаш не ме забелязваше. Завих спокойно надясно и изправих колата. Камионът като бесен профуча край мен, като ме посипа с белия си прахоляк.

— Какво ти стана? — запита Лидия. Едва сега забелязах колко е пребледняла.

— Нищо, пробвам си нервите — отвърнах аз.

— За миг помислих, че си загубил съзнание — каза тя. — Очите ти бяха като стъклени.

След половин час вече седяхме на една от хотелските тераси в Боровец. Дълбока елипсовидна тераса като палуба на океански кораб. Нисък бял парапет, току-що пребоядисан, тъй като боята бе покапала по мозайката. Кръгли ленти на жълти и сини ивици, по дяволите. Белите върхове на Рила вече не се виждаха. Вместо тях като хълбок на полегнало животно се снишаваше четинестият склон на планината. Стара борова гора, една от най-старите. Гъст, наситен мирис на борова смола пълнеше ноздрите ми. Не се чувствувах много уютно тук, нещо ми пречеше. Пречеше ми навярно плиткото тенекиено езеро на паркинга, разноцветните гърбове на колите — жълти, сини, оранжеви, само моята, слава Богу, с цвят на слонова кост.

— Ще пиеш ли нещо? — попитах аз.

— А ти?

— Аз не мога, аз карам кола.

— Какво ще ми препоръчаш?

— Бих ти препоръчал бял френски вермут с малко лед — отвърнах аз шеговито.

След малко келнерът пристигна. Червен жакет, черна папионка, но скулестото му самоковско лице не бе бръснато най-малко от три дни. Нямаше бял френски вермут, разбира се. Но имаше червен, италиански. Леко притоплен червен италиански вермут без лед и без лимон. След като Лидия изпи и третата чаша, аз запитах:

— Лидия, познаваш ли една млада жена, с прави руси коси. Доста хубава.

— Това е Зденка навярно — отвърна тя с отвращение.

— Коя е тая Зденка?

— Беше твоя любовница… Преди пет-шест години.

— Разкажи ми нещо за нея — помолих я аз.

— Не ставай нахален, не ти прилича! — отвърна тя малко грубо.

Но погледът й бе съвсем безчувствен, почти мъртъв. Изглежда, че винаги ставаше такъв, когато пийнеше няколко чашки.

— Лидия, моля те да ме разбереш. Дори да съм нахален… Но сега аз се боря за всяка капчица памет. Разкажи ми нещо за нея.

— Ами това е — беше твоя любовница едно лято. Избяга с нея чак в Ахтопол, без да те е срам ни от мен, ни от нейните три деца… А най-голямото беше десетинагодишно.

— Тъй ли?… Та тя на колко е била?

— Около трийсетгодишна. Но какво искаш от една чехкиня, те не мислят, като раждат.

— Но тя говореше български…

— Да, родена е и израсла в България… и много млада се оженила за някакъв чех, артист ли беше, писател ли?… Ти беше побеснял по нея. Но както и да е, всичко ти се размина… Върна се при мъжа си.

И Лидия пресуши нервно чашата си, която и без това беше съвсем пресушена.

— Това не е всичко, Лидия — казах аз.

— Разбира се, че не е всичко! — отвърна тя раздразнена. — След като се върна в Прага, тя се разведе… А трябва да ти кажа, че беше много свястно момиче — добричко и простодушно, макар че беше така нелепо красива. Е, не беше интелектуалка, разбира се, това й изяде хляба… Съсипа и нейния живот като… — тя не се доизказа, погледна ме с мъртвите си очи и добави рязко: — Поръчай ми още един вермут, като си толкова нахален…

Тя изпи още две чаши, без да промълви нито дума. И аз мълчах, нямаше какво повече да си кажем. Тръгнахме още по светло. Тя се бе посъвзела малко, но продължаваше да мълчи. Чувствувах, че ме мрази в тия минути много по-яростно, отколкото ме бе обичала някога. И защо, по дяволите?… Каква е тая непонятна стихия в хората?… Защо трябва да стоварят върху един човек цялата си любов? А след това и цялата си омраза?… Всички хора на тоя свят си приличат, защо трябва да си внушаваме, че един от тях е съвсем особен и неповторим. И да стоварим върху него всички урагани на чувствата си. Когато вятърът духа, той не клати само едно дърво, клати цялата гора…

Цялата вечер Лидия не промълви нито една дума. Вечеряхме мълчаливо, после тя отиде в хола и натисна копчето на телевизора. До слуха ми достигна някаква отвратителна естрадна песен. Знаех, че тия, които я изпълняват, имат още по-отвратителен вид. Какво друго можех да направя, освен да се прибера в кабинета си. Сега вече и аз знам колко е страшно двама души да мълчат под един покрив. Много по-страшно, отколкото да се засипват с гневни упреци. Това не е точно адът, но едно от най-пустите му и безнадеждни преддверия. Но тогава не се чувствувах така засегнат, както бих бил в нормално състояние. Просто нямах съзнание за вината си. Как мога да отговарям за нещо, което не бях извършил?… Ако то не съществува в паметта ми, все едно че не съществува изобщо. Така мислех. Знам, че всеки ще ме разбере. И никой няма да ме оправдае, разбира се. Но как пък аз да оправдая Лидия? Много добре разбирах, че тя е под влияние на чувствата. И все пак не може в чувствата да няма никакъв разум. И в разума някаква логика. Така мислех тогава. А сега знам, че съм бил съвсем прав. Напразно някои хора се опитват да оправдаят свои безумни дела с пристъп на чувства, на гняв и ярост например. Всъщност това е съвсем истинската им природа.

На другата сутрин тя мълчаливо ми поднесе закуската, след това изчезна някъде. Не, не из стаите, чух как остро и предизвикателно хлопна външната врата. Какво да правя сам, извадих от библиотеката си „Ана Каренина“. Сега разбирам, че едва ли бих могъл да направя по-лош избор за състоянието, в което съм се намирал. Четох около един час и я захвърлих отвратен. Нищо, безсмислие и пустота. Наистина ли са толкова неуправляеми хората? Ако е така — в какъв страшен свят ми е съдено да живея? Как да ги разбирам и как да се справям с тях?… Не виждах никакъв друг изход, освен да стана като другите. Изведнъж почувствувах остра нужда да поговоря с доктор Топалов.

За щастие, намерих го в кабинета му. Той явно се зарадва, като ме видя, дори стана прав да се ръкува.

— Изглеждате добре — каза той. — Много по-добре от миналия път, разбира се.

Разбирало се! Интересно как го бе разбрал — по блясъка на моя поглед? Или по гузния начин, по който му подадох ръката си? И понеже мълчах, той запита:

— И все пак се е случило нещо?

— Да, има нещичко — кимнах аз.

И му разказах подробно всичко. Включително и нашия разговор с Лидия. През цялото време той не ме прекъсна нито веднъж, само накрая запита:

— Сега ви моля да си спомните много добре. Докато виждахте всичко това като жива действителност, имаше ли у вас някакво чувство?… Към жената например. Та тя ви е била… простете, любовница. Човек не може да бъде равнодушен в такива случаи.

— Съвършено равнодушен! — казах аз решително. — Или по-точно — безчувствен!

Той се облегна на стола си явно шокиран. И тихичко измърмори:

— Интересно!… Много интересно!

— Кое е интересното? — запитах аз сдържано.

— Но тука е ключът на един много важен научен проблем. Има ли емоционална памет?… Всеки нормален човек ще ви отвърне — има, разбира се, как тъй да няма. Всеки помни първата си любов. Или ужаса, който е изпитал при бомбардировките. Но науката отговаря на тоя въпрос по-скоро отрицателно. Тя смята, че чувството е нещо съвсем непосредствено — възбужда се и изчезва. А това, което смятаме за емоционален спомен, е всъщност едно самозаблуждение. Нашата памет или нашето въображение възстановяват фактите или обстоятелството, при което е била предизвикана емоцията. И чувството се поражда отново. Разбира се, много по-слабо и по-бедно, отколкото е било в действителност.

— Тая теория е невярна — отвърнах аз решително.

— Защо смятате така? — погледна ме той любопитно.

— Нищо не смятам. Така го чувствувам.

— Но чувството не е размисъл!

— Откъде знаете?

— Така твърди науката.

— Моля ви се, вие за кретен ли ме смятате? — отвърнах аз ядосан. — Какво доказателство е науката?… Днеска смята едно, утре друго.

Доктор Топалов се усмихна едва забележимо.

— Е, добре, как си обяснявате тая ваша безчувственост. В тоя конкретен случай? На това ваше… видение?

— Ами с моето сегашно състояние. Просто се е скъсала емоционалната връзка… Както при телевизора, да речем. Понякога има образ, а няма звук… И обратното!

— Вие все повече ми харесвате! — каза той искрено.

Но понеже не му обърнах внимание, той продължи:

— Наистина ми харесвате!… У вас почват да се възраждат чувствата, за които говорим!… След всеки изминат ден. Интересно е, че най-силно се проявяват, когато някой ви противоречи. Изглежда, че сте били много самоуверен и амбициозен човек.

Той не разбра какво силно впечатление ми направиха неговите последни думи. Пък и аз не се издадох.

— Но да продължим нататък — казах аз. — Науката твърди, че чувството винаги е непосредствено. Добре, откъде произхожда то?

— Във всеки случай не от кората на главния мозък, където е съсредоточена висшата съзнателна дейност… А някъде от дълбочините на подкорието. От тия пластове, които са се променили най-малко през последните десетки, дори стотици милиони години. Да речем, от времето на рептилиите.

Трябва да си призная, че това неприятно ме изненада.

— А кой е виждал мозък на динозавър?

— Има данни…

— Добре, няма да спорим… Отказва ли се всяка връзка между кората на главния мозък и най-дълбокото подкорие?

— Не, в никакъв случай. И всъщност това е драмата на човешкото съзнание. В него все още нахлуват чувствата на динозаврите.

— Не разбирам — казах аз. — Какви чувства? Нали няма памет за чувства?

Той явно не беше подготвен за такова простичко възражение. Помисли малко, после добави:

— Става дума за нагоните… Особено за инстинктите.

Тогава не знаех, че съм го хванал по бели гащи. Човек не може да оборва неща, чийто смисъл не разбира. А доколко науката ги разбира — ми беше известно.

— Добре, да оставим настрана тоя въпрос — така наречените атавистични чувства — казах аз. — Няма да ги нарека човешки, защото не съм сигурен, че са само човешки. Според мен по-често чувствата извикват спомените, отколкото обратното. И както обикновено става, науката обърква причината със следствието.

— А вие откъде знаете?

— Откъде знам?… Нима мога да забравя ония чувства, които се появиха в мен, когато за пръв път отворих очи…

Тоя разговор не доведе доникъде. Не можеше да доведе. Сега разбирам, че проблемът не е толкова прост, колкото ми се стори през оня ден в кабинета на доктор Топалов. И аз изобщо нямаше да спомена тоя разговор, ако не се бяха случили по-късно толкова важни събития. И едва ли можех да си ги обясня, ако нямах сам за себе си някакъв отговор на тоя проблем.

Когато се прибрах вкъщи, Лидия шеташе нещо в кухнята. Тя трепна и ме погледна плахо. Да, плахо, не уплашено, както напоследък така често се случваше.

— Мони, ще ми простиш ли? — запита тя тихичко. — Аз просто не бях на себе си. Винаги става така, когато пия алкохол. Няма да пия повече, обещавам ти! — завърши тя горещо.

Приближих се до нея и я погалих по косата — съвсем простичко и естествено. Наистина я обичах в тоя миг, мога да се закълна пред съвестта си.

— Забрави тия глупости, мила… Все едно че нищо не се е случило. Ти знаеш, че не съм искал да те обидя.

— Знам, знам — отвърна тя някак трескаво. — Всичко знам.

— Не знаеш — въздъхнах аз. — Никой не може да го знае, освен мен. Аз съм длъжен да се боря за себе си. Така че приготви ми куфара, моля ти се… Трябва да замина на село за няколко дни.

— На село? — трепна тя. — Защо на село?

— Там се е родила за първи път моята памет… Имам чувството, че точно там бих могъл да си я възвърна…

— Не сега. Моля ти се. Може би малко по-късно.

— Защо?… Не разбирам наистина?

— Страх ме е…

Тя внезапно заплака с грамадни тежки сълзи. Само за мигове лицето й се измокри така, сякаш я бях лиснал с канче вода.

— Но защо! Обясни ми все пак…

— Не знам!… Не мога!… Но ти си толкова страшен, като вземеш някакво внезапно решение. Нищо не може да те разубеди, тръгваш като танк! И можеш да прегазиш всичко по пътя си… Послушай ме поне веднъж в живота си. Моля те, много те моля! — И тя заплака с още по-голяма сила, дори скри лицето си от мен.

Душата ми изведнъж се изпълни с досада. Не бях прав, разбира се, но така беше. Какво ми костваше да изпълня молбата й. Малко по-рано или по-късно — какво значение?

— Е, добре — казах аз. — Добре, ще отложим за няколко дни… Но трябва да го направя.

Станах и отидох до прозореца. Гугутката все така си мътеше — спокойна и неотменима като вечността. Неотменима ли?… Точно в тоя момент се случи нещо, което дори насън не очаквах. Изведнъж долетя втора гугутка. И без да губи време, измести от гнездото тая, която мътеше. Господи, та те са се сменявали двете — мъжката и женската. Но как да го разбера, като толкова си приличаха. После се обърнах и казах:

— Лидия, мога ли да отида поне до Банкя?… Да започна от края на пътя вместо от началото.

— Боже, колко си непоправим! — въздъхна тя и изведнъж кресна: — Върви, върви, където искаш! Върви, щом си решил!…

На другия ден наистина заминах за Банкя. Бях просто изтласкан навън от моята разкаяла се съпруга. Но сега поне знам как прелетните птици намират родните си места. Просто летят, това е всичко. И аз като тях пътувах по непознатото шосе, без да мисля. И без да правя ни най-малък опит да си припомням нещо за пътя. Но знаех, че ще пристигна там без никаква грешка. Както и стана. Само в центъра на Банкя малко се поколебах. После поех по най-лявото отклонение. След стотина метра паважът изведнъж свърши, но това ни най-малко не ме отчая. Скоро навлязох в млада борова гора, спокойна и глуха. Никакъв човек. Никакви птици. Никакво движение на въздуха, сякаш минавах през мъртва или омагьосана зона. Но за щастие тя скоро свърши. Едва оттук започваше истинската гора — широка, жива, слънчева. И изведнъж съзрях постройката, на двайсет-трийсет метра от пътя.

До тоя момент не бях виждал проекта, тъй като се съхраняваше в архивите на дирекцията. Но дори такава, каквато беше, гола и недоправена, тя внушаваше изящество и лекота. Веднага разбрах, че е моят строеж, не някой друг. Отново моля да ми простите тия думи и да не ги смятате за нескромност. В ония дни аз не знаех истинския смисъл на думата „мое“. За мен тогава те не означаваха собственост, а произход. Все още наблюдавах своите неща отвън — като чужд. Спрях колата и слязох. По двора се мотаеше дребен възрастен човек в дочен панталон и грамадни гумени ботуши, сякаш магазинерът, който му ги бе подхвърлил, не си бе направил труда дори да го погледне. Неговият вид нищо не ми подсказваше. Навярно беше малко глух, защото ме забеляза чак когато стигнах на няколко крачки от него. Изведнъж се втренчи в мен така смаян, че изпусна лейката, която държеше в ръката си. Имаше вид на човек, който внезапно е срещнал привидение.

— Господин архитект — едва пророниха устата.

— Да, аз съм… А ти кой си?

— Аз съм пазачът… Бай Димо… Не ме ли помниш?

Докато се чудех какво да му отвърна, той продължи оживено:

— Ами аз бях тук, когато дойде последния път… И падна ей от оня балкон.

И той ми го показа — на първия етаж след партера. Всъщност не беше още балкон, а само двете му носещи железни греди. Но рамката на входната врата вече беше сложена.

— Бай Димо, как да ти обясня… Като падне човек надолу с главата, всичко може да стане — усмихнах се аз. — Сега не съм много добре с паметта. Затова не те познах…

— Да, знам, чух нещичко… Ама да ти кажа право, много добре изглеждаш. По-добре, отколкото в оня ден, да опустее дано…

— Добре, бай Димо, нека почнем отначало… И всичко ми разкажи, колкото и дребно да е наглед.

Той едва ли ме разбра добре, но се почеса и започна търпеливо:

— Ами дойде тъкмо по това време. Друг път все с твоята кола си идваше, вкарваше я тук в двора. Тоя път пристигна с такси. Продума ми нещо и влезе в постройката. Аз си поливах ей тия дръвченца, защото маркучът не стига дотук… Това са брезички, господин архитект, ти ми рече да ги поливам редовно, докато се прихванат… Тъй е. Брезичките са крехки като зайчета, което добре се прихваща, после добре върви…

Да, малко криво ме беше разбрал тоя мой стар приятел.

— А после?

— После — нищо… Като се сетих за тебе — видях те ей на тоя балкон, дето ти го показах. Много дълго стоя там, може би четвърт час, може и повече. И все към гората гледаше, без да шавнеш. Аз дори се поучудих — какво толкова за гледане има в тая гора. Нищо!… Дори гъби няма в нея, само тук-таме някоя гнила пърхутка. Е, рекох си, може да си мисли нещо човекът. След някое време пак се сетих за тебе, погледнах — няма те… Мина още половин час и тогава се разтревожих… Тръгнах към вратата и веднага те видях — лежиш под балкона, проснат по гръб, не мърдаш. Нямаш представа как се изплаших, господин архитект. Аз и на война съм бил, и шрапнел са ми вадили от червата без упойка, но както тоз път се изплаших, никога не е било. Изтичах до теб, пипнах те — жив си. Сигурен бях, че си жив. Толкова много съм патил в тоя живот, всичко знам. И хукнах да търся помощ. За твой късмет, пък и за мой, веднага налетях на джипката на сондьорите… Много бърже дойде помощта, дори не си повярвах на очите, когато влезе в двора…

Това бе всичко, което ми разказа старецът. А то бе нищо, кажи-речи. Тръгнах бавно към постройката, изкачих се на етажа. И отново застанах на същото място, от което така фатално бях потеглил към вечността. Нищо нередно — ни гнила дъска, ни разкривена тухла. Разбира се, никаква гаранция, че тук нещо не е било направено или доправено, докато съм лежал в болницата. Погледнах към гората, която се разстилаше пред очите ми. Млада, силна гора, израсла на здрава почва. И нищо повече. Едва сега сведох поглед надолу. И тук нищо — измърсен и оръфан терен, който сякаш никога нямаше да се съвземе от раните си. Височината не ми направи никакво впечатление. Какво може да стане, ако скочи човек? Нищо друго, освен да си изпочупи краката. След малко слязох долу и отново отидох при пазача.

— Бай Димо, колко бяха работниците тоя ден?

— Четири момчета — отвърна той.

— Видя ли ги с очите си как си отидоха… И четиримата.

— Видях ги, господин архитект… Тръгнаха си заедно. Много весели бяха, щяха да пийнат в бюфета на гарата, докато чакат влака.

— А да си видял някакво куче да се върти наоколо?

Той ме погледна ококорен.

— Ами, разбира се!… Тъкмо тая вечер, когато падна от балкона. Голямо куче, много красиво!… Не бях виждал такова хубаво куче, господин архитект.

— Такова едно — на големи черни петна?

— Точно тъй!… Ама да беше го видял как тичаше като хала отдолу по пътя. И спря точно тук, пред входа, сякаш си бе записало адреса… После влезе вътре, вдигна лай до небето. Обиколи цялата къща и спря точно тук, където ти бе паднал… Започна да скимти тъй, като че ли плачеше… Веднага се сетих, че е твоето куче. Там го оставих, като станах сутринта, вече го нямаше… Зер не се върна у дома?

— Не, изчезна…

— Как няма да изчезне, такова хубаво куче… Ами това е българинът, господин архитект, като види нещо хубаво, прибира си го човекът, да не стане случайно зян.

Не можах да разбера шегува ли се, или говори сериозно. Наистина нямах чувство за хумор в ония дни. Както и природата няма чувство за хумор, без да се притеснява от това. Иначе не би измайсторила толкова дълга шията на жирафа, толкова клепнали ушите на магарето, толкова дебел нос на слона, ако е нос изобщо. Но за съдбата на Пинки пазачът беше прав, разбира се. Може би и в тоя момент скимти вързан в двора на някоя вила. Един истински далматинец не може да изчезне като някакво дребно дворно куче.

— Виж какво, бай Димо, потърси го из дворовете наоколо — въздъхнах аз. — И изобщо, където може да има вързано куче… Ако го намериш — не ти мърда един стотак…

— Ууу, боже, стотак за куче! — възмути се пазачът. — Но ще го търся, господин архитект. Ако е живо — ще го намеря… Не ми трябва твоя стотак, аз за тебе съм готов да стъпя и в огъня…

Като се върнах у дома, Лидия ме чакаше прежълтяла от страх. И като момиченце ми се хвърли на шията.

— Нямаш представа колко ме беше страх! — едва не изплака тя. — Не знам защо бях така сигурна, че непременно ще ти се случи нещо!… Ти вярваш ли на предчувствия?…

— Все още в нищо не вярвам — отвърнах аз. — Освен в Пинки, разбира се.

— Ти и преди все туй говореше — каза тя огорчена. — За тебе Пинки беше и бог, и всичко…

В чест на нашето сдобряване беше приготвила телешко задушено. Не знам дали от чистия въздух, или от преживените вълнения, но хапнах доста добре. И за пръв път, откакто бях излязъл от болницата, изпих чаша вино. Повече от любопитство, отколкото от истинско човешко вълнение. Никакво особено въздействие, освен дето леко се зашеметих… Не, не е точно така… И дадох отново възможност на жена ми да се превърне в грамадна, влажна гъсеница.