Георги Стоев
ВИС (9)

ГЛАВА 9

10 ноември 1989 година се стовари върху нас колкото очаквано, толкова и изненадващо. Клубът, в който тренирах се преустрои в акционерното дружество. Командваше го президент — нещо съвсем ново за нас.

— За да продължиш да тренираш, трябва да имаш поне бронзов медал от предишното първенство — каза ми той. — За да постъпиш в спортната рота, също.

— Знаете много добре, че съм контузен — отвърнах.

— Това не ме интересува.

— Дал съм си здравето за този спорт.

— Не си само ти — обади се услужливо оня задник треньорът и не си мръдна пръста да ме защити.

Поради травмата той ме бе отписал и за него бях бита карта. Нямаше никакво намерение да помогне. Не случайно го наричаха Гъза. В съседния блок обаче понякога живееше странен генерал с неограничени възможности. Познавах го от сутрешната опашка за вестници пред автогара „Юг“. Вечер си разхождахме кучетата заедно. Осмелих се да му звънна. Той ми отвори без да прояви никаква изненада. Личеше си, че е човек от занаята.

— Здравей, моето момче! На какво дължа честта?

— Загазих с казармата. Ще ме пратят в някое тъпо поделение и не се знае дали ще се върна.

— Това да ти е проблемът — успокои ме Гоцев. — Донеси ми документите си и утре иди да ги вземеш от окръжното. Ще служиш на петнайсет минути оттук.

Така и стана. Старите войници веднага усетиха, че не съм случаен войник. Изобщо не ме възприемаха като новобранец. Всичко в мен издаваше елитния спортист и то в борбата — мощна мускулеста фигура, дебел врат и вече смачкани уши.

— Какъв си ти, бе? — закачаха ме те.

— Сега ще ти покажа какъв съм — минах безцеремонно през тях една вечер, хванах се за лоста и направих с лекота двадесет силови набирания. След това, без да се пускам, добавих към тях още толкова коремни.

На момчетата щяха да им паднат червата. И ми заръкопляскаха съвсем искрено.

— Що за птица си? — застана пред мен младши-сержант.

— Нищо особено — засмях се аз. — Само бивш национален състезател по борба.

След този ден не само ме оставиха на мира, но започнаха да се отнасят с мен с онова уважение, което поражда страхът. Престанах да бъда новобранец. Станах отново онзи човек, когото другите познаваха преди да вляза в казарма. И не позволих нито едно издевателство над другите новобранци.

Късметът ми проработи още веднъж. На поредните състезания председателят по борба забелязал моето отсъствието и тутакси нахокал Гъза:

— Къде е Жоро, тъпан? Защо не се бори?

— Взеха го войник — дръпнал се страхливо дебелосеркото. — Пратили го в най-обикновено поделение, не мога да го отърва.

Още на другия ден командирът прочете заповед пред целия личен състав, че ми се разрешава да ходя свободно на тренировки и че съм национален състезател. Беше силно поласкан от факта да има такъв войник в разпореждане.

Войнишкият живот не е от най-приятните. Бях зажаднял за борба и започнах тренировки с пълно натоварване. Много скоро ми се наложи да участвам в две сериозни състезания, които спечелих. Амбициите ми отново се върнаха. И точно тогава ме споходи ужасът на спортистите — отново получих травма на коляното. Поради несериозното лечение тя се бе оказала хронична. С големи мъки се довлякох до лечебницата. Във военна болница ми сложиха гипсова отливка и ме върнаха в казармата без да ми дадат нито ден отпуска. Шест дни преживях истински ад. Проклетата лонгета ми пречеше да ходя дори до тоалетната. Спасението дойде от вечния Венци.

Той също се бе уредил да служи на четвърти километър, но в съседно поделение. Виждахме се рядко. Случайно разбрах, че е успял да си уреди продължителна отпуска по-болест, въпреки завидното си здраве. Някакъв лекар от травматологията на военна болница му гипсирал чисто здравата дясна ръка и му дал тридесет дни болнични. За услугата Венци броил триста долара.

— Уреди ме веднага, защото не издържам! — намерих го вкъщи.

— Запознай се с Крейзи — представи ми той едно странно момче, успяло да се уволни от казармата и получило този прякор, защото се правило на луд.

Направи ми неприятно впечатление. Външността му бе твърде уродлива. Разхождаше се из стаята висок и кльощав, с ниско увиснали рамене. Държеше се лигаво и мазно. Стараеше се всячески да угодничи, ако можеше да извлече полза от това. Беше от този тип хора, които искрено презирах.

* * *

Поиска предварително да му снеса триста долара за доктора и отделно сто за него. Обяснението му беше, че в травматологията е голямо шубе и не смеел да влиза в пряк контакт с клиентите. Броих му парите веднага. Имах достатъчно от спестявания и от кражби. След това се явих лично пред доктора — добре запазен, четиридесетгодишен мъж, окичен със злато. Имаше изключително арогантен вид и се отнесе към мен с нескрито пренебрежение. Без да продума ми даде тридесет дни домашен отпуск по болест.

— Винаги разчитайте на мен — изпрати ме с приглушен глас той, след което многозначително си потри палеца и показалеца.

Започнахме да се виждаме все по-често с Венци. Той вече откровено търгуваше с отпуски по болест. Все пак трябваше да плаща по някакъв начин и своята. Аз обаче му предложих да избудалкаме следващия клиент и да приберем цялата сума за себе си. Кандидатът този път се казваше Милен и още при запознаването се видя, че е идеалният обект за измама. Един от многото наивни глупаци. Изчакахме градската му отпуска и го поканихме в кафенето пред военната болница. На Илиян се падна ролята на посредника, обаче за доктор от ВМА ни трябваше някой по-възрастен. Спряхме се на един негов учител, с когото бяха тарашили коли преди време. Това предложение доста ме изненада, но го приех.

Илиян и Милен се срещнаха пред Военна болница.

— Срещу четири хиляди лева си уволнен още следващата седмица — обещал Илиян.

— Изглежда ми доста несериозно — недоверчиво се дръпнал шаранът, но точно в този момент се появил фиктивният лекар.

Бил облечен с бяла престилка. На врата му висял стетоскоп. На ревера си имал дори табелка с надпис „Д-р Тодоров“.

— Айде момче, чака ме спешна операция — заявил той. — Нямаш проблем с уволнението, ако не ми губиш времето.

— Колко струва?

— На мен нищо не ми струва, а цената ще ти каже това момче — посочил „Д-р Тодоров“ Илиян, след което се запътил към болницата.

— Четири хиляди долара, брато! — сложил офертата на масата нашият човек. Шаранчето Милен се поуспокоил след появата на лекаря и още на следващия ден дал парите.

Ние с Венци гледахме отстрани цялата операция. Нямахме никакво намерение да се появяваме на видело, но се случи нещо абсолютно непредвидено. Шаранът Миленчо покани Илиян да му гостува, за да отпразнуват събитието. Наложи се да отидем и ние с него. Оказа се, че има мебелна работилница. Баща му беше едър и добродушен мъж, който веднага ни стана симпатичен.

Почерпихме се яко. Някъде по средата на купона дойде негов приятел, на когото отдалече личеше, че е тарикат.

— Разполагам с достатъчно пари, за да купувам вещи на изгодна цена — заяви той. Естествено имаше предвид крадени, защото по онова време други в България трудно се намираха.

— Имам познат, който държи на склад четирийсет видеоапарата — смигнах на Венци аз. — Дава ги на много изгодна цена.

— Взимам всичко веднага — клъвна тарикатът. Той се казваше Иво.

— И аз ще поискам пет-шест — полакоми се бащата на Милен.

Оттук нататък разиграхме страхотен спектакъл. В началото използвахме шаранчето Милен при поредния му градски отпуск. Качих го на колата и му направих такава въртележка из улиците на София, че да не запомни по никакъв начин къде точно живея. После му показах наредените като за изложба видеоапарати.

— Това е квартирата на човека, за когото ви казах — представих му аз ситуацията.

— А той къде е? — усъмни се Миленчо.

— Не иска да се показва.

Обяснението изглежда го задоволи, а баща му и Иво получиха уверение, че видеоапаратите наистина съществуват и са с великолепно качество. Въпреки това те поискаха пряка среща с техния собственик.

Избрахме един симпатяга и доста добър каратист с вид на девствена ученичка в десети клас. Казваше се Андрейчо. Сетне намерихме един вход с два изхода. Облякохме го с дневна пижама, сложихме му пантофи на краката и го скрихме между етажите. Изчакахме двамата балъци да дойдат, после позвънихме отдолу на един от домофоните. Андрейчо си знаеше урока. Слезе веднага.

— Носите ли парите? — директно попита той.

— Първо искаме да прегледаме стоката — отвърна Иво.

— Какви ги вършиш ти, бе? — нахвърли се върху мен Андрейчо и ако не знаех, че това си е чист цирк щях наистина да му повярвам. Едва се сдържах да не се разсмея. — Нали вчера води човек да ги гледа? Това да не е магазин, та да ви го показвам по сто пъти. Ако нямате пари, прав ви път!

В този момент бащата на Миленчо извади колебливо пачката от вътрешния джоб на сакото, а Андрейчо предпазливо я взе и започна бавно и внимателно да брои парите. Това също влизаше в сценария. Целта беше да приспи вниманието на двамата балъци. Сега обаче те явно заподозряха нещо и поискаха да се качат заедно с него догоре. Тази маневра даде възможност на Андрейчо да довърши изработения от мен сценарий.

— Защо ми ги мъкнеш такива! — развика се той и върна пачката с парите. — С тях не може да се работи.

Аз, разбира се, се правех на виновен, а главният актьор тръгна да се прибира към вкъщи. Тогава алчността на двамата надделя. Набутаха му пачките буквално в ръцете. Видимо се бояха да не изпуснат евтините видеоапарати. Андрейчо прибра пренебрежително мангизите и изчезна през резервния вход. Остатъка от спектакъла трябваше да довършим ние.

— На кой етаж живее този? — попита по едно време Иво. — Нали си идвал тук с Милен.

— Средната врата на третия етаж — отвърнах аз, почти задушен от смях.

Иво веднага се втурна нагоре и натисна звънците на всички апартаменти. Първо му отвориха именно средната врата на трети етаж.

— Къде са видеоапаратите? — попита той смаяната женица.

— Какви видеоапарати! — учуди се тя.

— Не ги крийте! Да се покаже Андрей! Иначе ще извикам полиция.

— Ами извикайте! — тръшна вратата женицата. И вече защитена допълни: — Аз и без това смятам да го направя.

Чак тогава бащата на Миленчо се усети че работата става дебела, хвана Иво и го смъкна надолу по стълбите. Двамата бяха изключително ядосани. Дори забравиха за нас. Обвиняваха се взаимно, в глупост и тъпотия, което ни помогна да се измъкнем незабелязано от кооперацията.

За първи път изпитах вътрешно задоволство да измамя печени тарикати. Оказа се, че плановете ни са рационални и ефективни. Вкарвах все повече хора в операциите, което намаляваше печалбата ми, но за сметка на това излизах сух и невредим. Така научих поредния си урок — алчността е пагубна, когато е по-голяма от риск.