Георги Стоев
ВИС (4)

ГЛАВА 4

Каро седеше в българската кръчма в Будапеща на една маса с три момчета. Вече десетина минути пушеше мълчаливо и ги наблюдаваше втренчено. Бяха извикани на пожар. Не знаеха какво ги очаква. Обикновено подобно нещо ставаше след голям гаф. Пръв не се стърпя Черешара:

— К’во е станало, бате? — попита той. Каро не го удостои дори с поглед.

Черешара бе двадесет и петгодишен, много симпатичен млад мъж. Целият му облик излъчваше енергия. Само преди година спечели вицешампионската титла по класическа борба, но после се контузи тежко. Треньорите и шефовете на федерацията го забравиха твърде бързо. Сега в Будапеща влагаше целия си спортен хъс от тепиха в правенето на пари. Той бе един от любимците на Каро, защото умееше да работи в екип. Довеждаше всяка поставена задача до успешен край. Освен това не се плашеше лесно. Спечели уважението на аверите си след сблъсъка с една руска банда.

— Я се стегнете, бе! — развика се той. — Докога ще им пускаме аванта на тези мужици?

— Върши си работата! — сряза го Каро.

— Не стига, че цял живот шефовете ни принуждаваха да им лягаме на тепиха, та и сега ли, когато зависим само от себе си? Да им разкажем играта! К’во става?

— К’вото става, да не сядаш на него — отвърна му злобно Каро.

Той беше опитен бос и имаше свои изпитани принципи на управление. Харесваше Черешара, но точно затова трябваше да го държи на дистанция.

Каро загаси цигарата и иронично се обърна към цялата група.

— Някой от вас да знае къде е Митака?

— Че той кога ни е давал обяснения? — обади се Кашона.

Беше късокрако човече с едра глава и изключително силно тяло. Три пъти поред спечели републиканския шампионат по свободна борба, но още с включването му в отбора, стана пословичен с глупостта си. Когато навремето пристигна от родния Смолян в спортния интернат бе на петнадесет години. За пръв път видя трамвай.

През това време Джуджето и Митака се возеха в каросерията на тир, пренасящ мебели. Шофьорът имаше уговорка с Буда да ги чака в един мотел. И двамата мълчаха, замислени за бъдещето си. Пантелей пръв наруши тишината.

— Ладата, която ни беше оставил Буда вървеше яко — рече той.

— Вървеше — неохотно отвърна Митака.

— Сега имаме много мангизи и то истински. Някой ден като се приберем в София можеш да си купиш чистак нова от Кореком.

— Нека стигнем първо Германия живи и здрави.

— Ще стигнем. Минахме австрийската граница, ще преминем и германската.

Митака си даваше сметка, че дребният се беше справил блестящо със задачата. Той отклони веднага сръбския пистолет „Цървена застава“ и си осигури „Макаров“, за да прехвърли следата към руснаците. След убийството хвърли оръжието в близост до блока. По-късно той стана първото веществено доказателство, намерено от милицията. Идеята за дочените дрехи на Митака беше идеална маскировка в работнически квартал. Огромният балтон, с който дребният се навлече го обезформи напълно. А с нахлупените каскети на главите двамата станаха направо неузнаваеми. Дори да имаше свидетел, той трудно би могъл да ги опише в милицията.

Пантелей също беше сигурен, че не допусна грешка. Предвидливо премахна всякакви отпечатъци. Милицията не намери никакви следи по крадената лада. Бе сбъркал единствено с Митака. С колебанието си той за малко не провали акцията. Уговорката им Митака пръв да излезе и да простреля сърбина в тялото, а после Джуджето да му даде контролен в черепа се срина. Митака безспорно се държеше достойно, но все още не беше готов да убива.

Този път се измъкнаха без проблеми. Живи и свободни. Само Господ знаеше докога.

В компанията на Каро се въртеше още една странна личност. Наричаха го Влаха, а той си беше такъв от крайдунавски град. Странна птица. Нямаше вид на борец, въпреки че бе съученик на останалите от спортния интернат. По-скоро приличаше на пианист. Не псуваше, не пиеше и не пушеше. Влаха бе дошъл в Унгария с един стар и много влиятелен борец, когото всички наричаха бай Гена. Той поддържаше много близки отношения с „чичковците“. Занимаваше се с търговия на дънки и всякакви други парцали. Влаха бе най-верният слуга на бай Гена. Подтичваше след него с пълни сакове стока, докато оня гордо се пъчеше напред.

В България Влаха учеше задочно във Висшия институт по физкултура, дори се изявяваше като комсомолски секретар. Гената му беше обещал да го направи член на Комунистическата партия. По онова време това имаше огромно значение за бизнеса.

— Оная нощ Митака е свитнал Ярослав Къдравия — мимоходом изтърси Каро.

— Шефа на сърбите ли? — попита Черешара.

— Същият.

— Той никога няма да се върне в България — обади се Влаха, който открай време мразеше Митака.

— От умрял писмо и от курва запис — изхили се злобно Каро. — Забравете за Митака, пишете го направо погребан. С вас имаме да свършим по-важна работа.

— Каква?

— Напоследък нашите крадци и чейнчаджии не вървят добре. Отчитат все по-малко пари. А работата им се увеличава. Искам да отидете в общежитието и да ги смелите от бой. Ако дойдат да ми реват ще им кажа, че сте полудели и че сте излезли от контрол.

— Ще си играем на добро и лошо ченге — с иронична усмивка вметна Влаха.

— Влах, ти си тук само защото бати ти Гена ме помоли да ти ударя едно рамо. Не ми се прави на интересен! Ще те пратя като нищо да ловиш риба на Дунава.

— Да не се сърдиш, ако ги утрепем? — плахо промълви Кашона.

— Хапи, скуби, бъбреци вади!

— Считай работата за свършена — изправи се Черешара.

— Считам я за свършена още когато ви поканих — едва сдържа гнева си Каро.

Отпрати ги да си вървят и извика келнера, за да си плати сметката.