Агата Кристи
Загадъчният мистър Куин (7)

I

— Малко се тревожа за Марджъри — сподели лейди Странли. — Моето момиче — уточни тя.

Последва замислена въздишка.

— Колко ужасно остарял се чувства човек, когато има пораснала дъщеря…

Мистър Сатъртуейт, към когото бяха отправени тези признания, реагира галантно, както го изискваше случаят.

— Никой не би го повярвал — заяви той с поклон.

— Ласкател! — смъмри го лейди Странли, но думата беше произнесена разсеяно и очевидно мислите й бяха другаде.

Мистър Сатъртуейт погледна деликатната, облечена в бяло фигура, с известно възхищение. Слънчевата светлина в Кан се изливаше обилно, но лейди Странли издържаше изпитанието много добре. От разстояние младежкият й вид беше наистина поразителен. Човек би могъл дори да се усъмни дали тя самата е възрастна или не. За мистър Сатъртуейт, който знаеше всичко, не беше тайна, че лейди Странли съвсем спокойно можеше да има пораснали внуци. Но тя въплъщаваше пълната победа на изкуството над природата. Фигурата й беше чудесна, тенът й също. Немалко козметични салони се бяха облагодетелствали от финансите й и резултатите несъмнено бяха поразителни.

Лейди Странли запали цигара, кръстоса красивите си крака, обвити в най-фини копринени чорапи, и повтори:

— Да, наистина доста се тревожа за Марджъри.

— Мили Боже! — възкликна мистър Сатъртуейт. — Какъв е проблемът?

Лейди Странли го погледна с красивите си сини очи.

— Не я познавате, нали? — Сетне добави за уточнение: — Тя е дъщеря на Чарлз.

Ако указателите „Кой кой е“ бяха строго изчерпателни, то справката за лейди Странли би могла да завършва така: „Хоби — бракосъчетание“. Тя се носеше през живота и пътят й беше осеян със съпрузи. От трима се беше лишила поради развод, а от един — поради смърт.

— Ако беше дете на Рудолф, можех да разбера — продължи лейди Странли. Помните ли Рудолф? Беше толкова темпераментен! Шест месеца след като се оженихме, трябваше да прибягна до онези странни неща — как им казваха? Брачни не знам какво си, сещате се какво искам да кажа. Слава богу, сега процедурата е по-проста. Спомням си, че се наложи да му напиша едно ужасно глупаво писмо. Всъщност, адвокатът ми го продиктува. Молех го да се върне, щях да направя всичко, което е по силите ми, и т.н., но на Рудолф не можеше да се разчита, толкова беше темпераментен. Веднага се втурна обратно вкъщи, а точно това не трябваше да прави. Адвокатите целяха съвсем друго.

Тя въздъхна.

— А Марджъри? — напомни мистър Сатъртуейт, тактично връщайки я към темата на разговора.

— Разбира се. Тъкмо това ви разправям, нали? Марджъри напоследък вижда и чува разни неща. Нали знаете — духове и всичко останало. Никога не бих предположила, че Марджъри има такова развито въображение. Тя ми е много добро момиче — винаги е била такава, само малко… скучновата.

— Невъзможно — промърмори мистър Сатъртуейт, опитвайки се някак да бъде галантен.

— Всъщност, направо е скучна — продължи лейди Странли. — Не се интересува от танци, коктейли или всичко онова, от което би трябвало да се интересува едно младо момиче. Предпочита да си стои на село и да ловува, отколкото да обикаля света с мен.

— Гледай ти — вмъкна мистър Сатъртуейт, — значи не е пожелала да дойде с вас?

— Е, и аз не настоявах толкова. Дъщерите като че ли ми действат потискащо.

Мистър Сатъртуейт се опита да си представи лейди Странли, придружена от сериозна дъщеря, но не успя.

— Започвам да се безпокоя, че Марджъри нещо не е наред — продължи майката бодро. — Чуването на гласове е много лош признак. Така казват. Да не си помислите, че в Абътс Мийд има духове. Старото имение е изгоряло до основи през 1836 година и на мястото му е построен нещо като ранновикториански замък, който просто не може да бъде населен с призраци. Твърде е грозен и обикновен.

Мистър Сатъртуейт се изкашля. Чудеше се защо му разказват всичко това.

— Помислих си — рече лейди Странли с ослепителна усмивка като че ли отгатнала мислите му, — че може би вие сте в състояние да ми помогнете.

— Аз ли?

— Да. Утре се връщате в Англия, нали?

— Да, така е — призна мистър Сатъртуейт предпазливо.

— И познавате всичките тия спиритисти, нали? Как не, та вие кого ли не познавате.

Мистър Сатъртуейт леко се усмихна. Една от слабостите му беше да има познати навсякъде.

— Така че какво по-просто? — продължи лейди Странли. — Аз самата не бих могла да намеря общ език с такива хора. Нали знаете, сериозни мъже с бради, обикновено с очила. Те ме отегчават ужасно и с тях се чувствам възможно най-зле.

Мистър Сатъртуейт беше доста стъписан. Лейди Странли продължи да му се усмихва ослепително.

— Значи всичко е уредено, нали? — каза тя доволно. — Ще прескочите до Абътс Мийд, ще видите Марджъри и ще се уговорите. Разбира се, ако Марджъри наистина е започнала да полудява, ще се върна у дома. А! Ето го и Бимбо.

Усмивката й от ослепителна премина в замайваща.

Млад човек в бял екип за тенис се приближаваше към тях. Беше около двадесет и две годишен и истински красавец.

Младият човек простичко каза:

— Търсих те навсякъде, Бабс.

— Как мина тенисът?

— Скапано.

Лейди Странли се изправи. Обърна глава през рамо, погледна към мистър Сатъртуейт и изчурулика нежно:

— Много мило от ваша страна, че ми помагате. Никога няма да го забравя.

Мистър Сатъртуейт погледна след отдалечаващата се двойка.

— Чудя се — промърмори той под носа си — дали Бимбо ще бъде номер 5.