Агата Кристи
Загадъчният мистър Куин (17)

Глава XII
Алеята на Арлекин

Мистър Сатъртуейт така и не можеше да разбере какво го накара да гостува на семейство Денмън. Не бяха от неговия тип хора, което означаваше, че не принадлежаха нито към висшето общество, нито към по-интересните артистични кръгове. Бяха филистимляни и при това скучни. Мистър Сатъртуейт се беше запознал с тях в Биариц и беше приел поканата да им гостува. Посещението му премина отегчително и все пак бе странно, че продължаваше да идва отново и отново.

Защо? Задаваше си този въпрос днес, на 21 юни, докато се носеше извън Лондон в своя Ролс Ройс.

Джон Денмън беше четиридесетгодишен, солиден и уважаван в деловия свят мъж. С мистър Сатъртуейт нямаха общи приятели, а още по-малко — общи идеи. Беше умен в своята специалност, но напълно лишен от въображение извън нея.

Защо го правя? — запита се още веднъж мистър Сатъртуейт и единственият отговор, който му дойде наум, му се стори така неясен и така безсмислен, че той почти го отхвърли. Единствената причина, която можеше да изтъкне, беше фактът, че една от стаите в къщата (удобна сграда с добро разпределение) събуждаше любопитството му. Тази стая беше дневната на мисис Денмън.

Помещението едва ли изразяваше индивидуалността й, тъй като, доколкото можеше да прецени мистър Сатъртуейт, тя едва ли имаше такава. Никога не беше виждал толкова напълно безизразна жена. Знаеше, че е рускиня по рождение. Началото на Първата световна война бе заварило Джон Денмън в Русия. Беше се бил с руските войници и при избухването на революцията едва беше спасил кожата си. При завръщането си бе довел тази рускиня със себе си, една безпарична бежанка. Въпреки силното неодобрение на родителите му се беше оженил за нея.

Стаята на мисис Денмън не беше забележителна с нищо. Мебелите бяха от Хепълуайт, хубави и солидни, и създаваха атмосфера подходяща повече за мъж, отколкото за жена. Но в стаята имаше един изпъкващ предмет — китайски параван от лакирано дърво в кремавожълто и бледорозово. Всеки музей би се гордял да го притежава. Предмет, достоен за колекционери, рядък и красив.

Не беше на място сред този солиден английски фон. Би трябвало да бъде ключовият елемент на стаята, а всичко останало да бъде избрано така, че да хармонира с него. И все пак мистър Сатъртуейт не можеше да обвини Денмънови в липса на вкус. Всичко друго в къщата беше подбрано в съвършено съответствие.

Той поклати глава. Ситуацията беше съвсем тривиална, но го озадачаваше. Затова — или поне така си мислеше — продължаваше да идва отново и отново. Присъствието на този предмет можеше да бъде женска приумица, но тази отговор не го задоволяваше, когато си представеше мисис Денмън. Една доста солидна дама, която говореше английски така правилно, че никой не би я помислил за чужденка.

Колата спря и той слезе, все още размишлявайки върху проблема с китайския параван. Къщата на Денмънови се казваше Ашмийд. Имението заемаше няколко акра от Мелтън Хийт, на тридесет мили от Лондон, намираща се на петстотин фута под морското равнище и населена главно с хора със солидни доходи.

Икономът посрещна мистър Сатъртуейт почтително. Мистър и мисис Денмън били излезли, отишли на репетиция. Надявали се, че мистър Сатъртуейт ще се чувства като у дома си, докато се върнат.

Мистър Сатъртуейт кимна и продължи да следва тези предписания, докато се разхождаше в градината. След внимателно проучване на цветните лехи, той тръгна по една сенчеста пътека и стигна до врата в стената. Беше отключена. Мина през нея и излезе на тясна алея.

Мистър Сатъртуейт се огледа. Очарователна алея — сенчеста и зелена, оградена с висок жив плет, селска алея, лъкатушеща живописно с красиви старомодни извивки. Спомни си адреса върху поканата: „Ашмийд, алеята на Арлекин“. Спомни си и едно местно нейно название, което мисис Денмън веднъж му беше казала.

— Алеята на Арлекин — промърмори тихо той. — Чудя се…

Зави зад ъгъла.

По-късно се замисли защо този път изобщо не се изненада при срещата със своя загадъчен приятел, мистър Харли Куин. Двамата мъже си стиснаха ръцете.

— Значи вие сте тук — отбеляза мистър Сатъртуейт.

— Да — отвърна мистър Куин. — Отседнал съм в същия дом.

— Отседнали сте тук?

— Да. Това изненадва ли ви?

— Не, само че… — отвърна бавно мистър Сатъртуейт — е, вие никога не се задържате задълго на едно място, нали?

— Само колкото е необходимо — заяви сериозно мистър Куин.

— Разбирам — промълви мистър Сатъртуейт.

Разхождаха се мълчаливо няколко минути.

— Тази алея… — започна мистър Сатъртуейт и спря.

— Ми принадлежи — довърши мистър Куин.

— Така си и помислих — каза мистър Сатъртуейт. — Някак си го знаех. Има и друго име, местно. Наричат я „Алеята на влюбените“. Знаете ли?

Мистър Куин кимна.

— И нищо чудно — отбеляза той. — Разбира се, във всяко село има по една „Алея на влюбените“…

— Предполагам — отвърна мистър Сатъртуейт с лека въздишка.

Изведнъж се почувства доста стар и изолиран от живота. Почувства се като дребен, мъдър и съсирен старец. Отвсякъде беше заобиколен от зеления жив плет.

— Чудя се, къде ли свършва тази алея? — попита внезапно той.

— Свършва… тук — отвърна мистър Куин.

Завиха зад последния завой. Алеята свършваше с парче гола земя и почти в краката им се откри дълбока яма. Беше пълна с консервени кутии. Някои блестяха на слънцето, други бяха почервенели от ръжда. Имаше стари обувки, парчета вестници — куп неща, които вече не бяха от полза за никого.

— Бунище! — възкликна мистър Сатъртуейт и си пое дълбоко и възмутено дъх.

— Понякога на бунищата могат да се открият прекрасни неща — отбеляза мистър Куин.

— Знам, знам — извика мистър Сатъртуейт и продължи с лек оттенък на самодоволство: — „Донеси ми двете най-прекрасните неща на града — каза Бог.“ Сещате се, нали?

Мистър Куин кимна.

Мистър Сатъртуейт погледна развалините на малка вила, разпилени в основата на една стена от скалата.

— Едва ли изгледът оттук е добър — каза той.

— Мисля, че на времето не е било бунище — отвърна мистър Куин. — Според мен Денмънови са живели тук като младоженци. Преместили са се в голямата къща, когато старците умрели. Вилата била съборена, когато започнали да разбиват скалите, но не са направили кой знае какво, както виждате.

Обърнаха се и се върнаха по същия път.

— Предполагам — усмихна се мистър Сатъртуейт, — че много двойки бродят по тази алея в топлите летни вечери.

— Вероятно.

— Влюбени — каза мистър Сатъртуейт. После повтори думата замислено, без обичайното английско притеснение. Мистър Куин му влияеше така. — Влюбени… Направихте много за влюбените, мистър Куин.

Спътникът му наведе глава, без да отговори.

— Спасихте ги от мъка… и от нещо още по-лошо — от смърт. Бяхте адвокат за мъртвите.

— Вие говорите за самия себе си, за своите дела, а не за мен.

— Едно и също е — отбеляза мистър Сатъртуейт. — Знаете го — настоя той, тъй като другият не реагира. — Вие действахте… чрез мен. По една или друга причина самият вие не действате пряко.

— Понякога действам — възрази мистър Куин.

Гласът му съдържаше нова нотка. Неволно мистър Сатъртуейт потрепери леко. Помисли си, че следобедът сигурно захладнява. И все пак слънцето изглеждаше по-ярко от всякога.

В този момент зад ъгъла пред тях зави едно момиче и се приближи. Беше много хубаво, светлокосо и синеоко, облечено в розова памучна рокля. Мистър Сатъртуейт разпозна в нея Моли Стануел, която беше срещал тук и друг път.

Тя му махна за поздрав.

— Джон и Анна току-що се върнаха — извика тя. — Очакваха да пристигнете, но просто трябваше да отидат на репетицията.

— Каква репетиция? — попита мистър Сатъртуейт.

— За маскарада или както там му казват. Ще има песни, танци и всякакви други неща. Мистър Манли, спомняте ли си го, нали? Доста добър тенор. Той ще е Пиеро, а аз — Пиерета. Двама професионалисти ще дойдат за танците — Арлекин и Коломбина. И освен това ще има голям хор от млади момичета. Лейди Рошхаймър толкова обича да учи селските момичета да пеят. Тя наистина има дарба за това. Музиката е прекрасна, но много модерна, нито една песен не е мелодична. Клод Уикъм. Може би го познавате?

Мистър Сатъртуейт кимна. Както беше споменато преди, негов специалитет беше да познава всички. Знаеше всичко за този гений, Клод Уикъм, и за лейди Рошхаймър, която беше дебела еврейка с предпочитания към млади мъже с артистично излъчване. Знаеше всичко и за сър Леополд Рошхаймър, който обичаше да радва жена си и, доста рядко за съпруг, нямаше нищо против тя да бъде щастлива посвоему.

Откриха Клод Уикъм на чая у Денмънови. Тъпчеше се безразборно с всичко, което му попадне, говореше бързо и махаше с дългите си бели ръце, в които като че ли нямаше стави. Късогледите му очи надничаха иззад големи очила с рогови рамки.

Джон Денмън, изправен, позачервен, с лека склонност към напълняване, слушаше с отегчено внимание. При появата на мистър Сатъртуейт музикантът насочи забележките си към него. Анна Денмън седеше зад приборите за чай, мълчалива и безизразна, както обикновено.

Мистър Сатъртуейт й хвърли таен поглед… Беше висока, стройна, много слаба, със силно опъната по скулите кожа, с черна коса, разделена по средата, и обветрена кожа. Жена, която не си стоеше много вкъщи и не се интересуваше от козметика. Жена, която приличаше на холандска кукла — вдървена, безжизнена. И все пак…

Той си помисли: „Зад това лице трябва да има някакъв скрит смисъл и все пак няма. Тъкмо това ме смущава. Нещо не е наред.“ А към Клод Уикъм подхвърли:

— Моля? Какво казахте?

Клод Уикъм, който харесваше звука на собствения си глас, започна отначало.

— Русия — каза той — бе единствената страна в света, от която си струваше да се интересува човек. Те експериментираха. С цената на човешки животи, но все пак експериментираха. Превъзходно!

Той натъпка сандвич в устата си с едната си ръка и прибави парче шоколадов еклер, което размахваше с другата.

— Вземете например — продължи с пълна уста той, — руския балет. — Спомняйки си за домакинята, той се обърна към нея и я попита какво мисли за руския балет.

Въпросът, явно, беше само прелюдия към важната точка — какво мислеше самият Клод Уикъм за руския балет, но отговорът й беше неочакван и напълно го извади от релси.

— Никога не съм го гледала.

— Какво? — Той я беше зяпнал с отворена уста. — Как така?

Тих и безизразен гласът й отново се чу:

— Преди да се омъжа, бях танцьорка. Така че сега…

— Все едно шофьорът да се запише на екскурзия — каза съпругът й.

— Танцът. — Тя сви рамене. — Познавам всичките трикове. Той вече не ме интересува.

— О!

Клод не се нуждаеше от много време, за да възстанови апломба си.

— Като стана дума за живота — каза мистър Сатъртуейт — и експериментите с него… Руската нация направи един доста скъпо струващ експеримент.

Клод Уикъм се извъртя към него.

— Знам какво ще кажете! — извика той. — Харсанова! Безсмъртната, единствена Харсанова! Гледали ли сте я да танцува?

— Три пъти — отвърна мистър Сатъртуейт. — Два пъти в Париж и веднъж в Лондон. Няма… да го забравя.

Говореше почти благоговейно.

— И аз съм я гледал — каза Клод Уикъм. — Бях на десет години. Чичо ми ме заведе. Господи! Никога няма да го забравя.

Той със замах захвърли парче кифла в една леха.

— Има нейна статуетка в Берлинския музей — продължи мистър Сатъртуейт. — Прекрасна е. Такава крехкост, човек като че би могъл да я счупи с нокътя на палеца си. Виждал съм я като Коломбина, като лебеда, като умиращата нимфа. — Той замълча и поклати глава. — Е, тя беше гений. Едва ли ще се роди друга като нея. А беше млада. Беше погубена от невежеството и произвола в първите дни на революцията.

— Глупаци! Луди! Маймуни! — възнегодува Клод Уикъм. Той се задави с чая си.

— Учила съм с Харсанова — каза мисис Денмън. — Помня я добре.

— Беше чудесна, нали? — попита мистър Сатъртуейт.

— Да — тихо отвърна мисис Денмън. — Беше чудесна.

Клод Уикъм си тръгна и Джон Денмън въздъхна с дълбоко облекчение, при което жена му се засмя.

Мистър Сатъртуейт кимна.

— Знам какво мислите. Но въпреки всичко музиката, която пише това момче, е истинска музика.

— Сигурно сте прав — отвърна Денмън.

— О, несъмнено. А колко ще продължи, е, това е друго нещо. Джон Денмън го изгледа с любопитство.

— Какво искате да кажете?

— Успехът му е дошъл твърде рано. А това е опасно. Винаги е опасно. — Той погледна мистър Куин. — Съгласен ли сте с мен?

— Вие винаги сте прав — отвърна мистър Куин.

— Да се качим горе в моята стая — предложи мисис Денмън. — Толкова е приятно там.

Тя тръгна напред и другите я последваха. Мистър Сатъртуейт си пое дълбоко дъх, когато съзря китайския параван. Вдигна поглед и видя, че мисис Денмън го наблюдава.

— Вие винаги сте прав — каза тя и леко му кимна. — Какво ще кажете за моя параван?

Усети в думите й предизвикателство към него и колебливо, с леко заекване той отговори:

— Да, прекрасен е. Нещо повече — уникален.

— Прав сте. — Денмън се беше приближил зад него. — Купихме го скоро след сватбата. Получихме го за около една десета от истинската му цена, но дори така… съсипа бюджета ни за повече от година. Спомняш ли си, Анна?

— Да — отвърна мисис Денмън. — Спомням си.

— Всъщност не трябваше да го купуваме, поне тогава. Сега, разбира се, е различно. Онзи ден в „Кристи“ имаше разпродажба на много красиви лакирани предмети. Точно онова, от което имаме нужда, за да оформим тази стая съвършено. Всичко да бъде китайско. Да махнем другите неща. Ще повярвате ли, мистър Сатъртуейт, жена ми не иска и да чуе!

— Тази стая ми харесва както си е — отвърна мисис Денмън.

На лицето й имаше странно изражение. Мистър Сатъртуейт отново се почувства предизвикан и победен. Огледа се и сякаш за пръв път забеляза липсата на каквато и да било индивидуалност. Нямаше снимки, цветя или някакви дрънкулки. Изобщо не приличаше на женска стая. Ако го нямаше този единствен чужд елемент, китайския параван, стаята би могла да бъде показана в някоя голяма мебелна къща.

Забеляза как тя му се усмихва.

— Слушайте — каза тя. Наведе се напред и за момент видът й не беше така английски. Заприлича повече на чужденка. — Казвам го на вас, защото вие ще ме разберете. Купихме този параван с нещо повече от пари — с любов. От любов към него, защото беше красив и уникален, минахме без други неща, неща, от които се нуждаехме и които ни липсваха. Тези други китайски предмети, за които говори съпругът ми — тях ще купим само с пари. Няма да има нужда да влагаме нищо от себе си.

Съпругът й се изсмя.

— Е, нека да бъде твоето — каза той, но с лека обида в гласа. — Само че изобщо не подхожда на този английски фон. Другите мебели са хубави сами по себе си — истински, солидни, няма лъжа и измама, но са стандартни. Добри, обикновени Хепълуайт.

Тя кимна и тихо промърмори:

— Добри, солидни, истински английски.

Мистър Сатъртуейт се взря в нея. Улови някакъв скрит смисъл в тези думи. Английската стая… пламтящата красота на китайския параван… Не, отново му се изплъзна.

— Срещнах мис Стануел на алеята — рече той разговорчиво. — Каза ми, че ще бъде Пиерета на карнавала тази вечер.

— Да — потвърди Денмън. — Много е подходяща.

— Краката й са доста тромави — възрази Анна.

— Глупости — възпротиви се съпругът й. — Всички жени си приличат, Сатъртуейт. Не могат да понасят похвали към друга жена. Моли е много хубаво момиче и, разбира се, всички жени я ненавиждат.

— Говорех за танцуване — каза Анна Денмън. Тонът й беше леко изненадан. — Наистина е много хубава, но краката й се движат тромаво. Не можеш да ме разубедиш, защото аз разбирам от танци.

Мистър Сатъртуейт се намеси тактично.

— Значи ще дойдат и двама професионални танцьори?

— Да. За балета. Принц Оранов ще ги докара с колата си.

— Сергей Оранов ли?

Въпросът дойде откъм Анна Денмън. Съпругът й се обърна и я изгледа.

— Познаваш ли го?

— Познавах го… в Русия.

На мистър Сатъртуейт се стори, че Джон Денмън изглеждаше обезпокоен.

— Дали ще те познае?

— Да. Ще ме познае.

Тя се изсмя, а смехът й прозвуча триумфално. Вече изобщо не приличаше на холандска кукла. Сетне кимна окуражително на съпруга си и продължи:

— Серж. Значи той ще докара двамата танцьори. Винаги се е интересувал от танците.

— Спомням си — изрече рязко Джон Денмън, после се обърна и излезе от стаята. Мистър Куин го последва. Анна Денмън отиде до телефона и набра някакъв номер. Когато мистър Сатъртуейт понечи да последва примера на другите двама мъже, тя го задържа с жест на ръката си.

— Мога ли да говоря с лейди Рошхаймър? А, вие ли сте. Обажда се Анна Денмън. Принц Оранов пристигна ли вече? Какво? Какво? Боже мой! Това е ужасно!

Тя послуша още минута-две, после остави слушалката. Обърна се към мистър Сатъртуейт.

— Станала е злополука. И нищо чудно, щом Сергей Иванович е карал. О, не се е променил през всичките тези години. Момичето не е зле ранено, но е контузено и прекалено уплашено, за да танцува тази вечер. На мъжа е счупена ръката. Самият Сергей Иванович е невредим. Вероятно дяволът го пази.

— А какво ще стане с представлението тази вечер?

— Точно за това мисля. Нещо трябва да се направи.

Тя седна и се умълча. После го погледна.

— Колко лоша домакиня съм, мистър Сатъртуейт. Изобщо не ви забавлявам.

— Уверявам ви, не е необходимо. Но има нещо, мисис Денмън, което много бих искал да знам.

— Да?

— Как се натъкнахте на мистър Куин?

— Той често идва тук — отвърна бавно тя. — Мисля, че притежава земя в тази част на света.

— Така е, така е. Каза ми го днес следобед — осведоми я мистър Сатъртуейт.

— Той е… — Тя замълча. Очите й срещнаха погледа на мистър Сатъртуейт. — Мисля, че знаете по-добре от мен какъв е.

— Аз ли?

— Не е ли така?

Гостът се разтревожи. Тя смущаваше малкия му, подреден вътрешен мир. Почувства, че го подтиква да стигне по-далеч, отколкото беше подготвен да отиде, че иска от него да изрече думи, които не беше готов да признае и пред себе си.

— Вие знаете! — възкликна тя. — Мисля, че знаете много неща, мистър Сатъртуейт.

Ласкаеше го, но този път не успя да го плени. Той поклати глава с непривична скромност.

— Как може да знае всичко човек? — отвърна той. — Толкова малко… толкова мъничко.

Тя кимна в съгласие. После заговори отново, със странен, замислен глас, без да го гледа.

— Да предположим, че ви разкажа нещо… нали няма да ми се смеете? Не… не мисля, че ще се смеете. Да предположим тогава, че за да продължи… тя направи пауза — занаята си, професията си, човек реши да използува фантазията си… да си представи нещо, което не съществува… да си представи някоя истинска личност… Всичко това е преструвка, нали разбирате, самоизмама и нищо повече. Но един ден…

— Да? — подкани я мистър Сатъртуейт.

Беше силно заинтересуван.

— Фантазията се сбъдва! Онова, което човекът си е представял… невъзможното, онова, което не можело да бъде… става истина! Дали това е лудост? Кажете ми, мистър Сатъртуейт. Лудост ли е… или и го вярвате?

— Аз… — Странно как не можеше да промълви нито дума. Като че ли засядаха някъде дълбоко в гърлото му.

— Безумие — заяви Анна Денмън. — Безумие.

Тя изхвърча от стаята и остави мистър Сатъртуейт с неизреченото му признание.

Слезе за вечеря и откри мисис Денмън да забавлява един тост — висок, мургав мъж, наближаващ средна възраст.

— Принц Оранов, мистър Сатъртуейт.

Двамата мъже се поклониха. Мистър Сатъртуейт имаше чувството, че влизането му е прекъснало някакъв разговор, който няма да бъде възобновен. Но нямаше чувство на напрежение. Руснакът говореше леко и естествено за неща, които бяха най-близо до сърцето на мистър Сатъртуейт. Беше човек с изтънчен вкус към изкуството и скоро откриха, че имат много общи приятели. Джон Денмън се присъедини към тях и темата се стесни. Оранов изрази съжаление за инцидента.

— Не беше по моя вина. Обичам да карам бързо… но съм добър шофьор. Беше съдба… случайност — сви рамене той, — господарите на всички ни.

— У вас говори руснакът, Сергей Иванович — отбеляза мисис Денмън.

— И намира отклик у вас, Анна Михайловна — отвърна той бързо.

Мистър Сатъртуейт разгледа последователно тримата; Джон Денмън, рус, отпуснат англичанин и другите двама — мургави, слаби и със странна прилика помежду си. Нещо се прокрадна в съзнанието му — какво беше? О! Този път го улови. Първото действие на „Валкюрите“. Зигмунд и Зиглинда… толкова си приличаха… и чужденецът Хундинг. В ума му започнаха да се появяват предположения. Това ли обясняваше присъствието на мистър Куин? В едно вярваше със сигурност — където и да се появеше мистър Куин, там имаше драма. Такава ли беше тя сега — старата, изтъркана трагедия на триъгълника?

Изпита неясно разочарование. Беше се надявал на нещо по-добро.

— Какво успяхте да уредите, Анна? — попита Денмън. — Предполагам, че представлението ще трябва да се отложи. Чух те да се обаждаш на Рошхаймърови.

Тя поклати глава.

— Не… няма нужда да се отлага.

— Но нали не можеш да се справиш без балет?

— Естествено, че не може да има арлекиниада без Арлекин и Коломбина — съгласи се сухо Анна Денмън. — Аз ще бъда Коломбина, Джон.

— Ти?!

„Той е изумен, дори разстроен“ — помисли си мистър Сатъртуейт.

Тя кимна спокойно.

— Няма защо да се страхуваш, Джон. Няма да те изложа. Забравяш, че някога това беше професията ми.

„Какво необикновено нещо е гласът. Нещата, които казва и нещата, които оставя неизречени, скритият смисъл! Бих искал да знам…“ — каза си мистър Сатъртуейт.

— Е, това решава едната половина от проблема — отвърна заядливо Джон Денмън. — А какво ще стане с другата? Откъде ще намериш Арлекин?

— Вече го намерих. Ето там!

Тя посочи отворената врата, където тъкмо се беше появил мистър Куин. Той отвърна на усмивката й.

— За бога, Куин! — възкликна Джон Денмън. — Разбирате ли нещо от тази игра? Никога не бих предположил.

— Мистър Куин е препоръчан от експерт — отвърна жена му. — Мистър Сатъртуейт гарантира за него.

Тя се усмихна на мистър Сатъртуейт и дребният джентълмен се чу да промърморва:

— О, да! Аз гарантирам за мистър Куин.

Денмън отмести вниманието си другаде.

— Знаете, че след това ще има бал с маски. Малко досадно, но… Ще трябва да участвате и вие, Сатъртуейт.

Мистър Сатъртуейт поклати глава решително.

— Възрастта ми ще ме извини. — Изведнъж го осени блестяща идея. Кърпа, преметната през ръката. „Ето ме и мен — стар келнер, който е видял и по-добри дни.“

Той се изсмя.

— Интересна професия — каза мистър Куин. — Човек вижда толкова неща.

— Трябва да облека някакъв глупав костюм на Пиеро — въздъхва тъжно Денмън. — Поне е хладно… и това е нещо. А вие? — обърна се към Оранов той.

— Имам костюм на Арлекин — отвърна руснакът. Очите му за момент се отклониха към лицето на домакинята.

Мистър Сатъртуейт се зачуди дали е сгрешил, като си представи, че в стаята за миг надвисна напрежение.

— Тогава бихме могли да бъдем трима — засмя се Денмън. — Имам един стар костюм на Арлекин, който ми уши жена ми за някакъв бал, когато бяхме младоженци. — Той направи пауза, гледайки надолу към широката предница на ризата си. — Не мисля, че сега ще се побера в него.

— Не — съгласи се жена му. — Не би могъл да се побереш в него сега.

Гласът й отново каза нещо повече от самите думи.

Тя погледна часовника.

— Ако Моли не се върне скоро, няма да я чакаме.

Но в този момент съобщиха за пристигането на момичето. То вече носеше зелено-бялата си рокля на Пиерета и изглеждаше очарователна в нея, както забеляза мистър Сатъртуейт.

Тя преливаше от вълнение и ентусиазъм пред приближаващото се представление.

— Започвам да ставам ужасно нервна — обяви тя, докато пиеха кафето след вечеря. — Знам, че гласът ми ще трепери и че ще забравя думите.

— Гласът ти е очарователен — увери я Анна. — На твое място не бих се тревожила.

— Но аз се тревожа. Другото по не ме безпокои, искам да кажа, танците. Те сигурно ще минат добре. Човек не може да направи груби грешки в стъпките, нали?

Тя се обърна към Анна, но по-възрастната жена не отговори. Вместо това каза:

— Изпей нещо на мистър Сатъртуейт. Ще видиш, че той ще те окуражи.

Моли се приближи до пианото. Гласът й се извиси, свеж и звънлив, и тя запя една стара ирландска балада.

„Шийла, тъмнокоса Шийла,

какво е това, което виждаш?

Какво е това, което виждаш в огъня?

Виждам момък, който ме обича,

виждам друг от мен да се отрича.

Виждам и трети, призрачен момък,

и той ме отвлича.“

Песента продължи. Накрая мистър Сатъртуейт кимна одобрително.

— Мисис Денмън е права. Гласът ви е очарователен. Може би не напълно школуван, но е прелестен, естествен и изпълнен с неподправено усещане за младост.

— Така е — съгласи се Джон Денмън. — Давай, Моли и не се оставяй на сценичната треска. А сега е най-добре да тръгвам към Рошхаймърови.

Компанията се пръсна, за да се преоблекат. Беше прекрасна вечер и решиха да вървят пеш, тъй като къщата беше само на няколкостотин ярда надолу по пътя. Мистър Сатъртуейт се намери до приятеля си.

— Странно — отбеляза той, — но тази песен ми напомни за вас. „Трети, призрачен момък тук има някаква тайна, а където има тайна, аз се сещам за вас.“

— Толкова ли съм тайнствен? — усмихна се мистър Куин.

Мистър Сатъртуейт кимна.

— Да, наистина. Знаете ли, до тази вечер нямах представа, че сте професионален танцьор.

— Така ли?

— Слушайте! — заповяда мистър Сатъртуейт и изтананика любовния мотив от „Валкюрите“. — Това се въртеше в главата ми през цялото време на вечерята, когато гледах онези двамата.

— Кои двама?

— Принц Оранов и мисис Денмън. Не виждате ли промяната в нея тази вечер? Като че ли… като че ли някой внезапно е вдигнал капака на прозореца и се вижда, че вътре свети.

— Да — съгласи се мистър Куин. — Има нещо такова.

— Вечната стара драма — продължи мистър Сатъртуейт. — Прав съм, нали? Тези двамата са родени един за друг. От един и същ свят са, мислят по един и същ начин, имат еднакви мечти… Човек се досеща какво се е случило. Преди десет години Денмън сигурно е бил много хубав, млад, елегантен — романтична фигура. И е спасил живота й. Всичко е съвсем естествено. Но сега… какво е той, в края на краищата? Добър човек — преуспяващ, заможен, но… е, ограничен. Добрата, честна английска порода — като онези мебели Хепълуайт горе. Също така обикновен — като онова хубаво английско момиче със свежия й нешколуван глас. О, можете да се усмихвате, мистър Куин, но не можете да отречете думите ми.

— Нищо не отричам. Винаги сте прав за това, което виждате. И все пак…

— Какво все пак?

Мистър Куин се наведе напред. Тъмните му, меланхолични очи потърсиха тези на мистър Сатъртуейт.

— Толкова малко ли сте научили от живота? — Попита той.

Остави мистър Сатъртуейт силно развълнуван и така потънал в размисли, че когато се приготви, откри, че другите са тръгнали без него. Беше се забавил, защото дълго време си избираше шал. Излезе през градината — през същата врата, откъдето беше излязъл следобед. Алеята беше окъпана в лунна светлина и още от вратата той видя страстно прегърната двойка.

За момент му се стори…

А после видя. Джон Денмън и Моли Стануел. Гласът на Денмън долетя до него.

— Не мога да живея без теб. Какво ще правим?

Мистър Сатъртуейт се обърна, за да се върне, откъдето е дошъл, но една ръка го задържа. Някой друг стоеше на вратата до него, някой друг, който също беше видял.

Мистър Сатъртуейт трябваше само веднъж да погледне лицето й, за да разбере колко далеч от истината е бил в заключенията си.

Нейната вкопчена от болка ръка го задържа, докато двамата отминаха по алеята и изчезнаха от погледа. Чу се да й говори дребни, глупави утешителни думи, неадекватни за страданието, което беше предусетил. Тя проговори само веднъж.

— Моля ви — каза, — не ме оставяйте.

Той намери това за странно трогателно. Значи беше полезен на някого. И продължи да говори същите безсмислени думи, които обаче някак си бяха по-добри от мълчанието. Продължиха по пътя към Рошхаймърови. От време на време ръката й се вкопчваше в рамото му и той разбираше, че тя е щастлива от присъствието му. Тя я отмести едва когато стигнаха до крайната си цел. Стоеше много изправена, с високо вдигната глава.

— А сега — каза тя — ще танцувам! Не се страхувайте за мен, приятелю. Ще танцувам.

Тя рязко тръгна и го остави. После го плени лейди Рошхаймър, отрупана с диаманти, и го заля с оплакванията си. От нея го пое Клод Уикъм.

— Съсипан съм! Напълно съм съсипан. Винаги ми се случват такива неща. Всички тези селски тикви си мислят, че могат да танцуват. Даже не се допитаха до мен… — Той продължи неумолимо да нарежда. Беше открил слушател, който му съчувстваше, човек, който разбираше. Отдаде се на бурно самосъжаление. Свърши едва когато се чуха първите звуци на музиката.

Мистър Сатъртуейт се отърси от мечтите си. Беше бодър, отново критично настроен. Уикъм безспорно беше глупак, но можеше да композира музика — деликатна, ефирна като феерична паяжина — и все пак сладникава.

Сценарият беше добър. Лейди Рошхаймър никога не пестеше пари, когато помагаше на протежетата си. Алея в Аркадия с осветителни ефекти, които й придаваха подходящата нереална атмосфера.

Две танцуващи фигури, които сякаш играеха заедно от незапомнени времена. Слаб Арлекин с блестящи на лунната светлина пайети, с вълшебна пръчица и маскирано лице… Бледа Коломбина, която се въртеше като в някакъв безкраен сън…

Мистър Сатъртуейт се изправи. Вече беше преживявал това. Да, наистина…

Сега тялото му беше далеч от дневната на лейди Рошхаймър. Беше в Берлинския музей при статуетката на една безсмъртна Коломбина.

Арлекин и Коломбина продължаваха да танцуват. Целият свят беше сякаш създаден за техния танц.

Лунна светлина и човешка фигура. Пиеро броди в гората, пее на луната. Пиеро, който видял Коломбина и не намирал покой. Двамата безсмъртни изчезват, но Коломбина поглежда назад. Чула е песента на едно човешко сърце.

Пиеро броди през гората… тъмнина… гласът му замира в далечината…

Селската поляна… танцуващи селски момичета — Пиеро и Пиерета. Моли като Пиерета. Не беше добра танцьорка. Анна Денмън беше права, но гласът й беше свеж и мелодичен, докато пееше „Пиерета танцува на поляната“.

„Хубава мелодия“ — кимна одобрително мистър Сатъртуейт. Уикъм не се притесняваше да напише и мелодия, когато имаше нужда от нея. Мнозинството от селските момичета го караха да потръпва, но осъзнаваше, че лейди Рошхаймър е решила да бъде филантроп.

Карат Пиеро да се включи в танците. Той отказва. Броди с тебеширенобяло лице — вечният влюбен в търсене на идеала си. Свечерява се. Арлекин и Коломбина, невидими, танцуват сред тълпата, която не забелязва присъствието им. Сцената е пуста. Само умореният Пиеро заспива на един тревист бряг. Арлекин и Коломбина танцуват около него. Той се събужда и вижда Коломбина. Ухажва я напразно, моли се, копнее по нея…

Тя става несигурна. Арлекин й маха да тръгва. Но тя вече не го вижда. Слуша Пиеро, неговата любовна песен, която отново се лее. Тя се хвърля в прегръдките му и завесата пада.

Второто действие е в къщата на Пиеро. Коломбина седи до огнището. Тя е бледа и уморена. Ослушва се — за какво? Пиеро й пее — още веднъж спечелва чувствата й. Стъмва се. Чува се гръмотевица… Коломбина оставя чекръка си. Тя е нетърпелива, развълнувана… Вече не слуша Пиеро. Във въздуха се носи нейната мелодия, музиката на Арлекин и Коломбина… Тя е будна. Спомня си.

Трясва гръм! Арлекин застава на вратата. Пиеро не го вижда, но Коломбина изскача навън с щастлив смях. Дотичват децата, но тя ги отблъсква. При следващата гръмотевица стените падат и Коломбина танцува в дивата нощ навън с Арлекин.

Тъмнина, а сред нея — мелодията на Пиерета. Бавно прониква светлина. Отново къщичката: Пиеро и Пиерета, остарели, седят до огъня в две кресла. Музиката звучи щастливо, но сдържано. Пиерета клюма в креслото си. През прозореца влиза лъч лунна светлина, а с нея — мотивът на отдавна забравената песен на Пиеро. Той се размърдва в стола си.

Тиха музика… приказна музика… Отвън са Арлекин и Коломбина. Вратата се отваря и Коломбина влиза вътре с танцови стъпки. Тя се навежда над спящия Пиеро, целува го по устните…

Тряс! Мощна гръмотевица. Тя отново е излязла. В центъра на сцената е осветеният прозорец, а през него се вижда как фигурите на Арлекин и Коломбина бавно се отдалечават танцувайки, избледняват все повече и повече…

Един дънер пада навън. Пиерета скача сърдито, втурва се към прозореца и дръпва щорите. Спектакълът свършва с неочаквана дисхармония.

Мистър Сатъртуейт седеше неподвижен сред аплодисментите и възгласите. Най-после стана и се отправи навън. Натъкна се на Моли Стануел, зачервена и нетърпелива, приемаща поздравления. Видя Джон Денмън, който си проправяше път с лакти през струпаните хора. Очите му блестяха с нов пламък. Моли се приближи до него, но, почти несъзнателно, той я отстрани. Не търсеше нея.

— Жена ми? Къде е тя?

— Мисля, че излезе в градината.

Но мистър Сатъртуейт беше този, който я откри. Седеше на каменна пейка под един кипарис. Когато се приближи до нея, той направи нещо много странно. Коленичи и повдигна ръката й към устните си.

— О! — възкликна тя. — Хареса ли ви как танцувах?

— Вие танцувахте… както сте танцували винаги, мадам Харсанова.

Тя рязко си пое дъх.

— Значи… сте се досетили.

— Има само една Харсанова. Никой не може да види танца ви и после да го забрави. Но защо… защо?

— Какво друго можех да сторя?

— Как да ви разбирам?

Тя се беше изразила много просто. Сега също не беше многословна.

— О! На вас ли да обяснявам. Вие сте човек с богат опит. Една велика танцьорка… да, тя може да се влюбва, но да се омъжи, това е различно. А той — той не искаше другото. Искаше да му принадлежа — както Харсанова никога не би могла да принадлежи на някого.

— Разбирам — промълви мистър Сатъртуейт.

Тя кимна.

— Сигурно много сте го обичали — каза тихо мистър Сатъртуейт.

— За да направя такава жертва ли? — засмя се тя.

— Не. За да я направите така безгрижно.

— О, да… Сигурно сте прав.

— А сега? — попита мистър Сатъртуейт.

Лицето й се натъжи.

— Сега ли? — Тя замълча. После повиши глас и се обърна към сенките. — Вие ли сте, Сергей Иванович?

Принц Оранов излезе на лунната светлина. Пое ръката й и се усмихна на мистър Сатъртуейт без самодоволство.

— Преди десет години оплаквах смъртта на Анна Харсанова — каза простичко той. — За мен тя беше нещо като второто ми „аз“. Днес я открих отново. Повече няма да се разделяме.

— На края на алеята след десет минути — каза Анна. — Можеш да ми вярваш.

Оранов кимна и отново се отдалечи. Танцьорката се обърна към мистър Сатъртуейт. По устните й трептеше лека усмивка.

— Е… Нещо не сте доволен, приятелю?

— Знаете ли — каза мистър Сатъртуейт строго, — че съпругът ви, ви търси?

Видя тръпката, който премина по лицето й, но гласът й прозвуча доста сигурно.

— Да — каза сериозно тя. — Сигурно е така.

— Видях очите му. Те… — Той рязко спря.

Тя все още беше спокойна.

— Да, вероятно. За някой и друг час. Час магия, родена от спомените от миналото, от музиката, от лунната светлина… Това е всичко.

— Значи с нищо повече не мога да ви убедя? — Той се почувства стар и обезсърчен.

— Десет години живях с мъжа, когото обичам — каза Анна Харсанова. — Сега отивам при мъжа, който десет години ме е обичал.

Мистър Сатъртуейт не каза нищо. Не му бяха останали аргументи. Всъщност, това наистина изглеждаше най-простото решение. Само че… само че някак си не беше решението, което той искаше. Усети ръката й върху рамото си.

— Знам, приятелю, знам. Но няма трети начин. Човек винаги търси едно — любимия, съвършения, вечния любим… Човек чува музиката на Арлекин. Не е доволен от никой любим, защото всички те са смъртни. А Арлекин е само мит, невидимо присъствие… освен ако…

— Да? — подкани я мистър Сатъртуейт.

— Освен ако… името му е… Смърт!

Мистър Сатъртуейт потрепери. Тя се отдалечи от него и сенките я погълнаха…

Не знаеше колко дълго е седял там, но внезапно се стресна от чувството, че губи ценно време. Забърза в определена посока, почти против волята си.

Когато излезе на алеята, изпита странното чувство за нереалност. Магия — магия и лунна светлина! И две фигури, които се приближаваха към него.

Оранов в костюма си на Арлекин. Така му се стори най-напред. После, когато го отминаха, разбра грешката си. Тази слаба, поклащаща се фигура можеше да принадлежи само на един човек — на мистър Куин…

Продължиха по алеята — стъпките им бяха леки, като че ли ходеха по въздуха. Мистър Куин се обърна, погледна назад и мистър Сатъртуейт изпита шок, тъй като това не беше лицето на мистър Куин, както го беше виждал преди. Беше лицето на непознат — не, не напълно непознат. О! Сега го позна — беше лицето на Джон Денмън, както би могъл да изглежда, преди животът му да потръгне прекалено добре. Нетърпелив, с приключенски дух, с лице едновременно на момче и на влюбен…

Нейният смях долетя до него, ясен и щастлив. Той погледна след тях и видя в далечината светлините на малка вила. Взираше се след тях като насън.

Беше грубо събуден от ръка, която се стовари върху рамото му. Разтърсен, отвори очи и видя Сергей Оранов. Изглеждаше блед и разстроен.

— Къде е тя? Къде е? Тя ми обеща — и не дойде.

— Мадам току-що тръгна по алеята — сама.

В сянката на вратата зад тях стоеше камериерката на мисис Денмън. Тя чакаше с наметалото на господарката си.

— Стоях тук и я видях да минава — добави тя.

Мистър Сатъртуейт остро я попита:

— Сама? Сама ли казахте?

Очите на камериерката се разшириха от изненада.

— Да, сър. Нали вие я изпратихте?

Мистър Сатъртуейт се вкопчи в Оранов.

— Бързо — промълви той. — Много се страхувам…

Забързаха по алеята заедно. Руснакът говореше с бързи, несвързани изречения.

— Тя е прекрасно създание. О! Как само танцуваше тази вечер! И този ваш приятел. Кой е той? О! Но е прекрасен — уникален. Едно време, когато тя танцуваше в „Коломбина“ на Римски-Корсаков, така и не успя да открие идеалния Арлекин. Мордов, Каснин — никой от тях не беше достатъчно добър. Тя си имаше една малка мечта. Каза ми го веднъж. Винаги е танцувала с Арлекин от мечтите си. Каза, че сякаш самият Арлекин, идвал да танцува с нея. С тази нейна фантазия тя изиграваше прекрасно Коломбина.

Мистър Сатъртуейт кимна. В главата му имаше само една мисъл.

— Бързо — повтори той. — Трябва да стигнем навреме. О, трябва да стигнем навреме!

Минаха зад последния завой — приближиха се до дълбокия ров и до нещо, лежащо в него, което го нямаше преди — тялото на жена, легнала във великолепна поза, с широко разперени ръце и отметната назад глава. Мъртво лице и тяло, които изглеждаха прекрасно и триумфално на лунната светлина.

В ума на мистър Сатъртуейт смътно се върнаха думите на мистър Куин: „Понякога на бунищата могат да се открият прекрасни неща.“ Сега ги разбра.

Оранов мърмореше несвързано. По лицето му струяха сълзи.

— Обичах я! Винаги съм я обичал. — Той използува почти същите думи, които бяха хрумнали на мистър Сатъртуейт през деня. — Бяхме от един и същи свят, тя и аз. Имахме еднакви мисли, еднакви мечти. Щях да я обичам вечно…

— Откъде знаете?

Руснакът се вторачи в него, смутен от раздразнението в тона му.

— Откъде знаете? — повтори мистър Сатъртуейт. — Така си мислят… така казват всички влюбени… Има само един любим…

Той се обърна и почти се сблъска с мистър Куин. Мистър Сатъртуейт го хвана енергично за ръката и го дръпна настрани.

— Вие бяхте — заяви той. — Нали вие бяхте с нея преди малко?

Мистър Куин почака за минута и после каза тихо:

— Можете да се изразите и така, ако желаете.

— И камериерката не ви видя?

— Камериерката не ме видя.

— Но аз ви видях. Защо?

— Може би, като резултат от цената, която сте платил, виждате неща, които другите хора… не виждат.

Мистър Сатъртуейт го гледа неразбиращо минута-две. После внезапно се разтърси цял като лист на трепетлика.

— Какво е това място? — прошепна той. — Какво е това място?

— Казах ви вече. Това е моята алея.

— Алеята на влюбените — промълви мистър Сатъртуейт. — И хората минават по нея.

— Повечето хора — рано или късно.

— И на края й… какво откриват?

Мистър Куин се усмихна. Гласът му беше много нежен. Той посочи разрушената вила над тях.

— Къщата на мечтите си или купчина боклук… кой може да каже?

Мистър Сатъртуейт внезапно вдигна поглед към него. Изведнъж го заля диво недоволство. Почувства се измамен, изигран.

— А аз… — Гласът му потрепери. — Аз никога не съм минавал по вашата алея…

— Съжалявате ли?

Мистър Сатъртуейт се присви от страх. Мистър Куин Като че ли се беше уголемил и бе станал огромен… Мистър Сатъртуейт получи видение на нещо, едновременно омагьосващо и ужасяващо… Радост, щастие, отчаяние.

И неговата влюбена в удобството малка душа се отдръпна ужасена.

— Съжалявате ли? — повтори въпроса си мистър Куин. В гласа му имаше нещо страховито.

— Не — заекна мистър Сатъртуейт. — Ннне.

И после изведнъж се разбунтува.

Но аз виждам нещата — извика той. — Може да съм бил само зрител на живота… но виждам неща, които другите хора не виждат. Вие сам го казахте, мистър Куин…

Но мистър Куин беше изчезнал.