Агата Кристи
Загадъчният мистър Куин (10)

IV

Мистър Сатъртуейт не беше напълно доволен от себе си. Усещаше, че е оставил проблема недовършен. Наистина, след завръщането на лейди Странли отговорността му отпадна. Все пак чувстваше, че не бе узнал всичко за мистерията на Абътс Мийд.

Но последвалото събитие беше толкова сериозно, че го завари напълно неподготвен. Научи за него от страниците на сутрешния вестник. „Баронеса умира във ваната си“ — гласеше заглавието в „Дейли мегафон“. Другите вестници бяха неделикатни в изразите си, но фактът беше един и същ. Лейди Странли беше открита мъртва във ваната си и смъртта й се дължеше на удавяне. Според заключението загубила съзнание и в това състояние главата й се плъзнала под водата.

Но мистър Сатъртуейт не беше доволен от обяснението. Извика камериера си и отдели за тоалета си по-малко от обичайните грижи. Десет минути по-късно големият му Ролс Ройс го отнасяше извън Лондон с най-голямата възможна скорост.

Но, странно, той не се беше отправил към Абътс Мийд, а към една малка странноприемница на около петнадесет мили разстояние, която носеше доста необичайното име „Звънчетата на клоуна“. С огромно облекчение разбра, че мистър Харли Куин все още е там. Само след минута стоеше лице в лице с приятеля си.

Мистър Сатъртуейт го сграбчи за ръката и веднага оживено заговори:

— Ужасно съм разстроен. Трябва да ми помогнете. Вече имам страшното предчувствие, че може да е твърде късно… че онова добро момиче може да бъде следващата жертва. А е толкова добро момиче. Добро от главата до петите.

— Ще ми кажете ли — попита усмихнато мистър Куин — за какво всъщност говорите?

Мистър Сатъртуейт го погледна укоризнено.

— Знаете. Абсолютно съм сигурен, че знаете. Но ще ви кажа.

Той изля цялата история за посещението си в Абътс Мийд и, както винаги с мистър Куин, произнесе с удоволствие монолога си. Беше красноречив, що се отнася до подробностите.

— Съгласете се — завърши той, — трябва да има някакво обяснение.

Погледна с надежда към мистър Куин, като куче към господаря си.

— Вие трябва да разрешите задачата, не аз — отговори мистър Куин. — Аз не познавам тези хора. А вие ги познавате.

— Познавам сестрите Барън от четиридесет години — с гордост заяви мистър Сатъртуейт.

Мистър Куин кимна. Изглеждаше до такава степен изпълнен със съчувствие, че събеседникът му унесено продължи:

— В Брайтън, с този Ботичети-Боатсъпсети — доста глупава шега, но как само се смяхме… Божичко, толкова бях млад тогава. Правех много глупости. Спомням си прислужницата, която бяха довели. Казваше се Алис — такова дребно създание много чиста и невинна. Целунах я в коридора на хотела, спомням си, че едно от момичетата едва не ме хвана на местопрестъплението. О, боже, колко отдавна беше… — Той поклати глава и въздъхна. После погледна мистър Куин. — Значи не можете да ми помогнете — каза той жалостиво. — В други случаи…

— В други случаи вие показахте, че прекрасно се справяте изцяло със собствени усилия — прекъсна го сериозно мистър Куин. — Мисля, че и този път ще стане така. На ваше място веднага бих тръгнал за Абътс Мийд.

— Точно така, точно така — съгласи се мистър Сатъртуейт. — Всъщност, точно това мислех да направя. Мога ли да ви убедя да дойдете с мен?

Мистър Куин поклати глава.

— Не — отвърна той. — Моята работа тук е свършена. Тръгвам си почти незабавно.

В Абътс Мийд веднага заведоха мистър Сатъртуейт при Марджъри Гейл. Тя седеше със сухи очи на едно бюро в дневната, по което бяха разпръснати различни документи. Нещо в поздрава й го трогна. Изглеждаше толкова доволна, че го вижда.

— Роли и Марсия тъкмо си тръгнаха. Мистър Сатъртуейт, докторите не са прави. Убедена съм, напълно съм убедена, че някой е натиснал главата на майка ми под водата и я е задържал там. Била е убита и онзи, който я е убил, иска да убие и мен. Сигурна съм. Затова… — Тя посочи документа пред себе си. — Пиша си завещанието. — Много пари и част от собствеността не са свързани с титлата, а трябва да се погрижа и за парите на баща ми. Оставям всичко, което мога, на Ноел. Знам, че той ще го използува добре. Не се доверявам на Роли — той винаги се е опитвал да измъкне, каквото може. Ще се подпишете ли като свидетел?

— Скъпа млада лейди — отговори мистър Сатъртуейт, — трябва да подпишете завещанието си в присъствие на двама свидетели и те трябва също да се подпишат едновременно с вас.

Марджъри отхвърли тези юридически тънкости.

— Това няма ни най-малко значение — заяви тя. — Клейтън ме видя да го подписвам. После се подписа самата тя. Тъкмо щях да повикам портиера, но и вие сте подходящ.

Мистър Сатъртуейт не поднови протеста си. Той отвори капачката на писалката си и тъкмо щеше да добави и своя подпис, когато внезапно застина. Името, написано над неговото собствено, отприщи поток от спомени. Алис Клейтън.

Нещо като че ли много яростно се бореше да достигне до съзнанието му. Алис Клейтън — в това имаше нещо важно. Нещо, свързано с мистър Куин, беше замесено в него. Нещо, което беше казал на мистър Куин съвсем скоро.

О, сети се! Алис Клейтън — така се казваше тя. Невинното създание. Хората се променяха — да, но не чак толкова. А Алис Клейтън, която той познаваше, имаше кафяви очи. Стаята като че ли се завъртя около него. Той потърси опипом стол и като че ли от огромно разстояние, чу разтревожения глас на Марджъри:

— Зле ли ви е? О, какво има? Изглеждате много зле.

Той отново дойде на себе си. Хвана ръката й.

— Скъпа, сега разбирам всичко. Трябва да се подготвите за голям шок. Жената на горния етаж, която наричате Клейтън, изобщо не е Клейтън. Истинската Алис Клейтън се е удавила в „Уралия“.

Марджъри се взираше в него.

— Коя е тя тогава?

— Не греша, не може да греша. Жената, която наричате Клейтън, е сестрата на майка ви, Беатрис Барън. Спомняте ли как ми казахте, че е била ударена по главата от греда? Навярно при този удар е загубила паметта си и тогава майка ви е видяла възможност…

— Да й измъкне титлата, искате да кажете — довърши Марджъри. — Да, би го направила. Ужасно е, че го казвам сега, след като вече е мъртва, но беше точно такава.

— Беатрис беше по-голямата сестра — продължи мистър Сатъртуейт. — След смъртта на чичо ви тя трябваше да наследи всичко, а майка ви не би получила нищо. Майка ви е представила раненото момиче за своя камериерка, а не за сестра. Момичето се е съвзело от удара и, разбира се, е повярвало на онова, което й казали… че е Алис Клейтън, прислужницата на майка ви. Предполагам, че едва напоследък паметта й е започнала да се възвръща, но ударът по главата, получен от толкова години, в крайна сметка е причинил увреждания на мозъка.

Марджъри го гледаше ужасено.

— Тя е убила майка ми и е искала да убие и мен — промълви тя.

— Така изглежда — отвърна мистър Сатъртуейт. — В мозъка й се е загнездила само една смътна идея — че наследството й е било откраднато и задържано от вас и майка ви.

— Но… но Клейтън е толкова стара.

Мистър Сатъртуейт замълча за момент. Пред очите му се появи видение — съсухрената старица с побеляла коса и лъчезарното златокосо създание, седнало под слънчевите лъчи на Кан. Сестри! Възможно ли беше наистина? Спомни си сестрите Барън — колко много си приличаха. Само защото животът им се беше развил по различни пътища…

Поклати тъжно глава, замислен над прекрасното и жалкото в живота…

Обърна се към Марджъри и тихо каза:

— Най-добре да се качим горе при нея.

Намериха Клейтън седнала в малката стаичка, където шиеше. Тя не обърна глава, когато влязоха и мистър Сатъртуейт много скоро откри защо.

— Сърдечен пристъп — промърмори той и докосна студеното, вцепенено рамо. — Може би така е най-добре.