Томас Пинчън
Обявяването на лот № 49 (3)

Глава 3

Скоро започнаха да се случват странни неща. Ако зад откриването на онова, което тя щеше да нарича „Системата Тристеро“ или често (като някое тайно название) само „Тристеро“, стоеше целта да бъде прекратено заточението й в нейната кула, в такъв случай отправната точка логически трябваше да бъде търсена в изневярата с Мецгър. Логически! По-късно може би най-много щеше да я тревожи именно това логично заключение. Сякаш (както бе предположила още първата минута в Сан Нарцисо) навсякъде около нея излизаше на бял свят някакво откровение.

Преобладаващата част от въпросното откровение щеше да се проявява чрез оставената от Пиърс филателна колекция, която често заместваше Едипа в живота му — хиляди ярки разноцветни прозорчета към безкрайните предели на времето и пространството: гъмжащи от антилопи и газели савани, плуващи на запад към неизвестността галеони, портрети на Хитлер, залези, ливански кедри, алегорични никога несъществували лица. Той можеше да разглежда марки часове наред, напълно забравил за нея. Едипа изобщо не бе усетила притегателната им сила. Мисълта, че всичко това сега трябва да бъде описано и оценено, я хвърляше в отчаяние. Изобщо не бе възникнал дори и зачатък на подозрение, че марките могат да й подскажат нещо. И все пак, ако нямаше такава настройка, ако сетивата й не бяха тъй изострени — първо от собственото й необичайно прелъстяване, а после от другите, почти случайни неща — какво в края на краищата биха могли да й подскажат безмълвните пощенски марки, нейните бивши съперници, измамени, както и Едипа, от смъртта, обречени да бъдат разделени на серии и пръснати между множество нови собственици?

Това изостряне на възприятията започна да става още по-осезаемо след писмото на Мучо или от вечерта, когато двамата с Мецгър попаднаха в странния бар „Простор“. Едипа не помнеше кое бе първо в хронологията на събитията. Писмото само̀ по себе си не казваше много. То бе пристигнало в отговор на една от добросъвестно изпращаните от нея два пъти седмично, общо взето доста несвързани бележки, в които Едипа не споделяше нищо за случката с Мецгър, защото бе сигурна, че Мучо и без това ще се досети. После ще отиде на поредната дискотека, организирана от неговата радиостанция в някой училищен физкултурен салон, отново ще се зазяпа над блестящия под и там, в една от зоните за наказателен удар на баскетболното игрище, някоя, да речем Шарън, Линда или Мишел, седемнайсетгодишна сладуранка, ще демонстрира стрелба към коша със „задна кука“, малко сковано, разбира се, в сравнение с момчетата, макар токовете да я правят с два-три сантиметра по-висока от тях, и накрая по неизбежност теменужените й очи ще срещнат Мучовите, ще отвърнат на погледа му и всичко ще бъде от гот по-гот, както става, когато осъзнаеш, че не можеш да избиеш от своята хрисима глава мисълта за секс с непълнолетно момиче. Номерът й бе добре познат, защото вече бе имало няколко подобни забежки, обаче Едипа все пак проявяваше най-доброжелателно безпристрастие по отношение на изневерите му, като бе споменала за този негов навик само веднъж, пак в три през нощта, задавайки му — недотам неочаквано — въпроса дали не го е страх от наказателния кодекс. „Страх ме е, разбира се“, бе отвърнал след кратък размисъл Мучо и това бе всичко, но у нея остана впечатлението, че в отговора му бе прозвучало нещо средно между раздразнение и огорчение. Интересно дали този страх не оказваше влияние на представянето му в леглото. Припомняйки времето, когато бе седемнайсетгодишна и готова всеки момент да се смее на каквото и да е, Едипа бе усетила да я завладява, да я наречем нежност (чиято причина тя изобщо нямаше да опитва да проумее, за да не затъне в нея), която я караше да се въздържа от допълнителни въпроси. Както при всички техни неуспешни опити за общуване и в този случай подбудата беше също благородна.

Вероятно предугаждането, че вътре в писмото няма да намери никакви новини, накара Едипа да го огледа по-внимателно отвън. Отначало не забеляза нищо. Обикновен мучовски плик, свит от радиостанцията, обикновена марка за въздушна поща, а отляво на печата се мъдреше правителствен щемпел с призива: ЗА ВСИЧКИ ПИСМА С НЕЦЕНЗУРНО СЪДЪРЖАНИЕ УВЕДОМЯВАЙТЕ КВАРТАЛНИЯ ПОТСМАСТЪР. Веднага щом изчете писмото на Мучо, тя започна разсеяно да го препрочита, за да види дали в него има някакви мръсни думи.

— Мецгър — внезапно й хрумна, — какво е това потсмастър?

— Мияч на съдове в заведение — авторитетно отвърна той от банята, — който отговаря за всички големи тави, котли, гърнета, тенджери, тигани…

Тя хвърли по него един сутиен и отбеляза:

— Значи за всички писма с нецензурно съдържание трябва да уведомявам кварталния мияч на съдове?

— И те правят печатни грешки^[1] — поясни Мецгър. — Нека правят! Стига да бъдат достатъчно благоразумни и да не натискат атомния бутон. Останалото няма значение, нали?

Навярно е било същата вечер, когато двамата попаднаха случайно в „Простор“, бар край пътя за Лос Анжелос, близо до завода на „Йойодин“. Понякога, както в онази вечер, неподвижната повърхност на басейна и обърнатите към него празни прозорци правеха невъзможен престоя в „Палатите на Ехо“. Не бяха за пренебрегване също и множеството любопитни юноши, до един притежаващи дубликати от ключа на Майлс, за да могат, когато поискат, да проверят дали в стаята не биват прилагани някои по-екзотични сексуални практики. Стигна се дотам, че Едипа и Мецгър придобиха навика да замъкват матрак в килера, където той барикадираше вратата със скрина, изваждаше долното чекмедже, слагаше го най-отгоре и напъхваше крака в освободеното от чекмеджето празно място, защото това бе единственият начин да легне в цял ръст на пода. След всички тези приготовления Мецгър обикновено изгубваше всякакъв интерес към начинанието.

„Простор“ явно беше свърталище на хората от монтажния цех на „Йойодин“. Зелената неонова реклама отвън на фасадата остроумно изобразяваше екрана на осцилоскоп, върху който в безкраен танц се диплеха кривите на Лисажу^[2]. Този ден сигурно бяха давали заплатите и като че ли всички в бара бяха вече пияни. Съпроводени от множество вторачени погледи, Едипа и Мецгър намериха свободна маса в дъното. Отнякъде изникна сбръчкан барман с тъмни очила и Мецгър поръча уиски. Оглеждайки бара, Едипа бе обхваната от леко смущение: за посетителите на „Простор“ бе характерно, че всички носеха очила и с безмълвна настойчивост оглеждаха новопристигналите. Изключение правеха двама-трима седнали близо до вратата мъже, които чоплеха носове и се надпреварваха да хвърлят извадено възможно по-далеч.

Изведнъж от някакво подобие на джубокс в другия край на бара избухна хор от писукания и крясъци. Разговорите секнаха. Стъпвайки на пръсти, барманът донесе напитките.

— Какво става? — прошепна Едипа.

— Това е от Щокхаузен^[3] — осведоми я хипарят барман с посивяла брада. — По-ранните клиенти ужасно харесват музикалните предавания на Радио Кьолн. Но интересното започва в късните часове. В целия район ние сме единственото заведение, в което слушаме само електронна музика. Защо не наминете някоя съботна вечер? От полунощ нататък провеждаме „Срещи на синусоидална вълна“: срещи на живо, нали разбирате? Идват хора от целия щат, от Сан Хосе, Санта Барбара, Сан Диего и си правят джемсешън…

— На живо ли? — учудено възкликна Мецгър. — Електронна музика на живо?

— Пускат си ролките тука, мой човек. На живо. Имаме пълна стая с магнетофони, аудио-осцилатори, ревербератори, контактни микрофони и всичко каквото пожелаеш. Това е в случай, че не носиш „свирка“, чат ли си? Ако ти е гот и решиш да се включиш в купона, винаги ще намерим нещо подходящо за теб.

— Аха, разбирам — каза Мецгър с очарователната усмивка на Малкия Игор.

На тяхната маса се настани хилав младеж с костюм от немачкаем плат, представи се като Майк Фалопян и започна да ги агитира да станат членове на някаква организация, известна под името „Дружество Питър Пингуид“.

— Това да не е някоя от ония дясно екстремистки организации на откаченяци? — дипломатично се осведоми Мецгър.

— Те ни обвиняват, че сме параноици — премигна Фалопян.

— Кои „те“? — премигна и Мецгър.

— Кои сте „вие“? — попита Едипа.

„Дружество Питър Пингуид“ носело името на капитана на военния кораб „Неудовлетвореният“, числящ се към военноморските сили на Конфедерацията на Южните щати. В началото на 1863 година корабът отплавал с дръзкия план да транспортира край нос Хорн отряд войници със специално предназначение, който да настъпи срещу Сан Франциско и по този начин да създаде втори фронт във войната за независимост на Южните щати. Бурите и скорбутът успели да унищожат или обезсърчат всички съдове от тази армада, с изключение на безстрашния малък „Неудовлетвореният“, който след около година се появил край бреговете на Калифорния. Капитан Пингуид обаче не бил осведомен за тактическия ход на руския цар Николай ІІ, който, с цел осуетяване (освен всичко друго) намесата на Англия и Франция на страната на Конфедерацията, изпратил в залива на Сан Франциско своя далекоизточен флот — четири корвети и два клипера под командването на контраадмирал Попов. Капитан Пингуид не би могъл да избере по-неподходящо време за атака на Сан Франциско. Същата зима се заговорило, че кръстосвачите на Конфедерацията „Алабама“ и „Самтър“ скоро ще нанесат удар срещу града, и руският контраадмирал на собствена отговорност дал заповед на своята тихоокеанска ескадра да ускори ход и да бъде готова за бойни действия, в случай че слуховете бъдат потвърдени. Но кръстосвачите изглежда предпочитали да кръстосват океана и нищо повече. Това не попречило на Попов да извършва периодически разузнаване. Не било много ясно какво точно е станало на 9 март 1864 година — свят ден за всички членове на „Дружество Питър Пингуид“. Попов изпратил един кораб, вероятно корвета „Богатир“ или клипера „Хайдамак“, да проучи обстановката. Някъде в крайбрежните води на днешния Кармел, или може би на Писмоу Бийч, около обед или привечер, двата кораба застанали в относителна близост и единият от тях навярно е открил огън. Ако е било така, значи другият е отвърнал на огъня, но и двата кораба били извън обсега на палубната артилерия и затова после изобщо не могли да докажат с никакви повреди тази среща. Паднал мрак. На другата сутрин руският кораб вече го нямало. Но движението е нещо относително. Ако се вярва на едно извлечение от изпратения през април същата година на генерал-адютанта в Санкт Петербург (и понастоящем съхраняван някъде в Красный архив) корабен дневник на „Богатир“ или „Хайдамак“, през нощта е изчезнал именно „Неудовлетвореният“.

— Както и да е — сви рамене Фалопян. — Ние изобщо не желаем да правим голям въпрос от това. Естествено, поради тази причина изгубихме значителен брой поддръжници от Южните щати, където наистина можехме да очакваме, че ще имаме успех. Старата Конфедерация! Но това била първата военна конфронтация между Русия и Америка. Изстрел, ответен изстрел, а Тихият океан продължава да се плиска. Вълните от цопването на тези два снаряда обаче се разпрострели, нараснали и сега заливат всички ни. Първата жертва от наша страна наистина бил Питър Пингуид, а не фанатикът, когото онези приятелчета от Обществото на Джон Бърч^[4] провъзгласили за мъченик.

— Значи капитанът бил убит? — запита Едипа.

Станало нещо много по-лошо, според Фалопян. Подир стълкновението, ужасѐн от сключения, както предполагал той, военен съюз между аболюционистка Русия (през 1861 година Александър ІІ дал свобода на крепостните селяни) и Американският Север, който на думи бил за освобождаване на робите, а същевременно време държал своите индустриални работници в робска зависимост от надниците, Питър Пингуид, обзет от мрачни мисли, няколко седмици не излизал от своята каюта.

— Тъй както го казвате, излиза, че Пингуид е бил противник на индустриалния капитализъм — възрази Мецгър. — Това, според мен, прави невъзможно причисляването му към антикомунистите.

— Вие разсъждавате като „бърчист“ — промърмори Фалопян. — Добрите хора, лошите хора… А изобщо не стигате до истината, която лежи някъде по-дълбоко. Естествено, че е бил враг на индустриалния капитализъм. Ние също сме против него. Не води ли той неизбежно към марксизъм? В своята основа и двете са част от един и същи страшен ужас.

— Значи всичко индустриално е ужасно? — рискува да отбележи Мецгър.

— Точно така — кимна Фалопян.

— И какво станало с Питър Пингуид? — поинтересува се Едипа.

— Накрая подал оставка. Изменил на своите добро име и чест. Бил принуден от Линкълн и руския цар. Ето какво имах предвид, когато казах, че е станал жертва. Заедно с по-голямата част от екипажа той се заселил близо до Лос Анжелос и до края на живота му неговото единствено и най-важно занимание било натрупването на богатство.

— Колко трогателно — отбеляза Едипа. — И как по-точно?

— Спекулирал с недвижими имоти в Калифорния — отвърна Фалопян.

Едипа, която тъкмо бе отпила половин глътка от уискито, го пулверизира обратно във формата на дълъг поне три метра блестящ конус.

— Защо се смеете? — учудено запита Фалопян. — Същата година, по време на сушата, парцелите в центъра на Лос Анжелос били продавани по шейсет и три цента.

От масите край входа долетя силна глъчка и всички хукнаха към току-що пристигналия пълен блед младеж с кожена пощенска чанта през рамо.

— Пощата, пощата! — викаха един през друг посетителите.

Картината приличаше на сцена от войнишкия живот. Дебелият младеж, който имаше доста угнетен вид, се покатери на барплота, започна да съобщава имена и да хвърля пликове сред тълпата. Фалопян помоли за извинение и отиде при другите.

— Той е със значка на „Йойодин“. Каква е според теб тая работа? — попита Мецгър, който бе извадил очила и се взираше през тях в младежа на барплота.

— Сигурно е някаква вътрешнозаводска поща — реши Едипа.

— Посред нощ?

— Вероятно за нощната смяна — предположи тя, но Мецгър само намръщи вежди. — След минутка се връщам — разсеяно сви рамене Едипа и тръгна към дамската тоалетна.

Там, на стената, сред надрасканите с червило цинични откровености, тя забеляза следното съобщение, написано със стегнат технически шрифт:

Проявявате ли интерес към изтънчените забавления? Вие, вашият съпруг, приятелките ви? Колкото повече сме, толкова по-весело ще бъде. Свържете се с Кърби, но само чрез СМЕТ, п.к. 7391, Лос Анжелос.

„СМЕТ“, недоумяваше тя. Под обявата едва забележимо бе начертан с молив символ, който Едипа никога преди това не бе виждала — клуп, триъгълник и трапец:

„Вероятно е нещо сексуално“, предположи тя, но все пак изпитваше съмнение. Намери химикалка в чантата и преписа в бележника си адреса и символа, като мислеше: „Боже мой, йероглифи!“ Когато излезе от тоалетната, Фалопян вече се бе върнал на масата и лицето му бе придобило много особено изражение.

— Не трябваше да виждате това — отбеляза той, хванал в ръка един плик.

Вместо пощенска марка на плика Едипа зърна написани на ръка инициалите ДПП^[5].

— Естествено — потвърди Мецгър. — Пощенските услуги са държавен монопол. Вие сигурно имате нещо против това.

— Не е чак толкова противозаконно, колкото изглежда — пусна кисела усмивка Фалопян. — Просто използваме вътрешнозаводската поща на „Йойодин“. Тайно. Обаче трудно намираме разносвачи. Има голямо текучество. Графикът им е доста напрегнат и стават много раздразнителни. А от заводската служба за сигурност са подушили, че става нещо, и зорко бдят. Де Уит — и Фалопян посочи към потръпващия от нервни тикове дебел пощаджия, комуто бяха помогнали да слезе от барплота и предлагаха напитки, отказвани категорично от него — е най-дръпнатият от всички, ангажирани от нас тази година.

— И какъв обхват има този начин на доставка? — попита Мецгър.

— Използваме го само за вътрешни нужди тук, в саннарциския клон на корпорацията. Във вашингтонския, и мисля, че в далаския филиал, са започнали да разработват пробни проекти, сходни на нашия. Но засега ние сме единствените в Калифорния. Някои по-състоятелни членове навиват своите писма около тухли, после ги опаковат в амбалажна хартия и ги изпращат с експресна поща по влака, но според мен…

— Това донякъде ми прилича на компромис спрямо вашата идея — съчувствено отбеляза Мецгър.

— Такъв е принципът — някак срамежливо прие Фалопян. — За да поддържаме приличен оборот, всеки член трябва да изпраща поне по едно писмо седмично чрез системата на „Йойодин“. В противен случай ни глобяват.

Той отвори писмото и го показа на Едипа и Мецгър.

 

Драги Майк, пишеше там, как си? Просто ти се обаждам с два-три реда. Как върви твоята книга? Като че ли засега това е всичко. Ще се видим в „Простор“.

 

— В повечето случаи писмата са такива — тъжно призна Фалопян.

— За каква книга става дума — попита Едипа.

Оказа се, че Фалопян пише история на частните пощенски служби в САЩ, като опитва да свърже Гражданската война със започналото около 1845 година движение за пощенски реформи. Според него съвсем не било просто съвпадение, че именно в 1861 година^[6] федералното правителство решило да предприеме най-енергични мерки за прекратяване дейността на независимите пощенски компании, оцелели след множеството законодателни актове от 1845, 1847, 1851 и 1855 година, до един целящи финансовото съкрушаване на какъвто и да е опит за частна конкуренция. Във всичко това Фалопян виждаше една алегория на властта — възникване, развитие и систематична злоупотреба с нея — макар онази първа вечер да не стигна чак дотам в откровенията си пред Едипа. Всъщност, единственото, с което тя го запомни тогава, бе крехкото му телосложение, хубавият арменски нос и неопределения афинитет на очите му към зелената неонова светлина.

Тъй започна за Едипа постепенното зловещо разцъфване на Тристеро. Или, по-точно, присъствието й на някакъв неповторим спектакъл, удължен, като последно вечерно представление за награда на останалите до края. Сякаш лесно свличащите се рокли, прозрачните сутиени, извезаните с фалшиви брилянти жартиери и прашки на историческия силует, които щяха да падат едно след друго, бяха наслоени плътно, също като дрехите на Едипа в оная игра с Мецгър по време на филма за Малкия Игор, сякаш наистина щеше да се наложи едно продължаващо неопределен брой непробудни часове гмуркане към зората, преди да бъде разкрита ужасяващата голота на Тристеро. Може би Тристеро ще пофлиртува с нея с нерешителна свенлива усмивка зад кулисите, с изискано кимване ще й пожелае лека нощ и ще я остави на мира? Или ще се върне след танците по изнесената пред сцената пътека, приковал в очите на Едипа блестящ поглед и, с вече злобно и безжалостно ухилване, ще се приведе към нея, там, сред празните столове, и ще й наговори думи, които тя никога не би искала да чуе.

Началото на това представление бе очертано достатъчно ясно. То започна, докато Едипа и Мецгър изчакваха изготвянето и разпращането на някои допълнителни документи, предназначени за представителствата в щатовете Аризона, Тексас, Ню Йорк и Флорида, където Инвърарити бе търгувал с недвижими имоти, и в щата Делауеър, където бе зарегистрирана фирмата му. Двамата — следвани от пълна кола с „параноиците“ Майлс, Дийн, Серж, Ленард и техните момичета — потеглиха на екскурзия до Лагуни Фангозо, един от последните големи проекти на Инвърарити. Пътуването мина без особени произшествия, само дето благодарение на шофьора Серж, който не виждаше нищо през дългата си коса, „параноиците“ на два-три пъти насмалко не предизвикаха катастрофа. Накрая убедиха Серж да отстъпи мястото зад волана на едно от момичетата. Някъде отвъд проточената край пътя гъста върволица шестстайни къщи, нахвърляни с хиляди по охрово-пепелявите хълмове, смътно забулено в надменност или надхитрило смога, отсъстващ в сравнително отдалечения от брега задрямал Сан Нарцисо, бе притаено морето, изумителният Тихи океан, огромната яма останала след откъсването на Луната от земния плен, като паметник на нейното изгнание, в сравнение с който изглеждат нелепи и смешни всякакви плажни възглавнички, канализационни системи за отходни води, сърфисти, загорели от слънцето хомосексуалисти, туристически нашествия, сезонно риболовство. Шумът и дори миризмата на океана бяха все още недоловими, но той беше там, нещо приливно-отливно започна да достига до очните сензори и ушните тъпанчета и като че да възбужда почти неосезаеми биотокове, неуловими дори за най-чувствителния микроелектрод. Преди да тръгне от Кинърет, дълго време Едипа бе вярвала в някакво изначално предназначение на морето като изкупител на Южна Калифорния (разбира се, не и на нейната част от щата, която, изглежда, нямаше нужда от изкупление), в неизказана идея, че каквото и да правят хората с неговите периферии, същинският, автентичен Тихи океан остава неосквернен и обединява или приема грозотата на всеки бряг в една по-обобщена истина. Навярно същия предобед, по време на похода им към океана — който щеше да приключи още преди да стигнат до него — в главата й блуждаеше единствено тази мисъл и породеното от нея напразно упование.

Навлязоха сред багери и булдозери, пълно отсъствие на дървета, обичайните заплетени геометрични очертания и накрая, с много подрусване по засипания с пясък спираловидно лъкатушещ надолу път, стигнаха до старателно оформена водна площ, наречена Езеро Инвърарити. В центъра му, на плискан от сини вълнички кръгъл изкуствен остров, клечеше концертната зала — тромава, боядисана в синьо-зелено сграда с изострени арки, копие на някое европейско казино в стил сецесион — която Едипа безумно хареса. Награбили музикални инструменти, „параноици“ и компания наскачаха от тяхната кола и започнаха да оглеждат наоколо, сякаш търсеха контакти в пясъка, където да включат кабелите. Едипа извади от багажника на шевролета кошницата с купените от един крайпътен ресторант сандвичи с пържени сини домати и пармезан, а Мецгър взе огромен термос с текила и лимонов сок. После всички тръгнаха в разтегната колона по брега към един малък пристан за собствениците на моторници, чиито парцели нямаха пряк достъп до езерото.

— Ей, образи, хайде да свием някоя лодка — подхвърли Дийн или вероятно Серж.

— Готово! Навити сме! — извикаха момичетата.

Мецгър затвори очи и се препъна в една стара котва.

— Защо вървиш със затворени очи? — полюбопитства Едипа.

— Незаконно присвояване на чужда вещ — поясни той. — Може би ще имат нужда от адвокат.

Откъм наредените като прасенца сукалчета край пристана екскурзионни лодки долетя ръмжене и блъвна лек дим, което подсказваше, че „параноиците“ наистина бяха включили някой мотор.

— Хайде, насам — извикаха те.

Изведнъж, през около десетина лодки от тях, щръкна увита в синьо полиетиленово платно фигура и нададе зов:

— Помощ, Малки Игоре!

— Този глас ми е познат — възкликна Мецгър.

— По-живо! — прошепна синьото покривало. — Момчета, вземете ме с вас.

— Побързай, побързай — подканиха го „параноиците“.

— Мани Ди Пресо — установи Мецгър, почти отчаян.

— Твоят приятел, актьорът/адвокат — припомни си Едипа.

— По-тихо, вие там! — изшътка Ди Пресо, който плуваше към тях покрай пристана, побутвайки за прикритие (доколкото това бе възможно) полиетиленов бидон. — Ония ме наблюдават. С бинокли.

Мецгър спусна Едипа в подлежащия на скорошно отвличане плавателен съд, шестметровия алуминиев тримаран „Годзила ІІ“, а след това подаде ръка на Ди Пресо с намерението да го изтегли, но се оказа, че е хванал само празно пластмасово фолио, и когато го дръпна, целият калъф литна във въздуха като хвърчило и през очите им изникна Ди Пресо, в леководолазен костюм и с тъмни очила.

— Сега ще ти обясня… — започна той.

— Хей! — едва доловимо, почти в унисон, долетяха два гласа от по-далечния бряг. Там излезе и хукна към тях широкоплещест мъж с шоколадов тен и също с тъмни очила. Едната му ръка, свита като крило, с китката на нивото на гърдите, бе пъхната в сакото.

— В кадър ли сме? — иронично попита Мецгър.

— Какъв ти кадър! Това е наистина! — изграчи Ди Пресо. — Потегляйте! Хайде!

Параноиците изкараха Годзила ІІ на заден ход от пристана, направиха завой и с хоров крясък стартираха, като с ракета. Ди Преса замалко не изхвърча през борда във водата. Поглеждайки назад, Едипа видя, че към техния преследвач се бе присъединил друг мъж, с горе-долу същото телосложение. В ръцете им не се забелязваха пистолети.

— Паркирах колата от другата страна на езерото — поясни Ди Пресо. — Но съм сигурен, че той е оставил някой да ме наблюдава и там.

— Кой? — попита Мецгър.

— Антъни Джънгърейс, известен още като Тони Ягуара — отвърна зловещият Ди Пресо.

— Кой?

— Ех готин, много си загубен! — сви рамене Ди Пресо и плю в килватера.

По мелодията на църковния химн Елате, верующи Параноиците пееха:

О, люде праведни и достопочтени,

Току-що ви свихме лодката.

О, люде праведни и достопочтени,

Току-що ви свихме лодката…

под акомпанимента на шляпания по задниците и опити да се избутат един друг през борда. Свита настрана, Едипа наблюдаваше Ди Пресо. Ако, както твърдеше Мецгър, той наистина е играл неговата роля в пробния филм за телевизионния сериал, очевидно кастингът е бил проведен в типично холивудски стил: между двамата изобщо нямаше никаква прилика.

— И така, кой е Тони Ягуара? — продължи Ди Пресо. — Много голям човек в Коза Ностра, ето кой.

— Ти си актьор. Какво общо имаш с тях? — недоумяваше Мецгър.

— Отново съм адвокат — отвърна Ди Пресо. — Мец, онзи пробен филм никога няма да бъде купен, ако не вдигнеш шум и не извършиш нещо много ефектно, в стила на Дароу^[7]. Да кажем, да привлечеш общественото внимание с някоя сензационна защита.

— Например?

— Ами например да спечелиш тъжбата, която съм завел срещу завещанието на Пиърс Инвърарити. — Невъзмутимият Мецгър зяпна изненадано, а Ди Пресо се засмя и го потупа по рамото. — Точно така, моето момче, правилно ме чу.

— Кой е завел дело и какво иска? Всъщност, защо да не поговориш и с другия изпълнител на завещанието. — Мецгър представи Едипа и Ди Пресо вежливо свали тъмните си очила.

Изведнъж застудя, нещо бе закрило слънцето. Тримата надигнаха тревожно глави и видяха, че малко остава да се сблъскат със застрашително извисената пред тях синьо-зелена сграда с устремени нагоре високи заострени прозорци, растителни мотиви от ковано желязо и плътната тишина, които сякаш ги очакваха. Поел щурвала, „параноикът“ Дийн изкусно приближи тримарана до малък дървен пристан, всички слязоха и Ди Пресо нетърпеливо закрачи към една външна стълба.

— Искам да проверя какво става с колата ми — обясни той.

Понесли припасите за пикника, Едипа и Мецгър го последваха, стигнаха до издаден извън сянката балкон и накрая по метална стълба излязоха на покрива. Сякаш ходеха по кожата на барабан: чуваха стъпките си и отекващите в кухата сграда под тях възторжени крясъци на „параноиците“. Ди Пресо, в блестящ леководолазен костюм, се покатери на един купол. Едипа разстла одеяло и напълни от термоса белите поомачкани пластмасови чаши.

— Колата стои там — съобщи Ди Пресо, слизайки от купола. — Трябва да изтичам до нея.

— Кой е клиентът ти? — попита Мецгър, подавайки му чаша текила с лимонов сок.

— Човекът, дето ме преследва — отвърна Ди Пресо и лукаво ги погледна, стиснал със зъби чашата така, че тя покриваше носа му.

— Вас ви преследват клиенти? — озадачено възкликна Едипа. — Бягате от клиенти?

— Откакто му дадох да разбере, че няма да получа аванс срещу бъдещо уреждане на този иск, той все ми крънка пари на заем.

— Значи психически сте напълно подготвен да загубите делото — отбеляза тя.

— Нещо не ми е по сърце това дело — призна Ди Пресо. — А щом като не успявам дори да изплащам вноските за оня ХКЕ^[8], дето го купих в момент на временно умопомрачение, как мога да давам пари на заем?

— Повече от трийсет години! — изсумтя Мецгър. — И на това ако му казваш временно!

— Но все пак усещам къде е опасно и значи не съм чак толкова луд — разгорещено отвърна Ди Пресо. — А Тони Я. сериозно е загазил. Хазартни игри. Освен това хората говорят, че е трябвало да дава обяснения на местните мафиотски босове, заради отказа да им се подчини. Та на мен никак не ми е до такива неприятности.

— Вие сте един глупав егоист! — свирепо го погледна Едипа.

— Коза Ностра непрекъснато следи и контролира всичко — успокои я Мецгър. — Следи и контролира. И ако подкрепяш хора, на които организацията не желае да бъде помагано, става много зле за теб.

— Аз има роднини Сичилия — добави Ди Пресо на комично завален английски.

Иззад кули, фронтони и вентилационни тръби наизскачаха „параноиците“ със своите момичетата и моментално тръгнаха към кошницата със сандвичите. Мецгър седна на термоса, за да блокира достъпа им до текилата. Вятърът задуха още по-силно.

— Я ми кажи, какъв е тоя иск? — подкани го Мецгър, опитвайки с две ръце да задържи косата си на място.

— Ти познаваш добре счетоводните книги на Инвърарити — отвърна Ди Пресо. — Известна ти е историята с филтъра „Биконсфилд“.

Мецгър изкриви лице в уклончива гримаса.

— Костен въглен — припомни му Едипа.

— Именно. Та значи Тони Ягуара твърди, че е доставил костите, а Инвърарити изобщо не му платил. Ето затова е делото — обясни Ди Пресо.

— Подобна небрежност съвсем не бе в стила на Инвърарити — заяви Мецгър. — За такива плащания той беше добросъвестен. Освен ако е било подкуп. Аз водех само законно платените данъци, тъй че, ако е било подкуп, не бих могъл да зная. За коя строителна фирма работи твоят клиент?

— Ами… просто една строителна фирма — премигна Ди Пресо.

Мецгър се огледа. „Параноиците“ и момичетата им сигурно бяха прекалено далеч, за да чуят нещо.

— Човешки кости, нали? — попита той.

Ди Пресо кимна утвърдително.

— Ясно. Сега ще ти кажа как ги е набавял. Договорите са били сключвани от опериращите в района пътностроителни компании, а Инвърарити е закупувал акции на същите тези фирми. Всички документи са оформени напълно законно. Ако е имало някакъв подкуп, това едва ли е било записано черно на бяло.

— За Бога, откога пътностроителните компании започнаха да продават и кости? — недоумяващо възкликна Едипа.

— Понякога става нужда да поразравят стари гробища — поясни Мецгър. — Като онова, през което трябваше да мине източната магистрала на Сан Нарцисо. То нямаше право да бъде там и затова ние съвсем спокойно го разорахме.

— Никакви подкупи и никакви магистрали — поклати глава Ди Пресо. — Тези кости са от Италия. Напълно законна продажба. Някои от тях — добави той, посочвайки към езерото, — са там, красят дъното, за онези побъркани леководолази. Точно това правех днес, оглеждах въпросната стока. До момента, в който Тони започна да ме преследва. Останалите кости били използвани в научноизследователската фази на разработката на филтъра, в началото на 50^-те години, още преди да се заговори за рака. Тони Ягуара твърди, че ги бил извадил от дъното на Лаго Ди Пиета.

— Боже мой! — възкликна Мецгър, веднага щом прозвуча това име. — Кости на войници?

— Цяла рота — отвърна Ди Пресо.

Езерото Лаго Ди Пиета, някъде между Неапол и Рим, близо до бреговете на Тиренско море, е било сцена на сега пренебрегвана и забравена (а през 1943 година трагична), изтощителна и кръвопролитна битка по време на настъплението към Рим. Шепа американски войници, попаднали в обкръжение и откъснати от главните сили, без връзка с тях, няколко седмици останали скупчени на тесния бряг на бистрото и спокойно езеро, докато от стръмно надвесените скали немците денонощно ги обсипвали с пряк и флангови огън. Езерната вода била ледена и плуването невъзможно: онези, които опитвали да стигнат отсрещния бряг, умирали от студ. Нямало дървета, за да направят салове. Освен „щуките“^[9], които от време на време ги обстрелвали жестоко, други самолети не прелитали над тях. Просто невероятно било, че толкова малко войници издържали тъй дълго. Те се окопали, доколкото им позволявал каменистият бряг, и започнали да изпращат нагоре по скалите малобройни групи, които в повечето случаи не се завръщали, но все пак веднъж успели да пленят една картечница. Тези разузнавателни групи търсели пътища за пробив в обкръжението, но малцината оцелели от тях съобщавали, че не открили нищо. Направили всичко възможно, за да се измъкнат, ала не успели. Тогава се вкопчили здраво в живота, но въпреки всичко загинали, до един, без да оставят никаква следа, никаква вест. После немците слезли от скалите и хвърлили труповете им, заедно с негодното оръжие и имущество, в езерото. Телата скоро потънали и останали на дъното до началото на 50^-те години, когато Тони Ягуара, бивш ефрейтор от едно италианско поделение прикрепено към немските сили при Лаго Ди Пиета, който знаел какво има на дъното, решил заедно с няколко свои колеги, да спаси каквото може. Успели да извадят само кости. Повлиян от разни неопределено подозрителни съображения, породени от факта, че все по-многобройните американски туристи купували безразборно почти всичко с техните пълноценни долари, от дочутите разкази за култа на американците към собствените им героични сънародници, а вероятно и от смътната надежда, че сенаторът Маккарти и други хора с неговите убеждения (по онова време имащи определено влияние върху богатите кретени отвъд океана) рано или късно отново ще насочат общественото внимание към загиналите във ІІ Световна война и по-специално към онези, чиито тела още не били намерени — изхождайки от такъв лабиринт от предполагаеми подбуди, Тони Ягуара решил, че ако използва своите връзки с „Фамилията“, известна тогава като Коза Ностра, ще може безпрепятствено да пробута тази реколта от кости някъде в Америка. И излязъл напълно прав. Компания за внос-износ закупила кокаляците и ги продала на завод за изкуствени торове, където вероятно са използвали две-три бедрени кости за лабораторни изследвания, но в края на краищата решили да преминат изцяло на рибно брашно и прехвърлили останалите няколко тона на едно акционерно дружество, което почти цяла година ги държало на склад в покрайнините на Форт Уейн, щата Индиана, преди фирмата „Биконсфилд“ да прояви интерес към тях.

— Аха! — подскочи Мецгър. — Значи ги е купила „Биконсфилд“, а не Инвърарити. Акциите, които притежаваше той, бяха единствено от „Остиълайзис Инкорпорейтид“, компанията основана за финансиране разработката на филтъра. А със самата фирма „Биконсфилд“ той изобщо не бе свързан.

— Знаете ли, че всичко това страшно ми напомня оная ужасна, ама ужасна якобинска драма на отмъщението, дето я гледахме миналата седмица — отбеляза едно от момичетата, красива брюнетка с ниска талия, черно плетено трико и остри гуменки.

— Трагедията на куриера — добави Майлс. — Да, права е. Съвсем същата история, дори още по-откачена. Костите на един изгубен батальон в някакво езеро, извадени оттам, превърнати във въглен…

— Тия хлапета са подслушвали! — изкрещя Ди Пресо. — Все някой подслушва, шпионира! Слагат ти микрофони в апартамента, записват телефонните ти разговори…

— Да, ама ние няма да раздрънкваме това, което чуваме — подхвърли друго момиче. — Пък и никой от нас не пуши „Биконсфилд“. Всички сме на марихуана.

Смях. Обаче те не се шегуваха. Барабанистът Ленард извади от джоба на плажния халат пълна шепа цигари с марихуана и ги раздаде на останалите.

— Незаконно притежание на наркотици — промърмори Мецгър, с извърната настрана глава и затворени очи.

— Помощ! — изграчи Ди Пресо, облещен назад към езерото, с безумен поглед и широко зяпнала уста. Беше се появила още една моторница, която пореше водата към тях. Зад челното стъкла клечаха сгушени две фигури в сиви костюми. — Мец, аз ще бягам. Ако оня спре тук, не го дразни, той е мой клиент — добави Ди Пресо и изчезна надолу по стълбата.

Едипа въздъхна, легна по гръб и загледа през вятъра в празното синьо небе. Скоро чу припалването на мотора на Годзила ІІ.

— Мецгър — сепна се тя, — Ди Пресо взима лодката. Изоставени сме.

Точно така беше. Чакаха там дълго след залез-слънце, докато накрая Майлс, Дийн, Серж, Ленард и техните момичета, наподобявайки информационно табло на стадион, изписаха няколко пъти поред със светулките на цигарите си SOS и привлякоха вниманието на охраната на Лагуни Фангозо — нощен гарнизон, съставен от бивши актьори от каубойски филми и моторизирани полицаи от Лос Анжелос. А междувременно слушаха песните на „Параноиците“, пиха, нахраниха със сандвичи ято глупави чайки сбъркали Лагуни Фангозо с Тихия океан, и чуха съдържанието на Трагедията на куриера от Ричард Уорфинджър, поднесено им в почти неразгадаем вид от осмината, чиято памет сякаш постепенно се разплиташе в най-неочаквани посоки, също като лъкатушещите къдрици и облачета дим от марихуаната. В главата на Едипа настана такава бъркотия, че на другия ден тя реши да гледа пиесата и дори изнуди Мецгър да я придружи.

Драмата Трагедията на куриера бе постановка на театралната трупа „Цистернаджиите“ от Сан Нарцисо, а „Цистерната“ представляваше малък театър с кръгла сцена, разположен между някакво бюро за проучване/контрол на пътното движение и полузаконно функциониращ цех за производство на транзистори, който не е бил там предната година и нямаше да съществува следващата, но това не му пречеше засега да подбива цените дори на японците и да печели щури пари. Едипа и не особено ентусиазираният Мецгър влязоха в полупразна зала. До началото на представлението броят на зрителите остана непроменен. Костюмите обаче изглеждаха великолепни, сценичното осветление издаваше богато творческо въображение и въпреки че всички реплики бяха изречени на натурализиран среднозападен книжовно-сценичен английски език, още на петата минута Едипа бе изцяло погълната от картината на злото, създадена от Ричард Хуорфинджър за неговата публика от ХVІІ век, тъй предапокалиптична, обладана от плътска умора и стремеж към смъртта, почти трогателно неподготвена за дълбоката ледена бездна на очакващата я само след няколко лета гражданска война.

И така, Анджело, злият херцог на Скуамулия, десетина години преди отразеното в пиесата време, е убил добрия херцог на съседно Фаджио, като намазал с отрова краката на поставената в дворцовия параклис статуя на Свети Нарцис, епископ на Йерусалим, чиито крака добрият херцог имал навика да целува всяка неделя по време на литургия. Това дава възможност на Паскуале, коварният незаконороден син на херцога на Фаджио, да стане регент на своя природѐн брат Николо, законен наследник и положителен герой в пиесата, докато последният навърши пълнолетие. Паскуале, разбира се, няма намерение да го оставя да живее толкова дълго. Той е в близки отношения с херцога на Скуамулия и замисля да премахне младия Николо, като му предложи да играят на криеница, а после хитро да го подмами в дулото на някакъв огромен топ, с който един оръженосец трябвало начаса да произведе изстрел, и така детето да бъде унищожено, както мрачно си припомня Паскуале по-късно в трето действие, и:

Да ороси полята с кървав дъжд

съпровождан от гръмовния

вакхански призив на селитрата

и огнения мощен рев на сярата…

Мрачно, защото оръженосецът, симпатичният интригант Ерколе, се оказва тайно свързан с дисидентските елементи в двора на Фаджио, които искат да спасят Николо, и съумява да натика в топа едно козле вместо Николо, когото успява да измъкне незабелязано от херцогския дворец, предрешен като стара сводница.

Всичко това става известно в първа картина, когато Николо доверява своята тъжна история на приятеля си Доменико. Николо е вече голям, безделничи и хайлазува из двореца на бащиния си убиец, херцог Анджело, предрешен като специален куриер на фамилията Турн и Таксис^[10], която по онова време притежава пощенския монопол в почти цялата Свещена римска империя. Привидно той е в двореца със задачата да убеди злия херцог на Скуамулия да се довери на хората на Турн и Таксис, но Анджело категорично отказва да ползва по-ниските такси и по-бързите услуги на системата „Турн и Таксис“ или да прибягва до каквито и да е било други пратеници, освен своите собствени, за по-сигурна връзка с Паскуале — негово подставено лице в съседно Фаджио. Истинската причина за пребиваването на Николо в двореца е, че младежът изчаква удобен момент, за да види сметката на херцога.

Междувременно злият херцог Анджело крои планове да обедини херцогствата Скуамулия и Фаджио чрез брака на сестра си Франческа с узурпатора на Фаджио — Паскуале. Най-убедителният мотив за този съюз е, че Франческа е майка на Паскуале. Незаконната й връзка с добрия херцог на Фаджио всъщност е една от причините, поради които Анджело го е отровил. Следва забавен епизод, когато Франческа деликатно опитва да напомни на брат си за обществените забрани върху кръвосмешението. Изглежда въпросните забрани напълно се били изпарили от главата й, защото връзката между него самия и Франческа продължава вече десет години, на свой ред й напомня херцогът. Кръвосмешение или не, обаче сватбата трябва да има, понеже тя е крайно необходима за далечните му политически планове. „Църквата никога няма да я признае“, казва Франческа. „В такъв случай ще подкупя някой кардинал“, отбелязва херцог Анджело. Той вече е започнал да опипва сестра си и да я целува по шията. Диалогът преминава в сцена на трескава, необуздана похот и в края на картината двамата се отпускат на един диван.

Първо действие завършва с опитите на Доменико (довереникът, комуто в самото начало на пиесата наивният Николо е открил своята тайна) да получи аудиенция при херцог Анджело, за да предаде скъпия си приятел. Херцогът, естествено, е в покоите си и е зает, чука някакво маце. Доменико успява да поговори само с един негов приближен, който се оказва същият Ерколе, дето навремето е спасил живота на младия Николо и му е помогнал да избяга от Фаджио. Ерколе признава това на Доменико доста по-късно, едва след като (под претекст, че иска да му покаже порнографска диорама) е подлъгал този доносник съвсем глупашки да наведе и пъхне глава в някаква необикновена черна кутия. Изведнъж едно стоманено менгеме стяга главата на предателя Доменико, а кутията заглушава виковете му за помощ. Ерколе завързва ръцете и краката му с алени копринени шнурове, осведомява го от кого е изигран, промушва го два-три пъти с кинжал, откъсва с клещи езика му, изсипва в кутията стъкленица царска вода и изброява още няколко приятни изживявания, включително и кастрация, които предстоят на Доменико, преди да му бъде оказана милостта да умре — всичко това съпроводено от писъците, безезичните опити на жертвата да произнесе молитва към Бога и предсмъртните й конвулсии. После Ерколе се втурва към горящия на стената факел, набучил на рапира изтръгнатия език на Доменико, запалва го и, размахвайки бясно своя трофей, завършва действието с крясъците:

Ерколе — веселият Свети дух

Заслужено напълно те скопи

Връхлита гибелно Нечистий дух

Започваме ужасната ти Петдесетница

Светлините угаснаха и в тишината Едипа чу някой точно от другата страна на кръглата сцена отчетливо да произнася:

— Гадост!

— Ще си ходим ли? — попита Мецгър.

— Искам да разбера какви са тия кости — отвърна Едипа.

Наложи се да чакат до четвърто действие. Почти цялото второ действие преминава в непрекъснати изтезания и последвалото умъртвяване на един кардинал, който предпочита да приеме мъченичеството, ала не и да благослови брака на Франческа с нейния син. Единствените лирически отстъпления са: сцената, в която Ерколе, свидетел на агонията на кардинала, разпраща куриери до положителните елементи във Фаджио, които са вдигнали мерника на Паскуале, с нареждането да разпространят вестта, че узурпаторът е решил да сключи брак с майка си, предполагайки, че това може да раздвижи общественото мнение; и друга сцена, в която Николо спира на приказки с един от куриерите на херцог Анджело и научава историята на Изгубената гвардия, петдесетина грижливо подбрани рицари, цветът на фаджианската младеж, които били охрана на добрия херцог. Един ден по време на маневри близо до границата със Скуамулия те изчезнали безследно и скоро след това добрият херцог бил отровен. Честният Николо, който трудно прикрива своите чувства, отбелязва, че ако двете събития се окажат по някакъв начин свързани едно с друго, а също и с херцог Анджело, то херцогът, ей Богу, наистина трябва много да внимава. Другият куриер, някой си Виторио, страшно засегнат, отстъпва леко настрана и обещава при първа възможност да съобщи на Анджело за тези изменнически слова. Междувременно в стаята за мъчения пускат кръв на кардинала, събират я в един потир и го принуждават да я освети не в името на Бога, а на Сатаната. После отрязват палеца на крака му, заставят го вземе в ръка парчето от собствената си плът, като нафора, и да каже: „Това е моето тяло“, и духовитият Анджело отбелязва, че за първи път след петдесет години систематични лъжи, чува кардинала да произнесе една истина. Общо взето, доста силна антиклерикална сцена, вероятно предназначена за залъгалка на тогавашните пуритани (излишен жест, понеже те изобщо не ходели на театър, смятайки го, по неизвестни причини, за крайно безнравствен.)

Трето действие протича в двореца на Фаджио и е посветено изцяло на умъртвяването на Паскуале — кулминация на организирания от агентите на Ерколе преврат. Докато навън на улиците около двореца бушува битка, Паскуале се е заключил в своята патрицианска оранжерия, където е устроил оргия. На веселбата присъства и една опитомена свирепа маймуна, донесена от последното му пътуване до Индокитай. Това, естествено, е човек, предрешен в костюм на маймуна, и по даден сигнал той скача от полилея върху Паскуале, а в същия момент няколко статистки, дотогава подскачащи насам-натам, маскирани като танцьорки, се нахвърлят от всички страни на сцената върху узурпатора. Около десетина минути отмъстителите тъпчат, ритат, душат, тровят, пърлят, ослепяват, обезобразяват и издевателстват всячески над Паскуале, докато — за развлечение на публиката — той описва с пълни подробности изпитваните от него разнообразни усещания. Накрая Паскуале умира в ужасна агония, а на сцената излиза някой си Дженаро, пълно нищожество, и се самообявява за временен държавен глава, докато бъде открит законният херцог Николо.

Антракт. Залитайки, Мецгър се отправи към миниатюрното фоайе да пуши, а Едипа тръгна към тоалетната. Там тя огледа разсеяно за символа, който бе видяла онази вечер в бар „Простор“, но всички стени бяха изненадващо чисти. Не знаеше точно защо, но имаше усещането, че липсата дори на типичните за стените на обществените тоалетни непреки опити за установяване на контакт крие някаква заплаха за нея.

Началото на четвърто действие от „Трагедията на куриера“ показва злия херцог Анджело в състояние на безумна ярост. Той е разбрал за преврата във Фаджио и за вероятността Николо все пак да е още жив. До него е стигнала вестта, че Дженаро събира войска, за да нахлуе в Скуамулия, а също и слухът, че папата възнамерява да се намеси, поради убийството на кардинала. Заобиколен отвсякъде от предатели, убеден, че повече не може да има доверие на своите хора, най-после херцогът нарежда на Ерколе (чиято истинска роля все още не подозира) да повика куриера на „Турн и Таксис“. Ерколе въвежда Николо, за да изчака разпорежданията на херцога. Анджело изважда пергамент, мастилница и перо, обяснявайки на публиката, ала не и на положителните герои в пиесата, които не са запознати с последното развитие на събитията, че за да предотврати нахлуването на фаджианските войски, той трябва незабавно да увери Дженаро в своята добронамереност. Докато пише, херцогът подхвърля няколко несвързани и загадъчни реплики относно използваното от него мастило, намеквайки, че тази течност наистина е много особена. Например:

Таз отвара черна

французите зоват я „encre“,

И Скуамулия гибелна

по примера на галите върви

Защото котвата^[11] е вдигната

от глъбини непостижими.

и:

От лебед кухото перо е взето,

А щавената кожа — от злочест овен,

Но туй що е променено, тъмно

И стича се меко

Не е оскубано, нито одрано,

А от съвсем други твари сбрано…

Което очевидно го забавлява много. А Николо взема написаното и запечатано писмо до Дженаро, пъха го в жакета си и тръгва за Фаджио, без дори да подозира, както и самият Ерколе, за преврата и за своето предстоящо възстановяване като законен херцог на Фаджио. Действието се прехвърля към Дженаро, поел начело на малка армия към Скуамулия. Продължителни разговори в смисъл, че ако Анджело иска мир, по-добре ще е да изпрати вестител, преди да стигнат границата, защото в противен случай, колкото и да им е неприятно, ще го накълцат на кайма. Действието на следващата картина отново протича в Скуамулия, където Виторио, куриерът на херцога, доносничи за предателските слова на Николо. Влиза и още някой с вестта, че тялото на Доменико, измамния приятел на Николо, е намерено обезобразено, но в обувката му било пъхната написана с кръв бележка, разкриваща истинската самоличност на Николо. Анджело изпада в апоплектичен бяс и заповядва Николо да бъде догонен и убит. Обаче не и от неговите хора.

Всъщност именно от този момент нататък пиесата става някак странна и между думите започват да се прокрадват лека хладина и двусмисленост. Дотук нещата биват назовавани пряко с истинските им имена или чрез метафори. Но когато херцогът изръмжава своята съдбовна заповед, настъпва промяна в начина на изразяване, която може да бъде определена само като ритуално премълчаване. Става ясно, че определени неща няма да бъдат изречени гласно, някои събития няма да бъдат показани на сцената, колкото и да е трудно зрителят да си представи какви биха могли да бъдат тези неща, имайки предвид ексцесиите от предишните действия. Засега херцогът не осведомява публиката, а и по-късно сигурно няма да го направи. Крещейки на Виторио, той достатъчно категорично определя кой няма да преследва Николо и нарича своите телохранители жалки страхливци, паплач, шутове. Но тогава кои ще бъдат преследвачите? Виторио е наясно — това е известно на всички натруфени лакеи, дето се мотаят из двореца и разменят многозначителни погледи. Отлично позната на тогавашната публика шега. Анджело също знае, обаче не казва. Думите му, въпреки че насочват донякъде, не обясняват:

Да спуснем в гроба онзи с маската

Що подло присвоил е честно име

Да изиграем неговата драма

И сберем кинжали бързи остри

На Тези що никога не спят

Дали клетва за сигурна вендета.

А прошепне ли дори някой

Името откраднато от Милия Николо

Те ще носят жестока, хладна смърт.

Неописуеми…

Обратно към Дженаро и неговата армия. От Скуамулия пристига агент и съобщава, че Николо е тръгнал към тях. Шумно ликуване, прекъснато от Дженаро (обикновено той не просто говори, а ораторства), който моли войниците да не забравят, че Николо все още е на служба при „Турн и Таксис“. Одобрителните възгласи стихват. И отново, както в двореца на Анджело, се прокрадва онази странна хладина. Всички на сцената (очевидно по режисьорско указание) осъзнават някаква потенциална вероятност. Дженаро — дори още по-потаен от Анджело в предишната сцена — призовава Бог и Свети Нарцис да пазят Николо, и войската продължава по пътя. Дженаро пита един лейтенант къде се намират. Става ясно, че са на около левга само от езерото, където за последно е била видяна Изгубената гвардия на Фаджио, преди загадъчното й пропадане.

Междувременно в двореца на Анджело най-после настъпва краят на хитрините на лукавия Ерколе. Виторио и още пет-шест души го пресрещат и обвиняват в убийството на Доменико. Изнизва се цяло шествие от свидетели, следва пародия на съдебен процес и в освежително простичка сцена Ерколе среща своята смърт, пронизан от множество кинжали.

В следващата картина виждаме за последен път Николо. Той спира да отдъхне на брега на езерото, където, доколкото помни от разказите, е изчезнала гвардията на Фаджио. Сяда под едно дърво, отваря писмото на Анджело и най-после научава за преврата и смъртта на Паскуале. Разбира, че е тръгнал към престола, към народната любов и осъществяването на всички свои най-светли надежди. Облегнат на дървото, той чете на глас откъси от писмото, придружавайки ги със саркастични коментари на съдържащите се в него явни лъжи, съчинени за успокоение на Дженаро, докато Анджело събере своя армия от скуамулианци и нападне Фаджио. Иззад кулисите прозвучават стъпки. Николо скача на крака, вперил поглед в една от радиалните пътеки на залата, с вцепенена върху дръжката на меча ръка. Той трепери, изгубил дар слово, само заеква и накрая успява да произнесе може би най-късата в историята на литературата строфа, написана в бял стих: „Т-т-т-т-т…“ Като че отърсвайки се от някакъв парализиращ сън, Николо започва да отстъпва, но всяка крачка му струва огромни усилия. Изведнъж, сред злокобно пулсиращата тишина, на сцената грациозно като танцьори изскачат и спират, вперили очи в него, три дългокраки женствени фигури в черни трика и ръкавици, нахлузили на главите черни копринени чорапи. Лицата зад чорапите са неясно очертани и деформирани. Те чакат. Настъпва пълна тъмнина.

Отново в Скуамулия. Анджело неуспешно опитва да събере войска. Отчаян, той повиква при себе си останалите в двореца красиви момичета и лакеи, тържествено заключва всички изходи, заповядва да донесат вино и започва оргия.

В края на действието армията на Дженаро е строена на брега на езерото. Пристига един войник и съобщава, че е било намерено неописуемо обезобразено тяло, идентифицирано като Николо, по амулета, окачен на шията му още когато бил дете. Отново всички млъкват и започват да се споглеждат. Войникът подава на Дженаро оцапания с кръв свитък, намерен в дрехите на трупа. От печата разбираме, че това е писмото на Анджело. Дженаро го поглежда небрежно, после изведнъж проумява за какво става дума и го прочита гласно. Това обаче съвсем не е лъжливото послание, от което Николо бе цитирал пасажи, а една чудодейно появила се дълга изповед на Анджело за всичките му престъпления, завършваща с разкриването на истината за Изгубената гвардия на Фаджио. Те — о, каква изненада! — до един били убити от Анджело и хвърлени в езерото. По-късно костите им били извадени и превърнати във въглен, а въгленът в мастило, което притежаващият доста мрачно чувство за хумор Анджело използвал при последвалата кореспонденция с Фаджио, включително и при написването на настоящия документ.

Но костите на Гвардията днес

Обагрени с кръвта на Николо са

И непорочност с непорочност сля се

В свещен съюз, заченал чудо:

Лъжата в истина биде пресътворена.

Това подписваме с честта си ние,

На Фаджио до гроб достойна

Веч, уви, мъртва благородна стража.

Пред това чудо всички коленичат, благославят името Господне, оплакват Николо и дават клетва да изравнят Скуамулия със земята. Заключителните слова на Дженаро обаче прозвучават особено смразяващо и вероятно са въздействали като истински шок за някогашната публика, защото най-после бива назовано неизреченото от Анджело име, същото онова, което Николо бе опитал да произнесе:

На Турн и Таксис служеше той до днес

Но веч не кланя се на никой господар

А на пронизалия го студен кинжал.

Лежи безмълвен витият златен рог

И никое свято съзвездие не може да спре Този,

Комуто за среща с Тристеро е ударил час!

Тристеро! След края на действието думата увисна във въздуха, докато за момент всички светлини бяха изгасени. Увисна в мрака, за да озадачава Едипа Маас, ала на този етап все още не упражняваше над нея властта, която по-късно щеше да придобие.

Пето действие, пълна антикулминация, е съсредоточено почти изцяло върху пресъздаването на кървавата баня, устроена от Дженаро в двореца на Скуамулия. Приложени са всички достъпни на ренесансовия човек средства за насилствено умъртвяване, включително яма с луга, взрив и обучен сокол с отровни нокти. Това, както отбеляза по-късно Мецгър, прилича на мултфилм за Кукувицата с текст в бели стихове. Накрая като че ли единственото останало живо действащо лице на осеяната с трупове сцена, е безличният администратор Дженаро.

Според програмата, режисьор на „Трагедията на куриера“ бе някой си Рандолф Дриблет. Той изпълняваше и ролята на победителя Дженаро.

— Слушай, Мецгър, ела с мен в гримьорните — помоли Едипа.

— Познаваш ли някого от тях? — запита Мецгър, който не криеше желанието си да излязат по-скоро.

— Искам да разбера нещо. Да поговоря с Дриблет.

— О, за костите — въздъхна той със замислена физиономия.

— Не знам. Просто нещо ме смущава. Такова съвпадение!

— Добре — склони Мецгър. — А после какво? Ще организираш демонстрация пред Управлението на ветераните? Или протестен поход до Вашингтон? Да ме пази Бог — вдигна той глава към тавана на малкия театър, при което някои от напускащите зрители се извърнаха към тях, — от тези еманципирани, свръхобразовани, глупави и мекушави жени. Вече съм на трийсет и пет и би трябвало да съм наясно с нещата.

— Мецгър, аз съм членка на Дружеството на младите републиканци — смутено прошепна Едипа.

— Комиксите за Хап Хариган, които тогава само е разглеждала, защото още не е знаела да чете, а в събота някой филм с Джон Уейн, разкъсващ със зъби десет хиляди японци, ето това е войната за Едипа Маас — продължи още по-високо Мецгър. — В наше време нормалните хора карат фолксвагени и носят транзистори „сони“ в джобовете си. Обаче не и тази жена, приятели! Тя иска да поправя извършените злини с двайсетгодишно закъснение. Да съживява мъртъвците. И всичко това само заради някаква пиянска кавга с Мани Ди Пресо. Но забравя, че на първо място трябва да бъде лоялна, юридически и морално, към завещанието, на което е изпълнителка. А не към нашите момчета с униформи, независимо от лобните им места и проявената от тях висока храброст.

— Съвсем не е така — запротестира Едипа. — Не ме интересува какво е купил Пиърс от Коза Ностра. Изобщо не искам да мисля за тях. Нито за случилото се при Лаго Ди Пиета, нито за рака… — Тя се огледа безпомощно, сякаш търсеше необходимите думи наоколо.

— А какво, тогава? — предизвикателно запита Мецгър, надвесен застрашително над нея. — Какво?

— Не знам — отчаяно отвърна Едипа. — Мецгър, не ме тормози, не ми пречи. Бъди на моя страна.

— Срещу кого? — ехидно възкликна Мецгър и сложи тъмните очила.

— Искам да разбера има ли някаква връзка. Много съм любопитна.

— Да, определено си много любопитна — изсмя се Мецгър. — Ще те чакам в колата, ясно?

Едипа го проследи с поглед, докато той изчезна, а после тръгна да търси гримьорните. Няколко пъти измина от край до край околовръстния външен коридор, преди да спре пред затулена в сянката между две лампи врата. Навлезе в тих, изящен хаос, създаващ впечатлението за преплитащи се излъчвания от пипалцата-антенки на оголени човешки нервни окончания.

Едно момиче, което почистваше от лицето си фалшивата кръв, посочи на Едипа силно осветените огледала в дъното на стаята. Едипа навлезе сред множеството, запровира се край потни бицепси и временни паравани от провесени дълги коси и най-после стигна до Дриблет. Той още не бе съблякъл сивите одежди на Дженаро.

— Прекрасно беше — издума Едипа.

— Пипнете — подкани я Дриблет и протегна ръка. Тя допря костюма на Дженаро, който бе от сива вълнена каша̀. — Потя се като в турска баня, обаче нищо друго не дава реална представа за Дженаро, нали?

Едипа кимна. Не можеше да откъсне поглед от очите му. Те бяха блестящо черни, заобиколени с неописуема мрежа от бръчки, напомняща лабораторна схема за изучаване на слъзните пътища, и като че ли им бе известно какво иска Едипа, макар тя самата да не го знаеше.

— Дошли сте да поговорим за пиесата — отбеляза той. — Ще ви разочаровам. Тя е била създадена за забавление на хората. Като филмите на ужасите. Това не е литература, не носи никакъв смисъл. Хуорфинджър не е Шекспир.

— Кой е той?

— Кой е Шекспир ли? Живял е много отдавна.

— Може ли да видя текста? — Тя не знаеше какво точно търси.

Дриблет посочи с глава към шкафа до единствения душ.

— Аз ще взема душ, преди да нахлуе тълпата — обясни той. — Текстовете са в най-горното чекмедже.

Там обаче имаше само протрити синкави копия, опърпани и целите в петна от кафе.

— Хей, къде е оригиналът? — извика тя към душа. — От какво сте направили тези копия?

— От някаква книга с меки корици — изкрещя в отговор Дриблет. — Не ме питайте кое е издателството. Открих я в антикварната книжарница на Запф, до магистралата. Беше в една антология. „Драми на отмъщението от якобинската епоха“. На корицата имаше череп.

— Ще ми я заемете ли за ден-два?

— Някой ми я отмъкна. На разпивките по случай премиерата. При всеки такъв купон ми изчезват поне по пет-шест екземпляра от текста. — Лицето му изникна сред пръските от душа. Останалата част от тялото му бе обвита от пара и главата му придоби зловеща прилика с плуващ във вода балон. Той я загледа силно озадачен и услужливо продължи: — Там имаше още един екземпляр. Запф сигурно още не го е продал. Ще можете ли да намерите книжарницата?

Нещо проникна във вътрешностите на Едипа, изпълни там кратък африкански танц и се оттегли.

— Вие на подбив ли ме вземате?

Известно време окръжените от бръчки очи я гледаха безмълвно.

— Защо всички проявяват толкова жив интерес към текста? — проговори най-после Дриблет.

— Кой друг се интересува? — Беше прибързала. Навярно той го каза просто така, неадресирано.

— Не ме забърквайте във вашите литературни спорове — поклати глава той и добави с позната усмивка: — Които и да сте вие.

И тогава, усещайки върху кожата си мъртвешките ледени пръсти на ужаса, Едипа осъзна, че това е съвсем същият поглед, който, съгласно неговите режисьорски указания, актьорите разменяха всеки път, щом станеше дума за изпратените от Тристеро убийци. Многозначителният поглед, отправен към теб от някой неприятен човек от твоите сънища. Тя реши да попита за погледа.

— Това авторска ремарка ли е? Всички тези хора тъй явно се споглеждат съучастнически. Или беше ваше, режисьорско внушение?

— Моя идея — отвърна Дриблет. — А също и появата на тримата убийци на сцената в края на четвърто действие. Хуорфинджър изобщо не ги показва.

— А вие защо ги показвате? Откъде ви хрумна? Или сте чели нещо за тях в други източници?

— Нищо не разбирате — кипна Дриблет. — Гледате на това, както пуританите тълкуват библията. Такова голямо значение отдавате на думите! Знаете ли къде съществува тази пиеса? Не в шкафа, нито в книгата, която търсите, а — от парата щръкна една ръка и посочи към наклонената му глава, — ето тук. Затова съм аз. Да давам плът на духа. Думите! Кой го е грижа за тях! Някакви механично заучени съчетания от звуци, с чиято помощ биват поднасяни репликите, за да преминат те през костните бариери, оградили паметта на актьорите, нали? Но истината е в тази глава, тук. Моята. Аз съм прожекционният апарат в планетариума. Моята малка затворена вселена, която виждате в кръга на сцената, излиза от моята уста, от очите ми, а понякога и от други отвърстия.

Но Едипа не смяташе да капитулира тъй лесно.

— Кое ви накара да изтълкувате по-различно от Хуорфинджър това… това Тристеро?

При последната дума лицето на Дриблет рязко потъна обратно в парата. Като изключено. Едипа не бе искала да споменава името. И тук в гримьорната, както на сцената, Дриблет бе успял да създаде около тази дума същата атмосфера на ритуално премълчаване.

— Ако сега се разтворя — замислено прозвуча гласът зад облака пара — и водата ме отнесе в канала, а оттам в Тихия океан, заедно с мен ще изчезне и видяното тази вечер от вас. Ще изчезнете също и вие, заедно с онази част от вас, която, Бог знае защо, е толкова загрижена за онзи малък свят. Всъщност, ще останат единствено нещата, за които Хуорфинджър не е излъгал. Вероятно Скуамулия и Фаджио, ако изобщо е имало такива херцогства. Може би и пощенската система Турн и Таксис. Филателистите твърдят, че тя е съществувала. Навярно и другата, Конкурентната. Но това ще бъдат остатъци, вкаменелости. Мъртви изкопаеми, без стойност, без перспектива, без потенциал. Вие бихте могла да се влюбите в мен, да беседвате с моя психоаналитик, да скриете магнетофон в спалнята ми и да запишете всичко, което говоря насън. Искате ли да го направите? Можете да съпоставяте различни факти, да изграждате хипотеза, една или дори няколко, по въпроса: „Защо героите реагират по този начин на вероятността за съществуването на Тристеро? Защо се появяват убийците? Защо са в черни костюми?“ Така ще пропилеете цял живот, но изобщо няма дори да докоснете истината. Хуорфинджър ни е дал текста и една история. Аз им вдъхнах живот. Това е.

Той млъкна. Душът продължаваше да шумоли.

— Дриблет? — повика го след малко Едипа.

Лицето му се появи за момент.

— Можем да опитаме. — Той не се усмихваше. Очите му чакаха там, в центровете на своите паяжини.

— Ще ви позвъня — отвърна Едипа и тръгна.

Едва когато излезе навън, помисли: „Дойдох да подразбера нещо за костите, а вместо това говорихме за Тристеро.“ Застанала на почти празния паркинг, тя чакаше Мецгър да докара колата, гледаше приближаващите фарове и се питаше доколко случайно е било всичко това.

Мецгър слушаше радиото. Тя се качи при него и едва след три-четири километра осъзна, че прищевките на нощното радиоприемане ги свързват с кинъретската радиостанция АБЕ, а диджей е нейният съпруг Мучо.