Бранди Толър
Костюмарят (34)

Глава тридесет и четвърта
Костюмар

Не можех да повярвам, че получих работата. Мислих, че бях напълно объркал интервюто. На Паркър също му беше предложена работа, което се получи добре, след като щяхме заедно да наемем апартамент. И двамата трябва да преминем Бар за Ню Йорк, което щеше да гарантира запазването на работата ни през есента.

Когато получих обаждане, което ме информира, че ми е предложена позицията, бях изпълнен с противоречиви чувства на щастие и страх. На някакво ниво, мислих, че ако не получа работата, може би това беше знак от Бог, насочвайки ме в различна посока. Може би ще ме насочи към Еди.

Когато й казах, че съм получил новини, тя избухна с вълнение, но имаше един кратък момент — с едно премигване на времето — когато помислих, че съм видял разочарование в очите й, но тя го прикри. Знаех, че и двамата се борехме с чувствата, които имахме един към друг. Да си падна по нея беше най-лесното нещо, което някога съм правил в живота си. То просто се случи. Сега се разкъсвах между това да остана с жената, която обичам, или да преследвам мечтата си.

Еди също се бореше. Можех да го видя. Тя отказваше да обсъжда възможността да бъдем нещо повече, защото мислеше, че ще бъда нещастен и по-късно ще негодувам към нея, ако остана. Мразех да го призная, но и аз се притеснявах за същото. Затова засега, щях да замина. Това щеше да е най-трудното проклето нещо, което някога ще направя, но трябваше.

Седмиците летяха и трябваше да напусна вдругиден. Изглеждаше нереално. Това лято с нея беше невероятно. Бяхме приключили с боядисването и преобзавеждането на стаята на Бъд, но Еди каза, че все още не е готова да спи там. Бях доволен, че направих това с нея. Не бях сигурен, дали някога щеше да го направи, без някой, който да я побутне да го стори. Най-малкото знаех, че може би, по някакъв начин съм й помогнал.

— Пени за мислите ти? — попита Еди, докато лежахме преплетени в леглото.

Не исках да разваля момента или да я натъжа, но не исках също така и да я излъжа:

— Просто не мога да повярвам, че лятото свърши.

Имаше дълъг момент на мълчание, преди тя да се надигне и да целуне брадичката ми, преди да положи главата си отново върху гърдите ми. Не си казахме нищо повече и не след дълго почувствах как тялото й се отпусна напълно, докато заспиваше. Но сънят не ме откри. Вместо това лежах буден, мислейки за всички тези — какво ако.