Аманда Куик
Опасна аура (4)

3

Доста по-късно, тя усети Гейбриъл да се размърдва. Бавно седна, а едната му ръка остана да лежи върху гърдите й. Оглежда я дълго време на светлината от камината, след което наведе глава, леко я целуна и се изправи на крака.

Вдигна бельото й и й го подаде, после се пресегна да вземе панталона си.

— Мисля, че ми дължите обяснение — каза той.

Тя нервно въртеше между пръстите си фината ленена материя на долната си риза.

— Ядосан сте, защото не ви казах, че никога преди това не съм го правила.

Погледна я замислено, почти развеселено.

— Ядосан не е най-точната дума. Очарован съм да знам, че не сте го правили с никой друг мъж преди мен. Но трябваше да ми кажете още в самото начало.

Вениша с мъка надяна ризата си.

— Ако ви бях казала, щяхте ли да продължите?

— Да, скъпа моя. Без съмнение.

Тя го погледна изненадано.

— Наистина ли?

— Да. — Той леко се усмихна. — Но ми се иска да мисля, че щях да бъда много по-внимателен.

— Аз… разбирам.

Гейбриъл наблюдаваше лицето й в светлината от камината.

— Това изненадва ли ви?

— Не съм сигурна. Да, мисля, че да.

— Защо? Вярвате, че съм порядъчен джентълмен, нали?

— Да — призна младата жена.

— А аз си мислех, че вие сте една доста опита дама. Явно и двамата сме се поддали на някои дребни недоразумения.

— „Дребни“ недоразумения? — хладно повтори Вениша.

— Не че те вече имат някакво значение сега. — Той закопча панталона си. — Кажете ми, какво ви накара да ме прелъстите?

Хитростите й бяха до тук. Бе смутена от факта, че толкова лесно са я разкрили.

— Като се имат предвид възрастта ми и обстоятелствата, беше ясно, че вече няма никаква вероятност да се омъжа — обясни тя. — Честно казано, сър, не виждах никакъв смисъл в това да се откажа да изпитам какво е страстта до края на дните си. Ако бях мъж, никой не би очаквал да остана непорочен завинаги.

— Разбира се, че имате право. Когато става въпрос за определени ситуации, обществото създава различни правила за мъжете и жените.

— Както и да е, все пак има правила — въздъхна жената. — Човек ги нарушава и парадира с тях на своя отговорност. Аз имам определени задължения към семейството си. Трябва да внимавам да не се замесвам в каквито и да било скандали, които биха попречили на кариерата ми като фотограф. Това е единственият ни източник на доходи.

— Но когато пристигнахте в Аркейн Хаус, ви мина през ума, че ситуацията ви предлага възможност да проведете един грандиозен експеримент със забранената страст, нали?

— Да. — Тя вече беше облякла роклята си. Зае се да закопчава кукичките. — Нямах чувството, че имате нещо против, сър. В действителност, даже бяхте доста склонен да продължите с експеримента ми.

— Наистина нямах нищо против.

— Тогава всичко е наред. — Успокоена, че логиката й е желязна, тя дори успя да се усмихне. — Не е необходимо нито единият от двама ни да отдава голямо значение на това, което се случи тук тази вечер. Скоро всеки от нас ще поеме по своя път. Когато се върна у дома в Бат, всичко ще изглежда като че ли е било само един сън.

— За вас не знам — отвърна Гейбриъл, станал изведнъж сериозен, — но мисля, че имам нужда от малко свеж въздух.

— Без да ви засягам, сър, но винаги ли мъжете са в такова настроение, след като са правили любов.

— Аз просто притежавам по-деликатна сетивност.

Хвана я за ръка и отново я поведе към терасата. Палтото, което й беше заел по-рано тази вечер, лежеше на купчина върху камъка. Той го вдигна и отново го положи върху раменете й.

— Сега — каза мъжът, като хвана реверите, за да я задържи там, където би искал, — относно теорията ви, че това, което се случи тук тази вечер, скоро няма да бъде нищо повече от един сън.

— Какво за нея?

— Имам новини за вас, скъпа моя. Ситуацията между нас е малко по-сложна, отколкото си мислите, че е.

— Не разбирам — прошепна Вениша.

— Повярвайте ми, много добре го знам. Но не мисля, че точно тази вечер е най-подходяща за обяснение. Утре ще е най-добре.

Наведе се, за да я целуне отново. Но този път тя не можеше да се отдаде на прегръдката му. Несигурността протягаше ноктите си към нея. Вероятно, въпреки всичко, беше направила ужасна грешка.

Характерът на Гейбриъл изглеждаше непостоянен, дори опасен. Общо взето, се държеше доста странно за човек, който току-що е бил подвластен на страстта. И все пак, какво знаеше тя за поведението на мъжете след подобно преживяване?

Устните му покриха нейните. Тя отвори очи, сложи ръцете си на раменете му и силно го отблъсна. Все едно се опитваше да премести планина. Мъжът не се помръдна, но повдигна главата си.

— Няма ли да ми дадете целувка за лека нощ? — попита той.

Не му отговори. Първо искаше да види аурата му. Това би могло да й даде някаква представа за истинските му емоции.

За секунда или две зрението й се луташе между нормалното и паранормалното. Светлината и сянката размениха местата си. Нощта се превърна във фотографски негатив.

Аурата на Гейбриъл стана видима. Но също така се появи и на още някого.

Стресната, тя погледна към тъмната гора отвъд градината.

— Какво има? — попита я тихо.

Вениша осъзна, че той веднага бе разбрал, че нещо не е наред.

— В гората има някой — отговори тя.

— Някой от слугите? — предположи той, докато се обръщаше да погледне.

— Не.

Слугите в Аркейн Хаус бяха много малко. През последните няколко дни любопитството й към мястото я беше накарало да разгледа аурите им. Който и да се криеше между дърветата, беше непознат.

Появи се още една аура, която се движеше бързо след първата.

Нямаше смисъл да се опитва да описва на Гейбриъл това, което виждаше. Нека си мисли, че зрението й е много силно. В някаква степен това беше истина.

— Двама са — тихо каза тя. — Крият се в сенките. Мисля, че са се запътили към вратата на оранжерията.

— Да — съгласи се младият мъж. — Мога да ги видя.

Вениша го изгледа изумено. Аурата на натрапниците беше видима за паранормалните й възприятия, но не мислеше, че Гейбриъл би могъл да види двамата мъже, като използва само нормалното си зрение. Лунната светлина, която се процеждаше между дърветата в гората ограждаща Аркейн Хаус, беше недостатъчна.

Нямаше време да го разпитва. Той вече действаше.

— Елате с мен. — Извърна се, като я сграбчи за ръката.

Тя машинално стисна сакото, за да не се свлече от раменете й. Гейбриъл бързо я дръпна през френските прозорци обратно в уютната топлина на библиотеката.

— Къде отиваме? — попита Вениша почти останала без дъх.

— Няма начин как да узнаем кои са онези двамата или какво са намислили. Искам веднага да напуснете това място.

— Вещите ми…

— Забравете ги. Нямате време да си събирате багажа.

— Фотоапаратът ми — каза, като се опита да спре. — Не мога да си тръгна без него.

— Можете да си купите друг с парите, които ви бяха платени като възнаграждение.

Това беше самата истина, но мисълта да остави безценното си оборудване изобщо не й хареса, да не говорим пък за дрехите й. Роклите, които беше взела със себе си в имението, бяха най-хубавите й.

— Господин Джоунс, какво става? Със сигурност преувеличавате. Ако известите слугите, те ще се погрижат онези натрапници да не влязат вътре.

— Съмнявам се, че тези двамата са обикновени градински крадци. — Гейбриъл се спря до бюрото и хвана кадифената лента за звънеца. Дръпна я три пъти — бързо и отривисто. — Това ще предупреди слугите. Те знаят какво трябва да направят в спешен случай като този.

Отвори най-долното чекмедже и бръкна вътре. Когато се изправи, Вениша видя, че в ръката си държи пистолет.

— Следвайте ме — нареди й той. — Ще ви изпратя на безопасно място и след това ще се върна да се заема с натрапниците.

Стотици въпроси изскочиха в съзнанието й, но не можеше да пренебрегне недвусмислената заповед. Каквото и да се случваше тук, Гейбриъл със сигурност вярваше, че ставащото не беше само една обикновена кражба с взлом.

Тя повдигна тежките си поли и забърза след него. Предполагаше, че ще се отправят към вратата, която водеше към дългия централен коридор. За нейна изненада, мъжът се запъти към класическата статуя на гръцки бог, която стоеше близо до библиотечния шкаф и натисна една от каменните му ръце.

Заглушеният стон на тежки панти се прокрадна някъде вътре в стената. Част от дървения панел се завъртя тромаво напред, за да открие тясно стълбище. Вениша успя да види само първите няколко стъпала. Останалите се спускаха надолу към тъмнината.

Гейбриъл взе един фенер, който беше поставен на върха на стълбите и го запали. Жълтият пламък на лампата се разпръсна в среднощната тъма на стълбището. Изчака, докато тя предпазливо стъпи на най-горното стъпало, и затвори стената зад гърба им.

— Внимавайте — каза й, поемайки надолу към дълбините. — Това стълбище е много старо. Построено е още с най-древната част на абатството.

— Накъде води?

— Към таен тунел, който някога е служил на хората от абатството като път за бягство в случай на атака — обясни той.

— Какво ви кара да мислите, че тези натрапници не са нищо повече от обикновени крадци?

— Много малко хора извън членовете на обществото знаят за съществуването на Аркейн Хаус, а още по-малко за местоположението му. Ако си спомняте, вие самата бяхте доведена тук през нощта, в затворена карета. Бихте ли могли да намерите обратния път?

— Не — призна тя.

— Когато някой посещава Аркейн Хаус, бива довеждан по същия начин. А тези двамата разбойници очевидно много добре знаят къде отиват и защо. Затова предполагам, че са нещо повече от обикновени престъпници, попаднали съвсем случайно на къща, подходяща да бъде ограбена.

— Разбирам какво имате предвид.

Гейбриъл достигна края на стълбището. Вениша едва не се препъна в него.

Проблясващата светлина на фенера осветяваше коридор с каменни стени. Можеше да усети тежката миризма на влажна пръст и разлагаща се растителност. В края на сенките се чуваше неприятно шумолене и трополене. За секунди в светлината проблясваха малки, злобни очички.

Плъхове, помисли си Вениша. Напълно достатъчно, за да допълни усещането за готически ужас. Тя повдигна полите си малко по-високо, така че да вижда точно къде стъпва.

— Оттук — нареди й Гейбриъл.

Последва го в ниския сводест тунел, подтичвайки, за да не изостава. Той трябваше да държи главата си силно наведена, за да избегне някой удар с твърдите камъни.

Нова вълна на неспокойство завладя сетивата й. Тунелът като че ли се свиваше около нея. Вениша се бореше се с надигащата се паника, концентрирайки се върху стремежа си да следва мъжа пред себе си.

— Добре ли сте? — попита спътникът й.

— Много е тясно тук вътре — отвърна задавено тя.

— Остава още малко — обеща й той.

Не успя да му отговори. Беше прекалено заета да държи полите на роклята си и да обуздава надигащите се емоции от непрекъснато увеличаващата се суматохата около нея, състояние, което заплашваше да я извади от равновесие.

Тунелът направи още няколко завоя. Точно когато й се струваше, че ще започне безпричинно да крещи, коридорът свърши пред солидна каменна стена.

— Мили Боже! — прошепна тя, спирайки внезапно. — Трябва да ви предупредя, че не бих могла да се върна обратно през този ужасен тунел.

— Няма нужда да се връщаме обратно — обясни Гейбриъл. — Достигнахме крайната си цел.

Той протегна ръка и сграбчи някакъв тежък железен лост, вграден в камъка. Когато го натисна надолу, част от стената се плъзна настрани.

Хладният нощен въздух нахлу в коридора. Вениша пое дълбоко дъх, като потръпна от облекчение.

Спътникът й излезе навън с пистолет в ръка.

— Уилърд? — тихо извика той.

— Тук съм, сър. — Една огромна фигура изплува от сенките.

Тя позна кочияша, който я беше взел от железопътната гара и докарал в Аркейн Хаус. През последните дни го беше виждала само няколко пъти.

— Отлично! — каза господарят му. — Носиш ли си пистолета?

— Да, сър.

— Госпожа Уилърд в безопасност ли е?

— Тя е в каретата, сър. Скантън и Добс ви очакват пред входа на Голямата крипта, според указанията ви.

— Ще заведеш госпожица Милтън и госпожа Уилърд в селото. Остани с госпожица Милтън, докато се качи на влака сутринта.

— Да, сър.

Гейбриъл се обърна към Вениша и като снижи глас, каза:

— Довиждане, сладка моя. Когато всичко това приключи, ще ви открия. Не забравяйте какво ми казахте, докато лежахте в обятията ми тази вечер. Вие ми принадлежите.

Тя не можеше да повярва на ушите си. Той възнамеряваше да я види отново? Слисана, отвори уста да го попита кога и къде ще се срещнат. Но мъжът не й даде възможност да заговори. Целуна я веднъж — страстно. Това беше целувката на човек, който предявяваше претенциите си.

Преди да успее да дойде на себе си, той се обърна и пое към тъмнината на тунела. Вениша бързо се концентрира. Светът се превърна в негатив. Улови за последен път очертанията на мрачната, могъща аура на Гейбриъл и след това той изчезна.

Все още не се беше възстановила, когато каменната стена се върна обратно на мястото си, оставяйки я сама с Уилърд.

— Оттук, госпожице Милтън — каза кочияшът.

Тя погледна към солидната каменна стена.

— Той в безопасност ли е?

— Господин Джоунс знае как да се грижи за себе си.

— Може би трябваше да го придружиш.

— Господин Джоунс не обича хората да не изпълняват заповедите му, госпожице Милтън. Достатъчно дълго работя за него, за да знам, че е най-добре да направя това, което е казал. Елате! Пътят до селото е дълъг.

С нежелание му позволи да й помогне да се качи в лъскавата карета. Икономката вече беше вътре. Не каза и дума, когато Вениша седна на седалката срещу нея.

Уилърд затвори с трясък вратата и скочи на капрата. Каретата се залюля под тежестта му. Младата жена чу плясъка на кожения камшик.

Конете подскочиха напред, запращайки Вениша дълбоко в тапицираната седалка. Като дръпна пердето, тя се загледа в каменната стена, през която беше изчезнал любимият й, докато я изгуби от поглед. Не след дълго каретата направи завой, като я лиши от гледката.

След известно време осъзна, че все още е облечена в сакото на Гейбриъл. Сгуши се в него, намирайки успокоение в останалия мъжествен аромат.

* * *

Ама че неподходящ избор на време, помисли си Гейбриъл. Раздразнението му се сля с вледеняващото очакване за лова, докато се връщаше обратно през древния тунел. Вечерта вървеше много добре наистина. Изключително много се беше насладил на прелъстяването, въпреки че имаше и някои изненади. Ако имаше поне някаква минимална справедливост във вселената, сега би трябвало да придружава Вениша Милтън към една от уютните спални на горния етаж.

Съжаляваше, че трябваше да я отпрати, но предвид сериозността на ситуацията, нямаше друг избор. Все още не знаеше какво точно искаха натрапниците или колко опасни можеха да се окажат, но самият факт, че бяха открили Аркейн Хаус и познаваха местността, вече беше достатъчно лош знак.

Той стигна до скритото стълбище и бързо се изкачи по него. На върха му се спря, за да се ослуша, преди да отвори тайния вход.

Всичките му сетива бяха изострени. В това повишено състояние на възприемане, можеше да открие плячката си и да предугади действията й по начин, присъщ на един истински хищник.

Почувства разочарование, когато осъзна, че е бил толкова съсредоточен върху това да прецени как и кога да каже на Вениша цялата истина за ситуацията, в която се намираха, че не бе успял веднага да усети натрапниците. Фактът, че тя ги беше забелязала първа, беше най-малкото смущаващ. Очевидно вниманието и концентрацията му са били насочени някъде другаде.

Беше наистина удивително, че изобщо беше успяла да ги забележи в тъмната гора, която опасваше Аркейн Хаус. Трябваше да я разпита за това при следващата им среща.

Физическата страна на същността му, без съмнения, щеше да се окаже доста полезна да се справи с това, което предстоеше тази нощ. Но беше много неприятно, че не можеше да използва паранормалните си сетива, без да се поддаде на вледеняващата треска на лова. Вече беше в него, подпалваше кръвта му.

Баща му беше убеден, че физическата сетивност представляваше едно ново, по-съвършено развитие на човечеството. Но Гейбриъл тайно си задаваше въпроса дали в неговия случай не беше точно обратното. Вероятно в действителност той беше един вид крачка назад в еволюцията.

Когато се намираше в това състояние, най-големият му страх беше, че дълбоко под скъпите дрехи, лустрото на доброто възпитание и изисканите маниери, той в действителност беше нещо напълно противоположно на един модерен човек. Чудеше се дали не показваше белези и черти, които биха могли да се опишат по-скоро като примитивни.

Често се питаше, ако теориите на Дарвин бяха правилни, какво всъщност представляваше той.

Причините, поради които искаше Вениша да бъде на сигурно място някъде далеч оттук, бяха две. Първата бе, че искаше тя да е в безопасност така, както и другата жена от имението — госпожа Уилърд.

Втората причина беше да й попречи да го види, докато треската владееше сетивата му.

Подобно състояние не беше нещо, което би направило добро впечатление на нечия бъдеща съпруга.