Аманда Куик
Опасна аура

Скелетът лежеше върху изкусно резбовано, позлатено легло в средата на древната лаборатория, която се бе превърнала в гробница на алхимика. Двестагодишните кости все още бяха обвити в дрипава роба, изработена от материали, които със сигурност са били най-скъпите видове коприна и кадифе за времето си. Ръкавици и чехли, избродирани със златни и сребърни нишки, покриваха костите на дланите и стъпалата, като придаваха зловещ вид на мъртвата плът.

— Шивачът му явно много го е обичал — отбеляза Гейбриъл Джоунс.

— Само защото клиентът му е бил алхимик, не означава, че не е имал никакъв усет за модата — изтъкна Кейлъб Джоунс.

Гейбриъл хвърли поглед към дрехите на братовчед си, след което огледа и собственото си облекло. Панталоните и ленените ризи, които носеха, бяха покрити с прах и мръсотия, но те, както и ботушите им, бяха ръчна изработка и им прилягаха до съвършенство.

— Семейна черта, както изглежда — продължи Гейбриъл.

— Още едно интересно допълнение към легендата за семейство Джоунс — съгласи се Кейлъб.

Братовчед му се приближи до леглото и вдигна фенера още по-високо. В трептящата светлина можеше да различи тайнствените алхимични символи за живак, сребро и злато, които украсяваха широкия подгъв на робата на скелета. Подобни рисунки бяха издялани върху дървената табла в горната част на леглото.

Тежко ковчеже лежеше на пода до кревата. Напластената през двата века ръжда покриваше страничните стени на кутията, но капакът бе покрит с тънък слой от някакъв метал, който се бе оказал неподвластен на корозията. Злато, помисли си Гейбриъл.

Наведе се напред и използва безупречно чиста носна кърпичка, за да избърше малка част от праха, покриващ капака. Светлината затрептя върху декоративния дизайн от листа и загадъчен латински, които бяха гравирани върху тънкия лист злато.

— Удивително е, че цели двеста години това място никога не е било открито и плячкосано — каза той. — Според думите на всички, докато е бил жив, алхимикът е имал своите съперници и врагове. Да не забравяме и членовете на обществото „Аркейн“, както и семейство Джоунс, които го издирват от десетилетия.

— Алхимикът е имал напълно заслужена репутация на хитър и потаен човек — напомни му Кейлъб.

— Още една семейна черта.

— Вярно е — съгласи се Кейлъб. В гласа му се долавяше преднамерена мрачна нотка.

Двамата с братовчед му бяха различни в много отношения, мина през ума на Гейбриъл. Кейлъб имаше склонността да изпада в размишления и да потъва в дълги мълчания. Предпочиташе да прекарва времето си сам, в лабораторията. Не беше търпелив с посетителите, гостите и всеки, който очакваше от него поне елементарна любезност или елементарни салонни маниери.

Гейбриъл винаги бе по-общителния и по-малко меланхоличния от двамата, но напоследък се улавяше, че се оттегля в личната си библиотека за продължителни периоди от време. Разбираше, че в проучванията, които правеше там, търсеше не само знания, а един вид отвличане на вниманието, дори може би и бягство.

И двамата бягаха, всеки по свой собствен начин, от онези свои страни, които можеха да се квалифицират само като нетипични, помисли си той. Съмняваше се, че някой от двамата би могъл да открие какво точно е това, което търсят, било в лабораторията, било в библиотеката.

Кейлъб внимателно прегледа една от старите книги.

— Ще ни трябва помощ, за да опаковаме всички тези реликви.

— Бихме могли да наемем хора от селото — предложи Гейбриъл.

Той несъзнателно започна да съставя план за действие, свързан с опаковането и пренасянето на съдържанието на лабораторията-гробница на алхимика. Изготвянето на планове за действие беше нещо, в което бе изключително добър. В не един случай, баща му му бе казвал, че способността му да изготвя стратегии е тясно свързана с необикновените му свръхестествени способности. Гейбриъл, от друга страна, предпочиташе да мисли за това като проявление по-скоро на онази негова част, която беше нормална, отколкото паранормална. Отчаяно искаше да повярва, че наистина беше логичен, рационален човек на модерните времена, а не примитивен, нецивилизован, атавистичен индивид, намиращ се в някаква по-ранна фаза на еволюционното развитие.

Отблъсна тези притеснителни мисли настрана и се концентрира върху плана за транспортиране на реликвите. Най-близкото село се намираше на няколко мили разстояние. Беше много малко и без съмнение дължеше оцеляването си през вековете на контрабандата. Беше общност, която знае как да пази тайни, особено когато ставаше дума за пари. Обществото „Аркейн“ можеше да си позволи да купи мълчанието на селяните, помисли си Гейбриъл.

Отдалечената част на брега, която алхимикът бе избрал за своята подобна на малка крепост лаборатория, беше безлюдна и до днес, а преди двеста години мястото навярно е било дори още по-диво и изолирано, мина през ума му. Лабораторията-гробница беше скрита под земята, под останките на порутен древен замък.

Когато двамата с Кейлъб неотдавна най-накрая успяха да отворят вратата на лабораторията, бяха посрещнати от отвратителен, миришещ на смърт, въздух. Това ги бе накарало да отстъпят назад кашляйки и давейки се.

По взаимно съгласие решиха да изчакат въздухът в помещението да се освежи от свежия морски бриз преди да влязат.

След като се озоваха вътре, откриха стая, обзаведена като кабинет на учен. Древни томове, подвързани с кожа, с напукани и износени гръбчета, бяха подредени върху лавицата. Два свещника стояха в очакване на свещите, които да бъдат запалени.

Двестагодишните прибори, които алхимикът бе използвал, за да провежда експериментите си, бяха грижливо подредени върху дългата работна маса. Стъклените мензури бяха покрити с пластове прах. Металните уреди, горелката и мехът бяха обвити от слоеве ръжда.

— Ако тук има нещо наистина ценно, то, без съмнение, ще бъде в онова ковчеже — каза Кейлъб. — Не виждам ключ. Ще разбием ли ключалката сега, или ще изчакаме, докато се завърнем в Аркейн Хаус?

— По-добре да разберем с какво си имаме работа — отговори Гейбриъл, като клекна до масивния сандък и огледа желязната му ключалка. — Ако вътре има някакво съкровище от скъпоценни камъни или злато, ще се наложи да вземем допълнителни мерки, за да ги опазим по пътя към дома.

— Ще ни трябват инструменти, за да отворим капака.

Гейбриъл погледна към скелета. Под едната, облечена в ръкавица ръка, частично прикрит, лежеше някакъв железен предмет.

— Мисля, че виждам къде е ключът — допълни той.

Протегна се и внимателно повдигна облечените в ръкавица пръсти, за да извади ключа. Чу се тихо шумолене и дланта се отдели от китката. В ръката на младия мъж остана ръкавица, пълна с кости.

— По дяволите! — измърмори Кейлъб. — Чувал съм да говорят, че може да те побият тръпки от страх, но винаги досега съм си мислел, че това се случва само в сензационните романи.

— Това е само скелет — отбеляза Гейбриъл, докато връщаше върху леглото ръкавицата и зловещото й съдържание, — при това на цели двеста години.

— Ааа, но се оказва, че този скелет е на Силвестър Джоунс — Алхимикът, наш прадядо и основател на Обществото „Аркейн“ — отговори братовчед му. — По всичко личи, че човекът е бил едновременно много хитър и много опасен. Може и да не му хареса факта, че лабораторията му е била открита след всички тези години.

Гейбриъл се наведе отново над ковчежето.

— Ако толкова много е държал на уединението си, не е трябвало да оставя следи за местоположението на лабораторията в поредицата писма, които е написал преди смъртта си.

Писмата бяха стояли, разпадайки се в архивите на Обществото, докато преди няколко месеца не ги беше изровил и бе успял да дешифрира тайния код на алхимика.

Изпробва ключа в ключалката и веднага разбра, че няма да успее да я отвори.

— Ръждясала е прекалено много — обясни той. — Донеси инструментите.

Десет минути по-късно, работейки заедно, двамата успяха да отворят ковчежето. Капакът се повдигна неохотно. От пантите се изтръгна остър, стържещ звук, но не последваха експлозии, пламъци или други неприятни изненади.

Гейбриъл и Кейлъб погледнаха в кутията.

— Дотук беше с идеята за тонове злато и бижута — отбеляза Кейлъб.

— За щастие, не започнахме тази експедиция с надеждата да открием съкровище — съгласи се братовчед му.

Единственият предмет в ковчежето беше малка, подвързана с кожа, тетрадка. Гейбриъл я взе и я отвори много внимателно.

— Предполагам, че в нея се съдържа формулата на алхимика, за която намеква самият той в книжата и писмата си. Вероятно я е считал за много по-важна от златото и скъпоценностите.

Пожълтелите страници бяха изписани на тайнствен латински с прецизния почерк на алхимика. Кейлъб се наведе, за да погледне по-отблизо наглед безсмислена поредица от букви, числа, символи и думи, която изпълваше първата страница.

— Написано е на друг от неговите проклети тайни кодове — каза той, поклащайки глава.

Гейбриъл прелисти страницата.

— Любовта към тайните и кодовете е традиция, която членовете на обществото „Аркейн“ поддържат с огромен ентусиазъм през последните два века.

— Никога досега не бях срещал толкова голяма група от вманиачени, затворени в себе си ексцентрици като членовете на Обществото Аркейн.

Гейбриъл затвори тетрадката изключително внимателно и погледна Кейлъб в очите.

— Има някои хора, които биха казали, че ти и аз сме също толкова ексцентрични, ако не и много повече, от който и да е от членовете на Обществото.

— Ексцентрични вероятно не е най-точната дума за нас. — Челюстта на Кейлъб се стегна. — Но мисля, че е по-добре да не се опитвам да давам по-подходящо определение.

Гейбриъл беше съгласен с него. Когато бяха по-млади, двамата се наслаждаваха на своята ексцентричност, като приемаха специалните си умения за нещо нормално. Но съзряването и зрелостта им бяха дали различна, далеч по-предпазлива гледна точка.

И за да стане всичко още по-трудно, помисли си Гейбриъл, сега трябваше да се справя с напредничаво мислещия си баща, който ентусиазирано бе прегърнал теорията за еволюцията на господин Дарвин. Иполит Джоунс бе решен да види наследника си женен, колкото се може по-скоро. Гейбриъл бе предположил, че неговият родител има тайното желание да разбере дали ще се окаже, че необикновената паранормална чувствителност, която притежаваше синът му, може да бъде унаследявана.

Проклет да бъда, ако им позволя да ме убедят да участвам в подобен еволюционен експеримент, зарече се той. Когато дойдеше времето да си потърси съпруга, предпочиташе да го направи сам.

Погледна към Кейлъб.

— Някога притеснявал ли те е фактът, че сме членове на едно общество, което се слави с потайни, саможиви ексцентрици, които са обсебени от мистериозното и свръхестественото?

— Вината не е наша — заяви братовчед му, докато се навеждаше, за да проучи един от старите уреди върху работната маса. — Ние просто изпълнихме нашите синовни задължения, когато позволихме да бъдем въведени в редиците им. И двамата знаем много добре, че бащите ни щяха да се почувстват оскърбени, ако бяхме отказали да се присъединим към безценното им Общество. Освен това, ти не си в позиция да се оплакваш. Ти беше този, който ме убеди да се съглася да мина през проклетата церемония.

Гейбриъл погледна към златния пръстен с черен оникс, който носеше на дясната си ръка. Камъкът бе украсен с релефния алхимически знак за огъня.

— Много добре го знам — отвърна той.

Кейлъб въздъхна тежко.

— Разбирам, че си бил подложен на огромен натиск, за да се присъединиш към Обществото, като се имат предвид обстоятелствата.

— Да. — Гейбриъл затвори тежкия капак и се вгледа в тайнствените думи, гравирани върху златния обков. — Искрено се надявам това да не е някакво алхимическо проклятие. Тоз, който отвори това ковчеже, ще умре от ужасна смърт до разсъмване или нещо от този сорт.

— Вероятно е проклятие или поне някакъв вид предупреждение — сви рамене братовчед му. — Древните алхимици са били печално известни точно с такъв вид неща. Но двамата с теб живеем в модерни времена, нали? Ние не вярваме в подобни глупости.

* * *

Първият човек умря три дни по-късно.

Казваше се Ригс. Беше един от жителите на селото, които Гейбриъл и Кейлъб бяха наели да опаковат съдържанието на гробницата на алхимика и да се погрижат сандъците да бъдат натоварени безпроблемно в транспортните фургони.

Тялото беше открито в една древна уличка близо до доковете. Ригс беше прободен два пъти. Първият удар бе пронизал гърдите му. Вторият бе прерязал гърлото му. Бе изтекло голямо количество кръв, която бе засъхнала върху старите камъни. Беше убит със собствения му нож, който лежеше до него с помътняло от петната кръв острие.

— Казаха ми, че Ригс е бил самотник със склонност към пиенето, жените и кръчмарските свади — отбеляза Кейлъб. — Що се отнася до местните, според тях, той рано или късно е щял да свърши зле. Допускат, че най-после се е сбил с противник, който е бил или по-бърз, или по-голям късметлия от него.

Погледна към Гейбриъл; очакващ, безмълвен.

Примирявайки се с неизбежното, Гейбриъл приклекна до тялото. С нежелание вдигна ножа за ръкохватката, концентрира вниманието си върху оръжието на убийството, и се подготви за вледеняващата вълна от усещания, която знаеше, че ще последва.

Върху ръкохватката се усещаше голямо количество остатъчна енергия. В края на краищата, убийството е било извършено само преди няколко часа. По острието все още се долавяха силни вибрации, достатъчни да възпламенят онази загадъчната възбуда дълбоко вътре в него.

Всичките му сетива се изостриха, като че ли внезапно по някаква неясна метафизична причина бе станал по-бдителен. Най-тревожно беше първичното желание да ловува, което разгорещяваше кръвта му.

Бързо отпусна ножа, като го остави да падне със звън върху камъните и се изправи на крака.

Кейлъб го наблюдаваше напрегнато.

— Е?

— Ригс не е убит от непознат, който е бил обхванат от внезапен гняв или паника — отвърна Гейбриъл. Той несъзнателно сви в юмрук дланта, с която бе държал ножа. Жестът му беше несъзнателен, напразен опит да прогони останалото от злината напрежение, както и порива да тръгне на лов, който се бе надигнал в него. — Който и да го е пресрещнал в тази уличка, е дошъл тук с предварително обмислено намерение да го убие. Това е хладнокръвно убийство.

— Съпруг, на когото е сложил рога, или стар враг, може би?

— Това е най-правдоподобното обяснение — съгласи се Гейбриъл, но можеше да усети как осъзнаването на случилото се кара косъмчетата на врата му да настръхнат. Тази смърт не беше случайна. — Като се има предвид репутацията на Ригс, без съмнение властите ще стигнат до това заключение. Мисля, че трябва да проверим съдържанието на сандъците.

Кейлъб повдигна вежди.

— Да не би да вярваш, че Ригс е откраднал някой от артефактите и се е опитал да го продаде на някого, който след това го е убил?

— Вероятно.

— Не стигнахме ли до заключението, че в лабораторията на алхимика има твърде малко неща, които да си струват парите, а още по-малко човешки живот.

— Хайде да уведомим местните власти и след това да проверим сандъците — тихо каза Гейбриъл.

Обърна се и бързо закрачи към изхода на уличката, като искаше да остави колкото се може по-голямо разстояние между себе си и следите от насилие. Желанието да ловува все още беше под контрол, но можеше да усети как зловещият му шепот го тласка да се отвори към онази друга същност на природата си, за която той се страхуваше, че беше всичко друго, но не и подвластна на настоящето.

* * *

Отне им известно време да сверят всяка една реликва, която беше внимателно опакована и подготвена за пренасяне със списъка от артефакти, който Гейбриъл и Кейлъб бяха направили. Накрая се оказа, че липсва само една-единствена вещ.

— Взел е проклетата тетрадка — отбеляза Кейлъб разочаровано. — Няма да е никак забавно да обясним тази загуба на бащите си, да не говорим за Съвета.

Гейбриъл замислено разглеждаше празната вътрешност на ковчежето.

— Ние сме го улеснили, защото вече бяхме отключили капака. Не е било нужно да положи кой знае какви усилия, за да вземе тетрадката. Но защо някой би я искал? В най-добрия случай тя е просто интересен научен артефакт, пълен с безсмислените брътвежи на един луд стар алхимик. Има някаква историческа стойност само за членовете на Обществото Аркейн и то единствено защото Силвестър е основоположникът му.

Кейлъб поклати глава.

— Изглежда има някой, който наистина вярва, че формулата ще проработи. Някой, който е готов да убие заради нея.

— Е, поне едно нещо е сигурно. Току-що станахме свидетели на началото на нови легенди за Обществото Аркейн.

Кейлъб потрепери.

— Проклятието на Силвестър Алхимика.

— Добре звучи, не мислиш ли?

1

Два месеца по-късно

Той беше мъжът, когото бе чакала, любовникът, който щеше да я направи жена. Но преди това искаше да го снима.

— Не! — каза Гейбриъл Джонсън. Прекоси богато оборудваната библиотека, взе гарафата с бренди и щедро отсипа от съдържанието й в две чаши. — Не съм ви довел в Аркейн Хаус, за да ме снимате, мис Милтън. Наех ви, за да направите снимки на колекцията от реликви и артефакти на организацията ни. Може и да ви изглеждам прекалено стар, но предпочитам да мисля, че все още не съм стигнал до там, че да бъда категоризиран като антична вещ.

Гейбриъл нямаше нищо общо със старите реликви, помисли си Вениша. В действителност, в него усещаше силата и увереността на човек, който е в разцвета на силите си. Изглеждаше точно на възраст да я накара да се влюби до полуда в него и да потъне в изпепеляващите огньове на една непозната страст.

Беше чакала достатъчно дълго, докато открие подходящия за тази цел мъж, мина й през ума. По стандартите на обществото вече беше преминала възрастта, когато една дама би могла да очаква да сключи брак. Отговорностите, които се стовариха върху главата й преди година и половина, когато родителите й бяха убити в железопътната катастрофа, бяха предопределили съдбата й. Много малко почтени господа изгаряха от желание да вземат за съпруга жена, наближаваща тридесетте и която беше единствената опора на по-малките си брат и сестра, както и на неомъжената си леля. Като се имаше предвид поведението на баща й, самата тя имаше твърде лошо отношение към брака като цяло.

Въпреки това нямаше намерение да прекара остатъка от живота си без никога да не е познала истинската физическа страст. Дама в нейното положение, смяташе Вениша, имаше правото сама да определя собствените си забавления.

Планът й да прелъсти Гейбриъл беше голямо предизвикателство, защото нямаше никакъв опит в подобни неща. В действителност, беше имала няколко кратки флирта в миналото, но нито един не бе приключил с нещо повече от няколко експериментални целувки.

Истината беше, че никога не бе срещнала мъж, който си заслужаваше риска за една забранена афера. След смъртта на родителите й, необходимостта да избягва пагубни скандали беше станала дори още по-наложителна. Финансовата сигурност на семейството й зависеше напълно от нейната кариера като фотограф. Не трябваше да прави нищо, което би могло да я застраши.

Но този мистериозен престой в Аркейн Хаус буквално й беше натикан в ръцете; подарък, който никога не бе очаквала да получи.

Беше станало по възможно най-баналния начин, припомни си тя. Един член на мистериозното общество Аркейн беше видял нейни фотографии в Бат и я бе препоръчал на управляващия организацията Съвет. Съветът, както изглежда, беше решил да запечата съдържанието на музея си във фотографии.

Солидната комисиона й беше предоставила безпрецедентна възможност да изживее най-съкровените си романтични фантазии.

— Няма да ви таксувам допълнително за портрета — бързо каза тя. — Парите, които ми дадоха авансово, ще покрият всички разходи.

И много повече от това, мина й през ума, докато се опитваше да прикрие задоволството си. Все още беше зашеметена от щедрата сума, която Обществото Аркейн бе превело в банковата й сметка. Неочакваният късмет буквално щеше да промени бъдещето й и това на малкото й семейство. Но не считаше, че беше разумно да обяснява това на Гейбриъл.

Доброто име беше всичко в нейната професия, както никога не пропускаше да отбележи леля Беатрис. Трябваше да накара клиента да повярва, че работата й си заслужаваше всяко едно пени от огромната сума, която й бяха платили.

На устните на Гейбриъл заигра невъзмутимата му, мистериозна усмивка, след което й подаде една от чашите с бренди. Когато пръстите му леко докоснаха нейните, бърза тръпка премина през нея. Не за първи път усещаше тези тръпки.

Никога досега не бе срещала мъж като Гейбриъл Джонсън. Имаше очите на древен чародей. Бяха пълни със загадъчни, неразгадаеми тайни. Пламъците, които горяха в масивната каменна камина, хвърляха отблясъци златиста светлина върху контурите на лице, загатващи за здрави, първични сили. Той се движеше с опасната, грациозна походка на хищник и изглеждаше невероятно мъжествен и елегантен в добре ушитото си вечерно облекло в черно и бяло.

В края на краищата, помисли си тя, той беше идеален за това, което имаше наум.

— Въпросът не е в цената, мис Милтън, както съм убеден, че добре съзнавате — отвърна й той.

Притеснена, Вениша отпи бързо от брендито си, като се молеше неясната светлина да прикрие избилата руменина. Разбира се, че не парите бяха проблем, огорчено си помисли тя. Ако се съдеше по мебелировката, която я заобикаляше, Обществото Аркейн очевидно разполагаше със значително състояние.

Беше пристигнала в рушащата се купчина камъни, наречена Аркейн Хаус преди шест дни, в модерна частна карета, изпратена от Гейбриъл да я посрещне на гарата в селото.

Внушителният кочияш беше доста мрачен и говори много малко, след като бе установил самоличността й. Беше вдигнал куфарите й пълни с дрехи, плаки, триножник и химикали, с такава лекота, като че ли бяха пълни само с пера. Тя обаче бе настояла сама да носи фотоапарата си.

Пътят от гарата до имението им отне почти два часа. Нощта вече бе паднала и Вениша с тревога осъзна, че пътуват все по-навътре и навътре в някаква отдалечена и, както изглеждаше, ненаселена местност.

По времето, когато мълчаливият кочияш спря пред някаква стара сграда, построена върху руините на едно още по-старо абатство, всичко, което успя да направи, бе да прикрие надигащата се в нея паника. Дори бе започнала да си задава въпроса дали не бе направила огромна грешка, като се бе съгласила да приеме прекомерно голямата комисиона.

Всичко беше предварително уговорено чрез писма. По-малката й сестра, Амелия, която работеше като нейна асистентка, планираше да я придружи. Но в последния момент беше повалена от силна простуда. Леля й Беатрис се тревожеше, че Вениша тръгва сама, за да изпълни поръчката, но в края на краищата победи нуждата им от пари. След като огромната сума беше преведена по сметката им в банката, младата жена нито за минута не си и помисли да се откаже от задачата.

Изолираността на Аркейн Хаус бе породило някои съмнения в нея, но още първата й среща с Гейбриъл Джонсън беше разсеяла всичките й скрити тревоги.

Когато му беше представена от почти безмълвната икономка онази първа вечер, тя беше едва ли не напълно завладяна от прилив на някакво удивително усещане. Чувството беше толкова силно, че възбуди и развълнува всичките й сетива, включително и онази специална способност, която тя пазеше в тайна от всички, освен от членовете на семейството си.

Точно тогава се зароди и грандиозният й план да го съблазни.

Това бяха правилният мъж, точното място и точното време. След като напуснеше Аркейн Хаус, беше малко вероятно да срещне Гейбриъл Джонсън отново. Дори по някакъв каприз на съдбата пътищата повторно да се пресечаха, тя усещаше, че той — като истински джентълмен — щеше да запази тайната й. А също така подозираше, че самият Гейбриъл имаше какво да крие.

Семейството й, клиентите й, съседите й в Бат никога нямаше да узнаят какво се беше случило тук, й мина през ума. Докато се намираше в Аркейн Хаус, се чувстваше неподвластна на наложените от висшето общество ограничения. И ако се замисли, надали ще й се отдаде втора такава възможност.

До днешния ден се бе надявала, въпреки липсата й на опит, че прелъстяването на Гейбриъл Джонсън върви добре. От случайните жадни проблясъци, които улавяше в очите му, както и от вълнуващата енергия на аурата, която ги обгръщаше, докато бяха в една и съща стая, знаеше, че го привлича.

През последните няколко дни, вечеряха в интимна обстановка пред запалената камина, прекарвайки дълги часове в интересни разговори на всевъзможни теми. Сутрин закусваха заедно, обслужвани от мълчаливата икономка, и продължително обсъждаха плановете за снимките за деня. Изглежда Гейбриъл се наслаждаваше на компанията й толкова много, колкото и тя на неговата.

Имаше само един проблем. Това беше шестата й вечер в Аркейн Хаус и досега Гейбриъл не се беше опитал дори да я прегърне, камо ли да я занесе горе в някоя от спалните.

Наистина бяха имали много мимолетни, невероятно вълнуващи интимни моменти: топлата му ръка хванала лакътя й, докато я въвежда в някоя стая, небрежно изглеждащо, почти непреднамерено, докосване, чувствена усмивка, която обещаваше много повече от това, което показваше.

Определено всичко това беше изключително възбуждащо желанията, но не и нещо, което някой би определил като неоспоримо доказателство, че я желае толкова силно, че би правил страстна, необуздана любов с нея.

Започваше да се тревожи. След няколко дни щеше да напусне имението завинаги. Ако скоро не направеше нещо, мечтите й щяха да останат неосъществени.

— Постигнахте невероятен успех с работата си тук — отбеляза Гейбриъл. След което отиде и застана до прозореца, като се загледа в обляната от луната нощ. — Мислите ли, че ще успеете да приключите навреме?

— Много вероятно — отговори тя. За съжаление, добави наум. Би дала всичко, ако можеше да измисли някаква причина да се забави. — С цялото това слънце, на което се радвахме през последните няколко дни, нямах почти никакви проблеми с осветлението.

— Светлината е един от най-големите проблеми за фотографите, нали?

— Да.

— Хората от селото казват, че времето ще се задържи същото и през следващите дни.

Още лоши новини, помисли си мрачно тя. Единствено лошото време би могло да й даде някаква причина, за да удължи престоя си.

— Колко хубаво! — любезно каза тя.

Времето й изтичаше! Обзе я чувство на отчаяние. Гейбриъл можеше и да изпитва някакво желание, но беше изключителен джентълмен, за да се възползва от нея.

Плановете й да прекара поне една нощ, отдадена на забранени страсти, се изпаряваха пред очите й. Трябваше да направи нещо.

Без да се замисли, изпи останалото й бренди. То изгори вътрешностите й, но огънят й даде куража, необходим да се изправи на крака.

Остави чашата с такава решителност, че тя ясно иззвънтя, когато се удари в масичката.

Сега или никога! Дали щеше да бъде ужасѐн, ако се хвърлеше в обятията му? Много вероятно. Всеки истински джентълмен щеше да бъде напълно шокиран от такова непристойно поведение. Тя самата беше ужасѐна само при мисълта за това. Ами ако я отблъснеше? Унижението щеше да е непоносимо.

Ситуацията изискваше да действа хитро.

Нуждаеше се от вдъхновение. Навън лунната светлина струеше върху терасата. Обгръща всичко наоколо в своето романтично очарование, помисли си Вениша.

— Като говорим за атмосферните условия — каза тя, стремейки се да звучи небрежно, — стана малко топло тук, не мислите ли? Бих желала да взема глътка свеж въздух, преди да се оттегля. Ще се присъедините ли към мен, сър?

Запъти се към стъклените врати, които водеха към терасата по начин, който се надяваше да е едновременно съблазнителен и подканващ.

— Разбира се — съгласи се Гейбриъл.

Настроението й се повиши. Можеше и да се получи.

Последва я до вратата и я отвори. Когато излезе навън върху каменната тераса, хладният нощен въздух я връхлетя с неочаквана сила. Оптимизмът й рязко спадна.

Дотук с брилянтния й план, помисли си тя. Тези освежителни температури едва ли щяха да тласнат Гейбриъл към състояние на изгаряща страст.

— Трябваше да си взема наметката — отбеляза тя, като скръсти ръце под гърдите си, за да се стопли.

Гейбриъл подпря обутия си в крак ботуш върху ниската каменна стена, която ограждаше терасата, и се загледа в звездното нощно небе с преценяващ поглед.

— Тази свежа безоблачна нощ е още един показател, че наистина ще се радваме на изобилие от слънчева светлина утре — каза мъжът.

— Чудесно.

Той бегло погледна към нея. Лунната светлина позволи на Вениша да види загадъчната усмивка, играеща върху устните му.

Мили Боже, дали не се присмиваше на жалкия й опит да го прелъсти? Тази мисъл беше дори много по-обидна от страха, че може да бъде отхвърлена.

Обви ръце около себе си още по-силно и си представи портретната снимка, която би направила на Гейбриъл, ако той й бе дал такава възможност. Щеше да има зони с плътна, наситена сянка в крайния вариант, помисли си тя, намек за невидимата тъмна енергия, която се излъчваше от него.

Това, че го знаеше, изобщо не я притесни. Знаеше, че тази метафизична тъмнина, която сияеше като ореол около Гейбриъл, беше доказателство за силната му воля и самоконтрол. Това не беше тревожещата енергия, която излъчваше един болен, трескав мозък. Беше виждала тези странни, ужасяващи краски понякога сред някои от хората, които си бяха правили портретни снимки. Смразяващите усещания винаги я оставяха с болезненото чувство на отвращение и страх.

Гейбриъл Джонсън беше много, много различен.

Тя размишляваше върху вечерта и безуспешния й опит да го прелъсти. Нямаше да спечели нищо, ако стоеше тук отвън, потръпваща от студ. Може би трябваше да се признае за победена и да се оттегли в топлината на библиотеката.

— Студено ви е — отбеляза Гейбриъл. — Позволете ми.

За нейна изненада той разкопча елегантно скроеното си сако и го смъкна от себе си с изтънчена мъжка грациозност. Следващото нещо, което осъзна, беше, че той увиваше тежката дреха около раменете й.

Фината вълна все още пазеше част от топлината на тялото му, която моментално я стопли. Пое си дъх и усети аромата му.

Не влагай прекалено много надежда в тази проява на галантност, помисли си тя. Той просто се държеше като джентълмен.

Въпреки това, интимността на момента беше невероятно опияняваща. Искаше й се да се слее със сакото и никога да не го сваля.

— Трябва да ви призная, че намирам тази фотографска поръчка доста интересна — каза Вениша, сгушвайки се още повече в дрехата му, — от художествена и образователна гледна точка. Дори нямах представа за съществуването на Обществото Аркейн, преди да дойда тук.

— Политика на членовете на това общество е да избягват всякакъв вид публичност.

— Това ми беше обяснено много ясно — отвърна тя. — Знам, че не е моя работа, но не мога да спра да се чудя, защо организацията ви толкова държи да поддържа тази тайнственост.

— За това са виновни традициите — отново се усмихна Гейбриъл. — Обществото е създадено преди двеста години от един алхимик, който е бил вманиачен на тема тайнственост. През годините членовете са приели същото поведение.

— Да, но времената сега са други, по-модерни. Вече никой не приема алхимията сериозно в наши дни. Дори и в края на 17-ти век се е смятала за по-скоро едно от тъмните изкуства, отколкото за истинска наука.

— В науката винаги е имало нещо тъмно, мис Милтън. Границата между познатото и непознатото все още е твърде неясна, меко казано. Днес, онези, които изучават тези неясни неща, наричат това, което правят, психическо или метафизично изследване. Но в действителност, те са само едни съвременни алхимици, които развяват нови знамена.

— Обществото Аркейн е свързано с изследването на паранормалното ли? — попита тя стреснато.

За момент си помисли, че той може да не отговори на въпроса й. Но тогава събеседникът й кимна с глава, само веднъж.

— Точно така.

Вениша се намръщи.

— Извинете ме, но тази мания по тайнствеността ми изглежда наистина малко странна. Все пак, изследването на психиката в наши дни е напълно легално поле на изследване. Казват, че в Лондон човек може да посети сеанс всяка вечер през седмицата. А и има огромно количество научни списания, които се издават всеки месец и се занимават с изследването на психиката.

— Членовете на Обществото Аркейн приемат болшинството от онези, които твърдят, че имат свръхестествени способности за измамници, шарлатани и мошеници.

— Разбирам.

— Учените и изследователите на обществото приемат своята работа изключително сериозно — добави Гейбриъл. — Те не искат да бъдат свързвани със самозванци и лъжци.

От тона му личеше, че той също силно вярваше в тези схващания, помисли си тя. Определено това не беше подходящият момент да обяви, че вижда аурите на хората.

Придърпа краищата на палтото по-плътно до себе си и се оттегли в сигурността и дискретността на собствените си тайни. Последното нещо, което искаше, бе да остави любовникът на мечтите й с впечатлението, че е шарлатанка или измамница. Въпреки това, не би могла да изостави тази тема без поне малко да не се съгласи с мнението му.

— Лично аз — каза тя, — предпочитам да съм с по-непредубедена. Със сигурност не вярвам, че всички, които твърдят, че притежават паранормални способности, са лъжци и измамници.

Той обърна глава, за да я погледне.

— Вие ме разбрахте погрешно, мис Милтън. Членовете на обществото имат изключително голямо желание да приемат възможността, че някои индивиди наистина притежават паранормални способности и сетива. Това е причината то все още да съществува.

— Ако фокусът на обществото е върху психическото, защо е събрало тези доста странни артефакти в музея, тук в имението?

— Вярва се, че всички антики в колекцията имат някакво метафизично значение, било то истинско или измислено. — Той присви рамене. — Мисля, че спокойно може да се каже, че за болшинството от случаите важи последното. Независимо по какъв начин, всяка реликва има изследователска и историческа стойност, що се отнася до обществото.

— Трябва да си призная, че намирам много от артефактите изключително неприятни, дори обезпокоителни по някакъв начин.

— Наистина ли, мис Милтън? — попита мъжът много меко.

— Моите извинения, сър — бързо каза тя. — Не исках да критикувам вкуса ви или този на другите членове от обществото.

Това го развесели.

— Не се притеснявайте, мис Милтън, не можете лесно да ме засегнете. Както изглежда, вие сте доста проницателна жена. Артефактите тук, в Аркейн Хаус, не са събирани заради елегантността или художествената си стойност. Всеки един е донесен тук за целите на научните изследвания.

— Защо обществото реши да направи албум на колекцията?

— Има много членове из цяла Британия, както и в други части на света, които биха искали да проучат реликвите, но нямат възможност да предприемат пътуване до Аркейн Хаус. Магистърът на обществото разпореди да се наеме фотограф, който да заснеме реликвите, така че тези, които не могат да ги видят на живо, да могат да ги изучават от снимките им.

— Обществото има намерение да направи албуми от снимки, които да раздаде на членовете си?

— Това е намерението ни, да — потвърди той. — Но обществото не иска снимките да стават достояние на търсачите на реликви, както и на обикновените хора. Ето защо, според условията на нашия договор, аз ще стана собственик и на негативите. По този начин броят на отпечатаните снимки ще се контролира строго.

— Предполагам осъзнавате, че нашият договор е доста необичаен. Винаги досега практиката ми беше всеки негатив, който направя да остава при мен.

— Оценявам желанието ви да промените обичайната си практика. — Гейбриъл леко повдигна вежди. — Вярвам, че Обществото много добре ви възмезди за това.

Тя се изчерви.

— Да.

Събеседникът й леко се размърда в сенките, сваляйки крака си от ниската стена. Това беше едно най-небрежно движение, но то някак си намали разстоянието между тях, като засили усещането й за близост по начин, който накара пулсът й да запрепуска.

Той протегна ръка и леко хвана ревера на палтото, с което я беше наметнал.

— Радвам се, че финансовото ни споразумение ви удовлетворява.

Вениша застина шокирана, осъзнавайки, че силните му пръсти са толкова възбуждащо близо до гърлото й. Това определено не беше случайно докосване, мина й през ума.

— Надявам се, че вие ще бъдете също толкова доволни от моята работа — каза тя.

— Видях достатъчно през последните няколко дни, за да мога да кажа, че сте изключителен фотограф, мис Милтън. Снимките, които направихте, са невероятно ясни и детайлни във всяко отношение.

Младата жена преглътна с усилие, полагайки неимоверни усилия да запази образа си на опитна светска дама.

— Вие сам казахте, че държите всеки надпис и всяка една инкрустация върху артефактите да се виждат ясно.

— Детайлите и яснотата на изображението са от съществено значение.

Хвана и двата ревера на палтото и я придърпа по-близо до себе си. Тя дори не направи опит да се възпротиви. Беше копняла за това през последните дни и нощи, напомни си Вениша. Нямаше да загуби самообладание точно сега.

— Намирам работата си тук доста… стимулираща — прошепна, впила поглед в устните му.

— Наистина ли?

— О, да! — Почти не можеше да диша вече.

Придърпа я още по-близо.

— Би ли било прекалено самонадеяно от моя страна, ако предположа, че мен също ме намирате за интересен? — попита той. — Или неправилно съм разтълкувал случващото се между нас?

Възбудата се стрелна през нея, дори по-ярко от светлината от магнезиевите ленти, които понякога използваше, за да освети предметите, които снимаше. Устата й пресъхна.

— Мисля, че сте доста очарователен, мистър Джонсън.

Тя се приближи още по-близо, разтваряйки леко устните си, подканяйки го да я целуне.

Той прие поканата й. Устата му се впи в нейната, бавно и изучаващо. Вениша се чу да издава лек, подканящ звук и след това, изключително окуражена, обви ръцете си около врата му, вкопчвайки се в него все едно се бореше за живота си.

Топлото палто се изхлузи от раменете й, но тя не му обърна внимание. Вече нямаше нужда от него. Гейбриъл я държеше здраво в прегръдките си. Горещината на тялото му, както и невидимата енергия на аурата му, я бяха обвили изцяло.

Целувката надхвърляше дори най-безумните й мечти и фантазии. Имаше още твърде много неща за този мъж, които оставаха загадка за нея, но вече знаеше, че наистина я желаеше.

Планът й за прелъстяване имаше зашеметяващ успех.

— Мисля — каза той, допрял устни до шията й, — че е време да се върнем вътре.

Вдигна я на ръце, като че ли беше лека като перце, и я понесе през отворената врата към примамващата топлина на осветената от камината библиотека.

2

Постави я права пред камината. Докато устните му продължаваха да държат нейните като заложници, започна да разкопчава кукичките на твърдия корсаж на роклята й. Независимо от топлината идваща от огъня, тя отново потрепери. Изведнъж се почувства много щастлива от факта, че се числеше към онези жени, които намираха носенето на корсет за нездравословно и неудобно. Щеше да бъде твърде неловко да стои така, докато Гейбриъл развързваше корсета й, мина й през ума.

Странно неориентирана и леко нестабилна, младата жена инстинктивно обви ръце около раменете му. Когато усети добре оформените мускули под ризата, някаква непозната топлина затанцува вътре в нея.

Импулсивно сви дланите си, докато ноктите й се забиха в него.

Гейбриъл лениво се усмихна:

— Е, скъпа мис Милтън, наистина вярвам, че ще ме подлудите тази нощ.

Тежката рокля се свлече на пода преди дори да разбере, че я е разкопчал. Пурпурните фусти се скупчиха в нозете й. Когато положи ръка върху гърдата й, тя рязко и накъсано си пое въздух. През тънката материя на долната си риза, Вениша ясно усещаше пръстите му да галят нежно, подканващо зърното й.

Следващото нещо, което осъзна, беше, че косата й се спуска по голите й рамене. Явно бе махнал фибите, помисли си тя.

Мина й през ума, че въпреки плановете й да го прелъсти, сега той водеше играта. Разбира се, като опитна светска дама, тя трябваше да направи нещо по-смело.

Хвана единия край на папионката му и я дръпна силно.

Малко прекалено силно.

Гейбриъл се разсмя дрезгаво:

— Да не би да имате намерение да ме удушите преди още да сме приключили с нашите занимания, мис Милтън?

— Съжалявам — прошепна тя ужасена.

— Позволете ми.

Той сръчно развърза възела. За кратко време я повъртя из пръстите си и след това, за нейна изненада, леко я уви около шията й. На светлината на огъня очите му потъмняха от надигащото се чувство, което, бе сигурна, че е желание.

Само след няколко минути всичко, което носеше, беше черната копринена лента. Затвори очи при мисълта, че стоеше чисто гола пред любовника на мечтите си.

— Много сте красива — каза той с устни, допрени до шията й.

Знаеше, че това не е пълната истина, но изведнъж се почувства изключително привлекателна — такова беше въздействието на гласа му и атмосферата в стаята.

— Вие също — измърмори тя очарована.

Мъжът нежно се засмя, вдигна я и я настани върху кадифените възглавнички на канапето. Замаяна от завладяващите я вълнения и емоции, Вениша затвори очи. Канапето поддаде под тежестта му. Чу единият му ботуш да пада на пода, а след това и другият.

Гейбриъл стана от канапето. Отвори очи точно навреме, за да го види как сваля ризата си. В златистата светлина на огъня забеляза, че имаше добре сложено, силно тяло.

Освободи се от панталоните си и ги хвърли настрана.

Когато се обърна отново към нея, тя замръзна при вида на възбуденото му тяло.

Той също остана неподвижен.

— Какво има? — попита.

— Нищо — едва успя да каже. Не можеше да си признае, че за първи път виждаше гол и възбуден мъж. За една светска дама, това нямаше да е нещо ново, напомни си тя.

— Намирате гледката за неприятна ли? — попита я, все още стоящ неподвижно.

Младата жена си пое дълбок, успокояващ дъх и колебливо се усмихна.

— Намирам това, което виждам, за много… стимулиращо — прошепна тя.

— Стимулиращо? — Прозвуча така, като че ли не знаеше какво да каже. След това Гейбриъл се усмихна загадъчно. — Мисля, че използвахте този термин, за да опишете работата си тук, в Аркейн Хаус. Това означава ли, че бихте искали да подготвите фотоапарата си, преди да продължим?

— Мистър Джоунс!

Той се приближи, а смехът му беше нисък и гърлен. Докато се навеждаше над нея, плъзна едното си мускулесто бедро между краката й.

Мълвеше горещи, възбуждащи, шокиращи, порочни слова, докато целуваше голата кожа на гърдите й. Тя отговори импулсивно, не с думи, защото й беше невъзможно да говори, а с тялото си. Извиваше се и се въртеше под тежестта му, вкопчвайки се в него.

Много скоро престана да й говори. Дишането му стана по-дрезгаво. Можеше да усети как мускулите му се стягат под пръстите й. Загадъчната възбуда, която избухваше в нея, беше толкова наситена, че дори не успя да се изненада, когато той протегна ръка и загали женствеността й.

Нуждаеше се да я докосва така. В действителност, имаше нужда от още и още.

— Да — прошепна Вениша. — Моля ви, да!

— Всичко, което пожелаеш — отвърна с дрезгав шепот Гейбриъл. — Всичко, което пожелаеш. Само трябва да го кажеш.

Той я гали, докато тя започна да го моли да я освободи от нещо, което не можеше да опише. Когато пръстът му се плъзна в нея, усещането й, че нещо трябва да се случи веднага, стана нетърпимо.

Осъзна, че подобно усещане се надигаше и в него, тъй като изстена така, като че ли някъде дълбоко в себе си усещаше болка. Вече не я докосваше с изключителната нежност на любовника-джентълмен. Вместо това се бореше за прегръдката й, измъчваше я, предизвикваше я. И тя отвърна на действията му, опиянена от чувствената битка.

— Вие сте създадена за мен — внезапно каза той, все едно думите бяха изтръгнати от него. — Вие сте моя.

Това беше твърдение, а не думи от любовната игра. Деклариране на факт, който не търпеше обсъждане.

Хвана лицето й в дланите си.

— Кажете го! Кажете, че сте моя.

— Ваша съм. — За тази нощ, додаде тя наум, прокарвайки нокти по гърба му.

Енергията ги завъртя в колелото си. Аурата й мина през някакво отдалечено кътче от съзнанието й, като по някакъв необясним начин се беше сляла с неговата, създавайки някаква невидима метафизична буря, която погълна изцяло и двамата.

Когато Вениша леко присви очи, осъзна, че паранормалното й зрение влизаше и излизаше от фокус. Светлината и сянката непрекъснато сменяха местата си.

С ръка Гейбриъл се нагоди към нея. Плъзна се леко и след това, с един-единствен, безмилостен тласък, проникна дълбоко в нея.

Болката рязко я прониза, изваждайки я от чувствения й транс.

Младият мъж замръзна, всеки негов мускул бе твърд като камък.

— Мили Боже! — промълви той. Вдигна глава и я погледна с очи, които бяха толкова опасни, колкото и потъмнялата му аура. — Защо не ми казахте?

— Защото знаех, че ще спрете, ако ви кажа — прошепна тя, прокарвайки пръсти през косата му. — А не исках да спирате.

Човекът изстена.

— Вениша!

Но енергията, която веднъж бяха освободили, започна отново да се възпламенява. Гейбриъл наведе устните си към нейните за целувка, която едновременно издаваше чувството му за собственост и силна страст.

Когато я освободи, тя накъсано си пое дъх, размърда се в опит да се нагоди към тази интимна инвазия.

— Недейте! — нареди й. — Не се движете!

Звучеше така, сякаш му беше трудно да диша.

Тя леко се усмихна, обвивайки ръце около врата му и привличайки го още по-плътно към себе си.

— Осъзнавате ли, че ще си платите за това? — попита я.

— Точно на това се надявам!

Той започна бавно да излиза от нея.

— Недейте! — Вениша здраво се вкопчи в него, в опит да го задържи дълбоко вътре в себе си.

— Никъде няма да ходя — отвърна мъжът.

Думите му прозвучаха едновременно като обещание и сладка заплаха.

Отново влезе в нея, изпълни я, разтегна я до краен предел. Тя отчаяно го искаше, но не би могла да понесе и повече от това.

Без предупреждение, огромното напрежение събрало се в нея, я помете като неудържима вълна — удоволствие толкова силно, почти граничещо с болка.

С екзалтиран вик Гейбриъл влезе в нея за последен път. Неговото освобождаване накара паранормалната енергия да се възпламени с такава сила, че Вениша остана удивена как не подпали цялата Аркейн Хаус.

3

Доста по-късно, тя усети Гейбриъл да се размърдва. Бавно седна, а едната му ръка остана да лежи върху гърдите й. Оглежда я дълго време на светлината от камината, след което наведе глава, леко я целуна и се изправи на крака.

Вдигна бельото й и й го подаде, после се пресегна да вземе панталона си.

— Мисля, че ми дължите обяснение — каза той.

Тя нервно въртеше между пръстите си фината ленена материя на долната си риза.

— Ядосан сте, защото не ви казах, че никога преди това не съм го правила.

Погледна я замислено, почти развеселено.

— Ядосан не е най-точната дума. Очарован съм да знам, че не сте го правили с никой друг мъж преди мен. Но трябваше да ми кажете още в самото начало.

Вениша с мъка надяна ризата си.

— Ако ви бях казала, щяхте ли да продължите?

— Да, скъпа моя. Без съмнение.

Тя го погледна изненадано.

— Наистина ли?

— Да. — Той леко се усмихна. — Но ми се иска да мисля, че щях да бъда много по-внимателен.

— Аз… разбирам.

Гейбриъл наблюдаваше лицето й в светлината от камината.

— Това изненадва ли ви?

— Не съм сигурна. Да, мисля, че да.

— Защо? Вярвате, че съм порядъчен джентълмен, нали?

— Да — призна младата жена.

— А аз си мислех, че вие сте една доста опита дама. Явно и двамата сме се поддали на някои дребни недоразумения.

— „Дребни“ недоразумения? — хладно повтори Вениша.

— Не че те вече имат някакво значение сега. — Той закопча панталона си. — Кажете ми, какво ви накара да ме прелъстите?

Хитростите й бяха до тук. Бе смутена от факта, че толкова лесно са я разкрили.

— Като се имат предвид възрастта ми и обстоятелствата, беше ясно, че вече няма никаква вероятност да се омъжа — обясни тя. — Честно казано, сър, не виждах никакъв смисъл в това да се откажа да изпитам какво е страстта до края на дните си. Ако бях мъж, никой не би очаквал да остана непорочен завинаги.

— Разбира се, че имате право. Когато става въпрос за определени ситуации, обществото създава различни правила за мъжете и жените.

— Както и да е, все пак има правила — въздъхна жената. — Човек ги нарушава и парадира с тях на своя отговорност. Аз имам определени задължения към семейството си. Трябва да внимавам да не се замесвам в каквито и да било скандали, които биха попречили на кариерата ми като фотограф. Това е единственият ни източник на доходи.

— Но когато пристигнахте в Аркейн Хаус, ви мина през ума, че ситуацията ви предлага възможност да проведете един грандиозен експеримент със забранената страст, нали?

— Да. — Тя вече беше облякла роклята си. Зае се да закопчава кукичките. — Нямах чувството, че имате нещо против, сър. В действителност, даже бяхте доста склонен да продължите с експеримента ми.

— Наистина нямах нищо против.

— Тогава всичко е наред. — Успокоена, че логиката й е желязна, тя дори успя да се усмихне. — Не е необходимо нито единият от двама ни да отдава голямо значение на това, което се случи тук тази вечер. Скоро всеки от нас ще поеме по своя път. Когато се върна у дома в Бат, всичко ще изглежда като че ли е било само един сън.

— За вас не знам — отвърна Гейбриъл, станал изведнъж сериозен, — но мисля, че имам нужда от малко свеж въздух.

— Без да ви засягам, сър, но винаги ли мъжете са в такова настроение, след като са правили любов.

— Аз просто притежавам по-деликатна сетивност.

Хвана я за ръка и отново я поведе към терасата. Палтото, което й беше заел по-рано тази вечер, лежеше на купчина върху камъка. Той го вдигна и отново го положи върху раменете й.

— Сега — каза мъжът, като хвана реверите, за да я задържи там, където би искал, — относно теорията ви, че това, което се случи тук тази вечер, скоро няма да бъде нищо повече от един сън.

— Какво за нея?

— Имам новини за вас, скъпа моя. Ситуацията между нас е малко по-сложна, отколкото си мислите, че е.

— Не разбирам — прошепна Вениша.

— Повярвайте ми, много добре го знам. Но не мисля, че точно тази вечер е най-подходяща за обяснение. Утре ще е най-добре.

Наведе се, за да я целуне отново. Но този път тя не можеше да се отдаде на прегръдката му. Несигурността протягаше ноктите си към нея. Вероятно, въпреки всичко, беше направила ужасна грешка.

Характерът на Гейбриъл изглеждаше непостоянен, дори опасен. Общо взето, се държеше доста странно за човек, който току-що е бил подвластен на страстта. И все пак, какво знаеше тя за поведението на мъжете след подобно преживяване?

Устните му покриха нейните. Тя отвори очи, сложи ръцете си на раменете му и силно го отблъсна. Все едно се опитваше да премести планина. Мъжът не се помръдна, но повдигна главата си.

— Няма ли да ми дадете целувка за лека нощ? — попита той.

Не му отговори. Първо искаше да види аурата му. Това би могло да й даде някаква представа за истинските му емоции.

За секунда или две зрението й се луташе между нормалното и паранормалното. Светлината и сянката размениха местата си. Нощта се превърна във фотографски негатив.

Аурата на Гейбриъл стана видима. Но също така се появи и на още някого.

Стресната, тя погледна към тъмната гора отвъд градината.

— Какво има? — попита я тихо.

Вениша осъзна, че той веднага бе разбрал, че нещо не е наред.

— В гората има някой — отговори тя.

— Някой от слугите? — предположи той, докато се обръщаше да погледне.

— Не.

Слугите в Аркейн Хаус бяха много малко. През последните няколко дни любопитството й към мястото я беше накарало да разгледа аурите им. Който и да се криеше между дърветата, беше непознат.

Появи се още една аура, която се движеше бързо след първата.

Нямаше смисъл да се опитва да описва на Гейбриъл това, което виждаше. Нека си мисли, че зрението й е много силно. В някаква степен това беше истина.

— Двама са — тихо каза тя. — Крият се в сенките. Мисля, че са се запътили към вратата на оранжерията.

— Да — съгласи се младият мъж. — Мога да ги видя.

Вениша го изгледа изумено. Аурата на натрапниците беше видима за паранормалните й възприятия, но не мислеше, че Гейбриъл би могъл да види двамата мъже, като използва само нормалното си зрение. Лунната светлина, която се процеждаше между дърветата в гората ограждаща Аркейн Хаус, беше недостатъчна.

Нямаше време да го разпитва. Той вече действаше.

— Елате с мен. — Извърна се, като я сграбчи за ръката.

Тя машинално стисна сакото, за да не се свлече от раменете й. Гейбриъл бързо я дръпна през френските прозорци обратно в уютната топлина на библиотеката.

— Къде отиваме? — попита Вениша почти останала без дъх.

— Няма начин как да узнаем кои са онези двамата или какво са намислили. Искам веднага да напуснете това място.

— Вещите ми…

— Забравете ги. Нямате време да си събирате багажа.

— Фотоапаратът ми — каза, като се опита да спре. — Не мога да си тръгна без него.

— Можете да си купите друг с парите, които ви бяха платени като възнаграждение.

Това беше самата истина, но мисълта да остави безценното си оборудване изобщо не й хареса, да не говорим пък за дрехите й. Роклите, които беше взела със себе си в имението, бяха най-хубавите й.

— Господин Джоунс, какво става? Със сигурност преувеличавате. Ако известите слугите, те ще се погрижат онези натрапници да не влязат вътре.

— Съмнявам се, че тези двамата са обикновени градински крадци. — Гейбриъл се спря до бюрото и хвана кадифената лента за звънеца. Дръпна я три пъти — бързо и отривисто. — Това ще предупреди слугите. Те знаят какво трябва да направят в спешен случай като този.

Отвори най-долното чекмедже и бръкна вътре. Когато се изправи, Вениша видя, че в ръката си държи пистолет.

— Следвайте ме — нареди й той. — Ще ви изпратя на безопасно място и след това ще се върна да се заема с натрапниците.

Стотици въпроси изскочиха в съзнанието й, но не можеше да пренебрегне недвусмислената заповед. Каквото и да се случваше тук, Гейбриъл със сигурност вярваше, че ставащото не беше само една обикновена кражба с взлом.

Тя повдигна тежките си поли и забърза след него. Предполагаше, че ще се отправят към вратата, която водеше към дългия централен коридор. За нейна изненада, мъжът се запъти към класическата статуя на гръцки бог, която стоеше близо до библиотечния шкаф и натисна една от каменните му ръце.

Заглушеният стон на тежки панти се прокрадна някъде вътре в стената. Част от дървения панел се завъртя тромаво напред, за да открие тясно стълбище. Вениша успя да види само първите няколко стъпала. Останалите се спускаха надолу към тъмнината.

Гейбриъл взе един фенер, който беше поставен на върха на стълбите и го запали. Жълтият пламък на лампата се разпръсна в среднощната тъма на стълбището. Изчака, докато тя предпазливо стъпи на най-горното стъпало, и затвори стената зад гърба им.

— Внимавайте — каза й, поемайки надолу към дълбините. — Това стълбище е много старо. Построено е още с най-древната част на абатството.

— Накъде води?

— Към таен тунел, който някога е служил на хората от абатството като път за бягство в случай на атака — обясни той.

— Какво ви кара да мислите, че тези натрапници не са нищо повече от обикновени крадци?

— Много малко хора извън членовете на обществото знаят за съществуването на Аркейн Хаус, а още по-малко за местоположението му. Ако си спомняте, вие самата бяхте доведена тук през нощта, в затворена карета. Бихте ли могли да намерите обратния път?

— Не — призна тя.

— Когато някой посещава Аркейн Хаус, бива довеждан по същия начин. А тези двамата разбойници очевидно много добре знаят къде отиват и защо. Затова предполагам, че са нещо повече от обикновени престъпници, попаднали съвсем случайно на къща, подходяща да бъде ограбена.

— Разбирам какво имате предвид.

Гейбриъл достигна края на стълбището. Вениша едва не се препъна в него.

Проблясващата светлина на фенера осветяваше коридор с каменни стени. Можеше да усети тежката миризма на влажна пръст и разлагаща се растителност. В края на сенките се чуваше неприятно шумолене и трополене. За секунди в светлината проблясваха малки, злобни очички.

Плъхове, помисли си Вениша. Напълно достатъчно, за да допълни усещането за готически ужас. Тя повдигна полите си малко по-високо, така че да вижда точно къде стъпва.

— Оттук — нареди й Гейбриъл.

Последва го в ниския сводест тунел, подтичвайки, за да не изостава. Той трябваше да държи главата си силно наведена, за да избегне някой удар с твърдите камъни.

Нова вълна на неспокойство завладя сетивата й. Тунелът като че ли се свиваше около нея. Вениша се бореше се с надигащата се паника, концентрирайки се върху стремежа си да следва мъжа пред себе си.

— Добре ли сте? — попита спътникът й.

— Много е тясно тук вътре — отвърна задавено тя.

— Остава още малко — обеща й той.

Не успя да му отговори. Беше прекалено заета да държи полите на роклята си и да обуздава надигащите се емоции от непрекъснато увеличаващата се суматохата около нея, състояние, което заплашваше да я извади от равновесие.

Тунелът направи още няколко завоя. Точно когато й се струваше, че ще започне безпричинно да крещи, коридорът свърши пред солидна каменна стена.

— Мили Боже! — прошепна тя, спирайки внезапно. — Трябва да ви предупредя, че не бих могла да се върна обратно през този ужасен тунел.

— Няма нужда да се връщаме обратно — обясни Гейбриъл. — Достигнахме крайната си цел.

Той протегна ръка и сграбчи някакъв тежък железен лост, вграден в камъка. Когато го натисна надолу, част от стената се плъзна настрани.

Хладният нощен въздух нахлу в коридора. Вениша пое дълбоко дъх, като потръпна от облекчение.

Спътникът й излезе навън с пистолет в ръка.

— Уилърд? — тихо извика той.

— Тук съм, сър. — Една огромна фигура изплува от сенките.

Тя позна кочияша, който я беше взел от железопътната гара и докарал в Аркейн Хаус. През последните дни го беше виждала само няколко пъти.

— Отлично! — каза господарят му. — Носиш ли си пистолета?

— Да, сър.

— Госпожа Уилърд в безопасност ли е?

— Тя е в каретата, сър. Скантън и Добс ви очакват пред входа на Голямата крипта, според указанията ви.

— Ще заведеш госпожица Милтън и госпожа Уилърд в селото. Остани с госпожица Милтън, докато се качи на влака сутринта.

— Да, сър.

Гейбриъл се обърна към Вениша и като снижи глас, каза:

— Довиждане, сладка моя. Когато всичко това приключи, ще ви открия. Не забравяйте какво ми казахте, докато лежахте в обятията ми тази вечер. Вие ми принадлежите.

Тя не можеше да повярва на ушите си. Той възнамеряваше да я види отново? Слисана, отвори уста да го попита кога и къде ще се срещнат. Но мъжът не й даде възможност да заговори. Целуна я веднъж — страстно. Това беше целувката на човек, който предявяваше претенциите си.

Преди да успее да дойде на себе си, той се обърна и пое към тъмнината на тунела. Вениша бързо се концентрира. Светът се превърна в негатив. Улови за последен път очертанията на мрачната, могъща аура на Гейбриъл и след това той изчезна.

Все още не се беше възстановила, когато каменната стена се върна обратно на мястото си, оставяйки я сама с Уилърд.

— Оттук, госпожице Милтън — каза кочияшът.

Тя погледна към солидната каменна стена.

— Той в безопасност ли е?

— Господин Джоунс знае как да се грижи за себе си.

— Може би трябваше да го придружиш.

— Господин Джоунс не обича хората да не изпълняват заповедите му, госпожице Милтън. Достатъчно дълго работя за него, за да знам, че е най-добре да направя това, което е казал. Елате! Пътят до селото е дълъг.

С нежелание му позволи да й помогне да се качи в лъскавата карета. Икономката вече беше вътре. Не каза и дума, когато Вениша седна на седалката срещу нея.

Уилърд затвори с трясък вратата и скочи на капрата. Каретата се залюля под тежестта му. Младата жена чу плясъка на кожения камшик.

Конете подскочиха напред, запращайки Вениша дълбоко в тапицираната седалка. Като дръпна пердето, тя се загледа в каменната стена, през която беше изчезнал любимият й, докато я изгуби от поглед. Не след дълго каретата направи завой, като я лиши от гледката.

След известно време осъзна, че все още е облечена в сакото на Гейбриъл. Сгуши се в него, намирайки успокоение в останалия мъжествен аромат.

* * *

Ама че неподходящ избор на време, помисли си Гейбриъл. Раздразнението му се сля с вледеняващото очакване за лова, докато се връщаше обратно през древния тунел. Вечерта вървеше много добре наистина. Изключително много се беше насладил на прелъстяването, въпреки че имаше и някои изненади. Ако имаше поне някаква минимална справедливост във вселената, сега би трябвало да придружава Вениша Милтън към една от уютните спални на горния етаж.

Съжаляваше, че трябваше да я отпрати, но предвид сериозността на ситуацията, нямаше друг избор. Все още не знаеше какво точно искаха натрапниците или колко опасни можеха да се окажат, но самият факт, че бяха открили Аркейн Хаус и познаваха местността, вече беше достатъчно лош знак.

Той стигна до скритото стълбище и бързо се изкачи по него. На върха му се спря, за да се ослуша, преди да отвори тайния вход.

Всичките му сетива бяха изострени. В това повишено състояние на възприемане, можеше да открие плячката си и да предугади действията й по начин, присъщ на един истински хищник.

Почувства разочарование, когато осъзна, че е бил толкова съсредоточен върху това да прецени как и кога да каже на Вениша цялата истина за ситуацията, в която се намираха, че не бе успял веднага да усети натрапниците. Фактът, че тя ги беше забелязала първа, беше най-малкото смущаващ. Очевидно вниманието и концентрацията му са били насочени някъде другаде.

Беше наистина удивително, че изобщо беше успяла да ги забележи в тъмната гора, която опасваше Аркейн Хаус. Трябваше да я разпита за това при следващата им среща.

Физическата страна на същността му, без съмнения, щеше да се окаже доста полезна да се справи с това, което предстоеше тази нощ. Но беше много неприятно, че не можеше да използва паранормалните си сетива, без да се поддаде на вледеняващата треска на лова. Вече беше в него, подпалваше кръвта му.

Баща му беше убеден, че физическата сетивност представляваше едно ново, по-съвършено развитие на човечеството. Но Гейбриъл тайно си задаваше въпроса дали в неговия случай не беше точно обратното. Вероятно в действителност той беше един вид крачка назад в еволюцията.

Когато се намираше в това състояние, най-големият му страх беше, че дълбоко под скъпите дрехи, лустрото на доброто възпитание и изисканите маниери, той в действителност беше нещо напълно противоположно на един модерен човек. Чудеше се дали не показваше белези и черти, които биха могли да се опишат по-скоро като примитивни.

Често се питаше, ако теориите на Дарвин бяха правилни, какво всъщност представляваше той.

Причините, поради които искаше Вениша да бъде на сигурно място някъде далеч оттук, бяха две. Първата бе, че искаше тя да е в безопасност така, както и другата жена от имението — госпожа Уилърд.

Втората причина беше да й попречи да го види, докато треската владееше сетивата му.

Подобно състояние не беше нещо, което би направило добро впечатление на нечия бъдеща съпруга.

4

Бат. Една седмица по-късно

Мистър Джоунс беше мъртъв. Вениша с ужас се взираше в краткото съобщение във вестника. Имаше усещането, че всичко в нея се обръща наопаки.

— Невъзможно. Това не може да е истина.

Леля й, Беатрис Сойър, шестнадесетгодишната й сестра Амелия и деветгодишният й брат Едуард, вдигнаха погледи от закуската си.

Беше малка бележка, скрита до новините за търговския флот. Вениша осъзна, че я беше пропуснала напълно. Прочете я отново, но този път на глас, за да могат да я чуят и останалите.

Фатален огнен инцидент на север

След опустошителен пожар в имението, което е познато под името Абатството, беше намерено тялото на мъж на име Гейбриъл Джоунс. Трагичното събитие се е случило на 16-ти този месец. Мистър Джоунс е намерен мъртъв насред колекция от древни реликви, очевидно убит, когато един от тежките артефакти е рухнал и го е ударил по главата.

Смята се, че по време на смъртта си жертвата се е опитвала да спаси антиките от пожара, който е помел постройката. Много от предметите са били унищожени в огнената стихия.

Тялото беше разпознато от икономката и съпруга й. Двойката казала пред властите, че мистър Джоунс се е заселил в Абатството малко преди ужасния пожар, който отне живота му. Нито един от слугите не сподели кой знае колко за работодателя си. И двамата заявиха, че той бил прекалено потаен и ексцентричен.

Потресена, младата жена остави вестника и погледна към семейството си.

— Шестнадесети е денят, когато си тръгнах от Аркейн Хаус. Не е възможно. Той каза, че ще се срещнем отново. Каза, че имало неща, които трябва да обсъдим.

— Наистина ли? — Очевидно беше, че Амелия е заинтригувана. Красивото й лице светна от любопитство. — За какво точно е искал да говори с теб?

Вениша се върна в настоящето само с усилие на волята си.

— Не знам.

Леля Беатрис я погледна загрижено през очилата си.

— Добре ли си, скъпа?

— Не — отвърна тя. — В момента съм в шок.

— Дръж се, мила — каза леля й. Закръгленото й лице се свъси със загриженост и леко неодобрение. — Наистина е малко шокиращо да загубиш заможен, първокласен клиент. Но ти познаваше господина само от няколко дни. А и той си плати предварително.

Младата жена сгъна вестника изключително внимателно. Пръстите й трепереха.

— Благодаря, лельо — каза тихо тя. — Както винаги, успяваш да видиш обективно нещата.

Беатрис беше дошла да живее със семейството на Вениша след пенсионирането си като гувернантка и веднага се беше посветила на безкрайна поредица от художествени занимания. Вече беше станала част от семейството, когато Вениша, Амелия и Едуард получиха съобщението за ужасната влакова катастрофа, която отне живота на родителите им. Присъствието на Беатрис им беше дало сила да преодолеят трагедията и да се справят с последвалите финансови проблеми.

— Никога не си споделяла, че изпитваш някакви силни чувства към мистър Джоунс — възкликна Амелия с широко отворени очи. — Та ти беше в компанията му само няколко дни, дори нямаше и седмица. Увери ни, че се е държал като истински джентълмен.

Вениша предпочете да не отговаря на сестра си.

— От това, което ни разказа — отбеляза Беатрис, — излиза, че разказът на двамата слуги във вестника е верен. Изглежда мистър Джоунс е бил потаен до ексцентричност.

— Не бих използвала думата ексцентричен, за да го опиша — отбеляза младата жена.

Едуард я погледна с интерес.

— А каква дума би използвала?

— Необикновен. Заинтригуващ. — Направи пауза, за да потърси в съзнанието си подходящите думи. — Неустоим. Мистериозен. Чаровен.

Едва когато забеляза слисаните изражения върху лицата на останалите, осъзна колко много бе разкрила.

— Наистина ли, скъпа? — Гласът на лелята се беше изострил от безпокойство. — Караш мистър Джоунс да изглежда толкова странен, колкото и реликвите, които каза, че си снимала в музея му.

Едуард се пресегна да вземе сладкото.

— Мистър Джоунс беше ли покрит с неразгадаеми надписи, или обвит в наметало с неразгадаеми кодове, подобно на реликвите, за които ни разказа?

— В известен смисъл — да — отвърна Вениша. Сграбчи каната с кафето, която стоеше до чайника. Определено предпочиташе много повече чай, но когато се чувстваше разтревожена или притеснена, пиеше кафе заради теорията, че то ще успокои нервите й. — Той определено беше мистериозен човек.

Амелия се намръщи.

— Виждам, че си разстроена от тази новина, но леля Беатрис е права. Не забравяй, че мистър Джоунс ти беше само клиент, Вениша.

— Може и да е истина, но ще ви кажа само това — отвърна младата жена, докато си сипваше кафе в чашата. — Ако наистина е мъртъв, е много вероятно да е така, защото е бил убит, а не защото е станал жертва на злополука. Разказах ви за двамата нарушители, които влязоха в къщата вечерта, когато си тръгнах. Подозирам, че те са отговорни за пожара и, доста вероятно, за смъртта на мистър Джоунс. Трябва да се направи щателно разследване.

Беатрис се поколеба.

— В съобщението не се казваше нищо за нарушители, само за пожар и злополука с фатален край, предизвикан от някаква реликва. Напълно ли си сигурна, че двамата, които си видяла в гората онази нощ, са крадци?

— Със сигурност бяха там, за да навредят, само това мога да кажа — тихо сподели Вениша. — Още повече, че и мистър Джоунс беше на същото мнение. Той дори беше много по-убеден в това, отколкото бях аз. Точно поради тази причина настоя да ме придружи извън къщата, през тайния тунел.

Едуард дъвчеше препечената си филия.

— Бих искал да видя този тунел.

Никой не му обърна внимание.

Леля им изглеждаше замислена.

— Със сигурност местните власти биха извършили съответните разследвания, ако е имало някакви признаци за насилие или взлом.

Вениша разсеяно разбърка сметаната в кафето си.

— Не разбирам защо във вестника не се споменава за нарушителите.

— Ами слугите, които са разпознали тялото на мистър Джоунс? — попита Едуард с лукаво изражение. — Със сигурност щяха да кажат нещо на властите за злосторниците. — Той спря, за да подчертае значението на това, което щеше да каже. — Ако наистина е имало замесени злосторници, разбира се.

Всички погледнаха към него.

— Хм — замисли се по-голямата му сестра. — Това е много добра идея, Едуард. Чудя се защо слугите са пропуснали да споменат за натрапниците.

Беатрис издаде леко, благовъзпитано сумтене.

— Не забравяй, че разполагаш със съвсем кратко вестникарско съобщение за събитията. Като се има предвид естеството на пресата, много е вероятно да има определен брой неточности в дописката.

Вениша въздъхна.

— В такъв случай, ние вероятно никога няма да разберем със сигурност какво наистина се е случило онази нощ.

— Е, струва ми се, това, което знаем и със сигурност можем да кажем, е, че мистър Джоунс вече не е между живите — обяви Беатрис. — Вероятно това е единственото нещо, което пресата е отразила правилно. Съмнявам се, че в бъдеще ще получиш и други щедри комисиони за правене на снимки от тази институция.

Гейбриъл Джоунс не би могъл да е мъртъв, помисли си Вениша. Тя щеше да разбере, ако е мъртъв.

Щеше ли наистина?

Отпи от силното кафе. Една внезапна мисъл я накара да спре, а чашата да остане да виси във въздуха.

— Чудя се какво ли е станало с негативите и снимките, които направих за мистър Джоунс, докато бях в Аркейн Хаус?

Амелия сви рамене.

— Вероятно са били унищожени в пожара.

Вениша се замисли върху това.

— Още нещо. Във вестника не се споменава, че в нощта, когато е бил убит мистър Джоунс, в къщата е имало фотограф.

— За което ние само можем да бъдем изключително благодарни — каза Беатрис, като видимо потръпна от облекчение. — Последното нещо, което бихме искали да ти се случи, е да бъдеш въвлечена в разследване на убийство, особено сега, когато финансовото ни положение се очертава да бъде солидно и стабилно от много време насам.

Изключително внимателно младата жена постави чашката върху порцелановата чинийка.

— Благодарение на Гейбриъл Джоунс и възнаграждението, което той се погрижи да бъде платено предварително.

— Наистина — съгласи се леля й. — Вениша, разбирам, че вестта за мистър Джоунс ти дойде като гръм от ясно небе, но трябва да оставиш това в миналото. Нашето бъдеще ни чака в Лондон. Плановете ни са в ход. Трябва да се придържаме към тях.

— Разбира се — отвърна разсеяно младата жена.

— Клиентите идват и си отиват — додаде Амелия услужливо. — Един професионален фотограф не може да си позволи да се привързва към когото и да било от тях.

— Освен това — допълни възрастната дама, минавайки точно към същността на нещата, — човекът е мъртъв. Каквато и да е истината за събитията в Аркейн Хаус, те повече не ни засягат. Сега да се заемем с по-належащите дела. Реши ли какво име ще приемеш, когато отворим галерията в Лондон?

— Все още съм привърженик на името мисис Рейвънкрофт — вметна Амелия. — Толкова е романтично, не мислите ли?

— Бих предпочела мисис Хартли-Прайс — обяви лелята. — Звучи много солидно.

Едуард направи гримаса.

— Аз все още твърдя, че мисис Ланселот е най-доброто име.

Амелия сбърчи нос.

— Четеш прекалено много истории за крал Артур.

— Ха! — отвърна брат й. — Намери се кой да го каже! Много добре знам, че това глупаво име мисис Рейвънкрофт си го взела от сензационния роман, който четеш в момента.

— Работата е там — твърдо ги прекъсна Вениша, — че не мога да си представя да живея с нито едно от тези имена. По някаква причина нито едно от тях не е подходящо, ако разбирате какво искам да кажа.

— Ще трябва да решиш и при това доста скоро — напомни й Беатрис. — Не можеш да се наречеш мисис Милтън. Не и когато брат ти и сестра ти също се казват Милтън. Хората ще си помислят, че Амелия и Едуард са по-скоро твои деца, отколкото твои брат и сестра. Няма как да стане.

— Обсъждаме това от доста време — отбеляза Амелия. — Нямаш друг избор, освен да влезеш в бизнеса като вдовица.

— Напълно вярно — подкрепи я възрастната жена. — На една неомъжена дама, която все още не е навършила тридесет, ще й бъде прекалено трудно да привлече подходящата клиентела. В допълнение, ще ти бъде трудно да правиш бизнес с мъже, без да създадеш погрешното впечатление. Положението на вдовица ще ти придаде определена почтеност, която при други обстоятелства ще ти бъде трудно да постигнеш.

— Разбирам — съгласи се Вениша и изпъна рамене. — Доста време обмислях идеята за новото ми име и вече взех своето решение.

— Кое име избра? — попита Едуард.

— Ще се нарека мисис Джоунс — отвърна по-голямата му сестра.

Амелия, Беатрис и Едуард се вторачиха в нея с отворени уста.

— Ще приемеш името на твоя починал клиент? — попита леля й удивена.

— Защо не? — отговори младата жена. Печален копнеж се надигна вътре в нея. — Кой би предположил, че точно определен мистър Гейбриъл Джоунс е бил моето вдъхновение? В края на краищата, Джоунс е много често срещано име.

— Така е — съгласи се замислено Амелия. — Би трябвало да има стотици, ако не хиляди Джоунс в Лондон.

— Точно така — въодушеви се Вениша от собствената си идея. — Никой никога не би помислил да направи връзка между мен и джентълмена от Аркейн Хаус, който веднъж, за изключително кратко време, ми е бил клиент. Фактически, за да сме напълно сигурни в това, ще измислим вълнуваща кратка история, за да обясним защо нашият мистър Джоунс вече не е между живите. Трябва да кажем, че се е споминал в някаква далечна, чужда страна.

— Предполагам, че това е доста подходящо — замисли се леля й. — Все пак, ако не беше Гейбриъл Джоунс и онези огромни суми, които ни бяха платени в аванс, сега нямаше да седим и да планираме нашето финансово начинание.

Вениша усети как влага се събира в очите й. Премигна няколко пъти, но изгарящото усещане се върна.

— Моля да ме извините — каза тя рязко. Изправи се на крака и заобиколи масата в желанието си да стигне до вратата. — Току-що си спомних, че искам да дам заявка за нова партида плаки.

Можеше да усети загрижените погледи на семейството върху себе си, но никой не се опита да я спре.

Забързано се качи по стълбите до малката спалня на наетата вила и влезе вътре. Затвори вратата след себе си и се загледа в гардероба в далечния край на стаята. Бавно пресече помещението, отвори вратата му и взе палтото, което беше прибрала вътре. Положи го върху едната си ръка, после приглади скъпата материя така, както беше правила безброй пъти откакто бе избягала от Аркейн Хаус.

Занесе дрехата до леглото, легна и остави сълзите й да потекат свободно.

* * *

Малко по-късно емоциите й я изтощиха толкова, че вече не чувстваше почти нищо. Стана от леглото и подсуши очите си.

Достатъчно! Не можеше да си позволи безполезна сантименталност и романтични мечти! Тя беше единствената опора на семейството си. Бъдещето им зависеше от способността й да изгради кариера като фотограф в Лондон. Не можеше да си позволи да бъде отклонявана от смелите планове, които тя и останалите бяха направили. Успехът ще изисква огромна доза усилна работа, сръчност и внимание към детайла.

Леля Беатрис беше права, помисли си Вениша, докато повдигаше намокреното от сълзите й палто. Нямаше причина да става прекалено сантиментална заради един починал клиент. В края на краищата, познанството й с Гейбриъл трая само няколко дни; беше правила любов с него само веднъж.

Той беше среднощна фантазия, нищо повече.

Постави сакото обратно в гардероба и затвори вратата.

5

— Не претендирам, че разбирам как се е случило — отбеляза Гейбриъл, — но изглежда съм се сдобил със съпруга.

— За какво говориш, по дяволите? — Кейлъб прекоси библиотеката с няколко широки крачки и се спря от другата страна на писалището. — Това ли е идеята ти за шега, братовчеде?

— Мисля, че ме познаваш достатъчно добре, за да разбереш, че не се шегувам, когато става въпрос за бъдещата ми съпруга.

Гейбриъл се беше навел напред, сложил двете си ръце върху бюрото, докато четеше статията. Изправи се и обърна вестника така, че Кейлъб да може да види малкото съобщение. Братовчед му взе ежедневника и зачете на глас:

Фотографска изложба на улица „Ноктън“

В четвъртък вечерта новите изложбени зали за фотография на улица „Ноктън“ се напълниха с изключително много хора. Снимките, които бяха показани, според общоприетото мнение на присъстващите, са сред най-изкусните и най-удивителни образци на фотографското изкуство. Бяха представени различни традиционни категории, включително пейзажи, натюрморти, архитектура и портрети.

Всички творби притежаваха изключителна красота и енергия и напълно заслужено бяха провъзгласени за високо изкуство. Но по мнението на пишещия тези редове, снимките, които най-много привличаха погледите, бяха четирите фотографии, които бяха описани в каталога като първите творби от серия, наречена „Съновидения“.

Въпреки че бяха представени в категория „Архитектура“, фотографиите са изключителни с това, че комбинират портрет, архитектура и някакъв метафизичен оттенък, който може да бъде описан само като фантастичен. На една от тези снимки беше присъдена първа награда, и при това напълно заслужено.

Мисис Джоунс, жената-фотограф, автор на отличената снимка, можеше да бъде забелязана в тълпата от хора. Тя е нова във фотографските среди в Лондон и беше посрещната там с невероятен успех. Списъкът й с клиенти вече включва някои от най-отявлените членове на висшето общество.

Елегантната вдовица беше облечена по начин, подобаващ на жена в дълбок траур, както е обичайно за нея. Изисканата й черна рокля подчертаваше пищната й тъмнокафява коса и очите й с цвят на кехлибар. В действителност, няколко от присъстващите отбелязаха, че самата тя е също толкова драматична, колкото са фотографиите й.

Затрогващата преданост на мисис Джоунс към паметта на нейния починал съпруг, загинал трагично, докато двойката била на меден месец в Дивия Запад, е добре известна във фотографските кръгове. Дамата ясно заявила, че след като е загубила най-голямата любов в живота си, никога не би могла да обича отново. Цялото й внимание, усет и емоции, сега са насочени към достигането на съвършенство в изкуството й, за огромна радост на познавачите и колекционерите.

— По дяволите! — Кейлъб вдигна поглед от статията. И без друго суровите му черти вече бяха станали неумолими. — Наистина ли вярваш, че това е същата фотографка, която нае, за да каталогизира колекцията в Аркейн Хаус?

Гейбриъл прекоси библиотеката и се спря пред трикрилния, приличащ на арка, прозорец. Сключи ръце зад гърба си и се загледа продължително в подгизналата от дъжда градина.

— Би могло да е съвпадение.

— Знам, че имаш усет за съвпаденията.

— Трябва да съм практичен. Какви са шансовете три месеца след като мис Милтън беше наета да снима колекцията в Аркейн Хаус, друга дама със същия цвят на косата и очите, да започне фотографски бизнес в Лондон? Знаех, че мис Милтън беше много развълнувана от размера на възнаграждението, което получи от Съвета. Мисля, че имаше планове за тези пари, големи планове, въпреки че не сподели това с мен.

— Не можеш да си сигурен, че е същата жена.

Гейбриъл хвърли поглед към вестника през рамо.

— Прочете коментарите. Критикът е нарекъл творбата й удивителна и въздействаща. Казва, че има някакъв метафизичен оттенък. Това доста точно описва снимките на мис Милтън. Тя е изключителен фотограф, Кейлъб. А и всичко това с името.

— Ако си прав, какво ли я е накарало да смени името си на Джоунс?

Вероятно е бременна с неговото дете, помисли си Гейбриъл.

Мисълта го зашемети, задейства пристъп на собственичество и накара инстинктите му на защитник, за които дори и не беше подозирал до момента, да се задействат.

Веднага след това осъзнаване, дойде и още едно, което дълбоко го разтревожи. Ако Вениша беше приела името му, за да придаде почтеност на бременността си, трябва да е ужасена.

Реши да не споделя този потенциален проблем с Кейлъб.

— Само мога да предположа, че е решила да се представи за вдовица, за да успее да продължи с кариерата си — каза вместо това той. — Знаеш колко е трудно за една жена да поддържа някакъв бизнес или да си изкарва прехраната с някаква професия. А за неомъжена, привлекателна жена е още по-трудно.

Зад него настъпи кратко мълчание. Гейбриъл се обърна само за да открие, че Кейлъб го наблюдава със замислено изражение.

— Мис Милтън е привлекателна? — попита той безизразно.

Гейбриъл повдигна вежди.

— Нищо повече от вълнуваща.

— Разбирам — отвърна братовчед му. — Все още не си отговорил на въпроса ми. Защо мислиш, че е избрала да използва като фамилно име Джоунс, когато е решила да се представи за вдовица?

— Много вероятно, защото е било удобно.

— Удобно? — повтори Кейлъб.

— Предполагам, че трябва да е видяла съобщението, което се появи във вестниците след случилото се в Аркейн Хаус — обясни Гейбриъл. — Очевидно е решила, че след като аз вече не се нуждая от името Джоунс, тя би могла да го заеме.

Кейлъб погледна надолу към вестника.

— Това е изключително неудачно предвид обстоятелствата.

— Дори е много повече от неудачно. — Гейбриъл се извърна от прозореца. — Това е потенциална беда. Най-малкото обърква всичките ни толкова старателно обмислени планове.

— Не може да се каже, че плановете ни се развиваха чак толкова добре, във всеки случай — изтъкна Кейлъб. — Все още не сме открили никакви следи от крадеца.

— Да, следата наистина изстина — съгласи се братовчед му. Леко потръпна от енергията, която мина през него. — Но мисля, че това скоро ще се промени.

Кейлъб леко присви очи.

— Ще успееш ли да се справиш с това сам?

— Не виждам да имам голям избор.

— Ако можеш да изчакаш месец или малко повече, може би ще успея да ти помогна.

Гейбриъл поклати глава.

— Това не може да чака. Не и сега, когато и Вениша е замесена. Ти имаш своите отговорности, за които трябва да се погрижиш. И двамата знаем, че те са също толкова важни, колкото и този случай.

— Страхувам се, че ще се окаже точно така.

Гейбриъл се отправи към вратата.

— На зазоряване тръгвам за Лондон. Чудя се какво ли ще каже моята скърбяща вдовица, когато разбере, че покойният й съпруг е съвсем жив.

6

Нищо не може да се сравни с това, мъртвият ти съпруг да се завърне от гроба само за да развали една прекрасна, пролетна утрин.

Вениша беше вперила, по-точно заковала, поглед в заглавието на „Флайинг Интелиджънсър“.

Считаният за мъртъв съпруг на бележита фотографка се завръща

от Гилбърт Отфърд

Настоящият репортер има удоволствието да бъде първият, който да съобщи, че мистър Гейбриъл Джоунс, за когото се смяташе, че се е споминал по време на медения си месец в американския Запад, се завърна невредим в Лондон.

Читателите ще бъдат изумени да научат, че мистър Джоунс е не някой друг, а съпругът на известната фотографка на висшето общество, мисис Вениша Джоунс.

Мистър Джоунс проведе кратък разговор с вашия покорен дописник след неговото благополучно пристигане в нашия красив град. Той обясни, че след като страдал от тежка форма на амнезия, причинена от злощастния инцидент в Дивия Запад, се скитал безцелно няколко месеца. През това време не бил в състояние да каже на властите кой е. Но сега, след като неговото здраве и памет са се възстановили напълно, заяви изключително ентусиазирано, че изгаря от нетърпение да се събере с обичната си съпруга.

Изтъкнатата мисис Джоунс, която привлече вниманието на познавачите във фотографията, почти цяла година беше потънала в дълбокото униние на вдовишкия живот. Нейната преданост към паметта на съпруга й, когото тя считаше за мъртъв, докосна сърцата на всички нейни клиенти, както и на онези, които се възхищават на творбите й.

Човек само може да си представи степента на радостта и възторга, които ще избухнат в сърцето на дамата, когато разбере, че съпругът й е жив и се е върнал при нея.

— Трябва да има някаква ужасна грешка! — удивено прошепна Вениша.

Леля Беатрис, която мажеше филията си с масло, спря по средата на действието.

— Какво се е случило, скъпа? Изглеждаш като че ли току-що си видяла призрак.

Младата жена потръпна.

— Моля те, не използвай тази дума.

— Коя дума? — попита Амелия.

— Призрак — поясни по-голямата й сестра.

Едуард дори спря да дъвче.

— Видяла си призрак?

— Не говори с пълна уста! — каза лелята разсеяно.

Момчето послушно преглътна останалата част от намазаната си с масло филия.

— Опиши ми призрака, Вениша. Прозрачен ли беше? Можеше ли да виждаш през него? Или беше непрозрачен като истински човек?

— Не съм видяла призрак, Едуард! — каза строго сестра му. Тя много добре съзнаваше, че трябва да потуши хрумването на брат си веднага, ако имаше поне някаква надежда да възпре безграничното му любопитство. — Има някаква грешка в сутрешните вестници, това е всичко. Грешките в пресата са доста често срещано явление.

Беше точно това, помисли си тя, една ужасна грешка, но как би могло да се случи подобно нещо?

Амелия я наблюдаваше и чакаше да продължи.

— Какво видя във вестника, което те разтревожи толкова?

Младата жена се поколеба.

— Има съобщение за неотдавнашното завръщане на мистър Гейбриъл Джоунс.

Амелия, Беатрис и Едуард се вторачиха в нея изумени.

— Какво, за Бога? — успя само да каже леля й, силно пребледняла.

По-малката й сестра изглеждаше много разтревожена.

— Мили Боже! Убедена ли си за името?

Вениша й подаде вестника през масата.

— Сама го прочети.

Момичето го сграбчи.

— Дай да видя! — Едуард скочи от стола си и надникна над рамото на сестра си.

Двамата подробно разгледаха съобщението в ежедневника.

— О, Боже! — възкликна Амелия. — О, Боже! Това наистина е много обезпокоително.

Изражението на брат й се разкриви от огромното разочарование.

— Нищо не казват за призрак. Пише, че мистър Гейбриъл Джоунс, за когото се било предполагало, че е мъртъв, в действителност е жив. Това изобщо не е същото като да си призрак.

— Не. — Вениша се пресегна да вземе каната с кафе. — Не е. — За жалост, добави тя едва чуто. Със ситуация, в която имаше намесен призрак, щеше да й бъде много по-лесно да се справи.

— Това е много странно, нали? — продължи замислено Едуард. — Пише, че този мистър Джоунс бил умрял в Дивия Запад. Точно като историята, която съчинихме за нашия мистър Джоунс.

— Много странно, наистина — съгласи се сестра му, докато здраво стискаше каната.

Беатрис протегна ръка да вземе вестника.

— Позволете ми да погледна, моля.

Амелия й го подаде, без да каже и дума.

Вениша не сваляше очи от леля си, докато тя четеше ужасяващото съобщение за живия, дишащия, горящ от ентусиазъм Гейбриъл Джоунс, който наскоро се бил завърнал в Лондон.

— Господи! — възкликна възрастната дама, когато приключи. Върна вестника на племенницата си и очевидно неспособна да измисли някакъв друг коментар повтори: — Мили Боже!

— Трябва да е грешка — каза Амелия твърдо. — Или някакво странно съвпадение.

— Най-вероятно е грешка — съгласи се сестра й. — Но със сигурност не е съвпадение. Цялото висше общество знае как съм станала вдовица.

— Мислиш ли, че по някакво щастливо стечение на обстоятелствата това е истинският мистър Джоунс? — разтревожено попита Беатрис.

Всички обърнаха погледи към нея. Усещането на Вениша за надвиснала заплаха се усили.

— Ако това е истинският мистър Джоунс — отбеляза леля й, — той вероятно ще бъде доста ядосан, когато разбере, че се представяш за негова вдовица. — Тя направи пауза. — Внимавай с кафето, скъпа.

Младата жена погледна надолу и видя, че току-що беше препълнила чашата си. Течността беше преляла през ръба и напълнила чинийката. Внимателно тя остави каната настрана.

— Само си помисли за скандала, който ще избухне, ако се разбере, че само си се представяла за вдовица на джентълмена, който никога не ти е бил съпруг — отбеляза Амелия. — Ще е дори по-лошо от времето, когато разкрихме истината за Папа̀. Тогава поне успяхме да го запазим в тайна. Обаче тази ситуация ще стане голяма сензация във вестниците, ако се разкрие.

— Кариерата ти ще бъде съсипана — допълни Беатрис с гробовен глас. — Отново ще потънем в бедност. Ще се наложи двете с Амелия да станете гувернантки.

— Престанете! — вдигна ръка Вениша с длан нагоре. — Не изпадайте в такива предположения. Който и да е този мъж, не може да е истинският мистър Джоунс.

— Защо да не е? — попита Едуард, а логиката му беше непоклатима. — Вероятно съобщението във вестника, в което се казваше, че мистър Джоунс е бил убит, докато се е опитвал да спаси някаква реликва в пожара, е било погрешно.

Когато първоначалният шок отшумя, младата жена установи, че отново може да мисли трезво.

— Причината, поради която съм убедена, че не може да е истинският мистър Джоунс — обясни тя — е, защото докато бях с него в Аркейн Хаус, разбрах, че той е много затворен в себе си джентълмен. За Бога, та той дори принадлежи към общество, чиито членове са обсебени от тайнствеността.

— Какво общо има неговата ексцентричност със ситуацията? — попита смутено Беатрис.

Вениша се отпусна назад в стола си, доволна от собствените си аргументи.

— Повярвайте ми, когато ви казвам, че да проведеш един обикновен разговор с представител на пресата и особено с репортер от клюкарски парцал, какъвто е „Флайинг Интелиджънсър“, е последното нещо, което истинският мистър Джоунс би направил. Наистина, джентълменът, с когото се запознах в Аркейн Хаус, би направил всичко възможно да избегне подобна среща. Та той дори ми отказа да го снимам!

Амелия стисна устни.

— Ако е така, тогава трябва да допуснем, че някой друг е решил да се представи за мистър Джоунс. Въпросът е — защо?

Леля й се намръщи.

— Вероятно някой от конкурентите ти е скалъпил тази история като е мислел, че тя ще предизвика притеснителна сензация, която ще навреди на бизнеса ти.

Младото момиче бързо кимна.

— Наясно сме, че не всички членове на фотографската общност в Лондон приеха с възторг успеха ти. В тази професия конкуренцията е голяма и има хора, които няма да се спрат пред нищо, за да я намалят.

— Такива, като онзи изключително неприятен дребен човечец Бъртън, например — каза мрачно лелята.

— Да — съгласи се Вениша.

Възрастната дама я погледна над рамката на очилата си.

— Знаеш ли, сега като се замисля, не бих изключила възможността Харолд Бъртън да пробута подобна скандална история на пресата само за да започнат да се носят клюки за теб.

— Леля Беатрис има право — съгласи се Амелия. — Мистър Бъртън е ужасно същество. Всеки път, когато си помисля за снимките, които беше оставил на прага ни, ми се иска да го удуша.

— И аз също — отсече пламенно Едуард.

— Не знаем със сигурност дали той е човекът, който е оставил онези фотографии — отбеляза Вениша. — Въпреки че трябва да призная, че една от тях определено прилича на неговия начин на работа. Той е много добър фотограф все пак и наистина има доста уникален стил.

— Противен, дребен човечец — измърмори Беатрис.

— Да — съгласи се по-голямата й племенница. — Но някак си не мога да си го представя да е замесен в кроежи от подобно естество.

— Какво мислиш, че се случва? — попита леля й.

Младата жена леко барабанеше с пръсти по масата.

— Минава ми през ума, че който и да е решил да се представи за мистър Джоунс, има намерение да ни изнудва.

— Да ни изнудва?! — възрастната дама ужасено се взря в нея.

— Какво ще правим, за Бога? — попита Амелия.

— Какво е изнудване? — поинтересува се Едуард като първо погледна едната, а след това другата жена. — Да не би да се отнася до писмо, което е написано на черна хартия^[1]?

— Няма нищо общо с хартията или мастилото — бързо отговори Беатрис. — Поне не буквално. Няма значение, по-късно ще ти обясня. — Обърна се към Вениша. — Нямаме достатъчно пари, за да платим на изнудвача. Инвестирахме всичко в тази къща и галерията. Ако това е опит за изнудване, ще бъдем разорени.

Това е чистата истина, помисли си племенницата й. Бяха използвали почти всяко пени от щедрия аванс, който й бяха платили от Обществото Аркейн, за да наемат малката градска къща на Сътън Лейн и да обзаведат галерията на улица Брейсбридж.

Младата жена отпи още една глътка кафе, като се надяваше да получи някакво просветление.

— Струва ми се, че това е една от ситуациите, в които на огъня трябва да се отвърне с огън — накрая каза тя. — Вероятно ще трябва самата аз да се свържа с пресата.

— Сигурно си полудяла — възкликна Амелия изумена. — Целта ни трябва да е да потушим слуховете, а не да ги разпалваме.

Вениша отново прегледа вестника, като се опита да запомни името на репортера, който беше написал тази скандална дописка.

— Какво би станало, ако уведомя този мистър Гилбърт Отфърд, че някакъв самозванец си прави ужасяваща шега с една предана вдовица?

Леля Беатрис премигна два пъти, след което изражението й рязко стана замислено.

— Знаеш ли, че това е брилянтна идея. Кой би могъл да оспори казаното от теб? Та ти си вдовицата на Гейбриъл Джоунс, в края на краищата! Ти го познаваш най-добре от всички. Освен ако този измамник не докаже своята самоличност, обществото ще бъде на твоя страна.

Амелия обмисли казаното за миг.

— Може би си права. Добре използвана тази публичност може да ни бъде от полза. Мога да предвидя вероятността да се породи голям обществен интерес и съчувствие към Вениша. Самото любопитство ще доведе много потенциални клиенти в галерията. Всички обичат сензациите.

Сестра й бавно се усмихна, тъй като планът им вече се бе оформил.

— Може и да стане.

Приглушеният звук от чукчето на вратата се разнесе от предното антре. Тихите стъпки на мисис Тренч прозвучаха в отговор.

— Кой, за Бога, ще идва на посещение в подобен час? — попита Беатрис. — Вече доставиха пощата.

Солидната фигура на икономката се появи в рамката на вратата на стаята за закуска. Необичайно вълнение бе зачервило грубоватото й лице.

— На входа има някакъв джентълмен — обяви тя. — Казва, че името му е мистър Джоунс. Поиска да види съпругата си, можете ли да си представите? Каза, че името й е Вениша Джоунс. Не знаех какво да правя. Единственото, което ми хрумна да кажа, е, че ще проверя дали дамата си е у дома.

Младата жена беше потресена.

— Колко е нагъл. Не мога да повярвам, че има куража да се появи на прага ни просто така.

— Мили Боже! — прошепна Амелия. — Дали да не извикаме полиция?

— Полиция? — Червенобузото вълнение на мисис Тренч се превърна в тревога. — Вижте, когато се съгласих да заема тази позиция, не беше споменато нищо за опасни посетители.

— Успокойте се — бързо каза Вениша. — Сигурна съм, че няма да бъде необходимо да викаме полицаите. Моля, заведете джентълмена в кабинета. След малко ще дойда.

— Да, ма’м. — Жената бързо излезе.

Амелия изчака икономката да напусне стаята, преди да се наведе напред и каже с тих глас:

— Нали нямаш намерение да се конфронтираш с този изнудвач, сестричке?

— Как може да ти мине през ума подобно нещо? — попита лелята.

— Трябва да разберем колкото се може повече за това какъв човек имаме срещу себе си — обясни Вениша, като се опитваше в гласа й да прозвучи нотка на спокойствие и авторитет. — Винаги е важно да опознаеш врага.

— В такъв случай ще те придружим при срещата ти с този мъж — заяви Амелия, като започна да се надига от стола си.

— Разбира се — съгласи се Беатрис.

— Аз също ще дойда, за да ти помогна и да те защитя — добави Едуард.

— Мисля, че ще бъде най-добре, ако вие тримата останете да ме изчакате тук, докато разговарям с нашия посетител — сряза ги по-голямата им сестра.

— Не можеш да отидеш там сама — настоя леля й.

— Аз съм тази, която ви навлече този проблем на главите, като избрах да използвам името на мистър Джоунс. — Младата жена смачка салфетката си и се изправи на крака. — Моя отговорност е да намеря решение. Освен това, този самозванец без съмнение ще разкрие много повече от своите истински намерения, ако си мисли, че ще си има работа само с един човек.

— Права си — призна Беатрис. — От опит знам, че когато един мъж се окаже насаме с жена, обикновено е склонен да вярва, че той държи печелившата ръка.

Едуард се намръщи.

— Защо е така, лельо?

— Нямам представа, скъпи — каза разсеяно дамата. — Предполагам, че е така, защото много често те са по-едри. Оказва се, много малко хора разбират, че интелигентността, а не мускулите, има много по-голямо значение.

— Работата е там — допълни Амелия нетърпеливо, — че именно този мъж може да представлява заплаха точно за теб, Вениша. И при така създалата се ситуация, размерът наистина има значение.

— Не мисля, че ще се опита да ме нарани — каза младата жена. Тя изтръска черните поли на роклята си. — Който и да е той и независимо от неговия план, има много малка вероятност да ме убие в тази къща.

— Какво те кара да си толкова убедена? — попита заинтригувано Едуард.

— Между другото, от подобни действия никой не печели — направи физиономия Вениша. — Много е трудно да изнудваш умряла жена. — Тя заобиколи масата и се запъти към вратата. — Още повече, че ще има прекалено много свидетели на престъплението му.

— Не е това — каза неохотно Беатрис.

— Както и да е, трябва да обещаеш, че ще се развикаш, ако почувстваш, че е готов да те нарани — каза Амелия.

— Ще донеса един от ножовете от кухнята за всеки случай — предложи Едуард и се втурна към летящата врата, която разделяше стаята за закуска от кухнята.

— Едуард, няма да носиш никакви ножове — извика леля им след него.

Вениша въздъхна.

— Вярвам, че няма да стигнем до употребата им.

Тя бързо прекоси фоайето, докато гневът, страхът и решителността пулсираха през вените й. Последното нещо, от което имаше нужда, беше някакъв изнудвач, помисли си тя. Не е като да нямаше проблеми в момента, с които трябваше да се справя. Смразяващите фотографии, които й бяха изпратени анонимно, я караха да седи будна през нощта.

Тя се спря пред затворената врата на малкия кабинет. Икономката се размърда притеснено.

— Поканих го в стаята, ма’м.

— Благодаря ви, мисис Тренч.

Възрастната жена й отвори вратата.

Вениша си пое дълбоко дъх, фокусира съзнанието си и онази част от нея, която й позволяваше да вижда извън нормалните граници на човешкото зрение, и величествено влезе в кабинета.

7

В черно-белия свят, в който се движеше сега, видя аурата на мъжа много по-ясно, отколкото лицето му.

Вениша спря изумена.

Всяка аура беше уникална и нито една от тях не беше толкова необикновена, колкото тази на Гейбриъл Джоунс.

Контролирана, наситена и могъща, тъмната енергия трептеше около него.

— Мисис Джоунс, предполагам — каза той. Стоеше близо до прозореца и лицето му беше в сянка.

Звукът на гласа му я накара да загуби колебливата си концентрация. Премигна и светът отново се върна към нормалните си нюанси и краски.

— Вие сте жив! — промълви младата жена.

— Да, безспорно съм жив — отвърна Гейбриъл. — Виждам, че тази новина ви е шокирала неприятно. Простете, но що се отнася до мен, трябва да призная, че предвид обстоятелствата, се чувствам някак си облекчен.

Всичко в нея я подтикваше да се хвърли в обятията му, да го докосне, да вдъхне аромата му, да пирува заради прекрасната новина, че той наистина е жив. Но въпреки това, тя стоеше парализирана от чудовищното бедствие, което се задаваше.

Вениша преглътна със затруднение.

— Съобщението в пресата…

— Съдържаше някои фактически неточности. Никога не вярвайте на всичко, което четете във вестниците, мисис Джоунс.

— Мили Боже! — Като възвърна самообладанието си със силата на волята, тя успя да стигне до бюрото. Строполи се на стола. Не можеше да свали очи от него. Той беше жив! — Трябва да ви уведомя, сър, че съм изключително радостна да видя, че сте в добро здраве.

— Благодаря. — Той остана там, където стоеше в началото — само като силует на фона на прозореца. — Простете, мадам, но имам усещането, че предвид обстоятелствата, трябва да попитам дали вие сте… добре?

Младата жена премигна.

— Да, разбира се. Аз също се чувствам много добре, благодаря.

— Разбирам.

Дали не долови разочарование в гласа му?

— Нима очаквахте да не се чувствам добре? — попита, озадачена.

— Опасявах се, че може да има някои последствия от нашето предишно общуване — отбеляза сериозно той.

Със закъснение я осени мисълта, че Гейбриъл се опасява дали не е бременна. Изведнъж й стана много топло, а след това доста студено.

— Предполагам, че се питате защо съм приела името ви? — промълви Вениша.

— Със сигурност мога да разбера защо сте решили да започнете бизнеса си като вдовица. Това е много хитро решение, като се има предвид отношението на висшето общество към неомъжените жени. Но да, ще призная, че изпитвам любопитство да разбера защо сте избрали да използвате точно моето фамилно име. Да не би това да е било продиктувано заради някаква изгода?

— Не!

— Или защото сте решили, че името Джоунс е толкова често срещано и поради тази причина никой няма да забележи връзката?

— Не съвсем. — Тя сграбчи една писалка с дясната си ръка и силно я стисна. — В действителност направих този избор по сантиментални причини.

Тъмните му вежди се вдигнаха нагоре.

— Нима? Струва ми се вие самата току-що намекнахте, че няма нужда да криете нищо от лично естество.

— Беше заради вашето решение да ме наемете да снимам колекцията в Аркейн Хаус. Щедрият хонорар, който получих за този проект, ни позволи да отворим галерията тук в Лондон. Мислех си, че като приема името ви, това ще е подходящ начин да ви изкажа почитта си.

— Да ми изкажете почитта си?

— Много конфиденциален и личен жест — подчерта Вениша. — Никой извън семейството не знае за това.

— Разбирам. Не мога да си спомня някой друг преди вас да е счел за необходимо да ме почете само заради изплатена авансово сума.

Ниският му загадъчен плътен глас я накара да потрепери, когато осъзна казаното. Не изглеждаше да му е забавно.

Младата жена остави писалката върху пресата за попиване, наведе се напред и скръсти ръце.

— Мистър Джоунс, моля, повярвайте ми, когато ви казвам, че наистина съжалявам за създалата се ситуация. Много добре осъзнавам, че нямах никакво право да си присвоявам името ви.

— Присвоявам е много интересна дума, предвид обстоятелствата.

— Въпреки това — продължи тя, — трябва да отбележа, че проблемът, който изглежда, че назрява, като начало, никога нямаше да се появи, ако вие се бяхте въздържали и не бяхте дали интервю на онзи кореспондент от „Флайинг Интелиджънсър“.

— Отфърд ли?

— Мога ли да попитам защо говорихте с него? Ако си бяхте мълчали, всичко това можеше да се размине, без някой да забележи. Има огромен брой хора с името Джоунс в света. Никой нямаше да направи връзка между двама ни.

— За съжаление, страхувам се, че не можем да разчитаме на това предположение.

— Не ставайте смешен. — Вениша разгъна ръце и ги разтвори широко. — Ако не бяхте говорили с пресата, никой нямаше да обърне ни най-малко внимание на съвпадението на имената ни. За съжаление, вие намерихте за подходящо да заявите пред онзи репортер, че очаквате с трескав ентусиазъм да се съберете отново с вашата съпруга, фотограф.

Той кимна.

— Да, признавам, че казах нещо в този смисъл.

— Не искам да ви обиждам, сър, но трябва да ви попитам защо, в името на всичко разумно и здравомислещо, направихте подобно лекомислено и глупаво нещо? Наистина, какво си мислехте?

Гейбриъл я изгледа изучаващо за около минута. След това прекоси стаята и застана точно пред нея, като се надвеси над бюрото по един доста обезпокоителен начин.

— Мислех си, мисис Джоунс, че изключително много ми усложнихте живота и правейки това, много вероятно сте се изложили на смъртна опасност. Това е, което си мислех.

Тя бързо се облегна назад в стола си.

— Не разбирам.

— Думата усложнихте или думата опасност ви е трудно да разберете?

Бузите й започнаха да горят.

— Напълно разбирам значението на думата усложнявам, особено използвана в този контекст.

— Отлично. Имаме някакъв напредък.

Младата жена се намръщи.

— Какво искате да кажете с това, че може би съм в опасност?

— Тази част на ситуацията също е сложна за обяснение.

Вениша постави треперещите си ръце върху пресата за попиване.

— Вероятно ще бъдете така добър да ми обясните какво имате предвид, сър?

Той тежко издиша, обърна се и отново отиде до прозореца.

— Ще се опитам, въпреки че това ще отнеме известно време.

— Предлагам да говорите направо.

Гейбриъл спря и се загледа в малката градина.

— Спомняте ли си нощта, преди да напуснете Аркейн Хаус през тайния тунел?

— Едва ли ще забравя този случай. — Осени я една мисъл. — Което ме подсеща, след като вие видимо сте жив, кой беше човекът, чието тяло са намерили в музея? Онзи, когото вашата икономка и кочияш разпознаха като Гейбриъл Джоунс.

— Един от нападателите, които забелязахте да се прокрадват през гората онази нощ. Съжалявам да го кажа, но другият успя да избяга, въпреки че не му се отдаде да вземе реликвата, която двамата с придружителя му възнамеряваха да откраднат. Артефактът е тежък, разбирате ли. Необходими са двама души, за да могат да го носят.

— В съобщението във вестника се споменаваше, че е имало инцидент в музея — осмели се да каже тя. — Нещо свързано с някакъв тежък каменен артефакт, който паднал върху нещастната жертва, доколкото си спомням.

— Струва ми се, че това беше начинът, по който съобщиха смъртния случай, да.

— Не разбирам. Защо семейство Уилърд са разпознали мъртвия нападател като вас?

— Персоналът в Аркейн Хаус е много добре обучен — каза безизразно Гейбриъл. — И много добре платен.

Слугите са излъгали, мина й през ума. Още една ледена тръпка си проправи път надолу по гръбнака й. Имаше усещането все едно нагазваше в много дълбоки, много опасни води. В действителност не искаше да знае никакви други тайни, свързани с Обществото Аркейн. Но както опитът й бе показал, блаженото неведение за даден потенциален проблем имаше множество неприятни последствия.

— Мога ли да предположа, че не е имало никакъв пожар и че нито един артефакт не е бил унищожен? — попита тя.

— Нямаше пожар, а и реликвите се намират в идеално състояние, въпреки че много от тях трябваше да бъдат преместени в Голямото хранилище за по-сигурно.

— Какво се надявате да постигнете, като уведомихте пресата, че убитият сте вие?

— Намерението ни беше да си осигурим малко време и да объркаме плановете на негодника, който беше изпратил онези двама мъже в Аркейн Хаус. Това е много древна стратегия.

— Бих казала, че преследването на престъпници е работа на полицията.

Гостът й само обърна главата си към нея и се усмихна загадъчно.

— Със сигурност сте научили достатъчно за ексцентричните идеи на Обществото Аркейн, за да разберете, че последното нещо, което биха искали членовете му, е полицията да бъде включена в делата му. Намирането на злосторника е моя задача.

— Защо Обществото би избрало вас да извършите подобно разследване за тях? — поиска да узнае тя, изпълнена с подозрение.

Устата му се изви в усмивка, но в нея нямаше нищо весело.

— Може да се каже, че този проблем е по наследство.

— Не разбирам.

— Повярвайте ми, мисис Джоунс, напълно съзнавам този факт. За съжаление, за да ви накарам да разберете напълно опасността, пред която може би сте изправена, ще се наложи да ви разкрия някои от най-строго пазените тайни на Обществото Аркейн.

— Честно казано, сър, бих предпочела да не го правите.

— И двамата нямаме избор. Не и сега, когато сте избрали да се наречете мисис Джоунс. — Той я гледаше изучаващо с очите си на чародей. — Все пак ние сме съпрузи. Между нас не трябва да има тайни.

Вениша се почувства така, като че ли някой бе изкарал въздуха от дробовете й. Бяха й необходими няколко секунди да се възстанови и да си възвърне гласа.

— Сега не е моментът да проявявате вашето очевидно извратено чувство за хумор, сър. Искам обяснение, и то незабавно. Заслужавам поне това.

— Много добре. Както казах, малко или много съм наследил тази ситуация.

— Как се е случило това?

Той започна да обикаля из стаята, спря пред една от двете сложени в рамка фотографии, които висяха на стената. Разгледа изучаващо първо снимката на тъмнокосата жена, а след това се загледа в портрета на огромния здрав мъж.

— Вашият баща? — попита Гейбриъл.

— Да. Двамата с майка ми умряха преди година и половина във влакова катастрофа. Снимах ги малко преди да загинат.

— Моите съболезнования.

— Благодаря. — Тя направи многозначителна пауза. — И казвахте…?

Той продължи своята обиколка.

— Казвах ви, че преследвам човека, който е изпратил нападателите в Аркейн Хаус.

— Да.

— Не ви казах какво бяха дошли да откраднат онези двамата.

— Предполагам, някой от по-ценните ви артефакти.

Гейбриъл спря, обърна се и я погледна.

— Най-странното нещо в цялата случка е, че реликвата, която онези мъже се опитаха да вземат, не е възприемана като особено ценна нито от научна, нито от финансова гледна точка. Това е едно тежко, двестагодишно ковчеже. Вероятно си го спомняте. Върху капака има златен лист, гравиран с листа от билки и надпис на латински.

Тя мислено прехвърли спомените си за множеството тревожещи я вещи в колекцията на обществото, които беше снимала. Не й беше трудно да си спомни ковчежето.

— Спомням си го. Казахте, че не се счита за особено ценно, но какво ще кажете за златото върху капака му?

Гостът й присви рамене.

— Но листът е много тънък.

Вениша прочисти гърлото си.

— Без да се обиждате, мистър Джоунс, но подобни неща са относителни. Все пак златото си е злато. Ковчежето може да се е сторило много по-ценно на някой беден, гладен крадец, отколкото на вас или останалите членове на обществото.

— Един крадец, който преследва само финансова печалба, щеше да се опита да вземе някой от по-малките, инкрустирани със скъпоценни камъни артефакти, а не кутия, която е толкова тежка, че са необходими двама души, за да я повдигнат.

— Разбирам какво имате предвид — бавно каза тя. — Тогава вероятно крадецът е предположил, че вътре в него има вещ с голяма стойност.

— Ковчежето беше празно и отключено, защото предметът, който някога е бил съхраняван там, беше откраднат няколко месеца преди това.

— Простете, мистър Джоунс, но изглежда така, като че ли обществото има сериозен проблем с опазването на антиките си.

— Трябва да призная, че напоследък се случва точно така особено когато съм замесен аз.

Вениша предпочете да пренебрегне тази странна забележка.

— Какво е било съхранявано първоначално в него?

— Една тетрадка.

— И това е всичко!?

— Повярвайте ми, аз съм също толкова озадачен, колкото и вие. Нека да ви обясня. Кутията и тетрадката, която тя съхраняваше, са част от съдържанието на тайна лаборатория, построена от прочут алхимик, който е живял в края на 17 век. Той умрял в своята тайна обител. Местоположението й било в неизвестност два века. Накрая лабораторията беше открита и разкопана.

— Как е била открита? — попита младата жена.

— Двама от членовете на обществото успяха да дешифрират някои кодирани писма, които алхимикът написал малко преди да изчезне в лабораторията си за последен път. В тях имало загатване и следи, които накрая били събрани заедно.

— Тези двама членове на обществото, които току-що споменахте, те ли са били тези, които са разкопали лабораторията?

— Да.

— Един от тях сте били вие, нали? — предположи Вениша.

Мъжът спря своята неспокойна обиколка и я погледна.

— Да. Другият беше братовчед ми. Бяхме вдъхновени да направим това, защото алхимикът е наш прадядо. Той също така е и основателят на Обществото Аркейн.

— Разбирам. Продължете, моля.

— Той бил убеден, че притежава някакви паранормални способности. Прекарал години в разработването на формула, която да увеличи тези способности. В действителност е бил обсебен от проучването си. В някои от последните си писма отбелязва, че бил близо до усъвършенстването на формулата. — Гейбриъл леко повдигна едната си ръка. — Двамата с братовчед ми подозираме, че това е било съдържанието на тетрадката, която беше открадната от ковчежето.

— За Бога, кой здравомислещ човек ще бъде толкова глупав да повярва, че един алхимик, който е живял преди два века е открил формула за повишаване на паранормалните способности.

— Не знам — отвърна гостът й. — Но мога да ви кажа само това — който и да е той, беше готов да убива заради тази проклета формула.

Още една ледена тръпка мина по гръбнака й.

— Някой е бил убит заради тази тетрадка?

— Един от работниците, които помагаха да опаковаме съдържанието на лабораторията, очевидно беше подкупен да вземе тетрадката от ковчежето и да я предаде на някого. Тялото му беше открито по-късно в една алея. Беше убит с нож.

Беше й трудно да преглътне.

— Колко ужасно!

— Двамата с братовчед ми прекарахме доста дълго време да открием кой е подкупил работника и го е убил, но следата изстина почти веднага — продължи Гейбриъл. — Тогава, три месеца по-късно, онези двамата дойдоха в Аркейн Хаус и се опитаха да откраднат ковчежето.

— Не разбирам. Ако крадецът вече притежава тетрадката на алхимика, защо ще поема риска да изпраща хора в Аркейн Хаус да откраднат ковчежето, в което е била съхранявана.

— Това, мисис Джоунс, е отличен въпрос — отбеляза младият мъж. — Такъв, на който все още не мога да намеря отговора.

— Изглежда имате прекалено голям брой въпроси без отговори, сър.

— Да, наистина. И се страхувам, че ако не открия отговорите им в скоро време, може да умре още някой.

8

Ефектът от новината много ясно се изписа върху ослепително изразителното й лице. Беше направо ужасѐна. Гейбриъл съжаляваше, че се налагаше да я изплаши, но беше за нейно добро. Трябваше да я накара да разбере, че ситуацията е изключително сериозна.

Вениша смръщи вежди.

— Къде е братовчед ви, който ви е помагал при разкопките?

— Кейлъб беше призован да се върне във фамилната къща, поради важни дела. Страхувам се, че вече зависи само от мен да довърша задачата по откриването на тетрадката и човекът, който я открадна.

Младата жена прочисти гърлото си.

— Без да ви засягам, сър, но имате ли някакъв опит в подобен тип дейност?

— Не много голям. Такива проблеми не се случват често в Аркейн Хаус. Аз съм учен и изследовател по образование, не детектив.

— Разбирам — въздъхна тя.

Беше безкрайно успокояващо отново да бъде в нейната компания, мина му през ума. Беше дори още по-вълнуващо неустоима, отколкото в сънищата му през последните месеци. Модерната черна рокля, която носеше, без съмнение беше предназначена да издигне бариера срещу желаещите по-близки отношения, но вместо това в ума му дрехата имаше изумително сладострастно въздействие.

Стегнатият корсаж, скроен под формата на правоъгълник оформяше изящните й гърди. Плътно прилепващата материя подчертаваше гладките, съблазнителни извивки на талията и ханша й. Прикачените към него поли, даваха мимолетен изглед към глезена й. Изящният турнюр^[2] добавяше още един дискретно провокиращ щрих.

Гейбриъл осъзна, че въпреки цялата си тънка чувствителност на фотограф, Вениша беше в блажено неведение за необикновеното, изкушаващо предизвикателство, което представляваше тя, облечена така в цветовете на нощта.

Някои мъже можеше и да бъдат отблъснати от женската непоколебимост и решителност, които се излъчваха от нея, помисли си той. Но тези черти го възбуждаха толкова, колкото и видът на добре оформения й, деликатен глезен.

— Какъв напредък имате в проследяването на крадеца? — попита младата жена.

Очевидно се отнасяше с подозрение към способностите му в това поприще, мина му през ума.

— Трябва да кажа със съжаление, че и сега не съм по-близо до разрешаването на проблема, отколкото бях в нощта, когато крадците се опитаха да откраднат ковчежето от Аркейн Хаус — призна си той.

Вениша затвори очи за кратко.

— Страхувах се точно от това.

— През последните три месеца, двамата с братовчед ми бяхме ръководени от теорията, че опитът за кражба е бил организиран от член на Обществото Аркейн, който е успял да прикрие своята самоличност. Но аз започвам да се съмнявам дори и в това просто предположение. За нещастие, ако е замесен някой извън Обществото, ще си имам работа с много по-голям брой потенциални заподозрени.

— Не биха могли да са твърде много. Съмнявам се да има прекалено голям брой хора, които дори знаят за вашия алхимик, още по-малко, че лабораторията му е била открита и разкопана. Даже още по-малък брой от тях биха дали и едно пени за двестагодишна тетрадка.

— Мога само да се надявам, че сте права. — Вгледа се в очите й, като му се искаше тя да може да разбере колко сериозно е положението. — Вениша, трябва да си призная, това, че сте се замесили в тази афера, изобщо не ми харесва.

— Аз самата не съм особено очарована от тази информация. Ако сте забелязали имам кариера, която да следвам, господин Джоунс. Не мога да си позволя да бъда замесена в скандал, включващ алхимик, убийство и мъртъв съпруг, който показва изключително лошия вкус да се завърне от гроба. Това може да ме съсипе. А ако аз съм съсипана, семейството ми също ще бъде. Разбирате ли ме, сър?

— Да. Давам ви думата си, че ще направя всичко възможно да запазя репутацията ви, докато приключа с всичко това, но не ме молете да си тръгвам от дома ви. Става въпрос за прекалено голяма опасност.

— Защо, по-точно, да съм в опасност? — попита тя, видимо разгневена.

— Защото сте избрали да се представите пред висшето общество като вдовицата на Гейбриъл Джоунс.

— Ако не бяхте говорили с онзи репортер…

— Вениша, говорих с репортера, защото трябваше да действам бързо. Веднага щом осъзнах какво сте сторили, нямах друг избор, освен незабавно да направя нещо, за да ви защитя.

— От кого? — настоя да узнае тя.

— От човека, който открадна формулата и се опита да открадне и ковчежето.

— Защо този престъпник ще се интересува от мен?

— Защото — каза Гейбриъл с акуратна прецизност, — ако злосторникът разбере за вас и ако ви свърже с мен, много вероятно ще заподозре, че не всичко е така, както изглежда. Ще започне, без съмнение, да се чуди дали все още е обект на ловуване.

Веждите й се събраха в деликатна дъга.

— Обект на ловуване? Това е много странен избор на думи.

Гейбриъл почувства как челюстта му се стяга.

— Думите не са важни. Идеята ми е, а и трябва да допуснем, че рано или късно ще привлечете вниманието на злосторника. Само е въпрос на време. Има прекалено много следи.

— Какво би искал той от мен? Аз съм само фотограф.

— Фотограф, който е направил снимки на реликвите в Аркейн Хаус — без да бърза обясни Гейбриъл. — Фотографката, която твърди, че е била омъжена за мен.

Очите й се разшириха.

— Все още не разбирам.

Но бе започнала до го осъзнава, помисли си той. Можеше да го види в очите й.

— Злосторникът иска ковчежето поради някаква причина — продължи Гейбриъл. — Знае, че след провала на опита му да го открадне от Аркейн Хаус, много е вероятно сега то да е на сигурно място в Голямата Крипта. Вече ще е разбрал, че няма вероятност да се добере до него. Но също така ще знае, че е възможно да съществува снимка на ковчежето.

Тя прочисти гърлото си.

— Разбирам.

— Веднъж след като разбере, че вие сте била фотографът, който е направил снимките на реликвите, той също така може да стигне до заключение, че вие притежавате негативите. Повечето фотографи, както сама изтъкнахте веднъж, наистина пазят негативите на своите творби.

— Мили Боже!

— Сега разбирате ли защо може да сте в опасност, мисис Джоунс?

— Да. — Вениша стисна още по-здраво писалката. — Но какво предлагате?

— Ако крадецът е решил да ви преследва, подозирам, че е много вероятно да се мотае някъде в околността, като се опитва да реши дали наистина сте моята вдовица и дали аз все още съм жив.

— Откъде може да знаете, че е така?

— Това е, което аз ще направя на негово място.

Очите й се разшириха.

Той пренебрегна слисаното й изражение.

— Във всеки случай, ако разсъждавам правилно, бих могъл да установя самоличността на злосторника преди той самият да стори още някоя беля.

— Какво ще направите, сър? Ще поставите пазачи пред предната и задната врати? Ще разпитате всеки клиент, който иска да му се направи портретна снимка? За Бога, със сигурност можете да разберете, че подобни действия биха довели до най-безумните слухове и догадки. Аз просто не мога да си позволя подобен вид публичност.

— Предлагам ви много по-хитър начин на действие.

— Наричате обявяването на изумителното ви завръщане и трескавия ентусиазъм от перспективата да се съберете със съпругата си пред член на пресата пример за хитър начин на действие?

— Бих ви припомнил, че вие бяхте тази, която ни въвлякохте в ситуацията, в която се намираме сега с вас.

— Ха! Не се опитвайте да ми препишете това, сър. Откъде да знам, че сте инсценирали собствената си смърт? — Рязко се изправи на крака, като застана срещу него от другата страна на писалището. — Никога не си направихте труда да ми изпратите нещо като писмо или телеграма, за да ме уведомите, че сте жив и сте добре.

Стана му ясно, че е бясна.

— Вениша…

— Как мислите се почувствах, когато взех онзи вестник и прочетох, че сте мъртъв?

— Не исках да ви забърквам в тази история — каза спокойно той. — Не се свързах с вас, защото си мислех, че така ще сте в безопасност.

Жената изпъна рамене.

— Това е много лошо извинение.

Гейбриъл почувства, че търпението започва да му изневерява.

— Вие бяхте тази, която казахте, че не искате никой да узнае за нощта, която прекарахме заедно в Аркейн Хаус. Планът ви, доколкото си спомням, беше да изживеете една кратка любовна афера и никога повече да не поглеждате назад.

Тя стисна устни и отново потъна в стола си.

— Това е нелепо. Не мога да повярвам, че се караме за това, че сте жив.

Той се поколеба, внимателно изучавайки настроението й.

— Разбирам, че сте шокирана.

Вениша скръсти ръце и се вгледа в него.

— Какво по-точно искате от мен, мистър Джоунс?

— Продължете да играете ролята, която сте си избрали. Представете ме на света като ваш съпруг.

Младата жена не каза нищо. Само седеше там и го гледаше така, като че ли бе изгубил ума си.

— Това е прост, ясен план — увери я той. — Нищо няма да се обърка. Новината за моето удивително завръщане вече е в пресата. Вие само трябва да подкрепите тази история. Като ваш съпруг ще бъда в идеална позиция не само да ви пазя, но и да намеря крадецът, който вероятно се навърта около вас.

— Нищо сложно. — Тя потрепна. — Кажете ми, сър, как може една дама да се преструва, че има жив съпруг, когато тази дама е положила неимоверни усилия да увери света, че мъжът й е мъртъв?

— Много просто. Ще заживея тук с вас и семейството ви. Никой няма да постави под въпрос връзката ни.

Вениша премигна.

— Възнамерявате да се настаните в това жилище?

— Вярвате или не, има хора, които ще приемат за прекалено необикновено, дори шокиращо, ако настоявате вашият съпруг да си наеме жилище в някоя друга част на града.

Събеседничката му се изчерви.

— Да, добре, при така създалите се обстоятелства, не виждам друг начин за действие, но не можете да се нанесете тук, сър.

— Бъдете разумна, мисис Джоунс. Знаете как е — домът на човека е неговата крепост и така нататък и така нататък. Обществото ще бъде ужасено, ако ме принудите да живея на друго място.

— Едва ли тази къща е крепост — каза мнимата му съпруга. — Наистина тук е доста пренаселено. Всички спални са заети.

— А прислугата? Къде спят те?

— Имаме само една помощничка — икономката ни, мисис Тренч. Тя живее в малката дневна до кухнята. Не можете да искате да я накарам да я освободи. Веднага ще подаде предупреждение за напускане. Знаете ли колко е трудно да се намери добра икономка?

— Трябва да има някакво място, където да мога да спя. Уверявам ви, не съм капризен. Прекарал съм достатъчно дълго време от живота си в други държави. Свикнал съм да живея в несгоди.

Младата жена го гледа замислено известно време.

— Е, има една стая, която не е заета — каза накрая.

— Сигурен съм, че ще свърши работа. — Той погледна към вратата. — Тогава вероятно би трябвало да ме представите на останалите членове от семейството ви. Мисля, че те са отвън в коридора. Без съмнение са доста нетърпеливи да узнаят какво се случва тук вътре.

Тя се намръщи.

— Откъде знаете, че са там отвън? Няма значение.

Изправи се, заобиколи писалището и прекоси стаята. Когато отвори вратата, Гейбриъл забеляза малката група, върху чиито лица бе изписана загриженост. Икономката, една по-възрастна жена, която приличаше на неомъжена леля, една доста млада дама на около шестнадесет и едно момче, което изглеждаше да е на около девет или десет.

— Това е мистър Джоунс — обяви Вениша. — Той ще остане с нас за известно време.

Тълпата в коридора се взря в Гейбриъл, а израженията им варираха от изумление до любопитство.

— Леля ми, мис Сойър — каза младата жена, като започна представянето. — Сестра ми Амелия, брат ми Едуард и нашата икономка мисис Тренч.

— Дами. — Гейбриъл се поклони любезно. След това се усмихна на Едуард, който стискаше зловещо изглеждащ кухненски нож с двете си ръце. — А, момче по мой вкус!

9

— Настанила си го на тавана? — Амелия остави един поднос с инструменти за ретуширане. — Но той е твой съпруг.

— Оказва се, че има едно голямо недоразумение. — Вениша сграбчи края на огромната метална стойка, върху която беше окачено изрисувано платно, ползвано за фон и представляващо италианска градина. — Мистър Джоунс не е мой съпруг.

— Да, разбира се, знам това — съгласи се сестра й нетърпеливо. — Въпросът е хората да повярват, че ти е съпруг.

— Така създалите се обстоятелства не са по моя вина — каза младата жена, докато придърпваше стойката с фона зад стола, на който сядаха клиентите.

— Въпрос на гледна точка, ако питаш мен. — Девойката започна да преглежда огромното количество реквизит. — Какво ще си помислят съседите, ако разберат, че си изпратила мистър Джоунс на тавана?

— Нямам голям избор. — Вениша остави стойката и отстъпи назад, за да огледа резултата. — Със сигурност няма да му отстъпя спалнята си и да се преместя аз там. Нито ще позволя ти или Едуард, или леля Беатрис да се преместите горе. Няма да е справедливо.

— Съмнявам се, че мистър Джоунс би искал да създава чак такива неудобства на когото и да е било от нас — отбеляза Амелия. После избра една ваза, която приличаше на италианска, от големия избор от реквизити. — Той изглежда истински джентълмен.

— Когато му е изгодно — мрачно измърмори по-голямата й сестра.

Все още изпитваше смесица от гневно напрежение и съкрушителна тревога, които я бяха завладели след първоначалната радост при откритието, че Гейбриъл е жив. Не й отне много време да осъзнае, че той не се беше върнал при нея, защото искаше отново да са заедно. О, не, мина й през ума, беше се появил пред вратата й тази сутрин само защото беше убеден, че тя е възпрепятствала плана му за залавянето на крадеца.

Този път връзката им беше чисто професионална, а що се отнасяше до Гейбриъл — и някакъв вид стратегия. Не трябваше да забравя това. Нямаше да му позволи да разбие сърцето й за втори път.

Амелия се замисли.

— Предполагам, че няма нужда съседите ни да разбират, че съпругът ти живее на тавана. Едва ли ще тръгнат да разглеждат къщата ни.

— Разбира се, че не. — Вениша прекоси студиото и отиде до триножника, върху който беше монтиран фотоапаратът й. Провери как изглеждаше сцената.

Благодарение на уменията на Беатрис като художничка, фонът с италианската градина изглеждаше изключително реален, чак до класическата статуя на Хермес и изящните руини на римския храм. Няколко добавки, като вазата, щяха да придадат желания ефект.

Наемът на галерията, която се намираше на няколко минути пеш от Сътън Лейн, беше по-висок от този на къщата, в която живееха, тъй като всички помещения се намираха на една от най-модерните улици. Вениша и семейството й се бяха съгласили, че цената си заслужава. Местоположението беше решаващо за изискания имидж, който искаха да си създадат пред обществото.

Сградата, която бяха избрали, първоначално била елегантна малка двуетажна градска къща. Собственикът я бе превърнал в място за два отделни бизнеса. Горният етаж, до който се стигаше през отделен вход, в момента беше свободен.

Вениша, Беатрис и Амелия бяха избрали предните стаи на приземния етаж за галерията. Стените бяха покрити с образци от снимките на младата фотографка, за да могат клиентите да ги разгледат и купят.

Тъмната стаичка, едно складово помещение и съблекалните за клиентите заемаха останалата част от пространството.

Самото студио първоначално представлявало малка оранжерия. При хубаво време потоци естествена светлина се изливаха през стъклените стени и покрива на помещението. Когато трябваше да прави портретни снимки в мъгливи или облачни дни, Вениша подсилваше слабото осветление с газови лампи или палеше магнезиеви ленти.

Напоследък беше мислила да инвестира в малко, работещо на газ, динамо, така че да може да експериментира с новата електрическа светлина. Досега изобщо не беше впечатлена от слабата светлина, която се излъчваше от малките електрически крушки, а и те бяха доста скъпи.

Междувременно считаше себе си за голяма късметлийка, че бе успяла да намери тази сграда с помещение, което имаше стъклени стени. Много от колегите й бяха принудени да работят в тъмни, приспособени за снимане салони, всекидневни или други зле осветени пространства, което правеше работата им невъзможна при лошо време.

В отчаянието си голям брой фотографи прибягваха до употребата на избухливи пиротехнически прахове, направени от магнезий, смесен с други съставки. За разлика от равномерното горене, което можеше да се получи с лентите от чист магнезий, праховите смеси бяха опасни и непредсказуеми. Журналите за фотография постоянно бяха пълни с известия за разрушени домове, сериозно наранени или убити хора, вследствие използването на подобни осветителни прахове.

За да се контролира естествената светлина в оранжерията, Вениша, Амелия и Беатрис бяха изработили сложна система от завеси, задвижвани от въжета и макари. Няколко огромни, подобни на чадъри за слънце, устройства с различно оцветени платна и разнообразие от фонове, помагаха за разпръскването на светлината. Огледала и голям брой полирани отразяващи повърхности даваха възможност да се създадат интересни, артистични ефекти.

За този ден бяха предвидени два сеанса. И двете клиентки бяха богати дами, идващи по препоръка на друга доволна клиентка, мисис Чилкот. Независимо от обезпокоителните събития от сутринта, Вениша беше решена да задоволи капризите им. Репутацията й като моден фотограф бързо растеше. Нищо не можеше да се сравни с препоръката от член на висшето общество с много връзки в него, който да ти осигури бъдещи клиенти.

— Дамската съблекалня готова ли е? — попита тя.

— Да. — Амелия пренесе вазата през помещението и я постави до стола. — Мод я чисти цяла сутрин.

Бяха вложили солидни инвестиции във въпросното помещение, но масичката с мраморен плот, пердетата от кадифе, килимите и огледалата, си заслужаваха парите. Вениша знаеше, че някои от клиентките й си бяха запазили часове за портретни снимки само заради слуховете, които се носеха за тази стаичка-бижу.

— Чудя се колко ли време ще е необходимо на мистър Джоунс да открие престъпника, когото търси — замислено каза по-младата сестра.

— Ако разчита само на собствените си умения, страхувам се, че ще продължи вечно — отбеляза по-голямата. — Призна, че има много малко опит в подобни дейности. Също така сподели, че не е имал успех досега, въпреки че издирва крадеца от три месеца. Изглежда, че ще трябва да му помогна.

Амелия рязко вдигна глава.

— Ще му помагаш в разследването?

— Да. — Вениша леко намести триножника. — Ако не го направя, никога няма да се отървем от него. Не можем да го оставим да живее на тавана за неопределено време.

— Мистър Джоунс наясно ли е с това, че възнамеряваш да му помагаш в намирането на този опасен индивид?

— Все още не съм му казвала за плановете си — отвърна младата жена. — С всичко това, което се случи днес, не сме имали възможността да обсъдим въпроса в подробности. Ще му го спомена по-късно довечера, след като приключим с изложбата. Той настоява да ме придружи на това събитие.

Сестра й я погледна.

— Хм!

— Сега пък какво?

— Ще си призная, че току-що се запознах с мистър Джоунс — отбеляза Амелия, — но ми се струва, че вероятно няма да е много ентусиазиран да бъде съветван или напътстван.

— Това не е много добре. — Вениша премести единия от чадърите в по-добра позиция. — Изборът да живее в нашата къща беше негов. Ако желае да живее в дома ми, ще се наложи да се вслушва и в мнението ми.

— Като говорим за фотографската изложба тази вечер — вметна девойката, — предполагам, че ще има изключително много хора. Всички ще бъдат извънредно любопитни относно чудодейното завръщане на покойния мистър Джоунс.

— Много добре осъзнавам това — отвърна по-голямата й сестра.

— Ами роклята ти? Целият ти гардероб е в черно, защото се предполагаше, че трябва да си вдовица. Нямаш никакви модерни тоалети в други цветове.

— Ще нося това, което бях планирала за тази вечер — отвърна тя и още веднъж леко промени позицията на чадъра. — Черната рокля с черните сатенени рози около врата.

— Отдавна изчезналият съпруг се завръща и се настанява на тавана, а вдовицата му продължава да носи черно. — Амелия поклати глава. — Ако питаш мен, това изглежда прекалено странно.

— Мистър Джоунс е доста странен — отбеляза Вениша.

Момичето я изненада, като я дари с разбираща усмивка.

— Има хора, които ако бяха наясно с необикновените ти способности, скъпа сестричке, без съмнение щяха да решат, че ти си доста странна.

Младата фотографка намести статива за последен път.

— Поне имам елементарно благоприличие и добри маниери да прикривам странностите си, когато съм в приятна компания.

10

— Надявам се, че няма да приемете това лично, сър. — Като леко се задъхваше от дългото изкачване до най-горната част на къщата, мисис Тренч отвори вратата на мансардата. — Убедена съм, че единствената причина, поради която мисис Джоунс ви настанява в тази ужасно малка стая, е, защото в момента не е на себе си. Когато се съвземе, ще си промени решението.

— Това е интересно наблюдение — отбеляза Гейбриъл. Двамата с Едуард внесоха единия от пътническите му сандъци в малката тясна стая. — Когато говорих с нея преди малко в кабинета й, беше точно такава, каквато си я спомням — напълно се владееше. — Той погледна към малкото момче, което стоеше от другия край на тежкия им товар. — Да го поставим ето тук.

— Да, сър — отвърна то. Внимателно постави върху пода края на сандъка от своята страна, очевидно доволно, че е било помолено да помогне в толкова мъжка задача.

Мисис Тренч дръпна избелелите пердета върху единствения прозорец.

— Сигурна съм, че нервите на мисис Джоунс са доста разбити от шока от вашето завръщане, сър. Доколкото разбирам ситуацията, тя е била съвсем отскоро омъжена и на медения си месец, когато сте й били отнет. Подобно нещо води до изключително дълбоки последствия върху деликатната психика на една дама. Просто й дайте време да свикне с положението.

— Оценявам съвета ви, мадам. — Гейбриъл избърса ръцете си от праха и кимна към Едуард. — Благодаря за помощта.

— Няма защо, сър. — Момчето се усмихна срамежливо. — Не се притеснявайте, че сте горе на тавана. Тук няма паяжини и мишки. Знам го, защото когато вали, понякога идвам да си играя в тази стая.

— Успокои ме. — Младият мъж закачи дългото си сиво палто на закачалката.

Мисис Тренч изсумтя.

— Разбира се, че няма паяжини или мишки, нито някога ще има, докато аз отговарям за почистването на тази къща.

— Напълно ви вярвам, мадам — отбеляза Гейбриъл.

— Благодаря ви, сър. — Тя положи големите си загрубели ръце върху хълбоците си и измери с очи тясното легло. След това погледна към госта им, като го огледа оценяващо от главата до петите. — Страхувах се от това.

— От какво, мисис Тренч?

— Леглото ще е прекалено малко за вас, сър. Изобщо няма да ви бъде удобно.

— Засега ще свърши работа.

Икономката въздъхна недоволно.

— Предполагам, че предишните наематели са настанявали гувернантката си в тази стая. Не е правилно да се дава на главата на домакинството.

— Мансардата ми харесва. — Едуард отиде до прозореца и махна с ръка по посока на редицата от покриви, които се забелязваха през стъклото. — Оттук се вижда чак до парка. Във ветровити дни във въздуха има хвърчила, а понякога и фойерверки през нощта.

Гейбриъл разпери ръце и се усмихна на мисис Тренч.

— Ето, чухте го от най-достоверен източник, мадам. Очевидно е, че това е най-добрата стая в цялата къща.

Жената поклати глава.

— Изобщо не е подходяща, но тъй като няма какво да се направи, ще оставим нещата така, както са за момента. Ами, закуската обикновено се сервира точно в осем, за да може мисис Джоунс да започне рано в галерията. Тя предпочита сутрешната светлина за снимките си. Вечеряме в седем, за да може мастър Едуард да се присъедини към семейството. Този режим удобен ли е за вас, сър?

— Напълно, мисис Тренч. — Не му се искаше да мисли каква щеше да бъде реакцията на Вениша, ако реши да промени нещо толкова основно в ежедневието на домакинството като часовете за хранене.

— Много добре. — Икономката се запъти към вратата. — Уведомете ме, ако имате нужда от нещо.

— Благодаря ви, мадам.

Жената си тръгна, като остави Гейбриъл насаме с Едуард.

Когато вратата се затвори, момчето каза тихо:

— Вие не сте наистина съпруг на сестра ми, сър. Вениша ми обясни всичко.

— Така ли?

Детето кимна бързо.

— Каза, че ще трябва да си играем на преструване, докато сте тук.

— Имаш ли нещо против?

— Не, изобщо — отвърна Едуард. — Ще е забавно да сте с нас на живо.

— На живо?

— Да. Аз помогнах на сестра ми да се отърве от вас, един вид. Сега, след като наистина сте тук, все едно сте станали реален.

— Мисля, че разбирам какво казваш. — Гейбриъл клекна, за да отключи сандъка. — Кои части от историята ми измисли ти?

— Тази, с падането ви от ръба на скалата в Дивия Запад и отнасянето ви от буйната река — отговори момчето, чиито рамене се изпънаха от гордост. — Харесва ли ви?

— Много находчиво.

— Благодаря. Вениша искаше да кажем, че сте бил разстрелян от банда престъпници по време на влаков обир.

— Очарователно. Кажи ми, като истински герой на Дивия Запад ли умрях, сражавах ли се, докато пистолетът ми остана без куршуми?

Едуард се намръщи:

— Не си спомням да сте имали оръжие.

— Възнамерявала е да ме изпрати да се изправя пред престъпниците невъоръжен?! — Гейбриъл отвори капака. — Трябва наистина да е искала да бъде сигурна, че няма да оцелея.

— Аз мислех, че историята е чудесна, но леля Беатрис реши, че е прекалено страховита, за да бъде разказвана в изтънчена компания. Тогава сестра ми предложи идеята да кажем, че са ви стъпкали стадо диви коне.

— Това звучи изключително неприятно. Какво ме спаси от тази съдба? — попита младият мъж.

— Амелия каза, че след като се предполага, че двамата с Вениша сте били на меден месец, трябва да умрете по по-романтичен начин.

— Тогава ти си измислил историята, че съм паднал от скалата?

— Да. Много се радвам, че ви харесва.

— Брилянтна е. — Гейбриъл бръкна в сандъка, за да вземе кожената чанта, в която се намираха принадлежностите му за бръснене. — Ако бях застрелян от престъпници или стъпкан от диви коне, щеше да бъде доста по-трудно да се обясни присъствието ми в къщата сега.

Детето бързо прекоси стаята, за да разгледа съдържанието на сандъка.

— Предполагам, че щяхме да измислим нещо. Винаги го правим.

Мъжът се изправи и постави чантичката на умивалника. Обърна се и замислено се взря в Едуард. Вероятно не е било лесно на момчето, независимо колко е интелигентно, да поддържа измислицата, че по-голямата му сестра е вдовица.

— Изглежда си голям експерт в играта на преструване — отбеляза той.

— Такъв съм.

— Вероятно можеш да ми дадеш няколко съвета как да се справя.

— Разбира се, сър. — Малчуганът вдигна изучаващия си поглед от съдържанието на сандъка. — Въпреки че понякога е трудно. Трябва много да внимавате, когато наблизо има чужди хора, особено мисис Тренч. Тя не трябва да знае нашите тайни.

От неговия опит, помисли си Гейбриъл, обикновено беше невъзможно да се предотврати това слугите да не научат някоя семейна тайна. Беше удивително, че Вениша и семейството й бяха успели да се преструват през трите месеца, откакто живееха в Лондон. Съмняваше се, че биха успели да продължат да поддържат измислицата до безкрайност.

— Ще внимавам — обеща той.

Отново бръкна в сандъка и извади купчина внимателно сгънати ризи. Като се наведе, за да избегне ниския таван, младият мъж ги постави в стария очукан гардероб.

Едуард наблюдаваше всяко негово движение като хипнотизиран.

— Може би някой ден, когато не сте прекалено зает, може да отидем до парка да пускаме хвърчила.

Младият мъж го погледна.

— Моля?

— Това е, което едно момче и съпругът на сестра му би трябвало да правят, нали? — Детето започваше да изглежда неспокойно.

Гейбриъл опря едната си ръка върху наклонения таван.

— Кога за последно си ходил в парка?

— Понякога ходя там с леля Беатрис или Вениша, или Амелия, но никога не пускаме хвърчила. Веднъж другите момчета попитаха дали бих могъл да си поиграя с тях, но леля каза, че не трябва да го правя.

— Защо не?

— Не трябва да говоря много с другите хора, особено с деца. — Малкият направи физиономия. — Всички те се страхуват, че може да забравя и да кажа на някого за тайните ни.

Всеки път, когато Едуард споменаваше думата тайна, той я казваше в множествено число. Колко ли поверителни неща трябваше да крие това дете?

— Трябва да ти е било трудно през последните няколко месеца да се преструваш, че сестра ти е вдовица — отбеляза Гейбриъл.

— Мастър Едуард? — Гласът на мисис Тренч долетя от дъното на стълбите към тавана. — Леля ви ме изпрати да ви кажа да не притеснявате мистър Джоунс. Елате долу в кухнята. Ще ви отрежа парче от сладкиша със сливи.

Малчуганът завъртя очи, но послушно, макар и неохотно, тръгна към вратата. Когато я достигна, спря и отново погледна към съпруга на сестра си.

— В действителност, не беше много трудно да се преструвам, че Вениша е вдовица — каза то. — Тя всеки ден е облечена в черно.

Мъжът кимна.

— Бих могъл да разбера как облеклото й може да се превърне в ежедневно напомняне.

— Мисля, че се притесняват много повече за другата тайна — обясни Едуард. — Тази за Папа̀.

Обърна се и изчезна през вратата.

Гейбриъл постоя известно време с вратовръзките си в ръка, заслушан в звука от стъпките на Едуард надолу по стълбите.

Това наистина е къщата на тайните, помисли си той. И все пак, кой ли дом няма поне няколко?

11

Още две риби бяха умрели.

Носеха се точно под повърхността, бледи коремчета, блестящи с матовосребрист оттенък на светлината на газовата лампа.

Новият аквариум беше огромен в сравнение с предишните. Размерът и дълбочината на три вани, сложени една до друга. Беше изработен от дърво и стъкло, поддържани от здрава метална рамка. Предната част на резервоара беше направена от стъкло. Подводна джунгла от водни растения бе поставена, за да снабдява с хранителни вещества и да бъде естествено прикритие както за плячката, така и за хищника.

Убиецът взе едно кепче и улови умрелите риби. Дисекция на телата им би дала необходимата информация да се установи дали заболяване, или някоя естествена причина бяха причинили случилото се, но както изглеждаше, новите видове растения явно не произвеждаха достатъчно кислород. Половината от рибите в аквариума бяха измрели през последните два дни.

Да се пресъздаде Дарвиновият свят в миниатюрен вариант се беше оказало много по-сложно, отколкото човек би предположил. Законите на природата изглеждаха толкова поразително ясни и категорични, когато се разглеждаха абстрактно, но в действителност съществуваха прекалено много променливи. Температура, климат, заболявания, храна, дори съвпадения и шансове влизаха в действие, когато човек си имаше вземане-даване с реалния свят.

Но независимо от променливите, законите бяха неизменими. Над всички останали се открояваше най-великият закон от всичките: Оцелява само този, който може да се приспособи.

Убиецът изпитваше изключително задоволство от очевидното заключение: Единствено най-годните заслужават да оцелеят и живеят.

Природата, разбира се, беше се потрудила да се увери, че плячката поне се наслаждаваше на някакви защити. Беше необходимо да се поддържа балансът, в края на краищата. Къде щяха да са всички хищници, ако нямаше плячка?

Но не можеше да има каквото и да било съмнение коя група е била създадена и усъвършенствана от безмилостните, безпогрешни сили на естествения подбор да владее и управлява.

Знанието, че природата е предопределила да има хищници и жертви, беше много приятно. Това свидетелстваше само по себе си, че силните имат всякакви права — дори отговорност, съдба — да контролират и да доминират над слабите. Да се показва състрадание и милост е все едно да се отричат естествените закони.

Най-приспособимият има задължението да предаде нататък най-издръжливите отличителни белези, които са му били дадени. Да намери подходящата партньорка, здрава женска, която също притежава по-висши характеристики, е задължително.

Първият му избор на партньорка се беше оказал разочароващ, помисли си убиецът. Но сега беше достатъчно убеден, че има друг, много по-подходящ избор: жена, която по всяка вероятност беше надарена с уникалните способности, които той искаше да притежава майката на децата му.

Дълголетните традиции на Обществото Аркейн бяха добре известни сред членовете му. Той знаеше, че Гейбриъл Джоунс нямаше да избере някоя маловажна женска като фотографката — жена без пари и връзки в обществото — освен ако самата тя не притежаваше силни паранормални заложби.

Убиецът постави умрелите риби на масата за дисекция и посегна към ножа. Очи, които блестяха с хладнокръвна, нечовешка липса на емоции, го наблюдаваха от вътрешността на натъпканите с папрат терариуми със стъклени витрини, които бяха наредени по протежение на едната стена на стаята.

Насекомите, влечугите и морските обитатели представляваха най-крайните примери за огромната сила на естествения подбор в най-чистата му форма, мина през ума на убиеца. Нямаше сантименталност, нямаше емоции, семейни връзки, страст или политика в тези области. Животът беше стеснен до най-основните си елементи. Убий или умри.

Той се зае с работата си върху рибата. Несполучливите експерименти винаги бяха обезпокояващи, но не бяха и съвсем ненужни.

12

— Без съмнение, Кристофър Фарли ви е много задължен тази вечер, мистър Джоунс. — С бавно движение на облечената си в ръкавица ръка, Адам Хароу завъртя шампанското в чашата си. — Убеден съм, че дори и без вашето присъствие, посетителите щяха да бъдат доволно много, като се има предвид изключителните фотографии на съпругата ви. Въпреки това, силно подозирам, че новината за вашето невероятно завръщане е допринесла допълнително за увеличаване размера на тълпата.

Гейбриъл отклони вниманието си от рамкираната снимка, която беше изучавал, и огледа слабия, лениво грациозен млад мъж, който се беше приближил и застанал до него.

Вениша го беше представила на Хароу скоро след пристигането им в изложбената зала. След това беше отвлечена от тълпа индивиди, която изглеждаше равномерно разделена на колеги, почитатели и такива, водени само от чисто любопитство. В момента беше обградена от хора, които ангажираха цялото й внимание, в другата част на залата. Гейбриъл много бързо бе разбрал, че ще бъде сам тази вечер. Изложбата беше светско събитие на повърхността, но заедно с откровените разговори за изкуството на фотографията и последните клюки, съпругата му продължаваше да работи.

За щастие, Хароу се беше оказал интересен събеседник. Гласът му беше нисък и култивиран. Самоувереното и веселяшко излъчване струящо от него, го представяше като джентълмен, привикнал към най-доброто от всичко — от клубовете и любовниците, до изкуството и виното. Панталоните и ризата му с остра яка бяха по последна мода. Светлокафявата му коса беше сресана назад, откривайки челото му, и блестеше от помадата, която беше употребил, без да прекалява.

Чертите му бяха нежни, почти деликатни, и изваяни. Напомняха на Гейбриъл за един от неземно красивите рицари в картина на Бърн-Джоунс^[3]. Спомняйки си името на художника, Гейбриъл осъзна още веднъж колко често срещано беше това име. Нищо чудно Вениша да е решила, че никой няма да обърне внимание на още един Джоунс в Лондон.

— Да разбирам ли, че Фарли е човекът, който е отговорен за организирането на тази изложба? — попита Гейбриъл.

— Да. — Хароу отпи от шампанското и отпусна чашата надолу. — Той е богат човек, който се е превърнал в нещо като покровител на фотографската общност. Известен е с това, че е щедър към онези, които правят първите си стъпки в тази професия. Дори поддържа добре оборудвана тъмна стаичка в тази сграда за фотографи, които не могат да си позволят да имат собствено оборудване и химикали.

— Разбирам.

— Фарли много е допринесъл за разбирането, че фотографията заслужава да бъде приемана като истинско изкуство. — Събеседникът му изви деликатната си вежда. — За съжаление, тази гледна точка се приема доста противоречиво в някои кръгове.

— Човек не би предположил, че е така, ако вземе предвид тълпата тук тази вечер — отбеляза Гейбриъл.

Ярко осветената изложбена зала беше претъпкана с добре облечени посетители. Гостите се разхождаха из залата с чаша шампанско или лимонада в ръка и изнасяха цяло представление, докато изучаваха фотографиите, окачени по стените.

Снимките в изложбата бяха творби на различни фотографи и беше подредена според категориите в състезанието: „Пасторални пейзажи“, „Портрети“, „Архитектура“, „Монументите на Лондон“ и „Артистични теми“. Представените от Вениша фотографии бяха в категориите „Портрети“ и „Монументи“.

На Гейбриъл му мина през ума, че Хароу може да бъде полезен източник на информация. Ако крадецът се движеше в бизнес кръговете на Вениша, вероятно беше тук тази вечер.

— Ще ви бъда благодарен, ако ме информирате относно самоличността на някои от присъстващите тази вечер — каза мистър Джоунс. — Изглежда съпругата ми общува с доста изтъкнати хора.

Хароу го изгледа преценяващо, след което сви рамене.

— С удоволствие. Не познавам всички, разбира се, но мога да ви посоча някои от по-амбициозните. — Повдигна брадичката си по посока на изискана двойка на средна възраст: — Лорд и лейди Недърхамптън. Мислят се за познавачи на изкуството. Фактът, че са тук тази вечер, придава на изложбата значителна тежест.

— Разбирам — отвърна Гейбриъл.

Младият мъж се усмихна мимолетно.

— Казвали са ми, че преди години лейди Недърхамптън е била актриса. Всички във висшето общество удобно са забравили произхода й, благодарение на факта, че сега е омъжена за лорд Недърхамптън.

— Убеден съм, че актьорската професия дава отлично обучение как да се влезе във висшето общество.

Хароу се засмя.

— Без съмнение. То самото наистина е свят на маски и фалшиви фасади, не е ли така? — Кимна към друга жена. — Прекалено натруфената дама в розово в отдалечения край на залата е мисис Чилкот. Съпругът й много услужливо се спомина преди две години, оставяйки й цяло състояние. Беше една от първите клиенти на съпругата ви и оттогава е изпратила няколко свои приятели при мисис Джоунс.

— Трябва да запомня да бъда много любезен с тази дама, ако ни представят.

Хароу разгледа тълпата с оценяващ поглед и се спря.

— Виждате ли възрастния джентълмен с бастуна? Онзи, който изглежда така, все едно ще се строполи всеки момент? Това е лорд Акланд.

Гейбриъл извърна поглед към прегърбен сивокос мъж с огромни бакенбарди, който беше в компанията на много по-млада, изключително привлекателна жена. Освен бастуна си, Акланд беше хванал здраво ръката на дамата по начин, който предполагаше, че се нуждаеше от това като допълнителна опора. Двойката се възхищаваше на една фотография в раздел „Портрети“.

— Виждам го — отвърна съпругът на Вениша.

— Акланд се оттегли в провинцията преди години. Така и не създаде наследник. Богатството му ще отиде при някакви далечни роднини, предполагам.

— Освен ако прекрасната дама, която му служи за опора, не успее да го убеди да се оженят? — досети се мистър Джоунс.

— Това са предположенията, разбира се. Говореше се, че Акланд започва да страда от старческа деменция и здравето му се влошава, но изглежда, че е бил издърпан от лапите на смъртта от това прекрасно създание до него.

— Изумително какво може да направи една красива жена за един мъж дори когато лекарите му са изгубили надежда — отбеляза Гейбриъл.

— Наистина. Дамата със забележителните терапевтични умения е мисис Розалинд Флеминг.

Тонът на Хароу се беше променил, забеляза събеседникът му. Скритата нотка подигравателно веселие беше изчезнала. На негово място се беше появила студенина и безизразност.

— Какво се е случило с мистър Флеминг? — попита Мистър Джоунс.

— Отличен въпрос — отвърна младият мъж. — Дамата, разбира се, е вдовица.

Гейбриъл също огледа стаята, ловецът в него търсеше не плячка, а конкуренция; други, които вероятно бяха хищници, скрити под цивилизованата си фасада.

— Какво ще кажете за мъжа, стоящ сам близо до саксията с палмата? — попита той. — Не изглежда да е тук с намерение да завързва случайни разговори.

Мъжът, застанал до растението, изглежда беше заел едно отдалечено, самотно място в залата. На Гейбриъл му беше ясно, че човекът си беше избрал това място по собствена воля.

Хароу погледна в указаната посока, смръщвайки се леко.

— Това е Уилоус. Не мога да ви кажа много за него. Появи се на сцената преди няколко месеца. Колекционер на изкуство и антики. Страни от останалите, но очевидно притежава състояние. Мисля, че се е сдобил с някои от снимките на мисис Джоунс за частния си музей.

— Женен ли е?

— Не — отвърна Хароу. — Поне никой от нас не мисли, че е.

Гейбриъл се зачуди кои са тези „нас“, но инстинктите му подсказаха да не задава въпроси.

Отбеляза си наум името и се върна към изучаване на салона, търсейки други, които имаха същото сдържано, потенциално опасно излъчване.

През следващите няколко минути, добави още три имена към личния си списък, докато Хароу продължаваше с обясненията си. Отдели специално внимание на хората, за които събеседникът му отбеляза, че колекционират творбите на Вениша.

— Поздравявам ви за познанията ви за клюките в обществото — каза той, когато събеседникът му приключи накрая.

— Човек чува различни неща в клуба си. — Мъжът отпи от шампанското си. — Знаете как е.

— Бях извън града за известно време — припомни му Гейбриъл. — Страхувам се, че съм изостанал.

Това донякъде беше истина, помисли си той. Почти никой от затворените в себе си семейство Джоунс не се интересуваше от висшето общество. Този факт сега беше добре дошъл за него, защото можеше да се движи из изтънчените среди с много малка опасност някой да го разпознае.

— Да, разбира се — съгласи се Хароу. — А и освен това, онзи ужасяващ случай на амнезия, от която сте страдали след инцидента. Със сигурност не е помогнал много на паметта ви.

Гейбриъл осъзна, че беше прекалил с въпросите си. Събеседникът му започваше да става любопитен, а това не беше добре.

— Не — съгласи се той.

— Кога за първи път си спомнихте, че имате съпруга? — попита младият мъж.

— Мисля, че споменът се появи една сутрин, докато сядах да закусвам в един хотел в Сан Франциско — импровизира Гейбриъл. — Изведнъж ме осени идеята, че нямам жена, която да ми налее чая. Струваше ми се, че би трябвало да имам една някъде там. Започнах да се чудя дали не съм я изоставил. И тогава изведнъж всичко се върна като заслепяващо ярък спомен.

Веждите на Хароу се вдигнаха.

— Трябва да е бил много силен удар по главата, за да ви е накарал да забравите мисис Джоунс.

— Наистина — съгласи се Гейбриъл. — Съжалявам да го кажа, но да паднеш с главата напред в каньона има точно такъв ефект.

Погледна през стаята натам, където стоеше Вениша в центъра на групата хора.

Снимката й „Мечтаещо момиче“ — най-новата в серията „Мечти“, висеше зад гърба й.

Беше меланхолична фотография, изпълнена с атмосфера, представляваща спящо момиче, облечено в бяла, стелеща се като вълна, прозирна мантия. По-рано Гейбриъл я беше разгледал отблизо и беше разпознал в модела Амелия. На един гвоздей до снимката беше провесена панделката за първото място.

Хароу проследи погледа му.

— Не мога да не забележа, че мисис Джоунс все още носи черно, въпреки завръщането ви в света на живите.

— Спомена нещо от рода, че няма модни рокли в други цветове — отвърна съпругът й. — Нямаше време да си купи нова за тазвечерното събитие.

— Без съмнение очаква с нетърпение да замени всички тези траурни облекла с по-цветни.

Мистър Джоунс остави тази забележка без коментар. Имаше предчувствие, че Вениша няма да се втурне незабавно при шивачката си, за да отбележи завръщането му.

В този момент един от мъжете в навалицата около съпругата му се наведе малко по-близо към нея и прошепна нещо в ухото й, което я накара да се усмихне.

Гейбриъл почувства внезапен порив да пресече стаята, да хване мъжа за врата и да го изхвърли на улицата.

Хароу се беше втренчил в него.

— Вероятно сте били изключително разочарован да разберете, че мисис Джоунс има предварително уговорен ангажимент за тази вечер.

— Извинете? — каза го разсеяно, докато цялото му внимание беше насочено към джентълмена, който се беше навел толкова близо към Вениша.

— Съмнявам се, че който и да било съпруг, разделен от жена си за такъв продължителен период от време, би очаквал с нетърпение да прекара първата им вечер заедно, посещавайки изложба на фотографии.

Хароу обръщаше играта в своя полза, помисли си Гейбриъл. Този, който задаваше въпросите, вече беше той.

— За мой късмет, фотографиите на съпругата ми са зашеметяващи — отвърна Гейбриъл.

— Наистина. Жалко е, че не може да се каже същото за повечето от останалите, изложени тук снимки тази вечер. — Хароу отново се извърна към портрета на стената. — Не ви ли се струва, че творбите на мисис Джоунс упражняват някакво определено изтънчено въздействие върху зрителя? Снимките й карат човек да се вгледа по-задълбочено в изображението.

Гейбриъл се вгледа във фотографията, на която се възхищаваше Хароу. Беше разпределена в категория „Архитектура“. За разлика от другите творби, които бяха окачени наоколо, в нея имаше човешка фигура. Жена — отново Амелия, — хванала здраво шапката си в облечената си в ръкавица ръка, която стоеше в подобния на арка каменен вход на древна църква. Ефектът от сцената беше направо призрачен.

— Изглежда така, все едно дамата, която наблюдаваме, е призрак, който е избрал да се появи само заради нас — отбеляза Хароу. — Тя кара зловещата готическа архитектура да изпъкне, не сте ли съгласен?

— Да, наистина — съгласи се Гейбриъл, извръщайки поглед от творбата и проследявайки Уилоус да се отправя към входната врата.

— Мисис Джоунс успява да придаде на всички свои фотографии някаква нереална чувствителност — продължи Хароу. — Знаете ли, гледал съм снимките й стотици пъти и все още не мога да разбера кое точно ме привлича така. Веднъж я попитах как постига това дълбоко емоционално въздействие върху зрителя.

Уилоус изчезна. Гейбриъл се извърна отново към събеседника си.

— Какво ви отговори? — попита той.

— Само, че е нещо, свързано с осветлението — отвърна младият мъж.

— Логичен отговор. — Джоунс сви рамене. — Изкуството на фотографа е в умението да улови светлината и сянката и да ги съхрани върху хартията.

Деликатните устни на Хароу се извиха иронично.

— Всеки фотограф ще ви отговори по този начин. Признавам, че в това твърдение има голяма доза истина. Разбрах, че светлината е изключително трудна и сложна задача, изисквайки интуиция и артистично око. Но в случая с творбите на вашата съпруга, съм склонен да вярвам, че има включен и някакъв друг талант.

— Какъв талант? — попита Гейбриъл, изведнъж заинтригуван.

Хароу се обърна към фотографията с призрачната дама.

— Изглежда така, все едно тя вижда нещо уникално в нейните модели, нещо, което изобщо не е на повърхността. След това прилага всеки аспект от науката и изкуството на фотографията да намекне за това качество в крайния резултат.

Мистър Джоунс погледна още веднъж снимката на Амелия, застанала на входа на църквата.

— Нейните фотографии разкриват скрити тайни — каза той.

Хароу го погледна с премрежен поглед.

— Извинете, не ви разбрах?

Гейбриъл си помисли за снимките, които Вениша беше направила в Аркейн Хаус — как беше уловила някои от мистериозните елементи на всеки артефакт дори когато трябваше да им направи подробно илюстровано досие.

— Снимките на съпругата ми разкриват дори когато скриват нещо — обясни той. Беше невероятно колко лесно устните му произнесоха думите моята съпруга. — Това е, което привлича окото. Хората, в края на краищата, винаги са повече заинтригувани от това, което им е забранено да научат.

— А, да, разбира се — отбеляза меко Хароу. — Изкушението на забраненото. Няма нищо по-интересно от някоя строго пазена тайна, нали?

— Да.

Събеседникът му замислено наведе глава на една страна.

— Точно това е наистина. Трябваше да се сетя по-рано. Вашата съпруга снима скритото.

Гейбриъл погледна още веднъж фотографията и присви рамене.

— Мислех, че това е очевидно.

— Напротив. Необходимо ви е да прочетете някои от рецензиите, написани от критиците, за да разберете, че думите така и не могат да опишат въздействието от фотографиите на вашата съпруга. В действителност, я критикуват в пресата точно защото темите й не са напълно разбираеми.

— Има хора, които я критикуват?

Хароу се засмя.

— Звучите доста ядосано. Може да си спестите време и енергия. Където има изкуство, там има и критици. Така стоят нещата. — Погледна към другата страна на залата. — Има един екземпляр от тази порода ето там до масата със закуските.

Гейбриъл проследи погледа му.

— А, да, мистър Отфърд от „Флайинг Интелиджънсър“. Срещали сме се.

— Да, той написа въодушевената история за вашето внезапно завръщане в сутрешния вестник, нали? Ще имате възможност да прочетете неговата претрупана с детайли рецензия за творбите на мисис Джоунс в утрешното издание, убеден съм в това.

— С нетърпение ще очаквам да прочета наблюденията му — отвърна Гейбриъл.

— Ха! — Отвращението на събеседника му беше очевидно. — Не си губете времето. Уверявам ви, че вие притежавате много повече проницателност в малкия си пръст, отколкото този човек има в главата си. Фактически бих стигнал дотам да кажа, че вие имате много повече артистична интуиция, отколкото повечето колекционери, които познавам. — Мъжът спря за момент. — Да не казвам, че и от по-голямата част от съпрузите.

— Благодаря ви, но има чувството, че не ви разбирам.

— Това, което искам да кажа, сър, е, че болшинството от джентълмените във вашата позиция, които се връщат у дома и откриват, че съпругите им са започнали самостоятелен бизнес, изобщо не биха били доволни от този факт.

Истина е, помисли си Гейбриъл. Вениша, Беатрис и Амелия вървяха по много тънък лед с тяхната галерия. Светът се беше променил значително през последните петдесет години, но някои неща се променяха по-бавно от други. Все още имаше много малко професии, отворени за жени. Да имаш бизнес не се считаше подходящо за дама, която е отгледана в изтънчена и почтена среда. Нямаше съмнение, че младата жена и семейството й идваха от подобно обкръжение.

— Съпругата ми е творец — отбеляза той.

Хароу се вцепени.

— Не е необходимо да ме заплашвате, сър. Не исках да ви обидя, уверявам ви. Аз съм голям почитател на жена ви.

Гейбриъл отпи малко шампанско от чашата в ръката си и не каза нищо.

— Моля, повярвайте ми, когато ви казвам, че съм откровен. — Младият мъж предпазливо пристъпи отново напред. — Наистина, удивен съм от модерните ви схващания. Изключително малко съпрузи са толкова напредничави в своето мислене, колкото сте вие.

— Наистина искам да считам себе си за човек на модерните времена — отвърна мистър Джоунс.

13

Вениша хвърли още един бърз поглед към Харолд Бъртън, докато си тръгваше от групата любители-фотографи, които се бяха събрали около нея. Опита се да го последва през тълпата. Но не беше лесно. Изгуби го за момент, след това отново го забеляза. Беше в далечния край на изложбената зала, близо до страничната врата. Видя го да се оглежда прикрито два или три пъти наоколо, преди да се изниже навън.

О, не! Няма да успееш, помисли си тя. Този път няма да ми избягаш, ти противно малко човече.

Бързо повдигна полите на черната си рокля и се приготви да си проправи път колкото се може по-дискретно към вратата, през която Бъртън беше излязъл току-що.

Агата Чилкот се материализира на пътя й. Беше като един розов облак. Тежките гънки, образувани от няколкото слоя розови фусти, бяха издърпани и вързани отзад и падаха на многобройни дипли от турнюра, който беше толкова широк, че върху него можеше да се побере ваза с цветя. Огромното деколте на роклята разкриваше голяма част от гръдта й, върху която се бе настанила масивна огърлици от розови камъни.

Цветът на сложно сплетената й плитка, която беше завита на върха на главата й и приличаше на корона, беше много по-тъмен нюанс кафяво от останалата й посивяваща коса. Изкуствените кичури бяха здраво захванати с голям брой фиби със скъпоценни камъни.

Агата беше богата жена с безброй познанства и много свободно време. Часове наред тя събираше и разнасяше най-сочните и пикантни клюки, които циркулираха из висшето общество в Лондон.

Вениша изпитваше огромна благодарност към тази жена. Дамата беше една от първите й важни клиентки. Беше толкова впечатлена от портрета си като Клеопатра, който младата фотографка й направи, че с удоволствие я беше препоръчала на приятелките си.

— Скъпа моя мисис Джоунс, прочетох удивителната новина за завръщането на вашия съпруг в сутрешния вестник. — Агата спря точно пред нея, напълно препречвайки пътя й. — Трябва да сте били завладяна от прекалено много емоции, когато сте научили, че мистър Джоунс е жив.

— Определено беше изключително изненадващо събитие — отбеляза младата жена, опитвайки да се промуши учтиво покрай лейди Чилкот.

— Наистина съм изумена, че сте в състояние да присъствате на изложбата тази вечер — продължи по-възрастната дама сериозно загрижена.

— Защо, за Бога, бих я пропуснала? Чувствам се напълно здрава. — Вениша се изправи на пръсти в стремежа си да види над главите на тълпата дали Бъртън се е върнал в помещението. — Никога не съм се и съмнявала, че ще мога да присъствам.

— Наистина ли? — Агата прочисти гърлото си многозначително. — Човек би си помислил, че след преживяването на подобен нервен шок, на какъвто сте били подложена днес, бихте имали нужда да останете в леглото поне ден или два, за да се възстановите.

— Това е абсурдно, мисис Чилкот. — Младата жена помаха няколко пъти с черното си ветрило, докато се опитваше да държи под око страничната врата. — Със сигурност никой не може да си позволи случай на разбити нерви да му попречи да изпълни задълженията си.

Агата се взря през залата към мястото, където стоеше Гейбриъл и говореше с беловласия и очилат Кристофър Фарли, който беше спонсор на изложбата.

— Възхищавам се на силата на духа ви, скъпа моя — отбеляза тя.

— Благодаря ви. Човек прави това, което трябва. Надявам се, че ще ме извините, мисис Чилкот.

Дебело изрисуваните вежди на събеседничката й се повдигнаха.

— Но дори и да се чувствате достатъчно силна, за да изпълните ангажиментите си, човек би си помислил, че мистър Джоунс вероятно е имал други намерения по отношение на това как да прекарате вечерта.

Вениша спря, озадачена от коментара. Нямаше начин Агата да има и най-бегла представа за плановете на Гейбриъл да проследи крадеца.

— Извинете, не ви разбрах? — попита тя предпазливо. — Защо би трябвало мистър Джоунс да има други идеи?

— Човек би очаквал, че такъв очевидно здрав, определено енергичен джентълмен, който е бил принуден да се откаже от съвсем естественото внимание на обичната си съпруга за продължителен период от време, би изпитвал силно желание да прекара първата си вечер в Лондон у дома.

— У дома?

— В лоното на семейството си, така да се каже. — Агата сключи облечените си в ръкавици ръце пред собствената си пищна гръд. — Възобновявайки своята интимна връзка със съпругата си.

Най-накрая Вениша разбра казаното, което се стовари върху нея и я разтърси като токов удар. Можеше да усети внезапната топлина, която се разлива по бузите й. Ужас премина през тялото й. Всички ли в залата правеха предположения по отношение на статуса на интимната й връзка с Гейбриъл и се чудеха защо двамата с него не прекарват вечерта заедно в леглото?

Беше се концентрирала толкова силно върху множеството и различни трудности, които се изпречваха на пътя й, че дори и за миг не беше обмислила възможността хората да се интересуват от романтичната развръзка на отношенията им в създалата се ситуация.

— Няма защо да се притеснявате за това, мисис Чилкот. — Вениша се усмихна по същия ведър, окуражаващ начин, по който го беше направила, когато уверяваше Агата, че огромната бенка върху брадичката й няма да се вижда, когато портретът й като Клеопатра бъде напълно завършен. — Двамата с мистър Джоунс си поговорихме много добре по-рано днес. Информирахме се за всички възможни вести.

— Поговорихте си? Но, скъпа моя, репортажът във „Флайинг Интелиджънсър“ показваше, че мистър Джоунс очаква с нетърпение и горещ ентусиазъм да се събере с вас.

— Е, мисис Чилкот. Вие сте светска дама. Убедена съм, сте наясно, че дори и изпълнените с най-горещ ентусиазъм срещи не отнемат прекалено много време.

— Въпреки това, мисис Джоунс, не бих могла да не забележа, че мистър Джоунс прекарва по-голямата част от вечерта в другия край на залата.

— И какво от това?

— Човек би си помислил, че прекалено неохотно се е отделил от вас тази вечер.

— Уверявам ви, мистър Джоунс е напълно способен да се забавлява и сам.

Агата я изгледа сурово.

— Наистина ли? — После много рязко изражението й се омекоти. — А, мисля, че разбирам какъв е проблемът.

— Няма никакъв проблем, мисис Чилкот.

— Глупости, скъпа моя! Няма нужда да се срамувате. Напълно приемливо е да съществува определено естествено неудобство, когато една женена двойка е била принудително разделена за толкова дълъг период от време.

— Да, разбира се. — Вениша сграбчи предложената й от това обяснение възможност. — Много неловко.

— Особено като се имат предвид обстоятелствата — добави деликатно Агата.

— Обстоятелствата?

— Спомням си, че чух, че мистър Джоунс е изчезнал по време на медения ви месец.

— Точно така — потвърди младата жена. — Изчезна без никакво предварително предупреждение. Падна от една скала в дълбок каньон с разбушувала се река. Тялото не беше намерено. Предположиха, че е мъртъв. Много трагично, но подобни неща се случват, нали знаете. Особено на места като Дивия Запад.

— Което означава, че сте имали много малко време да свикнете със съпружеските си задължения, скъпа моя.

Устата на Вениша пресъхна.

— Съпружеските ми задължения?

Агата я потупа по ръката.

— Без съмнение сте доста напрегната и неспокойна тази вечер.

— Не можете и да си представите колко, мисис Чилкот.

— Е, не бих се учудила да разбера, че изпитвате същите трепети, които, без съмнение, сте изпитвали и по време на медения си месец.

— Да, наистина. — Младата жена се усмихна по възможно най-лъчезарния начин. — За щастие, мистър Джоунс уважава изключително много моята деликатна чувствителност.

— Радвам се да чуя това, мисис Джоунс. Въпреки това се надявам, че ще се вслушате в съвета на една по-възрастна и, може би, по-мъдра жена.

— Не мисля, че ситуацията се нуждае от съвет, много ви благодаря.

— Уверявам ви, скъпа моя, един здрав, енергичен джентълмен, който отново се е върнал при съпругата си след дълго отсъствие, ще има някои определени естествени нужди.

Вениша я изгледа така, все едно я беше ударила мълния.

— Нужди?

Агата се наведе по-близо и понижи глас.

— Съветвам ви да се погрижите за онези напълно естествени нужди, без да се бавите, мила моя. Не бихте искали мистър Джоунс да потърси облекчение някъде другаде.

— Мили Боже! — младата фотографка имаше чувството, че всички мисли излетяха от ума й.

— Мога да разбера от изражението върху лицето ви, че не сте имали достатъчно възможности да свикнете със съпружеските си обязаности преди мистър Джоунс да претърпи онова ужасно падане. — Агата потупа китката на събеседницата си с ветрилото си. — Вярвайте ми, когато ви казвам, че брачните задължения на една съпруга не са чак толкова неприятни, колкото някои ви карат да си мислите. — Намигна й. — Не и когато съпругът й е толкова здрав и енергичен, колкото изглежда, че е мистър Джоунс.

Усмихвайки се любезно, Агата се обърна и се изгуби в тълпата.

Най-накрая Вениша успя да затвори устата си. С усилие на волята се успокои, след което продължи към целта си.

Обаче сега много добре усещаше прикритите погледи и вторачените с любопитство очи, които бяха насочени към нея. Хората наистина правеха предположения относно интимната страна на връзката й с Гейбриъл, мина й през ума. Лицето й пламна.

Иронията в цялата ситуация беше достатъчна, за да я накара да започне да скърца със зъби. Не можеше да понесе пак да премисля дългите, самотни, безсънни нощи, които беше прекарала, преживявайки отново онази единствена нощ в ръцете на своя фантастичен любовник и тихата скръб по загубата на това какво би могло да бъде.

Вече знаеше, че Гейбриъл Джоунс беше дошъл само заради делата на Обществото Аркейн и нито за секунда не се беше замислил какво би могла да причини новината за смъртта му на чувствата й.

Наистина, мъжете можеха да са такива егоисти.

Когато стигна до страничната врата, през която беше изчезнал Бъртън, тя спря за миг, за да погледне назад към мястото, където беше стоял Гейбриъл преди няколко минути, разговаряйки с Кристофър Фарли. Не го видя. Вероятно беше излязъл навън на чист въздух. Тя също имаше нужда от това.

За жалост, трябваше да свърши много по-важна работа. Можеше само да се надява, че Бъртън не си е тръгнал от изложбата, докато тя трябваше да обсъжда брачните си задължения с мисис Чилкот.

Отвори вратата и се плъзна от ярко осветената зала в тъмния коридор.

Затвори и застана тихо за момент, изчаквайки очите й да се приспособят към дълбоките сенки. Имаше достатъчно лунна светлина, която се процеждаше през високите прозорци над стълбището в края на коридора, която разкриваше редица затворени врати.

Опита се да чуе стъпките на Бъртън, но всичко, което можеше да улови, беше слабият, приглушен шум от тълпата от другата страна на стената.

Тръгна бавно напред, чудейки се защо колегата й беше тръгнал насам.

Това не беше първото й посещение в изложбените зали на Фарли. Беше идвала тук, няколко пъти тайно през последните седмици, по работа. Кристофър Фарли се беше заинтересовал от работата й още от самото начало, когато му беше донесла за първи път да разгледа няколко от снимките й. Беше й дал съвети, свързани с финансовата страна на професията, а също я беше представил на първите й важни клиенти. В замяна Вениша му беше отстъпила някои от фотографиите си, които да изложи в галерията си и да продаде.

Заради срещите си с Фарли имаше обща представа как са разположени стаите и офисите на този етаж.

Коридорът, в който се намираше, беше пресечен от друг, някъде към средата на залата. Огромният кабинет на Фарли се намираше в другия коридор.

Младата жена тръгна безшумно към ъгъла и погледна надолу към втората, дори по-тъмна зала. Не се виждаше никаква светлина от газовите лампи в офиса му през стъклата на вратата. Блясъкът на луната през прозорците вътре в стаята караше непрозрачната им повърхност да свети с матов сивкав оттенък срещу по-тъмните сенки. Стаята до офиса се използваше от двамата секретари на Фарли. Тя също беше неосветена.

Вениша се извърна към главния вестибюл. Знаеше, че в тази посока има три кабинета, един голям килер и една тъмна стаичка.

Чиновниците от фирмата използваха тъмната стаичка да правят допълнителни копия от снимките, които се предлагаха за продажба в изложбената зала. Фарли беше известен с това, че кани талантливи, но бедни фотографи, да използват оборудването му. Не можеше да си представи защо Харолд Бъртън би влязъл в килера или тъмната стаичка, тъй като притежаваше своя собствена малка галерия и имаше собствено оборудване.

Съществуваше възможността, разбира се, Бъртън да е решил да напусне изложбата по стълбите, които се намираха в края на залата. Но, ако беше решил да си тръгне, много по-бързо щеше да излезе, ако използваше главния вход, който слизаше до изискано фоайе, а след това до натоварената улица.

Стълбите в края на коридора, в който стоеше Вениша, водеха до алеята.

Ако Бъртън беше напуснал сградата по това стълбище, трябваше да изостави всеки опит да поговори с него тази вечер.

Но имаше и друга възможност. Етиката на Бъртън не беше от най-добрите, припомни си тя. Вероятно беше влязъл в офиса на Фарли, за да го претърси. Нямаше съмнение, че голяма част от информацията за клиентите на фирмата беше заключена в този кабинет. Бъртън не би пропуснал да не се възползва от нещо, което можеше да му донесе потенциална печалба.

Движейки се толкова тихо, колкото можеше, за да не вдига шум, който да го предупреди, Вениша тръгна надолу по коридора, водещ към кабинета на Фарли.

Две стъпки в тъмнината и тя чу слаб звук от отваряща се врата в другия коридор.

Бързо се обърна, възнамерявайки да се втурне към следващия, за да пресрещне Бъртън, но внезапен пристъп от ледена интуиция я накара да се поколебае.

Ако това беше Харолд, то той се държеше по начин, който можеше да се опише като потаен. Може би щеше да бъде по-добре, ако успееше да разбере какво възнамерява да направи той. Имаше нужда от каквото и да било преимущество.

Тръгна на пръсти към мястото, където се пресичаха двата коридора и спря на съвсем малко разстояние от главния.

Приглушените гласове на тълпата в изложбената галерия изведнъж й се сториха прекалено далечни. Това, че е сама в тъмното, я накара да се почувства несигурна и неспокойна.

От другата страна отекнаха стъпки. Бъртън не идваше в нейната посока. Отиваше към задните стълби. След няколко секунди щеше да си е отишъл. Ако не действаше сега, той щеше да й избяга.

Но нещо я задържаше. Не се страхуваше от него, каза си Вениша. Ядосваше се заради това, което беше сигурна, че е направил, но не се страхуваше. Защо се колебаеше тогава?

Събра цялата си смелост, повдигна полите си и направи още една стъпка напред, за да се наведе съвсем леко и погледне съседния коридор.

Неясната лунна светлина освети силуета на мъж в дълго връхно палто и цилиндър, който бързо се отдалечаваше от нея, крачейки целенасочено към стълбището.

Не е Бъртън, реши тя. Този мъж беше по-висок. Той не вървеше с бързи, малки крачки, което беше характерно за походката на Харолд. Вместо това се движеше с плавна, координирана, изненадващо грациозна лекота, която внушаваше сила и мощ. Не по-различно от начина, по който се движи Гейбриъл, помисли си младата жена.

Вениша се съсредоточи и концентрира, гледайки движещата се фигура все едно беше човек, който щеше всеки момент да снима, опитвайки се да съзре аурата му.

Светлината и сянката си смениха местата. Коридорът заприлича на негатив. Пулсираща аура се появи около мъжа в края на коридора. Горещи и студени отсенки от енергия проблясваха в тъмнината.

Страхът я прониза като копие. През годините беше виждала много различни аури, но нито една не я беше изплашила толкова, колкото тази.

Веднага разбра, че вижда една непостоянна, яростна енергия, която се излъчваше от някаква странна, необичайна похотливост. Интуитивно усети, че нито една жена никога не би могла да задоволи това противно желание. Молеше се, никога да не й се налага да научи естеството на онова, което беше нужно на звяра да засити ужасяващия си глад.

За нейно най-голямо успокоение, фигурата се втурна надолу по стълбите и изчезна.

Вениша остана в заслона на свързващата зала още няколко секунди, прекалено развълнувана, за да може да помръдне.

После си спомни Харолд Бъртън. Болезнен ужас се надигна в нея. Насили се да излезе от вестибюла и тръгна надолу по коридора към тъмната стаичка.

— Мистър Бъртън? — Почука веднъж на вратата.

Отговор не последва.

— Вътре ли сте?

Тишината накара косъмчета по тила й да настръхнат.

Нямаше смисъл да отлага повече. Дълбоко в себе си вече знаеше, че нещо ужасно се беше случило вътре в стаичката. Също така усещаше, че колкото и силно да чука по вратата, Харолд Бъртън най-вероятно нямаше да й отвори.

Завъртя дръжката и бавно отвори.

Някой беше дръпнал настрани тежките завеси, които обикновено покриваха малкия прозорец в тъмната стаичка. Падащият косо триъгълник лунна светлина осветяваше проснатата, неподвижна фигура на Бъртън. Лежеше по гръб, вторачил празен поглед в тавана.

— Мили Боже!

Клекна до него, с надиплени около нея поли, и потърси пулса му с треперещи пръсти. Не се усещаше туптене в основата на гърлото му, а кожата му беше започнала да става неестествено студена.

След това видя бутилката бренди и преобърнатата чаша върху плота. Течността се процеждаше по края и се разливаше на пода. Можеше да помирише изпаренията от брендито.

— Какво, по дяволите, става тук? — Гласът на Гейбриъл беше нисък и заплашителен.

Вениша скочи на крака и се извърна, едва успяла да потисне тихия си вик.

— Какво правите тук? — попита тя задъхано.

— Забелязах, че напуснахте залата. Когато не се върнахте в рамките на повече от допустимото време, реших да проверя какво ви задържа тук.

Забеляза, че едната му ръка беше здраво стиснала дръжката на вратата. Случваше се нещо странно. Младата жена се концентрира за кратко и видя тъмна енергия да пулсира във въздуха около мистър Джоунс.

— Добре ли сте? — попита той.

Когато не му отговори веднага, пусна дръжката и я хвана за талията.

— Отговорете ми — меко каза Гейбриъл. — Добре ли сте?

— Да. — Тя се успокои с усилие. Нормалното й зрение се върна на фокус. — Да, добре съм.

Мъжът запали газовата лампа, която стоеше на една маса наблизо, и погледна към тялото.

— Кажете ми кой е този човек — настоя той.

— Харолд Бъртън. Беше фотограф.

— Дошли сте тук, за да се срещнете с него?

Гласът, задаващ въпроса, беше леденостуден.

— Не — отвърна тя, като леко потрепери. — Е, да. Не точно. Не по този начин. — Реши да остави обясненията. — Току-що влязох тук и го открих.

— Има ли рана?

— Не мисля. Няма кръв.

— Не е умрял от естествена смърт — отбеляза Гейбриъл.

Вениша се зачуди как можеше да бъде толкова убеден в това.

— И аз мисля така — съгласи се тя.

Погледна я.

— Какво знаете за случилото се?

— Някой излезе от тази стая точно преди да дойда. Считам, че той има нещо общо с това. Или поне е много вероятно да знае какво се е случило тук.

— Видяхте ли човека? — попита Гейбриъл, а гласът му бе станал по-рязък.

— Видях го само мимолетно, когато тръгна да слиза по стълбите.

— Разпознахте ли го?

— Не.

— Видя ли ви? — Въпросът беше много по-настоятелен, отколкото предишния.

Вениша поклати глава.

— Убедена съм, че не ме забеляза. Както казах, непознатият се движеше в противоположната посока. А аз бях в другия коридор и го наблюдавах иззад ъгъла. Не, сигурна съм, че не ме видя. Дори не се спря за секунда.

Гейбриъл пристъпи към плота, където се отцеждаше разлятото бренди.

— Не пипайте тази течност — бързо каза тя. — Или чашата.

Той спря и погледна към нея.

— Защо да не го правя? — попита я.

Болшинството мъже щяха да се подразнят от това жена да им дава нареждания при подобни обстоятелства. Очакваше се дамите да се предадат на истерия и на ароматните си соли, когато се намират в ситуации, които включват мъртви тела.

Но Гейбриъл не поставяше под въпрос здравия й разум или добрата преценка, осъзна тя. Той само искаше да узнае защо го беше предупредила да стои настрана от разлятото бренди.

Вениша си пое дълбоко дъх.

— Има само две възможности тук. — Младата жена погледна към празната чаша и след това към проснатото на земята тяло на Бъртън. — Предполагам, че може да е било самоубийство. Това, със сигурност, е обичайното обяснение при подобни случаи. Но от онова, което знам за Харолд Бъртън, ми е трудно да повярвам, че сам е посегнал на живота си.

— Какво искате да кажете с това обичайно обяснение в подобни случаи?

— Подозирам, че властите ще решат, че мистър Бъртън е изпил чаша бренди подправена с цианид.

Гейбриъл сви едната си ръка в юмрук, после я отвори с леко, бързо движение, все едно се опитваше да се освободи от нещо неприятно, което беше прилепнало към пръстите му. Стори й се странно, неспокойно движение за човек, който обикновено се контролираше изключително добре.

— Мисля — отбеляза той, — че е по-добре да ми кажете точно какво правите тук в тази стая.

— Историята е малко сложна.

— Предлагам да ми я разкажете бързо, преди да изпратим да доведат полицаите.

— О, небеса! Полицията. Да, разбира се. — Щеше да се тревожи за потенциалния скандал по-късно, мина й през ума.

Вениша обясни, много накратко, за двете фотографии, които й бяха изпратени анонимно.

— Не знам какво е възнамерявал Бъртън, но си помислих, че или се опитва да ме изплаши и да се откажа от работата си, или нещо по-лошо.

— По-лошо?

— Наистина се чудех дали снимките не бяха някакъв вид прелюдия към бъдещо изнудване — призна тя.

— Компрометиращи ли са тези фотографии?

— Не. Бяха само… изнервящи. Би трябвало да ги видите, за да разберете.

— Ще ми ги покажете по-късно. Междувременно, няма да ги споменаваме на полицаите.

— Но те могат да са някакви следи.

— Също така са и потенциален мотив за убийство, Вениша.

Това, което намекваше той, я изуми. Изведнъж се почувства леко замаяна.

— Мислите ли, че полицията може да заключи, че аз съм убила Бъртън, защото вярвах, че той е този, който ми изпрати онези ужасни снимки? — прошепна тя.

— Не се безпокойте, мисис Джоунс. Ще предприемем действия, за да сме сигурни, че няма да бъдете заподозряна за този случай.

Стомахът й се сви от безпокойство.

— Но дори и да не кажем на полицията за снимките, няма как да избегнем факта, че за известно време бях съвсем сама в коридора. Аз бях тази, която откри тялото. Не мога да докажа, че е имало и някой друг, преди да дойда аз. Как ще успеем да попречим на властите да не заподозрат, че аз съм дала на Бъртън да изпие цианида?

— Дори полицията да реши, че това наистина е убийство, а не самоубийство, мисля, че спокойно мога да кажа, че няма да се съмняват във вашата невинност.

Започваше да се ядосва все повече на спокойната му авторитарност.

— Какво ви кара да сте толкова сигурен, сър?

— Защото има някой, който е готов да ви осигури перфектно алиби — обясни й Гейбриъл търпеливо.

— Наистина ли? И кой точно е този човек?

Той разпери ръце.

— Ами, вашият обичан, върнал се наскоро от гроба съпруг, разбира се.

— Но аз нямам… — Вениша рязко спря. — Ооо! Вие!

— Да, мисис Джоунс. Аз! Намерили сме тялото заедно, когато сме излезли от прекомерно задушната изложбена зала, за да намерим малко уединение. Сигурен съм, че всички ще го разберат.

— Така ли?

— Това е първата ми вечер у дома след нещастния инцидент, който претърпях по време на нашия меден месец, ако си спомняте. От достоверен източник знам, че мъж в моето положение, ще направи всичко възможно да прекара дори само няколко минути със съпругата си, от която е бил разделен за толкова дълго време.

14

— Има причина, поради която фотографията дълго време се считала за едно от черните изкуства. — Вениша се отпусна на някакъв стол пред камината и бавно свали ръкавиците си. — Всъщност, две причини.

— Употребата на цианид, да не би да е една от тях? — Гейбриъл метна палтото си на ръба на писалището. Не свали вечерното си сако, но разхлаби шалчето и разкопча най-горното копче на ризата си.

Вениша изглеждаше изключително спокойна, предвид това, което беше преживяла току-що, но той можеше да забележи тревогата и напрежението, сковали раменете й.

— Да — отвърна тя. — От години фотографските журнали водят кампания против практиката да се използва калиев цианид като фиксиращ агент. — Постави ръкавиците от ярешка кожа много внимателно и прецизно върху малка странична масичка. — Не е като да няма напълно приемлив и безопасен заместител.

— Химикалът, който използвахте в Аркейн Хаус? Мисля, че го наричате фиксаж.

— Натриев сулфит. Използва се още от първите дни от появата на занаята ни, но винаги е имало хора, които са настоявали, че цианидът е по-подходящ за употреба. В допълнение, до появата на новите сухи плаки преди няколко години, цианидът е бил много подходящ за премахване на черните петна от килимите и ръцете, както и всичко останало, появило се вследствие на капките от сребърната вана^[4].

— Проблемът с петната ли е другата причина, поради която фотографията е известна като черно изкуство?

Вениша кимна със сериозен вид.

— Доскоро се казваше, че един фотограф може да се познае по пръстите. Много често те бяха почернели от употребата на сребърен нитрат, който се използваше за подготовката на старите мокри плаки, покрити с разтвор на колодий^[5]. Моята кариера започна едва след навлизането на пазара на сухите плаки, така че не ми се е налагало да се справям с проблемите, свързани с петната от сребро.

— Все още ли има хора, които използват цианид?

— За съжаление, да. Това е суровина, ползвана в много тъмни стаички. Разбира се, на никого няма да му се стори странно, че този химикал се е намирал под ръка в помещението на мистър Фарли тази вечер.

Гейбриъл клекна пред камината и запали малък огън.

— Забелязах появяващите се от време на време статии във вестниците, отнасящи се за смъртта на фотографи, причинена от цианид.

— Не само на фотографи. Много често жертва става и някой друг от домакинството. Дете, което пие от любопитство, например, или млада прислужница, паднала духом след провалена любовна връзка. Понякога домашното куче бива убивано. Не се знае колко хора са починали било случайно, било преднамерено, от тази отрова.

Гейбриъл се изправи и отиде до масата, върху която стоеше гарафата с бренди.

— Човек би си помислил, че ако Бъртън е търсил бърз начин да се отърве от тази смъртоносна игра, щеше направо да изпие цианида. Вместо това, той го изпива смесен със силен алкохол.

Вениша се поколеба.

— Има хора, които биха казали, че вероятно е предположил, че така ще му бъде по-лесно да го преглътне.

— Вярно. — Гейбриъл леко се замисли за силните, притеснителни вибрации, които беше усетил върху стъклената дръжка на вратата към тъмната стаичка на Фарли, излъчващи преднамерена жестокост. — Но, както казах по-рано, напълно съм съгласен с вашето заключение относно събитията тази вечер. Бъртън е бил убит.

— Би му трябвала само една глътка — отбеляза тя тихо. — Силна доза цианид убива много бързо.

Младият мъж повдигна бутилката бренди и изсипа съдържанието й в две чаши. Когато приключи със задачата си, замислено се взря за няколко секунди в тях.

— Това наистина кара човек да се замисли, нали? — попита той, вземайки чашите.

Вениша погледна към питието, което й подаваше.

— Да, така е.

Разтвори стиснатите си длани и взе питието. Гейбриъл забеляза, че пръстите й леко потреперват. Настани се в другото кресло и изпи част от съдържанието на чашата си. Съпругата му пое дълбоко дъх, набърчи нос и отпи част от брендито си със замах.

На Гейбриъл му стана смешно.

— Не бихте искали да развиете фобия към добрите спиртни напитки.

— За Бога, не!

— Понякога са необходими като насъщния^[6].

— Напълно вярно.

Поседяха заедно известно време, съзерцавайки огъня. Гейбриъл попиваше тишината на къщата. Беше доста след полунощ. Когато двамата с Вениша пристигнаха у дома малко по-рано, разбраха, че всички си бяха легнали, включително и мисис Тренч. Това беше добре. Щяха да имат достатъчно време да им обяснят за случилото се сутринта.

Облегна главата си назад върху облегалката на креслото и се замисли за разговора с полицията.

— Останах с впечатлението, че детективът силно клони към теорията, че Бъртън се е самоубил — отбеляза той.

— Определено, това е най-лесното обяснение. Но не се връзва с човека, когото видях да напуска стаята малко преди да открия тялото.

— Не — съгласи се Гейбриъл. — Не се връзва.

Детективът разпита Вениша доста подробно относно фигурата, която беше видяла на стълбището, но тя не бе в състояние да му бъде полезна по отношение на описанието.

От своя страна, мина през ума на Гейбриъл, той самият едва ли би могъл да заяви, че е усетил вибрации на насилие върху дръжката на вратата. Детективът щеше да го сметне за луд. Усещанията бяха безполезни като средство за идентификация в случая. Бяха много силни, но можеха да принадлежат на всеки, който бе влизал в тази стая, мислейки си за убийство.

Погледна към Вениша.

— Казахте, че сте последвали Бъртън от изложбената зала тази вечер, защото сте искали да говорите с него за някакви обезпокоителни фотографии, които вярвате, че той ви е изпратил?

— Да.

— Някаква идея защо би направил подобно нещо?

Тя въздъхна.

— Предполагам, защото ми завиждаше.

— Завиждаше на успеха ви?

— Това е единственият мотив, който можах да измисля. — Отпи още малко от брендито си. — Мистър Бъртън беше много злобен човек. Талантът му като фотограф никога не беше правилно оценен или признат. Фотографията е много конкурентен бизнес, нали разбирате?

— И аз останах с такова впечатление тази вечер.

— Способността да правите добри снимки е само част от това, което се изисква, за да си изградите репутация, която да привлече клиенти. Онези, които се движат из висшето общество, имат навика да бъдат изключително непостоянни. Една сполучлива фотография трябва да изобразява определен стил и чувство за изключителност. Човек трябва да създава впечатление, че в действителност не е занаятчия, така да се каже, а по-скоро да предостави на клиента си част от своя артистичен талант.

— Позволете ми да направя едно предположение сега — вметна Гейбриъл. — Бъртън не е можел да създаде подобен образ.

— Да.

— Вероятно има прекалено много други успешни фотографи, които са се справяли по-добре от него. Защо е избрал вас като предмет на своята завист?

— Предполагам, защото съм жена — тихо отвърна Вениша. — Чувствал се е достатъчно зле, че е бил изпреварен от другите мъже. А да се появи една дама и да придобие незабавен успех, направо го е вбесило. Един-два пъти ме пресрещна и ме информира доста безцеремонно, че тази професия не е за жени.

— Кога пристигнаха неприятните снимки?

— Първата беше оставена на стъпалата ни по-рано тази седмица. Втората пристигна преди два дни. Веднага заподозрях Бъртън. Знаех, че ще бъде на изложбата тази вечер. Бях решена да му поискам обяснение. — Затвори очи и разтърка слепоочията си. — Сега не знам какво да си мисля. Очевидно е бил замесен в някакви зловещи вземания-давания с мъжа, който го е убил.

Гейбриъл протегна краката си към огъня.

— Имате ли някаква представа кой би искал да го убие?

Тя отвори очи и направи гримаса.

— Освен мен самата, искате да кажете? Не. Само мога да ви информирам, че Бъртън не беше най-харесваният човек. Вечно кроящ нещо, неетичен интригант, който се движеше в низшите прослойки на фотографската общност. Имаше малка галерия в по-неизисканата част на града, но, да си призная, не знам как успяваше да си изкарва прехраната.

Гейбриъл обгърна чашата си с две ръце.

— Бих искал да видя фотографиите, които ви е изпратил.

— Те са в най-долното чекмедже на писалището. Ще ви ги донеса.

Тя остави брендито си настрана, изправи се и прекоси стаята.

Младият мъж я наблюдаваше как изважда малък ключ от изящната чантичка, която висеше на верижка от талията на роклята й. Използва го, за да отвори чекмеджето и взе две снимки.

Без да каже и дума, пресече отново стаята, седна и му подаде една от тях.

Той я задържа за няколко секунди с лицето надолу, чувствайки я с онази част на съществото си, която можеше да усеща неща, които другите му сетива не можеха. Долавяше се слабия шепот на гняв и възмущение, но беше почти убеден, че това излъчване е оставено от Вениша, тъй като в него се долавяха вибрациите на самоконтрол.

Под тях се усещаха даже още по-трудно доловими следи от друга, изпълнена с жестокост емоция, която можеше да се опише единствено като маниакална ярост. Беше почти сигурен, че тя е оставена от човека, който бе уредил фотографията да бъде оставена на стълбите пред вратата на Вениша.

Обърна снимката и започна да я проучва на светлината от камината.

— Тази ли пристигна първа? — попита той.

— Да.

На пръв поглед фотографията беше напълно безвредна, но определено отвратителна. Представляваше тъжна сцена на погребално шествие, начело на което стоеше катафалка, теглена от два черни коня. Превозното средство бе спряло пред портите на гробището. Внушителен брой паметници, крипти и надгробни плочи се виждаха през решетките на високата ограда, която обграждаше мястото.

Но само когато човек се вгледаше по-отблизо в снимката, можеше да забележи жената облечена в модерна черна рокля и шапка с широка периферия, която се намираше в едната страна от сцената.

Неприятно усещане се настани в стомаха на Гейбриъл.

— Вие? — попита тихо.

— Да. Гробището се намира недалече от тази улица. Минавам покрай него на път за галерията. — Подаде му втората фотография.

Взе я, като отново изчака малко, за да разбере дали може да открие някакво силно излъчване. Остатъчният гняв и възмущение на Вениша подразниха възприятията му, но този път имаше и още нещо. Страх.

Под слоевете от емоции се усещаше същата всепоглъщаща идея-фикс, която се долавяше и от първата снимка.

Обърна я. Този път гледаше снимка на богато украсен надгробен паметник. Няколко секунди не можа да разбере нищо от сцената. След това видя името, издялано върху камъка. Студенината в стомаха му се превърна в лед.

— „В памет на Вениша Джоунс“ — прочете той на глас.

Младата жена направи гримаса.

— Отличен пример какво може да постигне някой, който е изключително умел в ретуширането на фотографии. След като пристигна снимката, двете с Амелия отидохме до гробището, за да видим дали точно този паметник го има там.

— Открихте ли го?

— Да. — Тя здраво притисна пръстите си един в друг. — Обаче издяланото върху камъка име е на Робърт Адамсън.

— Каквито и други качества да е имал, Харолд Бъртън е бил един отвратителен кучи син.

Вениша отпи още малко от брендито си.

— Със сигурност и моето мнение беше такова.

Гейбриъл отново погледна първата фотография.

— Тази също ли е била ретуширана?

— Не. Бях пред гробището в онзи ден, връщайки се от обичайната си разходка в парка. Стана така, че точно минавах покрай портите, когато пристигна погребалното шествие. — Тя се поколеба. — Знам, че ще прозвучи така, като че ли съм извънредно параноична, но имах чувството, че Бъртън ме следеше напоследък.

Гейбриъл остави снимката върху масата до стола си.

— Напълно ли сте убедена, че той ги е правил?

Вениша се взря във фотографиите.

— Дотолкова, доколкото мога да бъда, без да имам неопровержими доказателства. Има нещо свързано със стила и композицията. Бъртън, в действителност, беше един много изкусен фотограф. Виждала съм някои от творбите му. Имаше изключителен талант в заснемането на архитектурни обекти. Първата снимка, онази с шествието, очевидно е направена спонтанно. Нямаше да мога да го разпозная като фотографа, който ги е правил, само на база на този една-единствена снимка. Но втората фотография е направена с изключителна прецизност.

Гейбриъл се взря внимателно в снимката на надгробния камък.

— Разбирам какво имате предвид. Ъгълът, който е използвал при снимането, е доста драматичен.

— Осветлението също е удивително и много силно напомня стила му. Що се отнася до надписа, е, Бъртън е много добър в ретуширането. — Вениша поклати глава. — Мисля, че се е опитвал както да ме впечатли, така и да ме изплаши с втората фотография. Искал е да ми покаже, че е по-голям специалист с фотоапарата, отколкото съм аз.

— Казахте, че сте имали усещането Бъртън да ви следи?

— Не го видях онзи ден, когато снимката на погребалното шествие е била направена, но наистина го забелязах на няколко пъти в продължение на няколко дни. Все едно изскачаше там, където бях и аз.

— Опишете ми случаите, когато сте го видели.

— Забелязах го на два пъти в парка недалеч оттук. Винаги стоеше на разстояние и се преструваше, че не ме вижда. След това, онзи ден сутринта, двете с Амелия отидохме да пазаруваме на Оксфорд Стрийт. Убедена съм, че забелязах Бъртън и там. Беше се облегнал на входа на някакъв магазин. Когато се опитах да го доближа, за да го попитам какво прави, той изчезна в тълпата. Първоначално предположих, че тези събития са били случайни. Но през последните няколко дни, заклевам се, започнах да се чувствам като елен, преследван от ловец. — Устните й се присвиха. — Да си призная, започваше да става доста изнервящо.

И вероятно още един мотив за убийство в очите на Скотланд Ярд, помисли си Гейбриъл.

— Ако полицията ни разпитва отново за смъртта на Бъртън, няма да споменаваме, че вероятно ви е преследвал — каза той на глас. — Ясно ли е?

Тя замислено се вгледа в него, без да мига.

— Дали ще имате нещо против да ви задам един въпрос, мистър Джоунс?

— Зависи от въпроса, разбира се.

— Наистина има някои доказателства — Вениша спря и вдигна пръст, — не много, разбира се, но има някои малки парченца, които изглежда сочат мен като вероятен заподозрян в тази ситуация.

— Забелязах това.

— Вие осъзнавате, че изчезнах за няколко минути, преди да ме откриете с тялото на Бъртън тази вечер, достатъчно време да налея чаша бренди и да го подправя с цианид. Какво ви кара да сте толкова убеден, че не съм го убила аз?

Замисли се колко да й разкрие. Мрачна смес от наситени физически следи бяха белязали вратата на тъмната стаичка, както и пространството вътре. Беше усетил някакво маниакално състояние, нездраво вълнение и страх — всичко това вплело се заедно в някаква кипяща смесица, която беше невъзможно да се определи. Знаеше, че това, което беше усетил, бяха няколко слоя от неотдавнашни емоции. Бъртън, без съмнение, се беше докоснал до дръжката на вратата поне веднъж. Убиецът също беше я докосвал. Както и Вениша. Взети заедно, тримата бяха оставили някаква хаотична бъркотия от емоции.

Но беше убеден за едно нещо: Вениша не беше убиецът. Беше прекалено близо до нея по времето, когато бяха заедно в Аркейн Хаус, прекалено интимни. Щеше да разбере, ако бе способна на подобен ужасен, хладнокръвен акт на насилие.

— Казахте ми, че някой друг е напуснал стаята, преди да пристигнете — отвърна той. — Вярвам ви.

— Благодаря. Оценявам доверието ви. Но мога ли да ви попитам, защо сте толкова убеден, че съм ви казала истината?

— Нека просто приемем, че след времето, което прекарахме заедно в Аркейн Хаус, мисля, че ви познавам достатъчно добре, за да мога да имам достатъчно голямо доверие във вашата почтеност. — И това беше самата истина, що се отнасяше до случилото се.

— Щастлива съм, че съм ви оставила с такива добри впечатления по отношение на характера ми — отбеляза тя сухо.

Гейбриъл осъзна, че не му вярва. Нямаше нищо против; тя също криеше свои тайни.

— Наистина, мадам — отвърна той. — И докато нямам никакви проблеми да се придържам към версията за събитията от тази вечер, които дадохме на полицията и които без съмнение ще се появят в сутрешните вестници…

— Вестниците! Дори и не се бях замислила за тази страна на ситуацията. Мистър Отфърд от „Флайинг Интелиджънсър“ беше на изложбата тази вечер. Няма никакво съмнение как ще изглежда случилото се в пресата.

— По-късно ще се справим и с това. В момента аз съм много по-заинтересуван да разбера защо излъгахте мен и полицията, когато казахте, че не сте разпознали мъжа, когото сте видели на стълбите.

15

Въпросът я хвана напълно неподготвена, каквото беше и намерението му. Вениша извърна бързо главата си към него, за да го погледне, а в очите й се четеше удивление и тревога. Изглеждаше така, все едно я беше изненадал в някое потайно скришно място.

— Но аз не го разпознах — каза леко прибързано. — Казах ви, дори не успях да го видя отблизо. Със сигурност не го познавам.

Гейбриъл се изправи на крака, взе стоманения ръжен и разбърка огъня.

— Все пак сте забелязали нещо — каза меко той.

— Мъж, облечен в дълго палто и цилиндър. Казах ви го. — Тя спря за момент, след което добави замислено. — Поне си мисля, че беше мъж.

Тази забележка привлече вниманието му.

— Не сте убедена?

— Всичко, което мога да кажа с някаква сигурност, е, че човекът, когото видях, беше облечен като джентълмен. Както обясних на детектива, мога да потвърдя, че индивидът беше строен и среден на ръст. Но светлината беше толкова слаба, че да мога да забележа някакви други детайли.

— Намирам го за интересно, че приемате възможността убиецът да е бил жена — отбеляза Гейбриъл, оставяйки ръжена настрана. — Като се има предвид мъжкото облекло, малко хора биха се запитали дали човекът, когото са видели, е бил мъж.

— Когато го огледате по-добре, става очевидно, че един от най-лесните начини да се дегизира някой е да използва облеклото на противоположния пол.

Той се замисли.

— А има и една стара теория, която твърди, че жените са тези, които избират отровата като средство за убийство.

— Като се имат предвид обстоятелствата, не мисля, че бихме могли да заложим особено много на истинността на това предположение. В този случай жертвата беше фотограф и честно казано, цианидът е бил най-логичният избор на убиеца.

— Разбирам какво имате предвид. — Той постави едната си ръка върху полицата на камината. — Убедена сте, че бягащата фигура не ви е забелязала?

— Със сигурност — отвърна тя. — Човекът не погледна назад, докато го наблюдавах. Дори и да го беше сторил, нямаше да може да ме види.

— Защо?

— Защото се намирах в най-тъмната част на коридора, надничайки иззад ъгъла. Зад мен не идваше почти никаква светлина. Убиецът беше този, който беше осветен, но все пак съвсем малко.

— Звучите много убедено.

Устните й се извиха саркастично.

— Ще ви напомня, че съм фотограф, сър. Уверявам ви, правила съм задълбочени проучвания относно ефектите на светлината и сянката.

— Не се съмнявам във вашата професионална вещина, мадам. — Погледна я в очите. — Но трябва да ви попитам отново, какво видяхте тази вечер, което не казахте на полицията?

Вениша преплете пръсти и ги стисна здраво.

— Много сте упорит. Какво ви кара да мислите, че съм видяла повече, отколкото казах на детектива?

— Наречете го мъжка интуиция. По време на нашето прекалено кратко преживяване в Аркейн Хаус научих някои неща за вас, мисис Джоунс. Едно от тях е, че когато става въпрос за правенето на снимки, вие много често забелязвате това, което други не успяват. И все още се чудя как успяхте да видите онези двама мъже сред дърветата онази вечер.

— Зърнах ги, когато минаха през осветено от луната място.

— Никаква лунна светлина не може да проникне през онези дървета, но това ще го оставим настрана засега. Имайки предвид сериозността на ситуацията, в която се намираме, не мога да позволя толкова лесно да забравим за този въпрос. Със сигурност ще оценя истината, затова ви питам отново, какво видяхте тази вечер?

Отне й толкова дълго време да започне да говори, че Гейбриъл се зачуди, дали изобщо ще го направи. Не можеше да я вини за това, мина му през ума. Нищо не му дължеше. Но това, че не го приемаше за човек, на когото можеше да вярва, го безпокоеше поради някаква причина. Осъзна, че желаеше тя отново да му се довери по начина, по който изглежда му се доверяваше в Аркейн Хаус.

— Нищо, което долових в беглеца, нямаше да е от полза на полицията — каза тихо.

Той застина.

— Но вие наистина сте забелязали нещо в убиеца?

— Да. — Погледна го в очите. — Без съмнение, ще си помислите, че имам прекалено богато въображение или че се заблуждавам, ако ви кажа истината. В най-добрия случай ще решите, че съм измамница.

Гейбриъл направи две крачки към нея, хвана я за раменете и я изправи на крака.

— Уверявам ви, че нищо, което бихте казали, няма да ме накара да си помисля нещо подобно.

— Наистина ли? — През лицето й преминаха ирония и скептицизъм. — Кое ви кара да сте толкова сигурен?

Стисна я още по-силно.

— Изглежда забравяте, че преди около три месеца прекарахме няколко дни заедно.

— Не, мистър Джоунс, не съм го забравила. Нито за минута.

— Нито пък аз. Вече ви казах, че не се съмнявам в това какъв човек сте. Същото се отнася и когато става въпрос за вашия здрав разум.

— Благодаря ви.

— Но има друга причина, поради която много вероятно ще повярвам на всичко, което решите да ми кажете — продължи той.

— И каква ще е тази причина, сър?

— Желая ви прекалено много, за да мога да допусна да имам каквито и да било съмнения, когато става въпрос за вас.

Устните й се разтвориха.

— Мистър Джоунс!

Можеше да продължи с въпросите и по-късно. Беше се въздържал прекалено дълго. Вече не можеше да устои на изкушението.

Наведе главата си и завладя устните й.

16

Изненадата от прегръдката накара сетивата й да избухнат. След всички тези седмици и месеци на несигурност относно съдбата му и отчаянието, когато осъзна, че ако Гейбриъл бе оцелял, то не бе дошъл да я потърси, ето че той отново я целуваше.

Въздействието от прегръдката беше дори още по-възбуждащо, отколкото си спомняше. Топлината на тялото му, вкусът на чувствените му устни, опияняващата сила на ръцете му, разпалиха разтърсваща страст дълбоко в нея.

— Имате ли някаква представа — прошепна Гейбриъл, — колко нощи лежах буден и си представях какво би било да ви целуна отново?

— А как си мислите, че се чувствах аз? Бях съсипана, когато разбрах за вашия така наречен инцидент. Не можех да се накарам да повярвам в случилото се. Бях убедена, че сте жив. Казвах си, че ако сте мъртъв, щях някак си да го усетя. Но вие така и не се обадихте.

— Съжалявам, сладка моя! — Използва едната си ръка да наведе главата й назад, за да може да достигне до шията й. — Кълна се, никога не съм искал вестта за смъртта ми да стигне до вас. Как можех да предположа, че ще забележите подобна малка дописка в лондонските вестници? Мислех си, че сте на сигурно място някъде в Бат.

— Трябваше да се свържете с мен — настоя тя.

— Простете ми! — прошепна в ухото й. — Мислех си, че тази проклета история щеше да е свършила преди седмици и че щях да има възможност да дойда при вас, без опасностите да ме следват по петите.

Той прокара пръсти през косата й. Фибите паднаха с меко тупване върху килима. Интимността на ситуацията я накара да потрепери. Хвана го здраво за раменете, усещайки мекотата на бялата му ленена риза и твърдостта на очертаните под плата мускули.

Косата се спусна около раменете й. Следващото нещо, което осъзна, беше, че пръстите му разхлабваха закопчалките на роклята й. Мисълта, че той всеки момент щеше да я съблече, я накара да изпита лека паника.

Всичко се случва прекалено бързо, мина й през ума. Гейбриъл действаше така, все едно я желаеше, но тя не трябваше да забравя, че се бе завърнал при нея поради причини, нямащи нищо общо със страстта. Още повече, че това не беше отдалечената, закътана Аркейн Хаус, където никой нямаше да разбере какво се случва между тях. Самият той вече не беше безопасна фантазия, която можеше да изживее без страх от неуспех.

Те бяха в личния й кабинет, за Бога! Амелия, Беатрис и Едуард се намираха на горния етаж. Мисис Тренч спеше в малката стая до кухнята. Ако някой от тях се събудеше, можеше да чуе шума и да дойде да провери какво се случва.

Бяха в истинския свят, припомни си тя. Обстоятелствата бяха различни.

Но Гейбриъл вече развързваше корсета й. Устата му беше върху нейната — отвличаща и дезориентираща я. Младата жена потръпна, затвори очи и се вкопчи в него, за да запази равновесие.

— Не сбърках, нали? — отсечено каза той. Въпросът му прозвуча дрезгаво, изпълнен с желание.

— За кое? — едва успя да промълви Вениша.

— За онази последна нощ в Аркейн Хаус. Вие искахте да бъдете в прегръдките ми. Вие искахте да сте с мен.

Несигурността мина през нея като по спирала. Онази нощ беше перфектна, или почти такава. Но тази вечер не. Обстановката беше напълно неподходяща и Гейбриъл вече не беше нейният мистериозен, таен любовник, който можеше удобно да бъде скрит от чуждите погледи. Сега живееше горе, в таванското помещение, за Бога! Щеше да се наложи да се изправи лице в лице с него на закуска на сутринта. Пред цялото домакинство, ако не друго.

— Да — прошепна Вениша. — Но онова беше тогава, а това е сега.

Той замръзна.

— Има ли някой друг? Повтарях си, че няма да изгубите интереса си към мен за толкова кратък период от време. Въпреки че трябва да призная, когато изчезнахте тази вечер от изложбената зала, се почудих дали не съм преценил погрешно.

Преценил погрешно изглеждаше доста странен подбор на думи, мина й през ума. Преценил погрешно е термин, който човек използва, когато е замислил дадена стратегия и тя се е провалила. Преценил погрешно не са думи, които нечий любим би използвал. Или поне тя си мислеше, че не бяха подходящи.

Младата жена отдръпна ръцете си от врата на Гейбриъл и постави дланите си върху гърдите му.

— Има ли някой друг? — попита я отново, без да променя тона си. На светлината на огъня очите му изглеждаха опасни и загадъчни.

— Не — призна тя. — За Бога, през последните три месеца бях прекалено заета с преместването ни в Лондон и установяването на бизнеса ми тук. Нямах време да си намеря някой друг. Не в това е проблемът.

Мъжът се усмихна. Вениша усети как напрежението се отдръпва от мускулите му.

— Разбирам — каза той, галейки шията й с пръста си. — Събитията от деня без съмнение са повлияли на нервите ви.

Това е много добро извинение, реши тя.

— Да, доста. — Преднамерено отстъпи една крачка назад. — Моите извинения, сър! Прекалено много стряскащи събития се случиха днес, наистина. Е, човек би казал, че тези случки се изсипаха върху ми подобно на водопад. Шокът от завръщането ви. Странната мистерия, свързана с формулата на алхимика. Намирането на тялото на Бъртън тази вечер. Всичко това е прекалено много. Не смятам, че мога да разсъждавам толкова ясно, колкото би трябвало при тези обстоятелства.

Устните му се извиха във весела усмивка.

— Точно обратното, мисис Джоунс, това е една от редките ситуации, когато човек не трябва да разчита напълно на логиката и ясната мисъл. — Той внимателно освободи краищата на корсажа на роклята. — Въпреки това, няма да ви притискам при така създалите се обстоятелства. Необходимо ви е време да се съвземете от тази поредица от неприятни преживявания.

— Точно така, сър. — Вениша стисна корсажа, без да знае дали да се почувства спокойна, или наранена от решението му. Ако страстта му беше неудържима само преди минута, нямаше ли да се опита да бъде поне малко по-убедителен? — Оценявам вашата съпричастност.

Гейбриъл се наведе напред и леко прокара устните си върху нейните.

— Не съм толкова съпричастен, колкото прагматичен, сладка моя — отбеляза той, все едно беше прочел мислите й. — Когато накрая отново правим любов с вас, не бих искал след това да таите някакви съмнения или да съжалявате.

Не беше сигурна как да приеме казаното. Тази вечер всичко, свързано с тяхната връзка, изглеждаше изключително неясно. Нещата бяха толкова по-прости, когато той беше само една фантазия.

— Ще ви пожелая лека нощ, сър. — Задържайки корсажа на роклята си на място с една ръка, тя забърза към вратата. — В допълнение към разклатените ми нерви, се чувствам и напълно изтощена.

Това последното беше чистата истина, помисли си тя. Действително се чувстваше странно отпаднала. Но също така усещаше, че на съня щеше да му е много трудно да дойде при нея тази вечер.

— Само още нещо, преди да си тръгнете, мисис Джоунс.

Неуловимата, но изречена хладно команда накара ръката й да замръзне върху дръжката на вратата. Вениша, застанала нащрек, погледна назад към Гейбриъл. Силуетът му се открояваше на фона на светлината от камината — загадъчно чувствен и неустоим, с разкопчана риза и развързано шалче. Нова вълна от безпокойство мина през нея.

— Да? — попита любезно тя.

— Не отговорихте на въпроса ми. — Отиде до малката масичка, върху която стоеше брендито, вдигна декантера и отново напълни чашата си. — Какво видяхте тази вечер, когато убиецът избяга надолу по стълбите?

Разбра, че нямаше да се откаже от това. Имаше чувството, че след като веднъж се беше концентрирал върху дадена цел, Гейбриъл Джоунс рядко изоставяше преследването й. Подобно на ловец, забелязал плячката си, мина й през ума. Образът беше обезпокоителен. Също така изключително вълнуващ. Все едно от него се излъчваше някакъв вид първично предизвикателство.

Вениша обмисли какво да каже, силно изкушена да избегне директния отговор. Беше невероятно да й повярва, ако се опиташе да му обясни за необикновената си дарба. Но беше заинтригувана от факта, че беше достатъчно проницателен да разбере, че тя беше забелязала нещо извън границите на нормалното. Малко хора от познатите й, мъже или жени, щяха да се досетят за нещо подобно.

Част от нея също така изведнъж стана изключително любопитна да узнае как би реагирал, ако му кажеше истината.

— Съмнявам се, че ще ми повярвате — отвърна тя, подготвяйки се думите й веднага да бъдат приети със скептицизъм, — но видях аура от физическа енергия около бягащия мъж.

Чашата в ръката му спря на половината път към устните му.

— По дяволите! — накрая каза той много тихо. — Подозирах нещо подобно, но не бях много сигурен.

— Моля?

— Няма значение. Разкажете ми за тези аури, които виждате.

Беше подготвена да не й повярва, а не да й задава смислени въпроси. Отне й минута, за да го осъзнае.

— Появяват се под формата на енергийни вълни, които пулсират около човека — обясни Вениша.

— Виждате тези аури около всеки, когото срещате ли? Това би било някак си смущаващо.

— Не ги виждам, ако не се концентрирам и направя усилие да ги различа. Тогава все едно виждам негативен образ на света. В това състояние мога да различа аурите.

— Интересно!

— Не очаквам да разберете това, което се опитвам да ви кажа, но мога да ви уверя, че ако се изправя отново пред убиеца и ако го погледна по този специален начин, много е вероятно да го разпозная.

— Бихте ли го направили сега? — попита той меко.

Младата жена не знаеше какво да си мисли за реакцията му, затова продължи, нетърпелива да довърши обясненията си.

— Разбирате защо не споделих нищо от случилото се пред човека от Скотланд Ярд — обясни тя. — Много се съмнявам, че той щеше да ми повярва. Видяхте как се отнасяше с мен. Предположи, че съм жертва на шок и се намирам на ръба на истерията.

— Права сте. — Гейбриъл се облегна на ръба на бюрото й. — Наистина, повечето му въпроси бяха отправени към мен.

— Защото сте мъж.

— И защото вярва, че съм ви съпруг.

— И това също. — Вениша направи гримаса. — Дори и да бях дала доброволно информация за аурата на бягащия човек, това нямаше да помогне по никакъв начин на детектива. Няма смисъл да се описва нечий енергиен физически модел на някого, който не може да го разбере.

Гейбриъл я изгледа изучаващо известно време.

— Казвате, че всяка аура е характерна?

— Да. Определено се различава от човек до човек. Има цветове, но не мога да ви кажа имената на нюансите и отсенките, които виждам, тъй като те не отговарят на онези, които възприемам с нормалното си зрение. Изработила съм си мой собствен, личен речник, за да ги опиша, но на вас той няма да ви говори нищо. Има нещо, свързано и с наситеността и модела на физическата енергия, които също са типични за всеки човек.

— Можете ли да определите пола на човека от аурата му.

— Не. Точно затова не мога да кажа със сигурност дали бягащата фигура беше на мъж, или на жена.

— А индивидуалните характеристики или наклонности?

Това, мина й през ума, беше много задълбочен въпрос.

— Понякога тези аспекти, ако са достатъчно силни, са поразително ярки, да.

— Какво научихте за характера на човека, който видяхте в коридора тази вечер? — попита той.

Вениша си пое дълбоко дъх.

— Ако този човек беше животно, бих казала, че щеше да е хищник — създание, което убива, когато смъртта отговаря на целите му. В животинското царство подобни зверове заемат полагаемото им се място. Те убиват, за да живеят. Но при хората… Ние бихме определили подобни индивиди като чудовища.

Гейбриъл остана неподвижен. Цялата емоция се оттегли от лицето му.

— Разбирам — отбеляза той. — Чудовище.

— Това е начинът, по който видях бягащата фигура. Студенокръвен и много плашещ. Честно казано, надявам се никога повече да не ми се налага да го или да я видя отново.

Мъжът не каза и дума.

Нещо, свързано с мрачното спокойствие, което се излъчваше от него, накара косъмчетата на тила й да потръпнат, точно както се беше случило, когато видя убиеца да бяга от сцената на престъплението си.

— Лека нощ, мистър Джоунс — промълви тя.

— Лека нощ, Вениша.

Излезе в коридора, затвори вратата и забързано тръгна към стълбището. Изкачи го на бегом, все едно я преследваше хищникът, който се беше опитала да опише на Гейбриъл.

Когато достигна сигурността на спалнята си, беше останала без дъх. Изображението, което видя в огледалото на тоалетната си масичка, я шокира. Косата й беше спусната, роклята й отворена, а очите й бяха като два тъмни кладенеца, пълни със сенки.

Призрачното сладострастие на собствения й образ я разтърси до дъното на цялото й същество. Това е, което е видял и Гейбриъл, помисли си тя.

Извърна се от огледалото и бързо се съблече.

Няколко минути по-късно, облечена в нощницата си, Вениша се мушна между завивките и изгаси лампата. Чакаше, заслушана напрегнато в тихите звуци на къщата.

Така и не го чу да се качва по стълбите към таванската стая. Но накрая долови слаби шумове над главата си и разбра, че си беше легнал.

На прага, преди да потъне в мрачния, неспокоен сън, си зададе въпроса, който я тревожеше още от момента, в който Гейбриъл се появи пред вратата й.

Пределно ясно беше обяснил, че се нуждае от помощта й в начинанието си. Би ли използвал и прелъстяването като средство за постигане на целта си?

В този миг смесицата от объркани емоции, които чувстваше, се превърна в кристалночисто осъзнаване.

Ситуацията между двама им беше станала объркана и обезпокоителна, точно защото тя вече нямаше пълен контрол върху нея.

В Аркейн Хаус Вениша бе тази, която установи всички неписани правила, които ръководеха техните отношения. Беше си поставила за цел да го прелъсти, за да изпълни най-съкровената си мечта за перфектна, романтична интерлюдия.

Но сега Гейбриъл определяше всички правила. Наистина трябваше да внимава изключително много.

17

Из таванското помещение се разнесе звукът от бързи крачки. Гейбриъл избърса последните остатъци от пяната за бръснене от лицето си, хвърли кърпата настрани и пресече малката, натъпкана с мебели стая, за да отвори вратата.

Пред него стоеше Едуард. Ръката му беше вдигната нагоре, готова да почука вежливо.

— Добро утро! — каза мъжът.

— Добро утро, сър! — Момчето се вгледа в него с очи, пълни с любопитство. — Все още не сте облечен.

— Да, така е.

— Мисис Тренч ме изпрати да ви предупредя, че закуската ще бъде готова след няколко минути.

— Благодаря! С нетърпение очаквам да си хапна хубаво, домашно приготвено ястие. Идвам след минутка.

Отдалечи се от вратата и взе чиста риза от една от закачалките върху стената.

— Ще ви изчакам — предложи Едуард, промъквайки се в стаята. — Мога да ви покажа пътя до стаята за закуска.

— Ще ти бъда много задължен — отвърна Гейбриъл. — Това ще ми спести лутането из цялата къща.

Наблюдаваше малкото момче в огледалото, докато закопчаваше ризата си.

Детето се огледа, изучавайки всеки предмет, който мъжът беше разопаковал. Изглеждаше изключително заинтригувано от подредените върху умивалника принадлежности за бръснене.

— Папа̀ държеше бръснарските си принадлежности в кожен калъф, подобен на вашия — отбеляза Едуард.

— Така ли? — Младият мъж приключи със закопчаването на ризата си и се замисли дали ще е необходимо да си сложи шалче. Когато си беше у дома, винаги слизаше на закуска само по риза. Но все пак неговият дом беше жилище на ерген.

— Да — потвърди момчето.

— Явно много ти липсва баща ти.

Едуард кимна. За момент не каза нищо. Гейбриъл си сложи копринено шалче и го завърза с четворен възел. Детето много внимателно наблюдаваше процеса на завързването.

— Папа̀ беше инвеститор — изведнъж изстреля то.

— Наистина ли?

— Пътуваше много често до Америка. Но когато си беше у дома, ме водеше за риба и ми показваше как се правят много различни неща.

— Това се очаква да правят бащите — каза младият мъж.

— Съпругът на сестра ти също може да прави подобни неща, нали?

Гейбриъл погледна детето.

— Да. Може.

Лицето на Едуард светна.

— Знам, че това е тайна и вие не сте ми истински батко и всичко останало. Но докато се преструваме, си мислех, че можете да ме научите на някои от нещата, които Папа̀ така и не успя да ми покаже.

— Не виждам защо да не се случи — съгласи се Гейбриъл.

— Чудесно! — Едуард се усмихна широко. — Не е необходимо да се притеснявате. Както ви обясних, сър, аз съм много добър в пазенето на тайни.

— Да, знам това.

— Имам голям опит, откакто мама̀ и папа̀ отидоха на небето — отбеляза детето с лека гордост. — По някакъв начин да се преструвам, че сте съпруг на сестра ми, е същото като тайната, която трябва да пазя за Папа̀.

— Разбирам.

— Папа̀ беше двоен съпруг.

Изражението на Гейбриъл остана безизразно.

— Двоен съпруг?

— Ами, така наричат джентълмен, който има повече от една съпруга.

— Двуженец — поправи го меко младият човек. Спомни си фотографията на внушителния мъж, която висеше на стената в кабинета на Вениша.

Тази информация обясняваше много неща, мина му през ума.

— Папа̀ имаше друга жена и някакви деца в Ню Йорк, където ходеше по работа два пъти годишно. Не бяхме разбрали за това, докато двамата с мама̀ не загинаха в железопътната катастрофа. Тъй като Папа̀ е бил двуженец, това означава, че Вениша, Амелия и аз не сме негови истински деца.

— Грешиш, Едуард. Независимо от обстоятелствата относно връзката на родителите ви, вие със сигурност сте истински деца на баща ви.

— Леля Беатрис казва, че ние сме не… — Малкото момче се затрудни да произнесе думата. — Не-нещо си.

— Незаконородени.

— Да, точно така. Както и да е, след като мама̀ и Папа̀ умряха, разбрахме, че мистър Клийтън е изчезнал с парите, които трябваше да ни бъдат дадени. Леля Беатрис каза, че това било огромна беда, защото един достатъчно голям приход, би потулил цял куп грехове от останалия свят. Тя казва, че ако не бил талантът на Вениша във фотографията, сме щели най-вероятно всички да се окажем на улицата.

Гейбриъл вече беше стигнал до заключението, че младата жена издържа цялото семейство, но това обясняваше защо се е наложило да поеме върху раменете си такава огромна отговорност.

— Кой е мистър Клийтън? — попита младият мъж.

— Деловият партньор на Папа̀. Той открадна наследството ни. Папа̀ винаги отбелязваше, че ако нещо ужасно се случи с него, ние ще бъдем достатъчно добре осигурени финансово. Само дето не се случи така, защото мистър Клийтън взе парите ни и избяга.

— Копеле! — възнегодува Гейбриъл.

— Да, знам, че съм копеле. — Долната устна на Едуард потрепери. — Това е още една дума за незаконороден, нали? Леля Беатрис, Вениша и Амелия мислят, че не я знам, но аз дочух леля да казва на сестрите ми, че хората ще ни наричат така, ако разберат, че Папа̀ не е бил женен в действителност за мама̀.

Гейбриъл приклекна пред малкото момче.

— Говорех за мистър Клийтън, не за теб, Едуард.

Бръчката върху челото на детето стана по-дълбока.

— Той също ли е бил незаконороден?

— Нямам представа. Но това няма никакво значение, защото аз използвах неподходящата дума да го опиша. Да си незаконороден не е лошо нещо; това е само някакъв факт. Като например да имаш червена коса и сини очи. Това не говори за характера на човека. Разбираш ли ме?

— Мисля, че да.

— Сега ме слушай внимателно, защото ще ти кажа нещо, което моят баща ми сподели, когато бях на твоята възраст. Трябва винаги да го помниш, защото е важно.

— Да, сър.

— Няма никакво значение дали баща ти е бил официално женен за майка ти. Ти не си отговорен за това, което той е направил. Но си отговорен за това, което ти правиш. Всеки човек трябва да се грижи за своята собствена чест, а ти ще се грижиш за твоята. Това е важното.

— Да, сър.

Гейбриъл се изправи, положи ръка върху рамото на Едуард и го поведе към вратата.

— Сега, след като вече сме изяснили този въпрос, отиваме долу да закусим.

— Да, да тръгваме. — Момчето се усмихна широко; изглеждаше много по-щастливо, отколкото преди минута. — Обикновено закусваме бъркани яйца с масло и препечени филийки в сряда, но мисис Тренч каза, че тъй като в къщата вече има мъж, днес ще има и пушена сьомга. Тя твърди, че на мъжете им е необходима по-силна храна.

— Икономката очевидно е много мъдра жена.

Излязоха от вратата и тръгнаха надолу по тесните стълби.

На междинната площадка Едуард погледна нагоре към Гейбриъл.

— Вие така и не ми казахте правилната дума, сър.

— Правилната дума за кое?

— За мистър Клийтън. Заявихте, че копеле не е точната дума, която може да го опише.

— Така е.

— Тогава коя е точната дума?

Гейбриъл обмисли задълженията си като съпруг на сестрата на детето.

— Ще ти кажа точния термин, но трябва да не забравяш, че един джентълмен никога не го употребява в присъствието на дами. Ясно ли е?

Лицето на Едуард светна в очакване на възможността да научи някои мъжки тайни.

— Да, сър. Обещавам никога да не я използвам пред леля Беатрис или сестрите ми.

— Също така не трябва да я използваш и пред мисис Тренч. Тя е почтена жена и на нея дължиш същото уважение, каквото на леля ти и сестрите ти.

— Добре. Обещавам да не я използвам и пред икономката.

— Най-подходящата дума, която описва мистър Клийтън, е кучи син.

— Кучи син — повтори внимателно Едуард, стараейки се да я научи правилно. — Това означава ли, че майка му е била женско куче?

— Не — отвърна Гейбриъл. — Още повече, това ще е обида за всички женски кучета.

18

— Вие двамата открихте тялото на мистър Бъртън на изложбата снощи? — Беатрис постави ръка върху гърдите си и се олюля в стола си. — Казвате, че най-вероятно е бил убит? Мили Боже! Съсипани сме!

Шокът и ужасът в гласа й накараха Гейбриъл да вдигне поглед от пушената си сьомга.

Вгледа се изучаващо в жената, която седеше в противоположния край на трапезата. Нямаше намерение да седи начело на масата, но мисис Тренч ясно беше заявила, че според нея от него се очаква да заеме мястото, което висшето общество беше определило като подходящо за господаря на дома. Когато малко по-късно Вениша влезе през вратата, облечена в черно, той веднага разбра, че беше заел стола, на който обикновено сядаше тя.

— Мисля, че няма да стане точно така — отбеляза Гейбриъл. Погледна към Едуард: — Би ли ми подал сладкото от ягоди, моля?

— Да, сър — отговори момчето с уста, пълна с бъркани яйца в масло. То покорно подаде бурканчето със сладко на мъжа. — Сър, как изглежда човек, който е бил убит?

— Едуард! — сряза го Беатрис. — Достатъчно! Човек не разговаря за подобни неща по време на закуска.

— Но, лельо Беатрис, ти беше тази, която повдигна темата.

Възрастната жена въздъхна.

— Яж си яйцата и не прекъсвай по-възрастните, когато разговарят.

Момчето отново се съсредоточи върху закуската си, но Гейбриъл знаеше, че то попива всяка дума от разговора им. Призрачната тема за убити хора нямаше да бъде забравена толкова лесно.

— Лельо — твърдо каза Вениша, — моля те, не изпадай в паника! Ситуацията е под контрол.

— Как можеш да кажеш подобно нещо? — контрира я по-възрастната жена. — Става въпрос за огромен скандал. Ами ако се разчуе, че ти си открила мъртво тяло на изложбата снощи, клюките никога няма да спрат.

— Страхувам се, че вече се е разчуло. — Амелия влезе в стаята, размахвайки екземпляр от „Флайинг Интелиджънсър“. — И никога няма да предположиш кой е написал статията.

Вениша направи гримаса и се пресегна да вземе чайника с кафето.

— Мистър Отфърд?

— Същият. — Амелия се настани до брат си. — Много вълнуващо писание, поне това може да се каже. Очаквам, че всички ще го четат тази сутрин. Все пак доста рядко се случва да бъде намерено мъртво тяло на фотографска изложба.

— Обречени сме — каза измъчено Беатрис. — Ще ни принудят да напуснем тази прекрасна къща и да се откажем от галерията. Ще загубим всичко.

Гейбриъл погледна към Амелия.

— Защо не ни прочетете статията?

— С удоволствие. — Момичето прочисти гърлото си.

Шокиращи събития на фотографска изложба

от Гилбърт Отфърд

По време на фотографска изложба във вторник вечерта беше открито тялото на един от фотографите. Починалият беше разпознат като мистър Харолд Бъртън от Грийнстоун Лейн.

Смята се, че липсата на успех в сферата, която беше избрал мистър Бъртън, заедно с неотдавнашните финансови несполуки и растящи дългове, са го довели до тъжното решение да изпие чашата с цианкалий.

Тялото е било открито съвсем случайно от мисис Джоунс, известната фотографка. Съпругът й, мистър Джоунс, е бил с нея, когато са попаднали на трупа. Читателите на този вестник ще си спомнят, че едва наскоро господинът се върна в Лондон, както и в обятията на любящата си съпруга, след като беше считан за мъртъв цяла година.

Не е необходимо да отбелязваме, че откриването на тялото на мистър Бъртън хвърли сянка от униние върху изложбата. Мисис Джоунс, чиито впечатляващи снимки й спечелиха възхищението на всички присъстващи, беше доста разстроена. Имаше основателни опасения, че може да припадне. Младата дама беше забелязана да напуска залата, придружена от всеотдайния си съпруг, който нежно я придържаше.

— О, за Бога — ядно каза Вениша. — Изобщо нямаше да припадна.

— Мисля, че това да си била доста разстроена и нежно придържана на излизане от залата, е много добро попадение — обяви Амелия, оставяйки вестника настрана. — Съгласна съм с мистър Джоунс. Тази новина няма да ни причини никакви сериозни проблеми. Всъщност, не бих се учудила, ако привлече още нови клиенти. Хората ще бъдат още по-заинтригувани от мистериозната вдовица-фотограф.

— Бивша вдовица — меко я поправи Гейбриъл.

— А, да, разбира се — съгласи се момичето и си сложи от бърканите яйца в чинията. — Простете ми, сър, не трябва да забравям вашето чудодейно завръщане. В края на краищата то е последният щрих към легендата за мистериозната мисис Джоунс.

— На вашите услуги — отвърна Гейбриъл.

Веждите на Беатрис се повдигнаха и оформиха бръчка, изразяваща недоумение.

— Не разбирам. — Тя погледна към младия мъж. — Струва ми се казахте, че мистър Бъртън е бил убит.

— Със сигурност това беше заключението, до което стигнахме двамата с Вениша — съгласи се той.

— Но статията ясно намеква, че джентълменът сам е отнел живота си.

— Да, точно така. — Гейбриъл обмисли информацията, докато сдъвкваше парче сьомга. — И няма нищо споменато за бягащата фигура, която Вениша е видяла в коридора. Интересно! Чудя се дали от полицията са решили да премълчат някои от детайлите, с надеждата да накарат убиеца да си мисли, че престъплението му е останало незабелязано, или наистина вярват, че става въпрос за самоубийство.

— Може да има и друго обяснение — вмета Вениша. — Мистър Джоунс, снощи и двамата бяхме загрижени единствено за ситуацията, в която се намираме ние. Забравихме, че в сградата присъстваше още някой, който има основателни причини да желае името на изложбената зала да не бъде замесвано в скандал, който би възникнал в случай на убийство.

— Разбира се — веднага се включи Беатрис. — Кристофър Фарли, организаторът на изложбата. Той е много влиятелен джентълмен както в художествените среди, така и във висшето общество. Изобщо няма да съм изненадана, ако разбера, че е успял да приложи някакъв натиск върху полицията, за да ги накара да обявят случилото се за предполагаемо самоубийство, отколкото убийство.

И в двата случая, мина през ума на Гейбриъл, му остава един проблем по-малко за днес. Фактът, че репортерът не беше разбрал за Вениша, която бе видяла някого да бяга от местопрестъплението, означаваше, че убиецът много вероятно също не знаеше за това.

Вениша го изгледа със загрижено изражение.

— Какви са ви плановете за днес, мистър Джоунс?

Гейбриъл се запита колко ли още време възнамерява тя да се обръща към него с такава болезнена скованост.

— Направих си списък, както обикновено. — Извади парче хартия от джоба си и го постави върху масата. — Първо, ще ви дам негатива на снимката на ковчежето, която направихте, докато бяхте в Аркейн Хаус. Ще съм ви много задължен, ако я проявите колкото се може по-бързо.

Младата жена наведе глава.

— Много добре. Какво ще правите със снимката?

— Вече разчетох кодираното съобщение, което беше инкрустирано върху капака на ковчежето. Това е само някакъв списък с билки, който — поне на мен или братовчед ми — не ни говори нищо. Не мога да преценя как това може да бъде нещо важно. Но един от членовете на Обществото Аркейн, който живее тук в Лондон, направи задълбочено проучване на книжата на алхимика. Вероятно той ще успее да разбере нещо от рисунките, които обграждат имената на билките.

— Възнамерявате да дадете фотографията на ковчежето на него? — попита Едуард.

— Да — отвърна Гейбриъл. — Но като предпазна мярка — в случай, че мистър Монтроуз, който е доста възрастен, изгуби снимката или тя попадне в неправилните ръце — ще помоля тя да бъде леко ретуширана. Искам да променя имената на една или две от билките. Възможно ли е това?

— Мога да го направя за вас — предложи Беатрис.

— Благодаря ви! Разбира се, ще кажа на мистър Монтроуз какво липсва, за да има точната информация, която да използва в работата си.

Едуард се усмихна широко, възхитен.

— Това е много хитро, сър.

— Старая се. Но трябва да призная, че не съм много обнадежден, че Монтроуз ще бъде в състояние да ми каже нещо по-различно от това, до което аз и братовчед ми вече сме стигнали. Обаче той може да ми помогне в друг аспект от разследването ми.

— В какво? — попита Вениша.

Младият мъж я погледна.

— От няколко години старецът отговаря за поддържане на списъците с членовете на Обществото Аркейн. Данните съдържат не само имената на онези, които са се присъединили към обществото, но също и имената на роднините им.

Младата жена се намръщи леко.

— Ще разширите разследването си, като включите и семействата на членовете ви?

— Да. — Мъжът се облегна назад, с чаша кафе в ръка. — Разширявам кръга на заподозрените, като включвам и роднините на онези членове, които са знаели за разкопките на лабораторията на алхимика. В допълнение, си записах имената на присъстващите в изложбената зала снощи. Любопитен съм да разбера дали някои от тях нямат някаква връзка с Обществото Аркейн.

Изражението върху лицето на Беатрис помръкна от тревога.

— Убеден сте, че крадецът, когото търсите, е следил Вениша, така ли?

— Точно така — отвърна Гейбриъл. — Съжалявам да го кажа, но се страхувам, че това е напълно възможно. Затова счетох за нужно да се върна от гроба.

— Едно нещо е сигурно — отбеляза замислено лелята. — Ако престъпникът се е навъртал около племенницата ми, сега вие сте привлекли цялото му внимание. Той явно знае кой сте всъщност.

— Да. Много е вероятно.

Вениша остави вилицата си върху масата. Осъзнаването на ситуацията, запали мрачни пламъчета в очите й.

— Мислите, че сега, когато вече сте тук, той ще пренасочи вниманието си върху вас. Надявате се да го отклоните от мен.

Гейбриъл присви рамене и се пресегна да си вземе още една препечена филийка.

Изведнъж Беатрис се развесели.

— Да, разбира се. В това има смисъл. Какъв брилянтен план, мистър Джоунс. Защо негодникът да преследва Вениша, когато отново се появихте вие? Крадецът съвсем естествено ще предположи, че ако някой знае нещо за кода върху ковчежето, това ще сте вие. В края на краищата, племенницата ми само го е фотографирала.

— Планът е много елементарен — призна Гейбриъл. — Но от опит знам, че те са най-добрите.

Вениша отново насочи вниманието си към храната. Мистър Джоунс забеляза, че тя изобщо не изглеждаше успокоена от изводите на леля си. Чудеше се дали би могъл да се надява, че младата жена се притеснява за неговата безопасност.

Не му беше лесно, докато я гледаше как си тръгва от библиотеката предната вечер. Цялото му същество копнееше да я задържи при себе си. Не разбираше ли тя, че си принадлежат един на друг? Беше ли забравила обета, който му даде в стихията на страстта в последната им нощ в Аркейн Хаус?

Твоя съм!

19

Малката невзрачна фотогалерия на Харолд Бъртън беше потънала в мрак. Изглеждаше така, все едно някак си бе усетила, че собственикът й не ще се върне вече и завинаги бе затворила вратите си.

Плътната мъгла изобщо не помагаше за разведряване на атмосферата, мина през ума на Вениша. Беше застанала пред някакъв портал на отсрещната страна на тясната уличка, точно срещу входа на „Фотогалерия Бъртън“. Беше рано следобед, но изпаренията бяха толкова гъсти, че едва можеше да забележи малкия магазин. Вдигна очи към прозорците на стаите над помещението. Нямаше признаци някой да е вътре. Без съмнение Бъртън беше използвал тези стаи като лични жилищни помещения.

Днес импулсивно беше решила да дойде тук, като остави на Амелия и Мод — момичето, което се грижеше за галерията — задачата да изберат модел за следващия портрет в изключително успешната й поредица Мъжете на Шекспир.

Възможността Бъртън да й е направил още снимки — такива, които не е имал време да остави на прага й преди да умре — я тревожеше от момента, в който се беше събудила сутринта. Не можеше да знае каква друга поразия е бил замислил Бъртън да направи с помощта на инструментите си за ретуширане, преди да умре. Не би могла да си позволи някоя компрометираща я нейна фотография да попадне в ръцете на конкурентите й, или дори още по-лошо — да се окаже на прага на някой от клиентите й.

Нямаше много голямо движение по улицата. Магазините и от двете страни на „Фотогалерия Бъртън“ бяха отворени, но вътре не се виждаха посетители. Няколкото безстрашни индивида, които се бяха осмелили да излязат в гъстата мъгла, бродейки подобно на изгубени духове, бяха толкова съсредоточени да не се бутнат в някоя стена или да не се спънат в някой от камъните на тротоара, че не забелязаха Вениша да излиза от входа. Знаеше, че облечена от главата до петите в черно и с лице, покрито с черен воал, беше почти незабележима.

Изчака, докато един празен файтон изтрополи покрай нея, изчезвайки бавно в мъглата, и след това пресече улицата към ателието.

Това, че намери входната му врата здраво заключена, не я изненада. Щорите на всички прозорци бяха спуснати. Явно Бъртън бе затворил, преди да се отправи към изложбената зала и да се срещне с убиеца си предната вечер.

Младата жена си проправи път до ъгъла, зави и тръгна надолу по тясна пътечка, която водеше към още по-тясна алея, използвана за обслужване на магазините. Тук мъглата изглеждаше дори още по-плътна.

Откри задната врата на галерията и установи, че тя също е заключена. Свали един фуркет от косата си и се захвана за работа. Човек става изключително сръчен, когато му се налага да борави с инструменти и механични устройства, когато се впуска в кариерата на фотограф, мина й през ума. Винаги се налагаше да импровизира.

Вратата се отвори. Тя спря за миг, оглеждайки се за последно, за да се убеди, че няма кой да я забележи да влиза в ателието. Нищо не помръдна в млякото на мъглата, което беше удавило алеята.

Като се движеше тихо, влезе в задната стая на галерията и затвори вратата. Остана неподвижна за момент, оглеждайки разхвърляното, изпълнено с тъга място.

Стаята беше пълна с обичайните принадлежности, които се намираха в изобилие в едно фотоателие. Кутии от стари негативи бяха наредени чак до тавана. Избледнели платна, служещи за фон, с различни цветове и форми бяха избутани до стената. Един остарял, силно износен стол със счупен крак стоеше в ъгъла. Чифт малки по размер дамски обувки бяха бутнати под него. Моделът им беше в стил, който бе излязъл от мода поне преди две години.

Обзе я неочаквана симпатия. Горкият Бъртън! Той или не беше осъзнал колко важно беше да следваш последните модни тенденции, или не е имал възможност да си позволи да замени тези обувки, когато стилът се е променил.

В нейното собствено ателие имаше три чифта дамски обувки. Всичките бяха по последна мода и значително по-елегантни от този в магазина на Бъртън. Но имаха поне едно нещо общо с тези на колегата й. Всички те бяха предназначени за най-малкия и изящен размер женски стъпала.

Беше убедена, че другият фотограф беше инвестирал в тях поради същата практическа причина, която я беше накарала да купи три чифта, които бяха прекалено малки за когото и да било член на семейството й. Изящните, елегантни обувки винаги биваха изключително полезни, когато някой се окаже изправен лице в лице с жена-клиентка, която иска портрет в цял ръст, но такъв, който де не показва собствените й огромни стъпала.

Фотографът просто поставяше по-малките обувки пред истинските крака на позиращата дама и нагласяше полите на роклята й така, че само малките, островърхи носове на по-изящния чифт да надничат изпод подгъва й. Това спестяваше изключително много време при ретуширането.

На една масичка, стояща наблизо, лежаха две фотографии в рамки. Стъклата им бяха счупени. Заинтригувана, Вениша се приближи, за да може да види по-добре.

Само един поглед й беше достатъчен, за да установи дълбочината на неприязънта, която Бъртън бе изпитвал към нея.

Снимките представляваха сцени от Темза. Разпозна ги и двете. Бъртън беше участвал с тях в една от изложбите на Фарли. Нейната собствена фотография „Гледки от реката на зазоряване“ беше спечелила първото място тогава. Бъртън беше бесен, когато напусна залата онази вечер. Можеше добре да си представи как се връща в ателието си, хванал своите провалили се фотографии под мишница. Много вероятно се е втурнал тук и е хвърлил снимките върху работната си маса с такава сила, че стъклото се е разбило на парченца. Дори не си бе направил труда да почисти след това. Може би е изпитвал някакво перверзно удоволствие да ги гледа всеки ден и да му напомнят колко много мрази една точно определена мисис Джоунс.

Младата жена обърна гръб на обезпокоителната сцена върху работната маса. Носът на обувката й се закачи в нещо, което лежеше на пода. Някакво желязо до краката й изтропа върху дървения под. Звукът беше толкова неестествено силен в дори още по-неестествената тишина.

Вениша замръзна, докато сърцето й биеше лудо. Успокой се, помисли си тя. Няма как някой извън ателието да е чул този почти нищожен шум.

След няколко секунди пулсът й се успокои. Погледна надолу и забеляза дълга метална скоба за глава и стойка. В дните на дагеротипите^[7], подобни устройства са били широко използвани, за да може на позиращия да не му се дава възможност да мърда, докато се прави снимката. Навлизането на по-новите и по-бързо снимащи средства и подобрени камери, бяха направили скобите ненужни от техническа гледна точка, но много фотографи все още разчитаха на тях, за да придържат позиращия напълно неподвижен. Винаги беше голямо изкушение да използваш тези скоби за глава, когато се налага да направиш портрет на някое малко, неспособно да седи на едно място, момче.

Прекоси стаята и отвори вратата. Вонята от силни химикали, които са съхранявани прекалено дълго в трудно проветриво пространство, едва не я накара да припадне.

Можеше да се разчита на Бъртън да пренебрегне разумните препоръки във фотографските журнали, отнасящи се до безопасното съхранение на химикалите, използвани в тъмната стаичка, мина й през ума. Нищо чудно, че имаше тази постоянна кашлица. Вероятно се е затварял часове наред в това място, дишайки наситените изпарения в малкото затворено пространство, до което нямаше достъп на чист въздух. Въздъхна. Това беше често срещан проблем в професия, изпълнена с рискове.

За момент задържа вратата широко отворена, за да могат най-неприятните пари да се разсеят и чак след това влезе в тъмната стаичка. Бледата светлина влизаше под ъгъл в помещението, осветявайки фиксажна вана и шишетата с химикали.

Оборудването на Бъртън блестеше и изглеждаше доста ново, забеляза Вениша, и от най-добро качество. Няколко от шишетата върху рафта бяха все още запечатани.

В стаята беше толкова тъмно, че тя почти пропусна да забележи дървения сандък, прибран под работната маса. Клекна и го отвори. Вътре имаше няколко негатива върху сухи плаки.

Трябваше й да разгледа само едната от тях, за да разбере какво е открила.

Така и не чу издайническите стъпки зад себе си. Когато силната мъжка ръка се оказа върху устата й, вече беше прекалено късно да вика.

Докато я изправяха на крака, тя сграбчи единственото налично потенциално оръжие — машата, използвана за изваждането на снимките от ваната с химикали.

20

— Недейте — прошепна Гейбриъл в ухото й — да издавате никакви силни звуци.

Тя се отпусна успокоена, закима енергично и пусна машата от хватката си.

Той махна ръката си от устата й и я обърна към себе си. В сенките на тъмната стаичка изглеждаше огромен и много ядосан.

— Какво, по дяволите, си мислите, че правите тук? — попита с глас, който беше прекалено тих. — Мислех, че сте в ателието си.

Вениша се успокои с усилие.

— Аз трябва да съм тази, която да ви зададе този въпрос. Доколкото си спомням, щяхте да ходите да говорите с някакъв възрастен член на Обществото Аркейн тази сутрин.

— Вече говорих с Монтроуз. Бях на път към Сътън Лейн, когато реших да се отбия на този адрес, вместо да се прибера.

— Какво очаквахте да намерите тук? — попита тя предпазливо.

— Любопитен съм да науча нещо повече за Бъртън.

— Защо, за Бога? Със сигурност смъртта му не е свързана с изчезналата формула.

Гейбриъл не каза нищо.

Нещо затрепка лудо в стомаха й.

— Така ли е?

— Отговорът на този въпрос е „вероятно не“ — призна си той.

Младата жена прочисти гърлото си.

— Не мога да не забележа, че фразата „вероятно не“ остава някакво място за увъртане.

— Както винаги, мадам, сте изключително наблюдателна. — Гейбриъл хвърли поглед към дървения сандък. — Виждам, че сте намерили негативите на снимките, които ви е направил.

— Да.

— Прегледах ги. С изключение на тази с надгробната плоча, върху която беше изписано името ви, всички останали изглеждат доста безобидни. Има ваши снимки на излизане от пекарната, на влизане в ателието ви, да разговаряте с клиент, кадри от този сорт.

Тя потрепери.

— Завистта на Бъртън може да е предизвикала някакъв вид странно обсебване от моя милост.

— Лично аз започвам да си задавам въпроса дали наистина е бил толкова обсебен от вас — отбеляза Гейбриъл.

— Какво искате да кажете?

— Намирам факта, че Бъртън ви е следил няколко дни и след това е бил убит в непосредствена близост до мястото, където бяхте снощи, меко казано, за доста тревожен.

— Какво? — Заключението разтърси цялото й същество. — Почакайте, сър! Да не би да казвате, че смъртта му вероятно е свързана с мен?

— Възможно е. Не бих могъл да го твърдя, без да получа още доказателства.

— Не знам дали е необходимо да ви напомням, сър, но досега аз съм единственият човек, когото познаваме, който има мотив да убие бедния Бъртън. Като се има предвид факта, че не съм го сторила аз, трябва да приемем, че някой друг го е убил поради напълно различна причина.

— Вероятно.

— Ето я пак тази дума — отбеляза Вениша. — Моля, кажете ми къде има пропуск в доводите ми?

— Доводите ви са превъзходни, скъпа моя, но това се определя от някакво тревожно съвпадение. Никога не съм обичал подобен вид обяснения.

Подразни я, когато го чу да я нарича „скъпа моя“ по такъв безцеремонен начин. Изглеждаше така, все едно връзката им се беше развила до етап, където подобно фамилиарничене беше напълно естествено.

Гейбриъл я погледна.

— Все още не сте ми обяснили защо решихте да се отбиете на това място тази сутрин и да извършите вашия малък акт на влизане с взлом.

Вениша стисна зъби.

— Всъщност не съм чупила нищо. Просто си поиграх малко с един фуркет и вратата се отвори. — Изведнъж спря. — Вие как влязохте?

— Аз също си поиграх малко. — Той кимна към вратата в другата стая. — Но се постарах да заключа отново, след като вече бях вътре, за да предотвратя възможността някой друг да влезе неочаквано.

— Добра стратегия — каза тя, поразена от логиката му. — Трябва да запомня това за в бъдеще.

— В бъдеще — каза Гейбриъл бавно — ще обсъждате всичките си планове за подобен вид дейности с мен, преди да предприемете някакво действие.

— Защо ще трябва да го правя? — попита младата жена. — Със сигурност вие ще се опитате да ме разубедите.

— В случай, че не сте забелязали, мисис Джоунс, това е чудесен начин да бъдете арестувана. Детективът, който ни разпитва снощи, нямаше желание да ви приеме като заподозряна за смъртта на Бъртън, но гледната му точка може да се промени, ако ви завари в ситуация като тази.

— Внимавах никой да не ме види. В отговор на въпроса ви, дойдох тук, защото се страхувах, че Бъртън може да ми е направил и други снимки и вероятно да ги е ретуширал по начин, който би се оказал притеснителен, ако попаднат в ръцете на конкурентите ми.

— На мен също ми мина тази мисъл — отвърна Гейбриъл. — Освен тези, очевидно изглеждащи безобидни негативи в този дървен сандък, не намерих никакви други ваши снимки.

— Слава Богу! — Тя погледна нагоре към тавана. — Ами в жилищните му помещения?

— Също няма нищо интересно. — Спътникът й нарами дървеното ковчеже и излезе от тъмната стаичка. — Хайде, ще вземем тези снимки с нас и ще ги проучим по-обстойно, след като и двамата сме на безопасно разстояние от това място.

Вениша го последва, възнамерявайки да върви след него до задната врата. Спря, когато забеляза кутията със сухи плаки, поставена върху близката маса. Името на производителя й беше познато. Поръчваше и своите от същата фирма.

— Това е интересно — каза почти нечуто тя.

Поставил едната си ръка върху дръжката на вратата, Гейбриъл я наблюдаваше от другия край на помещението.

— Какво има?

— Според клюките Бъртън едва се е издържал от снимките си и въпреки това оборудването в тъмната стаичка е доста ново и скъпо. Също така плаките в онази кутия са възможно най-големият размер от този производител. Струват значителна сума.

— Вероятно Бъртън е приемал работата си на сериозно. Без съмнение е влагал и малкото изкарани пари в материали и оборудване.

— От слуховете, които дочух, не е разполагал с такъв доход, който би му позволил подобно разточителство. — Тя потропа с носа на обувката си по пода, след което огледа още веднъж стаята. — Чудя се дали не си е купил и нов фотоапарат?

— В съседното помещение има един, поставен върху триножник — отвърна Гейбриъл. — Не го разгледах подробно.

Вениша отиде в предното помещение на ателието. Бъртън беше поставил стол и един обикновен фон така, че да се възползва от малкото светлина, която влизаше през мръсните прозорци. Беше й необходим само един-единствен поглед към фотоапарата върху поставката.

— Определено е стар модел — отбеляза тя, като се отправи да мине зад щанда. — Очевидно не е изкарвал достатъчно пари, за да си купи нов.

Рязко спря, когато забеляза някаква шапка върху рафта под плота.

— Вениша, не се бавете повече — подкани я Гейбриъл. — Отдавна трябваше да сме напуснали това място.

— Само още една минута, сър, това е всичко, от което се нуждая.

Тя повдигна шапката. Беше много по-тежка, отколкото би трябвало да бъде.

— Какво, по дяволите, правите с това? — попита спътникът й, звучейки заинтригуван, въпреки нежеланието си.

— В случаите, когато хващах мистър Бъртън да ме наблюдава, той беше с тази шапка. Но винаги я носеше под мишница. Никога не го видях да я слага на главата си. — Тя обърна шапката наопаки и се усмихна със задоволство. — И това е причината, за да не го прави.

— Какво намерихте там?

— Скрит фотоапарат. — Протегна шапката, така че и той да може да види монтираното устройство вътре. — Доста ново. Вероятно Краудер. Производителят използва превъзходни лещи. Това трябва да е било прекалено скъпо.

— Проклет да съм! — Гейбриъл остави товара си и взе шапката от нея. Разгледа я много внимателно. — Никога не съм виждал нещо подобно.

— Ние, от занаята, ги наричаме детективски фотоапарати. Вградени са на най-различни тайни места. Виждала съм фотоапарати, скрити във вази и куфарчета и други предмети.

— Значи така е успял да ви направи онези снимки без вие да разберете какви точно ги върши.

— Да.

Гейбриъл постави шапката-фотоапарат отново върху рафта, взе сандъка и пак се отправи към вратата.

— Може ли да се спечелят пари, като се правят тайно снимки?

— Да — отвърна тя, като го последва. — Имайте предвид, че детективските фотоапарати имат все още ограничена употреба, но очаквам, че след време ще навлязат широко в бизнеса.

— Кой би платил, за да получи снимки, направени тайно?

— Само помислете за възможностите, мистър Джоунс. Представете си колко съпруги ще платят, за да получат снимки на своите съпрузи-коцкари, когато въпросните джентълмени са в компанията на своите метреси. От друга страна, вземете под внимание и всички подозрителни съпрузи, които се страхуват, че жените им вероятно се срещат с други мъже. Финансовият потенциал е всъщност неограничен.

— Някой казвал ли ви е, мисис Джоунс, че имате доста цинично отношение към брака?

— Предпочитам да мисля, че имам реални идеи. — Тя спря за малко. — Но поне си отговорих на един от въпросите, които ме тревожеха по отношение на мистър Бъртън.

— Знаете как е успял да купи новото си оборудване и консумативи?

— Да. Заел се е с правенето на снимки с детективски фотоапарат.

* * *

Вече в малката къща на Сътън Лейн, Вениша постави последния от негативите обратно в дървеното ковчеже. Облегна се назад в стола си зад бюрото и погледна към Гейбриъл.

— Прав сте, сър — отбеляза тя. — С изключение на единствения ретуширан негатив, няма нищо обезпокоително в тези фотографии.

— Освен факта, че те пресъздават много точен запис на вашите излизания и хората, с които сте се срещали през последните няколко дни — каза Гейбриъл тихо. — Или Бъртън наистина е развил някакъв странен вид мания към вашата персона, или някой друг го е наел да ви следи.

21

Амелия седеше с Мод Хокинс, жената, която се грижеше за галерията, в малка стая, която беше точно до главното изложбено помещение. Двете изучаваха младия мъж, облечен в римска тога, стоящ пред тях.

Мод беше само една година по-голяма от Амелия. Дъщеря на домакиня и иконом, тя твърдо бе решила да не поема по стъпките на родителите си. Беше кандидатствала за позицията в „Галерия Джоунс“, скоро след като я бяха отворили, и бе наета незабавно. Момичето беше интелигентно, ентусиазирано и имаше подход към клиентите.

Човекът в тогата се наричаше Джереми Кингсли. Беше последният от тримата кандидати, които се отзоваха на обявата във вестника. Първите двама се оказаха неподходящи, но Джереми имаше потенциал, реши Амелия. Можеше да види, че Мод мисли по същия начин.

Мъжът беше висок и рус, с поразителни сини очи и силна, квадратна челюст. Изглеждаше много красив в тогата, но и съвсем леко притеснен. Дрехата разкриваше мускулестите му ръце и голяма част от силното му рамо. Джереми си изкарваше прехраната, като работеше в конюшня за коне под наем. Годините прехвърляне на сено, грижата за огромните животни и управляването на екипажи бяха свършили чудеса, мина през ума на Амелия.

Отмести очите си от Джереми и си записа нещо върху парче хартия. Солидни рамене.

Вениша обичаше подобни подробности.

Когато вдигна поглед, забеляза, че Мод все още зяпаше Джереми все едно беше огромна и много вкусна торта с крем.

— Благодарим ви, мистър Кингсли — каза Амелия. — Това е всичко засега. Можете да отидете в съблекалнята и да облечете вашите дрехи.

— Моля ви за извинение, мис! — Благородното чело на мъжа се намръщи от безпокойство. — Подходящ ли съм?

Амелия хвърли бърз поглед към Мод.

— Мисля, че ще се справи добре — отвърна тя. — Изглежда много добре в тога, нали?

Джереми й се усмихна с благодарност. Мод му върна усмивката.

— Съгласна съм. — Амелия остави молива и погледна към мъжа. — Не виждам никаква причина, поради която мисис Джоунс да ви намери неподходящ за Цезар, мистър Кингсли. Но нали разбирате, че тя ще вземе окончателното решение сама, едва след като се срещне с вас.

— Да, мис. Благодаря, мис! — Човекът определено беше развълнуван. — Ще направя всичко възможно, за да задоволя изискванията ви, ще го направя.

— Много добре — отвърна Амелия. — Мисис Джоунс ще се срещне с вас в три часа на двадесет и трети. Ако ви одобри, тогава ще направи и снимките. Сеансът ще отнеме поне два часа, много вероятно и по-дълго. Дамата е много взискателна към своите фотографии.

— Разбирам, мис.

— Трябва да дойдете навреме — добави Мод. — Мисис Джоунс е изключително заета жена. Тя не си прави труда да чака моделите си.

— Няма защо да се притеснявате за това, мис — отвърна Джереми и се отправи към съблекалнята. — Ще съм тук навреме.

Той изчезна зад тежката червено-златиста драперия, която се спускаше пред мъжката съблекалня. Когато се появи отново след няколко минути, вече беше облечен в своите зле прилягащи, купени от магазин^[8] дрехи. Амелия си помисли, че тогата му отиваше много повече. Можеше да види, че и Мод е на същото мнение.

Джереми смотолеви още няколко думи на благодарност и се втурна жизнерадостно навън на улицата.

Двете момичета се върнаха обратно в изложбената зала.

— Наистина считам, че от мистър Кингсли ще излезе добър Цезар — отбеляза Амелия.

— Да, мис, със сигурност е така и това е чистата истина. — Мод разтърка ръце. — Очаквам продажбите да бъдат дори повече, отколкото бяха на Хамлет преди няколко седмици. Има нещо неустоимо в един мъж в тога, не сте ли съгласна?

— Да, но трябва да отбележа, че ще бъде трудно да надминем нашия Хамлет.

Амелия спря пред една от рамкираните снимки, изложени на стената. Мрачната, с удивителни отсенки фотография беше проникновен портрет на много красив мъж, който се взираше в зрителя с изкусителните очи на романтичен поет. Тъмната му къдрава коса беше разрошена по изключително привлекателен начин.

Хамлет носеше бяла риза, която беше леко отворена на гърдите му, тъмни, плътно прилепнали панталони, излъскани до блясък високи кожени ботуши. Повече приличаше на смел изследовател, отколкото на обречен принц. Беше се излегнал в позлатен стол, като единият му крак бе напълно изпънат — поза, която дамската клиентела намираше за изключително въздействаща. Дългите пръсти на едната му ръка бяха елегантно положени върху облегалката на стола. В другата си длан държеше черепа на Йорик. Никак не беше лесно да открият човешки череп, припомни си девойката. Накрая Мод беше успяла да се спазари за един излишен такъв от някакъв малък театър.

— Идеята ти да представим Хамлет с леко разкопчана риза беше повече от блестяща — каза Амелия.

Помощничката й се усмихна срамежливо, докато се възхищаваше на снимката.

— Някак си изведнъж се сетих за това.

По-младото момиче погледна следващия портрет в редицата. Той също показваше още един изключително красив млад мъж, облечен по древна италианска мода. Да се намери череп беше трудно, помисли си Амелия, но да откриеш специалното парче от панталона, което покриваше гениталиите, беше дори още по-голямо предизвикателство. Но усилието си струваше. Кой би предположил, че дамската клиентела ще приеме мъж, облечен в подобни дрехи, за толкова завладяващ.

— Можем само да се надяваме, че нашият Цезар ще се справи също толкова добре, колкото и Хамлет — добави Амелия. — Но очаквам, че никога няма да постигнем успеха, който имахме с нашия Ромео.

— Той все още се продава най-добре от всичките снимки досега — съгласи се Мод, изучавайки парчето, покриващо гениталиите на модела. — Само миналата седмица продадох цели двадесет от тях. Скоро ще се наложи да направим нови.

— Е, все пак това е Ромео.

— Между другото — продължи младата жена, като мина зад щанда, — получих запитване от един джентълмен, който се интересуваше дали за мисис Джоунс ще бъде възможно да направи портрет на дама, която му е приятелка. Изпратих му съобщение, в което го уведомих, че сесията ще бъде утре. Всички подробности са в книгата за срещи.

— Благодаря, Мод! Кой е клиентът?

— Лорд Акланд — отвърна тя. — Иска мисис Джоунс да направи снимки на дама, наречена Розалинд Флеминг.

22

— Трябва да е било голям шок за вас да разберете, че съпругът ви е жив, мисис Джоунс. — Усмивката на Розалинд Флеминг беше хладна и разбираща. — Човек само може да предположи какво въздействие върху нервите има това един мъртъв съпруг да се появи на прага.

— Доста стряскащо наистина. — Вениша леко промени позицията на една малка статуя до стола на дамата и забързано се върна при фотоапарата си. — Но човек трябва да се приспособи към малките неудобства на живота и да продължи напред, нали така?

Последва съвсем кратка пауза.

— Неудобства? — измърмори Розалинд с лека въпросителна нотка в гласа.

Амелия, която стоеше точно зад жената, с чадър за слънце, покрит с искрящо бяла материя, направи бърз енергичен предупредителен жест с ръка.

Сестра й разбра посланието. Да говориш за завръщането на съпруга, когото си считала за починал като „неудобство“, вероятно беше някак си неподходящо. Наум си отбеляза да бъде малко по-внимателна за в бъдеще.

Ако не беше едно, винаги имаше нещо друго, когато се работеше с клиенти. Винаги беше трудно да се концентрира върху непринудения разговор с позиращия, докато се опитваше да нагласи сцената за снимката. Въпреки всичко, това беше неразделна част от процеса. Ако човек не разговаря с позиращите, те ставаха неспокойни и напрегнати.

Не беше като да нямаше повече от достатъчно проблеми и без да й се налага да работи извън студиото си в зимната градина този ден.

Розалинд беше заявила ясно, че не тя се интересува от това да й бъде направен портрет. Бе обяснила, че идеята е на лорд Акланд и се е съгласила само като един вид услуга.

Въпреки това, подобно на всеки друг позиращ над петгодишна възраст, с който Вениша се беше срещала, Розалинд беше достатъчно суетна, за да иска портретът й да я показва по най-добрия начин. Точно поради тази причина, беше настояла да бъде фотографирана в собствения си дом, заобиколена от някои от най-скъпите си вещи.

Тъмносинята вечерна рокля, която беше избрала за случая, беше по последна мода: стопроцентов френски модел и с много ниско деколте. Бижутата, които носеше, струваха цяло състояние. Диаманти блестяха около шията й, потрепваха върху ушите й и проблясваха от претенциозно фризираната й коса.

Розалинд дори си беше избрала стола, на който да седи, за снимката. Той беше позлатен изцяло и имаше някаква обезпокоителна прилика с трон.

Стаята с висок таван беше толкова богата и изискана, колкото и самата Розалинд. Древни урни и статуи стояха върху мраморни пиедестали. Виненочервени кадифени пердета, завързани със златисти шарфове, се диплеха върху дебелия килим.

Два часа по-рано Гейбриъл и Едуард бяха помогнали да натоварят необходимото оборудване, включително и фотоапарата, плаките, триножника, чадърите и отразителните екрани, в наетата карета. Когато превозното средство излезе на улицата, на Вениша й се удаде възможност да погледне назад. Видя Гейбриъл да стои на стъпалата, изглеждайки спокоен и доволен.

Именно тогава разбра, че той е изключително удовлетворен от факта, че тя е ангажирана с фотографските си задължения точно тази сутрин. Без съмнение си беше помислил, че по този начин може да продължи със своите издирвания, без да му се налага да си задава въпроса какво всъщност прави тя. Знаеше, че все още е ядосан заради визитата й в ателието на Бъртън предния ден.

Да се правят фотографии в дома на клиента винаги е бил муден процес. За щастие, естествената светлина много добре осветяваше библиотеката на Розалинд. Въпреки това й беше необходимо изключително много време, за да улови правилната светлина и вече си личеше, че домакинята им губи търпение. Разговорът беше станал прекалено личен.

Вениша бе започнала да се чуди дали дамата не я дразнеше преднамерено, вероятно като един вид за успокояване на собствената си досада.

— Не е необходимо да се опитвате да говорите със заобикалки с мен, мисис Джоунс. — Розалинд се изкиска гърлено. — Самата аз бях омъжена някога. Нямам нищо против да ви кажа, че се наслаждавам много повече на положението си на вдовица, отколкото когато бях омъжена жена.

Младата фотографка не успя да измисли подходящ отговор на това изявление, затова предпочете да избере по-безопасна тема.

— Бихте ли придвижили дясната си ръка съвсем леко наляво? Да, така е чудесно. Амелия, премести чадъра малко по-близо до мисис Флеминг. Имам нужда от повече светлина от лявата страна на лицето й. Искам да подчертая елегантния й профил.

Никога не вредеше да поласкаеш позиращия.

— Добре ли е така? — попита сестра й, докато наместваше под ъгъл чадъра.

— Много по-добре, благодаря!

Погледна отново през визьора. Този път за кратко се концентрира, точно както правеше винаги, преди да направи снимка. Светлината и сенките си смениха местата. Аурата на Розалинд Флеминг проблесна, пулсираща от прекалено силна емоция. Тя едва сдържаше нетърпението си, осъзна Вениша. Едва успяваше да сдържи яростта си.

Най-добре беше да приключат със сеанса, колкото се може по-бързо.

— Моля, не мърдайте, мисис Флеминг! — каза фотографката.

Направи снимката. Инстинктите й подсказваха да се махне от тази къща колкото се може по-скоро, но здравият разум на професионалист я задържаше на място.

— Най-добре е да направим още една снимка. Ако обичате, задръжте позата, мисис Флеминг!

— Разбира се, щом настоявате.

Вениша махна вече използваната плака от фотоапарата, постави нова и направи още една снимка.

— Отлично! — каза тя, успокоена, че е приключила. — Мисля, че ще останете изключително доволна от резултата.

— Кога ще бъдат готови? — попита домакинята, показвайки съвсем бегъл ентусиазъм.

— В момента съм доста ангажирана. Но ще ви ги направя за понеделник.

— Ще изпратя един от слугите си да ги вземе — уведоми я дамата.

Вениша кимна на Амелия, която, очевидно усещаща повишаващото се напрежение във въздуха, вече беше започнала да прибира чадърите, огледалата и отразителните екрани.

— Ще наредя на лакея да ви помогне с оборудването — предложи Розалинд. Плавно прекоси стаята, за да отиде до изящното писалище и дръпна кадифената лента на звънеца.

— Благодаря ви! — промълви мисис Джоунс, докато махаше фотоапарата от триножника.

— Проблемът със съпрузите е, че те изискват толкова много време и внимание — отбеляза домакинята им, връщайки се на предишния им разговор. — Без значение колко са богати, имат неприятния навик да се оплакват за парите, които харчим за толкова жизненоважни неща като дрехи и обувки. Имайте предвид, че дори и окото им не трепва, когато трябва да купят някое скъпо бижу на метресите си, но ако съпругата им само пожелае дори и най-дребната дрънкулка, не спират да мърморят.

Вениша спря по средата на сгъването на статива.

— Моля за извинение, мадам, но мисля, че би било по-добре да сменим темата. Убедена съм, че не го осъзнавате, но сестра ми Амелия е само на шестнадесет. Човек не дискутира подобни неща пред толкова млади дами.

Амелия издаде странен, полузадавен звук и се престори, че е много заета с прибирането на отразителните екрани. Вениша знаеше, че сестра й се опитва да потисне смеха си.

— Простете ми! — отвърна дамата. Усмихна се студено и започна да изучава младото момиче, като че ли не я беше забелязала досега. — Нямах представа, че е толкова млада. Трябва да отбележа, че изглежда доста зряла за възрастта си и много умела в работата си. — Обърна се към Вениша: — Очевидно е, че добре сте я обучили. Кажете ми, мисис Джоунс, как научихте този занаят?

Току-що й бяха отправили предизвикателство.

На Вениша й костваше огромно усилие да се контролира.

— Фотографията е едновременно изкуство и занаят, както знаете, мисис Флеминг — отвърна внимателно тя. — Моят баща ми подари първия фотоапарат и ме научи на основните техники малко преди да се спомине. За мой късмет, леля ми е невероятно добра художничка. От нея научих изключително много за композицията и използването на светлината и сенките.

— Предполагам, че мистър Джоунс е останал повече от изненадан, когато е разбрал, че съпругата му се е впуснала във фотографския бизнес, докато той се е скитал из Дивия Запад, страдащ от амнезия.

— Мистър Джоунс — каза безизразно Вениша — е човек с модерно мислене и с много напредничави разбирания.

— Наистина ли? Не знаех, че съществуват такива същества като модерно мислещи съпрузи.

Вратата на библиотеката се отвори. Появи се облечен в ливрея лакей.

— Да, мадам?

Розалинд посочи с ръка към купчината фотографско оборудване.

— Можеш да изнесеш оборудването навън, Хенри. След това повикай карета за мисис Джоунс и асистентката й.

— Да, мадам.

Слугата се наведе да вземе триножника. Вениша положи покровителствено ръка върху ценния си фотоапарат.

— Аз ще го взема.

— Да, ма’м.

Натоварен с цялото оборудване, лакеят се отправи към вратата.

— Още нещо, Хенри — каза господарката му.

Слугата спря.

— Да, мадам?

— Знам, че мисис Джоунс и сестра й бяха въведени в този дом през входната врата, но искам да ги изпратите през задната врата, която използват занаятчиите. Ясна ли съм?

Мъжът силно почервеня.

— Ъъм, да, ма’м.

Амелия зяпна от изумление. Погледна към сестра си за някакво напътствие.

На Вениша вече й беше дошло до гуша.

— Да тръгваме, Амелия!

Взе фотоапарата си и се отправи към вратата на библиотеката. Момичето грабна чадърите и забърза след нея. Хенри вървеше след тях.

Младата жена спря малко преди да стигне до вратата, пропускайки лакея и сестра си да излязат от помещението покрай нея. Когато двамата вече бяха извън библиотеката, тя се обърна и погледна Розалинд.

— Хубав ден, мисис Флеминг! Ще ми бъде изключително интересно да видя как ще изглеждат снимките ви. Критиците ми казват, че имам дарбата да улавям същността на истинския характер на позиращия.

Дамата я гледаше така, както пепелянка гледа мишката, която възнамерява да погълне.

— Не очаквам нищо друго, освен безукорност от вас, мисис Джоунс.

Вениша се усмихна ведро.

— Разбира се. Въпреки всичко, аз съм професионалист.

Обърна се на пети и излезе в слабо осветеното фоайе. Хенри и Амелия я очакваха, несигурни и напрегнати.

Тя бързо зави надясно и се отправи към предната врата.

— Оттук, Амелия! Хайде, Хенри!

— Извинете, ма’м! — прошепна слугата нервно. — Извинявам се, ма’м, но изходът за занаятчиите е в другия край на къщата.

— Благодаря, Хенри, но бързаме да си тръгнем и ще стане много по-лесно, като използваме предната врата — заяви Вениша. — Вече познаваме пътя.

Без да знае какво друго да направи, лакеят се повлече безпомощно след нея, мъкнейки оборудването.

В края на дългия коридор младата жена спря и се обърна, за да погледне назад по протежението на сенчестия вестибюл. Розалинд, очевидно усетила, че заповедите й не са били изпълнени, бе излязла от библиотеката. Беше застанала в сумрака на неосветения проход.

— Какво си мислите, че правите? — попита тя, здраво стиснала устни от ярост.

— Тръгваме си през парадния вход, разбира се — отвърна фотографката. — Все пак ние сме професионалисти.

Импулсивно, тя се концентрира за момент, позволявайки на зрението й да премине отново в другия спектър. Аурата на домакинята им веднага се появи на фокус, гореща и непостоянна от силата на гнева й.

Тя не е просто ядосана, помисли си Вениша потресена. Тя ме мрази.

— Има нещо, което трябва да знаете, мисис Флеминг, — продължи младата жена, връщайки се към нормалното си зрение. — Ние, в „Галерия Джоунс“, се гордеем със способностите си за ретуширане на снимки. Дори и най-грозният човек може да се направи да изглежда зашеметяващо привлекателен на снимка. — Тя спря, за да подчертае казаното. — Разбира се, процесът може много лесно да се използва за постигане и на обратното.

Това беше много смела заплаха, но и много рискована. И все пак досега не беше срещала човек, който би искал да изглежда непривлекателен на снимката си. Като се вземат предвид завладяващата красота на Розалинд и очевидната й суета, беше безопасно да предположи, че няма да й хареса идеята да й направят нелицеприятна снимка, независимо от чувствата й към фотографа.

Мисис Флеминг се напрегна.

— Ако е необходимо, използвайте предната врата, мисис Джоунс. Това не променя фактите. Вие не сте нищо повече от една умна, крояща планове продавачка, която е успяла да привлечете вниманието на по-видни ваши колеги със своите фотографски трикове и илюзии. Но скоро висшето общество ще се отегчи от вас и ще потърси забавление някъде другаде. Кой знае? Може би един ден вие също ще бъдете принудена да изпиете чаша бренди, подправена с цианкалий.

Тя се извъртя и влетя в библиотеката, затръшвайки вратата след себе си.

Вениша затаи дъх, усещайки, че цялата трепери. Можеше да почувства студената пот под корсета на роклята си. Беше й необходима цялата воля, за да придаде спокоен вид на изражението си и да извърви оставащата част от коридора към предното фоайе.

Амелия и Хенри я очакваха там. Една прислужница беше застанала до вратата. Изглеждаше притеснена и озадачена. Когато стигна до нея, Вениша я дари с най-лъчезарната си усмивка.

— Вратата, моля! — бързо каза тя.

— Да, ма’м. — Момичето скочи напред и отвори широко дверите.

Стискайки силно фотоапарата си, младата жена величествено мина през входа и застана на предните стълби. Сестра й беше точно зад нея. Хенри вървеше тромаво след тях, борейки се с фотографското оборудване.

В края на улицата стоеше един файтон — кочияшът и конят дремеха. Лакеят изсвири високо. Кочияшът се изправи рязко и дръпна юздите. Превозното средство изтрака и спря пред къщата. Слугата натовари оборудването, помогна на двете дами да се качат вътре и затвори вратата.

Капандурата на покрива на кабриолета се отвори. Кочияшът погледна въпросително към тях.

— Галерия Джоунс на Брейсбридж Стрийт, моля! — каза Вениша.

— Да, ма’м!

Капакът се затвори.

Във вътрешността на превозното средство настъпи кратка, несигурна тишина.

После Амелия избухна в неконтролируем смях. Смееше се толкова силно, че накрая трябваше да сложи ръка върху устата си.

— Не мога да повярвам какво направи! — успя да каже най-накрая.

— Нямах друг избор — отвърна сестра й. — Ако позволим да ни отпращат през вратата за занаятчиите, това ще нанесе непоправими вреди на бизнеса ни. Щеше да е само въпрос на време, преди да се разнесе мълвата, че не ни считат за достатъчно специални, за да използваме входната врата.

— Знам. Имам предвид, че начинът, по който заплаши, че леля Беатрис ще ретушира снимката на мисис Флеминг така, че да я направи да изглежда непривлекателна, беше брилянтно попадение.

— Можем само да се надяваме, че заплахата ще подейства.

— Как може да не проработи? — Амелия разпери ръце. — Дори и да откаже да вземе снимката, тя ще знае, че ние притежаваме негативите. Можем да направим всичко, което поискаме с тях, включително и да създадем неласкателен портрет, който да изложим в галерията, за да го видят всички. Каква сензация би било това!

— За съжаление, не можем да направим подобно нещо. Това беше само блъф.

— Какво искаш да кажеш? Мисис Флеминг заслужава подобна съдба след начина, по който ти говори.

— Отмъщението може да е сладко, но за кратко — отвърна Вениша, — след това винаги се връща и те преследва. А в този случай това ще бъде изключително опасно. Ако покажем непривлекателна снимка на очевидно красивата мисис Флеминг, другите клиенти ще си помислят два пъти, преди да ме наемат да им направя портрет.

— От страх, че накрая ще изглеждат направо грозни. — Амелия направи гримаса. — Да, разбирам те. Дотук с отмъщението. Жалко все пак. Мисис Флеминг заслужава да бъде третирана по същия груб начин, по който се отнесе към теб.

Вениша погледна навън към улицата.

— Въпросът е защо?

— Защо се отнесе грубо с нас ли?

— Не. Защо ме мрази? Видях я в тълпата на изложбата онази вечер, но дори не ни представиха една на друга до днес. Какво съм направила, за да я накарам да изпитва такава омраза към мен?

23

Гейбриъл седеше с Вениша и Беатрис в малкия салон, който гледаше към Сътън Лейн.

Огромна кана кафе, донесена от мисис Тренч, украсяваше масата до канапето. По-възрастната жена, сложила очилата на носа си, правеше изящни бодове в една жълта роза върху овален ленен плат, здраво закрепен в гергеф.

Племенницата й разсеяно пиеше кафето си. Беше ясно, че преживяването в градската къща на Розалинд Флеминг я беше разтърсило и обезпокоило. Професията на фотографа беше свързана с много рискове, помисли си Гейбриъл. Клиенти с добри връзки, които можеха да съсипят нечие положение със злобни клюки, очевидно беше един от тях.

— Това, което не разбирам — каза младата жена, сваляйки чашата си, — е защо мисис Флеминг се съгласи да я снимам на първо място.

— Мисля, че това е очевидно — отвърна Беатрис. Тя огледа внимателно розата. — Мисля да използвам тъмнозлатист конец за вътрешната част на цветето.

Гейбриъл повдигна вежди към Вениша. Тя поклати глава, много леко, показвайки му, че също не знае какво има предвид леля й.

Мистър Джоунс прочисти гърлото си.

— Мис Сойър, искате да кажете, че мисис Флеминг се е съгласила да бъде снимана от племенницата ви, защото това е модно?

— Не, разбира се, че не. — Беатрис ровеше в чантичката си за шиене, очевидно търсейки тъмнозлатистия конец. — Има и други модни фотографи в Лондон. Ясно е, че Розалинд Флеминг позира за портрет на Вениша, защото не е имала избор.

— Бихте ли обяснили? — подтикна я Гейбриъл.

Беатрис го погледна над очилата си.

— Този, който искаше тя да бъде снимана, беше любовникът й, лорд Акланд, ако си спомняте. Той беше този, който запази час за снимките, и той е този, който ще плати за тях.

Чашата чай на Вениша замря във въздуха. Разтревожено изражение премина като светкавица през лицето й.

— Да, разбира се. Права си, лельо. Трябваше веднага да се сетя за това.

Гейбриъл я погледна и след това насочи вниманието съм по-възрастната жена.

— Мис Сойър, казвате, че мисис Флеминг е позирала за портрета си само за да достави удоволствие на любовника си?

— Казвам, че не е имала никакъв друг избор, освен да му достави удоволствие, мистър Джоунс. — Беатрис намери конеца. — Вероятно като мъж не разбирате истинската същност на връзката, в която се намира Розалинд Флеминг.

— Няма нищо мистериозно. — Той присви рамене. — Според мистър Хароу тя е метреса на Акланд.

— Наистина. — Беатрис въздъхна. — Жена в положението на мисис Флеминг може да се преструва пред света, че има свобода, на каквато една омъжена дама не може и да сънува да се наслади, но не е точно така. В действителност тя е също толкова ограничена в много отношения, както и много по-уязвима от прищевките на джентълмена, който плаща сметките й.

Вениша погледна леля си, изведнъж разбрала за какво става въпрос.

— С други думи, ако лорд Акланд настоява да й бъде направен портрет, тя няма друг избор, освен да позира за него.

— За да бъде успешна като метреса, една жена трябва да бъде умна, очарователна и интригуваща през цялото време — отбеляза Беатрис. — Може да залъгва себе си, като вярва, че тя е тази, която ръководи връзката им, но дълбоко в себе си е наясно, че ако не задоволи любовника си по всякакъв начин, може да бъде заменена.

Гейбриъл повдигна вежди.

— Напълно сте права, мис Сойър.

— Но това не обяснява напълно защо мисис Флеминг не ме харесва толкова много — каза Вениша и сбърчи чело. — Да допуснем, че може да е била раздразнена от факта, че трябва да се лиши от социалните си посещения, за да позира за снимката. Въпреки това поведението й изглеждаше доста крайно.

— Не и ако вземеш под внимание различието в положението ви — поясни леля й. — В действителност нейната неприязън ми се струва напълно оправдана.

— Как можеш да кажеш това? — попита Вениша. — Не съм направила нищо, за да я обидя.

Усмивката на Беатрис беше странна смесица от иронично веселие и сдържан опит.

— Не разбираш ли, мила моя? Ти си й трън в очите само затова, че си тази, която си — жена, която самостоятелно е постигнала успех и на която не й е необходимо да разчита на някой мъж да я издържа.

— Ха! — Вениша направи физиономия. — Като съдим по дрехите, бижутата и мебелировката на къщата й, тя се справя много по-добре финансово като метреса на Акланд, отколкото бих могла да се надявам аз някога да постигна като фотограф.

— Да, но тя е изправена пред възможността да изгуби всичко това още утре, ако в главата на Акланд се настани идеята да я изостави заради друга метреса, нали? — тихо отбеляза Беатрис. — Освен доходите си, тя ще изгуби и това, което цени най-много.

Гейбриъл скръсти ръце на гърдите си.

— Положението си във висшето общество.

По-възрастната жена кимна.

— Точно така. Мисис Флеминг няма свои собствени важни социални и семейни връзки, както и независим източник на доходи. Обществото я намира за красива и забавна, защото богатият лорд Акланд я мисли за такава. Но ако той изгуби интерес към нея или ако е толкова безотговорен и вземе, че се спомине утре, висшето общество веднага ще й обърне гръб. Единствената й надежда в подобна ситуация би била да си намери друг джентълмен, който да я издържа по същия начин. В допълнение, времето е винаги неблагосклонно към една жена в нейното положение. Тя не става по-млада, нали?

— Предполагам, че е така. — Вениша погледна замислено Гейбриъл. — Имаше още нещо обаче, което ми се стори странно. Мисис Флеминг отдели много време да ме дразни за това какво нещастие било, че съпругът ми се е върнал от гроба. Имаше дори някои доста остри забележки по въпроса, че да бъдеш вдовица е неимоверно по-добре, отколкото да бъдеш съпруга.

Гейбриъл повдигна вежди.

— Искрено се надявам, че не възнамерявате да се отървете от мен за втори път, мисис Джоунс. Разбрах от младия Едуард, че едва съм избегнал да бъда застрелян от престъпници и прегазен от стадо диви коне последния път. За щастие, успях да оцелея след падането в каньона, но ако замисляте някой дори още по-диаболичен план, може да имам някои затруднения да се върна отново.

Младата жена се изчерви. Деликатните й вежди се събраха.

— Това не е забавно, сър. Колкото и да ви е странно, информирах мисис Флеминг, че вие сте много модерно мислещ съпруг, който има напредничаво мнение за брака.

Гейбриъл се замисли как ли би реагирала, ако разбереше колко примитивни бяха мислите му, когато ставаше въпрос за нея.

Вениша отново направи физиономия:

— За съжаление, тази информация само я вбеси още повече.

— Може би, защото ти се наслаждаваш на най-доброто и от двата свята, скъпа моя — отбеляза Беатрис. — Имаш своята свобода и кариера, както и съпруг, който не се чувства застрашен от нито едно от тези неща. — Тя рязко затвори чантичката си за бродерия и се изправи на крака. — Е, което е сторено, е сторено. Изключително неприятно е било, че мисис Флеминг е решила да не те харесва, Вениша. Можем само да се надяваме, че няма да има някакви неприятни последствия.

Племенницата й внимателно постави чинийката и чашката си върху масата.

— Мислиш ли, че постъпих неправилно, като настоях да излезем през парадния вход на къщата на мисис Флеминг днес, лельо?

— Категорично не! — В гласа на по-възрастната жена нямаше и следа от съмнение. — Още първия път, когато реши да градиш кариера на фотограф, ти казах, че ако някога позволиш на клиентите ти да те третират като по-нисша от тях, Галерия Джоунс на мига ще изгуби своята идентичност. Сега трябва да отида да поговоря с мисис Тренч. Страхувам се, че откакто имаме и мъж в домакинството ни, тя се е побъркала и напълно е забравила, че разполагаме с определен бюджет за храна.

— Вината е изцяло моя, мис Сойър! — Загрижен, Гейбриъл й отвори вратата. — Трябваше да предположа, че присъствието ми тук води до допълнителни разходи за домакинството ви. Бях ангажиран с други дела. Бъдете сигурна, че ще добавя и своя дял към вашия бюджет този следобед.

— Няма да правите нищо подобно — отвърна Беатрис. — Вие сте гост и като такъв от вас не се очаква да плащате за храната и стаята си.

— Но аз не съм гост, мадам. Много добре осъзнавам, че ви се натрапих. Ще покрия разходите по престоя си.

— Щом настоявате — съгласи се жената с вид на дама, която с неудоволствие прави някому услуга.

— Да, мадам!

Тя му се усмихна мило и излезе през вратата.

Едва тогава Гейбриъл осъзна, че нехайното споменаване на затрудненията, в които той поставяше бюджета на домакинството, не беше чак толкова случайно, колкото изглеждаше.

Затвори вратата и се обърна само за да забележи леката, разбираща усмивка, която извиваше ъгълчетата на устата на Вениша.

— Можеше просто да ме попита за парите — сухо отбеляза той.

Младата жена поклати глава.

— Невъзможно! Леля Беатрис е прекалено горда. Но имах предчувствие, че рано или късно ще повдигне въпроса с бюджета на домакинството. Дълги години е била гувернантка. Това е професия, която е известна с ниското си заплащане и която прави много чувствителна темата с финансите.

Гейбриъл отиде до прозореца и се загледа към засенчената с дървета алея.

— Разкритието, че мистър Клийтън, съдружникът на баща ви, е избягал с парите, които е трябвало всеки един от вас да получи след смъртта на родителите ви, без съмнение е възкресило много от старите й страхове, свързани с тях.

Зад него настъпи кратка тишина.

— Едуард ви е разказал за мистър Клийтън? — накрая попита събеседничката му.

— Да. Също така ме информира, че баща ви е бил двуженец.

— Разбирам. — Настъпи още една пауза. — Изглежда двамата с брат ми сте станали доста близки за много кратко време.

Обърна се, за да я погледне.

— Не трябва да обвинявате брат си, че ми се довери, Вениша. Той нямаше намерение да нарушава конфиденциалността. Свързано е с неговото разбиране, че в ролята ми на ваш съпруг аз сега съм част от тайните на вашето семейство. Момчето приема, че аз съм още един член от трупата актьори в тази пиеса, която всички вие представяте с такъв голям успех.

— Как бих могла да го обвинявам? — Тя въздъхна. — Горкият Едуард. Поставихме огромен товар върху крехките му рамене. Знам, че понякога му е много тежко.

— Трябва да знаете, така както и аз го знам, че тайните, които сте помолили Едуард да пази, изобщо не са ужасни, като някои други.

— Предполагам, че сте прав. — Стисна здраво устни. — Леля Беатрис ми е разказвала някои истории от времето, когато е била гувернантка, наподобяващи на кошмари. Казвала ми е, че са се случвали неща в някои от така наречените благоприлични семейства, където е работила, които са били толкова ужасни, че й се е налагало да напуска неведнъж или два пъти.

— Напълно ви вярвам. Няма нужда да се тревожите за Едуард. Той ще успее да се справи с този товар. Но междувременно би било разумно да му позволите малко повече свобода. Изяви желание да отиде в парка, за да пуска хвърчила и да си поиграе с другите момчета.

— Разбирам. Ние наистина го водим в парка толкова често, колкото ни е възможно, но леля Беатрис се ужасява, че ако се сприятели с момчета на неговата възраст, без съмнение би им разкрил истината за Папа̀.

— Не мисля, че трябва да се притеснявате точно за това. Всяко едно семейство има своите тайни, а децата са изключително добри в това да ги пазят.

Вениша премигна, все едно й беше казал нещо, което я бе хванало неподготвена. Очите й се присвиха едва-едва по начин, който вече започваше да разпознава.

Гейбриъл се усмихна.

— Да не би да се опитвате да видите аурата ми?

Тя се изчерви.

— Досетихте се?

— Да. Чудите се дали нямам няколко собствени семейни тайни?

— Наистина ми мина през ума подобна мисъл.

— Отговорът, разбира се, е да. Не го ли прави всеки? Но тъй като моите тайни не представляват заплаха за вас или семейството ви, вярвам, че ще ми позволите да ги запазя за себе си.

Тя се изчерви дори още повече.

— За Бога, не исках да любопитствам.

— Искахте, но за момента няма да му обръщаме внимание. Имаме други, много по-наболели проблеми.

— Един от които — каза тя, като си възвърна самообладанието, — може да се окаже, че е мисис Флеминг.

Той подпря едното си рамо на стената и скръсти ръце.

— Не мисля, че ще посмее да ви причинява кой знае какви неприятности. Не и докато Акланд е почитател на изкуството ви. Той може и да е немощен стар глупак, но е и източникът на парите й. Точно както отбеляза леля ви, никой не знае това по-добре от самата нея.

— Но вие не видяхте това, което аз видях, когато я погледнах през обектива на фотоапарата днес следобед.

— Видяхте аурата й?

— Да. Не казах на леля Беатрис, защото знаех, че ще се обезпокои, но истината е, че не мисля мисис Флеминг да изпитва някаква завист спрямо мен или че не ме харесва. Тя ме мрази. Изглежда така, все едно вярва, че аз стоя между нея и нещо, което иска прекалено силно, все едно ме приема като пряка заплаха. В това определено няма никакъв смисъл.

Гейбриъл усети как всичко в него се напряга.

— Колкото повече ми обяснявате поведението й, толкова повече съм склонен да се съглася. Вероятно ще се наложи да опитаме да разберем още нещо за Розалинд Флеминг. Хароу изглежда някак си е бил запознат с историята й.

— Хароу знае доста за почти всеки от обществото — отбеляза Вениша, като се разведри. — А каквато информация не притежава все още, знае как да я открие. Веднага ще му изпратя съобщение. Сигурна съм, че ще ми помогне.

— Много добре. — Това беше всичко, от което имаше нужда. Още едно усложнение в една и без това прекалено заплетена мистерия.

Младата жена го погледна.

— Имате ли вече някакво съобщение от мистър Монтроуз?

— Отидох да го посетя, докато вие правехте снимки на мисис Флеминг. Точно като мен, той не вижда нищо необикновено или значимо в списъка със съставките върху капака на ковчежето или оформлението на листата. Също така имената на тези фотографии, които счетох за интересни на изложбата на Фарли, включително една точно определена, наречена „Върби“, се оказа малко вероятно да е подозрителна по една или друга причина.

— Какво е следващото нещо, което ще направите?

— Помолих го да се концентрира върху имената на онези членове от Обществото Аркейн, които са починали през последните няколко години.

— Защо се интересувате от хора, които не са живи? — попита тя.

— Днес ми мина през ума, че вероятно човекът, когото преследвам, вече не е член на обществото, защото не е между живите.

Вениша се вцепени.

— Какво искате да кажете?

— Аз инсценирах собствената си смърт, защото исках да объркам опонента си. Ами ако той е направил абсолютно същото?

— Предусещам още тайни, мистър Джоунс.

Той се усмихна.

— Явно притежавате някакви паранормални умения, мисис Джоунс.

24

Отговорът от Хароу беше изключително бърз. Една бележка и пакет бяха доставени до задната врата на къщата на Сътън Лейн в пет часа същия следобед. Вениша даде бакшиш на малкото момче, което донесе пратката, след което я понесе към втория етаж.

Когато стигна до площадката, гласът на Гейбриъл я спря насред крачката й.

— Какво носите там? — попита той от сянката на стълбите за таванското помещение.

Тя погледна нагоре, стиснала здраво кутията, и се взря в него, докато той се приближаваше към нея. Този мъж наистина имаше способността да се появява точно когато се надяваше да е ангажиран някъде другаде, мина й през ума.

— Получих съобщение от Хароу, че е намерил някого, който може да ми помогне с информация за мисис Флеминг. Уредил е да се срещна с човека тази вечер.

— Разбирам. — Гейбриъл спря пред нея. Той също носеше някакъв пакет. Беше го мушнал под мишница, увит с кафява хартия и със странна форма. — В колко часа ще излезете?

— Хароу пише, че трябва да съм там в девет.

Мистър Джоунс кимна.

— Ще ви придружа.

— Не е необходимо да променяте плановете си — бързо отвърна тя.

— Не е проблем.

— Уверявам ви, че ще бъда в пълна безопасност.

— Разбирам, че той е ваш приятел и без съмнение такъв, на когото може да се вярва, но настоявам да ви придружа, особено след като не познавате лично човека, с когото ще се срещнете.

Тя стисна пакета си дори още по-силно.

— Понякога звучите толкова загрижен като че ли сте ми истински съпруг, сър, като един от онези, които не са със съвременни възгледи.

— Съкрушен съм от лошото ви мнение за мен, но ще се постарая да не правя сцени. — Облегна се върху парапета и небрежно хвърли поглед към кутията, която тя носеше. — Не че сте специалист по въпроса как се държат истинските съпрузи.

Гневът премина през цялото й тяло.

— Ако намеквате това, само защото баща ми не е бил официално женен за майка ми, наистина не знам нищо за благопристойното поведение на един съпруг…

Гейбриъл потръпна.

— Не съм искал да кажа подобно нещо. Имах предвид, че вие самата никога не сте била омъжена.

— О-о! — Тя се успокои. Любопитство замести краткотрайния й гняв. — А вие, сър?

— Не, Вениша, никога не съм имал съпруга. Като вземем предвид липсата на опит и на двама ни, мисля, че се справяме доста добре по отношение на брака, не мислите ли? Което не означава, че няма неща в нашата връзка, които не се нуждаят от подобрение. — Посочи кутията, която тя държеше. — Подарък?

— Дрехите, които ще нося тази вечер.

— Нова рокля? Надявам се, че не е наситено черна. Ако не прекратите скоро траура си, хората ще започнат да си мислят, че не сте доволна от завръщането на съпруга си.

— Черното се е превърнало в моя отличителна черта, сър. — Погледна към неговия пакет. — Накъде сте се запътили?

— Имам среща в парка с вашия брат.

25

— Това е най-красивото хвърчило в света, сър. — Очарован, Едуард гледаше нагоре. — Вижте колко е нависоко сега. По-високо от всички други!

Гейбриъл се вгледа в реещото се в небето книжно крило, което беше закупил по-рано същия ден. Хвърчилото беше хванало нетърпеливо вятъра, за удоволствие на Едуард, който бързо усъвършенстваше техниката за управление на връвта. Момчето беше интелигентно, помисли си Гейбриъл, като всички останали в семейство Милтън.

— По-добре навий малко — посъветва го той. — Не искаме да се закачи в онези дървета.

— Да, сър. — Едуард се концентрира върху усърдието си да свали хвърчилото надолу.

Доволен, че всичко е под контрол, Гейбриъл използва възможността да огледа не особено оживения парк. Няколко пейки бяха заети от дойки и гувернантки, облечени в тъмни рокли. Те си бъбреха, докато поверениците им си играеха на някакви обикновени игри. По-големите момчета пускаха хвърчила или играеха на криеница между дърветата.

Предполагаше, че ще има поне няколко мъже наоколо. Беше прав. Онези, които присъстваха, бяха по-големи братя, чичовци или бащи, които придружаваха своите по-малки мъжки членове на семействата.

Мъжът в невзрачно кафяво палто и панталони се открояваше от останалите, поради простата причина, че беше сам. Беше седнал на една от пейките, а ниската шапка беше нахлупена върху очите му.

От разстояние изглеждаше все едно наблюдава група момчета, които си играеха с топка.

Половин час по-късно Едуард неохотно приземи хвърчилото си. Гейбриъл му показа как да го опакова така, че връвта и опашката му да не се усучат.

— Това беше страхотно забавление, сър! — широко се усмихна момчето. — Моето хвърчило беше най-доброто в парка. Летеше по-добре от всички останали и нито веднъж не се удари в дърветата.

— Справи се изключително добре с управлението му. — С ъгъла на окото си Гейбриъл наблюдаваше мъжа на пейката как се изправя на крака и бавно тръгва след тях.

Двамата поеха обратно към Сътън Лейн, а Кафявото палто ги следваше на дискретно разстояние. Когато младият мъж и Едуард стигнаха до входната врата на къщата, мисис Тренч им отвори.

— Ето ви и вас, мастър Едуард. — Икономката му се усмихна. — Хареса ли ви да пускате хвърчило?

— Много! — Стискайки внимателно новата си придобивка с две ръце, момчето вдигна поглед към Гейбриъл. — Благодаря ви, сър! Мислите ли, че скоро бихме могли отново да отидем в парка?

Мистър Джоунс разроши косата на момчето с ръка.

— Не виждам защо да не го направим.

— И вероятно да поиграем карти някоя вечер? Двамата с Амелия сме много добри в това.

— Ще го очаквам с нетърпение.

Едуард засия по-ярко и от газена лампа и изтича нагоре по стълбите.

Гейбриъл извърна поглед към икономката.

— Моля, предайте на мисис Джоунс, че ще се върна след малко. Имам да свърша нещо.

— Да, сър. Тя е в салона. Ще я предупредя.

Той слезе по стълбите и продължи надолу по улицата с преднамерено бърза крачка. На Кафявото палто щеше да му се наложи да подтичва, за да не го изпусне от поглед, мина му през ума.

На ъгъла Гейбриъл рязко зави надясно. За краткия миг, в който беше сигурен, че Кафявото палто не може да го види, се шмугна в тясната алея, която водеше към входа за прислугата, между две редици от градски къщи. Прилепи се до стената и зачака.

Минута по-късно, Палтото мина забързано покрай входа на алеята, изглеждайки невероятно неспокоен. Младият мъж го сграбчи за ръката, дръпна го при себе си в тесния проход и го притисна към тухлената стена.

— По дяволите, какво си мислите, че правите? — изкрещя Кафявото палто. Очите му се разшириха, когато видя пистолета в ръката на Гейбриъл.

— Защо ме следите? — попита похитителят му.

— Вижте сега, не знам за какво говорите. — Кафявото палто не беше в състояние да откъсне очите си от пистолета. — Кълна се!

— В такъв случай не сте ми от голяма полза, нали?

Устата на Палтото се отпусна.

— Не можете да ме застреляте!

— Защо не?

— Нямате право! Аз съм само един невинен човек!

— Обяснете ми колко невинен сте.

— Просто си върша ежедневната работа. — Мъжът изпъна рамене. — Ще трябва да ви уведомя, че съм фотограф, сър.

— Не виждам никакъв фотоапарат.

— Фотографите невинаги се разхождат с апарат в ръка.

— Така е. Открих, че понякога се разхождат наоколо с фотоапарати, вградени в шапките им. — Огледа ниско нахлупената шапка на Кафявото палто. Протегна се и я свали. Вътре нямаше апарат.

— Вижте — изграчи човекът, — не можете просто така…

Някаква фигура се раздвижи пред входа на алеята. Гейбриъл и Кафявото палто извърнаха глави. Младият мъж почувства прилив на раздразнение заради прекъсването. Преследвачът патетично се надяваше на спасение.

— Мистър Джоунс? — Вениша бързо пристъпи напред. Полите на черната й рокля бяха захванати така, че да не се влачат по каменните павета. — Какво, за Бога, става тук? Мисис Тренч ми каза, че сте имали някаква работа, за която да се погрижите, но аз заподозрях, че сте замислили нещо тайно.

— Толкова добре ме познавате, скъпа моя.

Малко късно тя забеляза пистолета.

— Мистър Джоунс!

Гейбриъл въздъхна.

— Наистина, ще се наложи да започнете да ме наричате с малкото ми име в скоро време, скъпа моя. — Той кимна към Кафявото палто. — Познавате ли този човек?

— Да, разбира се. — Младата жена грациозно наклони глава. — Добър ден, мистър Суиндън!

Пленникът нервно докосна шапката си.

— Мисис Джоунс! Изглеждате великолепно, както винаги. Определено греете в черно.

— Благодаря ви! — Тя се обърна към Гейбриъл, погледът й беше леден. — Какво става?

— Точно зададох на джентълмена същия въпрос — обясни Гейбриъл. — Проследи двама ни с Едуард до парка, помота се там, докато пускахме хвърчилото, след което ни последва до дома. Това някак си разбуди любопитството ми.

— Станало е ужасно недоразумение, мисис Джоунс. — Суиндън се обърна умолително към Вениша. — Съвсем случайно се оказах наблизо, разбирате ли, излязох да глътна малко свеж въздух и съпругът ви, очевидно си е извадил заключението, че го следя.

— Простете ми, господине — каза Вениша, — но и аз стигам до същото заключение. Вие не живеете в тази част на града.

Мъжът прочисти гърлото си.

— Имам клиент в този квартал.

— Какъв е адресът? — попита Гейбриъл.

Лицето на фотографа стана безизразно.

— Ами…

— Няма никакъв клиент — отряза го мистър Джоунс.

— Изгубих се, докато търсех клиента — измърмори човечецът.

Очевидно бе станал по-смел сега. Присъствието на Вениша му беше дало увереност, помисли си Гейбриъл. Без съмнение, този тук бе убеден, че е в безопасност, докато тя е наблизо.

— В такъв случай — каза той, хващайки мъжа за ръката, — позволете ми да ви придружа до малко по-позната ви част от града. Знам пряк път. Минава през доста опасен квартал и през малко по-отдалечени алеи, и покрай доковете, но вие не се безпокойте, пистолетът ми е с мен.

— Не! — Суиндън беше ужасѐн. — Никъде не тръгвам сам с вас. Не му позволявайте да направи това, мисис Джоунс! Умолявам ви!

— Може би е по-добре да отговорите на въпросите му — каза меко Вениша. — Ако го сторите, ви обещавам да не позволя на съпруга ми да ви нарани.

Гейбриъл повдигна вежди, но се въздържа от коментар.

Фотографът изглеждаше така, все едно всеки момент ще колабира.

— Просто исках да разбера дали сте открили името на новия клиент на Бъртън. Не можете да ме обвинявате за това.

Някакво предчувствие премина като светкавица през Гейбриъл.

— Какъв клиент?

Суиндън въздъхна примирено.

— Преди известно време Бъртън реши да разшири бизнеса си. Както знаете, никога не беше имал кой знае какъв късмет в артистичните среди или с портретите си. Но преди около две седмици започна да се перчи с много добър детективски фотоапарат. Попитах го как е успял да се сдобие с тази красота. Отговори ми, че си е намерил много богат клиент, който го е наел да следи някого и да го снима.

— Разказал ви е всичко това? — попита Джоунс.

Нещастникът кимна.

— Бъртън беше доста горд от новия си успех. Навсякъде се хвалеше с него.

— Бяхте ли му приятел?

За кратко мъжът изглеждаше озадачен от въпроса.

— Той нямаше приятели така, както вие го разбирате — каза човекът предпазливо. — Но предполагам, че аз бях следващото нещо най-близо до този термин, що се отнася до него. Познавахме се още от самото начало — откакто започнахме във фотографския бизнес. В началото дори бяхме партньори. Докарвахме си приличен доход с правенето на паранормални фотографии за известно време.

— Разбирам, че този вид бизнес е бил доста доходоносен — отбеляза Вениша.

— Да, така беше — Суиндън се натъжи. — За няколко години изглеждаше така, че всеки иска своя фотография, на която на заден план има дух, носещ се над него. Двамата с Бъртън бяхме много добри в това, ако мога така да се изразя. Никога не ни уловиха. За жалост, имаше прекалено много неквалифицирани практикуващи в тази област на фотографията. Винаги бяха хващани и разобличавани като измамници. Създадоха лоша репутация на бизнеса и накрая хората престанаха да вярват.

— Ще ми бъде интересно да узная за някои от техниките, които сте използвали, за да създадете дух върху снимката — каза Вениша, ставайки по-разговорлива. — Самата аз съм правила експерименти и получих някои интересни резултати, но никога не бях напълно задоволена от тях.

През ума на Гейбриъл премина мисълта, че това вече не приличаше на разпит, а на разговор между двама колеги, които разменят наблюденията си за професията. Той предупредително погледна към младата жена. Тя сякаш не го забеляза.

— Има много начини да се постави едно привидение в снимката — каза фотографът, превръщайки се в опитен експерт. — Номерът е да направиш така, че клиентът да не разбере, че крайният резултат е илюзия, разбира се. Двамата с Бъртън бяхме достатъчно добри да впечатлим дори и най-скептичните изследователи. Имаше дни, в които буквално се тълпяха пред вратата ни.

Гейбриъл леко приплъзна крака си напред, заставайки между Суиндън и Вениша. Двамата отскочиха малко назад, сякаш бяха изненадани да разберат, че той все още е там.

— Вижте — измърмори пленникът му високомерно, — аз просто отговарях на въпросите на дамата.

— Бих предпочел да отговорите на моите въпроси вместо това — настоя Гейбриъл.

Суиндън премигна няколко пъти и се опита да притисне гърба си към тухлената стена.

— Разбира се, сър.

— Какво доведе до разрива в партньорството ви с Бъртън?

— Парите, естествено. — Фотографът тъжно поклати глава. — Не можахме да се разберем как да ги печелим или харчим. Карахме се ден и нощ. По-зле и от семейните. Тогава той се пристрасти към комара. Това беше краят, що се отнасяше до мен. Аз тръгнах по своя път, той по неговия.

— Но поддържахте връзка.

— Както казах, познавахме се от дълго време.

— Знаете ли името на човека, за когото са плащали на Бъртън да го следи? — поинтересува се Гейбриъл.

— Не — бързо отвърна Суиндън. Дори прекалено бързо. Очите му се стрелнаха към Вениша, след това погледна настрани.

— Обектът е била мисис Джоунс, нали? — попита Гейбриъл.

Вениша се вцепени. Извърна се към колегата си.

— Знаели сте, че мистър Бъртън ме снима тайно? — настоя тя.

Човекът отново започна да нервничи.

— Изпусна няколко намека в тази насока. Никога не е казвал името ви открито, разбирате, нали? Но аз схванах намеците му. Страхувам се, че комисионната му беше дала известна доза задоволство. Съжалявам да го кажа, но той нямаше високо мнение за вас, мисис Джоунс.

— Да — каза младата жена през зъби. — Знаех това.

— Вината не беше ваша — бързо обясни Суиндън. — Бъртън прекалено много презираше нежния пол, по принцип. Разви особена неприязън към вас, след като се появихте на сцената и взехте първа награда в онази изложба, в която участваше и той.

Гейбриъл изгледа изучаващо мъжа.

— Не ви ли е минавало през ума да предупредите мисис Джоунс, че приятелят ви я следи и й прави снимки с детективския си фотоапарат?

— Не исках да се замесвам — отвърна другия. — Не беше моя работа.

— Не знаехте ли, че в допълнение към правенето на снимки за клиента си, Бъртън е правил и такива за собствена употреба? — продължи меко Гейбриъл. — Снимки, с които се е опитал да изплаши съпругата ми?

— Ами, сега като го споменахте — промърмори Суиндън, — мисля, че той наистина ми спомена, че задачата му е дала идея как да изплаши леко мисис Джоунс. Каза, че е направил няколко фотографии, включващи сцени от гробището и е ретуширал една по определен начин, така че да ви разстрои, госпожо. Но съм убеден, че всичко е било в кръга на шегата, що се отнася до него.

Вениша присви очи.

— Някаква шега?

Колегата й въздъхна:

— Както казах, той ви беше изключително ядосан, ма’м.

Гейбриъл го гледа изпитателно известно време.

— Онези две снимки нямат нищо общо с работата му за неговия клиент ли?

Мъжът поклати глава.

— Не мисля. Доколкото разбрах, това е било нещо малко, което е правил за собствено забавление, докато е следил дамата.

— Продължете с разказа си, Суиндън! — подкани го мистър Джоунс.

— Няма много за разказване. — Фотографът се намръщи. — Когато прочетох за смъртта на Бъртън в сутрешния вестник, веднага осъзнах какво се е случило. Знаех, че не е отнел живота си сам.

Вениша свъси чело.

— Вярвате, че е бил убит ли?

— Напълно разбираемо е — увери я фотографът.

По ядосаното изражение върху лицето на Вениша можеше да се каже, че е разбрала какво намеква.

— Мислите, че аз съм убила мистър Бъртън, така ли?

— Не, мисис Джоунс, не, кълна се…

— За Бога, не съм убила бедния човек! — рязко го прекъсна тя.

— Разбира се, че не, мисис Джоунс — отвърна бързо Суиндън. — Не се безпокойте, дори и не съм си помислял да разпространявам подобна клюка.

— Много мъдро решение — отбеляза Гейбриъл. — Подобни клюки могат да доведат до това, човек да се окаже изхвърлен в реката някоя безлунна нощ.

Бедният човечец отстъпи изплашено назад.

— Бих казал, че нямате право да ме заплашвате.

— Вероятно не, но го намирам за изключително забавно — каза мнимият съпруг на Вениша. — Както изглежда, склонен съм да ви повярвам, когато казахте, че не мислите мисис Джоунс да е отровила мистър Бъртън.

— Благодаря ви, сър! — Суиндън изглеждаше видимо успокоен.

— Мислите си, че аз съм този, който е дал цианкалий на Бъртън с брендито — заключи меко Гейбриъл.

Фотографът почервеня.

— Беше съвсем бегла мисъл от моя страна, уверявам ви! Не бих си и помислил да я спомена на когото и да било.

Устните на Вениша се разтвориха от изненада.

— Какво, за Бога? — Тя ядно погледна колегата си. — Аз бях тази, която мистър Бъртън следваше навсякъде с детективския си апарат. Защо би ви минало през ума, че мистър Джоунс ще го убие?

— Мога да отговоря вместо вас, сладка моя. — Гейбриъл не сваляше очи от мъжа. — Не е тайна, че аз току-що се завърнах в Лондон в обятията на любимата си съпруга. Суиндън, естествено, е предположил, че когато сте ме открили на прага на дома си, сте припаднали отчаяна и сте ми признали, че човек на име Бъртън ви причинява огромни притеснения. Аз, разбира се, веднага съм се заел с това да защитя вас и самия себе си от потенциален скандал, като се освободя от Бъртън при първа възможност. Като това се е случило точно същата вечер на изложбата при Фарли.

— Както казах — измърмори фотографът, — това беше само теория.

— После вие сте си извадили заключение — продължи Гейбриъл, — че след като съм дал огромна доза цианкалий на Бъртън, аз някак си съм разкрил името на мистериозния му заможен клиент.

Суиндън се прокашля леко.

— Най-разумното предположение.

Вениша го погледна, озадачена.

— Защо мистър Джоунс би искал да знае името на анонимния клиент на Бъртън?

— Защото, без да има как да разбера, че това е клиентът, който е бил наел Бъртън да ви следи, аз бих бил, разбира се, прекалено нетърпелив да се свържа с него и да му предложа услугите ви в замяна на тези на Бъртън — обясни търпеливо съпругът й. — Вие все пак сте във фотографския бизнес, скъпа моя. Защо да не се възползваме от внезапната кончина на колегата ви, за да продадем вашите професионални умения на щедрия му нов клиент?

— Ние? — повтори Вениша заплашително.

Гейбриъл пренебрегна това. Обърна се отново към нещастника пред себе си.

— Решихте, че ако ме шпионирате за известно време, рано или късно ще ви заведа до неизвестния клиент. Веднъж, след като разберете самоличността му, сте планирали да отидете при него и да го уведомите срещу скромно обезщетение, че е много вероятно аз да съм убил колегата ви и мога да се окажа опасен, ако се разбере, че точно определен човек е наел Бъртън да прави снимки на мисис Джоунс.

— Но това ще е изнудване! — възкликна Вениша.

Суиндън се сви.

— Мадам, уверявам ви, че никога не съм възнамерявал да изнудвам, когото и да било.

— Ха, не го вярвам дори и за секунда! — отвърна младата жена. — Като изключим плановете да се заемете с изнудвания, мистър Суиндън, как смеете дори и да предположите, че сега, когато съпругът ми е до мен, аз няма да бъда способна сама да се грижа за собствените си задачи?

Мъжът от видимо притеснен и изплашен, започна да изглежда изумен.

— Но мистър Джоунс се върна! Със сигурност той ще се грижи за бизнеса ви сега.

Вениша пристъпи крачка напред, слагайки ръце на хълбоците си.

— Аз съм собственичката на Галерия Джоунс. Аз вземам всички решения, свързани с нея. Уверявам ви, че не разчитам на мистър Джоунс или който и да било друг мъж да ме отърве от неприятните конкуренти.

— Не, разбира се, че не. — Бедният човек започна да се придвижва настрани по стената, като се опитваше да остави някакво разстояние между себе си и своята колежка.

— Не съм убила мистър Бъртън — усмихна му се с очарователно-заплашителна усмивка. — Въпреки това, ако в някакъв момент в бъдещето се наложи да предприема подобни драстични мерки срещу някой конкурент, можете да ми вярвате, когато ви казвам, че съм напълно подготвена да се справя с подобно нещо и сама. Не е необходимо да имам съпруг за подобни ситуации, сър.

Мъжът пребледня.

— Не бих казал, че сме конкуренти с вас, мисис Джоунс. В действителност с вас се движим в напълно различни фотографски среди.

— Наистина е така, сър. — Вениша направи жест с ръка, посочвайки към улицата. — Тръгвайте веднага! Не искам да ви виждам никога вече, където и да било в близост до мен или мистър Джоунс!

— Разбира се, мадам! Разбира се!

Суиндън изтича по алеята.

Вениша изчака, докато той се скрие зад ъгъла на сградата, преди да се обърне назад, за да се изправи срещу Гейбриъл.

— Ама че вбесяващ човечец! — каза тя.

Той се усмихна.

— Бяхте много впечатляваща, мила моя. Много впечатляваща, наистина. Не мисля, че ще имате някакви проблеми с него оттук нататък.

— Кажете ми истината, сър! Мислите ли, че всички в обществото в момента са с впечатлението, че след като случайно се сдобих със съпруг, вече не отговарям за собствения си бизнес? Че вече не съм способна да вземам важни решения? Че сега се обръщам към вас да ме напътствате за всичко?

— С една дума — да!

— Страхувах се от това!

Гейбриъл върна пистолета обратно в джоба на палтото си.

— Съжалявам да го кажа, но в очите на обществото вие се превърнахте от елегантна, мистериозна вдовица в предана, наивна съпруга, която, съвсем естествено, търси и получава от мъжа си напътствия за всички дела от по-сериозно естество.

Вениша затвори очи.

— Не можете да си представите колко вбесяващо е това! — Миглите й потрепнаха и се вдигнаха. — Мисис Флеминг беше права. Има много хубави неща в това да си вдовица.

— Моля, не забравяйте, че аз съм доста модерно мислещ съпруг.

— Това не е забавно, мистър Джоунс.

— Както и събитията, които се случиха напоследък — подчерта той, като престана да се усмихва. — Сега вече знаем със сигурност, че Бъртън не ви е следил за свое собствено удоволствие — е, поне не изцяло. Някой го е наел да го направи.

— Крадецът, задигнал формулата?

— Подозирам, че е точно така. — Взе ръката й и я поведе към улицата. — Бих искал да ви напомня, че той не е просто крадец. Той също така е и убиец, който вече е убил поне два пъти.

26

— Само почакайте да видите Вениша във вечерното й облекло, сър. — Едуард едва се сдържаше. — Ще бъдете удивен!

Гейбриъл замислено наблюдаваше момчето в огледалото на тоалетката. Беше готово да експлодира от емоции. Двамата с Амелия бяха много потайни по време на вечерята, разменяха си лукави усмивки и дори веднъж или два пъти избухнаха в неудържим кикот. Беатрис се беше опитала да ги усмири, като на няколко пъти ги погледна заплашително, но усилието й се бе оказало напълно безуспешно.

Вениша се бе престорила, че не забелязва случващото се на масата. Извини се и се оттегли, за да се преоблече за срещата с приятеля на Хароу, веднага щом мисис Тренч беше разтребила чиниите от десерта.

Едуард и Амелия се оттеглиха в салона да играят карти, оставяйки леля им сама с Гейбриъл в трапезарията. Беатрис намачка салфетката си и я остави върху масата.

— Мистър Джоунс, вероятно трябва да отделим известно време, за да обсъдим необичайната ситуация, в която се намираме — отбеляза тя.

— Вие сте истински обезпокоена за Вениша. — Той постави ръцете си върху масата и ги кръстоса. — Бъдете спокойна, ще се погрижа тя да не пострада от тази афера, свързана с формулата.

— Не само събитията около изчезналата формула ме притесняват, сър.

— Искрено съжалявам, че причиних известни проблеми на домакинството ви, мис Сойър.

Беатрис се намръщи.

— Напълно осъзнавам, че не вие сте онзи, който създаде неприятната ситуация. Вениша беше тази, която избра да приеме фамилията Джоунс все пак.

— Не е имало как да знае опасностите, на които се излага. Уверявам ви, че правя всичко по силите си, за да поправя случилото се.

— И когато приключите с това, мистър Джоунс? Какво ще стане тогава?

Гейбриъл се изправи, мина покрай дългата маса, за да придържа стола й, докато ставаше.

— Не съм сигурен, че разбирам въпроса ви, мадам.

Беатрис се изправи на крака.

— Изглежда забравяте, сър, че в очите на обществото, вие сте съпруг на моята племенница.

— Повярвайте ми, много добре осъзнавам този факт.

Събеседничката му учудено повдигна вежди.

— Добре, тогава как предлагате да оправим този проблем, когато разследването ви приключи?

— Признавам си, че съдбата ми е някак си неясна. За мой късмет, около Лондон има много малко стада от препускащи диви коне. И все пак, разбира се, има опасност да бъда застрелян от банда престъпници от Дивия запад, но истински се надявам да избегна подобно развитие на нещата.

— Тогава какво развитие очаквате, мистър Джоунс?

— Надявам се да успея да убедя Вениша бракът ни да стане реален.

Върху лицето на възрастната дама се изписа изненада. Тя внимателно се вгледа в изражението му.

— Искрен ли сте в това, което казвате, сър?

— Да! — Гейбриъл леко се усмихна. — Ще ми пожелаете ли успех, мадам?

Беатрис дълго го гледа замислено.

— Предполагам, че да — накрая отвърна възрастната дама. — Ще ви е необходим. Вениша не е склонна да вярва на мъжете прекалено много. Благодарение на баща й, за съжаление. Тя го обичаше искрено, както и той нея. В действителност, той обичаше всичките си деца. Но не може да се пренебрегне факта, че когато всичко приключи, се оказа, че Х. Х. Милтън бе живял двойствен живот. Това семейство скъпо плати за двуженството и лъжите му.

— Разбирам.

* * *

Едуард се приближи още повече до тоалетката, за да наблюдава как Гейбриъл си връзва папийонката.

— Вениша ни предупреди да не ви казваме с какво ще е облечена тази вечер, защото е изненада. Но не каза, че не може да се опитате да отгатнете.

— Нека да помисля. — Гейбриъл закрепи копче в черно и златно в един от маншетите си. — Решила е да носи някакъв цвят, различен от черния?

Изказването му изглежда първоначално обърка малкото момче. След това лицето му светна.

— Ще има и нещо черно в облеклото й.

— Но не всичко ще е в черно.

Едуард поклати глава с дяволито изражение.

— Ще има също и друг цвят.

— Зелен?

— Не.

— Син?

Едуард се изкиска.

— Не.

— Червен?

Детето се изтърколи върху леглото, смеейки се.

— Никога няма да отгатнете, сър.

— Тогава ще се предам и ще оставя да бъда изненадан. — Гейбриъл се извърна от огледалото и взе официалното си палто и шапка. — Готов ли си?

— Да, сър.

Момчето се стрелна към вратата, отвори я със замах и се втурна надолу по стълбите. Младият мъж го последва с по-спокойна крачка, предвкусвайки предстоящите възможности, които му предоставяше вечерта. Наистина двамата с Вениша излизаха заедно само с цел да обсъдят Розалинд Флеминг с неизвестния познат на Хароу. И не можеше да се отрече фактът, че все още бяха изправени пред голяма доза мистерия и опасности. Въпреки това щеше да бъде сам в каретата с младата жена за неопределен период от време, а и тя си беше купила нова рокля за случая. Самата мисъл накара кръвта във вените му да запулсира още по-силно.

Когато стигна до подножието на стълбището, завари Едуард и Амелия в началото на коридора. Във въздуха трептеше очакване. Двамата хвърляха лукави погледи към него. Това семейство бяха експерти в пазенето на тайни, помисли си той развеселен. Обаче тайната за новата рокля на сестра им беше прекалено голяма за тези двамата.

— Чух екипажа да спира пред предната врата — провикна се Беатрис от площадката на стълбището. — Вениша, скъпа, време е да тръгвате.

— Готова съм, лельо — отвърна младата жена откъм спалнята си.

Гейбриъл я чу да слиза по стълбите, преди да може да я види. Едва успя да отбележи, че имаше нещо определено необикновено в звука от стъпките й, когато влезе в полезрението му.

— Добър вечер, мистър Джоунс! — Изгледа го от главата до петите с одобрение. — Смея да кажа, че вашият шивач може да се гордее с вас.

Съвсем ясно осъзнаваше, че Едуард и Амелия бяха затаили дъх, очаквайки да видят неимоверната му изненадата от вида на Вениша.

Той я изгледа също толкова изучаващо, колкото и тя него, обръщайки внимание на отлично скроените черни панталони, бяла ленена риза, папийонка и черно официално палто.

— Трябва да ми дадете името на своя шивач, мисис Джоунс — отбеляза. — Вярвам, че може да се окаже дори по-умел от моя собствен.

Вениша се разсмя.

— Да тръгваме, сър. Вечерта е едва в началото си.

Постави цилиндъра върху късата си черна перука, завъртя резбования бастун по начин, по който би го направил някой екстравагантен джентълмен и слезе по оставащите й няколко стъпала.

Мисис Тренч се появи от кухнята, като бършеше ръцете си в престилката. Когато видя Вениша, започна да клати глава.

— Не отново — изрече тя, звучейки примирено. — Мислех си, че сега, след като в къщата има мъж, ще приключим с всички тези глупости.

Едуард изтича да отвори входната врата. Голямата му сестра излезе навън, слезе надолу по стълбите и се отправи към чакащата карета.

Гейбриъл я последва.

— Останахте ли изненадан, сър? — попита нетърпеливо малкото момче.

— Нещо, на което най-много се възхищавам в сестра ти, е, че никога не престава да ме изненадва — отвърна той.

Вратата след него се затвори. Докато слизаше надолу по стълбите, продължаваше да чува приглушения смях на Едуард и Амелия.

27

— Поздравления, мистър Джоунс — каза Вениша, — много добре се справихте с шока. Подозирам, че Едуард и Амелия са доста разочаровани от неспособността ви да се строполите като мъртъв на земята при вида на лейди в джентълменско облекло.

Гейбриъл се отпусна върху възглавниците в ъгъла и погледна младата жена, която седеше точно срещу него. Осветлението в каретата бе приглушено, което им позволяваше да останат добре скрити в сенките.

— Маскировката ви е много добра — позволи си да каже той. — Дори някак си сте успели да промените и походката си. Косата ви е добре скрита под перуката. Но не можете да прикриете аромата си. Ще ви разпозная навсякъде, по всяко време, дори и в най-тъмната нощ.

— Но аз използвах парфюм, който е приготвен специално за джентълмени!

Младият мъж се усмихна.

— Не само парфюмът ви е запечатан в спомените ми, а и вашата същност, която е много, много женствена.

Спътницата му се намръщи.

— Убедена съм, че никой не разбра, че съм жена при предишните случаи, в които носех тези дрехи.

— Колко често излизате преоблечена като мъж?

— Правила съм го само два пъти — призна си Вениша. — Дрехите принадлежат на Хароу. Даде да ги преправят, за да ми станат. Той купи също и перуката и я оформи така, че да ми отива.

— Мъжкото облекло ви прави доста интересна, но мога ли да попитам защо сте решили, че е необходимо да се облечете като мъж тази вечер?

— Ще се срещнем с Хароу и приятеля му в техния клуб. Не биха ми позволили да вляза, ако застана пред вратата му, облечена като дама. Знаете как е в джентълменските клубове.

Не би описал реакцията си като шокирана, реши Гейбриъл, но определено беше изненадан от тази информация.

— Ходили сте на това място и преди?

— При един друг случай — отговори тя игриво. — Вторият път, когато носих тези дрехи, двамата с Хароу ходихме заедно на театър, а след това се насладихме на късна вечеря в един ресторант. — Младата жена се усмихна. — Заведението бе такова, че нито една почтена дама не би си позволила да бъде забелязана там. Уверявам ви, че беше много полезно преживяване.

— И правите това само за забавление?

— Намирам го за доста интригуващо приключение — отвърна Вениша. — Имате ли дори и най-малката представа колко удивително различен изглежда светът, когато се движите из него като мъж?

— Не съм се замислял много по този въпрос.

— Една жена се чувства толкова по-свободна, когато се разхожда, облечена като джентълмен. Не става въпрос само за дрехите, въпреки че вероятно ще ми повярвате, когато ви кажа колко по-леки и неограничаващи са панталоните и сакото в сравнение дори и с най-ефирната лятна рокля за разходка. Ами бих могла да тичам доста лесно в това облекло, ако се наложи. Опитвали ли сте се някога да тичате, облечен с дълга рокля?

— Не бих могъл да твърдя, че съм имал подобно преживяване.

— Повярвайте ми, невероятно трудно е. Полите и подплатите са толкова тежки. И имат навика да се оплитат около глезените ви. И не бихте могли да си представите как и най-малкият турнюр нарушава баланса ви, когато тичате.

— Кога сметнахте за необходимо да бягате, облечена с рокля?

Зъбите й блеснаха в разбираща усмивка.

— Преди около три месеца, доколкото си спомням.

Гейбриъл трепна.

— Разбира се! Когато ви придружавах през тайните тунели извън Аркейн Хаус. Простете ми! Никога не съм се замислял колко трудно ви е било да тичате онази нощ. Всичко, за което ме беше грижа тогава, бе да не изоставате. Вие се справихте доста добре.

— Ще приема, че сте имали други неща, за които да мислите по онова време.

— Да. — Отново разгледа скандалното й облекло, но този път с други очи. — Нали напълно осъзнавате, че си търсите белята и скандала? Какво ще стане, ако някой член на клуба разкрие тайната ви тази вечер?

Вениша го дари с мистериозна усмивка.

— Тайните ми са в безопасност в клуб „Джейнъс“^[9].

* * *

Малко по-късно каретата спря на алеята пред красива сграда. През прозорците струеше приветлива светлина. Огромните градини подсигуряваха уединението на зданието от всички страни.

Лакей, облечен в ливрея, слезе по мраморните стъпала, за да отвори вратата на екипажа им.

Гейбриъл погледна към Вениша.

— Това ли е клуб „Джейнъс“?

— Да. — Тя взе шапката и бастуна си. — По-добре е да ми позволите да сляза първа, за да не забравите и се опитате да ми помогнете.

— Толкова много неща, които да се помнят.

— Просто ме следвайте — каза спътницата му.

Мъжът се подсмихна сам на себе си. Въпреки важността на причината да са тук тази вечер, беше очевидно, че Вениша се забавлява. Не я беше виждал в такова ведро, искрящо настроение от времето им, прекарано заедно в Аркейн Хаус. Дрехите и приключението я бяха преобразили, поне за тази вечер.

Слугата отвори вратата, но не спусна стъпалата.

— Добър вечер, господа — поздрави той. — Да ви помогна ли?

— Имаме среща с мистър Хароу — обяви Вениша с нисък, гърлен глас. — Името е Джоунс.

— Да, сър Джоунс. — Лакеят задържа вратата широко отворена. — Мистър Хароу ми каза да чакам вас и придружителя ви.

Вениша скочи леко на земята. Беше права, помисли си Гейбриъл, докато следваше примера й; определено се движеше много по-свободно в панталони.

В действителност, мина му през ума, докато я наблюдаваше да се качва по мраморните стъпала пред него, изглеждаше доста очарователно в мъжки дрехи. Чудеше се дали осъзнава как плътно прилепналият фрак подчертава тънката й талия и формата на ханша й. По някакъв странен начин мъжкото облекло само служеше като акцент на нейната женственост… поне в неговите очи.

На върха на стълбището друг лакей им отвори огромната тъмнозелена врата, като ги пусна да влязат в осветеното от масивен полилей фоайе.

От стаята отляво се чуваха приглушени разговори. Гейбриъл погледна през вратата и видя част от изискано подредена библиотека. Джентълмени, облечени във вечерни облекла, се бяха разположили в осветената с газови лампи стая, с чаша бренди или порто в ръка.

— Мистър Хароу очаква вас и приятеля ви на горния етаж, господин Джоунс — каза лакеят на Вениша. — От тук, моля!

Поведе ги към огромното стълбище.

Гейбриъл се заизкачва по стълбите редом с Вениша. Когато достигнаха площадката, усети ясно доловими следи от цигарен дим.

— Пушалнята е надолу по този коридор — обясни младата жена. — Срещу нея е залата за игра на карти.

— Някога това е било частен дом — отбеляза той, като се огледа.

— Да. Предполагам, че собственикът е отдал под наем сградата на управата на Джейнъс Клъб.

Лакеят ги поведе надолу по дългия коридор и спря пред една затворена врата в далечния му край. Почука два пъти.

Гейбриъл подсъзнателно отчете паузата между двете почуквания. Едва доловим, но отчетлив код, мина му през ума.

— Влезте! — извика нисък глас отвътре.

Слугата отвори вратата. Гейбриъл видя човек, който стоеше пред камината, обърнат с гръб към вратата. Хароу се беше подпрял на някакво огромно писалище, прехвърлил отпуснато единия си крак през ръба му. Като всички останали в клуба, двамата джентълмени бяха облечени в черно-бяло вечерно облекло.

— Мистър Джоунс и придружителят му — обяви лакеят.

— Благодаря, Албърт! — Хароу се усмихна на посетителите си. — Влезте, господа! Позволете ми да ви представя на мистър Пиърс.

Споменатият мъж се обърна с лице към тях. Беше нисък, четвъртит и солиден, с черна коса, която беше посипана с достатъчно количество сребро. Учудващо жизнени тъмносини очи оценяващо проучваха Гейбриъл.

— Мистър Джоунс — каза Пиърс с глас, който подсказваше ежедневна употреба на бренди и пури. Погледна развеселено Вениша. — И мистър Джоунс.

Гейбриъл наклони глава.

— Пиърс.

Вениша кимна само веднъж.

— Благодаря, че ни приехте, мистър Пиърс!

— Моля, седнете! — каза мъжът. Самият той се отправи към двойка столове, след което седна.

Младата жена се отпусна върху тапициран с кадифе стол. Спътникът й забеляза, че тя несъзнателно седна в края му със силно изпънат гръб, все едно носеше турнюр, който й пречеше да се облегне назад в по-удобна поза. Някои навици беше трудно да се изкоренят, мина му през ума.

Вместо да заеме стола, който му беше предложен, Гейбриъл отиде и застана пред камината, подпрял едната си ръка върху гравираната мраморна полица. Нещо дълбоко в същността му не му позволяваше да седи в присъствието на хора, които не познава. Човек можеше да се придвижи много по-бързо, в случай че е необходимо, ако вече е прав.

Вениша погледна към Пиърс.

— Мистър Хароу ви е казал защо искаме да разговаряме с вас, сър?

Човекът подпря лакти върху облегалките на стола и събра пръстите си.

— Искате да узнаете нещо за Розалинд Флеминг.

— Да — отвърна младата жена. — Изглежда изпитва огромна неприязън към мен без видима причина. Любопитно ми е да узная защо.

Хароу стана от писалището и отиде до гарафата с бренди.

— По-специално, мистър Пиърс, те биха искали да узнаят дали има нещо около Розалинд Флеминг, което би могло да накара един благоразумен човек да си помисли, че тя би могла да се окаже опасна.

— Почти съм убеден, че отговорът на този въпрос е да — отвърна мъжът.

Гейбриъл почувства, че паранормалните му сетива се събуждат. Погледна към Вениша. От нея струеше напрежение.

— Трябва да ви уведомя, че не мога да ви представя никакви доказателства, с които да подкрепя подозренията си — продължи Пиърс. Почука два пъти върховете на пръстите си. Мрачна усмивка разтегна устните му. — Признавам си, че много бих искал да се сдобия с подобни доказателства, които да подкрепят заключенията ми.

Огънят в камината изпука в кратката пауза, която последва това изказване.

Хароу раздаде брендитата, без да каже и дума. Гейбриъл взе своето и погледна към мъжа на стола.

— Имаме нужда от малко повече информация, Пиърс — каза той.

— Разбирам. — Джентълменът погледна другия над върха на допрените си пръсти. — Ще ви кажа това, което знам. Когато за първи път разбрах за съществуването на Розалинд Флеминг, тя все още не бе станала метреса на Акланд. Използваше друго име и се прехранваше, като се представяше за практикуващ медиум.

Стресната, Вениша забрави да отпие от чашата си.

— Била е медиум?

— Предлагаше разнообразни услуги — отвърна Пиърс, — включително сеанси и демонстрации на несъзнателно писане. Както и да е, специалността й беше в частни консултации. Срещу определена такса обещаваше съвети и напътствия, основани на информация, която твърдеше, че получава от онзи свят.

— С какво име се представяше в това си амплоа? — попита младата жена.

— Шарлът Блис — отвърна Пиърс.

Гейбриъл го гледаше изпитателно.

— Как така научихте толкова много за нея?

— Много близък, личен приятел беше чул за невероятните й паранормални способности. — Пиърс се загледа мрачно в огъня. — Приятелят ми не вярваше на подобни твърдения, но си помисли, че би било доста забавно да присъства на една от демонстрациите на Шарлът Блис. Върна се силно впечатлен от дарбата на жената и веднага си записа серия от частни консултации.

— За какво се съветваше приятелят ви с нея? — попита Вениша.

— Страхувам се, че това е личен въпрос. — Пиърс вдигна чашата си с бренди.

Беше един от онези, които пазеха тайните си добре, помисли си Гейбриъл. Всичко свързано с него или негови близки щеше да бъде отнесено в графата „личен въпрос“. Самият факт, че беше пожелал да говори с непознати тази вечер, беше сериозна индикация за това колко силни бяха чувствата му по темата за Шарлът Блис.

— Позволете ми да рискувам и да направя едно предположение — вметна мистър Джоунс. — Мисис Блис е взела от приятеля ви солидна сума и след това му е наговорила безброй небивалици.

Другият го погледна. На Гейбриъл му стана интересно да види студения гняв, който проблесна в напрегнатите му сини очи. В този момент разбра, че Пиърс не би имал каквото и да е угризение да убие тази жена, която сега се наричаше Розалинд Флеминг.

— Той беше доволен от съветите, които получи — каза мъжът с необичайно равен тон, което само послужи да подсили въздействието от ледения му поглед. — Дори направи инвестиция въз основа на тези съвети.

— Какво се случи? — попита Вениша.

— Месец по-късно получи първата бележка за изнудване.

Гейбриъл видя как чашата в ръката на Вениша потрепери. Хароу също го забеляза. Той сръчно я измъкна от пръстите й и я постави на масата до нея. Младата жена изглежда не осъзнаваше какво се бе случило. Цялото й внимание беше насочено към Пиърс.

— Вярвате, че мисис Блис е била тази, която е изпратила бележката на вашия приятел? — попита.

— Тя е единственият заподозрян, що се отнася до мен. Но признавам, че не бих могъл да разбера как е стигнала до нея уличаващата го информация. Разбирате ли, изнудвачът загатваше за точно определени факти за приятеля ми, които само още двама човека на този свят биха могли да знаят, и един от тях е мъртъв.

— Кой беше този, който е все още жив? — попита Гейбриъл.

Пиърс отпи още малко от брендито си и остави чашата настрана.

— Аз.

Мистър Джоунс обмисли чутото за момент.

— Предполагам, че не вие сте били изнудвачът.

Челюстта на другия мъж се стегна.

— Не. Много обичам приятеля си. Не бих направил нищо, с което да го нараня.

И всичко, за да го предпазите, помисли си Гейбриъл.

— Какво ви кара да сте толкова уверен, че мисис Блис е виновната? — попита Вениша.

Пиърс отново почука върховете на пръстите си.

— Заради момента, който беше избран.

— И това е всичко?

Мъжът присви рамене.

— Това беше всичко, с което разполагах. Това и своята… интуиция.

Интуиция, изострена от преживени опасни дела, отново мина през ума на Гейбриъл.

— Какво направи приятелят ви, след като получи писмото с изнудването? — попита Вениша.

— За съжаление, първоначално не успях да го убедя, че мисис Блис много вероятно е изнудвачката. Той отказа да повярва. — Пиърс поклати глава. — Вместо това, се върна при нея за съвет.

Гейбриъл повдигна вежди.

— И тя му каза да плати на изнудвача, нали?

— Да. — Пиърс стисна устни. — Бях бесен. Но също така знаех, че приятелят ми беше ужасѐн тайните му да не бъдат разкрити. Веднага забелязах, че има само две възможности.

Мистър Джоунс завъртя брендито в чашата си.

— Да плати или да се отърве от заподозрения изнудвач.

Едва забележима изненада накара чертите на лицето на Хароу да се изострят. Очите на Вениша се разшириха.

Пиърс кимна на Гейбриъл с нещо като съгласие. Наклони глава в жест на уважение.

Един хищник към друг, помисли си младият мъж.

— Очевидно е, че не сте изпратили мисис Блис на частно пътуване в света на духовете — продължи на глас той. — Това означава ли, че вашият приятел е платил на изнудвача?

— Не — отвърна категорично събеседникът му.

— Какво ви накара да промените мнението си?

— Лорд Акланд го промени. — Пиърс отпи още от брендито си.

Вениша се вгледа изучаващо в лицето му.

— Как се забърка той в това?

Възрастният мъж я погледна.

— С приятеля ми се опитвахме да направим план за действие, когато мисис Блис внезапно изчезна.

— Хитър ход — отбеляза Гейбриъл. — Разбира се, тя все пак е твърдяла, че притежава паранормални сили. Дали способността да става невидима е била една от тях?

— Всичко, което мога да ви кажа, е, че къщата беше опразнена само за една нощ — обясни събеседникът му. — Никой не знаеше къде бе отишла. Хрумна ми, че вероятно някой от другите хора, които е изнудвала, е предприел ефективни мерки. Също така беше възможно да се е притеснила за собствената си безопасност и е решила да изчезне.

— Какво стана със заплахите на изнудвача? — попита Вениша.

— Престанаха. Проблемът на приятеля ми изчезна като с магия. — Пиърс щракна с пръсти.

Хароу се прокашля, за да прочисти гърлото си:

— Но две седмици по-късно една точно определена, много мистериозна, много заможно изглеждаща вдовица на име мисис Розалинд Флеминг се появи в някои от изключително труднодостъпните социални кръгове, облегната на ръката на лорд Акланд.

— Имайте предвид, че беше направила някои незначителни промени — продължи Пиърс. — Косата й беше с различен цвят, като начало. Обаче най-зашеметяващата трансформация беше стилът й. Като мисис Блис беше провеждала консултациите си облечена в скромно облекло, безлични рокли, направени от мрачни, твърди материи. Но като мисис Флеминг всичките й дрехи са по последна френска мода. И, разбира се, да не забравяме диамантите.

— Очевидно лорд Акланд е много щедър мъж — промълви замислено Вениша.

Пиърс изсумтя.

— Човекът е изкуфял стар глупак.

— Но много богат изкуфял стар глупак — добави Хароу.

— С приятеля ми изпаднахме в недоумение — продължи възрастният мъж. — В края на краищата, все още е напълно възможно да съм сгрешил с подозренията си. Вероятно мисис Блис, или мисис Флеминг, както нарича сама себе си сега, да не е била изнудвачът.

— Какво се случи после? — попита младата жена.

— Нищо. — Пиърс леко раздвижи едната си ръка. — Мисис Флеминг се появи за първи път в Обществото преди няколко месеца. До днешна дата не е имало други писма за изнудване. Но ще ви споделя, че приятелят ми все още е като на тръни. Заплахата винаги ще съществува, нали разбирате.

— Колко ужасно! — прошепна Вениша.

Човекът се вгледа замислено в огъня.

— Моят приятел много внимава и избягва мисис Флеминг колкото се може повече, но двамата се движат в едни и същи кръгове. Наскоро се оказа лице в лице с нея в театъра.

— Това вероятно е било много изнервящо — отбеляза Вениша. — Какво направи той?

— Престори се, че не я познава, разбира се — хладно се усмихна Пиърс. — Много помогна и това, че тя му върна жеста и също се престори, че не го познава. До ден-днешен и двамата не знаем дали реакцията й беше изключителна актьорска игра от нейна страна, или наистина не разбра кой бе той.

— Защо да не разпознае една от жертвите си? — попита Гейбриъл.

— Срещите бяха кратки, а осветлението недостатъчно силно — обясни събеседникът им. — Разминаха се в коридора пред една от ложите. — Направи пауза. — Точно тази вечер приятелят ми беше облечен някак си по по-различен начин от времето, когато ходеше на сеанси при нея. Знаете как е когато видите някой, който е извън познатата обстановка, така да се каже.

— Човек вижда това, което очаква да види — каза Гейбриъл, докато гледаше Вениша в джентълменското й облекло.

Хароу се подпря на ръба на писалището отново. Първо погледна към мистър Джоунс, а след това към спътницата му.

— Двамата изглеждате доста заинтересовани от мисис Флеминг — отбеляза той.

— Да — потвърди младата жена.

— Бихте ли имали нещо против да ни обясните защо? — попита Хароу. — Беше доста неудачно Акланд да реши да наеме точно вас да направите фотографии на мисис Флеминг, но едва ли е изненадващо. В края на краищата, любовницата му е завъртяла главата, а вие сте твърде популярна фотографка. Изглежда съвсем естествено да поиска вие да направите портрета й.

— Най-неестественото в цялата ситуация е, че мисис Флеминг изглежда е развила някаква напълно неоправдана омраза към мен — отвърна Вениша. — Леля ми мисли, че тази дама просто ми завижда, защото съм си изградила доходоносна кариера, докато тя е принудена да разчита на симпатиите на лорд Акланд за финансовата си сигурност. Но вярвам, че може би има нещо повече от това.

— Кое ви кара да мислите така? — попита Пиърс, като леко се намръщи.

Тя поклати глава.

— Не мога да ви дам логично обяснение. Вероятно заради това, че ми е трудно да повярвам жена да не ме харесва толкова много, когато не съм й направила нищо, с което да я обидя.

— Бъртън също изпитваше голяма неприязън към вас — напомни й Хароу.

— Да, но в случая си имаше някакво обяснение. Очевидно мистър Бъртън не харесваше жени по принцип, а мен в частност, защото бях в същия бизнес като него. Обаче реакцията на мисис Флеминг към мен изглежда напълно необоснована.

— Разбирам ви. — Пиърс отново събра пръстите си. Погледна към Гейбриъл. — Съветът ми е да сте нащрек през цялото време. В предишното си амплоа мисис Флеминг беше доста ловка в това да изкопчи дори и най-строго пазените тайни на човек. И досега приятелят ми няма представа как е разкрила тайната му.

— Със сигурност има поне някаква идея как е разбрала за нея — отбеляза Гейбриъл.

Пиърс тежко въздъхна.

— Не. В действителност трябва да ви кажа, въпреки че съм невероятно скептичен към всички тези шарлатани и измамници, които твърдят, че имат паранормални способности, понякога се чудя дали Розалинд Флеминг наистина не притежава някакъв подобен талант. Приятелят ми се кълне, че единственият начин, по който би могла да се е добрала до тайната му, е, ако тя наистина има достъп до онзи свят. Или в противен случай…

— Или какво? — попита Вениша.

Мъжът присви широките си рамене.

— Или в противен случай може да чете мисли.

28

Вениша наблюдаваше тъмната улица през прозореца на каретата, докато светлините на Джейнъс Клъб изчезнаха в мъглата.

Гейбриъл беше говорил много малко, откакто оставиха Хароу и Пиърс. Знаеше, че и той разсъждава върху същата обезпокоителна възможност, която я беше накарала да се вглъби в мислите си след предизвикващия тревога разговор.

— Очевидно е, че Пиърс е човек на логиката и здравия разум, на когото му е много трудно да повярва, че Розалинд Флеминг всъщност притежава някакви паранормални способности — отбеляза тя бавно. — Но ние двамата знаем, че такива дарби съществуват. Какво мислите?

— Мисля — отвърна Гейбриъл, — че това, което научихме тук, е или друго удивително съвпадение, или една истинска следа.

Върху устните й се появи крива усмивка.

— Мога да предположа кое подозирате.

Спътникът й беше намалил съвсем светлината на лампите, потапяйки вътрешността на каретата в тъмнина. Знаеше, че не би искал да рискува от някой преминаващ екипаж да я видят и да я разпознаят в джентълменското й облекло. Имаше много малка вероятност това да се случи, помисли си тя. Улиците бяха покрити с толкова гъста мъгла сега, че младата жена се чудеше как кочияшът и конете намираха пътя обратно към Сътън Лейн.

Осени я една мисъл, която изпрати дълбоки, студени тръпки през цялото й тяло.

— Ако мисис Флеминг притежава паранормални способности, предполагам, че трябва да обмислим възможността някак си да е прочела мислите ми в деня, когато й правех снимките — прошепна тя.

— Успокойте се! Четенето на чужди мисли е салонен трик, нищо повече.

Изпитваше отчаяно желание уверението му да й даде покой.

— Как може да сте убеден в това?

— Сведенията от проучванията в Аркейн Хаус са доста обширни. Датират от около двеста години назад и отразяват десетилетия опити. Никога не е имало признаци, че човек може в действителност да чете мислите на друг човек.

— Но все още има толкова много неизвестни неща, свързани с паранормалното.

Той присви рамене.

— Предполагам, можем да допуснем, че всичко е възможно. Както и да е, в този случай мисля, че има много по-просто обяснение за необичайните способности на мисис Флеминг да изтръгва тайните от съзнанието на някого, без жертвата й да осъзнава това.

— За какво става въпрос?

— Тя може да е много добър хипнотизатор.

Вениша се замисли за възможността.

— Интересно хрумване. Със сигурност ще обясни някои неща. Ако мисис Флеминг накара някого да изпадне в транс и го склони да й разкрие личните си тайни, този човек може да няма спомен за случилото се, след като излезе от това състояние.

— Изследователите от Аркейн Хаус направиха значителни проучвания в областта на хипнозата, тъй като някои от тях вярват, че това е вид паранормална дарба. Изкуството има своите ограничения от това, което съм чел. Не всеки е добър обект, като начало. Някои хора могат да бъдат накарани да изпаднат в транс много лесно. Други са неподатливи към хипноза.

— Имате големи познания в областта на паранормалните въпроси, Гейбриъл.

— Отгледан съм от баща, който е посветил целия си живот на тази област. Болшинството от роднините ми са също толкова погълнати от нея. Може да се каже, че проучването на паранормалното е семеен бизнес.

— Това е необикновена черта.

Той леко се усмихна.

— Да, така е.

— Ако мисис Флеминг е хипнотизатор, това би обяснило как се сдобива с тайните на своите жертви, но не я свързва с кражбата на формулата на алхимика.

— Признавам, че не мога да видя пряка връзка, освен ако…

— Освен ако какво?

— Членовете на Обществото Аркейн често проучват тези, които твърдят, че имат паранормални способности. Възможно е някой от Обществото да е проучвал мисис Флеминг.

Вениша рязко се изправи на седалката, когато осъзна какво имаше предвид.

— Само за да бъде случайно въведен в състояние на транс, по времето на който е разкрил информация за експедицията за откриването на формулата?

— Това е доста далечна възможност — внимателно отвърна Гейбриъл. — Дори ако мисис Флеминг е организирала кражбата на формулата, това не ни подсказва как очаква да успее да разшифрова кода на алхимика. Трябва да ми повярвате, когато ви казвам, че никой извън Обществото няма достъп до документите на основателя и само на шепа хора от членовете му им е разрешено да ги проучват през годините.

Вениша слушаше разсеяно тракането на колелата на каретата и тропота на конските копита. Екипажът се придвижваше бавно през гъстата мъгла.

— Ако мисис Флеминг участва в аферата с липсващата формула — каза тя след известно време, — тогава може би наистина сте бил прав в предположението си, че съм привлякла вниманието й, когато избрах да приема фамилното ви име.

— Да.

— Сега, след като се появихте на сцената, подозренията й ще бъдат потвърдени. Със сигурност трябва да знае кой сте и че преследвате формулата.

— Но тя има всякакво основание да си мисли, че нейната самоличност като крадец е в безопасност — отвърна Гейбриъл. — Все пак, тя не е свързана с Обществото по никакъв очевиден начин. Ще предположи, че нямам причина да я подозирам.

— Може тя да е крадецът — предположи Вениша, — но мога да ви уверя, че не е човекът, когото забелязах да бяга от тъмната стаичка, където беше убит Бъртън. Видях аурата на мисис Флеминг, докато й правих снимки. Не беше същата, като тази на беглеца.

— Напълно ли сте сигурна?

— Да, определено.

Спътникът й обмисли отговора й за момент.

— Няма да се изненадам ако разбера, че използва някого другиго да убива вместо нея. Това си е опасна работа.

Още една тръпка мина през тялото й.

— Горкият мистър Бъртън! Мъртъв е отчасти и заради мен. Ако не беше приел онази комисиона, за да ме следи и да ме снима…

Гейбриъл изведнъж се раздвижи, което я изненада. Наклони се напред и сграбчи двете й китки в големите си ръце, като по този начин не й даваше възможност да мръдне.

— Недейте — каза той с равен глас — дори и за миг да си мислите, че имате някаква вина за това. Харолд Бъртън е мъртъв, защото е приел комисиона от някой много опасен, който го е наел да нахлуе в личното ви пространство. Трябва да е знаел или да е предполагал, че клиентът му не изпитва добри чувства към вас. Не бих отишъл толкова далеч, за да предположа, че е получил онова, което си е заслужил, но няма да ви позволя да се чувствате виновна за случилото се.

Тя му се усмихна с трепереща усмивка.

— Благодаря ви, Гейбриъл!

— Знаете ли — продължи той, измамно небрежно, — мисля, че откакто сме в тази карета, това е вторият път, когато ме наричате на малко име. Харесвам как звучи, произнесено от вашите устни.

Завладяващата изкушаваща енергия, която като че ли винаги витаеше във въздуха, когато бе с него, рязко се усили. Вениша много ясно осъзнаваше силата на ръцете му, увити толкова нежно и в същото време толкова здраво около китките й.

Той използва това, че я държи, да я придърпа по-близо до себе си. Устата му се спря върху нейната. Мислеше си, че познава достатъчно добре целувките му, за да не се изненада от собствения си отговор, но грешеше. Опита се да контролира порива на изпепеляващата възбуда и дълбоката болезнена горещина, която заплашваше да я разтопи отвътре. Провали се.

С уста, която все още държеше нейната като заложник, той освободи едната й китка, за да спусне завесите на каретата. След това свали перуката й и се зае с фибите, които беше използвала, за да задържи собствената си коса.

Опияняващата задушевност на каретата се оказа нейната гибел. Екипажът изведнъж се превърна в кораб, който бавно плаваше през неизследваното море на нощта и мъглата.

Същото се беше случило и в Аркейн Хаус, мина й през ума. Беше свободна за известно време. Не трябваше да мисли нито за миналото, нито за бъдещето. Нямаше опасност Едуард или Амелия случайно да се натъкнат на шокиращата сцена на своята по-голяма сестра, отдала се на порива на непозволена страст. Без притеснения, че ще разтревожи леля Беатрис или че ще застраши кариерата си.

Когато косата й се разстла надолу по раменете й, чу Гейбриъл да издава нисък, дрезгав стон. Ръцете му се увиха още по-здраво около нея.

Той я целуна страстно, а усещането я зашемети. Когато за кратко се съвзе от възхитителната омая, осъзна, че той е свалил сакото й и го е хвърлил отстрани на седалката.

Освободи се от собственото си палто с няколко бързи, ловки движения. Когато се върна при нея, протегна ръка към папийонката й. Осъзнаването, че ръцете му леко треперят, докато развързваше възела, я накара да потръпне. Наистина я желаеше, помисли си тя. Каквото и да беше случващото се, нямаше нищо общо с едно хладнокръвно прелъстяване. И двамата бяха погълнати от пожара на взаимната им страст.

Развърза папийонката й. Дланта му се плъзна към първото копче на безупречно колосаната й бяла ленена риза. Усети, че устните му се разтягат в усмивка срещу нейните.

— Знаете ли — сподели той, — никога не съм имал възможността да събличам дама, облечена в мъжки дрехи. Това си е доста по-голямо предизвикателство, отколкото човек би очаквал. Трябва да правя всичко на обратно от това, на което съм свикнал.

Тази забележка предизвика неочакван смях у нея. Силно окуражена, Вениша дръпна крайчетата на неговата папийонка.

— Позволете ми да ви покажа — прошепна тя.

Този път развърза връзката му много по-умело, отколкото го беше направила в нощта им в Аркейн Хаус, защото вече имаше опит с мъжките дрехи, благодарение на собствените си приключения с Хароу.

Той отговори на всяко едно нейно докосване, като забърза скоростта, с която я разсъбличаше. Младата жена не усети, че беше разкопчал ризата й, докато не почувства дланта му върху гърдата си. За да се задържи, го сграбчи за раменете. Той се наведе и я целуна по шията. Цялата й същност се напрегна. Възбудата й растеше.

— Гейбриъл — прошепна.

Плъзна ръцете си под ризата му и постави дланите си върху гръдния му кош.

Той седна назад на седалката и я сложи напряко на скута си. Протегна се надолу и свали обувките й. Чу ги да падат на пода на каретата.

Следващото нещо, което осъзна, бе, че е разкопчал панталоните й и ги смъква надолу по краката й. Дългите долни гащи, които носеше под тях, бяха следващите. И двете части от облеклото й изчезнаха в сенките на отсрещната седалка.

Когато остана само по неразкопчаната бяла риза, Гейбриъл я целуна така, като че ли животът и на двама им зависеше от това. Вениша леко трепна, когато усети топлата му длан върху вътрешната част на бедрото си. Почти беше забравила колко вълнуващо беше усещането, когато я докосваше по този начин. Почти.

Придвижи ръката си по-нагоре и обхвана женствеността й. Тя рязко си пое дъх, все по-силно чувстваща събиращата се влага между краката й.

— Вече си мокра за мен — каза той, полублагоговеещ, полуекзалтиран. — Не можеш да си представиш колко пъти си представях да те имам отново, колко много пъти мечтаех за това.

Устата му покри нейната още веднъж — завладяваща, примамваща, изискваща. Младата жена беше погълната от сладострастния водовъртеж на желанието. Той я премести, като разтвори краката й и я обърна така, че тя се оказа обкрачила бедрата му, а коленете й се опираха в кадифените възглавници.

Стресната от необичайната позиция, се вкопчи в раменете му, за да запази равновесие. Гейбриъл сложи едната си ръка върху ханша й, плъзна другата между краката й и нежно я разтвори.

Започна да я гали, дразни, проучва и разкрива тайните й места наново. Всяко докосване ставаше все по-интимно и по-непоносимо вълнуващо от предходното. Насочи по-голямата част от вниманието си върху малката пъпка на върха на женствеността й, като я масажираше с палеца си, докато тя не си помисли, че ще полудее. Огромно, свило се на кълбо напрежение нарастваше в недрата на тялото й. Желанието да утоли тази изумителна жажда беше поразяващо.

— Не издържам повече! — едва успя да каже, като заби ноктите си в раменете му. — Прекалено е!

— Изобщо не е достатъчно — отвърна й. — Все още не. Искам да усетя удоволствието ти, когато свършиш.

Смътно осъзна, че той си разкопчава панталона. След това почувства твърдото доказателство на неудържимата му възбуда да се притиска до вътрешната страна на крака й.

Протегна ръка и обви пръстите си около члена му. Той прошепна нещо възбуждащо и мрачно, и опасно в ухото й. Тя нежно го стисна.

Гейбриъл си пое дълбоко дъх.

Като наведе глава, Вениша леко захапа голото му рамо със зъби.

Тръпка премина през тялото му.

— Тази игра е за двама — предупреди я той.

Правеше изумителни неща с ръката си. Трябваше да се бори за всяка глътка въздух. Изумителното напрежение вече беше повече от непоносимо.

Без предупреждение събиращата се буря вътре в нея се освободи в заслепяващи вълни от различни усещания.

Беше готова да извика от удоволствие, но преди звукът да успее да достигне устните й, Гейбриъл я дръпна рязко надолу, неумолимо, върху твърдата си ерекция. Изпълни я само с един-единствен стремителен тласък.

Беше подготвена да изпита болка, подобна на онази, която бе почувствала първия път, но такава липсваше. Само възбуждащо напрежение, което усили последните отмиращи вълни на нейното освобождаване.

Всичките й сетива откликнаха на този възхитителен сблъсък между физическото и паранормалното.

Дори не й бе необходимо да се концентрира, за да успее да види ослепителната аура на Гейбриъл в затвореното пространство на каретата. Тя заля малкото затворено място, сля се с енергията на нейната собствена, образувайки зашеметяваща, силно разтърсваща интимност.

Когато той достигна своята връхна точка малко по-късно, буйните невидими пламъци избуяха още повече. Младата жена по-скоро усети, отколкото чу надигащия се екзалтиран рев на Гейбриъл. Започна като лека вибрация в гръдния му кош. Осъзнаваше, че дори и да нямаше паранормални способности, за да види ярката аура, слухът на кочияша беше в отлично състояние.

За части от секундата успя да покрие устата на любимия си със своята. Ревът се превърна в приглушено ръмжене на триумф и мъжко задоволство.

* * *

Малко по-късно Вениша се размърда в ръцете му. Звукът от колелата на екипажа и равномерния тропот на конските копита я увериха, че все още се намираха в добре защитения магичен свят на каретата.

Гейбриъл, който се беше изтегнал в ъгъла на седалката с изражение на добре нахранен лъв след успешен лов, протегна ръка и повдигна пердето. Газовите лампи проблясваха в мъглата.

— Минаваме покрай гробището. Скоро ще пристигнем на Сътън Лейн — отбеляза той.

Сети се, че единственото нещо, с което беше облечена, бе бялата риза. Обзе я паника.

— Мили Боже! — извика Вениша. — Не можем да пристигнем пред входната врата в този вид.

Измъкна се от прегръдките му, хвърли се към другата седалка и започна трескаво да събира дрехите си.

Не беше лесно да се облекат мъжки дрехи в тъмното тясно пространство на каретата. Гейбриъл облече собствените си дрехи с няколко добре тренирани движения, след което се облегна назад, наблюдавайки с интерес борбата й.

След като я гледа минута-две как се бори с папионката си, се пресегна, за да й помогне с връзването.

— Позволете ми да ви помогна, мисис Джоунс — предложи й той.

Наблягането върху фалшивото й име я накара рязко да вдигне глава.

— Гейбриъл… — започна тя, без да има най-малка представа как ще продължи.

— Ще обсъдим това сутринта — прекъсна я той.

Гласът му беше странно нежен, но думите прозвучаха като заповед, не като предложение. Искрица гняв потуши тревогата, която беше изпитала при мисълта да пристигне пред дома си полуоблечена.

— Искрено се надявам, че няма да се терзаете за случилото се току-що между нас — отбеляза тя, докато подпъхваше косата си под шапката. — Ще съсипе всичко, ако го направите.

— Моля?

Вениша въздъхна.

— Знаете, че докато бяхме в Аркейн Хаус, направих всичко възможно да ви прелъстя.

— Да, и бяхте доста добра в това си начинание, ако мога да отбележа. Изключително много се забавлявах по времето на това преживяване.

Знаеше, че е почервеняла като божур.

— Да, ами, това, което се опитвам да кажа, е, че докато бяхме заедно там, аз умишлено планирах да ви прелъстя и да прекараме една нощ на непозволена страст.

— С каква цел?

— С тази, че нещата бяха много различни.

— Различни?

— Бяхме двама души сами в отдалечено, закътано място.

— Като изключим слугите — добави той.

Вениша се намръщи.

— Като изключим слугите, разбира се. Но те бяха толкова дискретни. — Беше започнала да говори несвързано. Това бе ужасно. — Все едно ни бяха оставили без надзор на тропически остров.

— Не си спомням да е имало палми.

Младата жена не обърна внимание на забележката му.

— Обясних ви, че за този кратък промеждутък от време бях свободна за първи път в живота си. Не беше необходимо да мисля дали ще направя нещо скандално. Не трябваше да се тревожа дали ще шокирам възрастната си леля, или ще дам лош пример на сестра си и брат си. Аркейн Хаус беше мястото и времето, което все едно съществуваше в друго измерение, такова, което изглеждаше много отдалечено от реалния свят. Вие и аз бяхме единствените хора в това царство.

— Освен слугите.

— Е, да.

— И палмите, които изглежда изобщо не си ги спомням.

— Не приемате това на сериозно, така ли?

— А трябва ли?

— Да, това е изключително важно. — С всеки изминал миг ставаше все по-раздразнена. — Това, което се опитвам да кажа, е, че тази вечер е едно подобно преживяване.

— Не съм убеден в това. Като начало, нямаше палмови дървета.

— Забравете за проклетите палми! Опитвам се да ви обясня, че случилото се в Аркейн Хаус и случилото се в тази карета днес са нещо като бързо избледняващия нереален сън, който изчезва заедно с настъпване на утрото и не трябва да бъде споменаван в светлината на деня.

— Всичко това звучи много поетично, сладка моя, но какво, по дяволите, означава?

— Означава — отвърна студено тя, — че няма да обсъждаме случилото се повече. Ясно ли се изразих?

Каретата изтрополи и спря. Вениша грабна стилния си бастун и бързо се извърна, за да погледне през прозореца.

Чу се лек, но отчетлив глух звук.

Гейбриъл прочисти гърлото си.

— Би било добре да внимавате накъде въртите това нещо.

Разбра, че в своята нервност и вълнение, случайно го бе ударила по крака.

— Извинете! — промълви тя, изключително смутена.

Спътникът й разтърка коляното си с едната си ръка, а с другата отвори вратата.

— Не се притеснявайте. Съмнявам се, че ще има някакви други последици, освен леко накуцване.

Зачервена, младата жена слезе след него от каретата и бързо се качи по стъпалата. Гейбриъл изостана, за да хвърли няколко монети на кочияша.

След като отключи вратата, изпита облекчение, когато разбра, че останалите членове на домакинството вече са си легнали. Последното нещо, което искаше да се случи тази вечер, бе да се изправи пред семейството си и въпросите им за онова, което бяха разбрали в Джейнъс Клъб. Нуждаеше се от време да си възвърне самообладанието. Един добър сън би върнал нещата в нормалното им състояние.

Светлината от стенните свещници във входното фоайе беше силно намалена. Забеляза някакъв пощенски плик върху масичката и го взе. Беше адресирано до Гейбриъл.

— За вас е — каза и му го подаде.

— Благодаря! — Той затвори вратата, взе писмото и го прегледа набързо. — От Монтроуз е.

— Вероятно най-накрая е открил нещо интересно в регистрите на членовете.

Младият мъж разкъса плика и извади бележката. Гледа я безмълвно няколко секунди.

— Е? — подкани го Вениша.

— Написано е на един от кодовете, използвани от членовете на Обществото Аркейн в личната им кореспонденция. Ще ми отнеме известно време да го дешифрирам. Тази нощ ще поработя върху него и ще ви уведомя за какво е на закуска.

— Но ако е кодирано съобщение, явно е нещо много важно.

— Не е задължително. — Устните му се извиха в крива усмивка, докато прибираше писмото в джоба си. — Като се има предвид колко маниакално потайни са болшинството от хората от Обществото, почти всяко едно съобщение, изпращано между членовете, е шифровано. Тази бележка от Монтроуз вероятно не е нищо повече от молба да се срещнем утре, за да обсъдим напредъка му.

— Ще ме уведомите веднага, ако е нещо важно, нали?

— Разбира се — съгласи се с лекота той. — Но сега мисля, че би трябвало и двамата да се качим в стаите си и да си легнем. Беше дълъг и изпълнен със събития ден.

— Да, така е. — Започна да се изкачва по стълбите, като се опитваше да измисли нещо любезно. — Смятам, че вечерта ни се оказа доста продуктивна, не мислите ли?

— В много отношения.

Развеселената чувственост в гласа му я накара да се изчерви още повече. Слава богу, стенните свещници на площадката бяха изгасени.

— Имах предвид информацията, която получихме за мисис Флеминг — отбеляза тя сурово.

— И това също — съгласи се Гейбриъл.

Погледна го през рамо.

— Човек не може да спре да се чуди каква точно тайна е имал приятелят на господин Пиърс.

— Може би е най-добре никога да не я научаваме — отвърна й.

— Вероятно сте прав. — Помисли за кратко и после присви рамене. — Както и да е, мисля, че бих могла да предположа каква е тайната.

— Смятате, че има нещо общо с факта, че Пиърс и неговите приятели принадлежат към клуб, чийто членове са жени, които обичат да се обличат като мъже? — Гейбриъл прозвуча по-скоро развеселен, отколкото шокиран.

Вениша рязко се извърна, вкопчвайки се в перилата.

— Вие сте знаели за Джейнъс Клъб?

— Не и докато не отидох там — призна си той. — Но не беше трудно да разбера веднага щом пристигнахме, че нещата бяха някак си извън нормалното.

— Но как…?

— Казах ви, жените имат различен аромат. Всеки мъж, който е заобиколен от огромна група жени, независимо как са облечени, ще разбере този факт рано или късно. Предполагам, че и обратното също е вярно.

— Хм. — Обмисли казаното за кратко. — Разбрахте ли, че Хароу е жена, когато я срещнахте за първи път на изложбата?

— Да.

— Вие сте много по-схватлив, отколкото болшинството от хората — отбеляза тя. — Хароу се представя като джентълмен пред Обществото от известно време.

— Как се срещнахте с нея? Или вероятно трябва да кажа него?

— Винаги говоря за Хароу като за мъж. — Вениша сбърчи нос. — Така ми е по-лесно да запазя тайната му. В отговор на въпроса ви, той ме потърси, за да му направя портрет, скоро след като отворих галерията. Всъщност, беше един от първите ми клиенти.

— Разбирам.

— По време на позирането осъзнах, че той е тя. Хароу веднага разбра, че знам. Дадох му думата си, че ще запазя тайната му. Не мисля, че ми повярва напълно първоначално, но след известно време станахме приятели.

— Хароу разбира, че знаете как да пазите тайни.

— Да. Изглежда доста интуитивен в това отношение.

— Разбирам — отново каза Гейбриъл.

Вениша се намръщи.

— Какво има?

Той присви рамене.

— Намирам го за интересно, че Хароу си е направил труда да открие една нова, непозната фотографка, която все още не е била привлякла вниманието на Обществото.

— Вече бях направила една успешна изложба в галерията на мистър Фарли — обясни младата жена, обезпокоена от посоката, в която тръгваха доводите му. — Това е мястото, където е видял творбите ми за първи път. Наистина, сър, не бихте могли да подозирате, че е замесен в аферата с формулата.

— В този момент съм склонен да подозирам всеки един.

Странна хладина премина през нея.

— Дори и мен? — попита тя смутено.

Гейбриъл се усмихна.

— Признавам си грешката. Трябваше да кажа всеки един, освен вас.

Вениша леко се успокои.

— Трябва да ми обещаете, че ако някога отново срещнете Хароу или мистър Пиърс, или някой друг от членовете на клуба, няма да покажете, че знаете за техния таен свят — настоя тя.

— Уверявам ви, скъпа моя, аз също знам как да пазя тайни.

Нещо в тихо изречените думи я накара да се притесни и нервно да потръпне. Предупреждение или обещание, зачуди се тя.

Спря се на площадката.

— Лека нощ!

— Лека нощ, Вениша! Спокойни сънища!

Младата жена забърза надолу по коридора към убежището на своята спалня.

* * *

Малко по-късно се събуди някак изведнъж, както се случва, когато спящото съзнание на човек отчете някаква промяна в атмосферата на къщата. Полежа тихо за момент, заслушана напрегнато.

Вероятно Амелия или Беатрис, или Едуард бяха слезли до кухнята за късно похапване.

Не знаеше какво я накара да отметне завивките и да прекоси студения под, за да отиде до прозореца.

Стигна точно навреме, за да види сенчестата фигура на мъж да се промъква, подобно на призрак, през обвитата в мъгла градина. Луната беше изгряла, но стелещата се мъгла беше толкова гъста, че не можеше да види металната порта, която водеше към тясната уличка. Определено знаеше къде точно се намира и можеше да каже, че мъжът под прозореца й се придвижва към това място изключително уверено. Прокрадва се безпогрешно към целта си сякаш притежава сетивата за нощно ловуване на дива котка, мина й през ума. Все едно наистина може да вижда в тъмното.

Нямаше нужда да се концентрира, за да види аурата му. Знаеше, че е Гейбриъл.

Секунда или две по-късно той изчезна от градината в нощта.

Къде отиваше в този час и защо беше излязъл от къщата по такъв потаен начин? Нещо, свързано със съобщението от Монтроуз, помисли си младата жена.

В съзнанието й изплуваха думите му. Уверявам ви, Вениша, аз също знам как да пазя тайни.

29

Гейбриъл слезе от кабриолета и плати на кочияша. Изчака файтона да изчезне в мъглата, преди да се върне обратно до ъгъла и влезе в малкия парк, където спря в плътните сенки, хвърляни от някакви дървета.

Постоя там за известно време, като наблюдаваше улицата. Имаше много малко движение по това време в този спокоен квартал. Газовите лампи осветяваха неголеми кръгове от мъглата пред всяка входна врата, но предлагаха и малко, но достатъчна светлина.

След като се убеди, че не го следят, излезе от парка и мина през мъглата до началото на алеята.

Да влезе в тесния проход беше все едно да влезе в мистериозна миниатюрна джунгла. Нощта и мъглата бяха по-гъсти тук. Взрив от леки, забързани звуци избухна, когато местните хищници и плячката им се засуетиха, за да му освободят пътя. Из въздуха се носеше вонята на странна смрад.

Движеше се предпазливо, от една страна, за да избегне ехото от собствените си ботуши, а от друга да е сигурен, че няма да изгуби пътя си в нездравословната смесица от гниещи отпадъци, разпилени из алеята.

Броеше наум железните порти, докато стигна до една в средата на редицата, онази, която водеше към жилището на Монтроуз.

Разгледа внимателно прозорците. Всички, с изключение на един, бяха тъмни. Единственият, който светеше, се намираше на горния етаж и беше покрит със завеса. Ако не се виждаше една малка пролука в драпериите, той също щеше да изглежда неосветен. Кабинетът на Монтроуз.

Докато го наблюдаваше, видя светлината да се раздвижва едва забележимо в края на завесата.

Помисли си за съобщението, което го бе очаквало във фоайето на Сътън Лейн. Беше му отнело само няколко минути да го разшифрова в самотата на таванската си стая. Докато приключи с тази задача, паранормалните му сетива, възбудени от страстното правене на любов в каретата неотдавна, вече бяха в пълна готовност.

Натъкнах се на обезпокоителна информация. Мисля, че е наложително да се срещнем възможно най-скоро. Моля, елате в резиденцията ми при първа възможност, независимо от часа. Съветвам ви да не споделяте с никого с кого имате среща. Ще бъде най-добре за всички заинтересовани, ако не ви видят на моята улица. Използвайте входа през градината.

М.

Добре, че не беше дешифрирал бележката пред Вениша, помисли си Гейбриъл. Тя беше прекалено проницателна. Би могъл да издаде тайното естество на съобщението дори и ако беше успял да запази детайлите за себе си. Тя щеше да забележи безпокойството му и веднага щеше да го засипе с въпроси. Само за да е спокоен, изчака, докато беше напълно убеден, че е заспала, преди да се измъкне през задната врата.

Опипа горната част на портата в търсене на резето. Пръстите му леко докоснаха студеното желязо.

Енергията прогори дланта му и лудешки се разнесе през паранормалните му сетива. Шокът от усещанията мина като нож през него. Следата беше скорошна.

Някой, който беше планирал хладнокръвно насилие, бе преминал през портата не много отдавна. Инстинктите му на ловец се възбудиха от предизвикателството.

Когато беше почти сигурен, че всичките му сетива са под контрол, извади револвера от джоба си и сграбчи резето за втори път.

Портата се отвори и съвсем леко изскърца върху пантите си. С оръжие в ръка той се шмугна в градината.

Светлината в единствения осветен прозорец на втория етаж отново се премести. Погледна нагоре точно навреме, за да види, че лампата в кабинета изгасва.

Ако това беше убиецът, който се движеше горе, беше много вероятно Монтроуз вече да е мъртъв. Без съмнение злодеят щеше да излезе през задната врата. Логично бе да го изчака да излезе от къщата и да се опита да го хване неподготвен, когато се появеше.

Ами ако чудовището все още не беше приключило с мисията си? Ами ако приятелят му бе все още жив? Може би все още имаше време.

Гейбриъл свали ботушите си и се настрои за разтърсването, което знаеше, че предстои. Постави внимателно дланта си върху дръжката на вратата към кухнята.

Този път беше подготвен за нахлуването на паранормалното. Единственият ефект, който възпроизведе върху физическите му сетива, бе да ги увеличи още повече. Желанието да ловува в него сега беше толкова силно, колкото и желанието му да прави любов с Вениша по-рано тази вечер.

Вратата беше отключена. Отвори я много бавно, молейки се пантите да не изскърцат силно.

Въпреки всичките му усилия се чу леко проскърцване, но се съмняваше, че някой на горния етаж с нормални слухови способности би доловил този тих звук.

Остана неподвижен за момент, докато се ослушваше. Нямаше ги издайническите забързани стъпки или проскърцването на дъските на дюшемето над главата му. И което беше още по-важно, нямаше и най-малка следа от непогрешимите белези за скорошна смърт. С малко късмет това означаваше, че Монтроуз е все още жив.

В този край на коридора беше тъмно като нощ. Но когато погледна към другия, можа да види бледия отблясък от уличните лампи, който се процеждаше през тесните стъклени панели на входната врата. Главното стълбище би трябвало да се намира в тази част на фоайето, но ако го използваше, трябваше да мине през едва процеждащата се през прозорците на вратата светлина. Нямаше никакъв смисъл да става лесна мишена, мина му през ума.

Знаеше, че има слугинско стълбище в задната част на къщата. Беше виждал икономката на Монтроуз да го използва.

Благодарение на изключително доброто си нощно виждане можеше да различи входа към стълбите, точно до кухнята. Предпазливо хвана рамката на вратата, като очакваше още един взрив бушуваща енергия. Обаче нищо не разпали сетивата му. Убиецът не беше минал по този път. Ако беше на горния етаж, бе използвал главното стълбище. В това имаше смисъл, помисли си Гейбриъл. Защо злодеят би си причинявал неудобството да се качва по тесните стъпала, предназначени за слугите?

Започна да се изкачва по стръмното стълбище, като се ослушваше напрегнато. Имаше някой в къщата, някой, който нямаше правото да бъде тук. Можеше да го усети. Но нищо не се помръдваше в тишината.

Когато достигна върха на стълбите, се оказа пред друг вестибюл. Този беше слабо осветен от процеждащата се през прозорците на главното стълбище лунна светлина. Ако имаше някой, който го очаква в коридора, то той нито дишаше, нито се помръдваше.

Младият мъж се промъкна в преддверието, приготвил револвера си. Никой не скочи отгоре му. Това не беше много добър знак, мина му през ума. Той не беше единственият ловец тук тази нощ. Злодеят лежеше някъде в засада, очаквайки го.

Знаеше, че кабинетът на Монтроуз — помещението, което беше осветено, когато пристигна в градината преди малко — бе разположен вдясно от него, в задната част на къщата. От мястото, на което се намираше, можеше да види, че вратата е затворена.

Нямаше друг избор, мина му през ума. Щеше да се наложи да я отвори.

Придвижи се надолу по коридора до вратата на кабинета и спря за няколко секунди, използвайки всичките си сетива, за да получи нужната му информация.

В стаята имаше някого. Съвсем леко докосна дръжката. Още един изпепеляващ заряд от енергия премина през него.

Убиецът беше влязъл в кабинета.

Дръжката в ръката му се завъртя с лекота. Притисна се плътно към стената отстрани на вратата и я отвори.

Нямаше го проблясъка на възпламенен барут. Никой не се втурна срещу него с нож.

Въпреки това в стаята имаше някого. Беше сигурен в това.

Клекна и внимателно надникна покрай ръба на вратата. Не му бяха необходими паранормалните му сетива, за да различи силуета на човек, седнал в стол, близо до прозореца.

Монтроуз се размърда с мъка и издаде приглушени звуци. Гейбриъл осъзна, че старецът беше вързан за него. Някакъв парцал заглушаваше звуците, които се опитваше да издаде.

— Ъмм.

Младият мъж почувства облекчение. Приятелят му беше жив.

Бързо огледа стаята. Монтроуз беше единственият обитател, обаче ловната интуиция на Гейбриъл препускаше през него с пълна сила, като го караше осезателно да почувства, че убиецът бе все още в къщата.

Като пренебрегна отчаяните звуци, които издаваше вързаният, той насочи вниманието си към силно засенчения вестибюл. Можеше да различи очертанията на поне още три врати. Някъде към далечния край на коридора мержелееше някакъв тесен, правоъгълен обект, подпрян до стената. Маса, мина му през ума, с два свещника върху нея.

— Ъмм — отново измънка Монтроуз.

Гейбриъл не му отговори. Като продължаваше да стои облегнат до стената, той тръгна надолу по коридора. Когато стигна до първата затворена врата, постави ръка върху дръжката.

Не усети и следа от нечистата енергия, която беше останала върху дръжката на кабинета. Убиецът не беше влизал в тази стая.

Премести се до срещуположната стена и продължи към следващата врата. Когато докосна ръкохватката, усети добре познатия взрив на неспокойна енергия.

Предчувствието се раздвижи в него. Изрита вратата навътре и в същото време се хвърли на пода, стиснал револвера си с две ръце.

Едва доловима енергия зад гърба му му подсказа, че беше направил изключително грешна преценка.

Вратата, която току-що бе проверил и беше отхвърлил като недокосвана, беше отворена.

Едва му остана време да отчете огромната си грешка, когато чу почти безшумния повей на надвиснала смърт.

Нямаше време да се изправи на крака или дори да коленичи. Извъртя се доста неудобно наляво, като се опитваше да нагласи дясната си ръка и насочи револвера си към приближаващата заплаха.

Закъсня. Подобно на неопределена безлична угроза от нощен кошмар някаква черна фигура изскочи от дълбоките сенки на отсрещната спалня. Гейбриъл успя да види, че лицето на злодея бе прикрито от маска, направена от тъмен плат. Слабата светлина от далечния край на коридора проблесна върху острието на нож.

Нямаше време да се прицелва. Знаеше, дори когато дръпна спусъка, че ще пропусне мишената. Можеше само да се надява, че изстрелът ще обърка нападателя му. Нищо друго не можеше да накара някого да преосмисли първоначалните си планове, както изстрела от наблизо намиращ се револвер.

Неимоверно силен тътен оглуши и без това повишената чувствителност на слуха му. Остър мирис и дим от барут изпълниха коридора.

Негодникът не се разколеба.

На Гейбриъл му стана ясно, че злодеят се придвижва към него с невероятна точност.

Той знае, че съм долу на пода. Може да ме види толкова ясно, колкото и аз него.

Нямаше време за други размишления. Нападателят беше върху него, ритайки ожесточено с единия си крак.

Ударът се заби в рамото му, като незабавно направи ръката му безчувствена. Чу как револверът му изтрака върху пода и се плъзна навътре в спалнята.

В следващия миг убиецът размаха острието на ножа, целейки се в диафрагмата му.

Гейбриъл се извъртя яростно на една страна, като се претърколи, за да избегне удара. Острието проблесна покрай него и се заби в пода. Нападателят му трябваше да го издърпа със сила, за да може да го освободи.

Като използва секундата забавяне, младият мъж се изправи на крака. Размърда безчувствените си пръсти в опит да възвърне чувствеността им.

Злодеят извади ножа от пода и скочи срещу него.

Гейбриъл отстъпи назад, като остави разстояние между тях, докато търсеше някакво оръжие. С крайчеца на окото си забеляза масата в края на коридора, вдясно от себе си.

Използва наранената си ръка, за да сграбчи единия от тежките сребърни свещници, украсяващи масата.

Кошмарният мъж отново се приближаваше, ясно очаквайки опонентът му да продължава да отстъпва към стълбището.

Единственият му шанс, мина през ума на Джоунс, беше да направи нещо неочаквано.

Пъргаво отскочи настрани, вместо да продължи да отстъпва. Удари се много силно в стената. Нападателят му се завъртя с ужасяваща скорост, но той вече размахваше свещника с всичка сила.

Тежката вещ удари убиеца по предмишницата, близо до китката. Мъжът изсумтя от болка. Ножът падна върху пода.

Гейбриъл отново размаха свещника, като се целеше в черепа му. Престъпникът се наведе инстинктивно, като се препъна назад. Джоунс се спусна срещу него.

Злодеят се завъртя и се втурна към главното стълбище. Гейбриъл пусна свещника, взе ножа и го последва.

Нападателят беше цели три крачки пред него. Стигна до стълбите и се втурна надолу, като се придържаше с една ръка за перилата, за да не се прекатури стремглаво надолу.

Стигнал до подножието им, широко отвори входната врата и изчезна в нощта.

Всеки инстинкт, който Гейбриъл притежаваше, го подтикваше да последва плячката си. Обаче логиката и разумът надделяха над неговата кръвожадност. Стигна до края на стълбището и отиде до вратата. Остана загледан в улицата за момент, като се опитваше да определи посоката, в която провалилият се убиец бе избягал. Обаче нощта и мъглата бяха погълнали всяка следа от беглеца.

Гейбриъл затвори вратата и забърза нагоре по стълбите, после надолу по коридора, за да стигне до кабинета. Запали лампата и махна превръзката от устата на Монтроуз.

Той изплю плата и го погледна с възмущение.

— Опитах се да ви кажа, че злодеят мина през свързващата двете стаи врата. — Посочи с глава към едната страна на кабинета. — Не е излизал в коридора. Лежеше в засада и ви очакваше в съседната спалня.

Гейбриъл погледна към вратата, на която не беше обърнал внимание по-рано, когато набързо бе огледал помещението. Замисли се за това как бе толкова убеден, че паранормалното му умение да предусеща нещата чрез докосване, щеше да му даде следа къде се крие убиецът.

— До тук с това да разчитам на паранормалните си способности — отбеляза той.

— Паранормалните сетива не могат да заместят логиката и здравия разум — изръмжа Монтроуз.

— Знаете ли, звучите точно като баща ми, когато казвате такива неща.

— Има нещо, което трябва да знаете. Който и да беше този човек, той взе снимката на капака на ковчежето, която ми дадохте. Видях го да я пъха в ризата си, докато ви чакаше. Изглеждаше изненадан да я открие, но очевидно бе изключително доволен.

30

— Какво казахте на полицията? — попита Вениша.

— Истината — отвърна Гейбриъл, после отпи голяма глътка от брендито, което току-що си бе налял. — До известна степен.

Монтроуз прочисти гърлото си.

— Естествено, не затормозихме разследването им с голяма доза допълнителна информация, която щеше да бъде напълно безполезна за тях. Обяснихме им, че някакъв нарушител е влязъл в дома ми, вързал ме е и ми е запушил устата, след което е започнал да тършува за ценности, когато Гейбриъл се е появил и го изгонил.

— С други думи, не сте споменавали за формулата на алхимика — отбеляза младата жена. Дори не направи опит да прикрие раздразнението си.

Двамата мъже се спогледаха.

— Не мислехме, че е необходимо, наистина — меко каза по-възрастният. — Това е проблем на Обществото Аркейн все пак. Полицията не може да направи кой знае колко много.

— Не сте сметнали за необходимо? — Вениша барабанеше с пръсти по страничната облегалка на стола си. — За малко да ви убият тази нощ. Как можете да кажете, че не е имало причина да споменете пред полицията за възможния мотив?

Нервите й никога вече нямаше да бъдат същите, помисли си тя. Когато Гейбриъл влезе във входното фоайе преди малко, раздърпан и със синини, а студените огньове на битката все още проблясваха в очите му, не знаеше дали да се разплаче от облекчение, или да излее гнева си върху него, подобно на някоя свадлива жена. Единственото нещо, което я спря да направи което и да е от двете, беше, че с него бе дошъл и възрастният Монтроуз.

Необходим й бе само един-единствен поглед, за да разбере, че им се беше случило нещо наистина много лошо. По-късно щеше да има време да се разправя с него, каза си тя.

Всички в къщата се бяха събудили и се бяха събрали в малкия салон. Тя беше по роба и пантофи. Амелия и Беатрис бяха облечени по същия начин. Едуард, след като беше чул суматохата, се беше втурнал надолу по стълбите по нощница, за да разбере за какво бе цялото това вълнение.

Леля й се бе заела да прегледа Монтроуз и Гейбриъл. За всеобщо облекчение бе обявила, че нараняванията не са сериозни.

Мисис Тренч на няколко пъти притича от кухнята до салона и обратно, за да провери дали джентълмените нямат нужда от нещо. Парче пай с месо, може би, за да възвърнат силите си.

Вениша й бе благодарила и принудила да се върне в кревата си. Когато икономката се оттегли с неохота, младата жена сипа чай на всички, въпреки че Гейбриъл изглеждаше доста по-заинтересован от голямата чаша с бренди в ръката си.

— Проблемът е, че не можем да бъдем сигурни какъв е бил мотивът на нападателя — отбеляза Джоунс помирително. — Можем само да предполагаме за намеренията му. Когато стигнем до сърцевината на проблема, наистина няма много, което бихме могли да кажем на полицията.

Младата жена погледна Монтроуз.

— Нападателят каза ли ви нещо, сър?

— Много малко. — Той леко изсумтя. — Дори не подозирах, че е в къщата, докато не ме изненада в кабинета ми. Първоначално си помислих, че е обикновен крадец. Завърза ме за стола, запуши ми устата и след това се зае да претърсва стаята. Веднага щом намери фотографията на ковчежето, изглеждаше много доволен. Ясно заяви, че знае, че Гейбриъл ще дойде всеки момент.

Младият мъж разсеяно се почеса по брадичката.

— Явно е прихванал съобщението, което сте ми изпратили по-рано, сър.

Гъстите вежди на Монтроуз се събраха в едно.

— Какво съобщение?

— Не сте ли изпращали писмо до мистър Джоунс? — попита Вениша.

— Не — отвърна той. — Страх ме е да отбележа, че не съм напреднал кой знае колко много в проучването си за семейните връзки на различните членове на обществото. Всеки път, когато набележа някой, който би могъл да се окаже вероятният ни заподозрян по разследването на Гейбриъл, се оказва, че човекът или е починал, или живее в някоя чужда страна.

Неописуем ужас обзе Вениша. Обърна се към съпруга си.

— Съобщението е имало за цел да ви примами в дома на мистър Монтроуз, за да може злодеят да се опита да ви убие — прошепна тя.

Беатрис, Амелия и Едуард се вторачиха в младия мъж.

— Всъщност е възнамерявал да убие и двама ни с Монтроуз — отбеляза Гейбриъл. Тонът му предположи, че планираното двойно убийство е някакво смекчаващо обстоятелство, което да оневини убиеца.

Вениша изпита желание да го удари с юмрук в гърдите от безсилие.

Монтроуз се прокашля извинително, за да прочисти гърлото си.

— Измежду малкото неща, които ми каза нападателят, беше, че възнамерява да подпали къщата, след като се справи с Гейбриъл. Планирал да използва газта. Съмнявал се, че някой щял да се замисли два пъти за нещастието след това. Определено нямало да може да се докаже, че е убийство. Подобни инциденти се случвали достатъчно често.

Беатрис потръпна.

— Истина е. Толкова много хора се провалят при вземането на предохранителни мерки по отношение на газопровода и горелките. Е, сър, трябва да отбележа, имате късмет, че злодеят не ви е убил хладнокръвно, докато е чакал да дойде мистър Джоунс.

— Човекът обясни, че не може да го направи — отвърна Монтроуз.

Амелия леко наклони глава.

— Да не би да казвате, че е имал някакви скрупули да ви убие, сър?

— Абсолютно никакви — увери я развеселено възрастният мъж. — Престъпникът заяви, че миризмата на кръв и смърт биха предупредили Гейбриъл веднага щом отвори вратата на къщата. Мисля, че се страхуваше, че при подобна ситуация, той би постъпил разумно и би повикал някой полицай, преди да влезе да провери.

— Струва ми се съвсем безопасно да кажем, че е много малко вероятно мистър Джоунс да бе направил нещо толкова разумно — мрачно промърмори Вениша. — Много по-възможно щеше да е да се втурне направо вътре, за да види какво се е случило.

Гейбриъл беше развеселен.

— Точно както сторихте вие, когато влязохте в тъмната стаичка на изложбената зала и открихте трупа на Бъртън?

Младата жена се изчерви.

— Тогава ситуацията беше напълно различна.

— Наистина ли? — той повдигна вежди. — По какъв начин е била различна?

— Няма значение — отвърна тя, отговаряйки колкото е възможно по-студено.

Беатрис се взря в Монтроуз над рамката на очилата си.

— Разбирам, че нападателят е възнамерявал да убие и двама ви с мистър Джоунс, но защо е планирал да подпали дома ви?

Вениша забеляза, че Монтроуз и Гейбриъл си разменят, така да се каже, прикрити погледи. Беше й дошло до гуша от тайните на Обществото Аркейн.

— Какво става тук? — настоятелно попита тя.

Младият мъж се поколеба, след което на лицето му се изписа спокойно примирение.

— Едно нещо е, когато премахнеш някой, който няма съществени връзки — поясни той. — Но човек се излага на значително по-голяма опасност, когато убие някой, който има влиятелни приятели или роднини.

— Да, разбирам какво имате предвид — каза Вениша. — Ако намереха убити двама ви с Монтроуз, вероятно щеше да има задълбочено полицейско разследване. Без съмнение, убиецът е знаел това и се е надявал да прикрие следите си, като остави труповете на жертвите си да бъдат изпепелени от това, което би изглеждало като обикновен домашен пожар.

Монтроуз се изсмя тихо.

Едуард го изгледа с любопитство.

— Кое е толкова забавно, сър?

Възрастният мъж повдигна вежди.

— Съмнявам се, че някой би обърнал кой знае какво внимание на смъртта на застаряващ мъж, който не е излизал много извън дома си и не е имал важни връзки в обществото. Но щеше да е доста по-различно, ако Гейбриъл Джоунс бъде открит наръган до смърт. Е, тогава щеше да се вдигне адски голяма врява и това е факт. Извинете езика ми, дами!

Настъпи кратка, тревожна тишина. Вениша погледна към Гейбриъл. Той изглеждаше още по-мрачен, отколкото минута преди това.

— Какво имате предвид, мистър Монтроуз? — попита преднамерено бавно Беатрис.

— Да — добави Амелия. — Ние всички много харесваме мистър Джоунс, разбира се, но не мисля, че можем да претендираме да сме такива, които някой би нарекъл влиятелни приятели. Съмнявам се, че полицията би обърнала внимание на някого от нас, ако се опитахме да настояваме за задълбочено разследване.

Беше очевидно, че по-възрастният мъж е озадачен от реакцията им.

— Под влиятелни приятели имах предвид Съветът на Обществото Аркейн, разбира се, без да казвам нищо за неговия Председател. Уверявам ви, щеше да бъде упражнен изключително голям натиск, ако се окажеше, че наследникът на поста на Председателя е бил убит.

31

— Мисля — хладно каза Вениша, — че е най-добре да обясните точно кой сте вие, мистър Джоунс.

Знаеше, че рано или късно щеше да му се наложи да се справи и с това, припомни си Гейбриъл. Беше се надявал да го отложи за известно време, но съдбата му бе изиграла лоша шега. Всички членове на семейството го наблюдаваха. Монтроуз, осъзнал, че той е този, който е създал проблема, беше изключително съсредоточен върху чая си.

— Наистина ли ще станете следващия Председател на Обществото Аркейн, сър? — попита Едуард, очевидно очарован от идеята.

— Не и докато баща ми не реши да се оттегли — обясни младият мъж. — Страхувам се, че това е един от онези старомодни церемониални постове, които се предават по наследство.

Монтроуз се закашля и изплю глътката чай, която беше отпил. Беатрис му подаде кърпичка.

— Благодаря ви, мис Сойер! — промърмори той в салфетката. — Церемониален пост? Ха! Само почакайте баща ви да чуе за това, Гейбриъл!

— Какви ще са задълженията ви като Председател на Обществото? — продължи заинтригувано да пита малкото момче. — Ще носите ли меч?

— Не. За щастие, няма включен меч в поста. В по-голямата си част това е една доста скучна кариера.

Монтроуз отвори уста по начин, който предполагаше, че ще каже нещо в противоречие на твърдението му. Джоунс обаче му хвърли поглед, който накара възрастния мъж да замълчи.

Той отново се съсредоточи върху чая си.

— Ще ръководя редките срещи — обясни Гейбриъл на Едуард. — Ще разглеждам имената на онези, които са били препоръчани за членство, ще учредявам комитети, които да наблюдават проучванията в различните области и така нататък.

— О! — Детето не си направи труд да прикрие разочарованието си. — Това наистина звучи доста скучно.

— Да, точно така — съгласи се събеседникът му.

Вениша, от друга страна, не изглеждаше напълно убедена, забеляза той. Все пак тя беше видяла колекцията от реликви и артефакти в Аркейн Хаус. Знаеше, че младата жена бе прекалено чувствителна към остатъчната паранормална енергия, излъчвана от някои от тях.

Беше време да смени темата, реши той.

— Заради събитията от тази вечер ситуацията се промени — тихо каза той. — Вече не мога да считам, че това домакинство е в безопасност. Убиецът ясно показа, че е готов да използва други хора, като пешки в своята схема и аз не мога да съм тук във всеки един момент на деня или нощта, за да ви защитавам. Трябва да съм свободен, за да продължа с разследването си. Ето защо, ще се наложи да предприемем някои определени мерки.

Вениша го наблюдаваше внимателно.

— Какъв вид мерки?

— Утре сутрин ще се наложи всички да си съберете багаж за един по-продължителен престой в провинцията — отвърна той. — Всички ще се качите на следобедния влак към едно крайбрежно селце, наречено Греймур. Това се отнася и за вас, сър — добави той към Монтроуз. — Ще изпратя телеграма преди това. Ще бъдете посрещнати от хора, които познавам добре и които ще ви се представят. Те ще ви заведат на безопасно място.

Вениша го гледаше втренчено, слисана.

— Какво, за Бога, искате да кажете, сър?

— Ами галерията? — попита Амелия тревожно. — Тази седмица имаме няколко снимачни сеанса.

— Вашата помощничка Мод ще се погрижи за нея — отвърна Джоунс. — Тя може да определи нови дати за сеансите.

Едуард подскачаше на стола си.

— Обичам влаковете. Возихме се на един, когато дойдохме в Лондон. Мога ли да си взема хвърчилото, сър?

— Да — отвърна Гейбриъл. Той наблюдаваше Вениша по начин, по който човек наблюдава вулкан, който е готов всеки момент да избухне.

— Не! — каза тя. — Това е невъзможно. Или по-скоро бих казала, за мен е невъзможно да напусна Лондон. Беатрис, Амелия и Едуард могат да бъдат отпратени за известно време, но аз не мога да отложа моите ангажименти. Важните клиенти не понасят подобен вид отношение. От друга страна, имам още една изложба следващия вторник вечерта, която е най-важната до момента.

Знаеше, че няма да е лесно, каза си младият мъж.

— Не можем да поемаме повече рискове, Вениша — обясни той. — Вашата безопасност, както и тази на семейството ви, е най-важният ви приоритет.

Събеседничката му изпъна рамене.

— Оценявам загрижеността ви, сър. И напълно съм съгласна, че Едуард, Амелия и Беатрис трябва да бъдат защитени. Но има друг приоритет, на който трябва да отдадем същото значение.

— И какъв е той? — попита Гейбриъл.

— Моята бъдеща професионална кариера — отвърна тя.

— По дяволите, къде е здравият ви разум? Не може да имате предвид, че бизнес интересите ви са по-важни от вашата безопасност.

— Не разбирате, мистър Джоунс — отвърна тя. — Тези сеанси, които искате да отменя, както и изложбата са изключително важни за финансовата сигурност на семейството ми. Не можете да очаквате да се откажа от плановете си. Прекалено много е заложено.

Гейбриъл я погледна през тясното пространство, в което се намираха.

— Разбирам критичното състояние на вашата кариера. Но животът ви е много по-важен.

— Ще съм ви благодарна, мистър Джоунс, ако запомните няколко определени факти.

— Какви факти? — Беше много близо до това да изгуби и малкото контрол, който имаше. Усещаше, че и Вениша също много трудно сдържа гнева си.

— След като намерите вашата липсваща формула, е много вероятно отново да изчезнете, мистър Джоунс — отбеляза тя. — Леля Беатрис, Амелия, Едуард и аз ще останем сами. Да си го кажем направо, сър, доходите от моите фотографски комисиони са всичко, което ни дели от един живот на отчаяние и бедност. Не мога да рискувам бъдещето ни. Не трябва да ме молите да го направя.

— Ако само парите ви тревожат, ще се погрижа да не стигате до просешка тояга в бъдеще.

— Ние не приемаме подаяния, сър — отвърна тя сухо. — Нито пък можем да си позволим да изпаднем в положение да сме зависими от приходи от джентълмен, който няма никакви връзки с това семейство. Вече разбрахме рисковете от подобно положение, след като татко загина.

Гейбриъл почувства как гневът му се възпламенява. Аз не съм баща ти, искаше му се да извика. Отне му всяка малка частица воля, за да задържи яда си под контрол.

— Трябва твърдо да заявя, че вие също ще заминете за провинцията с останалите, Вениша! — каза той с глас, който знаеше, че звучи леденостудено.

Тя се изправи на крака, вкопчила се здраво в реверите на халата си и застана пред него до камината.

— Мистър Джоунс, мога ли да ви напомня, че нямате право да настоявате за каквото и да било. Тук вие сте само гост, не господар на къщата.

Можеше дори да го зашлеви, мина му през ума. Прониза го болка, която се сля със студената ярост, която все още тлееше в него след схватката с убиеца.

Не каза нищо. Нямаше доверие сам на себе си, за да каже дори и една дума.

Никой друг в стаята не помръдваше. Знаеше, че всички бяха шокирани от конфронтацията им, несигурни какво да кажат или как да реагират. Едуард изглеждаше изплашен.

Стори им се, че безмълвната им битка продължи цяла вечност, а в действителност бяха минали само няколко секунди.

Без да каже и дума повече, Вениша се обърна и излезе в коридора. Гейбриъл се заслуша в стъпките й. Докато стигна до стълбището, вече тичаше. Секунда по-късно чу как вратата на спалнята й се затваря с трясък.

Всички други в салона също я чуха. Отново се извърнаха към него.

— Сър? — Едуард попита несигурно. — Какво ще стане с Вениша?

Амелия преглътна, видимо разтърсена.

— Много добре я познавам, сър. Ако тя мисли, че трябва да остане тук в Лондон, не можете да направите нищо, което да я убеди в противното.

— Тя се е посветила на грижите за това семейство, мистър Джоунс — тихо каза Беатрис. — Страхувам се, че никога не бихте успели да я разубедите от това, което Вениша приема като своя отговорност, дори и животът й да е в опасност.

Гейбриъл ги изгледа един по един.

— Аз ще се грижа за нея — каза той.

Напрежението намаля. Знаеше, че бяха приели това му изказване като тържествен обет, какъвто в действителност беше.

— В такъв случай всичко ще бъде наред — отбеляза момчето.

32

Гейбриъл наметна палтото като пелерина върху раменете си и излезе навън в обвитата в мъгла градина. Имаше нужда да се движи, да се скита, да прави каквото и да е, за да се освободи от свръхестествените възприятия и безпокойството, които все още изгаряха тялото му.

Чувстваше се така, все едно ловецът в него очакваше още някой злодей да изскочи от сенките — или може би очакваше с нетърпение още една подобна среща. Изпитваше болезнена необходимост да освободи това напрежение в акт на насилие или акт на страст; което и от двете да се случеше, щеше да го удовлетвори. Но никое от тях нямаше да се осъществи, така че щеше да се разхожда.

Спорът с Вениша само беше допринесъл една вече нестабилна ситуация да стане още по-зле. Имаше нужда от тъмнината и тишината на нощта, за да му помогнат да подреди мислите си, да успокои дивия звяр и да му дадат възможност да си възвърне напълно самоконтрола.

Зад него цялото домакинство отново се беше върнало обратно по леглата си. А и къщата беше препълнена. Тази вечер щеше да му се наложи да сподели таванската си стая с Монтроуз.

Приятелят му настояваше, че се чувства напълно способен да се прибере сам до дома си, но след преживяното жестоко изпитание Гейбриъл не бе склонен да го постави в риск за втори път. Нищо не подсказваше какво би предприел убиецът като следваща стъпка сега, след като бяха осуетили плановете му.

Младият мъж слезе от каменната тераса и пое по тясната пътека, която се извиваше през малката градина. От самото начало бе разбрал, че щеше да му е трудно да се справи с Вениша, напомни си. Наистина беше приветствал женското предизвикателство, което му бе отправила. Но дълбоко в себе си винаги бе предполагал, че при един сблъсък между двамата лице в лице щеше да успее да наложи волята си.

Не от мъжка арогантност бе повярвал в това, помисли си, не заради това, че той беше мъж, а тя жена и поради тази причина накрая щеше да му се подчини. Не. Точно обратното, беше убеден, че в кризисна ситуация Вениша щеше да отстъпи, защото бе достатъчно интелигентна, за да разбере, че се опитва да я защити.

Но бе пропуснал да вземе под внимание факта, че тя има нейни лични отговорности и задължения. Беше направил много груба грешка. Осъзнаването на това не подобри настроението му.

Вратата на кухнята леко изскърца.

— Гейбриъл? — гласът на Вениша прозвуча колебливо, все едно си мислеше, че би могъл да я ухапе. — Добре ли си?

Спря и погледна назад през мъглата към нея. Чудеше се дали изучаваше аурата му. Нямаше начин да може да го види през гъстата пелена.

— Да — отвърна той.

— Видях те през прозореца на спалнята си. Изплаших се, че отново отиваш някъде.

Дали тази възможност наистина я бе разтревожила, зачуди се той.

— Имах нужда от малко свеж въздух — обясни й.

Бавно тръгна към него, но не вървеше неуверено. Знаеше точно накъде е тръгнала. Сигурно виждаше аурата му, мина му през ума, и я използва като ориентир.

— Притесних се за теб — каза тя. — Откакто се върна у дома тази вечер, си в странно настроение. Не си на себе си. Наистина се очаква да е така, след това, което сте преживели с Монтроуз в дома му.

Студена развеселеност премина през него.

— Грешиш, Вениша. Съжалявам, че трябва да те разочаровам, но в действителност тази вечер съм много повече себе си. Прекалено много даже, за жалост.

Тя спря не много далеч от него.

— Не разбирам.

— Би било по-добре, ако се върнеш обратно в леглото си.

Тя се приближи още малко. Гейбриъл можеше да види, че все още е облечена в удобния халат, който носеше по-рано. Беше увила ръцете си плътно около себе си.

— Кажи ми какво не е наред! — каза тя изненадващо нежно.

— Знаеш какво не е наред.

— Разбирам, че си ми ядосан, защото не се съгласих да напусна Лондон утре, но не вярвам, че това е единствената причина за сегашното ти състояние. Свързано ли е с нервите ти? Прекалено напрегнати ли са от ужасяващата среща по-рано тази вечер?

Смехът му беше кратък и рязък.

— Нервите ми. Да. Това е толкова логично обяснение — както всяко друго.

— Гейбриъл, моля те! Кажи ми защо се държиш така!

Стената вътре в него се сгромоляса без предупреждение. Може би защото я желаеше толкова отчаяно или защото тази нощ самоконтролът му бе напрегнат до краен предел. Което и от двете да беше, вече му бе дошло до гуша да крие някои конкретни тайни.

— По дяволите! Казваш, че искаш да научиш истината? Тогава ще я получиш.

Вениша не отрони и дума.

— Това, което виждаш, е част от моята натура и която през целия си живот на зрял човек се опитвам да прикривам. През по-голямата част от времето успявам. Тази вечер по време на схватката в къщата на Монтроуз звярът избяга от клетката си за кратко. Ще ми отнеме известно време да го върна под контрол и да го заключа обратно.

— Звярът? Какво, за бога, искаш да кажеш?

— Кажи ми, Вениша, запозната ли си с творбата на мистър Дарвин?

Настъпи момент на оглушителна тишина. Мъглата около него стана още по-студена.

— Донякъде — накрая отвърна тя внимателно. — Баща ми бе много заинтригуван от твърденията на мистър Дарвин за естествения подбор и говореше много за тях. Но със сигурност аз не съм учен.

— Нито пък аз. Но съм изучавал работата на Дарвин, както и написаното от други, които подкрепят неговите идеи по въпроса за това, което той нарича „модификационна изменчивост“. Има необорима логика и простота в тази теория.

— Баща ми винаги казваше, че това е отличителният белег на всички велики прозрения.

— Болшинството от членовете на Обществото Аркейн са убедени, че паранормалните способности представляват латентни сетива в човечеството, които биха могли да бъдат проучвани, изследвани и насърчавани в нашия вид. При случаи като твоята дарба да виждаш аурите, те може би са прави. Каква вреда има в това да видиш нечия аура?

— Какво искаш да кажеш?

— Аз също притежавам определени паранормални сетива.

Изчака да види реакцията й. Не й отне много време да го направи.

— Предполагах до известна степен — каза Вениша. — Усетих енергията в теб, когато бяхме… заедно в Аркейн Хаус и след това отново в каретата тази вечер. И си спомних как успя да различиш в гората онези двама мъже преди три месеца. Забелязах как си проправи път през градината по-рано тази вечер. Беше все едно можеше да виждаш в тъмното.

— Усетила си паранормалните ми способности?

— Да. Това са уменията, които ти позволяват да се движиш през нощта с лекотата на ловуваща котка, нали?

Той замръзна.

— Фразата ловуваща котка е много по-точна, отколкото можеш да си представиш. Хищник е по-точният термин. Когато използвам паранормалните си сетива, Вениша, аз се превръщам в друг вид същество.

— Какво искаш да кажеш?

— Ами, ако паранормалните сетива като тези, които притежавам аз, не са нови характеристики, придобити от силите на естествения подбор, ами точно обратното?

Тя пристъпи напред.

— Не, Гейбриъл, не трябва да говориш така.

— Ами ако моите способности да откривам паранормалните следи у други, подобни на нас, които имат склонност към насилие, всъщност не е някакво атавистично сетиво, което в действителност е в процес на прочистване от нашия вид от великите сили на естествения подбор? Ами ако аз съм, един вид, стъпка назад в развитието към нещо, което не принадлежи на този модерен свят. Ами ако съм чудовище?

— Престани, чуваш ли ме! — Само с една-единствена крачка той се приближи до нея. — Няма да говориш подобни безсмислици. Ти не си чудовище. Ти си човек. Ако притежаването на паранормални способности прави някого звяр, тогава аз също съм не съм истински човек. Вярваш ли в това?

— Не!

— Тогава теорията ти е погрешна, не е ли така?

— Не разбираш какво се случва с мен, когато използвам паранормалните си сетива.

— Гейбриъл, признавам си и не претендирам, че разбирам напълно точното естество на нашите метафизични способности. Но какво толкова странно има в това? Не разбирам също как става така, че мога да виждам, чувам, вкусвам или помирисвам. Не знам защо и как сънувам, нито пък знам какво се случва вътре в мозъка ми, когато чета книга или слушам музика. Дори не мога да обясня защо изпитвам удоволствие от фотографията. Още повече, учените и философите също не могат да дадат отговор… поне все още не.

— Да, но всеки може да прави нещата, които описа.

— Това не е истина. Някои не притежават едно или повече от сетивата и със сигурност няма двама души, които да използват сетивата си по един и същи начин или до еднаква степен. Знаем, че двама човека могат да гледат една и съща картина или да ядат една и съща храна, или да помиришат едно и също цвете, и всеки от тях ще опише преживяванията си по различен начин.

— Аз съм различен.

— Всички сме различни по някакъв начин. Какво толкова странно има в схващането, че някои паранормални сетива са просто по-силни версии на нормалните, които всички вече притежаваме?

Тя не разбира, помисли си той.

— Кажи ми, Вениша, когато използваш паранормалните си умения, плащаш ли някаква цена за това? — попита тихо Гейбриъл.

Младата жена се поколеба.

— Не съм мислила за това по този начин, но, да, предполагам, че да.

Казаното го спря за момент.

— Какво ти коства това?

— Когато се концентрирам, за да видя нечия аура, другите ми сетива се притъпяват — тихо му отвърна. — Светът покрай мен все едно изгубва цветовете си. Сякаш гледам негатив на снимка. Ако се опитам да се движа, то е все едно вървя през местност, където цялата светлина и сенки са си сменили местата. Най-малкото, това е дезориентиращо.

— Това, което аз изпитвам, е много по-обезпокоително.

— Разкажи ми, кое те тревожи относно твоите паранормални сетива — каза тя толкова спокойно, като че ли обсъждаха някакъв интересен дял от научна дисциплина, свързана с естествената история.

Гейбриъл прокара ръка през косата си, търсейки правилните думи. Никога не беше обсъждал темата с никой друг освен с Кейлъб, и то само по някакъв завоалиран начин, който бе оставил много неказани неща помежду им.

— Когато попадна на прясна следа от насилие, чувството е все едно съм изпил някакъв много силен опиат — бавно започна той. — В мен се надига кръвожадното желание на хищника. Все едно нещо вътре в мен ме подтиква да ловувам.

— Казваш, че следите от насилие предизвикват това усещане?

Мъжът кимна.

— Мога да използвам паранормалните си способности без желанието за ловуване да се надига в мен, но когато се изправя пред физическите следи от някой, който възнамерява да причини зло, някаква тъмна страст заплашва да ме погълне. Ако бях хванал човека, влязъл в къщата на Монтроуз тази вечер, можеше да го убия, без да се поколебая. Единствената причина, поради която вероятно щях да го оставя жив, е, защото искам някои отговори от него. Това е нередно. Предполага се, че трябва да бъда модерен, цивилизован човек.

— Той е бил звярът, не ти. Бил си въвлечен в схватка в защита на твоя собствен живот и този на мистър Монтроуз. Не е чудно, че най-силните ти инстинкти са се надигнали.

— Това не са цивилизовани емоции. Те се спускат върху мен като някаква тъмна страст. Ами ако някой ден се окажа неспособен да контролирам това усещане? Ами ако се превърна в мъжа, който беше в къщата на Монтроуз?

— Ти нямаш нищо общо с него! — защити го тя страстно.

— Страхувам се, че грешиш — тихо възрази Гейбриъл. — Мисля, че двамата с него имаме много общо. Той също може да вижда в тъмното като мен и беше прекалено бърз в движенията си. Още повече, знаеше достатъчно за способностите ми, за да ми заложи хитър капан, оставяйки фалшиви следи, които да следвам по цялата къща. Ние двамата сме едни и същи, Вениша.

Тя се пресегна и хвана лицето му в дланите си.

— Гейбриъл, кажи ми, след като онзи мъж избяга, изпитваше ли необходимост да убиеш някой друг?

Въпросът му се стори напълно безсмислен.

— Какво?

— Жертвата ти е избягала. Почувства ли импулс да си намериш друга?

Озадачен, той поклати глава.

— Ловът беше приключил.

— Не изпитваше страх, че ще нараниш мистър Монтроуз, докато все още си бил в хватката на хищническата страст, която описа?

— Защо, по дяволите, бих искал да го нараня?

Тя се усмихна в сенките.

— Едно диво животно не прави разлика между жертвите си, докато е под влияние на най-низките си инстинкти. Само един цивилизован човек може да го направи.

— Но аз не се чувствах като цивилизовано същество. Това е, което се опитвам да ти обясня.

— Да ти кажа ли защо всъщност никога не ти е минавало през ума да нараниш Монтроуз или някой друг, след като нападателят е избягал?

Той беше объркан, дори леко замаян.

— Защо?

— Чувстваш зов да ловуваш, защото трябва да защитиш тези, които са под твоя закрила. Ето защо си отишъл в къщата на първо място тази вечер. Можеш да бъдеш изключително упорит и арогантен на моменти, Гейбриъл, но аз никога, дори и за момент, не съм се съмнявала, че ще рискуваш собствения си живот, за да защитиш другите.

Не знаеше какво да отговори, затова запази мълчание.

— Разбрах го още в първия момент, в който се срещнахме — продължи младата жена. — Доказа го вечерта, когато отпрати икономката си и мен далеч от опасността в Аркейн Хаус. Доказа го и по своя глупав начин, когато избягваше да се свържеш с мен, защото не си искал да ме поставяш в опасност. Когато благоволи да се появиш на прага ми, беше, защото си се почувствал длъжен да ме защитиш. И даде абсолютно ясно доказателство за тази черта на своята натура днес, когато отиде да спасиш мистър Монтроуз и когато реши да отпратиш семейството ми в провинцията.

— Вениша…

— Страховете ти са безпочвени — продължи тя. — Ти не си див звяр, който се поддава на дивашка кръвожадност. Ти си защитник по душа. — Усмихна се. — Не бих отишла толкова далеч и да те нарека ангел хранител, дори и да са те нарекли Гейбриъл, обаче със сигурност си бил роден, за да защитаваш и пазиш.

Мъжът я хвана за раменете.

— Ако това е истина, защо изпитах желание да ти се нахвърля в момента, в който прекрачих прага на дома ти тази вечер? Защо тогава ми е толкова трудно да се сдържам да не разкъсам този твой халат, да не те сложа на земята и да се загубя вътре в теб още сега?

Ръцете й не пуснаха лицето му.

— Не ме завлече в леглото по-рано, защото не беше правилното време и място. И двамата знаем, че няма да се любиш с мен и тук в градината тази нощ. Много добре контролирате страстта си, сър.

— Не може да го знаеш.

— Да, знам го. — Младата жена се изправи на пръсти и леко докосна устните му със своите. — Лека нощ, Гейбриъл! Ще се видим сутринта. Опитай се да поспиш.

Обърна се и тръгна към къщата.

Както винаги, тялото му откликна на предизвикателството, което тя му бе отправила.

— Само още нещо — каза нежно той.

Вениша се спря пред вратата.

— Да?

— Просто от чисто любопитство, какво ще ме спре да не те хвърля на земята и да не правя любов с теб сега?

— Защото е прекалено влажно и хладно тук, разбира се. Изобщо не е удобно или здравословно. И двамата, без съмнение, ще се събудим със силна форма на ревматизъм или лоша настинка на сутринта.

Отвори вратата и изчезна в коридора. Нежният й смях се разнесе като екзотичен парфюм. Той се носеше из въздуха дълго, след като си беше тръгнала, карайки го да изпитва някакво топло чувство.

Малко по-късно се отправи нагоре по стълбите към тясната стая на върха на къщата. Монтроуз се размърда леко в сенките на неголемия креват.

— Вие ли сте, Джоунс? — попита той.

— Да, сър. — Разпъна одеялата, които мисис Тренч бе оставила на стола, и си направи легло на пода.

— Не е моя работа, разбира се — каза приятелят му, — но трябва да призная, че съм леко смутен. Имате ли нещо против да попитам защо спите тук на тавана?

Гейбриъл започна да разкопчава ризата си.

— Малко е сложно, сър.

— По дяволите, та вие сте женен човек! И трябва да призная, че мисис Джоунс изглежда в много добра форма. Защо не сте долу при нея?

Младият мъж преметна скъсаната си риза върху облегалката на стола.

— Мисля, че ви обясних, че с мисис Джоунс се оженихме тайно и набързо, и след това веднага се разделихме предвид обстоятелствата в Аркейн Хаус. Нямахме възможност да привикнем един с друг като съпруг и съпруга.

— Хм!

— Шокът от всички тези стряскащи инциденти напоследък, естествено, оказаха много голям ефект върху нейната деликатна психика.

— Без да ви обиждам, но тя не ми изглежда толкова деликатна. Изглежда ми доста силна.

— Необходимо й е време да свикне с мисълта за това, че е съпруга.

— И все пак, бих казал, че ситуацията е изключително странна. — Монтроуз се подпря на възглавниците. — Но предполагам, че такива са вашите модерни времена. Нещата не се случват така, както беше по мое време.

— Чувал съм, че е така, сър — отвърна Гейбриъл. Намести се върху твърдото, набързо направено легло и постави ръце под главата си.

През целия си зрял живот бе правил всичко възможно, за да контролира и прикрива паранормалната част от своята натура, заради дълбоко вкоренения страх, че това означава, че е нещо различно от човешко същество, нещо, което един ден можеше да се окаже опасно.

Но тази вечер, само с няколко думи Вениша го бе освободила.

Беше крайно време да започне да използва тези си способности пълноценно, помисли си той.

33

Розалинд Флеминг се наклони напред и се взря още по-отблизо в позлатеното огледало в будоара си. Страх и ярост преминаха през нея. Вече нямаше никакво съмнение. Леки, фини бръчици бяха започнали да се появяват в ъгълчетата на очите й.

Гледаше втренчено образа си, насилвайки се да приеме онова, което знаеше, че щеше да се превърне в реалността в бъдеще. Пудрата и ружът щяха да й бъдат от полза за известно време — в най-добрия случай за още две-три години. После красотата й бавно и неизбежно щеше да повехне.

Винаги беше считала външния си вид като едно от двете й достойнства. Когато пристигна за първи път в Лондон, наивно беше вярвала, че красотата й ще се окаже най-полезното нещо и беше планирала цялата си стратегия съответно с това.

Обаче много скоро бе разбрала недостатъка на плана си. Да привлече вниманието на някой джентълмен, който се движи в изисканите висши кръгове, се бе оказало много по-трудно, отколкото предполагаше. Подобни мъже имаха богат избор от красиви жени. При единия или двата случая, когато беше достатъчно успешна да бъде забелязана от богати мъже, бързо бе научила, че те бяха като малките момчета: лесно се отегчаваха от играчките си и с готовност започваха да търсят нови, по-красиви и по-млади.

За щастие, можеше да разчита и на втория си актив — талантът да хипнотизира и изнудва. Тези умения й бяха помогнали да си изкарва прехраната като практикуващ медиум, но преди няколко месеца те се оказаха не особено перспективни в това да й помогнат да се сдобие със състоянието и социалното положение, за които жадуваше.

Така както Лондон беше пълен с привлекателни жени във всеки един кръг на висшето общество, той също гъмжеше от шарлатани и измамници, които твърдяха, че притежават паранормални способности. Състезанието беше жестоко сред двете групи мошеници и дори един истински надарен хипнотизатор можеше да постигне такива резултати, каквито и тя. Проблемът беше, че на човек му се налагаше непрекъснато да подновява и засилва командите, дадени на обекта, за да го накара да направи онова, което се искаше от него. Това бе изключително изтощителна работа, която много често се объркваше.

През последните няколко месеца бе започнала да вярва, че късметът най-накрая се бе обърнал в нейна полза. Изглеждаше така, все едно има всичко: достъп до финансови ресурси, далеч над онова, което някога бе имала, както и позиция във висшето общество.

Обаче нейната бляскава, прекрасна мечта бе на ръба да се сгромоляса и да се превърне в кошмар.

И тя знаеше кой точно беше виновен за това: Вениша Джоунс.

34

Независимо от това, че всички си бяха легнали твърде късно предната вечер, на следващата сутрин закуската беше сервирана рано. Веднага щом приключиха с нея, Беатрис стана от масата.

— Време е да си съберем багажа — каза тя. — Елате, Едуард, Амелия! Трябва да се свършат прекалено много неща, преди да тръгнем за гарата.

Чу се стържене на столове по пода, преди тримата забързано да напуснат помещението.

Когато вече бяха излезли, Монтроуз се изправи на крака.

— Трябва да изпратя съобщение на икономката си. Вероятно вече е пристигнала в къщата, за да се заеме със задълженията си за деня и без съмнение се чуди къде съм. Ще я помоля да ми приготви един куфар. Мога да го взема на път за гарата.

Вениша постави чаената си чаша долу.

— Можете да използвате кабинета ми, за да напишете бележката си до нея, сър.

— Благодаря, ви мисис Джоунс!

Възрастният мъж изчезна в коридора.

Вениша се оказа сама с Гейбриъл. Изгледа го предпазливо, готова за още един спор.

Гейбриъл не изглеждаше да е в настроение за друга кавга. Едното му око бе насинено и тя бе забелязала, че когато малко по-рано се протегна за вестника, леко потръпна, но иначе изглеждаше в много добро настроение.

— Как се чувстваш? — попита го, докато си сипваше втора чаша чай.

— Все едно ме е прегазила карета. — Той взе последната препечена филийка. — Иначе, доста добре, благодаря.

— Може би трябва да прекараш деня в леглото.

— Това звучи доста скучно — отвърна той, докато дъвчеше залъка си. — Освен ако, разбира се, не решиш да го прекараш заедно с мен. Трябва да те предупредя, че леглото в таванската стая не може да ни побере и двамата. Много е възможно да бъдем принудени да използваме твоето.

— Наистина, сър, това не е нещо, за което човек говори на масата за закуска.

— Трябваше да го запазя за вечеря ли?

Младата жена го изгледа сърдито.

— Изглежда, сър, сте в добро разположение на духа за човек, който само преди няколко часа се страхуваше, че е на ръба да се превърне в кръвожаден звяр.

Гейбриъл отхапа още един залък от филийката, изглеждайки замислен.

— Не си спомням да съм използвал думата кръвожаден. Обаче сте права, мисис Джоунс, наистина се чувствам значително по-добре тази сутрин.

— Радвам се, че е така. Какво предлагаш да правим днес?

— Освен всичко останало, възнамерявам да направя обстойно проучване за Розалинд Флеминг.

— Как ще го направиш?

— Много бих искал да си побъбря с някой от слугите й. Камериерките и лакеите винаги знаят повече за своите работодатели, отколкото болшинството хора предполагат. Ако е възможно, ще се опитам да намеря начин да вляза в къщата й, вероятно предрешен като търговец.

— Възнамеряваш да се дегизираш?

Той се усмихна.

— За разлика от теб, скъпа моя, аз нямам нищо против да използвам входа за слугите.

Вениша рязко постави чайника върху масата.

— Това ще е много рисковано.

Гейбриъл присви рамене.

— Ще внимавам.

Тя обмисли плана му за момент.

— Каза, че човекът, с който сте влезли в схватка в дома на Монтроуз, е бил мъж.

— Без съмнение. Казах ти, че мога да направя разлика. Но съм убеден, че Розалинд Флеминг е замесена в тази афера.

Младата жена се намръщи.

— Като се вземат предвид скорошните събития, съм озадачена защо си в такова весело настроение тази сутрин. Човек би си помислил, че тайно си пийваш от джина на мисис Тренч.

Той се усмихна по своя мистериозен начин и отпи от кафето си.

Вениша реши да не продължава да обсъжда темата. Имаше, напомни си, много по-належащи неща.

— Предположи, че има възможност мисис Флеминг да е наела някого да извършва убийствата вместо нея. Този престъпник явно е бил човекът, който си срещнал снощи — каза тя.

Мъжът наклони глава.

— С малко късмет, той ще направи още един опит да довърши работата си.

Събеседничката му изпъна гръб, силно обезпокоена.

— Гейбриъл, не бива съзнателно да се превръщаш в мишена. Каза, че злодеят вероятно притежава паранормални способности, подобни на твоите.

— Да. — Доброто настроение на Гейбриъл се изпари. На негово място се настани пресметливо очакване. — И ако наистина използва същия вид паранормални сетива като мен, мисля, че мога да направя някои определени предположения.

— Като?

— Розалинд Флеминг може да му плаща или не, но и в двата случая може да се каже, че той ще има свои собствени лични цели и своя собствена стратегия. Считам, че е малко вероятно да извърши нечие чуждо убийство, освен ако това не съвпада със собствените му намерения. Също така е малко вероятно да приема нареждания от някой друг, освен ако това не съвпада с онези същите цели.

Тя го гледаше напрегнато.

— Изглеждаш много сигурен в тези предположения.

— Също мога да кажа с определена доза убеденост, че не е приел добре поражението си от снощи. Подозирам, че сега ме приема не само като някой, когото трябва да премахне, защото му създавам затруднения, а по-скоро като противник. Като предизвикателство или конкуренция, ако искаш. Аз и той сме, според него, два конкуриращи се хищника, които са се сблъскали. Само единият може да оцелее.

Вениша почувства как косата на тила й настръхва.

— Не говори така! — отвърна меко, но пламенно. — Казах ти снощи, ти не си хищник, Гейбриъл!

— Няма да влизам в нов спор по темата за това дали съм, или не съм кръвожаден хищник — отвърна той. — Но за едно нещо съм напълно сигурен.

— И какво е то?

— Че мога да мисля като такъв.

35

Гейбриъл все още наблюдаваше лицето на Вениша, очаквайки да види как ще реагира на думите му, когато чу, че на улицата спира някаква карета. Приглушеният звук от чукчето на входната врата, което е било ударено със сила, достигна до слуха му секунда по-късно.

Тежките стъпки на мисис Тренч отекнаха във фоайето.

— Чудя се, кой ли би могъл да бъде в този час? — попита младата жена.

Той чу вратата да се отваря. Висок мъжки глас проехтя през целия коридор.

— Къде, по дяволите, е нашата нова снаха?

Вениша замръзна.

Гейбриъл погледна към вратата на трапезарията за закуска, предчувствайки неизбежното.

— Животът ми беше толкова простичък и добре организиран — каза на Вениша. — Ех, имаше времена, когато очаквах с нетърпение да прекарам цялата сутрин съвсем сам с моите книги.

— Това там във фоайето баща ти ли е? — ахна Вениша.

— Страхувам се, че е така. Без съмнение и майка ще е с него. Те са неразделни.

— Какво правят родителите ти тук?

— Подозирам, че някой доброжелател им е изпратил телеграма.

Икономката се показа в рамката на вратата, а видът й издаваше объркване.

— Някакви господин и госпожа Джоунс са тук да ви видят, ма’м — започна тя.

— Не са нужни формалности — гласът на Иполит Джоунс изгърмя зад нея. — Всички сме едно семейство.

Мисис Тренч се оттегли. Гейбриъл се изправи на крака. Майка му първа мина през вратата. Привлекателна и дребничка, Марджъри Джоунс беше облечена в модерна синя рокля, която подчертаваше сребристочерната й коса.

Съпругът й изникна зад нея. Със своите красиво-грубовати черти, блестящи зелени очи и дълга до раменете снежнобяла грива той винаги успяваше да направи страховито първо впечатление.

С крайчеца на окото си младият мъж наблюдаваше изражението на Вениша, докато се опитваше да възприеме гледката на родителите му в рамката на вратата. Имаше вид на човек, който все едно бе видял двойка привидения.

— Добър ден, майко! — каза Гейбриъл. Кимна към баща си. — Сър!

— Какво, за бога, се е случило с теб? — попита Марджъри, когато забеляза лицето му. — Изглеждаш така, все едно си участвал в сбиване.

— Ударих се в една врата. В тъмното.

— Но ти виждаш много добре в тъмното — контрира го мисис Джоунс.

— Ще ти обясня по-късно, майко. — Представи ги набързо, като не даде време на Вениша да отрони и дума. След това отново се обърна към родителите си:

— Това се казва изненада — рече безизразно. — Не ви очаквахме.

Марджъри го погледна с леко неодобрение.

— Как мислиш, че трябваше да постъпим, след като получихме телеграма от леля ти Елизабет, с която ни информираше, че си избягал при любимата си? Знам, че те притеснява цялата тази афера с изчезналата формула, но със сигурност би могъл да намериш време да изпратиш някакво известие на родителите си или поне една телеграма.

— Какво е накарало леля Елизабет да си помисли, че съм избягал? — попита Гейбриъл.

— Братовчед ти Кейлъб й споменал нещо за плановете ти да се ожениш за фотографката, която отишла в Аркейн Хаус, за да направи досиета на антиките — обясни Иполит с подозрително доволна усмивка. — Изглежда е настъпило някакво объркване при правилното определяне на времето за сватбата. Решихме да тръгнем за Лондон, за да видим сами какво се случва.

— Представи си изненадата ни, когато разбрахме, че ти и твоята прекрасна невеста вече сте започнали семейния си живот — отбеляза щастливо Марджъри.

— Кейлъб — повтори Гейбриъл. — Да, разбира се. Трябваше да се досетя. Майко, страхувам се, че има някакво объркване що се отнася до бягството…

Мисис Джоунс се усмихна топло на Вениша.

— Добре дошла в семейството, скъпа моя! Не можете да си представите колко дълго съм мечтала Гейб да си намери правилната съпруга. Почти бяхме изгубили надежда. Нали така, Иполит?

Мистър Джоунс й се подсмихна и се залюля върху петите си.

— Казах ти, че мис Милтън е точната жена за него.

— Да, така беше, скъпи — съгласи се Марджъри.

— Ха! А ти казваше, че не трябва да се бъркам в личните работи на сина ни. Къде, по дяволите, мислиш, че щяхме да сме сега, ако не бях направил точно това?

Младата жена като че ли бе изпаднала в някакъв транс. Стоеше права, но здраво бе стиснала ръба на масата, все едно се страхуваше, че коленете й ще се подгънат.

— Беше напълно прав, Иполит — съгласи се съпругата му. Обърна се отново към сина си. — Но определено трябва да възразя срещу тази тайна женитба. Възнамерявах да ти направя подобаваща сватба. Не можем да позволим на хората да си помислят, че не сме очаровани от новата си снаха.

Вениша издаде някакъв странен звук. Гейбриъл видя, че тя много настойчиво бе вперила поглед в баща му.

— Аз ви познавам, сър — каза като замаяна. — Вие купихте няколко фотографии от мен в Бат.

— Определено го направих — съгласи се той. — Прекрасни кадри бяха. В минутата, в която ви срещнах и видях работите ви, осъзнах, че вие сте единствената подходяща жена за Гейб. Трябва да имате предвид, че се наложи да направя някои маневри, за да уредя вие да снимате колекцията. Съветът може да бъде доста старомоден, когато стане въпрос да се използват съвременни изобретения, но все пак аз съм Председателят.

— Персоналът подготвя градската ни къща, докато си говорим — обяви Марджъри. — Не сме я използвали от години, но не би трябвало да отнеме дълго време, за да я направят уютна.

— Майка ти доведе една малка армия от слуги с нас с влака тази сутрин — обясни баща му.

Звукът от стъпки отекна надолу по стълбите и в коридора. Едуард пристигна пръв, нетърпелив да види какво се случва. Амелия се появи след него, с лице, светещо от любопитство. Беатрис, която изглеждаше притеснена, завършваше процесията.

— Не разбрах, че имаме посетители — отбеляза тя.

Марджъри се обърна към нея.

— Моите най-искрени извинения за нахълтването ни така в този ранен час. Позволихме си тази волност, тъй като вече сме семейство. Наистина се надявам, че нямате нищо против.

— Семейство? — Лелята се взря в гостенката през очилата си. — Вероятно сте попаднали на грешния адрес.

— Да — потвърди Вениша с доста отчаяна нотка в гласа. — Грешен адрес. Това е всичко. Някаква ужасна неразбория.

Никой не й обърна внимание.

— Но ние сме само четиримата — сестрите ми, леля ни и аз — обясни Едуард на мисис Джоунс. — Нямаме друго семейство. — Хвърли бърз поглед към Гейбриъл. — Не истинско семейство, така да се каже.

Иполит разроши косата му с огромната си ръка.

— Имам новини за вас, млади човече — каза той. — Вече имате много по-голямо семейство. И мога да ви уверя, че ние сме съвсем истински.

36

— Изправени сме пред катастрофа. — Вениша се отправи към далечния край на малкия кабинет. Когато се оказа лице в лице с един шкаф за книги, тя се завъртя и тръгна обратно в посоката, от която бе дошла. — Пълна катастрофа!

Гейбриъл я наблюдаваше от един стол близо до прозореца, пресмятайки как да се справи със ситуацията. Останалите членове от семейството се бяха успокоили вече, след като родителите му се бяха върнали в градската си къща, но настроението на Вениша беше опасно променливо. Избра да опита с добра аргументация и логично обяснение.

— Погледни от хубавата му страна! — предложи той.

Тя му хвърли убийствен поглед.

— Няма хубава страна!

— Само помисли, сладка моя! Вече не е необходимо да отпращаме Беатрис, Амелия, Едуард и Монтроуз извън града. Говорих с баща ми, когато го изпратих до каретата преди малко. Обясних му какво се е случило. Двамата с него решихме, че всички ще се преместим в градската къща и ще останем там, докато историята с формулата не приключи.

Младата жена беше ужасѐна.

— Възнамеряваш да ни преместиш в къщата на родителите си?

— Уверявам те, че всички ще бъдат в безопасност. Както отбеляза баща ми, там има голям брой персонал, който да държи нещата под око. Всички слуги са с родителите ми от цяла вечност. Те са лоялни и добре обучени. Не би могла да намериш по-добри пазачи.

Това я накара да спре за миг. Гейбриъл не беше изненадан. Безопасността на семейството й, в крайна сметка, беше от първостепенно значение за нея.

— Ами ние? — Тя сключи ръце зад гърба си и продължи да крачи. — Родителите ти вярват, че сме женени. Чу майка си. Тя планира да организира прием, за бога!

Той протегна крака и размърда пръстите си в ботушите.

— Ще уведомя родителите си още този следобед. Те ще разберат, че стратегията ми да се преструвам на женен мъж е била напълно необходима.

Младата жена се намръщи.

— Не съм толкова убедена в това.

— Повярвай ми, баща ми много силно желае да открием изчезналата формула. Той ще приеме всяка необходима стратегия.

— Той също така изглежда, че много силно желае да те ожени. Както и майка ти.

Гейбриъл присви рамене.

— Ще се справя с тях.

Вениша направи още една обиколка на стаята, след което тежко се отпусна върху стола зад бюрото.

— Говорим за съчиняването на една заплетена измислица — отбеляза тя, докато барабанеше с пръсти.

Мъжът й се усмихна.

— За щастие, както твоето, така и моето семейство, са истински експерти, когато стане въпрос за пазенето на тайни.

37

— Какво, по дяволите, искаш да кажеш с това, че не си женен за мисис Джоунс? — Иполит се закова на място по средата на парка и се извъртя, за да е лице в лице с Гейбриъл. — Живееш в къщата й като неин съпруг. Майка ти и аз бяхме информирани, че двамата се показвате в обществото като почтена женена двойка.

Въпреки уверението, което бе дал на Вениша, знаеше, че това нямаше да мине гладко, напомни си Гейбриъл.

Беше поканил баща си да го придружи за една разходка в парка за този разговор. Познаваше достатъчно добре родителя си, за да очаква, че ще хвърчат искри, когато новината за фалшивата женитба му бъде съобщена. Не беше разочарован. Иполит показваше всички признаци, че всеки момент ще избухне в пламъци.

— Осъзнавам как изглежда ситуацията, сър.

— Настоявам да узная какво става тук, Гейб! Майка ти ще бъде разтърсена до дъното на душата си, когато разбере, че само се представяш за съпруг на мисис Джоунс.

— Надявах се да приключа с цялата тази история преди двамата с нея да се върнете от Италия.

— Наистина ли?

— Позволете ми да обясня!

Набързо разказа на баща си за случилите се събития. Изражението на по-възрастния мъж премина през най-различни емоции, започна с ярост и завърши с удивление.

— Мили Боже! — възкликна Иполит, нежелаещ да признае, че е заинтригуван. — Изобщо не повярвах, че насиненото ти око е в резултат от удар във врата в тъмното.

— Е, все пак беше доста тъмно и имаше някакви врати.

Баща му седна на една пейка наблизо и здраво обви длани около дръжката на бастуна си.

— Мислиш, че тази мисис Флеминг и някакъв непознат със способности, подобни на твоите, са замесени в кражбата на формулата?

— Да. — Гейбриъл седна, наведе се напред и отпусна между коленете си силно стиснатите си длани. — Не успях да разбера как мисис Флеминг и нейният съучастник са научили за формулата, камо ли защо някой е изпратил двама души да се опитат да откраднат ковчежето. Планирам да продължа проучванията си, но междувременно трябва да съм сигурен, че Вениша и семейството й, както и Монтроуз, са в безопасност.

— Ще се погрижим за това, като ги преместим в градската къща — отвърна баща му. — Няма защо да се притесняваш. Веднъж, след като къщата бъде обезопасена, тя ще е толкова сигурна, колкото крепост.

— Ще имам нужда от вашата помощ, сър.

— Готов ли си вече? — Иполит изглеждаше щастлив. — Какво ще искаш да направя?

— Мисис Флеминг със сигурност знае кой съм аз, но ми се струва малко вероятно да е срещала вас. Щях да я следя днес и може би да разбера дали има начин да вляза в къщата й, за да поразгледам.

— А! — възкликна баща му, а в зелените му очи проблесна ентусиазъм. — Искаш да играя ролята на твой шпионин?

— Това ще ми даде възможност да направя някои проучвания в друга сфера.

— В каква друга насока?

— След срещата ми с неканения гост в къщата на Монтроуз снощи, размишлявах много. Какво знаете за лорд Акланд?

— Не много. — Баща му се замисли за кратко. — Движеше се във висшето общество преди години, точно по времето, когато ухажвах майка ти. Срещали сме се на някои от баловете и соаретата и принадлежим към едни и същи клубове. Не мисля, че той някога се е женил.

— Има ли някаква възможност да е бил член на Обществото Аркейн или тясно свързан с някого, който е?

— Мили Боже, не! — отвърна много уверено Иполит. — Човекът изобщо не беше академичен тип. Беше добре известен комарджия и развратник в младите си години. Последното, което чух за него, беше, че е станал жертва на старческа сенилност и е на смъртно ложе.

— Хората непрекъснато ми казват това.

38

— Какъв е този внезапен интерес към лорд Акланд? — попита Вениша.

Беше седнала срещу Гейбриъл в неосветена карета, докато наблюдаваха улицата пред резиденцията на Акланд. Прозорците на приземния етаж на голямата къща светеха, но завесите бяха плътно затворени. Отвън гъстата мъгла отразяваше светлината на уличните лампи и създаваше зловеща, неземна атмосфера.

Младата жена беше облечена в мъжкото облекло, което бе носила в клуб „Джейнъс“. Двамата с Гейбриъл седяха в спрялата карета почти от час. Беше уверена, че както конете, така и кочияшът отдавна са задрямали.

— Приехме, че той е наивникът, който неволно е бил замесен в аферата на мисис Флеминг — обясни спътникът й. — Източник на пари и достъп до висшето общество. Но Хароу и баща ми казаха, че са с впечатлението, че от няколко месеца въпросният господин не само е изгубил разсъдъка си, но е и тежко болен.

— За какво мислиш? — попита младата жена.

— По време на разговора с баща ми в парка днес следобед, ми хрумна, че вероятно новопоявилата се издръжливост на Акланд вероятно се дължи на нещо много повече от терапевтичното влияние на мисис Флеминг.

Хладина, която нямаше нищо общо с мъглата, се разля из цялата й нервна система.

— Да не би да намекваш, че някой се представя за лорд Акланд?

— Като се замислиш, да се преструваш на стар глупак, който е омаян от красива интригантка, е превъзходна маскировка, не е ли така?

— Но ако не е истинският лорд, кой е той тогава и как е успял да заеме мястото му?

— Моля, въпросите един по един — каза Гейбриъл. — Със сигурност знаем, че мъжът, който живее в тази къща, е измамник. Това е, в което искам да се убедя тази вечер. С малко късмет, той ще излезе, за да отиде при очарователната мисис Флеминг за няколко часа или може би до клуба си. Ако го направи, се надявам да имаш възможност да видиш аурата му.

— Мислиш, че съм я виждала и преди? — попита Вениша неспокойно.

— Да.

— Вероятно някой от клиентите ми, които съм снимала?

— Шшш! — прошепна Гейбриъл. — Светлините в къщата изгасват. Акланд или се качва към втория етаж, за да отиде да си легне, или излиза за вечерта.

Младата жена отново се обърна към сградата. Входната врата се отвори. Единствената останала светлина беше от полилея с газени лампи в предното фоайе. Силуетът на мъжа за кратко се открои в ярката им светлина. След това изгаси осветлението и несигурно заслиза по стълбите с бастун в ръка. Спря, за да затвори портата, преди да продължи бавно и несигурно към улицата.

Когато стигна до тротоара, наду свирката си. В отговор се появи някакъв файтон. Изскочи бързо иззад ъгъла и се отправи към Акланд.

Вениша осъзна, че само след няколко секунди екипажът ще се окаже между нея и лорда, което щеше да попречи на полезрението й.

Концентрира се и накара всичко в нея да замре. Тъмният, обвит в мъгла свят, се превърна в негатив на фотографски образ. Срещу нея силната, контролирана аура на Гейбриъл пулсираше заплашително. Смътно усещаше аурата на кочияша на приближаващия се файтон. Енергията му танцуваше по блуждаещ начин, което я накара да предположи, че човекът си бе подпийнал.

Младата жена се съсредоточи върху прегърбената фигура на Акланд, облегнал се тежко върху бастуна си, докато чакаше файтона да спре.

Около него се носеше призрачна енергия — плътни, обезпокоителни тъмни сенки, които нямаха имена, но караха кръвта да замръзва.

— Вениша? — нежно каза Гейбриъл.

Тя премигна, пое си дълбок, успокояващ дъх и си възвърна нормалното зрение. Файтонът беше спрял пред Акланд. Той с мъка се качи в тясното пространство на превозното средство. Екипажът потегли надолу по улицата.

Гейбриъл се наведе напред и уви пръстите си около китката й.

— Добре ли си?

— Да — успя да каже тя. Осъзна, че трепери. — Да, добре съм.

— Той е убиецът, нали? — попита я. Във всяка казана от него дума усети увереността на ловеца, който е забелязал жертвата си. — Онзи, който видя да бяга от тъмната стаичка, където Харолд Бъртън изпи подправеното си с цианид бренди.

Тя стисна много силно дланите си.

— Да.

— Акланд беше на приема онази вечер с мисис Флеминг. Двамата си тръгнаха преди фотографът да изчезне. Но лордът много лесно е можел да се върне в изложбената зала, като използва стълбището, което води към алеята, отстрани на сградата.

— Явно е имал уговорка с Бъртън да се срещнат в тъмната стаичка — предположи Вениша.

— Подозирам, че Акланд или който и да играе тази роля, е бил заможният, мистериозен клиент на фотографа, онзи, който му е платил да те следи, както и хората, с които се срещаш.

— Какво ще правим сега? Нямаме доказателства за нито едно от тези неща.

Гейбриъл пусна китката й. Облегна се назад на седалката и със замислено изражение се загледа в голямата къща.

— Няма прислуга — каза накрая.

— Моля?

— Имаме една много голяма къща и очевидно недъгав стар човек, който живее в нея, заможен стар човек при това. И въпреки всичко, няма никой, който да го изпрати до вратата, да изгаси лампите или извика файтон.

Младата жена огледа голямата, обвита в мъгла къща.

— Може да е дал свободна вечер на персонала си.

— Мисля, че е много по-вероятно да не позволява на слугите си да остават в дома му през нощта, защото се страхува, че може да разкрият тайните му — предположи Гейбриъл.

Вдигна резето на вратата на каретата.

Изплашена, тя постави ръката си върху неговата.

— Какво правиш?

Той погледна надолу към ръкава си, все едно бе изненадан от това, че го докосва.

— Ще проверя дали мога да вляза в тази къща и да поогледам.

— Не трябва да го правиш.

— Никога няма да ми се отдаде по-добра възможност. — Приготви се да мине покрай нея. — Ще инструктирам кочияша да те закара направо до къщата на родителите ми и да изчака да се прибереш безопасно вътре.

— Гейбриъл, не ми харесва това.

— Тази работа трябва да се свърши колкото се може по-скоро.

Остана достатъчно дълго, за да целуне страстно устните й, след което скочи с лекота на тротоара.

Затвори вратата, поговори набързо с кочияша и се шмугна в плътните сенки на нощта.

Вениша погледна назад, когато каретата тръгна надолу по улицата. Не успя да види никаква следа от Гейбриъл, нито дори аурата му. Бе изчезнал като дим в мъглата.

39

За да влезе в сградата, се наложи да счупи едно малко квадратно стъкло на задната врата. Знаеше, че когато парчетата бъдат открити, мъжът, който наричаше себе си лорд Акланд щеше да разбере, че някой е влизал в къщата, но нямаше как да бъде избегнато.

Вътрешността на къщата беше потопена в тъмнина, но в действителност всяка повърхност, всяка дръжка на врата и всеки парапет пазеше следите на човек, който е способен да убива.

Притеснителните паранормални пулсации възбудиха неговите собствени способности, увеличиха нивото на възприятията му. Изключително осезателно усещаше всичко, което го заобикаляше. Слухът и зрението му се изостриха, докато се движеше надолу по коридора.

Обонянието му също беше много по-чувствително. Долови остър лъх на влага, подсилена от неприятната миризма на гниеща растителност. В къщата миришеше на блато. Зловонието не се носеше от кухнята. Вероятно бяха оставили една от баните да потъне във влага и да плесеняса.

Набързо огледа кухнята, но в нея нямаше нищо интересно, както и в прилежащия към нея килер. Тръгна по главния коридор и стигна до гостната. Мебелите бяха увити в предпазни калъфи.

Малко по-късно откри, че положението в библиотеката беше същото. По лавиците имаше само няколко стари книги. Чекмеджетата на писалището бяха празни.

Все едно тук живееше призракът на Акланд.

Между слабата светлина, която се процеждаше през прозорците от уличните лампи, както и неговото собствено, подсилено от паранормалните му способности зрение, не му беше необходимо да пали лампа, за да може да се качи по стълбите.

Неприятната влага и миризмата на нещо гниещо започнаха да стават по-силни, докато наближаваше междинната площадка. Той подуши изучаващо въздуха и долови аромата на земя и още нещо. Мъртва риба.

Силно заинтригуван, той последва задушливите изпарения надолу по коридора и спря пред една затворена врата. Изобщо не се съмняваше, че отвратителната миризма идва от другата й страна. Спомен от детството изплува в съзнанието му.

Мястото миришеше подобно на гигантски аквариум, помисли си той; такъв, с който не всичко е наред.

Огромни, сложно конструирани терариуми стояха върху работни плотове из цялата стая. През стъклените им куполовидни капаци можеше да види разнообразие от миниатюрни ландшафти. Папратите изглежда бяха доминиращ представител на растителния свят.

В импровизираните парници имаше и други неща.

Нещо се раздвижи плавно зад стъклото на най-близкия терариум. Когато се приближи, забеляза отблясъка на студени, искрящи, нечовешки очи, които го наблюдаваха.

Лъжливият Акланд очевидно счита себе си за естествоизпитател.

Обърна се отново към аквариума. Със сигурност беше най-големият, който бе виждал, дори приличаше на малко езеро.

Едната страна на здраво подсиления резервоар беше направена от дебело стъкло. Дори и със своето паранормално зрение не успя да види в дълбочина. Запали лампа и я вдигна нагоре. Две малки мъртви риби се носеха точно под повърхността.

Независимо как и колко накланяше светлината, не можеше да види на повече от инч или два във водата, защото резервоарът беше затлачен с водни растения. Те оформяха една истинска джунгла и бяха създали балдахин от листа на повърхността на водата.

Изгаси лампата и се огледа. Едно писалище бе разположено близо до прозореца. Книги запълваха близкостоящата библиотека. За разлика от томовете на долния етаж, по тези липсваше прах и бяха много често използвани. Когато се приближи, можа да прочете заглавията върху гръбчетата им. Разпозна няколко текста върху естествената история, както и „Произход на видовете“ на Дикенс. Ако Акланд имаше още някакви тайни, то те щяха да са в тази стая, помисли си Гейбриъл. Започна методично да претърсва за сейф или някакво друго подсигурено тайно място.

Точно беше издърпал ъгъла на подозрително разположен килим, когато чу слаб звук, идващ от долния етаж.

Някой беше отворил една от вратите.

40

Вениша влезе с препъване през задната врата на голямата къща. Китките я боляха от това, че бяха здраво вързани зад гърба й. Трябваше да се бори с паниката, която се надигаше в нея, че кърпата в устата й заплашваше да я задуши.

Човекът, който я беше отвлякъл от каретата под дулото на револвера си, се беше представил като Джон Стилуел, но все още носеше бялата перука, фалшивите бакенбарди и старомодното облекло, което съставляваше дегизировката му като лорд Акланд.

За разлика от истинския благородник, похитителят й беше мъж в разцвета на силите си, здрав и силен. Беше използвал огнестрелно оръжие, за да принуди кочияша да спре, но младата жена бе забелязала и нож, пъхнат в специална кания под палтото му.

Мъжът бутна заложницата пред себе си към коридора. Тя изгуби равновесие и се просна на пода.

— Моите извинения, мисис Джоунс! Забравих, че не можете да виждате в тъмното толкова добре, колкото благоверния ви съпруг и мен.

Човекът запали един от стенните свещници. Наведе се и издърпа Вениша отново на крака.

— Мисля, че вече можем да се освободим от превръзката върху устата ви. Тази къща е много добре построена. Съмнявам се, че някой от улицата би ви чул, дори и да викате. Освен това, ако направите и най-малък опит да го сторите, ще ви прережа гърлото. Разбрахте ли ме?

Заложницата му енергично закима. Стилуел развърза кърпата. Вениша я изплю, давейки се за глътка въздух.

— Имате си компания, Джоунс! — провикна се силно мъжът. — Доведох очарователната ви съпруга с мен. Трябва да отбележа, че тя има превъзходен шивач.

Тишината отекна в къщата.

— Покажете се, преди да изгубя търпение и да я изкормя като риба!

Гласът му проеча из огромната сграда. Отговор не последва.

— Закъсняхте — отбеляза Вениша. — Мистър Джоунс без съмнение вече е намерил формулата и си е тръгнал.

— Невъзможно! — Похитителят й я сграбчи за ръката и я повлече по коридора. — Няма начин да я е намерил, не и за толкова кратко време.

Младата жена направи опит да присвие безгрижно рамене.

— Тогава вероятно се е отказал и си е заминал.

— Покажете се, Джоунс! — изкрещя Стилуел този път още по-високо. — В крайна сметка, това просто е само една бизнес сделка. Искам оригиналната версия на снимката, която мисис Джоунс е направила на ковчежето. Веднага щом проучих онази, която взех от къщата на Монтроуз, разбрах, че е била ретуширана. Нима наистина си мислите, че ще можете да ме измамите толкова лесно?

— Убийте ме и ще изгубите единствения си коз, който имате — каза Вениша, като се стараеше да звучи спокойна. — Мистър Джоунс ще ви преследва, както се преследва див звяр, какъвто впрочем сте.

— Тишина! — изсъска похитителят й.

Със сигурност не го интересуваше, че го нарече животно, мина й през ума.

— Знам, че е тук — продължи Стилуел. Задърпа пленницата си към стълбището. — Видях го да излиза от онази карета и да заобикаля къщата. Наблюдавах го. Знаех, че е съвсем близо до това да разбере, че не съм лорд Акланд.

— Беше тук, но вече го няма — тихо каза жената.

— Не! Не би си тръгнал, преди да намери това, което е дошъл да търси. Знам как мисли! Ние си приличаме, разбирате ли?

— Не! Изобщо не си приличате!

— Грешите, мисис Джоунс! Вероятно при създалите се обстоятелства ще се радвате, че сте се заблудили така. Все пак много скоро ще заема мястото на съпруга ви във вашето легло. — Той се изсмя. — Може би в тъмното няма да забележите разликата.

Заложничката му беше толкова шокирана, че не успя да отговори. Този човек наистина е луд, помисли си тя.

Когато стигнаха до върха на стълбите, тъмнината обви Вениша. Тя рязко спря.

— Каква е тази отвратителна миризма? Трябва да наредите на икономката ви по-често да почиства отходните тръби.

Стилуел я бутна напред. Спря се пред една врата, която Вениша едва успяваше да различи в тъмните сенки на коридора.

Когато я отвори, зловонната, влажна миризма стана още по-силна.

— Добре дошли в моята лаборатория, мисис Джоунс!

Бутна я вътре в помещението, протегна свободната си ръка и запали газта в най-близко намиращия се стенен свещник.

Ослепителната светлина проникваше едва-едва в тъмнината. Далечните ъгли на стаята оставаха обвити в сенки, но жената виждаше достатъчно добре, за да разбере, че Гейбриъл не се виждаше никъде.

Вероятно той наистина е намерил формулата и си е тръгнал, помисли си тя.

— Мръсно копеле! — каза Стилуел. — Отказвам да повярвам, че я е намерил. Не и толкова бързо. Никога! Тя е на последното място, което някой би претърсил.

Вениша се огледа притеснено. Огромен, задръстен от растителност аквариум заемаше централната част на лабораторията. Повечето от неприятните миризми идваха от него. Но това, което накара косата й да настръхне, бяха редицата от терариуми, разположени покрай стените.

Беше си мислила, че не би могло да й стане по-студено или да се почувства по-изплашена, но в този момент осъзна, че бе направила грешка.

— Какво има в тези шкафове? — попита тя.

— Интересна колекция от дребни хищници — каза мъжът и я побутна напред. — Човек може да научи толкова много, докато наблюдава създания, които не са затормозени от ограниченията на цивилизацията.

Вениша осъзна, че я насочва към един от терариумите. Шкафът беше поставен върху желязна поставка. Можеше да види екзотичните папрати, които растяха вътре. Зловещи, нечовешки очи я наблюдаваха иззад стъклото.

Стилуел я задърпа покрай огромния аквариум. Младата жена погледна надолу и видя воал от широки зелени листа и двойка умрели риби точно под повърхността. Водата беше толкова тъмна, че не можеше да види нищо повече.

— Трудно ми е да повярвам, но изглежда, че ситуацията се промени, мисис Джоунс — отбеляза похитителят й. — Ще се наложи да се скрия за известно време. Вие, разбира се, ще ме придружите. Ще сте ми необходима, за да убедя Джоунс да ми предаде оригиналната фотография на ковчежето.

— Какво толкова важно има в него? — попита тя.

— Съдържа списъка със съставките, които са необходими за противоотровата, разбира се. — В думите му се прокрадна безсилие и ярост.

— За какво говорите?

— Проклетата формула, съгласно бележките на алхимика, работи, но само за кратко. Всъщност тя е бавна отрова. Основателят на Обществото Аркейн е бил долно копеле, наистина. Гравирал е съставките за противоотровата върху ковчежето, тъй като е знаел, че който и да се опита да открадне формулата, малко вероятно е да вземе и кутията със себе си.

Едва доловимо раздвижване на водата привлече отново погледа й. Видя как балдахинът от водна растителност се надига. Нещо огромно се размърда под повърхността.

Искаше да извика, но нямаше време. Чудовищно създание, обвито в отцеждащи се растения и каквото приличаше на праисторическа слуз, се надигна от дълбините на аквариума.

Стилуел беше удивително бърз, но го бяха изненадали. Все още се извръщаше, за да се изправи лице в лице със заплахата, когато съществото от аквариума се приземи върху него.

Револверът в ръката на похитителя гръмна, докато падаше. Стъклата на един от терариумите се разпиляха по пода.

Вениша се извъртя на една страна и се удари силно в ръба на резервоара. Видя Гейбриъл да сграбчва ръката на злодея, която държеше оръжието, и я заудря в солидната дървена рамка.

Престъпникът изсумтя от болка. Револверът се приземи на пода и се плъзна под счупения шкаф.

Мъжът се извърна яростно на една страна и посегна под палтото си.

— Той има нож — извика младата жена.

Изглежда нито един от двамата мъже не я чу. Бяха се вкопчили в мъртвешка схватка. Противният звук на юмруци, удрящи се в плът, се разнасяше из стаята. Иззад стъклото проблеснаха студените, подобни на скъпоценни камъни очи, които ги наблюдаваха.

Вениша заобиколи аквариума и се забърза към оръжието.

Точно когато беше готова да приклекне, за да го вземе изпод поставката, нещо се раздвижи вътре в счупения стъклен шкаф. Тя инстинктивно отскочи назад.

Изящно изглеждаща змия се провря между счупените парчета и се приземи на пода. Подтиквана от някакъв първичен инстинкт да търси прикритие, тя се стрелна под поставката и спря, когато стигна до оръжието. Нави се около барабана все едно търсеше закрила там.

Вениша отстъпи назад, потръпна и се обърна, за да потърси някакъв предмет, с който да убие змията и да вземе револвера.

Осъзна, че Стилуел някак си бе успял да се изправи на крака. Държеше ножа в ръката си. Хвърли се към Гейбриъл, който все още лежеше проснат на пода.

Младата жена ги наблюдаваше ужасѐна. Беше прекалено далече, за да направи нещо.

Обаче любимият й вече се беше раздвижил, извъртя се плавно и се изправи на крака. Носещото се към него острие проряза въздуха само на един инч от ребрата му.

Пропуснатият удар извади похитителя от равновесие за момент. Джоунс протегна единия си крак и го ритна в бедрото.

Стилуел извика и тежко се строполи на колене. Ножът отскочи и се плъзна по пода. Гейбриъл се наведе и го взе.

Другият мъж се втурна към счупения терариум, стрелна ръката си под него и сграбчи оръжието.

Вениша така и не видя кога змията атакува. Случи се толкова бързо в сенките под счупения шкаф. Викът на Стилуел, изпълнен с ужас, както и внезапното му яростно мятане, я накараха да осъзнае, че е бил ухапан.

Той издърпа ръката си изпод шкафа, като разярено разтърсваше пръстите си.

Гейбриъл спря предпазливо, с нож в ръка.

— Не, не! Не може да бъде — прошепна той. След това отчаяно се взря под поставката. — Коя? Коя?

Младата жена видя, че в своето обезумяло търсене, похитителят й бе нанесъл пагубен удар на змията. Имаше нещо нередно в начина, по който влечугото се извиваше.

Гейбриъл се приближи до змията. С едно движение, което на Вениша се стори като атака на усойница, той закова гърчещата се твар с тежкия си ботуш и използва ножа на Стилуел, за да отдели главата от тялото.

Разтърсваща тишина изпълни стаята. Нападателят им, седнал недалеч от тях, стискаше ръката си. Беше вперил поглед в противника си, а лицето му бе пребледняло.

— Мъртъв съм — беззвучно каза той. — Вие победихте! След всичките ми планове, старателно изработената ми стратегия, вие победихте. Това не бе начинът, по който се очакваше всичко да приключи. Аз бях най-годният. Аз бях този, който заслужаваше да оцелее.

— Ще изпратя да повикат лекар — прошепна Вениша.

Разярен, Стилуел я изгледа презрително.

— Не си губете времето. Няма лек за тази отрова.

Той изпъшка, разтресе се от силни конвулсии и падна назад.

Повече не помръдна.

След секунда Гейбриъл се наведе, за да провери пулса на шията му. Когато вдигна отново поглед, от изражението му младата жена разбра, че не е открил туптене.

Малко по-късно Гейбриъл си сложи чифт здрави ръкавици, които намери върху работната маса, и внимателно отвори тайния панел, който бе вграден в дъното на терариума, където бе държана отровната змия.

— За всеки случай, ако има и някои други изненади — обясни той на младата жена.

Посегна и внимателно извади една стара, подвързаната с кожа тетрадка.

— Формулата? — попита тя.

— Да.

41

На следващата сутрин всички се бяха събрали в библиотеката в градската къща на родителите му, за да обсъдят събитията от последните няколко дни.

И последната следа от желанието му да ловува, което бе възпламенило кръвта му, бе изчезнало и сега Гейбриъл мъчително осъзнаваше и втория слой натъртвания, които бе получил. Обаче мисълта, че бе позволил на Стилуел да стигне толкова близо до жената, на която държи, и почти да я нарани, не му позволяваха да спи. Пиеше трета чаша силно кафе.

— В допълнение към формулата на алхимика, двамата с Вениша открихме и дневника с бележките от експериментите на Стилуел — обясни младият мъж. — Той наистина е бил естествоизпитател. Също така е притежавал и определени паранормални способности, които са много сходни с моите.

Веждите на Вениша се събраха, разкривайки раздразнението й.

— Както отбелязах при не един или два случая, еднаквостта в паранормалните таланти не означава нищо. Двамата бяхте толкова различни, колкото са денят и нощта.

Марджъри я дари с топла усмивка, изразявайки одобрението си.

— Много точно казано, скъпа моя!

— Каква е била връзката на мистър Стилуел с Обществото Аркейн? — попита Едуард. — Как е научил за формулата?

Монтроуз прочисти гърлото си.

— Мисля, че мога да отговоря на този въпрос, млади човече. Когато чух името Стилуел, определени факти си дойдоха на мястото. Нали така, Иполит?

Запитаният мъж кимна със сериозно изражение.

— Бащата на Джон Стилуел бе Огдън Стилуел. Той беше член на Съвета на Обществото Аркейн за известно време, докато не се оттегли по причини, които никога на никого не обясни. Притежаваше някои от същите паранормални дарби, които показа и синът му. В допълнение, човекът беше завладян от личните тайни кодове на основателя.

— Какво се случи с него? — попита Амелия.

Иполит въздъхна.

— За съжаление, трябва да отбележа, че Огдън беше отявлен ексцентрик в едно общество, пренаситено с ексцентрици. Към края на живота си започна да става изключително затворен, страхлив и параноичен. Загуби връзка с всичките си познати в обществото. Най-накрая научихме за смъртта му и го отбелязахме за починал в архивите ни.

— Ами синът му, този човек Джон Стилуел? — попита Беатрис.

— Ето тук историята става сложна — отвърна Монтроуз. — Записите показват, че Огдън е имал син на име Джон, който е починал от туберкулоза преди няколко месеца.

— Малко преди да ни последва с Кейлъб до мястото на лабораторията на алхимика и да открадне формулата — отвърна Гейбриъл. — Прикри много добре следите си. Двамата с братовчед ми, в края на краищата, търсехме заподозрян, който има връзки с Обществото Аркейн и все още бе жив.

— След това Стилуел заличава следите си, като убива лорд Акланд и приема неговата самоличност — продължи Монтроуз.

— Защо го е направил? — попита Амелия.

Иполит я погледна.

— Отчасти, защото му е трябвала самоличност, която е напълно различна от неговата собствена. Постига това, като се превръща в изкуфял старец. Но има и друга причина, защо го е избрал за своя жертва.

— Най-старата причина на света — бързо допълни Марджъри. — Парите. Когато Стилуел се превърнал в лорд Акланд, той съвсем естествено е придобил достъп и до богатството му.

— Имал е нужда от парите, за да продължи с експериментите си — обясни Гейбриъл. — Но също е изпитвал и тайна тръпка да се движи неразпознаваем във висшето общество. Възприемал е себе си като вълк в овча кожа. Ловец, дебнещ незабележим сред жертвите си.

— Защо е започнал връзка с Розалинд Флеминг? — попита Беатрис.

Гейбриъл се страхуваше от този въпрос. Отпи още малко от кафето си и остави чашата. Много внимаваше да не поглежда към Вениша.

— Стилуел е виждал себе си като изключителен човек, на много по-високо ниво на развитие. Чувствал е, че е негово задължение да създаде наследник, който би могъл да наследи неговите паранормални способности. Затова си е потърсил подобаваща партньорка.

— Ъхъ. — Иполит се замисли. — Напълно естествено, мисля.

Младият мъж свирепо изгледа баща си. По-възрастният премигна няколко пъти и после почервеня.

— Човекът е бил умопобъркан, разбира се — добави бързо той.

Синът му въздъхна и се облегна назад в стола си.

— Стилуел е тръгнал на лов за подходяща съпруга всред стотиците жени в Лондон, които твърдят, че притежават паранормални сили. По време на търсенето си открива тази, която ние познаваме като Розалинд Флеминг. По това време тя се е наричала Шарлът Блис.

Очите на Едуард се разшириха.

— Притежава ли мисис Флеминг някакви паранормални способности?

— Не сме много сигурни — отвърна Гейбриъл. — Както, в края на краищата, не е бил сигурен и Стилуел. Пише, че тя със сигурност е много умел хипнотизатор.

— Накрая заключава, че тя притежава някакви основни паранормални таланти, които й позволяват да увеличава силата на хипнотичните си сеанси — добави Иполит. — Но пък е вярвал, че възможностите й са били доста слаби.

— Какъвто и да е случаят — продължи Гейбриъл, — тя го е накарала да повярва в нейните умения, поне за известно време. Бил е много впечатлен от някои от демонстрациите й на така нареченото четене на мисли и е решил, че от нея ще излезе идеална съпруга. От нейна страна, мисис Флеминг е била очарована да си хване толкова заможен любовник, дори и да е трябвало да се преструва, че той е стар и изкуфял.

— За нейно нещастие — допълни Иполит, — Стилуел започнал да става подозрителен относно твърденията й, че притежава паранормални способности. По същото време, когато започнал да губи интерес към нея, той най-накрая успял да разчете формулата.

— И открил пасажа на последните страници на тетрадката, който предупреждава, че еликсирът на алхимика всъщност е бавна отрова, която ще докара човека до лудост, ако противоотровата не се изпие заедно с него — обясни Гейбриъл.

— В откъса от тетрадката се давало ясно да се разбере, че противоотровата е изсечена върху капака на ковчежето — обясни Иполит. — Затова Стилуел изпрати онези двама мъже в Аркейн Хаус да го откраднат.

Монтроуз кимна замислено.

— Той знаеше къде се намира Аркейн Хаус и точно къде е разположен музеят вътре, защото баща му, като член на Съвета, е знаел за онези вещи и е предал информацията на сина си.

— Аз успях да предотвратя кражбата на ковчежето — отбеляза Гейбриъл, — обаче осъзнах, че крадецът беше много решителен и трябваше да бъде спрян. Затова прехвърлих ковчежето в Главното хранилище на Аркейн Хаус и след това пуснах слух, че е било разрушено и за моята смърт в пожара на къщата. Мислех, че това ще подведе злосторника да свали гарда и да го подмами да излезе от прикритието си. Вместо това Стилуел остана в дълбока нелегалност.

Иполит хвана чашата си с две ръце.

— В записките си Стилуел е написал, че въпреки че приел новината за смъртта на Гейбриъл с известна доза съмнение — много вероятно, защото той самият бил инсценирал собствената си смърт и знаел колко лесно може да се направи това — все пак повярвал, че е бил победен в търсенето си на противоотровата. Решил да изостави усилията си да я възстанови.

Вениша сбърчи нос.

— И тогава една определена мисис Джоунс се появила на лондонската сцена, вдовица, която била и фотограф. Подозренията на Стилуел веднага се възобновили, не само защото аз използвах името Джоунс, а и защото е знаел, че някаква фотографка е била наета да направи архив на колекцията от антики в Аркейн Хаус. Също така, съществува и фактът, че Гейбриъл най-вероятно бе мъртъв, а аз се представях за вдовица.

— Комбинацията от съвпадения са събудили инстинкта му на ловец — отбеляза младият мъж. — Така, както стана и с мен. Помислил си е, че ако Вениша е тази, която е снимала артефактите, тогава вероятно може да има снимка и на ковчежето, която той би могъл да използва, за да дешифрира противоотровата. Но също така е знаел, че Обществото Аркейн никога не би позволило на изпълнителя на поръчката да запази копия от снимките, които е направила, още по-малко техните негативи. Все пак е заключил, че може би си заслужава да държи Вениша за известно време под око.

— Затова наел Харолд Бъртън да я следи през този период, решен да разбере какво точно се случва — заключи Амелия.

Беатрис се намръщи.

— Как е разбрал, че е била наета фотографка за Аркейн Хаус?

— Не забравяйте, че Стилуел е знаел къде се намира къщата — отбеляза Гейбриъл. — Двамата мъже, които изпрати да откраднат ковчежето, са наблюдавали абатството ден или два от удобно място, намиращо се на някой близък хълм. С помощта на далекоглед са видели Вениша да прави снимки на някои от реликвите отвън на терасата.

— Но аз наистина предпочитам естествената светлина, когато мога да я използвам — каза сухо младата жена.

— Във всеки случай — заключи младият Джоунс, — единият от нападателите, който се измъкна онази нощ, е докладвал на Стилуел, че е имало такава жена на мястото.

Иполит поклати глава възмутен.

— Джон Стилуел се е считал за модерен човек на науката. Бил е запленен от теориите на мистър Дарвин, защото е мислел, че те потвърждават вярването му, че той по природа е с много по-добри способности. За жалост, е грешал.

— Със сигурност е така — отбеляза Едуард със свирепо ликуване. — Само си помислете каква се оказа съдбата му. Накрая една низша отровна змия видя сметката на могъщия мистър Стилуел.

Всички погледнаха към него.

Гейбриъл се засмя.

— Добре казано, Едуард! Наистина, добре казано!

— Това, в края на краищата, е един интересен пример от деликатния баланс в природата — замислено отбеляза Беатрис. — Може да се окаже, че тази работа с еволюцията е много по-сложна, отколкото си я е представял този господин.

Изражението на малкото момче придоби сериозен и загрижен вид.

— Какво ще се случи с насекомите и рибите, които е държал в лабораторията си?

Младият мъж направи гримаса.

— Мога да ти кажа от личен опит, че в аквариума бяха останали много малко риби.

Вениша потръпна.

— За ваш късмет, сър. Никой не може да каже какви опасни същества е отглеждал мистър Стилуел в онзи резервоар.

— Що се отнася до насекомите и змиите — додаде Иполит, — се свързах с мой колега, естествоизпитател. Той ще се погрижи за тях. Предполагам, че много от тях ще намерят място в колекцията му.

— Е, тогава тази афера е почти приключена, нали? — обяви Марджъри със задоволство. — Злодеят е мъртъв. Формулата е върната. Единственият висящ проблем изглежда остава Розалинд Флеминг.

— Като се замислите по-обстойно — каза Вениша, — тя просто е още една от жертвите на Джон Стилуел. Обаче все още се чудя защо ме мрази толкова много.

— Мога да ви отговоря — отвърна Гейбриъл. Скръсти ръце и ги постави върху писалището. — Всичко е в дневника му.

— Е? — подкани го младата жена.

— Мисля, споменах, че Стилуел е бил започнал да се съмнява в паранормалните способности на мисис Флеминг. Обаче колкото повече е научавал за мисис Джоунс, толкова повече се е убеждавал, че тя вероятно притежава много силни, истински паранормални сили.

Вениша реагира яростно:

— Той е писал за мен?

Едуард се намръщи.

— Искате да кажете, че е взел решение да се ожени за Вениша, вместо за мисис Флеминг?

— Точно е започвал да съставя подобен план, когато аз се възстанових от моето ужасно падане в каньона, възвърнах си паметта и се върнах у дома в прегръдките на моята прекрасна съпруга — отвърна Гейбриъл.

— Разбирам — тихо каза младата жена. — Розалинд Флеминг ме мрази, защото се е страхувала, че ще загуби привързаността на Джон Стилуел. Знаела е, че обмисля да я замести с мен. Ревнувала е.

Беатрис кимна само веднъж.

— Казах ти, че жена в нейното положение винаги е наясно, че бъдещето й е изключително несигурно.

— Но какво е дало основание на този човек да си мисли, че вероятно притежавам някакви паранормални способности? — попита Вениша.

Гейбриъл се загледа продължително в баща си.

— Мисля, да ви отстъпя правото вие да отговорите на това, сър.

— Разбира се! — отвърна Иполит. Очите му грейнаха възторжено. — Доводът на Стилуел е, че ако вие наистина сте омъжена за Гейбриъл, тогава е много вероятно да притежавате истински паранормални умения.

Младата жена беше искрено объркана.

— Не мога да разбера защо би си извадил подобно заключение?

— Ами защото всеки в Съвета, включително и Огдън Стилуел, е наясно, че има много силна традиция в Обществото — обясни Иполит. — Наследникът на Председателя винаги си търси съпруга, която притежава свои собствени паранормални способности. — Той се усмихна нежно на Марджъри. — Да вземем моята скъпа съпруга например. Никога не бихте искали да играете карти с нея. Тя може да види какви карти държите в ръката си все едно цветовете им са изписани и на обратната им страна.

Жената се усмихна мило.

— Беше много полезен талант през ранните ми младежки години, трябва да си призная. Определено ми послужи да предизвикам интереса ти, Иполит.

Мъжът грейна в усмивка, изпълнена с любов.

— Загубих цяло състояние, преди да разбера какво ми се е случило.

— Какво? — Вениша беше поразена. — Мистър Джоунс, да не би да ми казвате, че сте ме избрали за съпруга на сина ви, само защото мога да виждам аурите на хората?

— Не бях сигурен за естеството на таланта ви — отвърна той. — Обаче знаех, че има някакъв паранормален елемент в природата ви, който ще е добро допълнение към тези на Гейб.

— Разбирам — отвърна младата жена мрачно.

Най-накрая Иполит изглежда осъзна, че май бе допуснал груба грешка. Погледна безпомощно към Марджъри, търсейки някакви насоки.

Съпругата му се вгледа продължително във Вениша.

— Съставяте си погрешно мнение за целта на мъжа ми в този случай — тихо обясни тя. — Иполит се интересува единствено от щастието на Гейб. През годините неговите способности са му причинявали огромна доза лично страдание. Започваше да се затваря и изолира с всеки изминал ден. Прекарваше все повече и повече време с книгите си. Двамата с баща му се страхувахме, че ако не си намери жена, която да разбира и приема паранормалните аспекти на неговата същност, вероятно никога няма да разбере какво е истинска любов.

— Беше очевидно, че синът ни нямаше никакъв късмет в намирането на правилната партньорка — искрено вметна Иполит. — Затова аз се заех с тази задача.

Никой не проговори.

— Мисля — каза Марджъри, като се изправи на крака, — че е най-добре да оставим Гейб и Вениша да обсъдят това насаме.

Тя се запъти към изхода на библиотеката, а полите на роклята й се влачеха по килима с царствено изящество. Без да продумат и дума, всички, освен Вениша, се изправиха и я последваха.

Оттеглянето им беше изненадващо бързо, помисли си Гейбриъл. Наистина бе цяло чудо, че не се препънаха един в друг на път към вратата.

42

Гейбриъл я погледна над писалището.

— Ще се омъжиш ли за мен? — попита той.

Вениша стоеше зашеметена и безмълвна. Беше готова да се впусне в енергична лекция, в която да изброи всичките му прегрешения. Но този прост въпрос обърна света й наопаки.

— Преди да ми отговориш — продължи мъжът, — ме изслушай! Напълно осъзнавам, че срещата ни в Аркейн Хаус е била организирана от баща ми. Но в своя собствена защита, мога само да кажа, че в началото не го бях разбрал. Не бях предположил какво се е случило, докато не започнах да подозирам, че притежаваш някаква паранормална способност. Баща ми, разбира се, я беше усетил веднага щом сте се срещнали и си е купил някои от снимките ти.

— Защо казваш, че го е разбрал веднага? — попита тя, разсеяна за момент.

Гейбриъл се усмихна.

— Това е неговият талант. Може да усети паранормалните умения в другите.

— Разбирам.

— Вярно е, че е голям привърженик на теориите на мистър Дарвин, но също така е вярно, че в Обществото Аркейн съществува отколешна традиция, която гласи, че човекът, който ще заеме председателското място, трябва да си потърси съпруга, която също притежава паранормални способности. Аз всъщност ясно заявих, че няма да се обвържа по този начин.

— Така ли?

— Да. Още повече, че родителите ми подкрепиха моето решение. Но тогава баща ми те открил. А ти ме прелъсти за една страстна нощ, която ще помня до края на живота си.

Младата жена погледна към здраво стиснатите си длани.

— Нямах право да го правя. Но бях толкова сигурна, че ти си точният мъж и Аркейн Хаус е точното място.

— Да, знам. Вече ми обясни темата за тропическия остров.

Знаеше, че се изчервява.

— Това е много неловко, сър.

— Въпросът, Вениша, е, въпреки че бях изненадан от кроежите на баща ми, вече бях стигнал до извода, че е направил правилен избор.

— Какво? — тя скочи на крака. — Искате да се ожените за мен заради паранормалните ми способности? Да не би да искате да кажете, че ние сме като двойка овце, които трябва да се възпроизведат, защото всяка една притежава необикновен тип вълна, която може да бъде предадена на поколението?

— Не! — Той също се изправи и застана лице в лице, като само писалището ги делеше. — Това прозвуча зле. Позволи ми да обясня.

— Какво има да се обяснява?

— Не искам да се оженя за теб, защото се оказа, че имаш способност да виждаш аурите. По дяволите, каква причина е това за женитба?

— Много лоша, бих предположила — отвърна Вениша.

— Способността ти да виждаш аурите е като цвета на косата, що се отнася до мен. Интересен със сигурност, но не е причина да се оженя за теб.

— Тогава? Защо искаш да се ожениш за мен?

Челюстта му се стегна.

— Има достатъчно голям брой причини.

— Назови поне една.

— Очевиден факт е, че в очите на обществото ние вече сме женени.

Тя бе съкрушена.

— С други думи, ще бъде удобно и за двама ни да превърнем тази измислица в реалност.

— Казах, че има много причини. Изпитваме еднакво уважение и възхищение един към друг. В допълнение, намираме другия за стимулиращ.

— Стимулиращ?

— Ваши думи, мисис Джоунс. Бих искал да ви напомня, че вие започнахте да ме прелъстявате, когато се срещнахме за първи път, защото ме намерихте за стимулиращ. Да не би този аспект от моята същност да се е променил?

— Не — призна си тя.

Младият мъж заобиколи писалището и я хвана за раменете с двете си ръце.

— Аз те намирам за също толкова стимулираща. Мисля, че го знаеш.

— Гейбриъл…

— Интелектуално и физически, както и метафизически — увери я той.

— Гейбриъл, замълчи! — Тя сложи пръсти върху устните му, за да го накара да спре да говори. — Повярвах ти, когато каза, че не искаш да се омъжа за теб, само за да доставиш удоволствие на баща си или защото искаш да уважиш някаква традиция на Обществото Аркейн.

Мъжът лениво се усмихна.

— Значи, имаме някакъв напредък.

Вениша поклати глава.

— Подозирам, че искаш да се омъжа за теб, защото се чувстваш отговорен за всичко, което се случи.

Той престана да се усмихва.

— За какво говориш?

— Фактът, че въпреки че те прелъстих първа, аз бях, в крайна сметка, девствена. В допълнение се чувстваш отговорен за опасността, в която се оказахме аз и семейството ми, защото правих снимки на колекцията в Аркейн Хаус. Ти си благороден човек, Гейбриъл. Човек на честта. Съвсем естествено е, че изпитваш чувство за морален дълг към мен, защото обвиняваш себе си за събитията, които станаха.

За нейна най-голяма изненада той започна да се усмихва по неговия мистичен и съблазнителен начин.

— Разбрала си го погрешно, сладка моя.

— Моля?

— Позволих си да бъда прелъстен в началото на тази афера, защото вече бях решил, че ти си жената за мен. Влюбих се в теб още вечерта, когато прекрачи прага на Аркейн Хаус със своя безценен фотоапарат в ръка.

Вениша беше шокирана, почти бездиханна.

— Наистина ли?

— Когато се зае да ме прелъстяваш, разбрах, че си привлечена от мен, но не възнамеряваш връзката ни да е дълготрайна. Казах си, че ако постъпя хитро, ако изчакам подходящия момент и ако ти позволя да ме съблазниш, бих могъл да те накарам ти също да се влюбиш в мен.

— О, Гейбриъл!

— Имах стратегия. Стратегията на ловец, ако предпочиташ. После онези двама натрапници се появиха и всичко се превърна в пълен хаос. Поне за известно време. Но сега изглежда, че нещата са дошли отново по местата си. Затова, питам те отново, ще се омъжиш ли за мен?

— Нали разбираш, че Амелия, Едуард и Беатрис са част от пакета? — каза тя, нетърпелива да се изяснят.

— Разбира се! Те са от семейството. Мисля, че ме харесват достатъчно, нали?

Младата жена се усмихна.

— Всички те много държат на теб.

Той я хвана за ръка и целуна дланта й.

— А ти, моя любов? Също ли държиш на мен?

Вениша почувства как изведнъж й става леко. Цяло чудо беше, че краката ми не се отлепиха от земята, мина й през ума.

— Обичам те с цялото си сърце! — прошепна тя.

Чу вратата на библиотеката да се отваря точно когато Гейбриъл я придърпа в прегръдката си. Извърна глава и видя Беатрис, Амелия, Едуард, Марджъри, Иполит и мистър Монтроуз, скупчени на входа.

— Извинете, че ви прекъсваме! — каза Иполит. — Помислихме си, че е по-добре да проверим как вървят нещата тук.

Гейбриъл погледна към групата светнали в очакване лица.

— Щастлив съм да ви съобщя, че скоро ще се изнеса от таванското помещение.

43

На следващия ден Вениша беше в огряното от слънце студио в задната част на галерията и подреждаше реквизита за портретни снимки, когато Гейбриъл се появи.

— Оказва се, че Розалинд Флеминг, използвайки друго име, си е купила билет за парахода, който ще отплава за Америка тази сутрин — обяви той.

— Мили Боже! — Младата жена се изправи и изтупа праха от ръцете си. — Сигурен ли си в това?

— Говорих с чиновника, който й е продал билета. Потвърди описанието на мисис Флеминг, а също така разпитах и двама докери, които помогнали на дама, отговаряща на нейното описание, която изглежда пътувала с огромно количество багаж. Баща ми отиде до къщата й днес. Била е освободена. Слугите казали, че господарката им заминала на продължителна визита в Америка. Не знаели кога щяла да се върне.

Вениша обмисли казаното.

— Да избяга в Америка е единственото логично нещо, което може да направи, като се замисли човек. След смъртта на Стилуел тя губи прекалено много. Вече няма да получава скъпи подаръци и пари от него и няма да може да се движи във висшето общество. Единственият й избор би бил да промени името си отново и да се върне към предишното си амплоа.

— Докато в Америка ще може да започне начисто кариерата си на медиум-изнудвач — сухо отбеляза Гейбриъл.

— Без съмнение. Нещо ми подсказва, че Розалинд Флеминг може много добре да се грижи сама за себе си.

44

На следващия ден следобед Вениша вървеше по обичайния си маршрут покрай гробището към галерията. В едната си ръка държеше високо слънчобрана си, а тефтерът с ангажиментите й беше пъхнат под мишницата на другата. Съобщението от Мод беше пристигнало малко преди пладне.

Мисис Джоунс,

Една много важна персона моли да се срещне с вас в четири часа този следобед в галерията. Записа серия от сеанси за портрети на дъщерите му и желае да обсъдите тематиката на фотографиите. Хареса му серията „Забележителни жени от миналото“.

Моля, уведомете ме, ако часът не ви е удобен.

Младата жена беше намерила времето за напълно подходящо. Инстинктът на Мод да разпознава Много Важните Персони, бе безпогрешен.

Спря изненадана, когато видя, че щорите върху прозорците на Фотографска галерия „Джоунс“ са спуснати. Малка табела „ЗАТВОРЕНО“ висеше от вътрешната страна на стъклената врата.

Все още нямаше четири часа̀. Без съмнение, помощничката й бе излязла за няколко минути, за да си купи чаша чай или нещо за хапване, преди да пристигне клиентът.

Избра един ключ от верижката, прикрепена на талията на роклята й.

Безпокойството й се увеличи, когато отвори вратата на магазина и влезе вътре. Тишината би трябвало да й се стори нормална, но поради някаква неясна причина в нея имаше нещо нередно.

— Мод? Тук ли си?

Усети някакво леко раздвижване в задната стая. Успокоена, Вениша забързано заобиколи щанда.

— Мод? Ти ли си?

Сграбчи края на завесата, която отделяше предното помещение на магазина от задната, и я дръпна настрани.

Асистентката й лежеше на пода в ъгъла. Беше завързана и върху устата й имаше превръзка. Гледаше втренчено работодателката си с широко отворени, трескави очи.

— Мили Боже! — прошепна младата жена.

Тръгна напред.

Помощничката й яростно заклати глава и измърмори нещо неразбираемо. Прекалено късно Вениша разбра, че се е опитвала да я предупреди.

Отдясно нещо се раздвижи. Розалинд Флеминг излезе иззад камарата кашони, в които се намираха отпечатаните снимки от поредицата „Мъжете на Шекспир“.

От главата до петите беше облечена в пълно траурно облекло, което, осъзна Вениша, беше много сполучлива маскировка. Натрапницата беше навила плътния воал нагоре до върха на черната си шапка.

В облечената си в черна ръкавица ръка, държеше малък пистолет.

— С вас представляваме интересна двойка вдовици — отбеляза Вениша.

— Очаквах ви, мисис Джоунс — отвърна посетителката й. — Не исках да напусна града без портрета си. Искрено се надявам да се е получил добре.

Невидим метафизичен вятър раздвижи косата върху тила на фотографката. Не само видът на оръжието смущаваше сетивата й. Имаше нещо странно в очите на Розалинд. Те изглеждаха нереално блестящи и неестествено завладяващи.

— Казаха, че сте се качили на кораба, който вчера отплава за Ню Йорк — рече Вениша, печелейки време.

Мисис Флеминг се усмихна студено.

— Аз наистина си купих билет. Но той е за друг кораб, който заминава утре. Беше много лесно да убедя чиновника в корабоплавателната компания, че ми е продал билет за онзи, който отплава вчера, между другото.

— Двама носачи са ви помогнали с багажа.

— Не, само им се струва, че са ми помогнали.

— Вие сте хипнотизирали и тримата и сте им втълпили нереални спомени. Мили Боже, Розалинд, вие сте претърпели голямо развитие от дните ви като незначителен медиум!

Жената спря да се усмихва.

— Аз не съм карнавален хипнотизатор. Никога не съм била такава. Притежавам паранормална способност да хипнотизирам.

— На много елементарно ниво, според записките на Стилуел.

— Това не е вярно! — Пистолетът в ръката й се разтресе от силния й внезапен гняв. — Той щеше да се ожени за мен, преди да се появите.

— Така ли?

— Да! Аз бях неговата истинска сродна душа. Докато не се появихте като мисис Джоунс, никога преди това не се бе съмнявал. Искаше ви, само защото беше убеден, че Гейбриъл Джоунс ви е избрал за съпруга. Вярваше, че той би се оженил само за жена, която притежава силни паранормални умения.

— Мислех, че предпочитахте статута на вдовица. Самата вие веднъж ми изтъкнахте изгодите от това в големи детайли, доколкото си спомням.

— С Джон Стилуел щеше да бъде различно.

— Защото маскиран като лорд Акланд е можел да ви даде двете неща, които не бихте могли да получите, без да сте омъжена: сигурно място във висшето общество и достъп до богатството му.

— Заслужавах позиция в обществото — бурно каза Розалинд. — Баща ми беше лорд Бенчър. Трябваше да съм негова наследница. Трябваше да бъда отгледана с дъщерите му. Трябваше да бъда обучавана в най-добрите училища. Трябваше да се омъжа в най-висшите кръгове на обществото.

— Но сте била родена като извънбрачно дете и това е променило всичко, нали? Повярвайте ми, наистина разбирам положението ви. Какво ще направите сега, когато плановете да се превърнете в лейди Акланд се изпариха яко дим?

— Вие сте тази, която съсипа плановете ми, вие и Гейбриъл Джоунс! Но вече веднъж си извоювах място в обществото и отново ще го направя. Само че този път ще си опитам късмета в Америка, където ще бъде лесно да се представя като вдовицата на заможен британски лорд. Казаха ми, че титлите са много популярни там.

— Бъдете разумна! Ако заминете сега от тук, може да изчезнете без някой да разбере. Но ако ме убиете, уверявам ви, Гейбриъл ще ви преследва и открие, независимо колко далече ще избягате или колко пъти ще си промените името. Ловът е нещо, в което той е много добър. Дори по-добър и от Джон Стилуел. Видяхте кой от двамата оцеля.

— Да, знам. — Лицето на Розалинд се изкриви и трескавият поглед в очите й дори се засили. — Джон подозираше, че двамата с Гейбриъл Джонс споделят еднакви паранормални умения. Уверявам ви, нямам желание да прекарам остатъка от живота си да се оглеждам през рамо. Ето защо организирах нещата така, че да съм сигурна вашата смърт и тази на асистентката ви да изглеждат просто като още един нещастен инцидент във фотографска галерия. Чувам, че са доста често явление.

Мод издаде съкрушен звук.

Мисис Флеминг не й обърна внимание. Само посочи с пистолета си.

— Отидете в тъмната стаичка, мисис Джоунс!

— Защо?

— Там ще намерите бутилка етер. — Похитителката се усмихна. — Всички знаят, че е опасен. Е, до ушите на хората стига, че пожари и експлозии се случват непрекъснато в тъмните стаички, където се намират химикалите.

— Аз не използвам етер. Използваше се преди за старите плаки, които се обработваха с колодий, но не е необходим при новите сухи плаки.

— Никой няма да разбере кой химикал е предизвикал огъня — каза Розалинд нетърпеливо.

— Етерът е силно запалим и избухлив. Много е вероятно да убиете и себе си, заедно с мен и Мод, ако се опитате да го запалите — предупреди я Вениша.

Усмивката на нападателката беше ужасяваща.

— Наистина разбирам, че да се запали огън в тъмната стаичка е изключително рисковано действие. Ето защо вие ще го направите вместо мен, мисис Джоунс.

— Не мисля да вярвате, че ще ви помагам в нещо, което ще доведе до моята смърт и тази на Мод. Не, мисис Флеминг. Ще трябва да го направите сама.

— Точно обратното! Мога да ви принудя да направите всичко, което бих пожелала. Дори нещо повече, ще го сторите доброволно.

— Знам, че хипнозата не действа в случаи, когато обектът не го желае и мога да ви уверя, че аз не го желая.

— Грешите, мисис Джоунс! — меко каза Розалинд. — Разбирате ли, аз изпих отварата.

Устата на младата жена пресъхна.

— За какво говорите?

— Еликсирът на алхимика, разбира се. Джон приготви една доза, като използва рецептата от старата тетрадка. Нямаше представа, че и аз знам за нея. Видях го да прибира част от отварата в един шкаф в лабораторията си. Когато разбрах, че е решен да бъде с вас, отидох до къщата, докато го нямаше, и го изпих. — Мисис Флеминг направи гримаса. — Имаше ужасен вкус, но тази сутрин разбрах, че действа.

— Не знаете ли защо Стилуел не е изпил еликсира сам?

Розалинд присви рамене.

— Подозирам, че се е изплашил. Страхуваше се да експериментира върху себе си.

— Не е изпил отварата, защото е открил, че тя е бавно действаща отрова. Искал е да бъде сигурен, че притежава и противоотровата, преди да изпие еликсира.

— Лъжете!

— Защо да ви лъжа за подобно нещо? — настоятелно попита Вениша.

— Защото си мислите, че можете да ме убедите да не ви убивам, ако ми обещаете да ме снабдите с противоотровата. Много хитър ход, мисис Джоунс, но мисля ясно ви заявих, че не съм глупачка.

— Мили Боже, изглежда Стилуел е бил потаен до последно! Дори не ви се е доверявал. Но предполагам, че трябва да се очаква, като се има предвид същността му.

— Това не е истина! — отвърна похитителката. — Той ми вярваше! Щеше да се ожени за мен!

— Стилуел не е вярвал на никого. Чуйте ме, Розалинд! Казвам ви истината! Отварата на алхимика може да има ефект за известно време, но скоро след това ще ви подлуди.

— Не ви вярвам! — отвърна мисис Флеминг. Очите й вече приличаха на запалени въглени. — Опитвате се да ме манипулирате, но не се получава. Ще ви накарам да признаете истината!

— Как?

Жената се усмихна студено.

— Така!

Енергията премина през сетивата на Вениша и я удари с такава скорост и сила, че тя се свлече на колене. Полите й се разстлаха около нея. Усещаше болка, каквато не бе изпитвала до този момент. Все едно през нервите й бе протекъл електрически ток. Ако това продължеше прекалено дълго време, вероятно тя щеше да е тази, която ще откачи, помисли си.

— Сега няма да можете да говорите нищо друго освен истината, мисис Джоунс. Ще ми кажете това, което искам да знам!

Младата жена потърси убежище в единственото място, за което успя да се сети — паранормалната й реалност. Все още застанала на колене, борейки се с измъчващата я болка, тя се насили да погледне към Розалинд Флеминг все едно я гледаше през обектива на фотоапарат.

Концентрирай се!

Светът около нея придоби обратния образ като фотографски негатив. Болката вече беше по-различна. Все още бе силна, но се беше трансформирала в малко по-познат вид енергия. Такава, каквато можеше да държи под контрол.

Около фигурата на Розалинд се появи аура. Беше по-ясно очертана и силна, отколкото си я спомняше. По краищата й се беше появил нов нюанс, метафизичен цвят, който показваше отчетливо някакъв нездрав аспект. Отровата вече бе започнала да действа.

— Формулата на алхимика отрова ли е? — попита Флеминг.

— Не — каза със задъхване Вениша.

— И аз си мислех, че не е. Това е всичко, което ми беше необходимо да знам. Сега ще се изправите на крака и ще отидете в тъмната стаичка.

Фотографката бавно се надигна, като почти загуби равновесие. Винаги й беше много трудно да се движи в нормалния свят, когато го гледаше от това друго измерение.

Да поддържа концентрацията си, докато се опитва да ходи и да води нормален разговор, беше почти невъзможно. Можеше само да се надява, че Розалинд ще отдаде липсата й на координация и кратките отсечени отговори на силата на хипнотичния транс.

Стигна до вратата на стаята и бавно я отвори. Жената я следваше, но внимаваше да поддържа значителна дистанция помежду им.

— Много добре се справяте, мисис Джоунс! — окуражи я тя. — Не остана много време, скоро всичко ще приключи. Оставих малка незапалена свещ върху работната ви маса до бутилката с етер. Драснете една клечка и я запалете.

Вениша погледна бутилката. Беше запечатана.

Започна да търси свещта и успя да я бутне на пода.

— Вдигнете я! — нареди й Розалинд, застанала отвън до вратата. — Побързайте!

Пленницата й се наведе, за да я вземе. Когато дискретно я побутна, свещта се изтърколи чак до шкафа, където беше мивката. Запълзя след нея.

— Намерете тази свещ, по дяволите!

От местоположението си до вратата мисис Флеминг не можеше вече да вижда нищо друго, освен полите на роклята, помисли си Вениша.

Взе свещта и с мъка се изправи. Сграбчи ръба на тезгяха, за да се задържи на крака. Стъкленицата, която използваше, за да измерва някои от химикалите си, стоеше близо до мивката. В свръхестествения свят с обърната светлина, в който се движеше сега, съдината беше почти невидима. Ако не знаеше, че е там, никога не би я забелязала.

Като скри стъкления съд отстрани в гънките на роклята си с едната си ръка и стиснала свещта в другата, тя бавно се върна до работната си маса.

— Драсни клечката и побързай — каза припряно Розалинд. — Искам да съм уверена, че ще гори, преди да си тръгна. Не искам никакви грешки.

Силният напор на физическа енергия, която придружи заповедта, смаза психическата защита на Вениша. За момент загуби концентрацията си. Светът отново се върна на фокус. Болката разсече сетивата й.

Отне й цялата сила на волята, за да се върне в обърнатия наопаки свят. Сърцето й биеше толкова силно, че се чудеше дали нападателката й не го чува.

Като остана с гръб към вратата, младата жена постави стъкленицата на плота до бутилката с етер. Мисис Флеминг нямаше да може да ги види оттам, където стоеше.

Вениша драсна една клечка и запали свещта. Не се обърна.

— Много добре, мисис Джоунс! — Неестествено вълнение и очакване вибрираха в гласа на жената. — Сега трябва да ме слушате много внимателно. Ще изчакате, докато не чуете предната врата на магазина да се отваря и затваря и после ще отворите бутилката с етер. Ясно ли е?

— Да — потвърди фотографката безизразно.

— Ще разлеете етера на пода и после ще поднесете пламъка към него.

— Да — отново каза тя.

— Но не трябва да отваряте бутилката, докато не съм на улицата — натърти Розалинд. — Не бихме искали никакви нежелани инциденти, нали?

— Не, не искаме.

С гръб все още обърнат към Розалинд, Вениша вдигна стъкленицата. Хвърли я на пода до краката си. Тя падна тежко на земята. Стъклото яростно изгърмя.

Полите на роклята й скриха парчетата от погледа на жената до вратата, но звукът от разбиващо се стъкло не можеше да се обърка.

— Какво беше това? — изпищя мисис Флеминг. — Какво изпусна?

— Бутилката етер — спокойно отвърна Вениша. — Не усещате ли изпаренията? Те са много силни. — Обърна се със запалена свещ в ръка и се загледа настойчиво в Розалинд през пламъка. — Сега ли да го запаля?

— Не! — изкрещя другата, като отстъпи назад. — Не, все още не! Изчакайте, изчакайте, докато си тръгна!

Ураганът от енергия, който смазваше сетивата й, спря изведнъж. Розалинд беше изгубила контрола си.

Вениша се наведе към пода, като снижаваше и свещта.

— Спрете! — изпищя похитителката й. — Глупава тъпачка! Трябва да изчакате, докато си тръгна!

Младата жена продължи да накланя пламъка към пода.

— Казват, че и самите изпарения са лесно избухливи — отбеляза тя със същия безизразен глас. — Доста са силни. Няма да отнеме много време.

— Не! — Ярост изкриви лицето на Розалинд. Вдигна оръжието с двете си ръце.

Вениша осъзна, че Флеминг ще дръпне спусъка. Отскочи настрани. Пистолетът изгърмя и изпълни помещението с оглушителен шум.

Леденостудена болка прониза ръката на мисис Джоунс. Вече загубила равновесие, падна на пода и инстинктивно се опита да задържи горящата свещ.

Розалинд се извъртя и побягна през затворения със завеса вход.

Фотографката чу предната врата на магазина да се отваря.

— Недейте да бързате заради мен — каза Гейбриъл от другата стая.

— Пуснете ме — изкрещя измамницата, обзета от паника. — Това място ще се запали като факла всеки момент.

Гейбриъл дръпна завесата настрани. Вениша видя, че с едната си ръка държи Розалинд за шията. Оръжието беше в другата му ръка.

Погледна към нея.

— Кървиш!

Пусна пленницата си и тръгна напред, докато изваждаше малък нож и голяма ленена носна кърпа от джобовете на връхното си палто.

Вениша погледна надолу към ръката си. Ръкавът на роклята й беше подгизнал от кръв. Зашеметена, тя направи единственото нещо, което в подобна ситуация имаше смисъл. Духна пламъка на свещта.

Розалинд я гледаше втренчено, разтърсена.

— Вие не сте в транс?

— Не — отвърна й.

Гейбриъл приклекна до съпругата си и се зае да разпаря ръкава й с ножчето си.

— Етерът — прошепна мисис Флеминг.

— Никога не бих отворила бутилка етер близо до горящ огън — отвърна фотографката.

Розалинд се извъртя и побягна, като изчезна зад завесата.

Младият мъж вдигна поглед от работата си за кратко. Вениша можеше да почувства ловната му страст да струи от него на вълни.

— Плячката ти бяга — отбеляза тя сухо.

Той върна вниманието си към ранената й ръка.

— Имам други приоритети в момента.

— Да — каза тя, като леко се усмихна, въпреки изгарящата болка. — Ти наистина на първо място си защитник на онези, за които се грижиш.

Очите му срещнаха нейните.

— Нищо не е толкова важно за мен, колкото си ти.

И наистина го мислеше, мина й през ума. Всяка една дума.

Искаше да му сподели, че чувството е взаимно, но започваше да усеща лека замаяност. Надяваше се, че няма да припадне.

Гейбриъл внимателно разгледа раната на ръката й.

— Доста е повърхностна, слава богу! Въпреки това трябва да те заведа на лекар. Има нужда да бъде добре почистена и превързана.

Тази информация я успокои.

Внезапно една мисъл мина през ума й.

— Гейбриъл, мисис Флеминг е изпила отварата от формулата на алхимика.

— Това е изключително неприятно. — Концентрира се върху увиването на носната кърпа около ръката й.

— Ами противоотровата?

— Прекалено късно е. Току-що приключих с дешифрирането на последния откъс от формулата на алхимика. Там се твърди, че противоотровата действа само ако е смесена с отварата и се изпият едновременно.

45

Шест дни по-късно Вениша и Гейбриъл се срещнаха с Хароу в парка. Под мишницата си приятелят им имаше мушнат екземпляр на „Флайинг Интелиджънсър“.

Той загрижено погледна младата жена.

— Добре ли сте?

— Да — усмихна му се успокоително тя. — Няма признаци за инфекция. Лекарят каза, че ръката ми ще се възстанови бързо.

— Видяхте ли новините? — попита Хароу.

Гейбриъл кимна:

— Извадили са тялото на мисис Флеминг от реката преди два дни. Самоубийство. Очевидно е скочила от някой мост. Само можем да се надяваме, че властите не грешат и че това не е още някой неин трик на паранормална хипноза.

Веждите на събеседника им се вдигнаха нагоре.

— Не е трик.

Непоколебимата увереност на твърдението, накара Вениша да замръзне на мястото си.

— Как може да сте толкова сигурен? — попита тя.

— Мистър Пиърс успя да организира разпознаване на тялото. Искаше да се убеди, че няма грешка.

— Разбирам.

— Като говорим за мистър Пиърс — продължи Хароу, — той ме помоли да изкажа благодарността му към вас и мистър Джоунс. Каза да ви предам, че ви е длъжник. Ако има нещо, от което някой от вас се нуждае и ако е във възможностите му да го намери, ще го стори.

Вениша погледна смутено към съпруга си.

— Моля, благодарете му от наше име — отвърна Гейбриъл.

Хароу го дари със своята хладна, ефимерна усмивка.

— Ще го направя. Междувременно, вярвам, че ще ви видя на следващата фотографска изложба.

— Ще я очакваме с нетърпение — увери го младата жена.

— Приятен ден и на двама ви! — Мъжът леко наклони глава в грациозен поклон и си тръгна през парка.

Вениша забеляза, че Гейбриъл го наблюдава със замислено изражение.

— За какво мислиш? — попита го.

— Мисля си, че отровната отвара на алхимика е проработила много бързо, наистина. Според записките в тетрадката, би трябвало да минат няколко дни преди тя да предизвика състояние на лудост и меланхолия.

— Като се има предвид естеството на отварата, съмнявам се, че алхимикът е бил способен да проведе достатъчно експерименти — отбеляза Вениша. — Времето, което отнема на еликсира да се превърне в отрова, може би е било отчетено само от него.

— Вероятно — съгласи се Гейбриъл. Той не сваляше очи от Хароу.

Младата жена се обърна и проследи погледа на съпруга си. Мъжът почти бе изчезнал зад група дървета, но когато се концентрира, успя да улови част от аурата му. Внезапна тръпка премина през гръбнака й.

— Гейбриъл — изведнъж каза тя. — Мислиш ли, че мистър Хароу е много добрият приятел на мистър Пиърс? Човекът, когото мисис Флеминг се е опитвала да изнудва?

— Считам, че това е една доста интересна теория. — Гейбриъл се усмихна равнодушно. — Обаче е такава, която нямам интерес да доказвам. Пиърс може, а може и да не притежава паранормални способности, но ловецът в мен ми подсказва, че е доста способен да защитава това, което цени. Смятам, че можем да предположим, че има поне едно много правдоподобно обяснение защо формулата на алхимика е подействала толкова бързо в случая на мисис Флеминг.

— Да не би да намекваш това, което си мисля?

— Нека само кажем, че не бих бил изненадан да науча, че мистър Пиърс е предприел определени действия, за да се увери, че Розалинд Флеминг ще скочи от онзи мост.

46

Два дни по-късно Иполит влезе в библиотеката на градската къща, размахвайки карти за игра в ръката си.

— Току-що загубих почти двадесет паунда от мис Амелия и младия Едуард — изрева той.

Гейбриъл вдигна поглед от вестника си.

— Предупредих ви да не играете карти с тях двамата.

Баща му се усмихна широко, като задоволството се излъчваше на вълни от него.

— Защо не ми каза, че и двамата проявяват признаци на паранормални способности?

— Знаех, че доста скоро щяхте сам да го разберете.

— Осъзнах го веднага щом седнах да играя с тях, разбира се. — Иполит се изкиска. — Можех да почувствам енергията около масата. Беше удивително. Мис Амелия е вече доста силна. Младият Едуард точно започва да придобива своята. Все още не съм сигурен какъв е неговият талант, но ще ми бъде интересно да открия.

— Да напътствате тези двамата, докато паранормалните им умения се развиват, ще ви даде нещо, с което да се занимавате в свободното си време. — Гейбриъл обърна страницата на вестника. — Ще ви бъде необходимо ново хоби, сега, след като приключихте със сватосването.

Вениша влезе в библиотеката със снимка в ръка.

— Добър ден, господа! Бихте ли искали да видите последното допълнение към серията „Мъжете на Шекспир“? Мисля, че Цезар ще стане доста популярен.

Гейбриъл се изправи на крака, за да я посрещне. Погледна портрета на Цезар. Мъжът беше рус и надарен с черти, на които, както се знаеше, дамите се възхищаваха в мъжете. Моделът също така беше много мускулест. Голяма част от тези мускули бяха на показ.

— С какво, по дяволите, е облечен той? — попита младият мъж.

— Тога, разбира се — отвърна Вениша. — Какво друго би носил Цезар?

— Мили Боже, Вениша, та мъжът е почти гол!

— Това е класическа римска мода.

— Проклятие! Ти всъщност си снимала мъж, който не е носил нищо друго освен някаква оскъдна тога?

— Запомни, скъпи, че фотографията е изкуство. Полуголи, наистина, напълно голи хора са често срещани в изкуството.

— Но те определено няма да бъдат често срещани в твоето изкуство.

— Виж, Гейбриъл…

Иполит прочисти гърлото си.

— Мисля да оставя двама ви насаме, за да продължите дискусията си по отношение на по-деликатните въпроси в областта на фотографското изкуство. Младият Едуард и аз ще пускаме хвърчила в парка.

47

Прекараха първата си брачна нощ сами в малката къща на Сътън Лейн. Като заяви, че младоженците се нуждаят от усамотение, Марджъри Джоунс покани Беатрис, Амелия и Едуард да останат в градската им къща за през нощта.

Вениша очакваше съпруга си в леглото, облечена благоприлично в дълга до глезените нощница. Почувства се необяснимо свенлива и малко повече от леко нервна. Това беше нелепо, помисли си. И преди са били заедно. Защо се чувстваше толкова неспокойна?

Леко потрепна, когато Гейбриъл отвори вратата и влезе в стаята. Беше облечен в тъмен халат, а косата му бе все още мокра от банята.

Съпругът ми, помисли си. Вече беше съпруга.

Той спря по средата на стаята и я погледна с очите си на чародей.

— Какво се е случило? — попита.

— Трудно ми е да повярвам, че сме женени — призна си тя. — Имаше време, когато си мислех, че няма да те видя никога вече. Не и в този живот, във всеки случай.

Гейбриъл се усмихна и измина оставащото до ръба на леглото разстояние.

— Колко странно! А аз от самото начало знаех, че ще бъдем заедно.

— Наистина ли?

Той развърза колана на робата си.

— Спомняш ли си вечерта, когато правихме любов в Аркейн Хаус?

— Няма как да я забравя!

— Спомняш ли си, че ми каза, че си моя?

Вениша се изчерви.

— Да!

Мъжът й хвърли халата си настрани, отметна завивките и се настани до нея.

— Що се отнася до мен, онова беше нашата истинска първа брачна нощ, мисис Джоунс.

Беше прав, мина й през ума. Онази нощ беше скрепила връзката помежду им.

Цялото й безпокойство на младоженка се изпари при тази мисъл. Разтвори обятията си за него.

— Знаех си, че ти си правилният мъж — прошепна тя.

— Да, но ти си мислеше само за една нощ заедно. Докато аз планирах стратегия, която да продължи цял живот.

После я придърпа в прегръдката си. Първоначално правиха любов бавно и чувствено. Гейбриъл я докосваше по начини, които биха я шокирали, ако бяха в светлината на деня. Но тук, в сенките на спалнята, тя ликуваше от чувствената интимност.

Постепенно нежното любене се превърна в сладострастна битка. Тя ставаше по-смела и по-подканваща. В един момент го пое в устата си. Пръстите му се впиха в косата й.

— Достатъчно, сладка моя! — Дишането му беше накъсано от усилието, което полагаше, за да запази самоконтрола си.

— Не виждам причина да спирам — нежно каза Вениша.

Без предупреждение, той смени позицията им, като се извъртя и се оказа върху нея. В отговор, тя заби нокти в гърба му.

Гейбриъл се разсмя и я хвана за китките, като ги прикова към леглото от двете страни на главата й.

— Два дена носих белезите ти от онази първа нощ в Аркейн Хаус — отбеляза съпругът й.

Усмихна му се в сенките, осъзнавайки, че можеше да я види доста ясно в тъмното.

— Така ли?

— Доколкото си спомням, тогава те предупредих, че ще си платиш.

— Обещания, обещания!

Следващото нещо, което осъзна, бе, че е освободил китките й и се спуска надолу по цялото й тяло, чак до разтапящата й се сърцевина.

Когато я целуна там, тя се разтресе от изненада и удоволствие. Още веднъж се оказа отгоре й, потъвайки дълбоко вътре в нея.

Двамата се понесоха на изпепеляващите вълни на оргазма, загубвайки се в споделените огньове на паранормалната енергия, чувствената страст и любовта.

* * *

Много по-късно Гейбриъл се беше излегнал върху възглавниците, като я държеше плътно в обятията си. Чувстваше се напълно заситен, помисли си. Щастлив и доволен. Обичан и обичащ.

— Мислиш ли, че ще имаш нещо против вече да не си вдовица? — попита той.

Вениша се разсмя и се пресегна, за да го докосне по лицето с нежните си пръсти.

— Оказва се, че има някои преимущества в това да бъдеш нечия съпруга все пак.

Бележки

[1] На английски думата изнудвам/изнудване (blackmail) се състои от две думи black (черен) и mail (поща, писмо). — Б.пр. ↑

[2] Турнюр (на рокля) — възглавничка с пълнеж от конски косми, която служи като подложка под гърба на много разкроени и декорирани поли. Била е модерна в края на 19 век. — Б.пр. ↑

[3] Едуард Бърн-Джоунс (на английски Edward Burne-Jones) е британски художник и дизайнер, тясно свързан с Прерафаелитското братство. Той изиграва основна роля в популяризирането на прерафаелитите в британския културен живот. — Б.пр. ↑

[4] През 19 век върху фотографските плаки се нанасяло сребърно покритие с цел да станат по-чувствителни към светлината и получаването на желания образ. — Б.пр. ↑

[5] Колодий — леснозапалим, сиропоподобен разтвор на нитроцелулоза в етер и алкохол, използван във фотографията. — Б.пр. ↑

[6] Синоним на думата „хляб“ идващ от израза „насъщния ни хляб дай ни и днес“ от Господнята молитва „Отче наш“. — Б.пр. ↑

[7] Дагеротип — вид фотоапарат, изобретен през първата половина на 19 в. от Луи Дагер, при който се използва посребрена сребърна плочка. Полученият върху нея образ се фиксира чрез потапяне на плаката в солен разтвор, при което се получава деликатно, сребристо, монохроматично и уникално (без възможност за дублиране) изображение. — Б.пр. ↑

[8] Дрехите на благородниците и по-заможните хора били шити по поръчка. — Б.пр. ↑

[9] Janus (Бог Янус) — двулик римски бог, който е бил пазител на райските врати, както и като дух пазител на всяка врата, всяко начинание и начало. — Б.пр. ↑

Край

Аманда Куик Опасна аура

Метаданни

Данни

Опасна аура

Информация

История

Сваляне / Връзки

Пролог

1

2

3

4

Фатален огнен инцидент на север

5

Фотографска изложба на улица „Ноктън“

6

Считаният за мъртъв съпруг на бележита фотографка се завръща

от Гилбърт Отфърд

7

8

9

10

11

12

13

14

15

16

17

18

Шокиращи събития на фотографска изложба

от Гилбърт Отфърд

19

20

21

22

23

24

25

26

27

28

29

30

31

32

33

34

35

36

37

38

39

40

41

42

43

44

45

46

47

Аманда Куик
Опасна аура