Анди Андрюс
Завръщане в Сойертън Спрингс (4) (… където животът беше по-смислен и щастлив)

Трета глава

— Ти си копие на баща си — казват ми мнозина всеки път, когато се върна в родния си град. Приемам го като комплимент. Макар външността да е от значение, мисля, че те имат предвид приликата в характерите ни. Баща ми беше откачалка. Не професионална откачалка, какъвто станах аз, но все пак голям чешит.

В детството ми той беше и пастор, и диригент, и духовен наставник на младежката организация към баптистката църква на Божията благодат. Приятелите ми го обожаваха. Имаше защо — той ги разсмиваше до сълзи. Случваше се в петък вечер да се върна у дома след среща с гадже и да заваря двайсетина мои връстници, насядали около баща ми, да поглъщат всяка негова дума.

— Бях отличен студент — казваше той. — Завърших семинарията с оценка персона нон грата.

Всички избухваха в смях, мама забелваше очи, а той се прехвърляше на друга тема.

— Говорете на френски, господин Андрюс — подхвърляше някой и татко веднага се подчиняваше.

— На руски!

— На испански!

Той „говореше“ и на тези езици. През живота си не беше учил чужд език, но умееше да произнася отделните срички така, че да изглежда, сякаш владее всички световни езици. Чрез шантави физиономии и жестове предаваше налудничавите си мисли и въпреки че не му се разбираше и думичка, приятелите ми го смятаха за най-забавния човек на земята.

Госпожица Една Тигпен от местния вестник „Часовой“ веднъж интервюира баща ми през седмица, която беше необичайно бедна на новини дори според стандарта на Сойертън Спрингс. Щом се разчу за интервюто, всички трепетно зачакаха излизането на броя. Всеизвестно беше, че „брат“ Андрюс не понася хората, които не носят майтап, и няколко пъти беше заявявал следното: „Бас държа, че още в детството си госпожица Една е била оперирана от чувство за хумор“.

Интервюто напълно оправда очакванията. Накрая госпожица Една отбелязваше колко щастливи са баптистите в градчето, задето техният пастор не само говори четиринайсет езика, включително суахили, но е и духовен водач, който често ходи на риболов с прочутия евангелист Били Греъм, любимец на четирима американски президенти. Често се питам дали баща ми е искал опрощение заради лъжите си. Дълбоко се съмнявам.

Гордеех се с факта, че дори „небогомолците“ смятаха татко за голяма работа. Той беше най-добрият играч на пинг-понг в града и се справяше повече от добре на трета база в отбора по софтбол на Християнската младеж.

Не понасяше двуличието и за разлика от повечето духовни лица беше прекалено прям. Спомням си градската легенда как в началото на кариерата си татко произнесъл реч пред дамите, членуващи в Женския мисионерски съюз (ЖМС) — едни от най-кресливите и празноглави членки на паството му. Според мълвата той бил заявил:

— Госпожи, искам да ви кажа три неща. Първото е, че на този свят има много изгубени души. Второ, на повечето от вас въобще не им пука за тях. И трето — добавил, забелязвайки шокираните им изражения, — адски жалко е, че повече ви е грижа задето вашият пастор използва думи като „пука“ и „адски“, отколкото за онези бедни хора.

Неговите възпитателни методи бяха коренно различни от традиционните. Докато бях малък, той често ме потупваше и ми четеше конско. Като навърших дванайсет, престана да ме шамаросва и макар да продължи да ми чете конско още няколко години, започна да използва други възпитателни прийоми.

През една юнска привечер (по това време вече бях на тринайсет) с Лий Пейтън и Кевин Пъркинс се скатахме край езерцето зад нашата къща. Изгаряхме от нетърпение да изпробваме лулите, които предишната седмица си бяхме направили от царевични кочани. Натъпкахме ги с тютюн, пафкахме двайсетина минути, после се зарекохме никога повече да не пушим. Хвърлихме във водата изобличаващите ни веществени доказателства, изядохме цяло пакетче ментови бонбони и забравихме за случилото се.

След няколко дни с Лий и Кевин бяхме у нас и гледахме телевизия. Баща ми дойде в дневната, поседя няколко минути и преди да излезе, ни подхвърли малък албум за снимки:

— Разгледайте новите ми фотографии. Току-що ги проявих.

Свихме рамене и запрелиствахме албумчето. Видяхме обичайните семейни снимки: нашето куче, мама и любимите й азалии, празненството по случай рождения ден на сестра ми, три момчета, които пушеха край някакво езеро. Какво?! Наведохме се да разгледаме по-добре последната фотография. Боже мили! Бяхме ние тримата! Но как…

И без да е гений, човек би се досетил как е станало, а ние не бяхме гении. Баща ми се беше промъкнал през горичката, беше заснел прекрасна фотография (достойна да бъде поставена в рамка), на която се виждахме ние тримата и облаците от тютюнев дим около главите ни. Той никога не отвори дума за случилото се, обаче посланието беше пределно ясно. Нито едно провинение нямаше да ми се размине безнаказано.

И ако щете вярвайте, рядко се опитвах да скрия белите си. Баща ми невинаги беше симпатичният добродушко, готов да пусне шега. Имаше си няколко железни правила.

— Спазвай железните правила, ако не искаш да играе каишът — казваше често. Разбира се, само се шегуваше (така мисля).

Правило номер едно гласеше: „Винаги ставай, когато в стаята влиза дама. Важи и за майка ти, и за сестра ти“.

Твърдеше, че един ден моята съпруга ще бъде много доволна от това правило. Оказа се прав.

Правило номер две: „Хапвай от всичко, което е на масата. Изяждай всичко в чинията си“.

Баща ми, който беше роден през голямата депресия, много държеше на това, но аз бях толкова придирчив към храната, че когато сестра ми дойде на бял свят, правилото вече не важеше. Мисля, че усилията му да ме приучи да ям черен дроб, го бяха изтощили.

Правило номер три: „Никога не удряй сестра си“.

Тъкмо това ме затрудняваше най-много. За сестра ми нямаше правило „не удряй брат си“, в резултат на което тя често се възползваше от липсата му.

Правило номер четири: „Никога не играй в дневната с пиратки, водни балони, пясък, зимни кънки, йо-йо, пастирски камшик или с кучето“.

Въпросното правило отначало гласеше само „Никога не играй в дневната“. Останалите атрибути бяха добавяни един по един.

Правило номер пет: „Винаги казвай истината. Полуистината е равнозначна на лъжа“.

Баща ми беше убеден, че истината е като див звяр — пусни я на свобода и тя сама ще се брани.

— Не е важно, че хиляди хора вярват в нещо глупаво и погрешно — каза ми веднъж. — То пак си остава глупаво и погрешно.

Обикновено в неделните утрини той вървеше пеш до църквата. Твърдеше, че така си прочиства съзнанието и прави последна редакция на проповедта си. В единайсет часа всички скамейки бяха претъпкани с богомолци, дошли да чуят „какво е измислил брат Андрюс през тази седмица“. Повечето членове на паството с радост приемаха посланията му, но някои го хулеха.

Обвиняваха го в непочтителност пред Всевишния. Веднъж един гостуващ пастор завърши проповедта си, крещейки призиви към богомолците да изхвърлят в реката всички телевизори, всички стереоуредби и радиоапарати и всички минижупи и бикини. След като онзи най-после се усмири и седна, баща ми застана на амвона и каза:

— Ако обичате, станете. Да изпеем заедно химн номер 481 „Ще ви чакам край реката“.

При друг случай предупреди енориашите си да не казват на методистите, че за да попаднат в рая, трябва да носят съд, покрит с капак. Хората го обичаха заради тези шегички и ненадминатото му чувство за хумор. Той пък беше убеден, че Бог може да се усмихва.

До края на живота си ще помня разговора помежду ни малко след като взех шофьорска книжка. Поисках му ключовете от колата, а той отвърна:

— Ще ти позволя да я караш, след като се подстрижеш късо.

Реших, че съм го хванал натясно, и заявих:

— Ама Исус е бил с дълга коса!

— Вярно е — кимна баща ми, после се поусмихна и добави: — Освен това навсякъде е ходел пеш.

Моят баща! Беше израснал в Юга през четирийсетте и петдесетте и бе продукт на този град и на тези времена, но без типичните за тях предразсъдъци. След бомбардировката на една църква през 1963 той отиде с колата до Бирмингам, за да обядва в ресторант с неколцина чернокожи пастори.

Нямаше пари да ме изпрати в университет, но се погрижи да следвам. Накара ме да работя и сам да си платя за образованието. А когато се отказах от учението, за да стана „лектор, комедиант, писател или нещо подобно“, двамата с мама бяха единствените, които не заявиха на всеослушание, че ми се е разхлопала дъската.

— Синко, подкрепям те с две ръце — каза ми той. — Стойността на всеки човек се определя не от професията, а от постиженията му. Пет пари не давам дали ще си изкарваш прехраната с копаене на канавки… стига да си гледаш съвестно работата! Тогава ще доведа приятелите си и ще им покажа какви канавки е изкопало моето момче. Сега се гордея с теб. Но още повече се гордея с бъдещите ти постижения.

Понякога нощем наблюдавам спящите си деца и казвам молитва за бъдещето им. Не пропускам да спомена ролята на баща ми в оформянето им като личности. Гледам как нощната лампа хвърля сенки върху милите им личица и си мисля колко се гордея с постиженията им. И тихичко им прошепвам, благоговеейки пред чувството, което ме обзема:

— Толкова ми напомняте на моя баща.