Анди Андрюс
Завръщане в Сойертън Спрингс (18) (… където животът беше по-смислен и щастлив)

Седемнайсета глава

— Всичко ли беше наред в училище?

Бях на десет и в четвърти клас на основното училище в Сойертън Спрингс. Всеки ден от четири години насам баща ми неизменно ми задаваше същия въпрос, като се върнех у дома след занятията.

— Да, сър — отговорих, хвърлих си учебниците на кухненската маса и тръгнах към хладилника.

— Как е госпожа Маклойд? — попита той. Винаги ме питаше за нея.

— Сигурно е добре. — Видях в хладилника курабийки и взех цялата чиния.

— Кракът пак ли я боли?

— Ами… — отвърнах на онзи език, известен само на децата, които го използват, за да изтъкнат липсата на интерес към темата, подхваната от някой възрастен. Та това „ами“, измънкано под нос, означава „Не знам“.

— Как така не знаеш? — настоя баща ми. — Не си ли я видял да ходи? Куца ли? — Свих рамене, а той се начумери. — Знаеш ли, сине, понякога се питам как намираш пътя до къщи. Толкова си отнесен, че като нищо ще си загубиш и главата.

Имаше право. Сегиз-тогиз на връщане от училище подминавах нашата къща. Не бях отнесен, обаче си мислех за други неща. Имах прекалено развинтено въображение. С баща ми бяхме на различна вълна, ако мога да се изразя така. Мисловните ни процеси не съвпадаха. Веднъж след поредната ми беля той ме погледна и попита:

— Ако всички бяха скочили в огъня, и ти ли щеше да скочиш?

Измрънках „Ами…“, обаче отлично си спомням как си помислих, че ако всички скочат в огъня, аз непременно ще ги последвам. Разбира се, не го казах на татко, понеже знаех, че очаква от мен друг отговор.

Онова, което казват бащите, се струва нелепо на децата им. Бащите нямат представа, че говорят на същества със съвсем различна умствена нагласа. Например татко често казваше:

— Престани да се изгърбваш! Ако не се изправиш веднага, ще има дървен господ.

Все се питах какъв е този дървен господ и кой го е направил. Нали уж господ беше сътворил всички неща на земята?

Друга любима фраза на баща ми, която той редовно изричаше след повечето си назидателни речи, беше:

— Чуваш ли какво ти говоря?

Въпросът ми се струваше ужасно глупав. Можех ли да не го чувам, като в повечето случаи се беше надвесил над мен? Не само го чувах, но и усещах дъха му…

Днес той стана от масата и ме подкани:

— Побързай с домашните. Тръгваме за църквата точно след един час.

Като дете на пастора винаги бях в църквата преди идването на другите енориаши. Беше сряда, което означаваше вечеря в общата зала в пет часа, библейско училище за децата под дванайсетгодишна възраст в шест и молитви в седем часа. След това още час родителите ми щяха да репетират с църковния хор.

Всяка сряда след училище отивах у семейство Пъркинс и оставах у тях, докато ме вземат нашите, но тази вечер беше различно.

На път за църквата майка ми обясни:

— Госпожа Пъркинс е болна. Има някаква вирусна инфекция. А пък аз не мога да пропусна репетицията — Коледата вече чука на вратата. Затова след молитвите ще се прибереш у дома.

— Сам ли? — попитах.

Баща ми за миг извърна поглед от шосето и ме погледна:

— Да. Нищо няма да ти стане. Вече си голям и можеш да останеш сам известно време. Запомни нещо важно — заключи вратата, след като влезеш, и не пускай никого по никакъв повод. Ще се приберем веднага след репетицията. — Усмихна се и ме потупа по бедрото.

Не бях на себе си от радост.

— Тази вечер се прибирам у дома без придружител — обявих на приятелите си. — Ще бъда сам вкъщи — абсолютно сам. — Шарон Холбърт зяпна от изненада. Явно я бях впечатлил. — Точно така. Ще съм сам-самичък, ще гледам телевизия, ще ям фъстъчено масло… абе, ще съм самостоятелен!

— Няма ли да те е страх? — поинтересува се Стив Кроцър.

— Глупости! — изперчих се. — Нашите знаят, че вече съм голям. Страхуват се малчуганите.

Вечерта, докато вървях към дома си, се усмихнах, спомняйки си с какво уважение ме гледаха приятелите ми. Едва когато влязох в задния ни двор, забелязах, че е по-тъмен от друг път. Къщата си стоеше на обичайното място — на Рандал Роуд 1505, само че ми се стори променена. Първо, изглеждаше по-голяма. Направо огромна. Щом се качих на верандата, някаква птица излетя от магнолиевото дърво. За миг си помислих, че е прилеп.

Изкрещях, после видях, че съм сгрешил. „Я да вляза по-бързо, че може да има и прилепи. Няма смисъл да рискувам.“ Знаех, че прилепите могат да свият гнездо в косата ти, да снесат яйца и да полудееш. Видял го бях по телевизията.

На тръгване от църквата бях пъхнал в обувката си ключа от къщи, за да не го загубя. Големите не си губят ключовете, а пък моите джобове бяха претъпкани с какво ли не, та като нищо можеше да стане беля.

В единия носех три топчета за игра, камък, пружинка от химикалка и три опаковки капси. В другия имаше гума за триене, вентил от вътрешна автомобилна гума, две дъвки, обелени от хартийките преди седмица, и дребна монета, която някой беше сплескал с чук.

Извадих ключа от обувката си и го превъртях в бравата. Вратата се отвори с протяжно и зловещо изскърцване. Странно… досега не го бях забелязал. Прекрачих прага и така затръшнах вратата, за да не изскърца пак, че цялата къща се разтресе. Някъде падна нещо и се разби на пода. Заключих и се заслушах… в гробната тишина. „Дали онова нещо падна, защото треснах вратата? — запитах се. — Или някой го бутна?“

Бавно и на пръсти тръгнах по коридора — вляво и вдясно тъмнееха вратите на стаите. Сърцето ми биеше толкова силно, че се изплаших да не получа инфаркт… каквото и да беше това. Виждах как от тъмните стаи към мен се протягат ръце. Може би ръцете на Джон Дилинджър и неговите бандити, които днес следобед бях видял по телевизията.

Лампата в стаята ми в дъното на коридора беше запалена. Добрах се невредим до това убежище, обаче щом прекрачих прага, видях, че снимката на кучето Ласи с автограф от него е паднала на пода. Наведох се да я вдигна и се вцепених. За малко не бях бръкнал под леглото.

Бях сигурен, че там се крие някой. Разбира се, знаех, че под леглото мама е напъхала спален чувал, кутия с електрическа игра и шевните си принадлежности. „Така или иначе отдолу може да се побере човек — помислих си. — Едър мъжага на име Джон Дилинджър, който наскоро е убил куп сирачета.“ Бях убеден, че ако се доближа до леглото, този зъл човек ще протегне ръчищата си и ще ме завлече отдолу. Като нищо можеше да ме натъпче в спалния чувал и да го зашие с иглата и конците на майка ми.

На бърза ръка извадих от гардероба въздушната си пушка. Реших, че изглежда съвсем като истинска. Прокраднах се до леглото, проврях отдолу пушката и креснах:

— Знам, че си там, и те държа на мушка! Излез!

За мой късмет Джон Дилинджър не изпълзя изпод леглото. Върнах пушката на мястото и тръгнах обратно по коридора. Пъхнал бях ръце в джобовете си и вървях прегърбен, защото си въобразявах, че така се смалявам и че на всеки, който се пресегне от някоя тъмна стая, ще му е по-трудно да ме сграбчи. Добрах се до дневната, седнах на канапето, без да извадя ръце от джобовете си, и неохотно си признах очевидното. Беше ме страх. Машинално ровичках в джобовете си, но изведнъж чух особен звук: „Па-па-па!“. Спуснах се към вратата. Какво ставаше? Пукането продължи. Джон Дилинджър! Джон Дилинджър ме обстрелваше с автомата си също като по телевизията! Най-сетне звуците престанаха. Осъзнах, че съм залегнал на пода и се кокоря от ужас. Само че димът в стаята не беше от автомат, а от капсите в джоба ми, които се бяха взривили.

Изправих се; тишината, която допреди малко ме ужасяваше, беше заменена от бучене в ушите ми. След няколко минути нашите се върнаха. Много се зарадвах на мама, но като видях татко, на сърцето ми олекна.

— Всичко наред ли е? — попитаха ме. — Страх ли те беше? Защо още не си си легнал?

Къщата отново беше шумна — тъкмо както я харесвах. Бях в безопасност. Сега, когато се връщам в миналото, си давам сметка колко често не съм разбирал баща си. С него бяхме много различни. Обаче мисълта, че той винаги е до мен, ми действаше успокояващо. Какво по-хубаво от това да израснеш с баща, който с влизането си в стаята може да прогони самия Джон Дилинджър?