Анди Андрюс
Завръщане в Сойертън Спрингс (2) (… където животът беше по-смислен и щастлив)

Първа глава

В градче без киносалон или ресторант за бързо хранене животът е разделен на три сезона: футболен, баскетболен и бейзболен. Седмиците, месеците и дори самото време са съсредоточени в децата, техните тренировки и мачовете им. Повечето хлапета в Сойертън Спрингс упражняваха и трите спорта, но на единайсет години още не бях достатъчно як, за да играя футбол, а за баскетболист не ми достигаха цели петдесет сантиметра. Оставаше ми само бейзболът, на който се бях посветил от известно време. През този сезон обаче щях да стартирам на втора база.

На сбора за първата тренировка веднага се набиваха на очи играчите от миналогодишния отбор: Лий Пейтън, Кевин Пъркинс, Стив Кроцър, Филип Уилсън, Чарлс Реймънд Флойд и, разбира се, моя милост. Всички носехме старите си шапки — кремави с тъмносини козирки и с инициалите ПНБ отпред. Знаехме, че Първа национална банка, която беше спонсор на отбора, ще ни раздаде нови шапки. Междувременно обаче искахме новият треньор да отличи ветераните от зайците.

Още не го бяхме виждали този треньор. Бяха ни казали, че името му е Симпсън и че не е местен. Не е местен и не е от града бяха различни понятия. Не е от града означаваше, че някой се е преселил в Сойертън Спрингс от населено място, за което сме чували, и че братовчедите му вероятно още живеят толкова близо, че може в един ден да им отиде на гости и да се върне у дома. Фразата не е местен съдържаше намек, че въпросното лице е от север.

За мен — хлапето, живеещо в южната част на Алабама, север означаваше Бирмингам — индустриален град в централния район на щата. Мисля, че по онова време имах едно наум за северняците. Наглед разликата между жителите на Севера и Юга не беше кой знае каква, но думата северняк извикваше във въображението ми свирепи викинги и плячкосвания. Ето защо ми беше адски интересно да видя този господин Симпсън, същевременно любопитството ми беше примесено с усещане за някаква опасност. Много пъти ми бяха казвали, че сред северняците има и симпатични хора, но по принцип всички са особняци. Думата особняци неизменно се предшестваше от кратка пауза и беше съпроводена от многозначително повдигане на вежди.

Господин Симпсън паркира комбито си и заизважда бухалки, топки, ръкавици за кетчъра. Да, наглед не беше пропуснал нищичко. Зяпахме го от бекстопа, като че ли беше див звяр в зоопарка. От колата му слезе и някакво момче с рижава коса и с повече лунички, отколкото бях виждал на човешко същество — май бяха повече и от тези на леля Нанси Джейн, а тя имаше лунички даже на ноктите! Веднага загряхме, че хлапето е син на тренера, понеже господин Симпсън също имаше рижава коса и пълен набор лунички.

— Привет, момчета — рече ни Симпсън, след като остави товара си близо до хоумплейта. — Казвам се Ханкин Симпсън и съм новият ви треньор.

Извърнах глава. Кевин Пъркинс се подхилваше и ме гледаше. Въпросният Кевин беше нахакан тарикат и аз сякаш четях мислите му: „Ханкин? Откъде пък се взе тоя?“.

Симпсън сложи ръка на рамото на рижавото хлапе и продължи:

— Това е синът ми Ханкин младши.

Не посмях пак да погледна Кевин, но и не се налагаше. Струваше ми се, че усещам хиленето му.

— И така, момчета, аз не съм местен…

„Аха — казах си. — Сега разбирам защо се казва Ханкин…“

— Сигурен съм обаче, че с вас ще се сработим. Нали така? Нали? Преди тренировката направете обикорка на баците. — Той плесна с ръце и се захвана да подрежда екипировката.

Запристъпвахме от крак на крак и се спогледахме. Питахме се: „Какво иска от нас този рижльо? Обикорка? Баци? Какво е обикорка на баците?“. Забелязахме, че Ханкин младши тича около базите, и ние го последвахме, преценявайки, че хлапето знае за какво говори родителят му.

— Обикорка и баци са северняшки думи — прошепна ми Филип, докато подтичвахме рамо до рамо. — Означават бързо бягане.

Не знаех дали да му вярвам или не. Кевин беше нахакан тарикат, но Филип Уилсън си измисляше разни неща. Беше онова, което по-малките дечица наричаха мента, ние — фантазьор, а възрастните — изпечен лъжец. Можеше да те гледа в очите и да говори толкова убедително, че да не се усъмниш в нито една негова дума. Нямах му доверие, но дружах с него, понеже веднъж чух как баща ми каза на мама, че сигурно един ден Филип ще стане президент.

Върнахме се на хоумплейта, задъхани от обикорката, и се скупчихме около господин Симпсън, защото знаехме, че ще ни разпредели позициите. Ние, ветераните, нахлупихме шапките си (същинско море от инициали ПНБ) и отправихме безмълвна молитва към Всевишния тренерът да не посочи някого от нас и да отсече:

— Дясното поле.

От памтивека всички бейзболисти от Малката лига интуитивно се страхуват от дясното поле. На игрището за бейзбол има девет позиции и онази в дясното поле е най-непрестижната. Повечето батъри са десняци и изпращат топката в лявото поле; ето защо треньор, който иска да избегне поредица от загуби, съвсем логично поставя най-некадърния играч в дясното. Преди две години изпитах унижението да бъда на този пост в качеството си на слабака в отбора на „Железария «Хенли»“ (зелена шапка с бяло Х отпред). Мач след мач стърчах като пън в дясната половина, без някой да хвърли към мен топката, и хич не се връзвах на приказките на възрастните, които твърдяха, че съм много важен за отбора. Не ставах за кетчър, обаче не бях тъп. Постоянното пребиваване в дясната половина беше унижение. Истинско проклятие. Бях убеден, че съм дамгосан с печата на позора до края на земните си дни. Представях си как като порасна, ще се явя на събеседване за работа и веднага ще ме отсвирят:

— За вас няма място в НАСА. В досието ви пише, че сте играли в дясното поле.

— Момчета — подхвана Симпсън, — ще бием всички. Сигурен съм във вас. Преди да почнем, ще посоча поцицията на всеки от вас. Не бойте се, ако сте новаци. В моя отбор всички играят. Обаче мразя ония, дето се морят за поциция.

„Морят ли каза? И каква е тая поциция? Звучеше доста мръснишки.“ Погледнах Стив Кроцър. Той тъкмо сръгаше в ребрата Чарлс Реймънд Флойд. Лий Пейтън сръга Кевин, а Филип — мен.

„Втасахме я“ — казах си. Или някой беше казал на новия ни тренер, че миналия сезон не сме си давали зор и сме загубили седемнайсет от всичките двайсет и три срещи, или от пръв поглед той беше разбрал, че сме абсолютни задръстеняци и мислим само за цици. Започвах да подозирам, че господин Симпсън наистина смята да ни умори.

След трийсет минути бяхме на позициите, на които щяхме да играем до края на сезона. Аз бях доволен, понеже ми се падна да съм на втора база. Стив беше на първа, Кевин на трета, Лий беше нашият кетчър, а Чарлс Реймънд стоеше в дясното поле заедно с другите хлапета, които не можеха да хващат.

Филип Уилсън обаче се нацупи, задето тренерът го направи шортстоп. Искаше да е питчър. В интерес на истината и ние го искахме за питчър, но щом разбрахме за Ханкин Симпсън младши, осъзнахме, че нашата няма да я бъде. Всеки от отбора на Първа национална банка знаеше железния принцип в Малката лига: ако треньорът има син, той играе като питчър.

Въпросният принцип дотолкова беше залегнал в методиката на обучение, че вече никой не го оспорваше. Всеки треньор в Малката лига обикновено е баща на един от играчите и проявява слабост към отрочето си. Бива ли го хлапето, или се препъва в собствените си крака? Няма значение. Синът на треньора е абониран за питчър.

През този пръв ден тренирахме яко, за да покажем на господин Симпсън, че не сме толкова задръстени. Героично се хвърляхме да ловим ниски топки и, общо взето, дадохме най-доброто от себе си. Само дето отборът ни май не се беше подобрил кой знае колко от миналия сезон досега. Аз пропуснах сигурен дабълплей, нашият питчър прехвърли топката над бекстопа, а Чарлс Реймънд се разрева, след като една заблудена топка го халоса по главата.

През повечето време тренерът Симпсън си траеше, само чат-пат подвикваше разни команди на език, който не разбирахме, поради което съвсем се сащисахме. Едва в края на тренировката по време на задължителното „нахъсване“ разбрахме истината.

— В бейцбора има един важен принцип — заяви господин Симпсън. — Ако не се научите да играете мъжки, никога няма да станете добри бейцбористи. В бейцбора няма място за хора, които се морят за пощада!

Направо щяхме да паднем. След близо два часа и половина пълно объркване изведнъж проумяхме, че обикорка на баците означава обиколка на базите и че тренерът мрази хора, които се молят за позиция. Как е възможно да сме били толкова заслепени?

Сякаш мълния проряза хоризонта пред очите ни и думите от последното му изречение полетяха към нас като искрици от клада: „Дъра-бъра, дъра-бъра бейцбора, дъра-бъра, дъра-бъра бейцбористи, дъра-бъра, дъра-бъра добри бейцбористи“. Едва сега осъзнахме, че тренерът не може да произнася буквите Л и З и ги заменя с Р и Ц.

Затраяхме си и само се споглеждахме изпод око, докато Ханкин младши и старши се натовариха на комбито и отпрашиха нанякъде. Още никой не беше проговорил, но в главите на всички ни се въртеше една и съща мисъл — че сме сполетени от чудо свише. Едва сдържахме радостта си. Нищо не кефи единайсетгодишните сополанковци колкото шансът да се присмиват на някого. Удоволствието се удвоява, когато имат възможност да имитират жертвата си, и се утроява, когато въпросната жертва е зрял човек.

Кевин пак се подхилваше. Помълчахме още малко, после купонът започна.

Чарлс Реймънд:

— Ац съм бейцборист!

Стив:

— Не, не си. Ти си ревак.

Кевин:

— Обикорка на баците! Обикорка на баците! На поцициите!

Филип:

— Чухте ли го как ми викаше Фирип?

Лий:

— Тренерът Симпсън? Яко ще ни го набие!

Продължихме в същия дух, докато капнахме от умора и се натръшкахме около хоумплейта. Пръв заговори Филип, но вече сериозно:

— Мисля, че тренерът е ориенталец. Ориенталците казват Р вместо Л и Ц вместо З, когато говорят английски. Загряхте ли защо ги плещи такива? Щото е ориенталец. Помните ли какво ни каза отначало? Че не е местен. Сто на сто е ориенталец.

— Ориенталец ли? — намеси се Чарлс Реймънд. — Не беше ли това думата, за когато търсиш пътя?

Кевин подигравателно се изкиска.

— Онова е ориентация, тъпако. Той мисли, че тренерът е японец, нали така? — заяви и ме погледна.

Изкушавах се да кажа на Филип, че никога не съм виждал японец, който е висок метър и деветдесет, тежи минимум сто и двайсет кила, има рижава коса и поне един тон лунички, обаче той изглеждаше толкова самоуверен, че истината нямаше шанс пред толкова убедителен опонент.

Все пак реших да се пробвам, но преди да проговоря, Лий ненадейно се изкиска.

— Защо се хилиш? — попитахме в един глас.

— Хрумна ми нещо… — каза той, заливайки се от смях. — Представих си как по време на някой мач заобикалям трета база… — Млъкна и отново се изкиска. — Заобикалям трета база и се устремявам към хоумплейта, и… — Той се запревива от смях.

— Стига си цвилил, а говори! — скастрихме го.

— Устремявам се към хоумплейта, а тренерът Симпсън ми крясва: — Пръцнѝ се, Рий! Пръцнѝ се!

Повече не споменахме ориенталската теория. Веднъж Кевин ми каза под секрет, че според него Филип е пълен въздухар. Предположих, че по този начин изразява съмнението си в предположението за ориенталския произход на господин Симпсън. Не че имаше значение. Един от най-добрите ни приятели Питър Чин беше японец или нещо подобно, обаче произнасяше идеално буквите Л и З, освен когато заедно с нас имитираше горкия тренер.

Няколко спомена от въпросната година завинаги са запечатани в съзнанието ми. За всички, които играехме в онзи отбор, до ден-днешен Филип Уилсън си остава Фирип. И никой не е забравил мача, в който Лий Пейтън заобиколи трета база, устреми се към хоумплейта, но преди да го стигне, падна и се запревива от смях, понеже тренерът Симпсън наистина извика:

— Пръцнѝ се, Рий! Пръцнѝ се!

Ако трябваше да избирам случка този сезон, която да съхраня в капсула на времето и да нося със себе си до края на живота си, това щеше да е споменът за деня, в който изритаха от отбора Стив Кроцър. Може би думата „изритаха“ е пресилена. Всъщност го прехвърлиха в нов отбор, понеже президентът на лигата разбра, че родителите на Стив живеят в друг окръг.

При всички случаи положението беше гадно. Стив беше играл с нас цели четири години — две за железария „Хенли“ и две за Първа национална банка. Сега го изпращаха в друг отбор близо до дома му. Беше ни много кофти. Стив ни беше приятел и много го биваше на първа база. Не искаше да си отиде. Ние не искахме да се разделим с него. Така или иначе последният му ден в отбора настъпи.

След тренировката тренерът Симпсън ни събра около мястото на питчъра, сложи ръка на рамото на Стив и заговори:

— Момчета, това е тъжен ден за нас. Стив ще ни липсва. Той е прекрасен бейцборист и прекрасен младеж.

Стив беше на ръба да се разреве. Ние — също.

— Не рацбирам тая ваша система — продължи Симпсън — и не ми пука каква е. Обаче едно ми е ясно… и ме гледайте, като говоря, щото е много важно! Искам всички да рацберете, че това е кур-минацията в кариерата на Стив!

Всички, включително Стив, подскочихме, сякаш ни удари ток с напрежение хиляда волта. Наистина ли беше казал онази думичка? Не, сигурно ни се беше счуло.

— Точно така. Истинска кур-минация! Блестяща кур-минация!

Не, нямаше грешка. Слухът ни беше наред. Разбира се, знаехме какво има предвид — та нали цяла година машинално си бяхме превеждали от симпсъновски език. Казваше, че участието в нашия отбор е кулминацията в кариерата на Стив, само дето чувахме друго. Беше прекалено хубаво, за да е вярно. От всички думи, които гарантирано предизвикват луд смях у единайсетгодишните пишлемета, тази беше на първо място в списъка с простотии. А нашият треньор я повтаряше непрекъснато.

Едва ли ще преувелича, ако кажа, че всички до един се въргаляхме по земята. По страните ни се стичаха сълзи. Тренерът Симпсън си помисли, че наистина плачем, и много се разтревожи. Направи няколко отчаяни опита да ни успокои, но усилията му бяха напразни.

Не след дълго и той се разплака. По-късно ни стана кофти, обаче Кевин изтъкна нещо, с което приспа гузната ни съвест:

— Не берете грижа за тренера. Това беше кур-минацията на работата му с нас.

* * *

От години не съм виждал господин Симпсън. Кевин Пъркинс и Стив Кроцър бяха на сватбата ми. Лий Пейтън завърши медицина, върна се в Сойертън Спрингс и стана общопрактикуващ лекар. Чарлс Реймънд Флойд се оказа къснозрейка в бейзбола. В нашия отбор беше пълно дърво, но в колежа беше центърфийлдър и три години игра във втора професионална лига. Колкото до Филип Уилсън, съвсем му загубих дирите. Последното, което чух за него, беше, че търгувал с коли на старо и редовно се кандидатирал за кмет на някакво градче в Луизиана.

Между другото с Кевин все така сме първи приятели, въпреки че той живее в Сойертън Спрингс, а пък аз отдавна напуснах градчето. Още си спомням какви бяхме всички момчета от отбора през онова лято. Затварям очи и чувам как се превиваме от смях заради нещо, което ни се е сторило най-забавното на света. И мъничко се натъжавам, като си помисля, че никога повече няма да се смеем толкова искрено и от сърце.