Джак Макдевит
Древни брегове (5)

5.

Антиките са исторически останки, избегнали някак съдбата да претърпят корабокрушение във времето.

Франсис Бейкън, „Напредъкът на познанието“, т.2

Стел се отдаде на възложената й задача в продължение на цели три дни. Откри две подобни, но далеч не идентични яхти. Макс й каза да продължава да търси.

Морли Кларк нямаше никаква представа какво биха могли да означават символите върху корпуса. Всъщност Макс така и не успя да го убеди, че не го разиграва. „Тези символи — каза му Кларк, — не са част от нито един език на съвременната ни индустриална цивилизация.“ Бяха общо единайсет на брой и можеше само да се предполага, че са името на морския съд. Бяха в курсив, а това правеше още по-трудна задачата да се установи точната форма на всеки отделен символ. Лично Макс можа да разпознае едно 0, но това бе всичко.

Двамата седяха в кабинета на Кларк в кампуса на щатския университет „Мурхед“. Навън бе слънчев ден, но температурата беше 4–5 градуса.

— Не може да бъде, Морли — възрази Макс, — нещо изпускаш.

Кларк толерантно се усмихна. Беше широкоплещест и атлетичен дългуч. Маниак на тема софтбол.

— Съгласен съм, Макс. Но не виждам какво. Готов съм да предположа, че базата данни не е така изчерпателна, както би ни се искало. Но в чисто практически аспект мога да те уверя, че разполагаме с каквото ни е нужно. Твоят надпис не съвпада с нищо. Е, с изключение на един-два символа може би. Единият наподобява хинди^[1], другият — кирилица. Което според мен доказва, че става дума за най-обикновено случайно съвпадение. Като драснеш няколко линии и ги завъртиш както ти хрумне в момента, няма начин да не наподобиш нещо съществуващо — и той отново погледна снимката върху бюрото си: — Слушай, Макс, казвам ти, че това е някаква шега.

Макс поблагодари на Кларк и се върна на летище Челис, питайки се, ако това наистина е шега, кой тогава е шегаджията и кой — неговата жертва. Беше едновременно мистифициран и ядосан. Цялата работа все повече му намирисваше на гангстерска история. Какво друго?

Беше на междущатска магистрала 29, когато Стел му се обади по мобифона:

— Търсят те от лабораториите „Колсън“. Да те свържа ли?

Вече? Бяха минали едва два дни.

— Добре — съгласи се той. — Дай ми ги.

— Ясно… и Макс?

— Да?

— Нещо силно ги е развълнувало…

В слушалката се чу прещракване.

— Господин Колингуд? — Женски глас. Стел беше напълно права: тази жена звучеше сякаш току-що бе изкачила без почивка поне два етажа.

— Да, обажда се Макс Колингуд. Какво мога да направя за вас?

— Казвам се Кенън. Обаждам се от името на лаборатория „Колсън“. Става дума за пробата, която оставихте при нас онзи ден.

— Е?

— Предполагам, че в момента не сте в офиса си?

— Ще бъда след десетина минути — обади Макс. — Какво научихте?

— Може ли да дойда при вас там? — попита го тя.

 

 

Беше чернокожа, стройна и в средата на трийсетте. На визитката й пишеше, че е завеждащ лаборатория в „Колсън“. Имаше приятна усмивка, високи скули и цялото й същество излъчваше едва сдържана възбуда. Беше облечена в делови костюм в морскосиньо и носеше кожено дипломатическо куфарче.

— Удоволствие е да се запозная с вас, господин Колингуд — каза тя и протегна ръка. — Аз съм Ейприл Кенън.

Макс пое мантото й.

— Честно казано, не очаквах резултати толкова скоро.

Погледът й го прониза.

— Откъде имате това?

За миг Макс се изкуши да не й каже, но после се сети, че в крайна сметка всичко бе излязло по телевизията.

— Намерено е заровено на границата.

— Яхтата? Онази, която откриха във фермата?

Макс кимна.

— Боже мой, яхтата! — Очите й загубиха фокус. — Мога ли да я видя? — попита го тя след малко.

— Естествено — увери я той. — И без това кой ли не се изсипа там. — Стори му се, че тя се държи леко дистанцирано. — Какво точно можете да ми кажете?

— Нека ви попитам нещо — продължи Ейприл Кенън, сякаш изобщо не го бе чула. — Раздавали ли сте мостри на други места?

— Не — отговори Макс.

— Добре. — Тя щракна ключалките на куфарчето си, извади отвътре тънка папка и му я подаде: — Как сте с химията?

— А, слаба работа…

— Няма нищо. Чуйте, господин Колингуд…

— Мисля, че ще спестим време, ако ме наричате Макс.

— Хубаво, Макс — усмихна му се тя, но той не беше напълно сигурен, че го вижда. — В „Колсън“ не се скъсваме от работа. Анализът направих аз. Не знае никой друг.

— Какво да знае?

Жената посочи с очи папката.

Макс я разгърна и заби поглед в единствения лист вътре.

— Май ще е по-добре да ми го преведете.

Тя се огледа.

— Можем ли да бъдем подслушани?

Въпросът й го сепна.

— Не.

— Добре. Материалът е тъкан, съставена от нишки. Много фина тъкан от гъсто преплетени нишки — гласът й се бе снишил почти до шепот. — Веществото е елемент с пореден номер сто шейсет и едно. Трансуранов.

— Какво означава „трансуранов“?

— Изкуствено създаден елемент.

— Какъв е проблемът?

— Макс, този елемент е толкова трансуранов, че главата ти се замайва. За твое сведение ще ти кажа, че последният, за който знаем, дори няма още име. И номерът му е едва сто и дванайсет. За нас това е върхът на периодичната таблица на елементите. Или по-скоро беше. Защото това чудо тук… — тя безпомощно поклати глава. — То просто не би следвало да съществува.

— Какъв е изводът?

Чертите на лицето й се изопнаха.

— Никой не разполага с нужната технология, за да произведе подобен материал. Даже да знаехме как, елементът би трябвало да е вътрешно нестабилен. И горещ.

— Горещ? Искаш да кажеш радиоактивен? — Макс трескаво започна да пресмята колко време бе стоял в близост до платната.

— Да. Такъв би трябвало да бъде. — Ейприл извади останките от мострата и ги поднесе под светлината на лампата. — Само че не е. Кой знае, може би в тези етажи на таблицата елементите губят своята радиоактивност. Не знам. Никой не знае.

— Сигурна ли си във всичко това? — поиска да се увери той.

— Да, естествено, че съм сигурна.

Макс стана и се разходи до прозореца. Точно в този момент навън кацаше някаква „Чесна“.

— Не съм убеден, че разбирам какво искаш да ми кажеш — призна си той.

Мина доста време, преди жената да му отговори.

— Някой — каза накрая тя, — някъде е направил технологичен скок през главите ни. Огромен.

— Хубаво — съгласи се той. — Важно ли е това?

— Макс, аз не ти говоря за естествения прогрес на науката. Това нещо е… е, дявол да го вземе, на светлинни години от хода на историята! От наша гледна точка то просто не би следвало да бъде възможно.

— Не би следвало, ама е — сви рамене Макс.

— Явно — с отнесен поглед се съгласи Ейприл.

— Е, какви са изводите? Има ли това нещо някаква търговска стойност?

— О, определено. Електронните орбити са изключително стабилни. Казвам изключително. Вече направих някои изследвания. Материалът не взаимодейства с никакви други елементи.

— Пак не разбрах.

— Той е практически неунищожим.

Но Макс беше на друго мнение.

— Това не е истина — възрази й той. — Пробата, която оставих при вас, беше отрязана с най-обикновена ножица.

Тя поклати глава:

— Не говоря за такава неунищожимост. Явно е възможно да се реже. Или да се мачка. Но не се разпада. Никога няма да се саморазруши. — Макс видя, че жената го наблюдава внимателно, явно за да разбере дали не му е известно нещо повече, отколкото й бе казал. — Мислиш ли, че ако отида при тях довечера, те ще ми позволят да я разгледам?

— Разбира се — каза той. — Ще им се обадя, за да ги предупредя, ако искаш. — Една аморфна до момента мисъл в периферията на съзнанието му внезапно се материализира: — Спомена, че нямало да се разпадне. На колко години е мострата?

— Няма никакъв начин да се разбере — заяви Ейприл. — Изобщо не е ясно как би могло да се датират находки от такъв материал. Според мен изобщо не е възможно — и тя се изправи.

— А ще се износва ли? — попита Макс.

— О, да. Всичко се износва… в крайна сметка. Но този материал е доста устойчив. И според мен би трябвало лесно да се почиства, понеже другите елементи няма да полепват по него.

Макс си спомни за отскачащите дъждовни пръски.

— Защо не взема и аз да дойда с теб? Ще те откарам със самолета.

 

 

Светлосин правителствен автомобил отби във входната алея на Ласкърови, зави пред вратата, промуши се покрай няколкото паркирали коли и спря. От лимузината слезе мъж на средна възраст, натежал в кръста. Извади от багажника износено черно куфарче, огледа се с бърз поглед и се отправи към парадния вход.

— Джефри Армбрустър — представи се той, когато му отвори Ласкър. — Данъчна служба — и той извади служебната си карта с ловкостта на фокусник.

Ласкър преглътна с труд.

— Проблем ли има? — дрезгаво попита той.

— Не, не — успокои го Армбрустър. — Няма никакъв проблем.

Ласкър отстъпи навътре, Армбрустър му благодари с кимване и влезе.

— Студен ден — подметна Том, макар по местните стандарти изобщо да не беше студено.

— Да. Да, наистина — съгласи се Армбрустър и разкопча палтото си. — Разбрах, че неотдавна щастието ви се е усмихнало, господин Ласкър.

Данъчни усложнения. Тази мисъл даже не му бе хрумвала.

— Яхтата ли имате предвид?

— Именно — потвърди Армбрустър. Погледите им за миг се срещнаха. Нещо подсказа на Ласкър, че този човек не изпитва удовлетворение от работата си. — Да, за нея става дума. Започнали сте процедура по узаконяване на собствеността си върху нея.

Том предложи с жест да седнат край масичката за кафе.

— Така е — призна той. — Започнах.

— Ако това се случи, господин Ласкър, трябва да сте наясно, че тази придобивка ще бъде облагаема с данък като обикновен приход.

— Колко?

— Не бих могъл да кажа сега. Първата стъпка в процеса е оценката. — Той отвори куфарчето си. — Ще ви помоля да попълните тези формуляри — и ги подбутна през масичката към него. — Ласкър безпомощно изгледа документите. — Няма нищо бързо — успокои го Армбрустър. — Но ако яхтата бъде узаконена на ваше име, от вас ще се очаква да внесете определена сума. — Държавният служител му подаде визитната си картичка: — Обадете ми се, когато ви е удобно и ще бъда щастлив да ви консултирам.

Отвън в коридора се разнесе шум: Джини бе включила пералнята и къщата се разтресе.

— Изненадан съм — неохотно си призна Том, — че толкова бързо се оказахте в течение на нещата. Защото дори не бях започнал да мисля за данъци.

— Такава ми е работата, господин Ласкър.

В поведението на този човек се долавяше някаква тъга. Ласкър неволно се запита какво ли е да имаш работа, която предполага ежедневна конфронтация с някого.

— Кафе? — попита го той.

По лицето на Армбрустър се изписа изражение на приятна изненада.

— Да — каза той. — Ако е готово. Не бих искал да създавам излишни неприятности.

— Какви неприятности…

Данъчният инспектор го последва в кухнята, където към тях се присъедини и Джини. Тя зареди кафеварката и извади черешов кейк. Армбрустър изрази възхищението си от дома им.

— Баща ми го е построил — гордо обяви Ласкър. — Аз бях на дванайсет.

Къщата беше просторна, подът бе дъсчен, имаше голяма опасваща я почти от всички страни веранда и всичко навсякъде бе застлано с дебел мокет, който Джини бе купила в Сейнт Пол. Дневната бе с таван като в катедрала — конструктивно решение, доста необичайно за суровия им климат. Седяха близо час и разговаряха за яхтата. Според Армбрустър откриването й само на километър и половина южно от границата не било случайност.

— Някой е опитал да се измъкне — подхвърли той, но така и не уточни какво има предвид.

В крайна сметка разговорът се завъртя към работата на Армбрустър.

— Хората обикновено доста се притесняват, като разберат къде работя — сподели той впечатлението си и извинително се усмихна: — Затова жена ми не го казва на никого.

Данъчните агенти нямат приятели, помисли си Ласкър. Освен сред другите данъчни агенти.

— Към никой друг не се отнасят толкова несправедливо — продължи Армбрустър, — както към данъчния инспектор. Винаги си е било така. Но, за Бога, ние сме хората, на които се е крепяла Римската империя. Впрочем и всичко останало, което има някаква стойност.

На лицето му само за миг се изписа притеснение. После той им благодари за вниманието, прибра си куфарчето, взе си палтото, сбогува се официално и излезе.

 

 

Буквално няколко минути след заминаването му пристигнаха Макс и Ейприл Кенън. Макс я представи, но жената беше неспособна да откъсне поглед от яхтата.

— Искате ли да я разгледате отблизо, доктор Кенън? — предложи Джини.

— Много ви моля. И наричайте ме Ейприл, ако обичате.

— Какво става? — осведоми се Ласкър. — Какво сме открили?

Макс, който като всеки друг обичаше да си играе със загадки, предложи на Джини да разведе Ейприл, докато той вкара Том в курса на нещата. Мъжете влязоха в къщата и хвърлиха нова цепеница в камината.

Жените останаха в хамбара близо час и се върнаха премръзнали. Ласкър наля на всички по чаша бренди.

— Е, Ейприл — започна Макс, — какво мислиш сега?

Ейприл отпи глътка.

— Наистина ли искаш да знаеш? Всъщност аз не виждам как изобщо някой е могъл да я построи. — Макс се вслушваше в пукота на дървата в огъня и наблюдаваше вътрешната борба на Ейприл с мислите й. — Знам как звучи това — каза тя накрая.

— И какво точно означават думите ти? — попита Макс.

— Означават, че става дума за обект извън възможностите на нашата технология. Но аз знаех това и преди да дойда тук.

— Нашата технология? — наблегна на думата Макс.

— Далеч отвъд нейните предели.

— Чакай, чакай… какво искаш да кажеш? — настоя той. — Че яхтата е построена в Япония? Или на Марс?

— Може би на Марс. Другата възможност е на територията на Северна Дакота в епоха, предхождаща появата на индианците, да е съществувала свръхтехнологична цивилизация.

Макс хвърли поглед на Джини, за да види как реагира на тези думи. Не изглеждаше поразена, по-скоро скептично настроена. Жените явно бяха засегнали тази тема в разговора си отвън.

— Това е лудост — каза Ласкър.

— Лудост или не, никой днес не е в състояние да създаде копие на материалите, използвани в тази яхта. — Ейприл доизпи на една глътка питието си. — И на мен не ми се вярва.

— На мен си ми изглежда като най-обикновена яхта — подметна Джини.

— Знам. Може би, ако не изглеждаше действително толкова обикновена… — тя не довърши мисълта си и само поклати глава.

— Ейприл — обади се Макс, — помисли какво казваш. Ти наистина ли вярваш, че на Марс произвеждат подобни яхти?

— Този огън е прекрасен. — Цепеницата изпука, разцепи се и в огнището се разлетяха искри. — Вижте — продължи тя, — няма никакво значение дали е направена на Марс или на Алфа Центавър. Съществуват само няколко различаващи се модела, за да може една яхта да изпълнява функцията си. Някой някъде е построил тази и аз мога да ви гарантирам, че за въпросния някой дори не сме чували. — Вятърът в комина изсвири. Навън се запали двигател на кола. — Бих искала да можех да я видя, преди да сте я извадили от земята. И преди да сте я измили.

— Защо? — поинтересува се Ласкър.

— Защото сигурно щяхме да можем да направим някои изводи по състоянието на почвата около нея. Но може би това няма да се окаже толкова важно. — Тя извади от джоба си бял плик.

— Това е от въжетата за акостиране — обясни на Макс и на съпруга си Джини. — Намерихме тресчици.

— И какво от това? — попита Макс. Ейприл си наля от брендито.

— Обикновено пия много предпазливо — съобщи тя. — Но днес ми се струва, че съм го заслужила. — После се обърна към Макс: — Всяко от въжетата завършва с примка в единия край и с клипс на другия. Клипсът между другото работи. Не разбирам много от яхти, но тук става дума за нещо действително просто: когато акостираш, мяташ клупа върху някой от кнехтовете на борда на яхтата и хвърляш въжето с клипса на някой на кея, за да го завърже.

— И какво ни казва всичко това? — не разбра Макс.

— Казва ни, че би трябвало да можем да установим около какво са завързвали въжето. Което пък може да ни помогне да разберем къде е ставало това. — Тя прибра плика и погледна Ласкър; — Том, когато намерихте яхтата, тя изправена ли беше?

— Не — отговори й той, — лежеше на щирборда си. И то под наклон.

— Колко голям?

— О… не знам. Към трийсет градуса.

— Чудесно, значи наклонът на склона е към трийсет градуса — доволно заключи Ейприл.

— И какво от това? — подпита Макс.

— Вероятно нищо. Но може би има връзка с начина, по който яхтата е останала в покой.

— Останала в покой? — И Ласкър се затрудняваше да следи мисълта й.

— Да — обясни им Ейприл. — Когато е потънала.