Джак Макдевит
Древни брегове (33)

Епилог

Ейприл Кенън проследи сака си да изчезва в блесналото за миг ярко кълбо. Седмината й спътници (единият от които беше пенсиониралият се неин бивш началник Харви Кек) оглеждаха за последен път екипировката.

Тя се обърна към Макс:

— Сигурен ли си, че не искаш да дойдеш? — Изглеждаше прекрасно под зеленикавото сияние.

— Не — отговори й той. — Не обичам изненадите, а ми се струва, че там, където отиваш, ще бъде пълно с тях.

— Ще бъдем внимателни — докосна го по ръката тя.

Замисълът беше да се изследват връзките през терминала на Едем. Експедицията вземаше сериозен запас храна и вода. Носеха скафандри, обикновени кислородни маски и комплекти за полеви анализ на замърсяващи примеси, много резервни части и разнообразно изследователско оборудване с най-различни датчици. Ако всичко минеше добре, щяха да се върнат след две седмици с необятна информация за световете отвъд Едем (засега поне се бяха споразумели да не пипат Лабиринта).

— Макс — попита го Ейприл, — а ти какво ще правиш? Ще си купиш остров в Бахамите и ще легнеш да почиваш?

Той се засмя.

— Не, ще се опитам да проследя нашия посетител.

— Като че ли е изчезнал. — Тя потръпна и неуверено допълни: — На твое място не бих се занимавала с него.

— Мисля, че отговорността да го намерим е наша.

— Отговорността пред кого?

— Не съм сигурен. Може би пред самото създание. Чувствам някаква симпатия към него.

— Може да се окаже опасно.

— Може, наистина. Но ние вече знаем, че то има своеобразно чувство за хумор. Иска ми се да мога да поговоря с него.

Харви й направи знак. Останалите бяха готови.

— Внимавай, Макс — каза му тя.

— Разбира се. — Макс установи, че има проблем с гласа си. — И ти. И се върни, чуваш ли?

— О, можеш да разчиташ на това. — Ейприл се приближи до него, той я прегърна и тя вдигна лице към неговото. Целуна я, без да се замисля — дълго и страстно.