Джак Макдевит
Древни брегове (19)

19.

Радостни поемаме в морето

и безстрашно търсим чужди брегове.

Уолт Уитман, „Пътуване до Индия“

Ейприл затвори очи. Ветровете на вечната прерия тресяха прозорците. Беше обезкуражена, но вярваше, че убедеността в правотата й ще й помогне да преодолее кризата.

Чу отвън да спира кола. Вратата с трясък се затвори и се разнесоха приближаващи се гласове.

Ако бе разполагала с повече време, може би щеше да успее да подготви експеримент, елиминирайки поне част от риска. Но време нямаше. Въздъхна. Алтернативата беше проста: възползвай се или го загуби.

През стената се чуваше неспирното бърборене от телевизора в стаята на Макс.

В какво се състоеше опасността?

Можеше да бъде анихилирана. Но от стола не бе останало и най-малко парче, а и нямаше никакви индикации за неконтролируемо развитие на нещата. Предметът просто бе загубил своята материалност. И бе заминал за някъде.

Втора опасност: можеше да се озове във враждебна към човешкия живот среда. Например в метанова атмосфера. Но нали посетителите се бяха чувствали прекрасно в Северна Дакота (яхта, разходки и други)? Имаше всички основания да очаква, че онова, което се намира от другата страна на вратата, по същество е близко до условията на Земята.

Трето: можеше да остане там, без възможност за връщане. Но чувал ли е някой за врата, проходима само в едната посока?

В полунощ тя напълни термоса си и сложи в пластмасова торбичка два сандвича и малко плодове. Презареди с нова лента фотоапарата си и преизпълнена с чувство на удовлетворение от взетото решение, облече якето с надпис „Минесота Туинс“. Четирийсет минути по-късно мина през полицейската бариера, изкачи стръмната височина и излезе на върха. Тази нощ сиянието откъм скритата в огромната яма Ротонда изглеждаше по-ярко от всякога. Запита се дали това не е страничен ефект от зареждането на акумулаторите и реши, че има смисъл да започнат да водят дневник за паднала яркост.

Беше студено — явно температурата бе под нулата. Паркира пред караулката, отвори жабката и извади оттам бележник. Помисли няколко минути, затруднена да реши какво точно иска да каже. Когато свърши да пише, сложи бележника на седалката до нея, взе фенерчето и слезе от колата.

На прага на караулката се появи един от охранителите — мъж на средна възраст, когото познаваше само като Хенри.

— Добър вечер, доктор Кенън — поздрави я той. — Забравихте ли нещо?

— Не, Хенри — каза тя. Дъхът й се виждаше под жълтата светлина на инсталираните неотдавна натриеви лампи с високо налягане. — Не можах да заспя. Реших да дойда и да видя не мога ли поне да свърша някаква работа.

Той погледна часовника си, без да скрива неодобрението си.

— Добре. Няма никой друг. От персонала, искам да кажа.

— Благодаря — кимна му тя.

Мъжът се прибра в караулката. Ейприл мина покрай бариерата, влезе направо в Ротондата и остави вратата зад нея да се затвори.

През нощта под купола цареше плетеница от светлини и сенки. Помещението изглеждаше запълнено с полуосветени ниши. Светлините непрестанно се местеха, следвайки нейното придвижване: светваха пред нея, плавно изгасваха зад гърба й. Когато се приближи до решетката, тя също просветна, сякаш знаеше за какво бе дошла.

Ейприл се поколеба. Доволна бе, че Макс го няма, защото в противен случай връщането назад беше немислимо. А тя до последния момент бе мислила, че ще се откаже. Сега установяваше, че колкото й странно да беше, страхът я бе напуснал. Там имаше нещо и то я очакваше. Осветената решетка изглеждаше едновременно напълно безопасна и приканваща. Време беше да се отправи на път.

Изключи фенерчето и се приближи до иконките. Ключовете за задействане.

Докосни иконка и ще разполагаш с цели двайсет и три секунди, за да стигнеш до решетката и да стъпиш върху нея.

Погледна стрелата, пръстените и ключа-сол.

Стрелата.

Знакът едва се забелязваше в сумрака. Ейприл леко докосна стената с връхчетата на пръстите си. И натисна.

Знакът светна.

Тя дълбоко въздъхна, прекоси разстоянието и стъпи върху решетката. Някогашният канал за яхтата се сливаше със сенките. Срещуположната стена на купола се губеше в мрака, светлините в тази посока потъмняваха и стигаха до границата на нощта. Ейприл намести фотоапарата на рамото си, търсейки успокоение в простото движение. Вдигна ципа на якето си до шията и за последен път се пребори с неудържимото желание да скочи от решетката.

 

 

Още беше тъмно, когато телефонът изтръгна Макс от обятията на дълбокия сън. Той се претърколи в леглото и протегна ръка за слушалката.

— Ало?

— Господин Колингуд? Обажда се Хенри Шорт от караулката на охраната.

Думите моментално го разсъниха.

— Да, Хенри. Какво има?

— Не можем да намерим доктор Кенън — обясни гласът в ухото му.

Съобщението го накара да се отпусне.

— Тя спи в съседната стая.

— Не, сър. Дойде тук около половин час след полунощ. Влезе в Ротондата. Но сега там я няма. — Макс погледна часовника си: беше три и четвърт. — Проверихме и другите сгради. Никъде я няма. Не можем да разберем какво става.

— Колата й там ли е още?

— Да, сър. Не е излизала през бариерата.

Макс беше озадачен. За него подобен разговор посред нощ, с всичките възможности, пропуски, варианти и прочее, бе напълно безсмислен.

— Хенри, проверихте ли задните апартаменти в Ротондата?

— Погледнахме навсякъде.

— Добре. Извикайте полицията. Тръгвам към вас.

Остави слушалката на вилката, вдигна я обратно и позвъни на номера в стаята й. Никой не му отговори. Макс се загледа в телефона и в съзнанието му постепенно се материализира подозрението, че е използвала решетката. Вече сериозно обезпокоен, той се облече набързо, качи се в колата си и потегли към хребета Джонсън. Трябваше да каже на Хенри да погледне в канала. Ами ако бе паднала там? Мястото беше такова, че можеше спокойно да не са я забелязали.

Включи мобифона си, набра номера на караулната и чу нов глас. Джордж Фрийуотър.

— Нещо ново? — попита го той.

— Няма новини. Полицията е на път. — Дълга пауза. — Макс, ако е отвън, няма начин да е издържала дълго. Студено е.

— Знам. Погледнахте ли в канала?

Чу размяна на реплики от другата страна и после отново гласа на Джордж:

— Да, погледнали са в канала. Вижте, господин Колингуд, намерили са нещо. Има бележка, адресирана до вас. Била е оставена на предната седалка в колата й.

— До мен ли? — Стомахът на Макс се сви. — И какво пише в нея?

— Искате да я прочета?

— Да, Джордж. Моля те.

— Добре. Казва… един момент, осветлението е слабо. Аха, казва: „Скъпи Макс, ще последвам стрелата. Щом четеш това, значи нещо може да не е наред. Съжалявам, беше ми приятно да работя с теб“. — Джордж изсумтя. — За какво говори?

Фаровете на Макс се забиваха в мрака и потъваха в него.

— Не съм сигурен — отговори той. Но знаеше.

„Мъжът в белия костюм“ е жив и е добре. Онези, които си спомнят класическия английски филм с Алек Гинес в ролята на човек, изобретил тъкан, която не се мачка или цапа, вероятно са в състояние да си представят какво става тези дни с шивашката промишленост. Печалбата за предприятията в тази сфера постепенно се свива, започвайки от деня, в който плъзнаха слуховете за възможността да се изработи материя, наподобяваща онази от филма. Голям брой експерти вече заявиха официално, че е само въпрос на време да се заимства и да стане широко достъпна технологията от Ротондата, позволила създаването на свръхустойчивите материали, използвани в нея. Какво точно ще се случи, когато това стане факт, все още е неясно. Но сега-засега се знае, че бяха закрити хиляди работни места и че цялата индустрия е в хаос. Нашият вестник е гледал винаги с неохота на намесата на правителството в частния бизнес. Този път часът за такава намеса изглежда наистина е ударил.

(Редакционна статия, „Уолстрийт Джърнъл“)

Когато Макс влезе в Ротондата, той беше бесен на Ейприл. Тази жена го бе поставила в ужасно положение. Не можеше да си прости, че не се бе усетил накъде отиват нещата и не се бе опитал да ги предотврати.

И какво, по дяволите, се очакваше от него да направи сега?

Атмосферата под купола му се видя потискаща.

Вътре беше Хенри Шорт в компанията на двама полицаи. Единият гледаше надолу в канала. Беше млад, не повече от двайсет и една годишен. Пясъчнорус, длъгнест, ъгловата челюст, голям нос.

Партньорът му — плешив и вече раздразнен — прекъсна разговора си с Джордж Фрийуотър, като видя Макс да влиза.

— Сър, вие ли сте господин Колингуд?

— Да — потвърди Макс.

— Аз съм заместник-шериф Ремиров — представи се той и извади бележник, в който Макс позна бележника на Ейприл. — Какво означава това?

Ще последвам стрелата.

— Каква стрела? — осведоми се по-младият.

Макс се поколеба само за миг.

— Не знам — излъга той.

Отговорът му явно не задоволи Ремиров.

— Нямате представа какво се е опитвала да ви каже?

— Точно така — отговори Макс. — Ни най-малка.

Полицаят не повярва на думите му.

— И защо ще ви пише бележка, която не можете да разберете? — гневно попита той.

Макс вътрешно се сгърчи. Никак не го биваше да лъже. Още по-малко му допадаше да го усуква пред полицаи. Почти не му се бе налагало да контактува с тях през живота си и сега не се чувстваше никак уютно.

— Просто не знам — настоя той.

Загубил търпение да се занимава с него, Ремиров се обърна отново към Джордж:

— Сигурен ли сте, че не е минала покрай караулната, без да сте я видели?

— Има монтирана камера — напомни му Джордж.

— Това не е отговор на въпроса ми.

— Предполагам, че може и да е възможно. Но се стараем през цялото време някой да седи пред мониторите.

— Значи не можете да кажете със сигурност — заключи Ремиров.

— Не и преди да сме прегледали лентите със записа.

— Ами защо не вземем да ги прегледаме? — с язвителна вежливост предложи полицаят.

Макс се отдалечи, за да хвърли крадешком поглед на решетката. Нямаше абсолютно никакъв начин да познае била ли е използвана или не. Не се виждаха отпечатъци от обувки, нито някакви следи.

Редфърн, облечен в кожено яке и обут в тежки ботуши, влезе под купола. Размени тихо няколко приказки с Джордж и двамата полицаи и едва тогава видя Макс.

— Организират група за издирване — съобщи му той.

— Добре — съгласи се Макс.

Настана дълга, притеснителна и за двамата пауза.

— Джордж ми каза, че е оставила бележка за теб. Макс, къде е тя?

— Предполагам, че вече е мъртва — отговори уклончиво Макс. Надяваше се, като каже на глас какво си бе мислил от момента, в който научи за съществуването на бележката, ужасната възможност да стане някак по-малко реална.

— Как така? — намръщи се Редфърн и стисна челюсти.

Макс помисли дали да не направи демонстрация, но се поколеба, понеже всяка от иконките като че ли работеше само по веднъж. Затова просто посочи решетката с набора бутони за задействане и обясни какво според него се бе случило.

— Това — каза той, насочвайки вниманието на адвоката към символа в горния край на втората колона — е стрелата.

— Искаш да ми кажеш, че има устройство, което анихилира неща, и ти мислиш, че тя го е използвала върху себе си?

— Горе-долу това мисля — отвърна Макс.

— Дяволите да го вземат! Вие, хора, имате ли ум в главите си?

— Виж, аз изобщо не съм предполагал, че подобно нещо може да се случи.

— Да, сигурно. Добре, дали да не поразгледаме по-отблизо?

Макс се опита да възрази, но Арки го прекъсна по средата:

— После ще умуваме кой е виновен и кой не. Тя е смятала, че отива някъде, така ли? И как е очаквала да се върне?

— Не знам. Недей да мислиш, че сме седели и сме го обсъждали. Все пак предполагам, че е очаквала да намери подобно устройство на другия край. Ако такъв изобщо съществува.

Арки се обърна към Джордж, който се бе присъединил към тях:

— Кога, казваш, е станало всичко това?

— Мина през портала в нула и трийсет.

Арки погледна за справка часовника си. Беше четири и десет.

— Предполагам имаме основания да смятаме, че не може да се върне сама. — Той скръсти ръце на гърдите си. — И какво ще правим оттук нататък? — попита, без да крие обвинителния тон в гласа си.

Макс се чувстваше като пълен идиот. Дявол да те вземе, Кенън!

Лицето на Арки беше потъмняло. Потрепването на ъгълчетата на устата и на очите му издаваше вътрешна борба.

— Може би наистина ще е най-добре племето да продаде това нещо — каза той накрая. — Струва ми се, че тук може прекалено лесно да се умре. — Стана и се отправи към вратата. — Ще позволим на полицията да търси както са решили. Може би има все някакъв шанс да е излязла и да се е изгубила из планината. — Арки се поколеба. — Макс…

— Да?

— Обещай ми, че няма да я последваш.

Искането го постави в неудобно положение. Макс Колингуд никога не би опитал подобно изпълнение. Това беше върхът на тъпотията. Но в някакво тъмно и непознато за него ъгълче на съзнанието му изпита удоволствие, че Арки го смята за способен на такова нещо.

— Не — отговори той с чувство. — Няма.

По лицето на адвоката пробягаха някакви скрити емоции.

— Добре — кимна той. — Да изпратим сега издирвателната група да си върши работата. Междувременно ще се опиташ ли да разбереш кои са най-близките й роднини?

Най-близките роднини на Ейприл? Макс разбра, че знае много малко за нея. Сигурно трябваше да провери в лабораториите „Колсън“.

Арки поспря на вратата.

— Макс, има ли още нещо за това място, което трябва да знам?

— Не — честно отговори Макс. — Нищо, което да е известно на мен самия.

 

 

Макс слушаше докладите, постъпващи от спасителната група, а навън небето бавно започваше да просветлява. Малкото момиченце с кестенявите къдри го наблюдаваше през прозореца на самолета. Спомен, който смяташе, че е погребан завинаги.

Харесваше Ейприл Кенън и още не можеше да повярва, че вече я няма, че е изчезнала в тъмната страна, откъдето никой никога не се връща. Образът на избледняващия стол, вертикалните линии, едва видими през облегалката и краката му, бяха като застинали на изгасналите екрани на мониторите пред него.

Линиите може и да не означаваха нищо… дефект във филма, моментно отражение. Но можеха да бъдат и поглед към друго място. Спомни си, че тогава му се бяха сторили като нефокусирани колони. Представи си дървения стол, поставен в заградената с колони галерия на гръцки храм.

Ако това наистина бе транспортна система, тя трябваше да функционира в двете посоки. Защо, в такъв случай, Ейприл не се бе върнала?

Може би системата вече бе остаряла. В края на краищата нали бутонът с дима така и не бе задействал нищо. Може би Ейприл просто е останала там, без възможност да се върне.

Това поне можеше лесно да се провери.

Макс сложи филтър пред обектива на видеокамерата, намери лопата, събра купчина сняг и се върна в Ротондата. Помещението беше празно — издирването бе съсредоточено в близката околност на планината. Стъпките му глухо отекнаха по прашния под и той осъзна, че за пръв път е съвършено сам тук вътре.

Струпа снега на малка купчинка в центъра на решетката. Нагласи камерата на един стол, насочи я към решетката и я задейства.

После натисна бутона със стрелата.

Той се освети.

Макс отстъпи, без да откъсва поглед от снега, и несъзнателно започна да брои наум.

Въздухът над решетката сякаш пламна. Запали се, кълбото се разшири и от него излетя златист облак, който блесна с такава яркост, че трябваше да отмести поглед. И после внезапно изчезна.

Снегът го нямаше. Не бе останала и следа от него — нито струйка, нито капка вода.

Добре. Той прибра камерата, върна се бързо в микробуса и зареди касетата във видеокасетофона.

Първо я пусна с нормална скорост, за да се увери, че е заснел всичко. Нямаше никакво съмнение, че снегът бе станал прозрачен, миг преди да изчезне окончателно.

Пренави и пусна отново. Когато ефектът започна, той натисна пауза и продължи напред кадър по кадър. Сиянието бавно набра яркост, замъгли се и се разшири. В мъглата се появиха звезди. Ядрото на ярката част като че ли търсеше купчинката сняг. Ослепителни пипалца се протегнаха към нея и тя започна да избледнява. Кадър по кадър купчинката губеше от материалността си, но образът не се размаза. Когато накрая почти бе изчезнала, в зрителното поле се появи нов образ.

И той го парализира.

Гледаше на екрана обезглавения й торс. Беше се свила и ръцете й бяха безжизнено отпуснати.

Обзе го чувство на истинска загуба. Усети по лицето му да се стичат сълзи и тогава се досети, че това може да е само якето й!

Якето й!

„Минесота Туинс“. Да, наистина можеше да прочете надписа. Нямаше никакво съмнение в това. Но предницата не изглеждаше както трябва. Някакъв предмет… цилиндър, тръба, нещо такова, стърчеше оттам.

Фенерчето. Това беше тялото на електрическото й фенерче. Без накрайника.

Цилиндърът изглеждаше смачкан.

Беше от стандартните евтини пластмасови модели, които се използваха от всички тук горе на работната площадка. Но какво му се бе случило?

Макс обмисли новата загадка в продължение на няколко минути. Какво би направил той, ако се окажеше там — където и да бе това там, — без възможност да се върне? Със сигурност щеше да опита да изпрати съобщение.

Тук съм.

Друго?

Фенерчето е счупено?

Не, трябваше да е нещо по-важно. И той пое дълбоко въздух.

Нещо е повредено.

Транспортната система не работи:

Повика Арки.

— Оцеляла е — съобщи му той. — Това нещо е врата. Проход.

— Как разбра?

— Якето й е на другата страна. Заснех го.

Адвокатът не можеше да формулира мислите си. Макс го гледаше да клати глава пред него и да мърда с устни, в опит да прозре смисъла на станалото.

— Сигурен ли си? — попита го накрая той.

— Да. Сигурен съм.

— И какво ще правим сега?

Беше повече от ясно.

— Имаме нужда от железарски магазин.

Извадиха собственика от леглото му и купиха от него генератор, два галона втечнен газ, волтметър, дрелка с мощност една и половина конски сили, още няколко дреболии. Отнесоха всичко обратно на Ротондата. Макс използва дрелката, за да пробие задната стена.

В пространството зад стената намериха плосък правоъгълен кристал, монтиран на стойка. Имаше размерите приблизително на стандартен лист хартия формат A4 и бе дебел към половин пръст. Беше матов и върху него личаха няколко „родилни петна“. Устройството бе свързано към иконката с разноцветни кабели.

— Това изглежда изпълнява ролята на нашите електронни платки — предположи Макс.

Арки го изгледа ужасен.

— Не можем да поправяме подобно нещо — възкликна той.

— Вероятно. Все пак зависи какъв е проблемът. Ако е нещо с кристала, тогава сме безсилни. Но Ейприл може да е видяла откъсната жица. Или изгорял генератор — той сви рамене. — Не бих искал да сглобявам такъв, почвайки от нула, но поне външно не ми изглежда чак толкова сложно.

— Не мисля, че е захранващият източник — каза Арки. — Ако там нямаше захранване, тя едва ли би се пренесла.

— Сигурно си прав, Арки. Кой би могъл да знае? Да видим какво още имаме тук… — Той завря глава в пространството зад кристала. Отзад имаше още кабели — един от тях отиваше в пода, а другите се извиваха нагоре. Групичка кабели бяха скрепени заедно. — Един от тях трябва да е захранващ — замислено отбеляза Макс. — Готов съм да се обзаложа, че този сноп активира механизма на транспортната система. Каквото и да представлява тя.

— Ще ни отнеме доста време да се оправим кое какво е — поклати глава Арки.

— Е, може и да скъсим процедурата — успокои го Макс, коленичи на гумената подложка и хвана кабела, който смятаха, че може да отива към захранващия източник. Дръпна го съвсем предпазливо и за негова радост той се измъкна, сякаш съединението бе направено вчера. Под кабела се показа разклонение. — Добре. Подай ми волтметъра. — Достъпът до кабела беше труден, така че в крайна сметка му се наложи да разшири дупката, в която работеше. Но успя да разчете показанията на уреда: — Прав ток… осемдесет и два волта.

— Странно число — промърмори Арки.

— Е, не можем да очакваме да играят по нашите правила, предполагам.

Арки наля газ в резервоара на генератора. Регулира го, разглоби една от кабелните обувки и с клещите я изви, за да може да бъде съединена с извода на задната страна на кристала. Когато свършиха, Макс натисна стрелата и иконката светна.

— Така… — въздъхна той. — Мисля, че дойде моментът да си сложим главата в торбата.

Беше се надявал, че няма да могат да направят нищо. После се бе опитал да намери оправдание да не отива. Но накрая се беше озовал в ъгъла, без никакви аргументи в полза на бездействието и сега се питаше ще намери ли в себе си смелост да стъпи на решетката.

Разкачи генератора и свърза оригиналния кабел. Сложи генератора на решетката, стовари чантата с инструменти до него и взе със себе си бележник.

— Не съм много сигурен — каза неуверено Арки. — Ако нещо се издъни, мога да си загубя лиценза. — Той се усмихна и Макс внезапно разбра, че се бе издигнал в очите му. Струваше си усилието, та макар и само заради това. — А за какво ти е бележникът?

— За комуникация — Макс показа черния маркер. — Ако заседнем там и това чудо откаже да сработи, ще изпратя съобщение. — С внезапно отмалели крака той стъпи на решетката и затвори очи. После се сепна и отново ги отвори. — Готов съм, Арки — въздъхна той. — Натисни бутона.