Агата Кристи
Смъртта на мисис МакГинти (5)

Глава V

— Не знам, сигурна съм — изрече мисис Бърч.

Това вече го беше повторила три пъти. Не беше лесно да се преодолее вродената й недоверчивост към джентълмените с вид на чужденци и черни мустаци, облечени в големи, подплатени с кожа палта.

— Беше много неприятно — продължи тя. — Да убият горката ми леля, после полицията и какво ли още не. Ровичкаха навсякъде и непрекъснато задаваха въпроси. А всички съседи само надзъртаха. Отначало ми се струваше, че няма да можем да го преживеем. А пък свекърва ми се държа направо ужасно. Такива работи не се били случвали в нейното семейство — все това повтаряше. И постоянно — „горкия Джон, бедния Джон“. Ами аз, нещастната? Тя беше моя леля, нали? Но наистина мислех, че всичко вече е приключило.

— А ако предположим, че Джеймс Бентли е невинен?

— Глупости — отсече мисис Бърч. — Разбира се, че е виновен. Той го е извършил. Никога не ми е бил симпатичен. Само се шляеше и все мърмореше нещо под носа си. Казах й на леля ми: „Не трябва да пускаш такъв човек в къщата си. Някой ден ще вземе да откачи.“ Но тя ми отвърна, че бил тих, любезен и не създавал неприятности. Не пиел, не пушел. Е, на ти сега тих и любезен.

Поаро замислено се вгледа в нея. Тя беше едра, пълна жена, със здрав цвят на лицето и уста, която издаваше добродушен характер. Малката къща беше спретната и чиста. Миришеше на полирана мебел. Откъм кухнята се носеше лек, апетитен аромат.

Всичко говореше за добра съпруга, която поддържа дома си чист и се наема да готви на мъжа си. Да, тя определено срещаше одобрението на Поаро. Бе предубедена и упорита, но, в края на краищата, какво толкова? Човек не би могъл да си я представи да вдигне топор срещу леля си или пък да прикрива мъжа си. Спенс беше на мнение, че тя не е от този тип жени и Еркюл Поаро, макар и неохотно, трябваше да се съгласи с него. Спенс се беше запознал с финансовото състояние на семейство Бърч, но не бе открил мотив за убийство, а Спенс бе един наистина съвестен човек.

Еркюл Поаро въздъхна и упорито продължи със задачата си да разчупи подозрението на мисис Бърч спрямо чужденците. Той отклони разговора по темата за убийството и го насочи към жертвата. Задаваше въпроси относно „бедната леля“, нейното здраве, нейните навици, предпочитания към храна и напитки, политическите й убеждения, починалия й съпруг, отношението й към живота, секса, греха, религията, децата, животните.

Поаро нямаше никаква представа дали някоя от тези, несвързани помежду си теми, би могла да му бъде от полза. Опитваше се да намери игла в купа сено. Но неусетно той научаваше някои неща за самата Беси Бърч.

В действителност Беси не знаеше кой знае колко за леля си. Връзката й с нея била семейна, зачитана като такава, но без каквато и да било близост. От време на време, веднъж месечно, двамата с Джо ходели на обяд у лелята, още по-рядко лелята им идвала на гости. Разменяли си коледни подаръци. Знаели, че лелята слага по нещо настрана и че ще го наследят след смъртта й.

— Но това не означава, че сме имали нужда от тези пари — обясни мисис Бърч, като се изчерви. — И ние си имаме нещо заделено настрана. Устроихме й чудесно погребение. Беше наистина хубаво погребение. Цветя и всичко, както си му е редът.

Лелята обичала да плете. Не обичала кучета, защото обръщат къщата наопаки, но имала рижава котка. Откакто котката избягала, не е имала други, но жената от пощата й била обещала едно малко котенце. Лелята поддържала дома си много чист и ненавиждала боклука. Лъскала медните съдове и всеки ден миела пода на кухнята. Направила много добре, като тръгнала да работи. Получавала по един шилинг и десет пенса на час. По два шилинга получавала от семейство Карпентър. Те били червиви с пари. Опитали се да наемат лелята за повече дни в седмицата, но тя не искала да разочарова другите дами, тъй като ходела при тях още преди да започне работа при семейство Карпентър и нямало да е редно.

Поаро спомена за мисис Самърхейс от Лонг Медоус.

— О, да, леля ходеше при нея два пъти седмично. Те се бяха върнали от Индия, където са имали много местни прислужници и мисис Самърхейс и понятие си нямаше как се поддържа домакинство. Опитаха се да отглеждат зеленчуци за пазара, но и от това не разбираха. Когато децата им се прибраха вкъщи за празниците, къщата представляваше истинско стълпотворение. Но мисис Самърхейс е симпатичен човек и леля я харесваше.

Така картината ставаше все по-пълна. Мисис МакГинти плетяла, чистела подове и лъскала медни съдове, обичала котки и мразела кучета. Обичала и децата, но не много. Била затворена в себе си.

Ходела на църква в неделя, но не вземала участие в никаква църковна дейност. Понякога, но рядко, ходела на кино. Не държала на тези излизания. Престанала да работи за един художник и жена му, щом открила, че не били женени както му е редът. Не четяла книги, но обичала неделния вестник, а също и старите списания, когато дамите й давали. Въпреки че не ходела често на кино, интересувала се от новините за филмовите звезди и техния живот. Не се занимавала с политика, но гласувала за Консервативната партия, както винаги правел съпругът й. Не харчела много пари за дрехи, защото получавала доста от работодателките си, имала склонност към спестяване.

В действителност мисис МакГинти приличаше много на онази мисис МакГинти, чийто образ Поаро си бе създал. А Беси Бърч, нейната племенница, бе Беси Бърч от бележките на полицейския началник Спенс.

Преди Поаро да се сбогува, Джо Бърч се върна вкъщи за обяд. Той бе дребен мъж с хитър поглед, в когото човек не можеше да е така сигурен, както в жена му. В маниерите му се усещаше известна нервност. Той показваше по-малко подозрителност и враждебност от жена си. Изглеждаше всячески готов да съдейства. И това, размишляваше Поаро, едва ли се дължеше на характера му. Тогава защо Джо Бърч се стараеше да се хареса на един досаден непознат, при това чужденец? Причината би могла да бъде единствено във факта, че непознатият бе донесъл писмо от полицейския началник Спенс.

Значи Джо Бърч на всяка цена се стремеше да бъде в добри отношения с полицията? Дали пък причината за неговото любезно отношение не се криеше в страха му да критикува полицията, за разлика от жена си?

Вероятно Джо Бърч бе човек с нечиста съвест. Но защо? Можеше да има толкова много причини и нито една от тях да не е свързана със смъртта на мисис МакГинти. Дали пък работата не беше в това, че по един или друг начин алибито с киното е било хитро подправено и именно Джо Бърч е бил този, който е чукал на вратата на къщата, бил е пуснат от лелята и след това е повалил нищо неподозиращата стара жена? Той би могъл да издърпа чекмеджетата и да опустоши стаите, за да им придаде вид на грабеж, много изобретателно би могъл да скрие отвън парите, за да бъде обвинен Джеймс Бентли. Може би Джо Бърч се е стремял да получи парите, които са били в спестовната каса, онези двеста лири, които жена му щеше да наследи и от които, по неизвестни причини, той ужасно много се е нуждаел. Поаро си припомни, че оръжието така и не беше намерено. Защо го нямаше на местопрестъплението? Даже и най-големият глупак знае как да изтрие отпечатъците от пръстите си. Защо тогава е било нужно да се премахне оръжието, което трябва да е било тежко и с остър връх? Дали поради това, че то би могло лесно да се идентифицира като собственост на домакинството на семейство Бърч? Дали същото това оръжие бе сега тук, в къщата, измито и полирано? Нещо като брадвичка за месо, сатър, бе казал полицейският хирург — но очевидно не истински сатър. Нещо не толкова обикновено, нещо, което не може лесно и просто да се идентифицира. Полицията бе преобърнала къщата да го търси, но така и не го намери. Търсиха в гората, пускаха драги и в езерата. В същото време нищо не липсваше от кухнята на мисис МакГинти и никой не можеше да каже, че Джеймс Бентли е притежавал подобен предмет. Никой не го бе виждал да си купува сатър или нещо подобно — малък плюс в негова полза. Незначителен, в сравнение с останалите доказателства, но все пак плюс…

Поаро хвърли бърз поглед на претъпканата малка дневна, в която се намираха.

Беше ли оръжието тук, някъде из къщата? Затова ли Джо Бърч бе така неспокоен и някак угоднически настроен?

Поаро не знаеше. Поне така си мислеше, макар че нещо като че ли подкопаваше тази негова убеденост…