Кънчо Кънчев
Мадоната от кафе „Фиалка“ (6)

Глава X
Какво се случва в рускоезичните приказки

Сега, когато вече я няма, нощем се питам: Защо се случи така? Какво да правя сам в тъмнината? Как да живея без нея? Защо изобщо живях?

Не намирам отговор.

Матей, случайно намерен лист — вероятно част от дневник

Щом влязоха във фоайето на хотела Божидар се спря — мъчеше се да си спомни дали е отворен барът. Нат го дръпна. Той й каза, че иска да купят бутилка шампанско, тя се засмя — защо само една? — и купиха две. В асансьора направо се впи в него и когато се качиха в апартамента, бяха като отнесени. Светнаха само нощната лампа. Нат се съблече първа и легна на леглото. Божидар отвори шампанското и наля две чаши и погледна към нея. Тя беше пъхнала ръка между бедрата си, раздвижи ги като арабска танцьорка и каза тихо „Ела“.

— Правила ли си друг път така? — попита уж равнодушно Божидар.

— Не ме питай.

— Хайде, кажи ми — прошепна той и я погали по бедрото.

— Точно така не.

— А как?

— Не ме питай, моля ти се — каза тя, надигна се на лакът и изпи чашата си.

— Нали искаше да ми кажеш всичко, което те попитам?

— Да, но защо сега? Не ти ли е хубаво?

— Хубаво ми е, само че нещо сякаш ме кара да те питам. Разкажи ми — прошепна Божидар и легна до нея.

— Трудно ми е, мили.

— А вчера защо ми казваше да те питам за всичко? Или тайно си мислеше, че няма да го направя, нали?

— Може и така да е — тя се засмя.

— Кога си се възбуждала най-много?

— С теб.

— А преди това?

Тя въздъхна.

— Бяхме… с още една жена. Бяха у тях с най-добрата й приятелка и празнуваха рождения й ден. Бяха доста пияни и танцуваха. Минаваше среднощ, но парното работеше и в стаята беше много топло. Лена си беше свалила блузката — уж от горещината — и се целуваше със съпруга й с приятелска страст. Наташа беше почнала да се чувства също като през онзи следобед, когато гледаше как Вася и мащехата й „свършваха“. И когато Лена каза „Искате ли да си легнем тримата. Чувала съм, че е много хубаво“, тя се съгласи. — Имаше и мъж.

— И го направихте, така ли?

— Да — каза тя и си спомни как нейният… „Вася“ уж си играеше и с двете, а щръкналият му член беше насочен като ветропоказател все към Лена.

— Хубаво ли ти беше, като ги гледаше?

— Бях почнала да треперя.

Не му каза какво почувства, когато мъжът й започна да язди приятелката й, а тя стоеше изоставена като празна бутилка.

— А сега искаш ли с още някоя?

— Само ако ти искаш.

— Възбуждаш ли се, като те питам?

— Само като започна да говоря с теб, и вече те искам — прошепна тя.

Божидар я придърпа под себе си и Наташа веднага започна да стене с някакъв странен глас. Нямаше начин да издържи така дълго.

След края той се отпусна без сили и се унесе.

Сънува, че в стаята е тъмно, но вратата към банята е открехната и светлината оттам осветява две жени, които разговаряха тихо и се смееха. Едната от тях беше Наташа, а другата му беше странно позната. Нат не му беше казала името й, но той отнякъде знаеше, че това е Лена. Беше полугола и беше ясно за какво е дошла. Божидар затаи дъх и се запреструва на заспал. Лена свали полата си, наведе се над него и сънят стана прекалено еротичен. „Ето ни и двете, нали искаше така?“ — каза Наташа, но той продължи да се преструва.

— „Ще го събудим ли?“ — попита Наташа и Божидар се събуди.

— Къде е… — той искаше да попита „Къде е Лена?“, но се спря.

— Какво къде е, мили?

— Тази твоя приятелка… Лена, за която ми разказа — нали си спомняш?

— Да. Какво за нея?

— Тя е в Москва, нали?

Наташа се надигна и застана на колене. Гърдите й бяха страхотни. Наистина приличаше на хетера. Красива, руса, синеока хетера, за която любовта е била призвание, а после е станала… нещо като професия. Не, че се беше надявал да срещне някоя двойница на Татяна Ларина или Ана Павловна, а още по-малко на Маргарита Николаевна, но от истината от време на време му докривяваше. Уж малко засега.

— Да — каза Наташа и го погледна слисано. — Откъде разбра?

Божидар въздъхна. И изведнъж се сети откъде я познава. Беше момичето от рецепцията.

— И е в хотела, нали?

— Да. Тя ни прие днес.

Божидар затвори очи.

— Кажи откъде разбра? Ние днес дори не се поздравихме.

— Сънувах ви двете.

Наташа въздъхна.

— Сега кого да попитам дали не чете мислите?

— Не ги чета. Сякаш… съм в теб.

— Добре, хайде — засмя се тя и го целуна.

— Това, което се случва между нас, е нещо… Не зная. Дори не съм си мислил, че съществува.

— Страх ли те е?

— Не. Откъде ти дойде наум?… Всъщност… да, страхувам се. Тя по-добре от него знаеше какво чувства.

Наташа мълчаливо се плъзна на възглавницата до него и го прегърна. Сякаш искаше да го запази. От какво? И този сън… Защо точно Лена? Внезапно Божидар се сети:

— Ти си го правила заедно с нея, нали?

Тя въздъхна.

— Кажи ми. Аз те обичам. Просто ми кажи.

— Да.

— В съня ми двете бяхте тук, в тази стая, за да… — той замълча.

— За да го направим, нали?

— Да.

— Ти искаше ли?

— Като че ли да… Не зная, може би в съня си… Да, исках.

Наташа го целуна и преметна крака си върху корема му.

— Какво сънува?

— Отначало двете си говорехте. Аз отнякъде знаех, че това е тя. Знаех и какво ще се случи. Ти се… страхуваш — той искаше да каже „ревнуваш“, но каза друго. — Така ли е?

— Кое?

— Страх те е, че всичко ще свърши?

— Да. Обичам те и ме е страх. Не зная какво направи с мен, но сега мога само да те обичам и да се страхувам.

— И въпреки това искаш да го направим с нея?

— Да… Не зная. Объркваш ме.

— Не я ли мразиш?

— Не. Само й завиждам, нали ти казах.

Беше ясно, че не му казва нещо. Какво? Нещо я беше наранило. Може би искаше да му покаже, че е по-добрата. И се страхуваше, че ще я пренебрегнат и изоставят. Като… Как не се сети. Като в приказката.

— Нат?

— Да?

— Ще ми кажеш ли…

— Какво?

— С кого сте го правили това?

Наташа го погледна.

— С твоя мъж… С него, нали?

— Да — тя се засмя. — Как се досети?

— Къде бяхте?

— У Лена. Преди да се премести в Москва.

— Разкажи ми как го правихте.

— Не искаш ли вместо това да я извикам? Тя ще дойде веднага.

— Два часът е.

— Нищо. Нека да я извикаме.

— Добре. Щом искаш.

Наташа го целуна и набра рецепцията. Когато каза „Лена, ти ли си?“, Божидар въздъхна. Тя направо я попита „Искаш ли да дойдеш?“. После й каза „Не, няма“ и „Да, знае“. После, изглежда, Лена я попита нещо смешно, защото тя погледна към него, засмя се и каза „Да“. Накрая каза „Добре, чакаме те“, затвори слушалката и го погледна.

— Какво каза? — попита Божидар.

— Ще дойде след малко.

— Тя те попита дали зная за… оная нощ, нали?

— Да.

— А накрая и дали ми е голям?

— Да — засмя се тя. — Нали вече искаш да го направим?

— Не — каза Божидар.

— Като я видиш, ще ти се прииска. Как я сънува?

— Тя беше… само с някаква къса пола. Аз се преструвах на заспал.

Наташа се засмя.

— После…

— После какво?

— Наистина ли искаш да ти разкажа?

— Да, кажи какво стана.

— Лена си свали полата и почна да ме целува. А ти каза „Ето ни и двете“. Тогава се събудих.

— Тя хубаво ли те целуваше?

— Да.

— По-хубаво от мен?

— Това беше сън, Нат.

— Искаш ли да се престориш на заспал?

Той се засмя.

— Престори се, моля ти се.

— Добре.

На вратата се почука. Наташа стана и облече роклята си на голо. После загаси нощната лампа и открехна вратата на банята.

Божидар леко потрепна. Не й беше казал за тези подробности от съня си.

Наташа отключи входната врата, без да каже дума.

След секунди бравата щракна и Лена влезе. Той погледна крадешком вратата към антрето и щом силуетите на двете се появиха в рамката, затвори очи.

Когато двете започнаха да си шепнат, го заляха тръпки. Отвори очи, когато някой седна на леглото му. Беше Нат. Лена стоеше права до нея и го гледаше. Беше симпатична и си личеше, че е пила. Може да се каже, че беше много симпатична и доста пийнала.

— Ето, и двете сме при теб — прошепна му Нат.

Той се надигна и седна в леглото. На масичката се беше появила нова бутилка шампанско.

— Здравей — каза му Лена.

— Здравей — чу той гласа си.

— Не ставай — засмя се тя.

Божидар се усмихна, а Наташа го изгледа ревниво.

— Ще донеса още една чаша — каза тя и излезе.

— Тя май нарочно ни остави сами — каза Лена и го погледна с откровено желание.

Божидар не каза нищо.

— Много си мълчалив. Днес на рецепцията не беше такъв.

Божидар отново не отговори.

— Къде си научил така италианския?

Нат се появи на вратата.

— В Палермо — излъга той. — Там по цял ден си говорех с две сладки италианки.

— Какви италианки? — попита веднага Нат и тримата се разсмяха.

— Дай да отворя бутилката — каза Божидар. Тапата леко изпука. — За какво ще пием?

— За твоя сън — каза Нат, изпразни чашата си на един дъх и си наля още една.

— Да, само че в съня ми не бяхте облечени така.

Нат остави чашата си на шкафчето и съблече роклята си през глава. Гърдите й сладостно се залюляха. С една ръка отметна чаршафчето и се мушна при Божидар.

— Хайде, идвай — каза тя на Лена.

Приятелката й посегна колебливо към горното копче на блузката си, погледна към тях и я съблече. След това свали полата си, погледна към Божидар, и махна и останалото. Беше наистина хубава. Лена надигна завивката и се настани от другата му страна. Почувства най-напред гърдите й, а после тя отметна чаршафа и се плъзна към скута му. Той я хвана за ръката и постоя така съвсем малко. Стисна зъби и я дръпна към себе си.

Като видя как Божидар притегли Лена, Наташа си помисли, че пак е загубила и че онази сцена отпреди три години отново ще се повтори. Но не можеше да се спре. Нещо в нея искаше да продължат. Сякаш искаше да се самоизмъчва, както когато го бяха направили тогава, у тях. Не, беше много по-лошо. Сега сърцето й се беше качило чак в гърлото от ревност, като виждаше мъжа, когото обича, и тая вечна своя приятелка-неприятелка голи. Знаеше какво ще направят, както и че не може с нищо да попречи. Затвори очи и си представи как Божидар превърта Лена под себе си, тя сладострастно се разкрачва и… После Лена започва да го целува и стене — вече като негова… любовница.

Стана й толкова мъчно, че й се прииска да стане и да си тръгне веднага. Щеше да се върне в Нововоронеж, после да отиде на Дон и да се удави.

Тогава усети как той я погали и отвори очи.

Божидар се беше надигнал на лакът. Чак сега разбра: той беше дръпнал Лена само за да я спре. И правеше всичко заради нея. Не заради другата. Заради нея.

Беше като хубав край на оная приказка от оръфаното томче. Опашката й на русалка беше изчезнала и двамата сякаш бяха вече сами. Тя го прегърна, без да обръща внимание на пришълката. Сякаш беше илюстрация от списание или снимка, окачена на стената. Все едно че я нямаше. Наташа галеше косата му и гледаше как си играе с тялото й. А Лена стоеше до вратата, сякаш се беше промъкнала на филм за възрастни и очакваше всеки миг разпоредителят да я забележи и да я изгони.

Вече нищо не ги разделяше — нито тайни, нито предразсъдъци. Бяха толкова близо, че повече не можеше. Това, което беше направила Лена, вече нямаше значение.

Наташа огледа стаята с невиждащ поглед и по-скоро усети, отколкото видя, че бившата й приятелка си е отишла.

— Вече сме сами — каза тя.

— Сега мина ли ти? — въздъхна Божидар.

— Да. Ти се съгласи заради мен, нали?

— Сети се най-накрая — каза той и я погали.

— Не ми се сърди. Не зная защо го направих. Сигурно от ревност.

— Не ме ревнувай. Аз те обичам.

Тя се притисна в него за миг и пак се отдръпна.

— Обаче беше възбуден, нали?

— Трудно е мъж да не се възбуди, като вижда две голи жени пред себе си.

— Значи искаше да я…?

— Ами едва ли може да бъде иначе.

— А щеше ли… тя попита нещо на ухото му.

— Не. Щях да го направя на чаршафа.

Тя се засмя.

— Не ми се сърди, че те питам. Ужасно те ревнувам…

— Ти искаш ли с още един?

— Не.

— А с колко си го правила?

— С двама. Бяхме две приятелки и всяка го направи с всеки.

— Хубаво ли ти беше?

— Сега вече зная, че не.

— Вече не искаш, така ли?

— Не, мили. Но ако ти искаш, ще го направя.

— Така те ревнувам, че ще го убия.

— Зная… — тя се засмя. — А като ме гледаше мен, хубаво ли ти беше?

— Направо побеснях, като гледах как се извиваш.

— Кажи ми го пак.

— Като гледах как се въртиш, исках… — и той й зашепна нещо на ухото.

— Откъде знаеш такива мръсни думи?

— Учих ги за някой такъв случай.

— Обичам те — засмя се тя.

— И аз. Но ти вече го знаеш.

— Да. Никога не съм и помисляла, че ще е така хубаво.

— Това е от магията.

Тя и го прегърна и прошепна на ухото му:

— Искаш ли пак да ме…?

— Да.

Стори й се, че всичко наоколо изчезна. Достигна до края два пъти. Не й се беше случвало така. Сякаш още малко, и щеше да загуби съзнание. Помисли си, че няма начин да не забременее и че за пръв път истински иска да има дете.

Миналото й вече нямаше значение. Той беше върнал живота й. Бяха й го отнемали ден след ден, докато от него не остана почти нищо, а тя беше разпиляла от отчаяние и остатъка. Но той й го беше върнал целия.

— Толкова те обичам, че мога да умра за теб — каза внезапно Нат.

Когато на разсъмване се събуди, той стоеше на лакът и я гледаше.

— Какво има?

— Не зная. Струваш ми се страшно позната.

— Да, мили, преди пет дни се запознахме — засмя се тя.

— Сякаш те познавам отпреди, разбираш ли? — засмя се Божидар. — Това си го помислих още първия път, когато те видях. Нали помниш — на вратата на кафето. Сякаш всичко ми беше познато — косите ти, очите ти, устните… Всичко. Сега си помислих, че и аромата на тялото ти сякаш помня. Но не мога да се сетя откъде.

— Може би от някой сън — каза тя и го прегърна.

Божидар се завъртя върху нея и всичко от последния път се повтори толкова бързо, че тя се уплаши. Такова щастие не можеше да трае дълго. Не и в техния свят. Знаеше го.

Но не му го каза.

Божидар бързо заспа. Тя го гледаше в полумрака и си мислеше, че го обича и иска да живее с него. Погали го предпазливо, но не издържа само с това и го целуна. Беше първият мъж, който й харесваше истински. Помисли си, че е повече от влюбена, че той я обича също толкова и че трябва да е щастлива. Но не беше. Някъде дълбоко в себе си усещаше страх. От какво? Нямаше съпернички. Той нямаше да позволи на никого да я обиди. Вече го беше видяла. Тогава от какво се страхуваше? Те бяха стигнали някъде много далече. В света, където бяха, сякаш не можеше да ги достигне никоя от сенките от предишния й живот. Всичко беше наред. Освен… Той се размърда и тя се сепна. После си заповтаря: „Само не това. Моля ти се, Господи, само не това.“ И неусетно заспа.

Станаха към десет и той измисли да се обличат един друг. Но вместо да се обличат, почти започнаха да се… и тя му каза, че ще закъснеят.

— Няма закъде да бързаме — каза Божидар. — Само към един след обяд трябва да направя тая проклета резервация за самолета в събота.

— Добре, мили. Да тръгваме — каза тя. — Иначе никога няма да стигнем до бюрото.

— Добре ли спахте? — попита любезно дежурната на етажа, когато минаваха край нея. Може и да беше чула стенанията им.

— Да. Възглавниците са много меки. Много сме доволни — пързулна я Божо, дежурната се хвана и се засмя. И да не беше чула, всичко си беше ясно. А в добавка получи отново червонец.

— Ако нещо ви трябва, и друга колежка да е тук, само кажете. Не се притеснявайте.

Около Божидар имаше сияние на червонци. Щяха да си го предават като щафета.

Слязоха във фоайето. Беше празно, както когато пристигнаха.

„Двете женици можеха да спят спокойно в този полупразен дворец“ — помисли си Божидар и ги забрави.

Да, можеха. Само че супервайзърът от управление „Высотных домов“ не ги пускаше. Но не защото цената беше висока и някой се притесняваше, че ще изхарчат за една нощ двумесечната си заплата. Нощувката за съветски граждани струваше само пет рубли. А щом е така, значи беше предвидено в хотела да отсядат и екземпляри от тази народност. Причината беше съвсем друга. Тук тези посърнали женици от Рязанска губерния щяха да видят как се живее човешки. И тогава сигурно щеше да им се прииска да се обесят. Както го направи онзи старец пастир от „Жените на Варшава“^[1]. Но и да не го направеха, щеше да се случи нещо къде-къде по-лошо. Защото щяха да разберат, че животът им е минал в една невероятно нагла, излъскана от непрестанна употреба, голяма колкото целия свят квадратна комунистическа лъжа. Лъжата, че са живели.

Божидар и Нат влязоха в уютния ресторант на етажа, където ги чакаше шведската маса. Беше хубаво. Ухаеше на супи и бульони, на рибни филета, задморски салати и пресни зеленчуци, на плата от колбаси, желирани езици, мозък пане, апетитни хапки от месце и вкусни сосове. В кристалните фруктиери бяха подредени южни плодове, от посребрените самовари се дигаше пара и чай, кафе и мляко се лееха по чашите без пари.

Плащаше се само алкохолът. И правилно. Ако водката и бирата бяха безплатни, безбройна тълпа от алкохолици щеше да щурмува този оазис като Зимния, да нахлуе вътре неудържимо и бързо да тури край на това парченце капиталистически рай.

Нат и Божидар седнаха на маса в ъгъла и той сръчно премести върху нея по-голямата част от яденето за шведите. Келнерите беснееха, но нямаше как да му направят забележка — беше чужденец. Затова прикриваха яда си с кисели усмивки, а той продължи да трупа.

Накрая седна за облекчение на целия персонал.

— Ох, колко е хубаво тук — изчурулика Нат. — Никой за нищо не те закача, не ти се меси. Нищо. Просто си живееш.

— Да. Така ще си живеем оттук нататък — каза Божидар с оптимизма на индийски махараджа, който най-после е успял да изчовърка голямото рубинено око от семейната статуя на Буда и сега се готви да го шитне в най-близката заложна къща.

— Ти за пръв път не броиш дните.

— Повече няма да ги броя. Хапвай. Страшно вкусно е.

— Ще хапна, но малко. Не искам да надебелея.

— Хапни само този път.

— Добре — съгласи се Нат. — И бездруго едвам се сдържам. Никога не съм виждала такова разточителство на деликатеси.

„Тя си мисли, че това са деликатеси, милата“ — засмя се наум Божидар и погали ръката й. От няколко маси ги гледаха. Като филмови звезди. Беше приятно чувство. Усещаше с гърба си как мъжете я таковат с поглед по улицата. Вчера нарочно се спря пред една витрина. За минута видя в отражението двама, които щяха да си изкривят вратовете. Да гледат, какво друго им остава. Тази вълшебна жена е негова.

— За какво се замисли, мили? Гледаш ме така, че гладът ми мина и ми се иска да се качим горе — засмя се тя.

— Мислех си колко мъже се заглеждат в теб.

— А жените, които се спъват заради теб по улиците, не ги броиш, нали?

— Виж ти. Аз не съм ги забелязал.

— Господи, колко е скромен. И толкова умен, и красив… И с такъв голям и… — зашепна му тя на ухото. — Хайде да се качим горе.

Божидар се засмя. Ей затова ги гледаха отвсякъде.

— Ще се качим, но нека сега да посъбера сили.

— Добре, но по-бързичко — засмя се тя.

Той се загледа в гърдите й както тогава, в кафето, и тя го ритна под масата.

Ресторантът се понапълни. Цялата българска група беше слязла и келнерите панически сновяха между блюдата, за да ги защитават от нашествието.

— Ако искате, седнете. Ние ще ви донесем поръчката — каза един официант.

— Спокойно, бе — каза Мръсника. — Няма да ви превземаме. Божо, как да му кажа „да нарине“ от ония колбаси?

— Пак така му кажи и му посочи — захили се Божидар. — Ето, той вече те разбра.

Българските специалисти отрупаха бързо масите. Жорето Мръсника и операторът технолог със скромното име Пенчо се надяждаха, всички се чукаха с московско пиво, пепси и фанта и се смееха с високи щастливи гласове.

Бяха простили и на Наташа. Нали заради нея Божидар ги доведе в тоя рай, дето пада такова ядене и пиене. И всичко това — с държавни пари.

Ех, весело беше. Но и ние с вас като онези женици не бяхме там, от нищо не опитахме и по брадите ни не тече.

Божидар и Наташа тръгнаха към центъра малко преди обяд. Неделя беше и улиците бяха пълни с отдъхващи московчани. Отдъхваха героите на труда, творческата интелигенция, партийните кадри, мафиотските фамилии, видните строители на социализма и простите граждани, пристигнали с телеграми за погребение. Само ЧК, московските мошеници и дежурните на гишета не почиваха, една женица пред станцията на площад „Дзержински“ вече плачеше, че са й откраднали чантата в метрото, а на още сто хиляди места, пред сто хиляди различни прозорчета съветски граждани се ядосваха — точно както беше планирано. И под носа им прозорчетата весело щракваха — прас!

След като Божидар плати билетите в „Аэрофлот“, нямаше какво друго да правят в центъра.

— Искаш ли да идем до Таганка? — каза той.

— Да, мили, и аз си мислех за там. Но едва ли ще има билети.

— Само да имаме късмет да играе Висоцки. Билети ще намерим.

Нат се засмя. Знаеше, че той щеше да намери. Един билет да имаше — и щеше да е техен. Щеше да седне в скута му. И тя пак се засмя на мислите си.

— Какво има, мила? Мислиш си как ще гледаме театър ли?

— Да, как отгатна?

— Нали знаеш, че съм в теб.

— Да — каза тя и му се усмихна щастливо.

Стигнаха до Таганка с метрото. Билети нямаше, но и Висоцки не играеше. Друго не им се гледаше. Тръгнаха по улиците напосоки.

— Дядя, дай на мороженое^[2] — стресна го тънък гласец. Идваше от височина малко над коленете му и беше на едно момченце.

Дядя му даде цяла рубла^[3] на мороженое и Нат се засмя.

— Защо се смееш? — попита дядя.

— Защото няма да ти се случи онова, което се случило на чуждите шпиони от вица.

— А на тях какво им се е случило?

И Нат му разказа как съветските хора провалили секретната мисия на чужда шпионска централа, защото резидентите не познавали руската душевност.

Първият шпионин пристигнал на наша съветска гара. Веднага го заобиколили весели съветски деца и му поискали пари „на мороженое“. Свидливият американец не им дал и те го бутнали под влака, който тръгвал от съседния коловоз.

Изпратили втори. Той пристигнал със самолет. Пред хотела го спрял брадясал субект и попитал: „Закурить не найдется?“

Шпионинът го изгледал високомерно, не му дал цигара, субектът справедливо се възмутил и го заклал с огромния си десантнически нож.

Мисията била пред провал. Вече двама не се върнали и затова третият пристигнал тайно с параход и през нощта в Одеса. Но още като слязъл на пристанището, двама типове радостно си го запосочвали: „Смотри! Вот и третий идёт!“^[4]

Той помислил, че е разкрит, скочил от кея да се спасява и се удавил в пристанищната помия. А хайманите просто чакали по стар руски обичай да се появи трети, да добави липсващите копейки и да си купят бутилка водка „на троих“.

— Теб не те грози такава съдба — довърши Нат и щастливо се засмя. — Все пак може би сбърка, като даде на хлапето цяла рубла.

Божидар я погледна, каза „Мислиш ли?“ и също се засмя.

След десетина минути те търсеха количка за сладолед, а около тях вървяха цяла тумба хлапаци.

Намериха в началото на някаква градинка и Божидар им купи от най-хубавия.

— Ти наистина обичаш децата — каза Нат.

— Да. Искаш ли да седнем? Ей там, на онова площадче, има скамейки.

— Добре. Имаме време, докато изядат сладоледа и дойдат за следващия — засмя се Наташа.

Не беше изминало много време, когато някакво момиченце мина през площадчето и спря пред отсрещната скамейка. Беше явно щастливо и отгризваше от голяма кифла. То постоя така с гръб към тях, после се обърна и ги погледна.

И тогава Божидар усети как през него мина някаква тръпка. Не, не беше тръпка, беше нещо като сянка, като повей на лек вятър. Не знаеше името му. Но веднага разбра, че това е между него и малката им приятелка отсреща. Тя подскачаше напред-назад край скамейката и продължаваше да поглежда към тях, сякаш за одобрение на номера си. После изведнъж се покатери върху пейката. И тогава Божидар отново почувства… просто по някакъв начин съвсем ясно знаеше, че тя ще изтърве закуската си.

— Гледай — каза той, — тя ей сега ще изтърве кифлата си.

Заедно с точката на изречението кифлата се изплъзна от ръцете на хлапето и тупна на земята.

Наташа се засмя. Нямаше нужда да сънува пророчески сънища като Орлеанската дева. Беше ясно: Божидар е могъщ задморски магьосник и сега се беше пошегувал с кифлата на случайно срещнато съветско момиченце.

— Ще обичаш ли нашето дете? — запита внезапно тя.

Той се обърна към нея.

— Да не би…

— Да, почти съм сигурна. Няма начин вече да не съм бременна.

— Хайде тогава да вървим към хотела — каза той и Нат се засмя. Тази магия я знаеше.

Станаха и тръгнаха надолу по улицата.

Момиченцето остана само на площадчето. Не му се играеше вече на това място. Погледа малко след двамата възрастни, които се отдалечаваха, сякаш искаше да запомни как изглеждат влюбените, след това се обърна и отпраши, подскачайки, нанякъде.

* * *

Бяха стигнали до ъгъла, когато Нат каза глезено:

— Дядя, дай на мороженое.

Отсреща беше количката, от която купиха сладолед на хлапетата. Тя го гледаше невинно от долу на горе. Божидар се засмя, извади една рубла да й даде „на мороженое“, но се направи, че я поглежда над очилата, и заклати отрицателно глава. Тя го целуна уж за умилостивяване, но щом се докосна до него, се провали и целувката стана истинска. Целуваха се неприлично дълго и после той тръгна към количката, но вървеше назад, за да я вижда, а погледът му я накара да се чувства така, сякаш е в сватбена рокля.

* * *

Митя Квасцов гледаше сцената от другия край на улицата. Бяха спрели зад резервната кола — една бежова жигула — и беше сигурен, че омразният му противник не го е забелязал. Наблюдаваше ги отблизо или отдалеч втори ден, но дори и два часа щяха да му се сторят прекалено дълго. Неговата Наташа, с някакъв омразен чужденец, който я… „Мамицата му“ — помисли Митя. Не можеше да издържа повече. Беше решил нещо и трябваше час по-скоро да го направи. Бяха уточнявали плана за действие поне десет пъти. Трябваше им безлюдно място, най-добре през нощта. Но по тази улица също нямаше свидетели. Само някаква си продавачка. Не беше тъмно, но да чака да мръкне ли? Тоя… утре можеше да си тръгне. И да отърве кожата. Не. Нямаше какво повече да отлага.

— Хайде, тръгвай — каза той на шофьора. — Дай газ, какво чакаш.

Спътникът му го изгледа — с насмешка и неприязън — и подкара волгата към целта.

Някъде по средата на пътя му се стори, че карат недостатъчно бързо. Сякаш щяха само да го плашат. В действителност Дмитрий искаше съвсем друго.

— Натисни газта, неговата мама — каза той и без да дочака реакцията на шофьора, сам протегна крак и натисна педала.

* * *

Божидар беше насред улицата и гледаше към Наташа, когато изсвириха гуми. Тя видя синята волга, която изскочи откъм Таганка и се насочи към тях, усети на мига кой се приближава и се хвърли към Божидар. Бутна го с все сила и той отхвърча настрани, недостижим за оная съперница с косата. Може би за някаква жалка, нищожна секундичка тя почувства щастието в сърцето си. Щастието, че го е спасила, че ще го има и ще го обича — сега и завинаги.

После волгата блъсна с надменно вирнатата си муцуна малката магьосница Нат. Тя прелетя поне три метра. Падна на земята и повече не помръдна.

Божидар почувства, че е мъртва, още преди да види неестествено изкривената й шия и тънката червена струйка, която изтичаше от устата й. Почувства го още докато тялото й летеше. Изтича до нея, видя я и се отпусна на колене като хлапак пред цвете в счупена саксийка. Нат вече я нямаше. Един миг — и нея вече я нямаше. Единственото чудо в живота му си беше отишло.

Беше му казала, че може да умре за него. Ами, това се беше случило.

Когато дойде колата на ГАИ, той стоеше все така до нея, а сълзите се стичаха бавно по страните му и капеха по асфалта.

* * *

Някакъв преминаващ гражданин единствен освен продавачката видя как синята волга блъсна момичето и без дори да намали, изчезна в следващата пряка. Той се втурна да помогне, но младият мъж го беше изпреварил. Стоеше на колене до блъснатото момиче и не му даде да я пипне. Каза му нещо на чужд език, но гражданинът разбра и се дръпна.

След малко пристигна милицията. Бяха двама и веднага изскочиха от колата. Единият от тях доближи коленичилия мъж и понечи да го попита дали е лекар, но видя лицето му и го попита друго. Божидар му отговори. Той му повтори въпроса и му поиска паспорта. Божидар отново отговори, машинално извади паспорта си и го подаде. Дойде и другият, двамата му зададоха друг въпрос, той отговори, а униформените отново не разбраха и го оставиха.

После дойде линейката. Казаха му да се отдръпне и той се отдръпна. Нат все още лежеше прекършена на асфалта. По-късно я вдигнаха на носилка, поставиха я в линейката и я откараха. Беше дошла и една друга кола с цивилни и те го поканиха да се качи при тях. Когато тръгваха, видя количката за сладолед и продавачката, която гледаше към него. След това забеляза гражданите, които се бяха насъбрали да наблюдават събитието. В друг случай щеше да помисли: „Къде е Остап да ги подкани да се запишат за свидетели и улицата веднага да опустее.“ Но сега не помисли нищо.

После колата тръгна, улицата, малкото площадче, гражданите, количката за сладолед и продавачката до нея изчезнаха и Божидар затвори очи. Тълпата на това място постепенно се разпръсна и там не остана нищо, свързано със случая, освен кръвта на мястото, където Нат беше лежала в прахта. Беше малко и затова цивилните не повикаха цистерна да измие улицата.

Когато отвори очи, вече пътуваха по булеварда и през целия път гледа през прозорчето без да забелязва нищо. Спряха пред някаква московска болница. Видя, че е многоетажна и сива, но не запомни нито как се казва, нито къде се намира. Влязоха вътре и чакаха известно време в една стая, в която имаше легло, бюро и нощно шкафче. После дойде някакъв възрастен лекар, който приличаше на Ботвиник^[5], и му каза, че Нат е мъртва и че нищо не може да се направи.

— Да — каза Божидар.

— Тя има ли близки в Москва? — попита лекарят. — Трябва да им съобщим.

— В Москва… не зная. Не ми е казвала. Има сестра в Нововоронеж.

— Вие говорите руски? — изненада се лекарят. — Извинете… Тя не се е мъчила. Умряла е веднага след удара. Още докато е летяла. Това е — каза той.

— Да — каза Божидар.

Това беше.

После цивилните го откараха в хотела. Качиха се с него за багажа на Нат. Дежурната на етажа не каза нищо, като ги видя. Само се изправи и пребледня. Не беше тази, която взе червонеца, но пребледня. Цивилните се помотаха из стаите, после прибраха пътната чанта на Нат и го предупредиха, че може пак да го потърсят.

След като си тръгнаха, постоя малко в празния апартамент и слезе на рецепцията.

— Съжаляваме за приятелката ви — каза дежурната.

Той й кимна.

— Ще искате ли друга стая?

— Да, ако не е проблем.

Дадоха му друга стая и на друг етаж. Не беше проблем. Хотелът си беше все така празен.

След два дни дойде сестра й със забутания си съпруг и още някакви хора, за да откарат тялото на Нат.

През целия ден беше облачно, а привечер заваля тих дъждец.

Дъжд валеше и на другия ден, когато погребваха Нат в някакво далечно, неизвестно руско гробище.

Божидар в това време летеше за София. Гледаше през прозорчето на самолета, сякаш се надяваше да я види оттам, но не почувства нищо в момента, в който спускаха дървения сандък.

Когато кацнаха на летището, също валеше, но съвсем, съвсем слабо.

* * *

Божидар въздъхна. Да, така беше. Валеше съвсем слабо. Капките бяха толкова ситни, сякаш някой пръскаше с огромен пулверизатор и от него излизаше студена, едва видима мъгла с мирис на опадали листа, на мокри улици и на приключили надежди.

Понечи отново да опре чело в стъклото, но чу стъпки зад гърба си и се обърна. Беше големият му син. Ставаше преди брат си и сестра си към седем. Значи три часа бяха изминали в спомени. Но това едва ли е изненада, ако живеем главно в тях.

— Добро утро, татко — каза Добрин.

— Добро утро — отговори Божидар.

* * *

„Да, така беше, валеше съвсем слабо“ — въздъхна наум Божидар, но този път истинският, а не от спомена. Докато чакаше на пропуска да го приемат, си беше спомнил как си беше спомнял нещо, което и бездруго може да съществува най-вече в нечии спомени.

„И какво всъщност се случи?“ — помисли той. Ясно какво. Онова огромно, плашещо, непонятно и злобно Нещо, наречено с претенциозното и безсъдържателно име „соцдържава“, го беше настъпило с безразличие, докато тромаво и страшно целенасочено се беше придвижвало в Лабиринта от някакви понятни само на него цели. И даже не го беше настъпило, а така — само го беше пернало лекичко с крайчеца на опашката си, не, с нащърбеното нокътче на грозното си малко пръстче. Беше го правило толкова пъти. И всеки от тях беше изхвърчал и падал изпотрошен в тъмнината. Вече толкова години. Колко нощи беше осъмвал със свито гърло след поредния кошмар в кухничката на апартамент трийсет и седем или на балкона на сегашния си тежкарски мезонет? Колко пъти се беше питал как да победи тая безформена грамада, която го обгръщаше и стискаше като гигантско безвкусно желе и търпеливо се мъчеше да го смели и да го направи част от себе си, от всепоглъщащата, всеобемаща, простираща се сякаш до края на света Система.

Добре, тоя кошмар беше рожба на една изплъзваща се от възмездие и по всичко изглежда безсмъртна зла воля. Но Всемогъщия защо допускаше да се случва всичко това? Или това беше част от някаква нещастна карма? Неговата… и на още много, много други.

— Инженер Къбоков, г-н заместник-управителят ви очаква — стресна го гласът на дежурното ченге. — Извинявайте, но ще трябва да оставите паспорта си при мен.

Пропускът в „Белия дом“ беше нововъведение. В по-тоталитарните времена не се налагаше полицията да охранява демократичния достъп до директорското тяло. Полицаят го позна веднага и явно се чувстваше неудобно да подложи на общия ред прочутия в миналото инж. Къбоков. Беше видял само добро от него.

Божидар остави паспорта си и се запъти към асансьорите.

— На третия етаж е. Както преди — подаде носа си от будката полицаят и добави смутено: — Няма да ви придружавам. Вие ще се оправите и без мен.

Божо му махна приятелски и след секунди отваряше вратата на зам.-управителя.

— Здравей, Божо — посрещна го от прага гласът на Железния войник.

Каквото и да си мислеше Божидар за притежателя на гласа, не можеше да му отрече артистичното изпълнение: Иван беше вирнал крака до телефоните на бюрото си в любимата навремето Божидарова поза, в ръцете си стискаше саморъчно измайсторена мухобойка и се ослушваше за невидимия враг. Изглежда, врагът кацна, защото зам.-управителят на Атомната вдигна съоръжението и запита дълбокомислено с влашки словоред:

— Шъ ги бъде ли тая муха или няма да ги бъде?

През годините, докато инж. Къбоков се моташе в спомените си и пропиляваше дните си, сякаш изхвърляше на купчина ненужните карти от канаста, Иван Войников беше дослужил^[6] до високия пост.

* * *

P.S.

Наталия роди посред зима. Случи се момче, но тя си знаеше, че ще е така. Две години преди да срещне Алексей беше ходила в Питер при самия Григорий Ефимович. Отиде главно като придружителка на нейна болна от туберкулоза приятелка — графиня Екатерина Пескова, но имаше и известно количество доста нездраво любопитство. Славата на тоболския пророк и лечител беше в зенита си, и графинята искаше да го помоли да я лекува или поне да й каже дали ще оживее. Посещението беше много потискащо. Бяха заедно с още десетина посетители и Распутин казваше нещо на всеки пред всички. Виждаше се, че е вярно и дори стряскащо, но беше също грубо и обидно. На приятелката й каза само, че не може да я лекува и че Господ каквото реши, това ще стане. Когато дойде нейният ред, той изгони безцеремонно всички. Изгледа я толкова пронизително, че краката й се разтрепериха, и каза с някакъв задгробен глас: „Ще се ожениш за граф. Твоят мъж ще воюва. Няма да може да свърши онова, което най-много иска. Друг ще го направи. А ти ще имаш момче — посочи я той лявата си ръка. — Сега си върви.“ Няколко пъти тя си беше спомняла за предсказанието и затова, когато срещна Алексей за пръв път и чу небрежното му „беден граф и поручик“, сякаш я прониза мисълта, че той е предреченият, той и никой друг. После така и не го попита какво най-много иска да свърши в живота си. Няколко пъти беше усетила у него неприязън към мужика, за когото говореше цяла Русия и не беше споменавала за пророчеството му. Нищо от него сега не й помагаше в страховете й. Затова тя писа на Анастасия Михайловна с надеждата да научи нещо за съпруга си, но писмото й така и не стигна до великата княгиня. Някакъв пиян представител на съветската власт гръмна стария куриер, а новият, който дойде след близо половин година, реши, че е безсмислено да се разправя след толкова време с натрупаната камара писма, и ги използва за пролетарски цели. По това време и адресата вече го нямаше. Малко след разстрела на Алексей един взвод матроси^[7] нахлу в лятната дача на княгинята. Техният юначен командир им беше посочил, че там живее враг на революцията. Бяха развълнувани от отговорността на задачата, а и бяха пийнали малко повечко за сгряване, защото беше зима, а по това време, както знаем, в Русия е адски студено. След като разгледаха мимоходом картинната галерия, те експроприираха два пейзажа. Останалите не им харесаха и по тази причина ги накъсаха с щикове, а после ги запалиха насред коридора, за да сгреят отрудените си ръце. Сред подпалените картини беше и четвъртият демон на Врубел. Докато изгаряше, очите му просветнаха злобно, сякаш от тях излязоха два лъча на проклятие. Но в общата суматоха новите стопани на света не ги забелязаха, а и те, като заклети атеисти, не вярваха в подобни бабини деветини. Едва по-късно науката доказа, че проклятията на демоните настигат и онези, които не вярват в тях.

Докато разграбваха дома, представителите на най-прогресивното човечество се позабавляваха и постреляха малко по китайските вази и барабани, които Алексей приживе така се притесняваше да не събори на земята. Великата княгиня, която дотогава гледаше мълчаливо и безучастно, не изтрая и застана пред последната ваза. Колко беше наивна, горката, като си мислеше, че може с тяло да спре революционния устрем на масите.

— Я, подвижна буржоазна мишена — каза един от пияните матроси и гръмна с огромния си маузер.

Анастасия Михайловна се свлече до вазата, сякаш в един последен порив да спаси нещо красиво от света, който бе обичала. Свидетелката на древната и загадъчна епоха Мин се откри беззащитна и вторият изстрел я пръсна на стотици парченца.

— От такова разстояние съм без грешка — изхили се матросът.

Накрая революционерите прибраха ковчежето със скъпоценности, сребърните прибори и някои други полезни дреболии, провериха още веднъж дали от гнилия предишен строй не е останало нещо подходящо за експроприиране и си тръгнаха. Можеше да се каже, че застреляха старата княгиня от милост, за да не се мъчи от гледката на горящата къща. Абе, и малко ги ядоса тя. Но главно беше от милост.

Пет месеца след като изпрати в несъществуващото вече минало писмото си, Наталия се разболя — в началото от неизвестна болест, която после за лош късмет се оказа туберкулоза. В това време болшевиките конфискуваха дома й и настаниха в него някакъв важен техен главатар, а нея преместиха през две къщи в малка стаичка в апартамента на нейната позната мещанка Наина Ивановна, която изглежда имаше някаква връзка по високите етажи на новата власт. Напрежението от промяната, липсата на лекарства, но май най-вече нередовното хранене я вкараха в гроба след още половин година. До самия край Натали не изгуби вяра, че съпругът й е жив и ще се завърне. Преди да умре, тя даде пръстена на хазайката си и я закле да гледа малкия Алекс докато дойде баща му. Но хазайката й имаше прогресивни разбирания и реши, че не е длъжна да удържа думата си, когато е дадена на някаква си дворянска издънка. При едно ходене в Нижни Новгород тя остави малкия граф в една попътна трудова колония, като каза, че знае само името и фамилията му и милостиво скри пренеприятната за всички информация за произхода му. В замяна на тази своя добрина бившата хазайка задържа пръстена. Той й харесваше, но тя се боеше да го носи, защото някои бдителни соседушки неминуемо щяха да забележат и после щеше да се наложи да дава обяснения пред едни любопитни таваришчи, които имат лоша слава на събеседници. Все пак понякога Наина Ивановна си слагаше вкъщи пръстена с искрящия брилянт, накипряше се с шала на Наталия и заставаше пред огледалото. От него веднага я заглеждаше една истинска контеса — необоримо доказателство на материалистичния възглед, че на практика дрехите са правили всякаквите му там дворяни и благородници — дрехите и нищо друго. С времето обаче пръстите на Наина Ивановна се понадуха и пръстенът престана да й става. След като тя умря, дъщеря й, която остана стара мома, при едно нарочно и замитащо следите ходене при роднини във Воронеж, продаде буржоазната реликва на тамошния битпазар, за да посрещне някои свои належащи нужди. През следващите десетилетия пръстенът смени няколко притежатели, докато накрая попадна у Божидар, а той — защо да крием — го подари през една отдавна отминала нощ на жената, която за нещастие се бе влюбила в него.

Може да се добави само, че и смъртта на Распутин не промени нищо. Русия вече се беше разлюляла в последното си, фатално отклонение. То щеше да разруши всичко — империята, дворянството и традициите, създавани векове наред, щеше да унищожи или прокуди талантливите и честните, а на великия народ, останал без ума и съвестта си, щеше да отреди най-кошмарното столетие в историята му. Така, за горест и поучение на хората, една хилядолетна култура щеше да се замени с най-бездарния, горчив и жесток ерзац, известен на хроникьорите на човешки беди.

Напразни излязоха усилията на графа да спре разрухата. От тях не останаха подвизи и слава, нито героични легенди, които да се разказват вечер край лагерните огньове^[9]. Ако не броим невръстния му син, загубен из криволиците на десетилетията, нищо не остана след поручик Галицин — нищо, освен няколко тъжни балади за седемструнна китара. И сега, когато ги слушам, понякога сякаш разбирам какво е да загубиш неописуемите като звук от цигулка на Страдивариус московски вечери — Арбат, Таганка, кремълските кули, пустеещият площад пред тях в оная студена зима и появилите се сякаш от щастлив сън пъстроцветни кубета на „Василий Блажени“^[10], потънали в лъчите на залязващото слънце.^[11]