Кънчо Кънчев
Мадоната от кафе „Фиалка“ (3)

Глава VII
Какво може да се намери в душата на един руски букинист

За да изберете хубава книга, разгледайте списъка със забранените.

Цензор на забранени книги

Сутринта към девет българската група тръгна към Воронеж с уазката на Учебния център. От настойниците им щеше да ги придружава само Егор Алексеевич. Той се ръкува с Божидар, сериозно и с достойнство, като че ли предстоеше да водят преговори по разоръжаването. В уазката ги чакаха жена му и още някаква хубавица, която изгледа Божидар с интерес и му се усмихна, сякаш между тях имаше някаква сладка тайна.

— Вий да не сте правили италианска четворка с Егор Алексеевич? — веднага започна по темата Мръсника.

Четворката беше от любимите му фигури, но неизвестно защо беше решил, че е „италианска“ — по асоциация с шведската тройка, но изглежда смяташе, че италианците са по-колективен народ.

— Не — отговори му Божидар и се засмя на фантазиите му.

— Снощи пред кафето те чакаха поне двайсетина рускини — продължи Мръсника. — Искаха да ги запозная с теб, тръшкаха се по земята, даваха ми парфюмирани бележки с неприлично съдържание, а две си свалиха сутиените и ме молеха на колене да ти ги предам.

— Ти взе ли ги?

— Останаха в хотела. Само че не стават за нищо. Цяла нощ съм се празнил в тях — захили се Мръсника.

Не можеше да се сдържи да не се засмее на простотиите му. Трябваше обаче да се махне — иначе той нямаше да спре да плямпа до Воронеж.

— Ще отида при Егор Сеич да уточним маршрута — каза Божидар.

Нямаше никакъв маршрут. Егор Алексеевич беше помъкнал жена си на пазар във Воронеж, а тя се беше обадила и на своята добра приятелка, Галина Петровна. И двете ги бяха пуснали от работа без проблем.

Уазката ги стовари на площада пред гарата. Егор Алексеевич напомни на всички, че ще тръгват обратно в четири следобед, и всеки пое по пътя си.

Божидар бързо се ориентира къде е черният пазар на книгите. Беше в някакъв запуснат парк в края на града, малко след последната тролейбусна спирка. Там, на полянките между хилавите елички и брези с изрязани по стъблата избрани мисли на местни автори, беше цялото воронежко войнство на нелегалните продажби на книги.

През онази епоха да търсиш прочитни книги в съветска книжарница, беше по-абсурдно от това да очакваш да намериш „докторски“ салам в колхозен гастроном. Вместо всякаква безполезна литература в подобни помещения се продаваха съчиненията по марксизъм-ленинизъм, който неизвестно защо Божидар мразеше, плакати и знаменца за манифестации, тетрадки с ликовете на най-обичаните към дадения исторически момент вождове, както и пособия, с чиято помощ се записваха, подчертаваха и изтриваха мислите на класиците в горния жанр. Останалите разнообразни пособия за изтриване, като каменарски чукове, пистолети „Макаров“, булдозери за заравняване и пр., се продаваха в други специализирани магазини.

Въобще, да търсиш книга, дето поне става за четене, във великата съветска страна имаше смисъл само на едно място: на нелегалния книжен пазар. Там, при добра цена и по-сериозна доза късмет можеше да купиш всичко нужно на славянската душа. Божидар тъкмо разглеждаше образците от такива стоки, разположени на земята върху найлони и вестници.

Това, че бяха предимно книги от автори, които нищо не му говореха, не го заблуди. Той знаеше, че повечето руснаци смятат световната литература за част от руската, при това по-слабо написаната^[1]. За късмет наоколо се бяха разположили съветски граждани с други възгледи. Божо обикаля близо половин час из пазара. Плочите ги беше разкарал още в началото. Взе му ги накуп по двайсетачка парчето някакъв тип с вид на джазбандист на колхозен оркестър. Беше заработил четиристотин рублички от тави, които в България бяха по два кинта, и сега не бързаше. За книгите, които носеше, горките руснаци бяха готови да дадат двайсет-трийсет пъти по-висока цена от тази, на която можеше да ги пусне в книжарниците съветската държава. Но не ги пускаше. Иначе току-виж и в социалистическите хомункулуси биха се появили някакви човешки черти, а това беше недопустимо. Благославяйки подсъзнателно болшевишкия инат да печатат само книги на апологетите на режима и предвкусвайки печалбата, която щяха да му донесе малката му библиотека, Божо вече си беше избрал двама, на които се канеше да я предложи.

Първият от тях беше със сивкав шлифер и каскет, които щяха да му отиват ужасно, ако караше някое „Бентли“ от трийсетте години. Божидар му предложи изданието на Конан Дойл на „Огонек“^[4] и десетина от най-редките книги от поредиците „Зарубежный детектив“ и „Современный детектив“. Пазариха се дълго, но накрая получи цената и капиталът му нарасна с още шестстотин рубли. Трябваше бързо да изтъргува съкровището си — „Дюма красненький“^[5] и пет от най-търсените томове от… „Библиотека мировой литературы для детей“. Надяваше се да им вземе хилядарка и после бързо да се махне, защото не беше хубаво да се мотае с две хиляди рубли в джоба при наличието на толкова любители на печатни изделия.

Беше си избрал един тип с избелял костюм, който пушеше лула и четеше някакъв самиздат, сякаш не беше дошъл да търгува, а искаше просто така, заедно с дима от тютюна да вдъхне малко от неповторимата атмосфера на незаконни продажби и на забранена литература. Божидар беше видял при него петтомника на Есенин и веднага попита колко струва.

— Сто рубли — каза оня, без да го погледне.

В Москва можеше да го намери и за трийсет, но тук, изглежда, във всяка къща държаха да имат поне пет тома от Есенин.

— Цената е много висока — каза Божо.

— Там, откъдето идваш, по-евтино ли е?

— В България мога да го намеря за десет рубли.

— А, България… Нещо друго не търсиш ли?

— Не, но пък мога да предложа нещо.

— Да видим — каза ценителят на Есенин и зарови нос в сака. — Охо, Дюма! А тези пет тома кои са? Майн Рид, Джованьоли, Джек Лондон… добре. Колко искаш за всичко?

— Като гледам по колко е Есенин, тук пазарът трябва да е много скъп.

— Е, за него някак ще се разберем — засмя се ценителят.

Поговориха, попазариха се и нали бяха сродни души — споразумяха се за деветстотин и петдесет рубли плюс петтомника. Сродната душа се казваше Юрий. Той сам предложи да се почерпят в някое кафе. Логично беше: не срещаше всеки ден колеги от България.

Бяха пийнали по една-две водки, когато разговорът тръгна по същество.

— Чувал съм, че в България могат да се намерят много ценни книги — каза Юрий.

— Навсякъде могат да се намерят ценни книги — отбеляза философски Божидар.

— Можеш ли да намериш Пастернак, Булгаков, Твардовски?…^[6] — започна списъка Юрий.

— Твардовски е печатан само веднъж у нас, а и да го печатат — ще е на български. Чувах, че подготвят издание на Булгаков тук. Така че мога да ти ги потърся, но на самиздат.

— Това е интересно, блядь — каза Юрий и го погледна замислено. — Можеш ли да намериш Цветаева, Домбровски, Манделщам, Волошин?…^[7] — разбираш за какви автори става дума.

— Разбирам. Ти търсиш все такива, които ги няма в Голямата детска библиотека — каза Божо и Юрий се засмя. — От тези, дето ги изброи, Цветаева и Манделщам са издавани сравнително скоро. За какво ти е самиздат? Последното издание на Цветаева е от 1965 година, а на Манделщам е от 73-та, ако не ме лъже паметта.

— Не те лъже — каза Юрий.

— Тогава какъв ти е проблемът?

— Търся непубликувани техни произведения.

— Нещо като „Реквием“ на Ахматова или „Мы живем, под собою не чуя страны“ на Манделщам?

— Откъде си чувал за тях?

Този път Божидар го изгледа замислено.

Это было, когда улыбался —

започна той —

Только мертвый, спокойствию рад,

И ненужным привеском болтался

Возле тюрем своих Ленинград.

И когда, обезумев от муки,

Шли уже осужденных полки,

И короткую песню разлуки

Паровозные пели гудки.

Юрий му каза „по-тихо“, но Божидар сякаш не го чу.

Звезды смерти стояли над нами,

И безвинная корчилась Русь

Под кровавыми сапогами

И под шинами черных марусь.^[8]

— Откъде го знаеш това? — попита Юрий с пресипнал глас, но Божидар отново не му отговори.

— Такива произведения търсиш, нали? А от Домбровски ще ти се прииска „Факультет ненужных вещей“? После ще поискаш нещо от Гросман, а накрая сигурно и от Солженицин.

Юрий хлъцна.

— Ти чел ли си „Факультет ненужных вещей“?

— Може да се каже, че я четох цялата. Липсваше само една кола.

— Хареса ли ти?

— Малко е да се каже „хареса ми“. Все пак с Домбровски имаме идеологически различия — подсмихна се Божо.

— Така ли? Какви различия?

— Аз смятам, че оня касапин с библейското име е само добросъвестен ученик. Той не е Антихристът. Той даже не е евреин. Може баща му да е евреин, но това не стига — трябва майка му да е такава, а тя си е крепостна селянка.

— Висарион Иванович не е евреин.

— Аз не говоря за мъжа на майка му, а за бащата на другаря Сталин.

— И кой е той според теб?

— По онова време Екатерина Георгиевна е била готвачка в една експедиция из просторите на Централна Азия. Така че, корифеят е рожба на научното и на земното начало. Оттам са и тези ненадминати успехи в науката, както и в някои чисто земни дейности.

— И коя е тази експедиция?

— На видния руски пътешественик и полски евреин, другаря Пржевалски, Николай Михайлович.

— Това са фантазии.

— Можеш да разгледаш портрета на другаря Пржевалски в Енциклопедията. Другарят Сталин направо му е одрал кожата. Интересно, че е само в преносен смисъл. За пръв и последен път. Но важното е, че истинският Антихрист е друг.

— И кой е той?

— Ами попитай Александър Исаевич.

— Чел ли си „Архипелага“?

— Четох го като малък — изхили се Божо и Юрий също се засмя.

— Ти, изглежда, имаш много връзки тук, щом можеш да намираш такива книги.

— Букинисти сме, трябва да си помагаме — отговори неопределено Божидар. — Нали знаеш: ако не пиеш вода, откъде ще черпиш сили^[9]?

Юрий го погледна и се позасмя.

— Имаш странно чувство за хумор, блядь. Апропо, ти спомена Пржевалски доста особено, и ми мина през ум — да не си антисемит?

— Не, аз добрите евреи ги обичам. Мразя само лошите.

— Че то има ли лоши евреи?

— Ами, чакай да видим. Каменев, Зиновиев, Троцки — да не ти изброявам целия тогавашен Комисариат — и седем осми от Централен комитет по онова време, са евреи. Всички са осъдени и разстреляни. Да не би съветската власт да осъжда добрите? Мен ако питат, правилно са ги утрепали. Напоследък си мисля, че има и други за трепане, но нека сега да ги пропуснем.

Юри се захили.

— А кои са добрите?

— С риск да обидя атеистичните ти чувства, ще назова Иисус. Но дядо Айнщайн мога да спомена и без такива опасения. Той е наш общ благодетел — дал е оная формулка, по която работят атомните централи — дори и съветските. Ако продължа по-нататък, с музиката на Бизе съм израснал, репродукция на Модиляни виси над леглото ми от гимназията, а стихове на Пастернак съм си приготвил като свалям поетично настроени рускини. Това е, в общи линии, отношението ми към въпроса ти. Да не изброявам сега всякакви досадни нобелови лауреати и математически светила. Както и целия ви отбор по шах. Само за Манделщам не мога да реша към кои е. От една страна Йосиф Висарионович го е разстрелял и значи е лош. От друга — известна част от вашата прогресивна общественост го харесва. Това поражда съмнение, че е добър. Ти как мислиш?

Юри отново се засмя и си личеше, че разговорът го забавлява.

— А Ротшилд какъв е?

— Как какъв? Гений на човечеството. Благодетел на народите.

— Защо пък да е такъв?

— Ами защото е измислил цялата съвременна система на управление на света. За тая цел дядо въвел специални разноцветни пълномощия. Колкото повече от тях притежаваш, толкова по-голям управленски ефект можеш да предизвикаш. Чичо Соломон притежава достатъчно, за да управлява половината свят. С останалата се разправя другият ми чичо.

— Преди малко Айнщайн ти беше дядо, сега пък Ротшилд са ти роднини. Ти да не си евреин?

— Е, много пък си любопитен. Исках да ти кажа само, че при вас тоя най-важен процес се извършва с помощта на червени книжки. На мен обаче по ми харесва да става със зелените — ония с лика на капиталиста Франклин. Те просто нямат равни по ефективност — поне на тоя свят. И за разлика от червените, хората не пребледняват, като ги видят. Напротив — веднага почват да се усмихват като щастливи идиоти. Дай на някого пачка от тях, и той ще направи всичко, каквото поискаш. Доброволно и дори с удоволствие. А най-важното е, че всеки може да ги притежава. Значи всеки може да управлява. Не само определени таваришчи.

Юри съвсем се развесели.

— Я ми кажи ти къде си ошлайфал така руския?

— Да уча езици, ми е хоби, а в руския има някои неща, които ме интересуват много.

— Че какво интересно има? Да не би падежите? Или жаргонът на крадците — подсмихна се Юрий.

— Да речем начинът, по който е станал модерен език. Съдбата на тези, които се го създали. Съдбата на онези, които са определяли тяхната съдба. Ей такива въпроси. И правописът, нали там е скрита етимологията на думите. Дори някои от буквите му са ми били интересни. Да не говорим за жаргона. На него говоря с клиентите си.

Юрий се захили.

— Добре, блядь, добре. А това за буквите — защото пишем с обща азбука, затова ли?

— Ти си изненадващо осведомен.

— Това шега ли е?

— Изобщо не се шегувам. Тук час по час срещам хора, които се стъписват, като им пиша адреса си. А, вие пишете с нашите букви, викат. Фактът, че още някой пише с такива шантави букви, наистина е потресаващ. Но тук става дума за друго — уж сме братски народи, а вие не знаете с каква азбука пишете.

— И много ли такива примери имаш?

— Колкото искаш. Последните два случая са от миналия път, когато бях тук. На връщане във влака се запознах с един, който беше плавал на атомна подводница. Преди това в Москва пък срещнах специалист по руска литература. От нашия бранш. За първия, хайде, както и да е — явно въпросите за азбуката са били военна тайна. Но вторият имаше толкова старопечатни книги, че можеше да направи изложба във ВДНХ^[11]. Но може би си мислеше, че руската азбука е изобретена от Ломоносов.

— Е, не е така. Във всички учебници пише, че писмеността е била създадена от Кирил и Методий.

— Точно азбуката, с която пишем, не е създадена от тях, но както и да е. Поне знаеш ли те какви са по народност?

— Какви са? Българи ли са?

— Ако попиташ в България, ще ти кажат, че са солунски братя. И понеже Солун по подразбиране си е наш, ще излезе, че са българи.

— А те не са, така ли?

— Абе, още не можем да изровим паспортите им. По тази причина за Кирил и Методий се казва, че са „славянски просветители“. А какви са по народност, не се казва. И изобретяването на азбуката у вас не се чества. Като си помислиш: руската писменост — изобретена от някакви упадъчни византийски, или още по-лошо, български типове. Неудобно е някак си. Поне да беше от някой крепостен селяндурин като Михайло Василиевич. Но той бил зает да открива цялата съвременна наука и да изобретява мозайката. За азбука така и не му останало време.

— Ей, ти си голям злобар, знаеш ли? — засмя се Юрий.

— Защо, бе, Юрий? Прочети какво пише за него в Енциклопедията. От нея излиза, че тоя колосален руски учен е измислил всичко. Той е открил живота на земята. Не е успял да изобрети май само порцелановия писоар. Но току-виж, и за него изровили отнякъде патента му.

Юрий пак се засмя.

— Апропо — подхилкна се Божо, от Цветаева не ти ли трябва онова произведение, което започва: „И так, Пушкин был негр“?

— И него ли знаеш наизуст?

— Не. Зная наизуст доста неща от Цветаева, но точно това не го знам.

— Защо тогава точно то ти дойде наум?

— А, сетих се, че в речника посочват Ломоносов като бащица и на съвременния руски литературен език. И понеже и Александър Сергеевич нали уж има някакви заслуги, та затова. А и ти все забранени книги търсиш. Ето ти една. Не искат да я публикуват и това е. Защо не искат есето на Цветаева за Пушкин да стигне до народа? Защо не позволяват тя да хвърли светлина върху тоя… крайъгълен камък в руската култура? Защото казва, че е негър ли? На всеки е ясно, че правнукът на арапина на Петър Велики ще е мулат. Самият Пушкин пише в оня опит за автобиография за прабаба си, която казвала на развален руски „Шорн шорт делает мне шорни репят и дает им шортовск имя“^[12].

— Какво искаш да кажеш?

— Ами, прадядо му правил на прабаба му черни деца, а пък Александър Сергеевич на портретите си винаги изглежда един такъв бял, къдрокос руски красавец — като че ли е брат на Андрей Болконски. Соцреализмът има здрави корени у вас. Нали знаеш как се изобразява куц вожд, сакат с едната ръка?

Юрий не му отговори.

— Така е и с Пушкин. Имам чувството, че ще си разчекнете устата, но няма да кажете, че той… е, не негър, но — мулат и по-точно, полуквартерон. Не можете да си признаете, че съвременният руски тръгва от правнука на немски преселник с неясен произход и арапина на Петър Велики.

— Това, което казваш, прилича на расизъм.

— Ми то вий се държите като расисти. Не можете да си признаете, че той не е руснак. Същите номера като с азбуката. Не можете да преглътнете една проста истина: човекът, допринесъл най-много за развитието на руския език, е някакъв международен мелез. Мен ако питат — с еврейска кръв. Като си помисля, да пише за Пушкин, не е пропуснал никой — Гогол, Тургенев, Достоевски, Блок… На тържеството в Болшой театър за 125-годишнината от смъртта му възхваляващото слово е от Твардовски. Всеки един се е изкашлял колко е велик Александър Сергеевич. Обаче като ги четеш, винаги чувстваш, че нещо много важно липсва, че всеки от тях нещо много упорито замазва и премълчава. Трудно им е. Той и Твардовски така започва словото си: „Да се пише за Пушкин, е неимоверно трудно…“ И веднага се извърта с тавтологията, че било, защото темата била измамно лесна. А то е трудно, защото не започват с истината и веднъж излъгали, продължават да си кривят душата. Ти сам знаеш, че това никак не е лесно. А пък първата истина за Пушкин е, че той е правнук на негър. Не казвам, че е черен. Но едва ли прилича на гравюрата на Уткин^[13] и няма нищо общо с оня декабрист с волевото чене от литографията на Хипиус^[14]: устните му са дебели, носът му е с широки ноздри, лицето му е мургаво и косата му е къдрава, ама не като на руснак, а като на метис. Оттам са били всичките му „битови“ проблеми и хилядите подигравки, и вицовете, и пасквилите, и неприязънта на аристокрацията ви. Виж, ясно ми е, че и Александър Сергеич сигурно не е бил цвете за мирисане. Но може би най-важното е, че е бил по негърски докачлив и със съответното афролибидо. И с ранно чувство за апартейд. Не мислиш ли, че това може да бъде най-сериозният скрит мотив за творчеството му? Но пък вий човеколюбиво сте сложили край на мъките му.

— Какво значи „сложили сме край на мъките му“? Убива го на дуел Дантес.

— Все едно да кажеш, че единствен виновник за смъртта на Линкълн е Джон Бут. И в двата случая има някакъв пряк извършител. Въпросът е кой е организирал тържествата. Но при Пушкин нещата са изпипани много по-вещо. Те само го натикват в най-гъстата гора на омразата и сплетните. Там все ще се намери някое лошо животно да го изяде. После кой виновен — някакъв си Дантес.

— Кои са тези „те“?

— Управленският елит. Императорът. Аристокрацията. Висшето общество като цяло. Онези, които Пушкин дразни със самото си съществуване. Може да има и друго. Нещо, свързано със службата му в императорския двор. Някаква тайна, която не е трябвало да узнава. Николай I е бил интригант. Затова може просто да е изманипулирал дворянската общност. Така няма да има конкретен организатор. Ефектът може да се получи от спонтанна реакция.

— Лермонтов също е убит на дуел. И за неговата смърт ли е виновна такава „спонтанна реакция на обществото“?

— Може и за него да е така. За да реагира то така фатално, и Лермонтов трябва яко да го е дразнел. Но кой е той? Вярно, и той е потомък на чужденци. И той още в Петербург е вече скандална знаменитост. Никой също не спори — голям поет е. Но не е от ранга на Пушкин. Да не говорим, че изобщо не е негър… А, тъкмо ме подсети. Какво пише Лермонтов в „Смерть поэта“^[15]?

И для потехи раздували

Чуть затаившийся пожар?

Какъв е тоя едва затихнал пожар? Кой го раздухва, за да си прави гаден майтап? И с какво? Цялото стихотворение е пълно с намеци за коварни насмешки, за мълва, за чест… Само за съпружеска чест ли става дума? Според мен, не. Отговорът се крие точно тук: „И так, Пушкин был негр.“ Убиват го не защото носи антимонархически идеи — за тях е имало най-много заточение. Нито пък защото е метис. Дядо му е бил арапин, но не са го убили. Защо? Защото е имал подходящ за един арапин статус. Петър сигурно го е използвал като изувалка за ботушите си. А тук, от една страна, имаме някакъв си невротичен мелез, а от друга трябва да го признаваме за руски поетичен гений. И даже нещо много повече: за еманация на руската духовност. Добави и конспиративният^[16] елемент от императорския двор и ще имаш повече от достатъчно причини за убийството му. Оттогава е изтекла много вода, но две неща още не ви дават покой: първото е засегнатото ви великоруско самолюбие — най-великият ви поет не е дори славянин, а второто е чувството за вина за смъртта му. В разцвета на силите му. Но вие все не можете и не можете да си ги признаете.

— Като те слуша човек, ще си помисли, че ни мразиш много.

— Разбира се, че не е така. Точно обратното е — аз съм един от немногобройната група хора в България, които обичат истински Русия. Иначе целокупният ни народ си пада по тъпия мит за „по-големия брат“, който ще ни пази, ще ни закриля и ще бута гювечи на по-малкото глезено братче. Тоя образ обаче е толкова паянтов, че се събаря при първото подухване на битов ветрец от волжките степи. Не говоря за имперската ви политика, дето го е проваляла открай време. Най-лошото е, когато българи се срещнат с жив руснак. Нашите очакват все традиционните аванти — нали е по-големият брат. И тук — изненада: оказва се, че и руснаците са хора като нас. И те като нас крадат и лъжат, като нас мързелуват, а как юнашки пият… И често гледат да ни прекарат, точно както и ние тях. А уж са братя. Само че ако един ден изчезне силата, която ни задържа в една орбита, от това братство няма да остане нищо. То и сега у нас се подиграват с него. Ето ти един такъв виц: В навечерието на седми ноември^[19] откачалките в лудницата сложили лозунг: „Ние сме рожба^[20] на българо-съветската дружба.“

Юрий се засмя.

Но няма защо да чакаме бъдещето. Ти ела в Атомната да ти покажа как изглежда тя в действие сега: как се дебнем кой кого да прецака, как си правим мръсни номера и бдим братушките да не откраднат преди нас дамаджаните с чист спирт за промивка на реактора.

— Тогава ти за какво ни обичаш? — Юрий вече се хилеше.

— Защото обичам поезията на Пушкин, на Есенин, на Цветаева, на Ана Ахматова, на Пастернак… Защото най-любимият ми писател е Булгаков. Защото обичам руската музика и знам повече руски песни от ваш средно голям провинциален хор. При това без да броя мръсните частушки. Най-накрая, защото харесвам руската есен, а също и руската зима. Да не ти казвам пък колко обичам „Особая Московская“. Само още не съм изкукал дотолкова, че да правя сабраж^[21]. Ей за това. И защото търся тук приятели, а не обичайните по-големи братя, с които да се прецакваме по братски.

— Не каза рускините дали ти харесват — поднесе го събеседникът му.

— Дали ми харесват ли? Ми това го е доказал още Михайло Василиевич.

Юрий се засмя с глас.

— Ей, блядь, не съм срещал образ като тебе. Жалко, че си тръгваш. Кога каза, че пътуваш за България?

— Вдругиден.

— Жалко. Останалите ти колеги къде са?

— Хукнаха да купуват прибори за хранене и часовници с кукувички. Чу се, че са пуснали и чорапогащи.

Юрий пак се захили.

— Ще трябва да тръгвам, блядь. На теб ти е широко около врата. Обаче мен службата ме гони.

— Ти не я ли караш на принципа „По-скоро да свършва днес денят, че утре работа ни чака“?

— Откъде ги знаеш тези зековски шеги?

— Нали ти казах, че обичам езика? — отговори Божо и Юрий се засмя.

— Давай, ще те изпратя до тролейбусната спирка. Тролеят тъкмо идва.

— Ти не ми каза нито фамилията, нито презимето си.

— Не ти и трябват — каза Юрий и се засмя. — Да не забравя: предай и моите поздрави заедно с подаръка.

— Да ми беше казал поне чина си — каза му Божо и се захили на свой ред.

— Кога се досети? — попита Юрий, погледна го и двамата се засмяха.

— Ти ме разпитваше толкова професионално, че нямаше как да не се досетя.

— Хъ, добре. Пази се — подхилкна се временният му следовател.

— Ако те интересува как е изглеждал Пушкин — виж в последния десеттомник на „Огонек“, съвсем скоро излезе. Там, в шести том, има портрет от Шухаев^[22] — каза му Божо вече от вратата.

— Виждал съм го, драги — махна му Юрий.

* * *

Автобусът се върна във Воронеж с час и половина закъснение. Хубавата приятелка на съпругата на Егор Сеич беше хукнала като изтървана да търси италиански чорапогащи. Пуснали й мухата в някакъв магазин и тя пощръкляла. Егор Сеич задържа автобуса, естествено.

„Славяните са изключително човечни — помисли си саркастично Божидар. — Това винаги ги е отличавало от такива безсърдечни хора каквито са германците.“

Преди няколко години го бяха изпратили в ГДР^[23] на семинар по атомна енергетика. Беше нещо като компенсация за това, че не го бяха пуснали в командировката мечта в Щатите. По това време все още се колебаеха и не му бяха теглили окончателно чертата. На семинара се бяха събрали повечето от най-големите светила в бранша и за да се докарат, в паузите между докладите и приятелските запивания организаторите ги водеха в Пергамон музеум и Sans Souci^[24], а също във Ваймар и Таутенбург, където в обсерваторията има ein Stein^[25], за да напомня за бащата на атомната ера. В един от последните дни ги бяха завели извън Берлин на някаква екскурзия, май да разглеждат някакви древногермански камънаци. Беше пак октомври и валеше тих, напоителен, студен, ама студен германски дъжд. Когато свърши културният водопой, им дадоха половин час свободно време и ги бяха предупредили, че автобусът тръгва в шест часа. В шест без пет шофьорът — някакъв баварец — запали двигателя и се видя, че две дядчета липсват. Бяха някакви светила на ядрената наука и навярно се бяха заплеснали някъде. Точно в шест шофьорът затвори вратата и пътуващите, повечето от които бяха руснаци, наскачаха възмутени от безчовечното му отношение. Проклетият германец само се захили с отвратителния си баварски смях, посочи изразително часовника си и… тръгна. А светилата останаха сами и разплакани в студената немска пустош.

Божидар си спомни в беса си тая случка и прокле Егор Сеич да закъснее за всъдехода на Северния полюс, а шофьорът му да е жизнерадостен баварски селяндур.

Изпреварвайки събитията, можем да споменем, че след много години проклятието застигна Егор Сеич във вид на германски полицай на едно кръстовище в Мюнхен. Нашият Егорушка беше тръгнал да пресича на червено, но за късмет отсреща се оказа представител на германския КАТ. Докато полицаят му пишеше квитанция за 50 марки, Сеич възмутено обясняваше на лош немски, че това е безобразие, защото той е пешеходец и на две мили околовръст има kein auto. Полицаят го изслуша внимателно и после му съобщи щастливо усмихнат на още по-лош немски, защото беше баварец, че законът забранява пресичането на червено, независимо от броя на колите наоколо, и че удвоява глобата му за пререкание с немската полиция. Това вбеси свободолюбивата руска душа на Егор Алексеевич, той отказа да се подчини на властта и в резултат прекара две седмици в най-неуютната килия на местния затвор, в която нямаше дори телевизор и беше с нарочно повредено тоалетно казанче. Престоя там, заедно с един крайно незадоволителен румсървиз, му излезе кръгло 2000 германски марки.

Но в момента денят на разплатата беше неутешимо далеч и пред гостиница „Дон“ Божидар слезе с физиономия на великомъченик в тежък период, който още не е загубил вяра в един сравнително безболезнен изход — там петдесет камшика на голо или в краен случай поставяне в клетка за ден, но да е по-просторна и по възможност без да изтърва обяда.

Нат го чакаше отчаяна, а Юлка дълбаеше дупки в градинката с лопатка със счупена дръжка и пълнеше с пръст кофичка, на която имаше нарисувана крава. Тя ги захвърли веднага и затича към Божидар.

Той я взе на ръце пред всички и жестът му беше толкова мелодраматичен, че можеше да просълзи камък и даже Наина Церберовна, ако го беше видяла, щеше да получи най-малкото обилна хрема. Но колегите на Божидар бързаха към стаите, за да се порадват още веднъж насаме на покупките си, съпругата на Егор Сеич и нейната хубава приятелка преживяваха за седми път липсата на италиански чорапогащи, а самият той в момента подаваше с доста мазничка физиономия три рублички на шофьора като компенсация за закъснението. Само Наташа видя как Юлка прегърна Божидар и тозчас й се прииска да ревне с глас.

— Хайде да се прибираме вкъщи. Приготвила съм вечеря — каза тя.

Беше ред на Божидар да се просълзи сдържано, но Юлка го изпревари.

— Защо да се прибираме, мамо? Досега чакахме… — тя се запъна и после продължи жално да нарежда: — Сега вече като сме заедно, да се поразхождаме още малко.

— Почакайте да оставя сака, и тръгваме на разходка — каза Божидар и целуна Наташа.

Егор Сеич видя и му стана неприятно. „Не им стига, че мърсуват у тях, ами го правят пред детето и пред хората“ — помисли той възмутено и се огледа — хора не се виждаха, но той знаеше, че тази видимост е измамна. Имаше колкото искаш (че даже и повече) такива, дето всичко виждаха, независимо че не се виждаха.

— Хайде да тръгваме по-бързо — каза Юлка и ги задърпа.

Прекараха в парка близо два часа, а когато се върнаха, Божидар видя, че кухничката е чиста и подредена, а Нат беше приготвила борш и пелмени.

— Много е приятно у вас — каза той отнесено.

Наташа го погледна.

— Тук животът ми сякаш придобива някакъв нов смисъл.

— Наистина ли?

— Да. Преди не съм го усещал. Сякаш съм живял… напразно.

— Не е така.

— Не зная. Чудил съм се често за какво въобще живеем. Родителите ми са ме учили, че трябва да съм добър, честен и щедър, да не крада и да лъжа сравнително рядко. Но не ми обясниха защо. Баща ми казваше, че трябва да работим за хората, но това май не ми е харесвало за цел на живота. Баба се опитваше да ме накара да вярвам в Бога. Може би това е била правилната цел. Само че дружинната ме попита веднъж кого обичам повече — чичко Димитров или дядо Боже и аз след кратък размисъл отговорих стратегически, че обичам повече нашия общ чичко. Исках да й хареса атеистичният ми отговор. А и ме беше страх да не ми вземат пионерската вратовръзка. Смятах, че ми отива. Даже отначало често си червях устните, за да са в тон с нея.

Наташа се засмя.

— Та така. От тоя момент нататък сякаш престанах да мисля за дядо Господ. Може би от срам, че излъгах и сякаш го предадох.

— Аз никога не съм вярвала в Бога.

— А нарушавала ли си старозаветните заповеди — там, да не крадеш, да не лъжесвидетелстваш, да не пожелаваш апартамента на ближния си, нито мъжа му, нито друга полезна вещ.

Наташа се засмя и го погледна сякаш да провери дали това е само шега.

— Не знам. Сигурно съм ги нарушавала — като останалите край мен. Досега не съм се замисляла. Аз и не ги зная всичките. А за последното, което ме попита… — тя направи изчаквателна пауза, сякаш търсеше точните думи.

— И аз съм пожелавал жената на ближния си — помогна й с чистосърдечно признание Божидар.

— Коя е тя? — попита Нат и очите й проблеснаха — уж шеговито.

— Докато бях студент, час по час пожелавах някоя. Хъ — засмя се той, — гледай как странно извъртя разговора.

— Не се отплесвай. Сега започвай с имената.

— Исках да ти кажа, че… тук е уютно като… преди много години, в една къща от глупавото ми детство. Тогава все още се опитвах да подражавам на добрите и си мечтаех да спасявам бедстващи принцеси, а след като ги спася, да правим някои други работи.

— Аз съм готова да ме спасяваш — засмя се тя.

— А за другото след това готова ли си?

— Да — каза безсрамно Нат.

— Добре. Почакай само да видим какво има в сака.

Сакът се оказа пълен с играчки, а на дъното му, освен петте тома на Есенин, Наташа намери малка изящна кутийка. Когато я отвори, вътре се оказа пръстен, но не дрънкулка с уралски самоцвет, а истински старинен пръстен с благороден матов блясък, върху който, като в чашка на цвете, незнайният му майстор бе поставил малък диамант.

— Намерих го на воронежкия битпазар. Някаква възрастна женица ми го показа. Трогна се, като й казах, че търся нещо специално за… любовницата си — засмя се Божидар.

— Господи, колко е хубав… Това е старинен пръстен. Сигурно е бил на някоя графиня — каза Нат. Не съм и мечтала за такъв подарък. „Той наистина ме обича — помисли си тя и направо премаля. — Годежен пръстен и то какъв. Като в романите. Може пък и… Не, не бива съвсем да си загубвам ума.“

Тя сложи пръстена на безименния пръст на дясната си ръка и го прегърна.

После, когато замахваше, докато приготвяше вечерята, той проблясваше с многоцветната светлина на добра магия.

През нощта Наташа премести пръстена на лявата си ръка, прегърна Божидар сякаш за закрила и така заспа. Когато луната надникна през прозорците, камъкът заблещука — като… като малка пътеводна звезда, оставена ни от орисница, която ни пази или може би като светлинка от далечен дом в елхова гора, където ни чакат онези, които обичаме.